Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il cimitero di Praga, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
NomaD (2014 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Умберто Еко. Пражкото гробище

Италианска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Превод: Стефан Тафров

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД, Десислава Господинова

ISBN 978-954-655-281-5

 

Umberto Eco

Il cimitero di Praga

 

Copyright © 2010 RCS Libri S.p.A Milano Bompiani

© Стефан Тафров, превод, 2011

© „Megachrom“ — оформление на корица, 2012

© ИК „БАРД“ ООД, 2012

 

60/90/16

Печатни коли 31

История

  1. — Добавяне

7.
Заедно с Хилядата

29 март 1897

 

Не знам дали щях да си припомня всичко, и най-вече усещанията си по време на сицилианското ми пътуване от юни 1860 до март 1861, ако снощи, докато се ровех из разни стари книжа в един стар шкаф долу в магазина, не бях намерил сноп сгънати листа, на които си бях водил бележки, сигурно за да напиша подробен доклад на хората, които ме бяха изпратили от Торино. В тях има доста пропуски, явно съм си отбелязвал само важните неща, или пък което съм искал да изглежда важно. Не знам какво съм премълчал.

* * *

От 6 юни съм на борда на „Ема“. Дюма ме посрещна много сърдечно. Носеше бледокафяво сако от тънък плат и личеше, че кръвта му е смесена с негърска. Тенът му беше матов, устните ясно очертани и изпъкнали, от главата му се спускаше на вълни буйна къдрава коса като на африкански дивак. И освен това живи присмехулни очи, сърдечна усмивка, закръглен като истински бонвиван… Спомних си една от многобройните легенди за него: в Париж някакво нищожество в негово присъствие направило недобронамерен намек за всякаквите най-нови теории, които намират връзка между първите хора и по-нисшите животински видове. А той отвърнал: „Да, господине, произхождам от маймуните. Ала вие пък сте се запътили към тях!“

Представи ме на капитан Богран, на втория капитан, Бремон, на лоцмана Подиматас (субект, целият покрит с косми като глиган, брадата и косата му се сплитат във всяка точка на лицето, което изглежда така, сякаш бръсне само бялото на очите си) и най-вече на готвача Жан Боайе — като гледах Дюма, той беше май най-важният в компанията, нали Дюма пътува с истинска свита, като високопоставените благородници от едно време.

Докато ме придружаваше до каютата, Подиматас ме осведоми, че специалитетът на Боайе били asperges aux petits pois[1], доста странна рецепта, защото в това ядене нямало никакъв грах.

Заплавахме покрай остров Капрера, където се крие Гарибалди, когато не се бие.

u_eco_pg_015_skoro_shte_se_sreshtnete_s_generala.png— Скоро ще се срещнете с генерала — каза ми Дюма и само при споменаването на Гарибалди лицето му се озари от възхищение. — С русата си брада и светлосините си очи прилича на Иисус от „Тайната вечеря“ на Леонардо…

— Скоро ще се срещнете с генерала — каза ми Дюма и само при споменаването на Гарибалди лицето му се озари от възхищение. — С русата си брада и светлосините си очи прилича на Иисус от „Тайната вечеря“ на Леонардо. Всяко негово движение е изпълнено с елегантност; гласът му е безкрайно галещ. Изглежда спокоен човек, ала произнесете ли в негово присъствие думи като „Италия“ и „независимост“, ще видите как се пробужда като вулкан, започва да бълва огън и от него се стича лава. Никога не е въоръжен преди битката; дойде ли моментът да се бие, измъква най-близката сабя, която му попадне подръка, захвърля ножницата и се спуска към врага. Има една-единствена слабост: мисли се за много силен в играта с дървени топки.

Скоро на борда настана голямо оживление. Моряците ловяха голяма морска костенурка, от онези, дето се въдят на юг от Корсика. Дюма беше възбуден.

— Ще падне работа. Най-напред ще трябва да я сложим на гръб и тя глупаво ще проточи шия, така че ще се възползваме от неблагоразумието й и, кръц, ще й отрежем главата, после я окачваме за опашката за дванайсет часа да се източи кръвта. После пак я слагаме по гръб, махаме черупката и я кормим през люспите на корема покрай гръбначния стълб, като внимаваме да не пробием жлъчката, защото тогава няма да може да се яде, от вътрешностите се запазва само черният дроб, прозрачното желе в него не става за нищо, обаче там има и две месести части, които приличат на телешки пържолки, точно такива са и на вкус и на цвят, белички. Най-накрая махаме ципите, шията и перките, месото се нарязва на парчета с големина на орех, очиства се, вари се да стане хубав бульон там с черен пиперец, с карамфил, с морковки, с кимион и с дафинов лист, та значи се вари три-четири часа на бавен огън. Междувременно се подготвя пилешко месо на парченца, подправени с магданоз, лукчета и аншоа, слагат се да поврат в бульона, после се прецеждат и се слагат върху месото на костенурката, което сме полели с три-четири чаши суха Мадейра. Ако нямаме мадейра, може да се сложи и марсала с едно напръстниче ракия или ром. Но това pis aller[2]. Ще си хапнем всичко това утре вечер.

Изпитвах симпатия към този човек, който толкова обичаше добрата храна; нищо, че расата му беше съмнителна.

* * *

(13 юни) Вече два дни, откакто „Ема“ пристигна в Палермо. Заради множеството сновящи червеноризци градът прилича на поле с макове, въпреки че много от доброволците гарибалдийци са облечени и въоръжени както дойде, някои едва-едва са сварили да сложат по една шапка с перо над цивилните си дрехи. Работата е там, че трудно се намира вече червен плат и червените ризи струват цяло състояние, по-достъпни са за многобройните синове на местната аристокрация, присъединили се към гарибалдийците едва след първите и най-кръвопролитни битки, отколкото за доброволците, тръгнали от Генуа.

Кавалер Бианко ми беше дал достатъчно пари, за да се издържам в Сицилия, и аз незабавно си намерих една униформа, достатъчно износена, за да не приличам на някой току-що пристигнал никаквец, от много пране ризата беше станала розова, а панталоните ми бяха в окаяно състояние; само ризата обаче ми излезе петнайсет франка, а за същите пари в Торино можех да си купя четири като нея.

Тук всички цени са безумни, едно яйце струва четири гроша, една ливра хляб шест гроша, една либра месо трийсет гроша. Не знам дали само защото островът е беден и обитателите му унищожават оскъдните му ресурси, или защото жителите на Палермо са решили, че гарибалдийците са манна небесна, и ги скубят както си поискат.

 

 

Срещата между двамата велики мъже в Двореца на Сената („Като в кметството в Париж през 1830 г.!“, възкликна възторжено Дюма) беше много театрална. Не мога да кажа кой от двамата беше по-добър като комедиант.

— Скъпи Дюма, липсвахте ми — провикна се генералът към Дюма, който му поднасяше почитанията си. — Тоест не на мен, а на тези мъже. Те са великани!

А после на своите:

— Дайте веднага на господин Дюма най-хубавия апартамент в двореца. Нищо не е достатъчно добро за човек, донесъл ми писма, в които се съобщава, че ще пристигнат две хиляди и петстотин души, десет хиляди пушки и два парахода!

 

 

Гледах героя с недоверието, с което след смъртта на баща ми гледах на всеки герой. Дюма го беше описал като някакъв Аполон, на мен обаче ръстът му ми се струваше скромен, беше не рус, а русоляв, с къси криви крака, и ако се съди по походката му, страдаше от ревматизъм. Видях колко трудно се качва на коня, и то с помощта на двама от хората си.

Към края на следобеда под прозорците на кралския дворец се събра тълпа с викове „Да живее Дюма, да живее Италия!“. На писателя това явно му доставяше удоволствие, ала ми се стори, че цялата работа е организирана от Гарибалди, който добре знае колко суетен е приятелят му и има нужда от обещаните пушки. Пуснах се сред тълпата и се мъчех да разбера какво си говорят хората на неразбираемия си диалект, който прилича на африкански говор, но все пак не ми убягна една размяна на реплики: един попита друг кой е този Дюма, на когото вика „Да живее!“, а другият му отговори, че бил някакъв черкезки княз, дето се къпел в злато и бил дошъл да даде парите си на Гарибалди.

Дюма ме представи на неколцина от хората на генерала. Режещият взор на единия от адютантите на генерала, страшния Нино Биксио[18], така ме прободе, че се изплаших и се дръпнах. Налагаше се да намеря някоя странноприемница, от която да влизам и да излизам, без да ме забележи никой.

В очите на сицилианците съм гарибалдиец, а в очите на експедиционния корпус съм свободен журналист.

* * *

Видях отново Нино Биксио, докато минаваше през града на кон. Говори се, че той е истинският главнокомандващ на експедицията. На Гарибалди умът му е другаде, все мисли какво да направи на следващия ден, бива го да предвижда атаките и бойците, но тъкмо Биксио мисли за това какво трябва да се направи. Докато минаваше, чух един гарибалдиец да казва на другаря си:

— Виж го само как гледа, сякаш мята светкавици. Профилът му реже кат’ сабя! Биксио! Самото му име напомня за мълния!

Ясно е, че Гарибалди и неговите помощници са хипнотизирали тези доброволци. Лошо. Прекалено обаятелните водачи веднага ги обезглавяват в името на благото и спокойствието на кралствата. Господарите ми в Торино са прави: този мит за Гарибалди не бива да се разпространява и на север, защото всичките му там миниатюрни кралства току-виж надянали червените ризи и така ще ни докарат републиката.

* * *

(15 юни) Трудно е да се говори с местните хора. Единственото ясно нещо е, че се опитват да се възползват от всеки, който им заприлича на пиемонтец, както казват те, нищо че сред доброволците има малко пиемонтци. Намерих гостилница, в която мога да хапвам евтино разни гозби с невъзможни за произнасяне имена. Тъпча се до задушаване с нещо като питки, пълнени с далак, добре че с хубавото тукашно вино все пак могат да се ядат. Докато вечерях, се запознах с двама доброволци, някой си Аба, лигуриец на не повече от двайсет години, и някой си Банди, журналист от Ливорно на горе-долу моя възраст. Благодарение на разказите им си представих пристигането на гарибалдийците и първите им битки.

— Да знаете само, драги Симонини, слизането на брега в Марсала беше истински цирк! Значи пред нас са бурбонските кораби, „Стромболи“ и „Капри“, нашият „Ломбардо“ се натъква на скала и Нино Биксио казва, че е по-добре да го пленят с дупка в търбуха, отколкото цял-целеничък, та ще трябва да потопим и „Пиемонт“. Истинско разхищение, викам си, ама Биксио си беше прав, не трябваше да подаряваме два кораба на бурбонците, пък и нали така правят великите пълководци — изгаряш всички кораби, след като слезеш на брега, за да не можеш да се върнеш. „Пиемонт“ започва дебаркирането, от „Стромболи“ започват да стрелят с оръдия, но стрелбата нещо засича. Командирът на един английски кораб се качва на борда на „Стромболи“ и казва на капитана, че на сушата има английски поданици и следователно ще го държи отговорен за евентуалния международен инцидент. Нали знаете, че заради търговията с вина англичаните имат в Марсала сериозни икономически интереси. Командирът на бурбонците отвръща, че не го е грижа за никакви международни инциденти, и заповядва пак да се стреля, но оръдието пак засича. В крайна сметка бурбонските кораби произвеждат няколко изстрела, които обаче не причиняват никакви щети, освен че разполовяват едно куче.

— И какво, значи англичаните ви помогнаха, така ли?

— Да кажем, че кротко застанаха между нас и противника колкото само да смутят бурбонците.

— Добре де, какви са отношенията на генерала с англичаните?

Аба махна с ръка, в смисъл че пехотинци като него само изпълняват заповеди и не питат прекалено много.

— Я по-добре чуй за една случка, страхотна е. Генералът беше заповядал щом влезем в града да завземем телеграфа и да отрежем жиците. Изпращат за тази цел един лейтенант с няколко души и като ги вижда, телеграфистът побягва. Лейтенантът влиза в сградата и намира една телеграма, малко преди това изпратена на военния комендант на Трапани: „Два парахода под сардинско знаме току-що влязоха в пристанището и стоварват хора“. Точно в този момент пристига отговорът. Един от доброволците, доскоро телеграфист в пощата в Генуа, я разчита: „Колко души и защо ги стоварват?“. Офицерът отговаря: „Извинете, става дума за два търговски кораба от Джирдженти, натоварени със сяра“. Отговор от Трапани: „Вие сте глупак“. Предоволен, офицерът не възразява, прерязва жиците и си тръгва.

— Да си кажем истината — намеси се Банди, — слизането на брега не беше съвсем цирк, както казва Аба, когато вече бяхме на брега, откъм бурбонските кораби в крайна сметка дойдоха първите гранати и картечни откоси. Е, да, забавлявахме се, това да. Насред експлозиите се появи един старичък, но доста охранен монах, който ни поздравяваше за добре дошли, като размахваше шапката си. „Какво ни се мотаеш в краката бе, попе?“, провикна се някой, ала Гарибалди вдигна ръка и рече: „Отче, какво търсите тук? Не чувате ли как свистят куршумите?“. А монахът: „От куршумите не ме е страх; служа на свети Франциск Бедняка и съм син на Италия“. „Значи сте с народа?“, попита генералът. „С народа, с народа съм“, отвърна монахът. Тогава разбрахме, че Марсала е наша. И генералът изпрати Криспи при събирача на данъци и поиска от него в името на Виктор Емануил Втори, крал на Италия, да предаде всички наличности в касата и те бяха предадени срещу разписка на интенданта Ачерби. Още нямаше Кралство Италия и разписката, подписана от Криспи на събирача на данъци, стана първият документ, в който Виктор Емануил беше назован крал на Италия.

Възползвах се от случая и попитах:

— Ама интендантът не е ли капитан Ниево?

— Ниево е заместник на Ачерби — уточни Аба. — Толкова млад, а велик писател. Истински поет. Ходи все сам, загледан в далечината, сякаш се стреми с поглед да стигне отвъд хоризонта. Мисля, че Гарибалди всеки момент ще го произведе в чин полковник.

А Банди засили краските:

— При Калатафими беше останал малко по-назад, за да раздава хляб, когато Бодзети го извика в битката, и той се хвърли в най-ожесточения бой, полетя към врага като огромна черна птица, разперил пешовете на палтото си, което веднага бе продупчено от един куршум…

Това беше достатъчно този Ниево да ми стане несимпатичен. Сигурно беше на моя възраст, а се смяташе за прочут. Поетът воин. Ще ти продупчат палтото я, ако го разтвориш, та да се вее, какъв добър начин само да показваш после дупка от куршум, която при това не е в гърдите ти.

Аба и Банди започнаха да разказват за битката при Калатафими, победа, извоювана по чудо, хиляда доброволци от едната страна срещу двайсет и пет хиляди добре въоръжени бурбонци от другата.

— Начело Гарибалди, яхнал дорестия си кон Великия везир, стремената извезани в бяло, с червена риза и унгарска шапка. В Салеми към нас се присъединиха местните доброволци. Стичаха се отвсякъде, на коне, пеша, стотици, страшна работа, въоръжени до зъби планинци, някои с физиономии на главорези и с очи като дула на пистолети. Водеха ги обаче благородници, земевладелци от околността. Салеми е истинска кочина, улиците са като канавки, но пък монасите си имат хубави манастири, та ни настаниха там. Пристигаха най-различни сведения за врага: били четири хиляди, не, десет, двайсет, с коне и с оръдия, укрепявали се еди-къде си, не, другаде, настъпвали, не, оттегляли се… И ето, че врагът се появява изневиделица. Някои от нашите казаха, че били около пет хиляди, ами, нищо подобно, десет хиляди са. Между тях и нас неразорана равнина. Неаполитанските стрелци слизат от хълмовете. Какво спокойствие само, каква самоувереност, личи, че са добре обучени, а не са дрипльовци като нас.

Само как злокобно ехтят тръбите им! Първата престрелка почва час и половина след пладне. Неаполитанците тръгват надолу по склона. „Не стреляйте, не стреляйте!“ — крещят нашите капитани; ала куршумите свирят над нас и пищят. Един залп, после втори, после тръбачът на генерала свири сигнал да ускорим ход. Куршумите валят като градушка, от оръдията, които стрелят по нас, хълмът се е превърнал в облак дим, прекосяваме равнината, първата линия на врага е пробита, обръщам се и виждам на хълма Гарибалди, сабята в ножницата е на дясното му рамо, върви бавно напред и държи под око цялата акция. Биксио галопира до него, за да го прикрие с коня си, и му вика: „Генерале, така ли искате да умрете?“, а той отговаря: „Как по-добре да умра освен в собствената си страна?“ и продължава напред, без да го е грижа за дъжда от куршуми. В този миг се изплаших, че на генерала му се струва, че победата е невъзможна, и затова иска да умре. Ала веднага след това от пътя започна да гърми едно от нашите оръдия. Сякаш хиляди ръце се протягат към нас да ни помогнат. Напред, напред, напред! Вече се чува само тръбата, която призовава да ускорим ход. Преодоляваме с наложени щикове първата, втората, третата линия, хайде нагоре по хълма, бурбонските батальони се изтеглят по-нависоко, съсредоточават се и сякаш стават по-силни. Още изглежда невъзможно да се изправим лице в лице срещу тях, всички са на върха, а ние, съсипани, сме долу, в подножието. После за миг всичко спира, те са там горе, ние сме залегнали. Тук-там по някоя престрелка, бурбонците търкалят скали, замерват ни с камъни, казват, че били улучили генерала. И виждам едно тежко ранено младо хубаво момче, двама от другарите му го подкрепят. Умолява ги да имат милост към неаполитанците, защото и те са италианци. Целият склон е осеян с тела, ала не се чува нито един стон. От върха неаполитанците току викат: „Да живее кралят!“ Междувременно пристигат подкрепления. И точно тогава дойде ти, Банди, целият в кръв, и с куршум, забил се в гърдите ти отляво, помислих си, че всеки момент ще умреш. А вместо това при последната атака ти беше пред всички, ти колко души имаш?

— Глупости — каза Банди, — беше само драскотина.

— Ами францисканците, дето се биеха заедно с нас? Един от тях, слаб и мърляв, зареждаше мускета си с цели шепи куршуми и камъни и ги изстрелваше като топ. Видях един друг пък, ранен в бедрото, как вади куршума от раната си, без да спира да стреля.

После Аба заразказва за битката при моста Амиралио:

— Боже мой, Симонини, това беше ден като от Омировия епос! Пред вратите на Палермо сме и идва да ни помогне войска от местни въстаници. Един вика: „Боже!“, завърта се като пумпал, прави три-четири крачки встрани като пиян и пада в един ров под две тополи до един загинал неаполитански стрелец. И все още чувам оня генуезец, който под дъжда от олово се провикна: „’Ба мааму, какво става тук?“. А един куршум го улучва в челото и го поваля с пръснат череп. На моста Амиралио, на пътя, под моста и в зеленчуковите градини си беше истинско клане. Призори превземаме моста, но ни спира ужасен огън от отряд пехотинци зад някаква стена, а кавалеристи ни нападат отляво, но ги отблъскваме. Преодоляваме моста и се съсредоточаваме при Порта Термини, но попадаме под оръдейния обстрел на един кораб от пристанището и под огъня от една барикада пред нас. Няма значение. Една камбана бие лудешки. Спускаме се по тесните улички и по едно време — Боже, какво виждам! Три момичета, облечени в бяло, се хванали за решетките на прозореца, ръчичките им снежнобели като кремове, гледат ни безмълвно. Бяха по-истински от ангелите от стенопис в църква. Кои сте вие, питат ни те, а ние отвръщаме, че сме италианци, и ги питаме кои са те, пък те казват, че са монахини. Горките, казваме ние, много ще се радваме да ви освободим от този затвор и да ви върнем радостта, а те викат: „Да живее света Розалия!“. Ние отвръщаме: „Да живее Италия!“, и те също: „Да живее Италия“, гласчетата им нежни, като че пеят псалм, и за нас са предизвестие на победата. Бихме се още пет дни в Палермо преди примирието, ама никакви монахинчета нямаше и трябваше да се задоволим с уличниците!

u_eco_pg_016_na_mosta_amiralio.pngНа моста Амиралио, на пътя, под моста и в зеленчуковите градини си беше истинско клане…

Доколко мога да се доверя на тези ентусиасти? Млади са, това е била първата им битка, още преди нея са обожавали своя генерал, по свой начин са романисти като Дюма, така че спомените им са разкрасени и в тях кокошката става орел. Няма съмнение, че са се държали смело по време на тези боеве, но чак пък Гарибалди да се е разхождал спокойно под вражеския огън (нямало е как враговете да не го виждат отдалеч), без изобщо да бъде улучен? Не излиза ли, че по заповед отгоре въпросните врагове са стреляли покрай него?

Тия мисли ми се въртят из главата и заради някои изтървани фрази от моя хазяин, който е пътувал из други области на полуострова и говори на почти разбираем език. Именно той ми подсказа да си побъбря с дон Фортуната Музумечи, нотариус, който знае всичко за всеки и в много случаи бил показвал недоверие към новодошлите.

Разбира се, не можех да ида при него облечен с червена риза, но се сетих за расото на отец Бергамаски, което бях взел. Посресах се, позамазах си косата колкото трябва и неузнаваем се измъкнах от квартирата. Беше си доста неразумно от моя страна, защото се носеше слух, че се готвят да изгонят йезуитите от острова. Но всичко мина добре. Пък и като жертва на надвисналата несправедливост по този начин можех да вдъхна доверие в антигарибалдийските среди.

 

 

Срещнах се с дон Фортуната, докато си пиеше кафенцето в едно заведение след утринната служба. Беше в самия център, почти луксозно, а дон Фортуната се беше отпуснал на стола, с лице, обърнато към слънцето, притворил очи, небръснат от няколко дни, с черен костюм и вратовръзка дори в жегата, с полуизгаснала пура между пожълтелите от никотина пръсти. Забелязах, че в това заведение в кафето слагат лимонова кора. Дано не слагат и в кафето с мляко, помислих си.

Седнах на съседната маса и щом започнах да се оплаквам от горещината, разговорът ни потръгна. Казах, че съм изпратен от римската курия да разбера какво се случва по тия места, което позволи на Музумечи да говори свободно:

— Пресвети отче, как ви се струва тая работа, хиляда души, събрани от кол и въже и въоръжени както падне, слизат на брега при Марсала, без да изгубят дори един човек? Защо бурбонските кораби, а това е втората по значение флота в Европа след английската, стреляха напосоки и не улучиха никого? А после, при Калатафими, как стана така, че същите тези хиляда дрипльовци, заедно с неколкостотин момченца, изпратени там с ритници в задника от разни земевладелци, които искат да се подмажат на окупаторите, като се изправиха пред една от най-добре обучените армии в света — не знам дали знаете какво представляват военните училища на Бурбоните — та, значи, казвам, как така хиляда и няколко дрипльовци обърнаха в бягство двайсет и пет хиляди души, нищо, че налице бяха само няколко хиляди от тях, а останалите си останаха по казармите? Пари, пари тук са играли, уважаеми, купища пари, за да се плати на офицерите от корабите в Марсала и на генерал Ланди при Калатафими, който дори след първия ден без ясно надмощие имаше достатъчно свежи подкрепления, за да прогони господа доброволците, а вместо това се оттегли в Палермо. Говори се, че е взел поне четиринайсет хиляди дуката, знаете ли това? Ами началниците му? За нещо много по-невинно само преди десетина години пиемонтците разстреляха генерал Раморино; не че са ми симпатични, но те разбират от военни работи. Вместо това Ланди просто беше заместен от Ланца, според мен и той подкупен предварително. И, виждате ли, това прочуто превземане на Палермо… Гарибалди подсили бандите си с три хиляди и петстотин нехранимайковци, събрани сред сицилианския престъпен контингент, а Ланца разполагаше с шестнайсет хиляди души — шестнайсет хиляди! Вместо обаче да ги използва едновременно, Ланца ги праща срещу бунтовниците на малки групи — и разбира се, че всеки път ще ги побеждават, а и защото бяха платили на разни предатели в Палермо да стрелят от покривите. А в пристанището под погледа на бурбонските кораби пиемонтски кораби стоварват пушки за доброволците и оставят Гарибалди да освободи още хиляда углавни престъпници и да ги включи в бандата си. Да не ви разправям какво става сега в Неапол, нашият беден крал е заобиколен от предатели, които вече са си получили платата и подкопават почвата под краката му.

— Но откъде идват всички тези пари?

— Отче! Изненадан съм, че в Рим знаете толкова малко! Ами от английското масонство, разбира се! Не виждате ли как всичко е свързано? Гарибалди е масон, Мадзини също е масон, по време на изгнанието си в Лондон Мадзини е в контакт с английските масони, Кавур масонът получава заповеди от английските ложи, масони са всички около Гарибалди. Това е план не толкова да се унищожи Кралството на Двете Сицилии, колкото да се нанесе смъртоносен удар на Негово светейшество, защото е ясно, че след Двете Сицилии Виктор Емануил ще поиска и Рим. Вие да не би да вярвате на измислицата за хилядата доброволци, дето тръгнали с деветдесет хиляди лири в наличност? Та те не биха стигнали дори за храната по време на пътуването на тия къркачи и чревоугодници! Само да ги видите как поглъщат последните запаси от храна на Палермо и как плячкосват селата наоколо! Истината е, че английските масони са дали на Гарибалди три милиона френски франка в турски жълтици, дето могат да се харчат из цялото Средиземноморие!

— И у кого е това злато?

— У доверения масон на генерала, онзи капитан Ниево, един сополанко, няма и трийсет години, работата му е само да плаща. Ама тия дяволи плащат на генерали, на адмирали и на кого ли не, а селяните умират от глад. Те пък очакваха, че Гарибалди ще подели между тях земите на господарите им, а вместо това е ясно, че на генерала му се налага да се съюзи с ония, у които са парите и земята. Ще видите как момченцата, които отидоха да се жертват при Калатафими, като разберат, че не се е променило нищо, ще започнат да стрелят по доброволците с пушките, които са откраднали от мъртъвците.

Съблякох расото и докато обикалях града с червената риза, си поговорих на стълбите на една църква с един духовник, отец Кармело. Каза, че бил на двайсет и седем, ала изглеждаше на четирийсет. Довери ми, че искал да се присъедини към нас, но нещо го спирало. Попитах го какво, нали при Калатафими имаше и духовници.

— Бих дошъл с вас — каза той, — ако знам, че наистина ще направите нещо велико. Но единственото, което казвате, е, че ще обедините Италия и ще създадете един народ. Без значение единен ли е, или разделен, народът си страда така и така; и не знам дали ще успеете да сложите край на страданията му.

— Ама народът ще се сдобие със свобода и с училища — казах му.

— Свободата не е хляб, както и училището. Тия работи ще са достатъчни може би на вас пиемонтците, но не и на нас.

— А вас какво ви трябва?

— Не война срещу Бурбоните, а борба на бедняците срещу онези, поради които умират от глад, а те са не само в двореца, а навсякъде.

— Значи и срещу вас с расата, вас с вашите манастири и със земи къде ли не.

— Да, и срещу нас, дори срещу нас най-вече! Но с Евангелието в ръка и с кръста. Ако стане така, ще видя. Така е прекалено малко.

От това, което бях научил в университета от манифеста на комунистите, излизаше, че този духовник е от тях. Нищо не разбирам от тази Сицилия, наистина.

* * *

Може да е и заради натрапчивите мисли, от които не мога да се отърва още откакто ме възпитаваше дядо ми, ала най-спонтанно се запитах дали и евреите нямат нещо общо със заговора в подкрепа на Гарибалди. Защото евреите са навсякъде. Така че пак говорих с Музумечи.

— Ама разбира се! — каза той. — Първо, ако не всички масони са евреи, всички евреи са масони. А измежду гарибалдийците? От любопитство прегледах подробно списъка на доброволците от Марсала, нали вече го публикуваха „в чест на смелчаците“. Там намерих имена като Еудженио Рава, Джузепе Удзиел, Исако д’Анкона, Самуеле Маркези, Ибраамо Исако Алпрон, Моизе Малдачеа, и някой си Коломбо Донато, преди това се казвал Абрамо. Е, кажете ми, как с такива имена могат да са добри християни.

* * *

(16 юни) Благодарение на препоръчителното писмо стигнах и до въпросния капитан Ниево. Дребосъче с подкастрени мустачки и с претенциозна „брадичка“ само под долната устна, прави се на мечтател. Поза, разбира се, защото докато разговаряхме, влезе един доброволец да му каже нещо за някакви прибори за хранене, дето трябвало да вземе, а той като най-педантичен счетоводител му припомни, че неговата рота предишната седмица била взела вече десет.

— Да не ги ядете тия прибори? — попита. И добави: — Ако искаш още, ще те пратя да ги търсиш в карцера. — Доброволецът отдаде чест и си тръгна.

— Виждате ли с какво се налага да се занимавам? Някой може да ви е казал, че съм човек на перото. Трябва обаче да раздавам на войниците пари и дрехи, имам да поръчвам двайсет хиляди нови униформи, защото всеки ден от Генуа, Специя и Ливорно пристигат нови доброволци. А има и какви ли не прошения, разни графове и дукеси, които искат заплата от по двеста дуката месечно и си мислят, че Гарибалди е архангел небесен. Тук всички очакват, че нещата стават отгоре, не е като при нас, ако при нас някой иска нещо, трябва сам да си го направи. Повериха ми касата с парите може би защото имам докторат по право от Падуа, или може би защото се знае, че не крада, а да не крадеш е голяма добродетел на този остров, тук няма разлика между принц и мошеник.

Явно е, че се прави на разсеян поет. Като го попитах дали е вече полковник, ми отвърна: о, не, не знам.

— Знаете ли — каза ми, — тук положението е доста объркано. Биксио се опитва да наложи военна дисциплина по пиемонтски, сякаш сме в Пинероло. Но ние сме просто една нередовна войска. Само че ако пишете статии в Торино, оставете тези неприятни подробности настрана. Опитайте се да предадете истинския плам, истинския ентусиазъм, които са обзели всички. Тук има хора, които залагат живота си на карта за неща, в които вярват. Погледнете на останалото като на приключение по време на колониална експедиция. Забавно е да се живее в Палермо, и тук има клюки като във Венеция. Възхищават ни се като на герои и една червена риза и една сабя ни правят желани в очите на много хубави жени, чиято добродетел е само привидна. Не минава вечер да не ни поканят в някоя ложа в театъра, а сладоледите там са чудесни.

— Казахте, че трябва да посрещате много разходи. Как успявате с малкото пари, с които пристигнахте от Генуа? Използвате ли парите, които секвестирахте в Марсала?

— Те бяха жалки грошове. Щом пристигна в Палермо, генералът изпрати Креспи да вземе пари от Банката на Двете Сицилии.

— Чух за това, говори се за пет милиона дуката…

Тук у поета отново надделя довереникът на Гарибалди. Той вдигна очи към небето и рече:

— О, какви ли не работи разправят. Трябва освен това да сложите в сметката и даренията, които правят патриоти от цяла Италия, искам да кажа от цяла Европа — и това го напишете във вашия вестник в Торино, за да подсетите разсеяните. Общо взето най-трудното е да се държат регистрите в ред, защото когато Кралство Италия се установи официално, ще трябва да предам всичко както си му е редът на правителството на Негово величество, без да се е изгубила нито една пара, толкова получено, толкова предадено.

Как ли ще се оправиш с милионите на английските масони, запитах се. Или пък сте се наговорили всички, ти, Гарибалди и Кавур, парите са получени, но не бива да се говори за тях. Или пък друго, парите ги има, ала не си знаел и не знаеш нищо за тях, подставено лице си, малкият виртуоз, когото те (но кои те?) използват като прикритие, и си въобразяваш, че победите се дължат само на Божията милост? Още не успявах да разбера какъв е точно този човек. Единствената нотка на искреност, която усещах, беше парещото му огорчение, че през последните седмици доброволците напредват към източния бряг от победа към победа и се готвят да прекосят протока и да влязат в Калабрия, после и в Неапол, а на него му се налага да стои в Палермо, за да се занимава със стопанските дела в тила. Не го сдържаше на едно място. Има такива хора: вместо да се радва, че съдбата му позволява да се наслаждава на вкусни сладоледи и на красиви дами, искаше още куршуми да пронижат палтото му.

Казват, че на земята живеят повече от един милиард души. Не знам как са успели да ги преброят, ала достатъчно е да се поразходите из Палермо, за да разберете, че сме прекалено много и вече започваме да се тъпчем един друг. А повечето от тях смърдят. То и сега храната вече е малко, да си представим ако станем повече. Значи трябва на населението да му се пусне кръвчица. Е, да, има разни работи като епидемии, самоубийства, смъртни присъди, някои още се дуелират, на други пък им харесва да препускат през гори и поля, докато не си счупят врата, чувал съм за английски благородници, които плуват в морето и, естествено, се давят… Но това не е достатъчно. Войните са най-ефикасният и най-естествен начин да се намери отдушник на напрежението и да се забави нарастването на броя на човешките същества. Едно време в началото на всяка война не се ли казваше, че тя е по Божия воля? Само че трябва да се намерят хора, които искат да воюват. Ако всички вземат да клинчат, няма да има кой да умира във война. Тогава защо са тия войни? Така че тия като Ниево, Аба и Банди, дето имат желание да се хвърлят срещу картечния огън, са нужни. А такива като мен да могат да продължават да си живеят не толкова обсебени от човечеството, което постоянно ти диша във врата.

Накратко казано, хората с благородни пориви може и да не ми харесват, ала ни трябват.

* * *

Представих се на Ла Фарина с препоръчителното писмо до него.

— Ако от мен очаквате добри новини, за да ги съобщите в Торино, избийте си го от главата — ми каза той. — Тук няма правителство. Гарибалди и Биксио си въобразяват, че командват генуезци като тях самите, а не сицилианци като мен. В страна, където задължителната военна служба е непозната, си помислиха съвсем сериозно, че могат да направят набор от трийсет хиляди души. В много общини се вдигнаха истински въстания. Постанови се, че в гражданските съвети не трябва да се допускат бившите кралски чиновници, а те са единствените, които знаят да четат и пишат. Онзи ден някакви душмани на църквата предложиха да се изгори обществената библиотека, защото била основана от йезуитите. Губернатор на Палермо е някакъв младеж от Марчилепре, никой не го познава. Във вътрешността на острова се извършат какви ли не престъпления и често убийците са същите, дето би трябвало да опазват реда, защото са се сдушили с бандитите в собствения смисъл на думата. Гарибалди е честен човек, но не е в състояние да си даде сметка какво става пред очите му: в провинция Палермо само от една партида реквизирани коне са изчезнали двеста! Дават право на всеки, който пожелае да организира батальон, така че има батальони с всичките му там духови музики и офицери, които се състоят всичко на всичко от четирийсет-петдесет войници най-много! Една и съща служба се дава на трима-четирима души едновременно! Оставят цяла Сицилия без съдилища, както граждански, така и наказателни и търговски, защото уволниха масово всички съдии, а създават военни комисии, които съдят всичко и всички, като във времената на хуните! Криспи казва, че Гарибалди не искал граждански съдилища, защото съдиите и адвокатите били мошеници; и че не искал парламент, защото депутатите били хора на перото, а не на оръжието; че не желаел никакви охранителни органи, защото всички граждани трябвало да се въоръжат и да се отбраняват от тях. Не знам вярно ли е, защото вече дори не ме допускат да разговарям с генерала.

 

 

На 7 юли разбрах, че Ла Фарина е арестуван и изпратен обратно в Торино. Заповедта дошла от Гарибалди, разбира се, подсторил го е Криспи. Няма вече кой да информира Кавур. Значи всичко ще зависи от моя доклад.

Вече е безсмислено да се преобличам като монах, за да събирам клюки: из кръчмите се клюкарства на воля и сега тъкмо доброволците се оплакват най-много от цялата управия. Чух, че петдесетина от сицилианците, които се бяха записали при гарибалдийците след влизането им в Палермо, си били тръгнали, като взели със себе си и оръжията. „Това са селяни, които се палят както се пали слама и бързо им омръзва, от ден до пладне“, оправдава ги Аба. Военният съд ги осъжда на смърт, ала после ги оставя да вървят където искат, само да е по-далеч. Опитвам се да разбера какво наистина чувстват тези хора. Цялото оживление, което цари из Сицилия, се дължи на факта, че това беше забравено от Бога място, изгорено от слънцето и без вода, освен морската, и с по някой и друг бодлив плод. И в тези земи, където от векове не се е случвало нищо, пристигна Гарибалди с хората си. Не че тукашните хора го подкрепят заради самия него, не че са срещу краля, когото Гарибалди е на път да свали от трона, просто са като пияни, че се случва нещо различно. И всеки тълкува различието по свой начин. Може пък този силен вятър на промяната да е като вятъра сироко, който ще приспи отново всички.

* * *

(30 юли) Ниево, с когото съм вече донякъде близък, ми доверява, че Гарибалди е получил официално писмо от Виктор Емануил със заповед да не пресича протока. Заповедта обаче била придружена от тайна бележка от самия крал, който пишел приблизително следното: „След като Ви писах като крал, сега Ви предлагам да ми отговорите в смисъл, че бихте искали да последвате съветите ми, ала Вашият дълг към Италия не Ви позволява да се притечете на помощ на неаполитанците, които са се обърнали към Вас с молба да ги освободите“. Двойна игра на краля, но срещу кого? Срещу Кавур ли? Или пък срещу самия Гарибалди, на когото най-напред заповядва да не преминава на континента, после го насърчава да го направи и като го направи, пиемонтските войски в областта около Неапол ще се намесят, за да го накажат за неподчинението му?

— Генералът е твърде наивен и ще вземе да падне в някоя клопка — каза Ниево. — Бих искал да съм близо до него, но дългът ми налага да стоя тук.

Открих, че този несъмнено образован човек също обожава Гарибалди. В момент на слабост ми показа една книжка, която получил неотдавна, „Обич за Гарибалди“, отпечатана на Север, без да е видял коректурите й.

— Надявам се, че читателите ми ще си помислят, че аз като герой имам право да съм малко непохватен, а и те са направили възможното да го покажат, като са оставили сума ти срамни печатни грешки.

Хвърлих един поглед на едно от творенията му, посветено именно на Гарибалди, и се убедих, че май е доста непохватен:

Има нещо в очите му

което грее в него

и когато коленичи

сякаш се покланя на хората.

Дори по многолюдните площади

ходи любезен, човечен

и да подава ръка

на момичетата го видях.

Тук всички лудеят по този кривокрак дребосък.

u_eco_pg_017_ima_neshto_v_ochite_mu.pngИма нещо в очите му / което грее в него / и когато коленичи / сякаш се покланя на хората…

* * *

(12 август) Отивам при Ниево да ми потвърди слуха, който се носи: гарибалдийците слезли на калабрийския бряг. Заварих го обаче в лошо настроение, още малко и ще се разплаче. От Торино получил сведения, че се шушука по адрес на неговото управление.

— Само че всичко се води тук — каза и потупа с ръка дебела подвързана с червен плат книга. — Еди-колко си получено, толкова похарчено. И ако някой е откраднал, ще се разбере от сметките. Когато предам всичко това, ще хвърчат глави. Но не и моята.

* * *

(26 август) Дори без да съм стратег, от сведенията, които получавам, мисля, разбирам какво се случва. Дали заради златото на масоните, или защото са преминали към Савоите, някои неаполитански министри заговорничат срещу крал Франческо. В Неапол ще избухне въстание и въстаниците сигурно ще поискат помощ от пиемонтското правителство. Виктор Емануил ще слезе на юг. Гарибалди май не вижда нищо от това или пък вижда всичко и ускорява действията си. Иска да пристигне в Неапол преди Виктор Емануил.

* * *

Заварвам Ниево бесен, размахва някакво писмо.

— Вашият приятел Дюма се прави на Крез — казва ми, — а после си мисли, че аз съм Крез! Вижте какво ми пише, и има нахалството да твърди, че го прави от името на генерала! Съсредоточените около Неапол швейцарски и баварски наемници на служба при Бурбоните са надушили поражението и предлагат да дезертират за четири дуката на глава. Понеже са пет хиляди, става дума за двайсет хиляди дуката, тоест деветдесет хиляди франка. Дюма, който се правеше на граф Монте Кристо, няма толкова и великодушно отпуска мизерните хиляда франка. Казва, че три хиляди щели да бъдат събрани от неаполитанските патриоти. Пита дали случайно не мога да дам останалите. Той да не мисли, че ги копая тия пари?

Кани ме да пийна нещо.

— Знаете ли какво, Симонини, сега всички са въодушевени от дебаркирането на континента и никой не осъзнава каква срамна трагедия ще тежи в историята на нашия поход. Събитията станаха в Бронте, близо до Катания. Десет хиляди жители, повечето селяни и овчари, все така осъдени на режим, който напомня средновековния феодализъм. Всички тези земи били подарени на лорд Нелсън, заедно с титлата дук на Бронте, а каквото останало, си е все така в ръцете на шепа богаташи, или „благородници“, както ги наричат там. Хората са експлоатирани, отнасят се с тях като с животни, забраняват им да ходят в господарските гори дори да берат гъби и така нататък, и трябва да плащат такси, за да стигнат до нивите. Когато идва Гарибалди, тези хора решават, че е дошъл моментът да се въздаде справедливост и че ще си върнат земите. Образуват така наречените либерални комитети, като най-видният човек в тях е някой си адвокат Ломбардо. Бронте обаче е английска собственост, англичаните помогнаха на Гарибалди при Марсала, той на чия страна да застане? В този момент хората престават да слушат дори адвокат Ломбардо и другите либерали и понеже са съвсем объркани, скачат като отвързани псета да колят благородниците и настъпва истински ужас. Зле са постъпили, очевидно, и по време на бунта сред тях се промъкват бивши затворници, нали след труса, настъпил на този остров, на свобода излезе доста народ, дето би трябвало да си стои на топло… Но всичко стана защото се появихме ние. Под натиска на англичаните Гарибалди изпрати в Бронте Биксио, а той не е човек, който пипа нежно: обявява обсадно положение, започва жестоки преследвания срещу местните хора, вслушва се в оплакванията на благородниците и отсъжда, че адвокатът Ломбардо е начело на бунта, макар и да не е така, но както и да е, трябвало да се даде пример, така че Ломбардо и още четирима са разстреляни, сред тях и някакъв побъркан, който още преди събитията ходел по улиците и крещял обиди срещу благородниците, но никой не се страхувал от него. Освен че ми е мъчно заради показаната жестокост, всичко това ме засяга лично. Разбирате ли, Симонини? От една страна, в Торино пристигат новини за тези събития, от които излиза, че се бием на страната на богаташите, а от друга, се шушука за това, което ви казах — че парите не се харчат както трябва, и от всичко това какво излиза, че богаташите ни плащат, за да разстрелваме бедняците, а с тези пари ние си живеем добре. А нали виждате, тук се умира, и то безплатно. Има от какво да побеснее човек.

* * *

(8 септември) Гарибалди влезе в Неапол, без да срещне никаква съпротива. Явно е вдигнал гребена, защото според Ниево е поискал от Виктор Емануил да изгони Кавур. Сега в Торино ще имат нужда от доклада ми и доколкото разбирам, трябва да е колкото се може по-антигарибалдийски. Ще трябва да сгъстя краските по отношение на масонското злато, да обрисувам Гарибалди като лекомислен, да отделя много място на клането в Бронте, да спомена за другите закононарушения, за кражбите, за подкупите, за корупцията и за разхищенията. Ще разкажа за поведението на доброволците, както ми го обрисува Музумечи, за гуляите в манастирите, за обезчестяването на девици (може и на монахини, не вреди нещата да се позасилят).

u_eco_pg_018_garibaldi_vleze_v_neapol.pngГарибалди влезе в Неапол, без да срещне никаква съпротива…

Да приложа и някоя и друга заповед за реквизиране на частни имоти. Да подправя писмо от анонимен информатор, който ми съобщава за постоянни контакти между Гарибалди и Мадзини чрез Криспи, за плановете им за установяване на република и в Пиемонт. Общо взето, добър, енергичен доклад, който да постави Гарибалди натясно. Музумечи ми даде друг солиден аргумент: гарибалдийците са преди всичко банда чуждестранни наемници. Сред Хилядата има френски, американски, английски, унгарски и дори африкански авантюристи, утайката на всички нации, мнозина от тях са били корсари заедно с Гарибалди из Америка. Само как звучат имената на помощниците му, Тур, Ебер, Тукори, Телоки, Магиароди, Чудафи, Фригеш (Музумечи изплюва тези имена, както му дойде, освен Тур и Ебер другите никога не ги бях чувал). Имало и гърци, поляци, баварци и един немец на име Волф, който преди командвал германски и швейцарски дезертьори на служба при Бурбоните. А английското правителство поставило на разположение на Гарибалди батальони от алжирци и индийци. Какви ти тук италиански патриоти! От Хилядата италианците са само половината. Музумечи преувеличава, защото около мен чувам само венециански, ломбардски, емилиански и тоскански акценти, а индийци не съм виждал, но няма да е зле в доклада да подчертая за каква сбирщина от нации става дума.

Не пропуснах да добавя, естествено, и за здравите връзки на евреите с масоните.

Мисля, че докладът трябва да стигне по най-бързия начин, като не бива да попада в недискретни ръце. Намерих един пиемонтски военен кораб, който се връщаше в Сардинското кралство, и не ми струва много да си изфабрикувам официален документ, с който се нарежда на капитана да ме качи на борда до Генуа. Престоят ми в Сицилия приключва, малко съжалявам, че няма да видя какво ще стане в Неапол и след това, но не съм тук да се забавлявам, нито пък да пиша някоя епическа поема. В крайна сметка от цялото това пътуване си спомням с удоволствие само за pisci d’ovu, babbaluci a picchipachi, това са видове паста лумака и каноли, ах, канолите… Ниево ми беше обещал да ме почерпи с риба меч a’sammurigghu, но така и не успя и ми остава само уханието на името.

Бележки

[1] Аспержи с грах (фр.) — Б.пр.

[2] В най-лошия случай (фр.) — Б.пр.

[18] Джероламо (Нино) Биксио (1821–1873). Виден деец на обединението на Италия, един от пълководците на гарибалдийците. — Б.пр.