Умберто Еко
Пражкото гробище (26)

26.
Окончателното решение

 

Изтече вече година и половина, откакто се отървах от Таксил, от Диана и, което е най-важно, от Дала Пикола. Ако съм бил болен, сега съм здрав. Благодарение на самохипнозата или на доктор Фройд. И все пак прекарах тези месеци в какви ли не страхове. Ако бях вярващ, щях да кажа, че съм усетил угризения на съвестта и те са ме измъчвали. Ала угризения за какво и измъчван от кого?

Вечерта, когато се радвах как изиграх Таксил, отпразнувах със спокойна наслада. Само съжалявах, че няма с кого да споделя победата си, но съм свикнал да се задоволявам и само със себе си. Както правеха предишните клиенти на „Ше Мани“, отидох в „Брабан-Вашет“. С печалбата от рухването на предприятието на Таксил можех да си позволя всичко. Метрдотелът ме позна, но най-важното е, че и аз го познах. Надълго и нашироко ми описа salade Francillion^[1], създадена след триумфа на пиесата на Александър Дюма — синът, Боже мой, колко съм остарял. Картофите се сваряват в бульон, нарязват се на резенчета и докато са още топлинки, се подправят със сол, черен пипер, зехтин и орлеански оцет и се добавя половин чаша бяло вино, „Шато д’Икем“ най-добре, както и ароматни треви, нарязани на ситно. Едновременно на court-bouillon^[2] се сваряват едри миди заедно със стръкче целина. После всичко се смесва и се покрива с тънки парченца трюфели, сварени в шампанско. Всичко това два часа преди да се поднесе, така че ястието да дойде на масата в точния момент.

И все пак не съм спокоен и чувствам нужда да изясня моментното си състояние, като започвам пак да водя дневника си, сякаш съм на лечение при доктор Фройд.

Лошото е, че продължиха да се случват обезпокоителни неща и живея в постоянна несигурност. Най-напред още се мъча от мисълта кой е руснакът, който лежи в клоаката. Той, а може и да са били двама, бяха в тези стаи на 12 април. Дали някой от тях не се е върнал? Няколко пъти ми се случва да не намирам нещо — дреболии, някоя писалка, купчинка листове — а после ги намирам на място, където мога да се закълна, че не съм ги оставял. Някой бил ли е тук, тършувал ли е, премествал ли е неща, намирал ли е нещо? И какво?

Русите значи Рачковски, но този човек е като сфинкс. Два пъти идва при мен все за да ми иска това, което той смята, че са непубликувани материали от дядо ми, а аз не знаех какво да му кажа, от една страна, защото не си бях направил пълно досие, а от друга, за да засиля желанието му.

Последния път ми каза, че не можел да чака повече. Настоя да му кажа дали е само въпрос на цена. Не съм алчен, му казах аз, дядо наистина ми остави документи, в които е напълно протоколирано казаното онази нощ на гробището в Прага, ала не са ми подръка, трябва да замина от Париж и да ги потърся на едно място.

— Ами отивайте — ми каза Рачковски. После ми намекна, че може да имам неприятности от развитието на аферата Драйфус. Той откъде знае?

* * *

И наистина, макар и да изпратиха Драйфус на Дяволския остров, слуховете около цялата история не престанаха. Започнаха да се изказват онези, които го смятаха за невинен, или, както се казва вече, драйфусистите, а най-различни графолози се мобилизираха, за да обсъждат експертизата на Бертийон.

Всичко започна в началото на 95-а, когато Сандер напусна службите (изглежда, се разболя от прогресивна парализа или нещо подобно) и бе заместен от някой си Пикар. Този Пикар веднага взе да си пъха носа навсякъде, разбира се, продължи да предъвква отново и отново аферата Драйфус, нито че бе приключила месеци преди това, и ето че през март миналата година намери в обичайните кошчета за отпадъци на посолството черновата на една телеграма, която военният аташе на Германия искал да изпрати на Естерхази. Нищо компрометиращо, но защо военният аташе трябва да поддържа връзки с френски офицер? Пикар провери Естерхази по-задълбочено, взе образци от почерка му и установи, че почеркът на коменданта прилича на почерка в bordereau-то на Драйфус.

Научих всичко това, защото информацията изтече в „Ла Либър Парол“ и Дрюмон се гневеше на този смотаняк, който искаше да постави под съмнение една история, приключила по най-добрия начин.

— Знам, че е ходил при генералите Боадефър и Гонс да ги занимава с тази работа, но за късмет те не са му обърнали внимание. Нашите генерали да не са луди?

 

 

Към ноември засякох в редакцията Естерхази, беше много нервен и поиска да си поговорим насаме. Дойде вкъщи заедно с някой си комендант Анри.

— Симонини, шушука се, че почеркът на бордерото бил моят. Вие нали го преписахте от някакво писмо или от бележка на Драйфус, не е ли така?

— Ама разбира се. Образеца ми го даде Сандер.

— Знам, но защо този ден Сандер не повика и мен да се явя при него? Защо не провери образеца от почерка на Драйфус?

— Направих това, което поискаха от мен.

— Знам, знам. Но във ваш интерес е да ми помогнете да разрешим този ребус. Защото ако заради някакъв мистериозен заговор, който не мога да разбера, са злоупотребили с вас, може да се окаже, че някому е изгодно да премахне опасен свидетел като вас. Така че цялата работа ви засяга пряко.

Изобщо не трябваше да се замесвам с тези военни. Не се чувствах спокоен. После Естерхази ми обясни какво очаква от мен. Даде ми образец от едно писмо на италианския военен аташе Паницарди, както и текст на писмо, което трябваше да подправя, в което Паницарди пишеше на германския военен аташе за сътрудничеството на Драйфус.

— Комендант Анри — завърши той — обеща да намери този документ и да го предаде на генерал Гонс.

Свърших си работата, Естерхази ми даде хиляда франка и после не знам какво стана, но Пикар беше преместен в Четвърти стрелкови полк в Тунис.

Точно по времето, когато аз се справях с Таксил обаче, Пикар задействал някои свои приятели и нещата се усложниха. Естествено ставаше дума за неофициална информация, която драйфусисткият печат представяше за достоверна, а антидрайфусисткият като клевети. Появиха се телеграми, изпратени до Пикар, от които можеше да се заключи, че именно той е авторът на прословутата телеграма на германците до Естерхази. Доколкото разбрах, това било ход от страна на Естерхази и Анри. Приличаше на добър удар от тениса, при който няма нужда да си измисляш обвинения, защото просто връщаш обвиненията, отправени към самия теб. Милостиви Господи, шпионажът (и контрашпионажът) са прекалено сериозни неща, за да ги оставиш на военните; професионалисти като Лагранж и Ебютерн никога не бяха забърквали подобни каши, но какво можеш да чакаш от хора, като един ден стават за Разузнавателната служба, а на другия за Четвърти стрелкови полк в Тунис, или пък от папските зуави са преминали в Чуждестранния легион?

Освен всичко друго последният ход се оказа почти безполезен и срещу Естерхази започна разследване. Ами ако, за да разсее съмненията по свой адрес, той вземе да разправя, че аз съм написал онова bordereau?

* * *

Цяла година спах зле. Всяка нощ чувах шумове из къщата, изкушавах се да стана и да сляза в магазина, ала се страхувах да не срещна там някой руснак.

* * *

През януари тази година се състоя процес при затворени врати, по време на който Естерхази беше изцяло оневинен от всякакви обвинения и подозрения. Пикар беше наказан с шестдесет дни карцер в една крепост. Ала драйфусистите отстъпваха, един доста вулгарен писател, Зола, публикува пламенна статия (J’accuse!^[3]), намеси се група от някакви си там писателчета и псевдоучени, които поискаха делото да се преразгледа. Кои са тези Пруст, Франс, Сорел, Моне, Ренар, Дюркем? Тия кой ги е чувал изобщо? За Пруст ми казват, че бил двайсет и пет годишен педераст, автор на някакви за щастие непубликувани работи, а Моне някакъв цапач, виждал съм една-две от картините му, от тях личи, че гледа света с гуреливи очи. Какво общо имат един литератор или един художник с решенията на военния трибунал? О, бедна Францийо, жалваше се Дрюмон. Защо тези така наречени „интелектуалци“, както ги нарича Клемансо, онзи адвокат, дето все губи дела, не се занимават с нещата, от които се предполага, че разбират…

Срещу Зола бе заведено дело и за щастие го осъдиха на една година затвор. Във Франция все още има правосъдие, казва Дрюмон, през май го избраха за депутат от Алжир, така че в долната камара на парламента ще има една сериозна антисемитска група, което ще помогне за защитата на тезите на антидрайфусистите.

Изглеждаше, че всичко върви по най-добрия възможен начин, през юли Пикар беше осъден на осем месеца затвор, Зола избяга в Лондон и вече си мислех, че няма кой вече да поднови случая, когато изскочи някой си капитан Кюине, който доказа, че писмото, в което Панизарди обвинява Драйфус, е фалшиво. Не знам как можеше да твърди такова нещо, като се има предвид, че го бях изработил съвършено. Във всеки случай висшето командване се вслуша в него и тъй като писмото беше открито и разпространено от комендант Анри, се заговори за „фалшификата на Анри“. В края на август Анри бе притиснат до стената и си призна, затвориха го на Мон Валериен, а на другия ден си преряза гърлото с бръснач. Както казвах, някои неща не бива да бъдат оставяни в ръцете на военните. Каква е тази работа? Арестуваш заподозрян предател и му оставяш бръснача?

— Анри не се е самоубил. БИЛ е самоубит! — твърдеше бесен Дрюмон. — В Генералния щаб все още е пълно с евреи! Ще започнем обществена подписка за реабилитацията на Анри!

Четири-пет дни след това Естерхази избяга в Белгия и оттам в Англия. Почти признание за вина. Въпросът беше как така не хвърли вината върху мен, за да се защити.

* * *

Докато се измъчвах така, една нощ чух шумове вкъщи. На сутринта намерих разбъркан на вили и на могили не само магазина, а и мазето, като вратата за стълбичката, водеща към клоаката, беше отворена.

Докато се питах не трябва ли и аз да избягам като Естерхази, на вратата на магазина звънна Рачковски. Без дори да се качи горе, се настани на един стол за продан, стига някой да се осмели да го пожелае, и започна веднага по същество:

— Какво бихте казали ако съобщя на Sûreté^[4], че в мазето долу има четири трупа, като един от тях е на един от моите хора, които търсих къде ли не? Омръзна ми да чакам. Давам ви два дни да идете да вземете протоколите, за които ми казахте, и ще забравя какво съм видял долу. Честна договорка, нали?

Вече не бях изненадан, че Рачковски знае всичко за моята клоака. Като се има предвид, че рано или късно трябваше да му кажа нещо, опитах се все пак да извлека още някоя полза от договорката, която ми предлагаше.

Осмелих се да му отвърна следното:

— Дали ще можете да ми помогнете да реша един проблем, който имам със службите на въоръжените сили…

Той се разсмя:

— Да не би да се страхувате, че ще се разбере кой е авторът на онова bordereau?

Този човек със сигурност знае всичко. Сплете пръсти сякаш за да си събере мислите и се опита да ми обясни:

— Сигурно нищо не сте разбрали от тази история и единственото, от което се страхувате, е някой да не ви замеси в нея. Бъдете спокоен. По причини, свързани с националната сигурност, в интерес на цяла Франция е въпросното bordereau да се смята за автентично.

— Защо?

— Защото френската артилерия подготвя най-модерното си оръжие, оръдие 75-и калибър, и има интерес германците да смятат, че французите все още работят върху оръдието 120-и калибър. Трябвало е германците да повярват, че някакъв шпионин се опитва да им продаде тайните на оръдието 120-и калибър, така че да сметнат, че там е болната точка. Като здравомислещ човек няма как да не отбележите, че германците сигурно са си казали: „Леле Боже, ама ако това bordereau наистина е автентично, е трябвало да разберем каква е цялата работа преди да го изхвърлим в кошчето за боклук!“. И така би трябвало да се усетят каква е работата. Все пак са паднали в клопката, защото в средите на тайните служби никой не казва всичко на другите, те всички си мислят, че съседът по бюро е двоен агент и по всяка вероятност всеки е взел да обвинява другия: „Как така? Да дойде толкова важно съобщение, а за него да не знае дори военният аташе, след като е било предназначено за него, или пък е знаел за него и си е премълчал?“. Представете си само бурята от взаимни упреци, на някого там със сигурност са му отрязали главата. Трябвало е и трябва всички да повярват в това bordereau. Ето защо беше важно Драйфус бързо да бъде изпратен на Дяволския остров, за да не вземе да разправя в своя защита, че няма как да е шпионирал за оръдието 120-и калибър, защото имало смисъл само за оръдието 75-и. Изглежда, че някой му е дал пистолет и го е подканил да се спаси от позора, който го очаква, като се самоубие. Така освен това е щял да се избегне и публичният процес. Ала Драйфус е твърдоглав и настоял, че ще се защитава, защото се смятал за невинен. А не е работа на офицера да мисли. Освен това според мен нещастникът едва ли е знаел нещо за оръдието 75-и калибър, от къде на къде разни важни неща ще стигнат до бюрото на един стажант? Но все пак било важно да се действа предпазливо. Ясно ли е? Ако се разбере, че това bordereau е ваше дело, ще рухне цялата конструкция и германците ще разберат, че оръдието 120-и калибър е фалшива следа — тези alboches^[5] може и да не са много схватливи, но чак пък толкова… Ще ми кажете, че в крайна сметка не само германските, а и френските служби май са си една разпасана команда, дето оплесква всичко. Ясно, че е така, иначе тези хора щяха да работят в Охранката, тя работи малко по-добре и, както виждате, има агенти и при едните, и при другите.

— А Естерхази?

— Нашият мишок е двоен агент, преструвал се е, че шпионира Сандер за германците от посолството, но в същото време шпионирал немците от посолството за Сандер. Постарал се да забърка целия случай с Драйфус, но Сандер разбрал, че Естерхази всеки момент ще се опари, а и германците започвали да го подозират. Сандер знаел много добре, че ви е дал образец от почерка на Естерхази. Искал да хвърли вината върху Драйфус, но ако нещата не тръгнели както трябва, отговорността винаги можело да се хвърли върху Естерхази. Естествено Естерхази твърде късно разбрал в каква клопка е попаднал.

— Но тогава защо не е споменал името ми?

— Защото щяха да го разкрият, че лъже, и щеше да се озове в някоя крепост, а може и в някой канал. Докато така може да си седи в Лондон като пет пари в кесия и да си получава солидна издръжка от службите. И няма значение дали ще припишат bordereau-то на Драйфус, или ще се реши, че предателят е Естерхази, то трябва да си остане автентично. Никой няма да реши, че виновникът може да е фалшификатор като вас. Вие сте просто една бурмичка. Обаче аз ще ви навлека доста неприятности заради труповете долу. Така че хайде давайте сведенията, които ми трябват. Вдругиден при вас ще дойде един младеж, който работи за мен, казва се Головински. Няма да се наложи да изготвяте оригиналните и окончателни документи, защото те трябва да са на руски, оттам нататък той ще се заеме с цялата история. Вие трябва да го снабдите с нов, автентичен и убедителен материал, за да освежите цялата ваша документация за гробището в Прага, тя е известна от игла до конец. Искам да кажа, че нямам нищо против произходът на разкритията да е съвещание на онова гробище, но не трябва да се уточнява кога е станало самото съвещание и трябва да се разработят съвременни теми, а не някакви си средновековни фантазии.

Трябваше да запретна ръкави и да почна работа.

* * *

Имах по-малко от два дни и две нощи да събера стотиците бележки и изрезки, които бях натрупал по време на повече от десетгодишното си вземане-даване с Дрюмон. Не мислех, че ще ми се наложи да ги използвам, защото ставаше дума все за неща, публикувани в „Ла Либър Парол“, но може пък за руснаците тези материали да бяха неизвестни. Трябваше да направя подбор. Головински и Рачковски не се интересуваха например от факта, че евреите нямат почти никакъв талант за музика или за географски открития. Къде-къде повече се интересуваха от съмненията, че подготвят разорението на честните хора.

Проверих какво съм използвал вече за предишните речи на равина. Евреите се канеха да сложат ръка върху железопътните линии, мините, горите, върху данъчната администрация, целеха се в магистратурата, адвокатурата, образованието, искаха да се инфилтрират във философията, политиката, науката, изкуството и най-вече в медицината, защото лекарят влиза в семействата повече от свещеника. Трябва да се подкопае религията, да се разпространява свободомислието, от училищните програми да се премахнат уроците по християнска религия, да завладеят търговията с алкохол и контрола върху печата. Олеле боже, какво още да искат?

Не че не можех да пусна пак в обращение целия този материал. Би трябвало Рачковски да познава само версията, която дадох на Глинка, там се говореше най-вече за строго религиозни и апокалиптични неща. Но разбира се, трябваше да добавя и нещо ново към предишните си текстове.

Направих си най-старателен преглед на всички теми, които биха могли да засегнат отблизо интересите на редовия читател. Записах ги с красив почерк, както се е писало преди повече от половин век, върху както се полага пожълтяла хартия: и ето, че разполагах с документите, предадени ми от дядо и сякаш наистина изготвени по време на юдейските събирания в гетото, в което живял като млад, и преведени от протоколите, които равините съставили след съвещанието си в гробището в Прага.

 

 

Когато на другия ден Головински влезе в магазина, се изненадах, че Рачковски може да възлага толкова важни задачи на този млад, късоглед и слабоват мужик, един такъв зле облечен, приличаше на слаб ученик. След като поговорихме обаче забелязах, че е по-буден, отколкото изглежда. Говореше лош френски със силен руски акцент, но пък веднага попита как така равините от гетото в Торино пишат на френски. Казах му, че по онова време в Пиемонт всички грамотни хора са говорели френски, и го убедих. После си зададох въпроса дали моите равини от гетото са говорили иврит или идиш, но след като документът беше на френски, това нямаше значение.

 

 

— Вижте тук — казах му. — Например на този лист се обяснява как трябва да се разпространяват теориите на философите атеисти, за да се деморализират неевреите. Ето например: „Трябва да изличим идеята за Бог от умовете на християните, като я заменим с аритметически сметки и материални нужди“.

Бях изчислил, че никой не обича математиката. Спомних си как се оплакваше Дрюмон от неприличните вестници и списания и реших, че поне за здравомислещите граждани е лесно да приемат разпространяването на лесни и блудкави забавления за широките маси като част от заговора. „Чуйте ето това — казах на Головински. — За да се попречи на народа от само себе си да открие някакъв нов начин на политическо действие, ще го разсейваме постоянно с различни видове развлечения: гимнастически игри, забавления, какви ли не увлечения, гостилници, и ще го подтикваме да участва в художествени и спортни състезания… Ще развиваме вкуса към неумерения разкош и ще увеличим заплатите, ала това няма да донесе полза на работниците, защото едновременно с това ще увеличим цената на най-необходимите продукти под претекст лошите резултати от селскостопанската дейност. Ще подкопаем основите на производството, като посеем кълновете на анархията между работниците, и ще ги насърчаваме да злоупотребяват с алкохолни напитки. Ще се стремим да насочваме общественото мнение към всякакви видове фантастични теории, които може да изглеждат прогресистки или либерални…“

— Добре, добре — повтаряше Головински. — Но има ли нещо, което да е подходящо за студентите, освен онази работа с математиката? В Русия студентите са важни, луди глави са и трябва да бъдат държани под контрол.

— Ето: „Когато дойдем на власт, ще премахнем от учебните програми всички предмети, които могат да смутят духовете на младите, за да ги сведем до послушни деца, които обичат своя владетел. Вместо да изучават класиците и древната история, която съдържа повече лоши, отколкото добри примери, ще ги караме да изучават проблемите на бъдещето. Ще изличим паметта за миналите векове от паметта на хората, защото тя може да е неприятна за нас. С методично образование ще успеем да премахнем остатъците от онази независимост на мисълта, с която от дълги години си служим за постигане на нашите цели… Ще удвоим данъците върху книгите с по-малко от триста страници и благодарение на тази мярка писателите ще се видят принудени да публикуват толкова дълги произведения, че ще имат малко читатели. За сметка на това ние ще издаваме евтини книги, за да възпитаваме умовете на публиката. Чрез данъчното облагане ще намалим приятната литература и никой, който желае да ни напада с перото си, не ще намери издател“. Що се отнася до вестниците, еврейският план предвижда фиктивна свобода на печата, която ще служи за установяване на по-голям контрол върху общественото мнение. Равините казват, че трябва да има възможно повече периодични издания, така че наглед те да са израз на различни гледни точки и да създават впечатление за свободен обмен на идеи, докато всъщност всички тези издания ще се придържат към гледната точка на еврейските властници. Отбелязват също, че няма да е трудно да се подкупват журналистите, защото те представляват нещо като масонска ложа и нито един издател няма да има смелостта да разкрие юздите, които ги свързват с една и съща кола, защото никой не може да попадне в света на журналистиката, ако в частния си живот няма нещо съмнително. „Естествено, ще трябва да се забрани на всички вестници да съобщават за престъпления, така че народът да си помисли, че новият режим е премахнал дори престъпността. Но не трябва да се занимаваме прекомерно с обвързаностите на печата, защото народът е потънал в работа и бедност и дори не забелязва свободен ли е, или не печатът. За какво му е на пролетариата разни бъбривци да имат правото да дрънкат?“

— Това е добре — отбеляза Головински, — защото у нас лудите глави непрекъснато се оплакват от някаква си мнима цензура от страна на правителството. Трябва да разберат, че при едно еврейско правителство ще стане по-зле.

— В това отношение ето и най-доброто: „Не бива да забравяме за ограничеността, непостоянството и недостатъчната морална уравновесеност на тълпата. Силата на тълпата е сляпа и тъпа; тълпата се вслушва ту в този, ту в онзи. Възможно ли е тогава масите да успеят да управляват държавните дела, без да ги смесват с личните си интереси? Могат ли да организират защитата срещу външния враг? Това е абсолютно невъзможно, защото няма как като са поделили един план на толкова части, колкото са умовете в тълпата, той да не изгуби стойността си и да не стане следователно неразбираем и неизпълним. Единствено самодържецът може да съставя мащабни планове, само той може да дава задачи на всяка част от механизма на държавната машина… Цивилизацията не може да съществува без абсолютния деспотизъм, защото цивилизацията може да крепне само под покровителството на монарха, който и да е той, а не на масата“. Сетне, вижте и този документ: „Тъй като никога никой не е виждал конституция, която да е родена от народната воля, ръководният план трябва да произтича от главата на един-единствен човек“. Прочетете и това: „Подобно на многорък Вишну, ще контролираме всичко. Няма да имаме нужда дори от полиция: една трета от поданиците ни ще контролират останалите две трети“.

— Прекрасно.

— И още: „Тълпата е варварска и винаги действа варварски. Хвърлете един поглед на тези алкохолизирани скотове, доведени до затъпяване от напитките, чиято неограничена употреба се толерира от свободата! Ще трябва ли да позволим на нас самите и на себеподобните ни да направят същото? Християнските народи са отклонени от правия път заради алкохола; тяхната младеж е доведена до лудост от преждевременните оргии, към които са ги подтикнали нашите агенти… В политиката помага само грубата сила, насилието е в началото на всичко; хитростта и двуличието трябва да са правило. Злото е единственото средство да се достигне доброто. Не бива да се спираме пред корупцията, измамата и предателството, целта оправдава средствата“.

— У нас се говори много за комунизма. Какво мислят за него равините от Прага?

— Прочетете това: „В политиката трябва да умеем да конфискуваме имотите без никакво колебание, ако чрез това можем да постигнем подчиняването на други хора и власт за нас самите. Ще се престорим на освободители на работника, като се правим, че го обичаме според принципите на братството, провъзгласени от нашето масонство. Ще кажем, че сме дошли да го избавим от потисничеството, и ще го призовем да се влее в редовете на нашата армия от социалисти, анархисти и комунисти. Дори аристокрацията, която преди е експлоатирала трудещите се, е имала интерес те поне да бъдат добре нахранени, здрави и силни. Целта ни е противоположната, ние сме заинтересовани неевреите да се израждат. Силата ни ще е в това, че ще държим постоянно работника в състояние на безсилие, защото по този начин той ще се подчинява на волята ни и оставен така, няма да има никога силата да се изправи срещу нас“. Добавете и това: „Ще предизвикаме всемирна икономическа криза с всички възможни подмолни средства включително с помощта на златото, което е изцяло в ръцете ни. Из цяла Европа ще изхвърлим на улицата огромни тълпи работници. Тогава тези маси с радост се ще нахвърлят върху онези, на които в своето невежество са завиждали още от детството си, ще разграбят имуществото им и ще пролеят кръвта им. Ние няма да понесем щети, защото ще знаем добре кога точно ще нападнат и ще вземем необходимите мерки да защитим интересите си“.

— Нямате ли нещо за евреите и масоните?

— Имам, разбира се. Ето тук един пределно ясен текст: „Докато все още не сме завоювали властта, ще се стремим да основаваме и умножаваме масонските ложи във всички части на света. Тези ложи ще са основните източници, от които ще черпим нашите сведения; ще бъдат и нашите центрове за пропаганда. В тези ложи ще свържем помежду им всички социалистически и революционни класи в обществото. Членове на нашите ложи ще са почти всички агенти на полициите по света. По-голямата част от лицата, които влизат в тайните общества, са авантюристи, които се стремят да си проправят път по един или друг начин и нямат сериозни намерения. Ще е лесно да преследваме целите си с подобни хора. Естествено единствено ние ще насочваме дейността на масонските образувания“.

— Фантастично!

— Не забравяйте, че богатите евреи също гледат с интерес на антисемитизма, който е насочен към бедните евреи, защото вдъхва у християните с по-добри сърца състрадание към цялата им раса. Четете ето тук: „Проявите на антисемитизъм бяха всъщност много полезни за еврейските първенци, защото предизвикаха съчувствие в сърцата на някои неевреи към един народ, към който явно се отнасят зле. Това послужи да се сдобием сред неевреите с много симпатизанти за каузата на Сион. Антисемитизмът, насочен срещу евреите от долните класи, помогна на водачите им да ги контролират и да ги държат в подчинение. Тези водачи приемаха преследванията, защото им даваха възможност в подходящия момент да се намесват и да спасяват братята си по религия. Забележете, че по време на антисемитските вълнения еврейските старейшини никога няма да пострадат, нито ще престанат да богатеят, нито ще изгубят официалните си длъжности на управници. Именно тези еврейски старейшини насъскваха «християнските овчарски кучета» срещу най-бедните евреи. Овчарските кучета поддържаха ред в стадото и така помагаха да се засили стабилността на Сион“.

Бях включил и много страници с твърде специализирана информация, които Жоли беше посветил на механизмите на заемите и лихвените проценти. Не разбирах много от всичко това, нито пък бях сигурен дали от времената на Жоли лихвите не са се променили, но имах доверие на източника си и предадох на Головински доста страници, които сигурно щяха да бъдат четени внимателно от разни задлъжнели търговци и занаятчии, попаднали във водовъртежа на лихварството.

 

 

И, най-сетне, съвсем неотдавна бях чел какво пише в „Ла Либър Парол“ за градската железница, която трябваше да се строи в Париж. Това беше стара история, за нея се говореше от десетилетия, ала едва през юли 1897 година беше одобрен официалният проект за нея и едва в последно време беше започната работа за издълбаването на линия Порт Майо — Порт дьо Венсен. Още нищо особено, ала вече бе създадена компания за метрото и отпреди повече от година „Ла Либър Парол“ започна кампания срещу прекалено многобройните акционери евреи в нея. Така че ми се стори полезно да свържа еврейския заговор с метрото и затова предложих следното: „Тогава всички градове ще имат градски железници и подземни тунели: посредством тях ще ги хвърлим във въздуха заедно с институциите им и документите им“.

— Добре — каза Головински, — но ако съвещанието в Прага е станало преди толкова време, откъде равините са знаели за градските железници?

— Преди всичко, ако погледнете последната версия на речта на равина, публикувана преди десетина години в „Контампорен“, съвещанието в гробището в Прага е станало през 1880 година, когато вече имаше метро в Лондон, струва ми се. А и по този начин планът ще звучи като пророчество.

На Головински доста му хареса този откъс, защото му се струваше изпълнен с много обещания. После отбеляза:

— Не мислите ли, че много от идеите, изразени в тези документи, си противоречат? Например, от една страна, се иска забраната на разкоша и излишните удоволствия, както и пиянството да се наказва, а от друга, да се разпространяват спортът и развлеченията и да се превръщат работниците в алкохолици…

— Евреите винаги твърдят взаимно изключващи се неща, те са лъжци по природа. Но ако публикувате обемист документ на много страници, хората няма да го прочетат на един дъх. Трябва да се стремим да предизвикваме поредни пристъпи на отвращение, а когато някой се възмути от някое твърдение, прочетено днес, на следващия ден няма да си спомня твърдението, възмутило го предишния ден. Освен това, ако четете внимателно, ще видите, че равините от Прага искат да използват разкоша, развлеченията и алкохола, за да поробят плебеите сега, но когато вземат властта, ще държат те да се ограничават.

— Точно така, извинете.

— Ами да, аз десетилетия съм размишлявал върху тези документи, още от дете, така че познавам всичките им нюанси — завърших със законна гордост.

— Прав сте. Но ми се иска всичко това да завършва с някакво много силно твърдение, нещо, което оставя следа в съзнанието, нещо, което да обобщава юдейското коварство. Например: „Амбицията ни е безгранична, ненаситността ни не знае предел, желаем да мъстим безмилостно и мразим силно“.

— Не е зле, но за роман с продължения. Но как мислите, че евреите, които може да са всякакви, но не и глупави, ще си служат с подобен език, който ги излага?

— Не ме безпокои особено това. Равините си говорят в тяхното гробище и са сигурни, че не ги слушат някакви си там профани. Не се стесняват. Нали трябва тълпите да се възмущават.

Головински беше добър сътрудник. Смяташе, или се правеше, че смята за автентични моите документи, но не се свенеше да ги променя всеки път, когато му беше изгодно. Рачковски бе избрал точния човек.

— Мисля — заключи Головински, — че имам вече достатъчно материал, за да съставя това, което ще наречем Протоколите от съвещанието на равините в гробището в Прага.

Гробището в Прага ми се изплъзваше, но пък вероятно помагах за неговото тържество. Въздъхнах с облекчение и поканих Головински на вечеря в „Пайар“, на ъгъла на улица „Шосе д’Антен“ и „Булвар дез Италиен“. Скъп, но изискан. Головински показа предпочитание към poulet archiduc^[6] и canard à la presse^[7]. Нищо, че като дошъл от степите сигурно щеше да се натъпче също толкова страстно с choucroute^[8]. Така бих икономисал пари и щях и да си спестя изпълнените с недоумение погледи, които сервитьорите хвърляха към мляскащия много шумно клиент.

Ядеше обаче с удоволствие, не знам дали заради вината, или заради някаква истинска религиозна или политическа страст очите му блестяха от възбуждение.

— Ще се получи чудесен текст — твърдеше той, — в него ще проличи тяхната дълбоко вкоренена расова и религиозна омраза. В тези страници омразата кипи, сякаш се излива от съд, пълен с жлъч… Много хора ще разберат, че сме дошли до момента на окончателното решение.

— Вече съм чувал този израз от Осман бей, познавате ли го?

— По име. Едно е ясно, тази проклета раса трябва на всяка цена да бъде изтръгната от корен.

— Рачковски май не е на същото мнение, той казва, че евреите му трябват живи, за да си има подходящ враг.

— Това са приказки. Винаги може да си намериш подходящ враг. Не мислете, че след като работя при него, споделям всичките му идеи. Той самият ме е научил, че докато работиш за настоящия си господар, трябва да се подготвиш да служиш на утрешния. Рачковски не е вечен. В Светата Русия има по-радикални хора от него. Правителствата в Западна Европа са прекалено малодушни, за да пристъпят към окончателно решение. За разлика от тях, Русия е страна, пълна с енергия и екзалтирани надежди, там винаги се мисли за тоталната революция. Именно оттам можем да очакваме решаващия жест, а не от тези французи, които продължават да се лигавят с égalité и fraternité, или пък ония простаци германците, те не са способни на велики жестове…

 

 

След среднощния си разговор с Осман бей вече бях предусетил всичко това. Абат Барюел не отвърнал на обвиненията в писмото на дядо ми, защото се боял да не започнат масови кланета, ала онова, което искаше дядо ми, беше същото, което вещаеха Осман бей и Головински. Може би бях осъден от дядо ми да осъществя мечтата му. О, Боже, за щастие не пряко на мен се падаше да изтребя цял един народ, но все пак и аз давах своя макар и скромен принос за това.

Пък и в крайна сметка тази дейност беше доходоносна. Евреите никога не биха ми платили, за да изтребя всички християни, казвах си аз, защото християните са прекалено много, пък и ако това беше възможно, те сами щяха да се заемат с него. В крайна сметка с евреите беше обратното.

Не се налагаше аз да ги ликвидирам, аз (общо взето) избягвам физическото насилие, но разбира се, че знаех какво трябва да се направи, нали бях изживял дните на Комуната. Взимаш добре обучени и надъхани бригади и хоп, всеки с гърбав нос и къдрава коса до стената. Е, може да пострада и някой и друг християнин, но, както казвал епископът на силите, които били на път да нападнат заетото от албигойците Безие, за по-сигурно да ги избием всички. После Бог ще разпознае своите.

Нали така пише в техните Протоколи, целта оправдава средствата.