Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il cimitero di Praga, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
NomaD (2014 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Умберто Еко. Пражкото гробище

Италианска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Превод: Стефан Тафров

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД, Десислава Господинова

ISBN 978-954-655-281-5

 

Umberto Eco

Il cimitero di Praga

 

Copyright © 2010 RCS Libri S.p.A Milano Bompiani

© Стефан Тафров, превод, 2011

© „Megachrom“ — оформление на корица, 2012

© ИК „БАРД“ ООД, 2012

 

60/90/16

Печатни коли 31

История

  1. — Добавяне

3.
„Ше Мани“

25 март 1897

 

„Ше Мани“… Знам, че съм любител на добрата кухня, и доколкото си спомням, в онзи ресторант на улица „Контрес-карп-Дофин“ не се плащаше повече от десет франка на човек и качеството съответстваше на цената. Е, не можеш всеки ден да ходиш във „Фойо“. В миналото мнозина ходеха в „Ше Мани“, за да се възхищават отдалеч на писатели като Готие и Флобер, а преди това на онзи охтичав полски пианист, издържан от една извратена жена, дето ходеше с панталони. Една вечер го зърнах там и излязох веднага. Хората на изкуството са непоносими дори отдалеч, все се оглеждат дали ги разпознаваме кои са.

u_eco_pg_004_v_minaloto_tja_se_smjatashe.pngВ миналото тя се смяташе за изключително женски феномен, дължащ се на смущения на матката…

После „великите“ напуснаха Мани и се преселиха в „Бребан-Вашет“, на булевард „Поасониер“, където се ядеше по-добре и се плащаше повече, но видно е, че carmina dant panem[1]. И когато Мани се, така да се каже, пречисти, от началото на осемдесетте години насам взех понякога да го посещавам.

Видях, че там ходят учени, например видни химици като Бертло и много лекари от болницата „Салпетриер“. Не е съвсем на две крачки, но може би лекарите изпитваха нужда да се поразходят из Латинския квартал, вместо да се хранят в отвратителните gargottes[2], където ходят роднините на болните. Разговорите на лекарите са интересни, защото винаги се отнасят за нечии слабости, а в „При Мани“ всички говорят на висок глас, за да надмогнат околния шум, и добре обученият слух може винаги да долови нещо интересно. Да си бдителен не значи, че се стремиш да разбереш нещо конкретно. Всичко, дори несъщественото, един ден може да се окаже полезно. Важното е да знаеш нещо, което другите не знаят, че знаеш.

Докато писателите и хората на изкуството седяха винаги на общи маси, учените се хранеха сами като мен самия. Така, след като няколко пъти сте били съседи по маса, в крайна сметка се заговаряте. Най-напред се запознах с доктор Дю Морие, толкова отблъскващо същество, че да се чуди човек как един психиатър (защото беше такъв) с това неприятно лице е в състояние да вдъхва доверие на пациентите си. По злобната му завистлива физиономия личеше, че е вечният втори. И наистина ръководеше малка клиника за нервноболни във Венсен, но знаеше прекрасно, че болницата му никога няма да се радва на известността и на печалбите на прочутата клиника на по-известния доктор Бланш — нищо, че Дю Морие подигравателно подмяташе, че преди трийсет години там бил пациент някой си Нервал (според него някакъв поет с известно значение), който бил докаран до самоубийство в резултат на лечението на прочутата клиника Бланш.

Други двама сътрапезници, с които установих добри отношения, бяха докторите Бурю и Бюро[8], и двамата доста особени, приличаха на близнаци, винаги облечени в черно, с костюми с еднаква кройка, с едни и същи мустаци и с гладко избръснати брадички, яките им позацапани, няма как при положение, че работеха в Медицинското училище в Рошфор и идваха в столицата само за по няколко дни на месец, за да проследяват експериментите на Шарко[9].

— Как така днес няма праз? — попита един ден раздразнено Бурю, а Бюро, възмутен: — Няма праз ли?

Докато келнерът се извиняваше, от една съседна маса някой се обади:

— Tous les légumes — au clair de la lune — étaient en train de s’amuser — et les passants les regradaient — Les cornichons — dansaient en rond, — les salsifis — dansaient sans bruit…[10]

Двамата ми сътрапезници се съгласиха и поръчаха salsifis. И така по два дни месечно се сложи началото на една мила привичка.

— Виждате ли, господин Симонини — обясняваше ми Бурю, — доктор Шарко проучва в дълбочина истерията, един вид невроза, която се проявява с различни психомоторни, сетивни и вегетативни реакции. В миналото тя се смяташе за изключително женски феномен, дължащ се на смущения на матката, но Шарко предположи, че проявите на истерия се срещат в еднаква мяра и при двата пола и могат да включват паралич, епилепсия, слепота или глухота, затруднено дишане, говор или преглъщане.

— Колегата — добави Бюро — не каза, че Шарко претендира да е създал терапия, която лекува симптоматиката на истерията.

— Дотам бях стигнал — отвърна Бурю леко засегнат. — Шарко избра метода на хипнозата, който до вчера се използуваше от шарлатани като Месмер[11]. Подложени на хипноза, пациентите трябва да си спомнят травматичните преживявания от миналото си, които са в основата й, и да се излекуват от нея, като ги осъзнаят.

u_eco_pg_005_sharko_izbra_metoda_na_hipnozata.pngШарко избра метода на хипнозата, който до вчера се използуваше от шарлатани като Месмер…

— А оздравяват ли?

— Там е въпросът, господин Симонини — каза Бурю. — Според нас това, което се случва в Салпетриер, е повече достойно за театър, отколкото за псхиатрична клиника. Но да се разберем, не поставям под съмнение качествата на Учителя като безпогрешен диагностик…

— Не, не ги подлагаме на съмнение — потвърди Бюро. — Самата техника на хипнозата си е малко…

Бурю и Бюро ми обясниха различните начини за хипнотизиране, като се започне от шарлатанските като на абат Фариа (наострих слух при споменаването на това име като от роман на Дюма, ала знае се, че Александър Дюма е крадял на воля от черната хроника на истински престъпления) до вече научните на доктор Брейд[12], истински пионер в хипнозата.

— Сега — продължи Бюро — методите на добрите хипнотизатори са по-прости.

— И по-ефикасни — уточни Бурю. — Пред очите на болния люлеят медальон или ключ и му казват да гледа само в него: за една до две минути зениците на пациента започват да се движат нагоре-надолу, пулсът се забавя, очите се затварят, по лицето започва да личи, че е в покой, а сънят може да трае до двайсет минути.

— Да уточним — поправи го Бюро, — че зависи от пациента, защото хипнозата не зависи от предаването на тайнствени флуиди (както твърдеше онзи смешник Месмер), а от явлението самовнушение. Индийските факири постигат същото, като си гледат внимателно върха на носа, а монасите от Атон се втренчват в пъпа си.

— Ние не вярваме кой знае колко на тези форми на самовнушение — каза Бюро, — макар че всъщност прилагаме на практика находки на самия Шарко преди да започне да вярва толкова много на хипнозата. Занимахме се със случаи на раздвояване на личността, тоест с пациенти, които един ден мислят, че са една, а друг ден друга личност, като двете личности не знаят нищо една за друга. Миналата година в болницата постъпи някой си Луи.

— Интересен случай — уточни Бурю. — Страдаше от паралич, безчувственост, гърчове, мускулни спазми, свръхчувствителност, онемяване, кожни възпаления, кръвоизливи, кашлица, повръщане, епилептични припадъци, кататония, сомнамбулизъм, от болестта на свети Вит, изкривявания на говора…

— Мислеше се ту за куче, ту за локомотив — добави Бюро. — Имаше освен това и халюцинации, че го преследват, стесняване на зрителното поле, вкусови, обонятелни и зрителни халюцинации, псевдотуберкулозно възпаление на белите дробове, главоболие, болки в стомаха, сухота, анорексия, булимия и летаргия, клептомания…

— Общо взето обичайна картина — заключи Бурю. — Обаче ние не прибягнахме до хипноза и вместо това сложихме на дясната ръка на болния една желязна пластина и като по чудо пред нас се появи нов човек. Параличът и безчувствеността изчезнаха от дясната му страна и се появиха на лявата.

— Пред нас беше съвсем друга личност — уточни Бюро, — която не си спомняше нищо от това, което е била преди минута. В едното си състояние Луи беше въздържател, а в другото склонен към пиянство.

— За отбелязване е — продължи Бурю, — че магнитната сила на едно вещество действа дори от разстояние. Например без знанието на пациента слагаме под стола му бутилка алкохол. В състоянието си на сомнамбулизъм пациентът показва симптоми на алкохолно опиянение.

— Разбирате, че нашите методи запазват психиката на пациента — завърши Бюро. — Хипнозата причинява на пациента загуба на съзнание, докато с нашия метод на магнетизиране няма силен натиск върху някой орган, а постепенно натоварване на нервните възли.

От целия разговор останах с убеждение, че Бурю и Бюро са глупаци, които измъчват нещастните умопобъркани с дразнещи вещества, и убеждението ми се засили, като видях как на няколко пъти доктор Морие, който следеше разговора от съседната маса, поклаща глава.

— Скъпи приятелю — каза ми той два дни след това, — както Шарко, така и ония двамата от Рошфор се занимават с това как да въздействат върху пациентите с хипноза или с метални пластини, а не се опитват да анализират преживяното от тях и тогава да се запитат какво е това да имаш две съзнания. Проблемът е, че у много пациенти преходът от едната към другата личност става спонтанно и непредвидимо като време и място. Тоест можем да говорим за автохипноза. Според мен Шарко и последователите му не са размишлявали достатъчно и върху експериментите на доктор Асам и случая Фелида. Все още знаем малко за тези явления, може пък смущенията в паметта да се дължат на лошо кръвоснабдяване на една още не знаем коя част на мозъка, като моментното стесняване на кръвоносните съдове може да се предизвиква от състоянието на истерия. Но по какъв начин се отразява кръвоснабдяването при загубата на паметта?

— По какъв?

— Това е въпросът. Знаете, че мозъкът ни се състои от две полукълба. Следователно може да има хора, които мислят ту с цялото си едно от двете полукълба, ту само с част от другото, като в него липсва способността за помнене. В клиниката имам един случай, много сходен със случая на Фелида. Малко над двайсетгодишно момиче е, казва се Диана.

Тук Дю Морие за момент спря, сякаш се боеше да сподели някаква тайна.

— Преди две години една моя роднина ми я изпрати и после почина, като, разбира се, престана да плаща за лечението, но какво да правя, да изхвърля пациентката на улицата ли? Малко знам за миналото й. Разказа ми, че като съвсем младо момиче на всеки пет-шест дни след емоция започнала да усеща болка в слепоочията, след което изпадала в нещо като сън. Тя нарича сън нещо, което всъщност са истерични пристъпи: когато се събуди, или се успокои, е много различна отпреди, тоест влязла е в това, което доктор Асам нарича вторично състояние. В състоянието, което ще определим като нормално, Диана се държи като член на една масонска секта… Не ме разбирайте погрешно, и аз съм член на Великия Ориент, тоест на масонската организация на свестните хора, но може би знаете, че съществуват различни „вярвания“ сред масоните със странна склонност към окултизма, а някои от тези вярвания (естествено това, за щастие, са малки групички) не са чужди на сатанинските ритуали. В състоянието, което за съжаление трябва да определя като нормално, Диана се смята за последователка на Луцифер и прочие подобни неща, говори разюздано, разказва неприлични случки, опитва се да съблазнява мъже от персонала и дори мен самия, съжалявам, че трябва да кажа нещо толкова неудобно, защото иначе Диана е така да се каже привлекателна жена. Според мен в това си състояние тя усеща травмите, които е получила в най-младите си години, и се опитва да избяга от тези спомени, като от време на време влиза във вторичното си състояние. В него тя е кротко, изпълнено с благост създание, добра християнка, все търси молитвеника си, иска да излезе, за да иде на църква. Особеното е, че във вторичното си състояние, когато е добродетелната Диана — така е било и с Фелида, — си спомня много добре каква е била в нормалното си състояние, кръсти се и се пита как е могла да бъде толкова ужасна, самоизмъчва се и стига дотам, че нарича вторичното си състояние разумно и говори за нормално си състояние като за период, в който е била жертва на халюцинации. За сметка на това в нормалното си състояние не си спомня нищо за това каква е била във вторичното си. Двете състояния се редуват на неравни интервали и тя остава в едното или в другото за по няколко дни. Съгласен съм с доктор Асам, че можем да говорим за чист сомнамбулизъм. Всъщност не само сомнамбулите, а и хората, които взимат наркотици, хашиш, беладона, опиум или злоупотребяват с алкохол, правят разни неща, които не си спомнят, след като се събудят.

Не знам защо историята на болестта на Диана ме заинтригува толкова, ала си спомням, че казах на Дю Морие:

— Ще поговоря за това с един мой приятел, който се занимава с подобни трагични случаи и знае къде да намери подслон за сираче като нея. Ще изпратя при вас абат Дала Пикола, много влиятелен свещеник в църковните институции.

Следователно, когато съм говорил с Дю Морие най-малкото съм знаел името на Дала Пикола. Но защо ли толкова се бях загрижил за тази Диана?

 

 

Пиша без прекъсване от часове, боли ме палецът и се храня само на работната си маса, мажа си филийки хляб с пастет и масло и пийвам по някоя и друга чашка „Шато Латур“ колкото да пробудя паметта си.

Прииска ми се да се самонаградя с едно посещение на, знам ли, „Бребан-Вашет“, но докато не разбера кой съм, не мога да се показвам много-много. Все пак рано или късно ще трябва да направя една експедиция до площад „Мобер“, за да си взема хапване за вкъщи.

Засега да не мислим за това и да продължим с писането.

 

 

През онези години (май осемдесет и пета или осемдесет и шеста) в „Ше Мани“ се запознах с човека, за когото продължавам да си спомням като за австрийския (или германския) доктор. Сега в съзнанието ми изплува името му, наричаше се Фройд (мисля, че така се пише), около трийсетгодишен лекар, който идваше в „Ше Мани“ само защото със сигурност не можеше да си позволи нещо по-добро и който беше на стаж при Шарко. Обикновено седеше сам на съседната маса и в началото се ограничвахме с по едно учтиво кимване. Бях го преценил като меланхоличен по природа, малко изгубен в чуждия град, свенливо жадуващ някой да изслуша изповедта му, та така да се разтовари малко от неспокойствието си. Два-три пъти потърси повод да ме заговори, но аз не поддадох.

Може името Фройд и да не ми звучеше като Щайнер или Розенберг, но пък знаех, че всичките му там евреи, които живеят и богатеят в Париж, са с немски имена, и, усъмнен от гърбавия му нос, един ден попитах Дю Морие за това, той махна неопределено с ръка и добави: „Не знам точно, но за всеки случай стоя настрана от разните му там евреи, немци, тая мешавица хич не ми харесва“.

— Не е ли австриец? — попитах аз.

— Не е ли все тая? Същият език, същият начин на мислене. Не съм забравил прусаците, дето маршируваха по Шанз Елизе.

— Казват, че най-упражняваната от юдеите професия е медицината, също като лихварството и банкерството. Най-добре е май човек никога да няма нужда от заем и да не се разболява.

— Е, има и лекари християни — отвърна Дю Морие с ледена усмивка.

Направих гаф.

 

 

Преди да дадат воля на отвращението си от юдеите, някои от парижките интелектуалци признават, че сред най-добрите си приятели имат евреи. Лицемерие. Нямам приятели евреи (опазил ме Бог), цял живот съм избягвал евреите. Може би съм ги избягвал по инстинкт, защото евреина (и какво съвпадение, също като германеца) го надушваш по вонята (и Виктор Юго го е казал, fetor judaica[13]), тя им помага да се разпознават един друг, това е един от признаците, те се разпознават помежду си, както е при педерастите. Дядо ме учеше, че миризмата им се дължи на неумерената употреба на чесън и лук и на може би овнешко и патешко месо, плувнали в лепкави сладки сосове, от тях те стават кисели и жлъчни. Но това идва и от самата им раса, нали слабото им място са бъбреците. Всички са комунисти, виж например Маркс и Ласал, в това поне моите йезуити бяха прави.

Винаги съм успявал да избягвам евреите и защото внимавам в имената. Щом позабогатеят, австрийските евреи си купуват грациозни имена я на цвете, я на скъпоценен камък, я на благороден метал, например Зилберман или Голдщайн. Най-бедните се сдобиваха с имена като Грюнспан (зелена клонка). Във Франция и в Италия се прикриваха, като се кръщаваха с имена на градове и на местности като Равена, Модена, Пикар, Фламан или пък се вдъхновяваха от революционния календар (Фроман, Ажоин, Лорие) — и много правилно, като се има предвид, че бащите им са виновни за цареубийството. Но трябва да внимаваме и в собствените имена, които понякога прикриват еврейски имена. Морие идва от Моше, Изидор от Исак, Едуар от Аарон, Жак от Яков и Алфонс от Адамо…

Еврейско име ли е Зигмунд? Инстинктивно реших да не се доверявам на този шарлатанин, но един ден Фройд събори солницата, докато я взимаше. Съседите по маса се придържат към определени правила на поведение и аз му подадох моята, като отбелязах, че в някои страни да разсипеш сол се смята за лош знак, а той се разсмя и ми отвърна, че не е суеверен. От този ден започнахме да си разменяме по някоя приказка. Той се извини за френския си: твърдеше, че е лош, макар да се изразяваше много добре. Номадството е заложено у тях като порок и се налага да се приспособяват към всякакви езици. Аз казах любезно:

— Просто трябва да ви свикне ухото.

Той ми се усмихна благодарно. Мазен такъв.

Фройд мамеше и за еврейския си произход. Чувал съм, че хората от неговата раса ядат само специална храна, готвена по особен начин, и затова си стоят все по гетата, а Фройд си хапваше сладко всичко, което се предлагаше в „Ше Мани“, и не се отказваше от по някоя чаша бира с яденето.

Ала една вечер май реши да се поотпусне. Беше си поръчал вече две бири и след десерта, докато пушеше нервно, си поиска и трета. По едно време, докато говореше и жестикулираше, бутна солницата за втори път.

— Не че съм непохватен — извини се той, — но съм напрегнат. От три дни не получавам писма от годеницата ми. Не искам от нея да ми пише почти всеки ден, както правя аз, но това мълчание ме тревожи. Здравето й е крехко и много страдам, че не съм до нея. Пък и одобрението й ми е необходимо за всяко нещо, което правя. Иска ми се да ми пише какво мисли за вечерята ми с Шарко. Защото, знаете ли, господин Симонини, преди няколко дни този велик човек ме покани на вечеря. А не го прави с кой да е млад доктор, който го посещава, при това чужденец.

Виж го ти тоя дребен семитски парвеню как се намъква в добрите среди, за да прави кариера, казах си. А това напрежение, свързано с годеницата, не издава ли чувствената и сладострастна природа на юдея, който винаги е обсебен от секса? Само за това си мислиш, нали? И сигурно се пипаш, като си мислиш за нея, май и ти имаш нужда да четеш Тисо. Но го оставих да разказва.

— Поканил беше видни хора, сина на Доде, доктор Строс, асистента на Пастьор, професор Бек от Института и Емилио Тофиано, големия италиански художник. Поканата ми струва четиринайсет франка, хубава черна папийонка от Хамбург, бели ръкавици, нова риза — и фрак, за първи път в живота ми. И пак за първи път в живота ми си подкъсих брадата по френски маниер. И за да се преборя със срамежливостта си сложих малко кокаин под езика.

— Кокаин ли? Не е ли отровен?

— Всичко е отрова, ако се взима в прекалено големи дози, дори виното. От две години изследвам това вълшебно вещество. Вижте, кокаинът е алкалоид, който се получава от едно растение, което туземците в Америка дъвчат, за да понасят по-лесно надморската височина в Андите. За разлика от опиума и алкохола обаче действа възбуждащо, но без отрицателни ефекти. Действа отлично като обезболяващо, особено в офталмологията и за лечение на астма, полезен е при лечението на алкохолизма и на токсикоманиите, перфектен е срещу морската болест, ценен е при лечението на диабета, премахва като с магическа пръчка чувството за глад, сънливост, умора, добър заместител е на тютюна, лекува диспепсия, газове, колики, гастрити, хипохондрия, възпаления на гръбначния мозък, сенна хрема, укрепва организма при туберкулоза и лекува мигрена, при случаи на остър кариес, ако в кухината се вкара тампон с памук, напоен с четирипроцентов разтвор на кокаин, болката преминава незабавно. И преди всичко е отличен за повдигане самочувствието у депресирани, повдига духа, прави хората дейни и оптимисти.

u_eco_pg_006_pri_sluchai_na_ostyr_karies.png… при случаи на остър кариес, ако в кухината се вкара тампон с памук, напоен с четирипроцентов разтвор на кокаин, болката преминава незабавно…

Докторът беше вече на четвъртата чаша и съвсем очевидно пиянството му беше от меланхоличните. Наведе се към мен, сякаш ще се изповядва:

— Кокаинът е страхотен за човек като мен, който, както все повтарям на моята обожавана Марта, не се смята за кой знае колко привлекателен, който в годините на младостта си никога не е бил млад, а сега, на трийсетгодишна възраст, не успява да се превърне в зрял мъж. Навремето целият бях изтъкан от амбиции и натрапчива любознателност и от ден на ден все повече се обезверявах от факта, че майката природа не ме е дарила милостиво с гениалността, с която от време на време удостоява кого ли не.

Ненадейно спря да говори, като човек, дал си сметка, че е разголил душата си. Хленчещо юдейче, казах си. И реших да го поставя натясно.

— Не разправят ли за кокаина, че е афродизиак? — попитах.

Фройд се изчерви.

— И това свойство има, поне така мисля… но нямам опит в това отношение. Като мъж не съм подвластен на тези прекомерни щения. А като лекар сексът не ме провлича много като обект за изследване. Макар че и в „Ла Салпетриер“ започва да се говори много за секс. Шарко установи, че една от пациентките, някоя си Огюстин, в остър пристъп на истерия разказва как първоначалната й травма е свързана със сексуално насилие, извършено над нея като дете. Не отричам, естествено, че някои от травмите, които отключват истерията, може и да са свързани със секса, само това липсваше. Просто ми се струва преувеличение всичко да се свежда до секса. Може би пък си оставам далече от тези проблеми само заради моята дребнобуржоазна pruderie[14].

Не, казах си. Не е заради твоята pruderie, а е защото като всички обрязани от твоята раса си обсебен от секса, но се опитваш да забравиш за него. Искам да те видя само как ще сграбчиш с потните си ръце твоята Марта и как ще й направиш цяло котило малки юдейчета и така ще я разнищиш, че ще се разболее от охтика…

Междувременно Фройд продължаваше:

— Моят проблем е по-скоро, че свърших запасите си от кокаин и отново изпадам в меланхолия, древните доктори биха казали, че от мен се лее черна жлъчка. По едно време си купувах препаратите на Мерк и Гее, само че се наложи да прекъснат производството им, защото суровината, която получаваха, беше негодна. Свежите листа могат да се обработват само в Америка и най-доброто производство е на „Парк и Дейвис“ в Детройт, една по-разтворима разновидност, чисто бяла на цвят и с ароматен мирис. Имах малко от нея, но тук в Париж не знам към кого да се обърна.

Детска игра за човек, който познава всички тайни на площад „Мобер“ и околностите му. Познавах индивиди, на които само да им споменеш не само за кокаин, а и за диамант, препариран лъв или бутилка сярна киселина и на другия ден ти ги донасят, без да се налага да ги питаш откъде са ги взели. За мен кокаинът е отрова, казах си, и какво лошо да помогна на един юдей да се трови? И тъй, казах на доктор Фройд, че само в разстояние на няколко дни ще му доставя солиден запас от неговия алкалоид. Естествено, Фройд изобщо не се усъмни, че начинът ми на действие съвсем не е безукорен.

— Знаете ли — казах му, — ние антикварите познаваме най-различни хора.

 

 

Всичко това няма нищо общо с моя проблем, просто в края на краищата взехме да се доверяваме един на друг и започнахме да си говорим за какво ли не, Фройд беше речовит и остроумен, може пък да грешах, че е евреин. С него беше по-приятно да се разговаря, отколкото с Бурю и Бюро, по едно време стигнахме и до експериментите на тия двамата и му споменах за пациентката на Дю Морие.

— Мислите ли, че болна като нея може да бъде излекувана с магнитите на Бурю и Бюро? — попитах го.

— Скъпи приятелю — отговори Фройд, — при много от случаите, с които се занимаваме, се отдава прекалено голямо значение на физическата страна, а се забравя, че болестта се появява най-вероятно по причини, заложени в психиката. Ако причините са психически, трябва да се лекува психиката, не тялото. При една травматична невроза истинската причина за болестта е не увреждането, то само по себе си не е кой знае какво, а именно първоначалната психична травма. Нима човек, изпитал силна емоция, не се случва да припадне? В такъв случай, ако се занимаваш с нервни болести, за теб важното е не как се губи съзнание, а каква е била емоцията, която е накарала пациента да го загуби.

— Как може да се разбере каква е била тази емоция?

— Виждате ли, скъпи приятелю, когато са налице отчетливи симптоми на истерия, както в случая на пациентката на Дю Морие, хипнозата може да възпроизведе изкуствено същите симптоми и наистина може да се стигне до началната травма. При други пациенти обаче преживяното е било толкова непоносимо, че се опитват да го заличат изцяло, да го поставят в недостъпна част на душата си, толкова недостъпна, че да не може да се достигне до него дори под хипноза. От друга страна, защо пък именно под хипноза да сме по-дейни умствено, отколкото като сме будни?

— Значи никога няма да знаем…

— Не искайте от мен ясен и окончателен отговор, защото споделям с вас мисли, които не са оформени докрай. Понякога се изкушавам от мисълта, че до тези дълбочини се стига само при сънуване. И древните са знаели, че сънищата може да разкриват много неща. Подозирам, че ако болният може да говори с човек, способен да го слуша, и то продължително, с дни, и като разказва какво е сънувал, първоначалната травма може да излезе отново на повърхността и да се проясни. На английски се говори за talking cure[15]. Сигурно ви се е случвало да разказвате отдавнашни събития на някого и докато разказвате, да възстановявате подробности, които сте забравили, или по-скоро сте мислили, че сте забравили, а всъщност са запазени в някоя скрита гънка на мозъка? Убеден съм, че колкото по-подробна е тази възстановка, толкова по-лесно може да се открои някаква случка, аз пък, случка, някаква незначителна подробност просто, някакъв нюанс, който обаче е имал толкова непоносимо смущаващ ефект, че да предизвика… как да го кажа, Abtrennung, Beseitigung, не мога да намеря точния термин, на английски бих казал removal, как се казва на френски, когато се изрязва някой орган… ablation? А, да, на немски точният термин трябва да е Entfernung.

Ето как проличава евреинът, казах си. Май че още тогава вече се занимавах с разните му там еврейски заговори и с плана на тази раса да прави синовете си лекари и аптекари, за да контролират и съзнанието, и тялото на християните. Значи ако съм болен, искаш да се оставя в ръчичките ти и да си кажа всичко, дори и това, дето не знам, та да станеш господар на душата ми. Ама това е по-лошо, отколкото изповедта пред йезуита, при нея поне мога да говоря защитен от решетка и мога да не казвам каквото мисля, а ще правя като всички, нещата се назовават с едни и същи, почти технически термини: откраднах, поддадох се на сладострастие, не уважих татко или майка. Издава те самият ти език, говориш за отстраняване като че ли искаш да ми обрежеш мозъка…

Ала междувременно Фройд започна да се смее и поръча още една бира.

— Да не вземете думите ми за чисто злато. Това са си фантазии на един нерешителен човек. Като се върна в Австрия, ще се оженя и за да издържам семейството, ще трябва да отворя лекарски кабинет. И тогава ще използвам внимателно хипнозата, както ме е учил Шарко, и няма да си завирам носа в сънищата на пациентите си. Да не съм някоя пророчица, нещо като Пития. Питам се дали на пациентката на Дю Морие няма да й се отрази добре да вземе малко кокаин.

 

 

Така завърши този разговор, без да остави кой знае какви следи в паметта ми. Но сега всичко това ми изплува пак, когато съм ако не в положението на Диана, то поне на почти нормален човек, изгубил част от паметта си. Пък и Фройд кой го знае къде е, а и аз за нищо на света не бих се захванал да си разказвам живота не само на евреин, а дори и на най-добрия християнин. С моята професия (каква?) трябва да разказвам истории на другите срещу заплащане, но в никакъв случай не бива да издавам нищо за себе си. Ала мога да разкажа собствената си история на самия себе си. Спомних си за Бурю (или беше Бюро), който ми каза, че имало факири, които се самохипнотизирали, като гледали втренчено в пъпа си.

И така, макар и неохотно, реших да водя този дневник, като разказвам миналото си, и докато го прехвърлям, би ми било приятно да ида на улица „Монторгьой“, в „Ше Филип“. Прехвърлям в ума си и най-незначителните подробности, докато най-сетне не изплува (как се казваше?) травмиращата случка. Само. И искам да се излекувам сам, без да се оставям в ръцете на лекарите на лудите женоря.

Преди да започна (но вече започнах, още вчера), би ми било приятно да ида на улица „Монторгьой“, в „Ше Филип“, за да се настроя душевно към тази форма на самохипноза. Бих седнал спокойно, бих разглеждал дълго менюто, онова, което сервират от шест вечерта до полунощ, и бих си поръчал potage à la Crécy[16], калкан в сос от каперси, телешко филе и langue de veau au jus[17], за да завърша със сорбе с вишновка и дребни сладки, всичко това полято обилно с две бутилки старо бургундско.

Междувременно ще бие полунощ и вниманието ми ще е привлечено от нощното меню: бих си позволил бульон от костенурка (сетих се за един такъв много вкусен бульон, на Дюма — значи ли, че съм познавал и Дюма?), сьомга с лукчета и ангинари с черен пипер от Ява, като завърша със сорбе с ром и английски ароматизирани сладкиши. Като напредне нощта, бих се угостил с някоя вкусотия от сутрешното меню, тоест soupe sux oignons[18], като супите дето сърбат в този момент хамалите в Халите, доволен, че мога да се натъпча заедно с тях. Сетне, за да се подготвя за напрегнатата утрин, едно много силно кафе и едно pousse-café[19] с коняк и кирш.

Да си кажа право, би ми станало тежичко на стомаха, но пък душата ми щеше да се отпусне.

Уви, не можех да си позволя това сладко своеволие. Нямаш памет, казах си, ако в ресторанта срещнеш човек, който те познава, е възможно да не го познаеш. Как ли ще се изложиш тогава?

Запитах се как да реагирам на човек, който ме потърси в магазина. С оня със завещанието на Бонфоа и с онази с причастията нещата минаха гладко, но по случайност. Отвън закачих надпис: „Собственикът ще отсъства за един месец“, без да става ясно кога започва месецът и кога свършва. Докато не разбера нещо повече, трябваше да се крия вкъщи като в леговище и да излизам само от време на време да си купя нещо за ядене. Може пък и малко пост да ми дойде добре. Всъщност дали случващото се с мен не е резултат от някое прекомерно угощение, което съм си позволил… кога? Прословутата вечер на 21-ви ли?

Освен това ако ще започвам да се връщам към миналото си, ще трябва да гледам втренчено в пъпа си, както казваше Бюро (или Бурю?), а на пълен стомах, като се има предвид, че се намирам за прекалено дебел, както си е редно на моята възраст, би трябвало да започна да си спомням, като си гледам пъпа в огледалото.

Вместо това започнах вчера, седнал на това писалище, и пиша ли пиша без почивка, без да се разсейвам, само от време на време дъвча по нещо и пия, това да, пия невъздържано. Най-хубавото нещо в този дом е добрата кухня.

Бележки

[1] От поезия се живее (лат.), каламбур с латинската поговорка „От поезия не се живее“ — Б.пр.

[2] Долнопробна крайпътна кръчма (фр.) — Б.пр.

[8] Френски лекари от XIX в., практикували в Рошфор, автори на „Вариации на личността“. (1888 г.) — Б.пр.

[9] Жан-Мартен Шарко (1825–1893). Виден френски невролог, смятан за създател на съвременната неврология. Изследванията му оказват силно влияние върху младия Фройд и подготвят появата на психоанализата. — Б.пр.

[10] Всички зеленчуци — на лунна светлина — се забавляваха — и минувачите ги гледаха — краставичките — виеха хоро — козите бради — танцуваха безшумно (фр.) — Б.пр.

[11] Франц Антон Месмер (1734–1815). Немски физик, според когото между одушевените същества и неодушевените предмети се разменят енергии, наричани от него „животински магнетизъм“. — Б.пр.

[12] Джеймс Брейд (1795–1860). Британски лекар, смятан за основоположник на хипнозата като метод на лечение. — Б.пр.

[13] Еврейско зловоние (фр.) — Б.пр.

[14] Лицемерна свенливост (фр.) — Б.пр.

[15] Лечение с говор (англ.) — Б.пр.

[16] Вид крем супа от моркови (фр.) — Б.пр.

[17] Телешки език в собствен сос (фр.) — Б.пр.

[18] Лучена супа (фр.) — Б.пр.

[19] Чашка алкохол, който се пие след кафето (фр.) — Б.пр.