Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il cimitero di Praga, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
NomaD (2014 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Умберто Еко. Пражкото гробище

Италианска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Превод: Стефан Тафров

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД, Десислава Господинова

ISBN 978-954-655-281-5

 

Umberto Eco

Il cimitero di Praga

 

Copyright © 2010 RCS Libri S.p.A Milano Bompiani

© Стефан Тафров, превод, 2011

© „Megachrom“ — оформление на корица, 2012

© ИК „БАРД“ ООД, 2012

 

60/90/16

Печатни коли 31

История

  1. — Добавяне

21.
Таксил

Из дневника за 13 април 1897

 

Симонини си блъскал главата кой е влязъл в дома му — и в този на Дала Пикола. Взел да си спомня, че от началото на осемдесетте години започнал да посещава салона на Жюлиет Адам (която срещнал в книжарницата на улица „Дьо Бон“ като мадам Ламесин), че там се запознал с Юлиана Дмитриевна Глинка и чрез нея влязъл във връзка с Рачковски. Ако някой бил проникнал в дома му (и този на Дала Пикола), бил сигурен, че е поръчение на някой от тях двамата; започвал да си мисли за тях като за съперници, тръгнали на лов за едно и също съкровище. Откога руснаците били по следите му?

А дали пък не били масоните? Може би е направил нещо, което ги е подразнило, или пък може би търсели компрометиращи данни, които имал за тях. През онези години търсел връзки с масонските среди, както за да удовлетвори Осман бей, така и заради отец Бергамаски, който му дишал във врата, защото в Рим се канели да предприемат фронтална атака срещу масонството (и срещу евреите, които го вдъхновявали) и се нуждаели от пресен материал — а имали толкова малко, че „Католическа цивилизация“, списанието на йезуитите, било принудено да публикува отново писмото на дядото на Симонини до Барюел, макар то да било излязло три години преди това в „Контампорен“.

Симонини възстановявал събитията и се питал дали е уместно за него наистина да влезе в ложа. Щяло да се наложи да се подчинява някому, да участва в събрания, нямало да може да отказва услуги на събратя. Всичко това би намалило свободата му на действие. Освен това не можело да се изключи, че за да го приеме, ложата ще проучи сегашния му живот и миналото му, а това той не можел да допусне. Може би би било по-удобно да шантажира някой масон и да го използва като доносник. Нотариус, изготвил толкова много фалшиви завещания, все пак би трябвало така или иначе да е попадал на някой масонски сановник.

Пък и нямало защо да прибягва до открит шантаж. От няколко години бил решил, че превръщането му от mouchard в международен шпионин наистина му е донесло нещо, но недостатъчно в сравнение с амбициите му. Шпионството го обричало на почти нелегално съществуване, а с напредването на възрастта все повече усещал нуждата от богат и достоен живот. Така открил истинското си призвание: да не е шпионин, но да кара всички да мислят, че е шпионин, и то шпионин, който тъче на различни станове, така че никога не се знае за кого точно събира информация и с колко информация разполага.

Да минава за шпионин било доста доходно, защото всички се стремели да измъкнат от него данни, които смятали за безценни, и били готови да похарчат доста пари, за да изкопчат от него нещо поверително. Тъй като не искали да се издават обаче, под претекст на неговата нотариална работа му плащали, без да им мигне окото, надутите му хонорари, като не само плащали прекомерно за несъответна на парите нотариална услуга, но и не получавали никаква информация. Просто мислели, че са го купили, и оставали в търпеливо очакване на новини.

Разказвачът смята, че Симонини бил изпреварил новите времена: всъщност с разпространението на свободния печат и на новите начини за осведомяване, от телеграфа до радиото, което било на път да се появи, поверителната информация ставала все по-рядка и това щяло да предизвика криза в професията на тайния агент. По-добре е да не знаеш никакви тайни, но да създаваш впечатлението, че знаеш, и то важни. То е като да живееш от рента или да се ползваш от авторските права на някой патент: стоиш си като пет пари в кесия, а другите те превъзнасят как благодарение на теб са стигнали до потресаващи разкрития, славата ти крепне и парите идват при теб, без да си мръднеш пръста.

 

 

Как да се свържеш с човек, който, без да е пряко шантажиран, би могъл да се бои от шантаж? Първото име, което му изскочило в ума, било на Таксил. Спомнял си, че се били запознали, когато фалшифицирал за него някакво писмо (от кого? до кого?), а той му разказал, като почти важничел, за присъединяването си към ложата Le Temple des amis de l’honneur français[1]. Дали Таксил бил подходящият човек? Симонини не искал да прави погрешни стъпки и отишъл при Ебютерн за сведения. За разлика от Лагранж, Ебютерн никога не променял мястото на срещите: винаги на едно определено място в дъното на централния кораб на Нотър Дам.

Симонини го попитал какво знаят службите за Таксил. Ебютерн се разсмял:

— Обичайното е ние да искаме сведения от вас, а не обратното. Но този път ще ви помогна. Името ми говори нещо, но не е от компетентността на службите, а на жандармерията. Ще ви известя след няколко дни.

Докладът дошъл преди края на седмицата и несъмнено бил интересен. В него се казвало, че Мари Жозеф Габриел Антоан Жоган-Пажес, наричан Лео Таксил, бил роден в Марсилия през 1854 година, посещавал йезуитско училище и като очевидна последица към осемнайсетгодишната си възраст започнал да сътрудничи на антиклерикални вестници. В Марсилия ходел по леконравни жени, между които и една проститутка, впоследствие осъдена на дванайсет години принудителен труд, задето убила своята хазайка, както и една друга, после арестувана, защото убила любовника си. Може пък и полицията дребнаво да му е приписвала като сериозни иначе случайни познанства, доста странно при положение, че и Таксил работел за правосъдието, като предоставял на полицията сведения за републиканските среди, в които се движел. Може пък полицаите да се срамували от него, защото веднъж дори имало оплакване, че прави реклама на някакви така наречени Бонбони от сарая, които всъщност се оказали афродизиаци на хапчета. Още в Марсилия през 1873 година изпратил до местните вестници писма с фалшиви подписи от рибари, в които се предупреждавало, че заливът гъмжи от акули, с което създал сериозна тревога. По-късно бил осъден за статии срещу религията и избягал в Женева. Там разпространил твърдения, че на брега на Женевското езеро имало останки от римски град, и привлякъл рояци туристи. За разпространение на неверни и тенденциозни твърдения го изгонили от Швейцария и се установил най-напред в Монпелие, после в Париж, където основал „Антиклерикална книжарница“ на улица „Дез Екол“. Неотдавна влязъл в една масонска ложа, но го изключили от нея за недостойно поведение. Изглеждало, че антиклерикалните занимания вече не му носели доход както преди и бил затънал в дългове. Сега Симонини си спомнил всичко за Таксил. Написал няколко книги, които освен антиклерикални били и явно антирелигиозни, като например „Животът на Иисус“, в която разказът се основавал на много неуважителни рисунки (например за отношенията между Мария и гълъба на Светия Дух). Написал и доста мрачен роман, „Синът на йезуита“, който доказвал, че авторът му е измамник; на първата му страница имало посвещение на Джузепе Гарибалди („когото обичам като баща“), дотук добре, но на титулната страница пишело „Въведение“ от Джузепе Гарибалди. Уводът бил озаглавен „Антиклерикални мисли“ и бил пълен с невъздържани хули („когато пред мен застане свещеник, и особено йезуит, квинтесенцията на свещеника, цялата мерзост на природата му ме поразява дотам, че се разтрепервам и започва да ми се гади“), ала не назовавал по име произведението, за което уж било написано въведението — така ставало ясно, че Таксил е взел текста на Гарибалди от кой знае къде и го представя като написан специално за своята книга.

u_eco_pg_036_kato_naprimer_zhivotxt_na_iisus_.png… като например „Животът на Иисус“, в която разказът се основавал на много неуважителни рисунки (например за отношенията между Мария и гълъба на Светия Дух)…

 

 

Симонини не искал да се компрометира с подобна личност. Решил да се представи като нотариус Фурние, сложил си една хубава перука с неустановим цвят, клонящ към кестеняво, добре сресана с път от едната страна. Добавил два бакенбарда в същия цвят, така че да направи лицето си да изглежда по-издължено, а него поизбелил с подходящ крем. Пред огледалото се постарал да докара глупава усмивка, която да показва два златни предни зъба — това благодарение на един малък зъботехнически шедьовър, който му позволявал да покрива естествените си зъби. Освен това малката протеза деформирала и произношението му и заедно с това променяла гласа му.

Изпратил по пневматичната поща на своя човек un petit bleu[2] с покана за следващия ден в „Кафе Риш“. Било добър начин да се представи, защото през това кафене били минали немалко видни личности и нямало как един парвеню, склонен към самохвалство, да устои пред ястие от камбала или бекас а ла Риш.

Лицето на Лео Таксил било тлъсто, с мазна кожа, с впечатляващи мустаци, челото му било широко, плешивото теме постоянно се къпело в пот, бил някак прекалено елегантен, говорел високо и с непоносим марсилски акцент.

Не разбирал защо този нотариус Фурние иска да говори с него, но малко по малко започнал да се ласкае, че сигурно е някой любопитен наблюдател на човешката природа, като мнозина от онези, които романистите определяли като „философи“, и че се е заинтересувал от участието му в антиклерикални полемики и от уникалния му опит. Така че говорел въодушевено с пълна уста за младежките си подвизи:

— Когато в Марсилия разпространих историята за акулите, всички плажове, от Каталани до плажа Прадо, останаха пусти за няколко седмици, кметът каза, че акулите сигурно са дошли от Корсика след кораб, хвърлил в морето остатъци от развалено пушено месо, Общинската комисия поиска да се изпрати един взвод chassepots[3] да извърши операция срещу един влекач, и по заповед на генерал Еспиван наистина се появиха сто акули! А историята с Женевското езеро? Дойдоха кореспонденти от всички краища на Европа! Започнаха да говорят, че потъналият град е бил построен по време на Галската война, когато езерото било толкова тясно, че Рона течала през него, като водите не се смесвали. Местните лодкари направиха пари, като караха туристите насред езерото и върху водата се хвърляше олио, за да се вижда по-добре… Един известен полски археолог изпрати в родината си статия, в която пишеше, че успял да зърне на дъното уличен кръстопът със статуя на конник на него! Основната характеристика на хората е, че са готови да повярват на всичко. Как би могла да издържи почти две хиляди години църквата например без тази всеобща доверчивост?

Симонини искал информация за Le Temple des amis de l’honneur français и попитал:

— Трудно ли е да се влезе в ложа?

— Достатъчно е да си добре материално и да си готов да си плащаш членския внос, който е солен. И да се подчиняваш на системата за взаимно подпомагане между членовете. А що се отнася до морала, за него се говори много, но миналата година например ораторът на Великия колеж на Ритуалите беше собственикът на един публичен дом на „Шосе д’Антен“, а един от най-влиятелните от Трийсет и тримата в Париж е шпионин, или по-точно началник на една шпионска служба, което е същото, някой си Ебютерн.

— Но как се влиза там?

— Има ритуали! Само да знаехте! Не знам дали наистина вярват в техния Велик Творец на Вселената, за когото говорят непрекъснато, но със сигурност взимат литургиите си на сериозно. Да знаете само какво трябваше да правя, за да бъда приет като чирак!

И тук Таксил започнал да разказва неща, от които да ти се изправят косите.

Симонини не бил сигурен дали като заклет лъжец Таксил не му разказва врели-некипели. Попитал го не му ли разказва все пак неща, които един адепт би трябвало да държи в строга тайна, и не описва ли по един доста гротескен начин целия ритуал. Таксил отговорил безгрижно:

— А, знаете ли, не им дължа вече нищо. Тия глупаци ме изключиха.

Изглежда, той бил по някакъв начин замесен в създаването на един нов вестник в Монпелие, „Льо Миди Репюбликен“, в първия брой на който публикувал насърчителни писма на различни важни личности, между които Виктор Юго и Луи Блан[29]. После отведнъж всички тези мними уж подписали се изпратили писма на други вестници с масонска насоченост и отрекли, че някога са давали такава подкрепа, дори били възмутени от злоупотребата с имената им. В ложата от всичко това последвали многобройни процеси, където защитата на Таксил се заключавала, първо, в представяне на оригиналите на писмата, и второ, той обяснил поведението на Юго със старческата сенилност на прочутия писател — като по този начин оцапал с неприемлива обида този славен както за Отечеството, така и за франкмасонството човек.

Сега Симонини си спомнил момента, в който бил изфабрикувал, в качеството си на Симонини, две писма на Юго и Блан. Разбира се, Таксил бил забравил тази случка; толкова бил свикнал да лъже, дори пред самия себе си, че говорел със светнал поглед най-добросъвестно за тези писма, сякаш наистина са автентични. Смътно си спомнял за нотариус Симонини, но не го свързвал с нотариус Фурние.

Важното било, че Таксил изпитвал дълбока омраза към своите бивши другари по ложа.

 

 

Симонини веднага разбрал, че като насърчава разказваческите умения на Таксил, ще събере пиперлив материал за Осман бей. Но в трескавия му ум разцъфтявала и друга идея, отначало било само впечатление, интуиция в зародиш, после почти план, доведен до най-малките подробности.

След първата среща, по време на която Таксил показал завиден апетит, фалшивият нотариус го поканил в „Пер Латюил“, едно популярно ресторантче при бариерата на Клиши, където се ядяло едно прочуто poulet saute[30] и още по-известните карантии по кански — да не говорим за избата им от вина, — и между едно примляскване с уста и друго го попитал дали срещу щедро заплащане не би написал мемоарите си на бивш масон, които да бъдат публикувани от някой издател. Като чул за възнаграждение, Таксил се отзовал най-радушно на идеята. Симонини му насрочил друга среща и веднага отишъл при отец Бергамаски.

— Слушайте какво, отче — казал му. — Има един закоравял враг на църквата, който не печели така добре от антиклерикалните си книги както едно време. Той при това е познавач на света на масоните и им има зъб. Ако той приеме католицизма, отрече се от всичките си антирелигиозни произведения и започне и да разобличава тайните на масоните, вие йезуитите може да имате на ваша служба непримирим пропагандатор.

— Как така ще приеме католицизма просто така?

— Според мен в случая с Таксил всичко е въпрос само на пари. И стига да се стимулира страстта му да разпространява фалшиви новини, да прескача неочаквано от един лагер в противоположния и да му се привиди място на първа страница — как се казваше онзи грък, дето опожарил храма на Диана в Ефес само и само за да говорят всички за него?

— Херострат. Да, разбира се, разбира се — казал Бергамаски замислено. И добавил: — Пък и неведоми са пътищата господни…

— Колко можем да му дадем за публично покръстване?

— Макар искреното покръстване да трябва да е безкористно, ad maiorem Dei gloriam[31], не бива да сме стиснати. Но не можем да му дадем повече от петдесет хиляди франка. Може да изглежда малко, но обърни му внимание, че, от една страна, той печели спасение на душата си и това е безценно, а, от друга, пак ще пише антимасонски пасквили, като ще се ползува от нашата система на разпространение, а това значи стотици хиляди екземпляри.

Симонини не бил сигурен, че работата може да стане, така че за да се застрахова отишъл при Ебютерн и казал, че има йезуитски заговор да се убеди Таксил да стане антимасон.

— Може и да е вярно — казал Ебютерн. — Поне веднъж мнението ми да съвпада с мнението на йезуитите. Вижте, Симонини, говоря ви като сановник, и то не последния, на Великия Ориент, единственото и истинско масонство, светска, републиканска и макар и антиклерикална, не антирелигиозна организация, защото признава един Велик строител на Вселената — а всеки е свободен да разпознава в него християнския Бог или безлична космическа сила. Още ни е срам от присъствието в нашите среди на онзи мошеник Таксил, нищо, че го изгонихме. Впрочем нямаме нищо против един отстъпник да започне да говори срещу масонството толкова ужасни неща, че никой да не им повярва. Очакваме офанзива от страна на Ватикана и предполагаме, че папата няма да се държи като джентълмен. Светът на масонството е затлачен от различни течения, автор като Рагон например още преди много години изброява 75 различни масонства, 52 ритуала, 34 ордена, от които 26 мъжки, и 1400 ритуални степени. Мога да ви разкажа за храмовото и шотландското масонство, за култа на Хередом, култа на Сведенборг, култа на Мемфис и Мисраим, основан от онзи мошеник и измамник Калиостро, и после на така наречените сановници на Вайсхаупт, на сатанистите, на луциферианците и на паладианците или там какви ли не, и аз почвам да се обърквам. Най-лоша реклама ни правят различните сатанистки култове, и за това принос имат и най-уважавани събратя, може би по-чисти естетически причини, без да си дават сметка каква вреда ни нанасят. Прудон може и да е бил масон само за кратко, но преди четирийсет години написва молитва към Луцифер: „Ела, о, Сатана, ела, оклеветени от свещениците и от кралете, ела да те прегърна и притисна до себе си“; онзи италианец пък, Рапизарди[32], е автор на „Луцифер“, в основата му е известният мит за Прометей, а Рапизарди дори не е масон, но масон като Гарибалди го възхвали до небесата и ето че сега е едва ли не ангелска истина, че масоните почитат Луцифер. Пий Девети не престана да намира дявола зад всяка стъпка, предприета от масонството, а преди време италианският поет Кардучи[33], донякъде републиканец и донякъде монархист, голямо плямпало и за съжаление голям масон, написа химн на Сатаната, като му приписа дори изобретяването на железницата. После Кардучи взе да разправя, че Сатаната бил метафора, но ето как отново всички започнаха да мислят, че култът към Сатаната е основното забавление за масоните. Така че в нашите среди нямаме нищо против някоя отдавна дискредитирана личност, с гръм и трясък изключена от масонството и известна на всички като предател, да започне да пише пасквили с яростни клевети по наш адрес. Това би било начин да притъпим острието на удара на Ватикана и да го принудим да изглежда като разпространител на порнография. Обвинете някого, че е убиец, и може да ви повярват, обвинете го, че яде деца на обяд и на вечеря, и никой няма да ви вземе на сериозно. Сведете антимасонството до равнището на feuilletons и сте го свели до автор на colportage[34]. Е, добре, имам нужда от хора, които ни заливат с помия.

От всичко това личи, че Ебютерн бил първокласен ум, от по-висока класа от своя предшественик Лагранж. На момента не можел да каже колко може да инвестира Великият Ориент в това начинание, но след няколко дни казал:

— Сто хиляди франка. Но да е истински боклук.

 

 

Така Симонини разполагал със сто и петдесет хиляди франка, за да се сдобие с боклук. Ако предложел на Таксил само седемдесет и пет хиляди франка плюс обещание за големи тиражи, той би приел веднага, както го бил закъсал. А седемдесет и пет хиляди франка щели да останат за Симонини. Комисионата от петдесет процента не била лоша.

 

 

От чие име щял да иде при Таксил с предложението? На Ватикана? Нотариус Фурние не приличал на пълномощник на папата. Най-многото, което можел да направи, било да му обяви пристигането на отец Бергамаски например, нали в крайна сметка на свещениците това им е работата: когато някой се покръства, да го изповядват за бурното му минало?

Ако ставало дума за бурно минало обаче трябвало ли Симонини да се доверява на отец Бергамаски? Не бивало да оставя Таксил в ръцете на йезуитите. Имало случаи на писатели атеисти, продавали по сто екземпляра от книгата си, а щом паднели на колене пред олтара, за да разкажат опита си на кръстени, започвали да продават две-три хиляди. Като пресметнеш, всъщност антиклерикалите били най-вече сред републиканците в градовете, а клерикалите, които си мечтаели за добрите стари времена на краля и духовенството, населявали провинцията и дори като се изключат неграмотните (но пък на тях им чете свещеникът), те били цял легион, като дяволите. Ако Симонини оставел отец Бергамаски настрана, можел да предложи на Таксил да му стане съдружник в новите му пасквили и да го накара да подпише нотариално заверен договор, според който на съдружника му се падат десет или двайсет на сто от печалбата от бъдещите му произведения.

 

 

През 1884 година Таксил нанесъл последния удар на чувствата на добрите католици, като публикувал „Любовниците на папа Пий Девети“ и наклеветил вече починал папа. През същата година тогавашният папа Лъв Двайсет и трети публикувал енцикликата „Хуманус Генус“, в която се съдържало „осъждане на философския и морален релативизъм на масонството“. Подобно на енцикликата Quod Aposotlici Muneris, където същият папа „поразил като с мълния“ чудовищните грешки на социалистите и комунистите, тук също на прицел попадала цялата съвкупност от доктрини на масонските сдружения, като се разобличавали тайните, които правели техните членове подвластни на какви ли не престъпления и развивали склонността им към престъпни занимания, защото „това постоянно преструване и желание да останат скрити, това неотклонно обвързване на хората като най-долни оръдия на нечия чужда воля за постигане на зле познавана от тях цел и злоупотребата с тях като със слепи оръдия на всякакви начинания без значение колко злотворни са те, като въоръжава смъртоносно десницата им, тъй че от ненаказауемостта се ражда престъпление, това са все крайности, изцяло противни на природата“. Да не говорим, разбира се, за натурализма и за релативизма на техните учения, които превръщали човешкия разум в единствен съдник на всичко. И се виждал резултатът от подобни претенции: папата загубил земната си власт, появили се планове за унищожение на църквата, бракът бил превърнат в обикновен светски договор, възпитанието на младежта било отнето от духовенството и поверено на светски възпитатели, а учението, че „всички хора имат едни и същи права и са напълно равни; че всеки човек е по природа независим; и че никой няма право да властва над другите; и тирания е да искаш хората да се подчиняват на друга власт освен на онази, която произтича от тях самите“ процъфтявало. Така че, след като „произходът на всички граждански права и задължения е народът или пък държавата“, за масоните държавата можела да бъде само атеистична.

Очевидно било, „че премахването на страха от Бога и уважението към Божия закон, потъпкването на властта на Князете, позволеността и узаконяването на жаждата за бунт, премахването на всякаква задръжка пред разюздаността на народа, изчезването на всякакви задръжки чрез отмяната на наказанията не може да не доведат до революция и подриване на световните устои… такава е изричната цел и неприкритият призив на многобройните сдружения на комунистите и социалистите: а масонската секта няма причина да твърди, че е чужда на тях“.

Трябвало да побърза с „експлозията“ на покръстването на Таксил.

На това място дневникът на Симонини сякаш се обърква. Нашият човек като че ли престава да си спомня кой и как е накарал Таксил да се кръсти. Паметта му някак прескача и той си спомня само, че в течение на няколко години Таксил се превърнал в католически вестител на антимасонството. След като обявил urbi et orbi[35] завръщането си в обятията на църквата, марсилецът най-напред публикувал Les freres trois-points[36] (трите точки са трийсет и третата степен в масонството) и Les Mysteres de la Franc-Maconnerie[37] (с драматични илюстрации на почитане на Сатаната и ужасяващи ритуали), а веднага след това Les soeurs maconnes[38], в които се разказвало за женските масонски ложи (дотогава неизвестни) — а следващата година La Franc-Maconnerie devoilee[39], а после още и La France Maconnique[40].

u_eco_pg_037_marsilecyt_nai_napred_publikuval.png… марсилецът най-напред публикувал Les frères trois-points (трите точки са трийсет и третата степен в масонството) и Les Mystères de la Franc-Maçonnerie (с драматични илюстрации на почитане на Сатаната и ужасяващи ритуали)…

Още в първите книги читателя го побивали тръпки още от описанието на приемането в масонска ложа. Таксил бил извикан в осем вечерта в седалището на масоните, където го посрещнал брат портиер. В осем и половина го затворили в Кабинета на Размисъла, една дупка със стени, боядисани в черно, по които стърчали глави на мъртъвци с кръстосани кости, имало и надпис от рода на „Ако тук те води празна суета, върви си!“. Внезапно газената лампа примигвала и по жлебове, скрити в стената, се отмествала една фалшива преграда, профанът виждал подземие, осветено от гробищни кандила, и току-що отрязана човешка глава, поставена на дънер, покрит с окървавени ленени кърпи, а докато Таксил отстъпвал назад ужасен, един глас, който сякаш излизал от стената, загърмял:

— Трепери, о, профане! Виждаш главата на един брат клетвопрестъпник, който е издал наши тайни!…

Естествено, отбелязвал Таксил, ставало дума за измама, а главата била сигурно на някакъв съучастник, скрит в издълбаната вътрешност на дънера; лампите били от кълчища, напоени с камфоров спирт, запален с едра кухненска готварска сол, тази смес се наричала от фокусниците по панаирите „адска салата“, при запалването си издава зеленикава светлина, от която главата на мнимия обезглавен придобива цвят като на труп. Знаел, че при други церемонии на приемане се използвали прегради от замъглени огледала, върху които, щом загаснело пламъчето от светилника, един магически фенер прожектирал движещи се сенки и маскирани хора заобикаляли окован човек и го пробождали с кинжали. Така се показвало с какви недостойни средства ложата се опитвала да заблуди по-впечатлителните кандидати.

След всичко това един така наречен Страшен брат подготвял профана, свалял му шапката, палтото и дясната обувка, навивал му десния крачол на панталона над коляното, заголвал ръката и гърдите откъм сърцето, слагал му превръзка на очите, карал го да се завърти няколко пъти и след като го превеждал нагоре и надолу по различни стълбища, го завеждал в Залата на изгубените стъпки. Отваряла се врата и един Знаещ брат наподобявал стърженето на огромни резета с помощта на инструмент, направен от големи скърцащи пружини. Вкарвали кандидата в зала, където Знаещият докосвал голите му гърди с острието на сабя и Преподобният питал: „Профане, какво усещате върху гърдите си? Какво имате на очите?“. Кандидатът следвало да отговори: „Очите ми са покрити с дебела превръзка, а на гърдите си усещам острието на оръжие“. А Преподобният: „Господине, това желязо, което винаги се изважда, за да накаже клетвопрестъплението, е символ на угризението на съвестта, което ще разкъса сърцето ви, ако за ваше нещастие станете предател на общността, в която искате да влезете; а превръзката на очите ви е символ на заслеплението, в което пребивава човек, поддал се на властта на страстите и потънал в невежество и суеверие“.

После някой хващал кандидата, карал го пак да се завърти около себе си и когато на него започнело да му се вие свят, го избутвал пред един голям параван от многопластов картон, приличен на кръговете, през които скачат конете в цирка. След заповед да го вкарат в дупката блъскали с всичка сила нещастника в паравана, картонът се късал и той падал върху дюшек, разположен от другата страна.

u_eco_pg_038_sled_zapoved_da_go_vkarat_v_dupkata.pngСлед заповед да го вкарат в дупката блъскали с всичка сила нещастника в паравана, картонът се късал и той падал върху дюшек, разположен от другата страна…

Да не говорим за БЕЗКРАЙНАТА СТЪЛБА, всъщност долап като за вадене на вода, и който се изкачвал по нея, попадал непрестанно на ново стъпало нагоре, но стълбата пропадала все надолу и човекът със завързани очи си оставал на една и съща височина.

Престрували се дори, че източват кръвта на чирака и го белязват с огнено клеймо. Един Брат хирург хващал ръката му, убождал го доста силно с клечка за зъби, а друг Брат пускал върху ръката му много тънка струйка хладка вода, за да го накара да мисли, че кръвта му изтича. Изпитанието на горещото желязо се правело, като един от Знаещите попивал със суха гъбичка част от тялото му и върху нея слагали бучка лед или горещия край на току-що угасена свещ, или столчето на чаша със сгорещена течност, в която горели хартия. Накрая Преподобният разкривал пред кандидата тайните знаци и специалните думи, чрез които братята се разпознават помежду си.

 

 

Симонини си спомня за тези произведения като техен читател, а не вдъхновител. Все пак в паметта му е останало, че още преди да излезе всяка нова книга на Таксил, той (следователно предварително знаел какво съдържа) отивал при Осман бей и разказвал съдържанието й, сякаш ставало дума за някакви изключителни разкрития. Вярно е, че после Осман бей му обръщал внимание, че всичко каквото му е разказал предишния път после се е появило в книгата на Таксил, но на Симонини му било лесно да отвръща, че да, неговият осведомител бил Таксил, но че той, Симонини, не е виновен, че след като Таксил е разкрил пред него масонските тайни, се опитва да извлече материална изгода от тях, като ги публикува в книга. Можело при желание да му се плати да не дава публичност на опита си — и като казвал това, Симонини поглеждал красноречиво Осман бей. Той обаче отговарял, че пари, дадени на бъбривец, за да го убедят да си мълчи, са хвърлени на вятъра. А и защо Таксил да си мълчи точно за тайни, които вече е издал? И, изпълнен с основателно недоверие, Осман не давал в замяна на Симонини никаква информация за Израелитския съюз.

Затова Симонини престанал да го информира. Но въпросът, казвал си Симонини, докато пишел, е следният: защо си спомням, че давам сведения на Осман бей, получени от Таксил, но не си спомням нищо за контактите ми с Таксил?

Добър въпрос. Ако си е спомнял всичко, нямало сега да пише за това, което се опитвал да възстанови в съзнанието си. Quelle histoire![41]

 

 

След този мъдър коментар Симонини отишъл да си легне и се събудил на следващата, както си мислел, сутрин, целият потен като след нощ на кошмари и на стомашно неразположение. Но като седнал на писалището си, осъзнал, че се е събудил не на следващия ден, а на по-следващия. Докато той спял в продължение не на една, а на две нощи, неизбежният абат Дала Пикола не стига че сеел трупове в неговата лична клоака, а се намесил и с разказ за някои събития. С които той самият очевидно не бил запознат.

Бележки

[1] Храм на приятелите на френската чест (фр.) — Б.пр.

[2] Картичка; писъмце (фр.) — Б.пр.

[3] Стрелци (фр.) — Б.пр.

[29] Луи Жан Жозеф Блан (1811–1882). Френски политик и историк, социалист. — Б.пр.

[30] Пиле соте (фр.) — Б.пр.

[31] За по-голяма слава на Бога (лат.). Девиз на йезуитския орден. — Б.пр.

[32] Марио Рапизарди (1844–1912). Италиански поет, автор на поемата „Луцифер“, в която рационалното начало се противопоставя на религията. — Б.пр.

[33] Джозуе Алесандро Микеле Кардучи. Един от най-значителните италиански поети, носител на Нобеловата награда за литература (1906 г.). Автор на провокативния „Химн към Сатаната“ (1863), наситен с антиклерикален дух. — Б.пр.

[34] Амбулантна търговия — Б.пр.

[35] На града и на света, т.е. на целия свят (лат.) — Б.пр.

[36] Братята три точки (фр.) — Б.пр.

[37] Тайните на франкмасонството (фр.) — Б.пр.

[38] Сестрите масонки (фр.) — Б.пр.

[39] Франкмасонството разобличено (фр.) — Б.пр.

[40] Масонска Франция (фр.) — Б.пр.

[41] Каква история! (фр.) — Б.пр.