Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il cimitero di Praga, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
NomaD (2014 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Умберто Еко. Пражкото гробище

Италианска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Превод: Стефан Тафров

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД, Десислава Господинова

ISBN 978-954-655-281-5

 

Umberto Eco

Il cimitero di Praga

 

Copyright © 2010 RCS Libri S.p.A Milano Bompiani

© Стефан Тафров, превод, 2011

© „Megachrom“ — оформление на корица, 2012

© ИК „БАРД“ ООД, 2012

 

60/90/16

Печатни коли 31

История

  1. — Добавяне

22.
Дяволът през XIX век

14 април 1897

 

Драги капитан Симонини,

Отново: там, където съзнанието Ви е помътено, у мен се събуждат ярки спомени.

И така, днес ми се струва, че най-напред се срещам с господин Ебютерн и после с отец Бергамаски. Отивам при тях от Ваше име, за да получа пари, които ще трябва (или би трябвало) да дам на Лео Таксил. После, този път от името на нотариус Фурние, отивам при Лео Таксил.

— Господине — казвам му, — не искам да използвам расото си като щит, за да ви приканя да признаете Иисус Христос, с когото се подигравате, и ми е все едно дали ще идете в ада, или не. Не съм дошъл тук, за да ви обещавам вечен живот, дошъл съм да ви кажа, че поредица от публикации, които разобличават престъпленията на масонството, би намерила публика от здравомислещи хора, която без колебание мога да определя като доста широка. Може би не подозирате колко може да помогне на една книга подкрепата на всички манастири, на всички енории, на всички архиепископии не само във Франция, а с течение на времето и по целия свят. За да ви докажа, че не съм тук, за да ви обръщам в правата вяра, а за да ви помогна да спечелите пари, ще ви кажа веднага какви са моите скромни изисквания. Достатъчно е да подпишете документ, който да ми гарантира (или по-точно на общностите от вярващи, които представлявам) двайсет на сто от бъдещите доходи от авторските ви права, а аз ще ви срещна с човек, който знае дори повече за тайните на масоните.

Предполагам, капитан Симонини, че сме се споразумели прословутите двайсет на сто от правата на Таксил да се поделят помежду ни. После съвсем безплатно му отправих друго предложение:

— Има и седемдесет и пет хиляди франка за вас, не ме карайте да ви казвам от кого идват, може би расото ми ще ви подсети. Седемдесет и пет хиляди франка са ваши още преди да започнете, и то само на доверие, ако още утре оповестите публично вашето преминаване към католицизма. Върху тези седемдесет и пет хиляди франка, добре ме чувате, седемдесет и пет хиляди, не трябва да плащате никакъв процент, защото в мое лице и в лицето на ония, които ме изпращат, имате хора, за които парите са дяволско творение. Пребройте ги: тук са седемдесет и пет хиляди.

Сцената е пред очите ми, сякаш я гледам на дагеротипия.

Веднага изпитах усещането, че Таксил се впечатли не толкова от седемдесет и петте хиляди франка и от обещанието за предстоящите авторски права (нищо, че от парите на масата очите му светнаха), колкото от мисълта, че ще направи невероятен пирует и той, закоравелият антиклерикал, ще стане ревностен католик. Предвкусваше стъписването на всички и новините за себе си по всички вестници. Много по-добре от измисления римски град на дъното на Женевското езеро.

Смееше се от удоволствие и вече правеше проекти за бъдещи книги, като му идваха и идеи за илюстрации.

— Ох — казваше той, — виждам вече цял трактат, по-вълнуващ и по-невероятен от роман, за тайните на масонството. На корицата крилат Бафомет и една отрязана глава, за да напомня за сатанинските ритуали на масоните… за Бога (извинете за напразното споменаване на името Божие, господин абате), това ще е новината на деня. Още повече, че обратното на онова, което пише в тъпите ми книги, да бъдеш католик и вярващ, и в добри отношения с духовниците, е нещо много достойно, и това се отнася и за семейството ми, и за съседите ми, които често ме гледат така, сякаш лично съм разпнал нашия Бог Иисус Христос. Та кой би могъл да ми помогне, казвате?

— Ще ви запозная с един оракул, с едно същество, което в състояние на хипноза разказва невероятни неща за паладианските ритуали.

* * *

Оракулът сигурно трябва да е била Диана Вон. За нея сякаш знаех всичко. Спомням си, че една сутрин отидох във Венсен като че ли винаги съм знаел адреса на клиниката на доктор Дю Морие. Клиниката е къща с неголеми размери, с малка изящна градина, в която няколко пациенти със спокоен вид се припичат на слънце, като апатично не си обръщат внимание един на друг.

Представих се на Дю Морие и му припомних, че сте му говорили за мен. Позовах се мъгляво на едно дружество от благочестиви дами, което помага на умствено разстроени младежи, и ми се стори, че на него някак му олекна.

— Трябва да ви кажа — каза той, — че днес Диана е във фаза, която мога да определя като нормална. Капитан Симонини сигурно ви е разказал случая, в тази фаза, за да бъдем ясни, имаме Диана като перверзна, тя се смята за член на една мистериозна масонска секта. За да не я разтревожа, ще ви представя като брат масон… надявам се, че като духовник нямате нищо против…

Въведе ме в стая, мебелирана семпло с гардероб и легло, в която една дама с фини правилни черти седеше на кресло, облицовано с бяла кожа; беше с мека коса, руса с медни отблясъци, събрана на върха на главата, гледаше високомерно; имаше малка, добре очертана уста. Устните й веднага се присвиха в насмешлива гримаса.

— Да не би доктор Дю Морие да иска да ме хвърли в майчините обятия на църквата? — попита тя.

— Не, Диана — каза й Дю Морие. — Въпреки расото това е брат.

— От кое течение? — веднага попита Диана.

Измъкнах се доста ловко.

— Не ми е позволено да казвам — прошепнах предпазливо — и вие сигурно знаете защо.

Последва съответната реакция.

— Разбирам — отвърна Диана. — Изпраща, ви Великият майстор от Чарлстон. Радвам се, че можете да му предадете моята версия на случилото се. Събранието беше на улица „Кроа Нивер“ в ложата „Les coeurs indivisibles“[1], сигурно я знаете. Трябваше да бъда посветена като Храмова майсторка и се представих с цялото възможно смирение, за да обожавам Луцифер, единствения добър бог, и да мразя Адонаи, лошия бог, бога отец на католиците. Приближих се към олтара на Бафомет пълна с плам, повярвайте ми, там ме чакаше София Сафо, която започна да ме разпитва за паладианските догми, а аз отговарях смирено. Какъв е дългът на една Храмова майсторка? Да ненавижда Иисус, да проклина Адонаи, да почита Луцифер. Не е ли това, което би искал Великият майстор?

Докато ми говореше, Диана ме беше уловила за ръцете.

— Разбира се, така е — отвърнах внимателно.

— И произнесох ритуалното слово, ела, ела, о, велики Луцифере, о, велики наклеветени от свещениците и от кралете! И потръпнах от съмнение, когато всички присъстващи, всеки вдигнал кинжала си, извика: „Nekam, Adonai, Nekam!“[2]. Ала в този момент, докато се качвах към олтара, София Сафо ми подаде един дискос, бях виждала такива само на витрините на магазините за църковни принадлежности и докато се питах какво прави тук този отвратителен предмет, свързан с римския култ, Великата майсторка ми обясни, че тъй като Иисус предал истинския Бог и на Тавор сключил престъпен договор с Адонаи и преобърнал реда на нещата, като превърнал собственото си тяло в хляб, наш дълг било да прободем с кинжал тази светотатствена нафора, с която всеки ден свещениците подновявали предателството на Иисус. Кажете ми, господине, иска ли Великият майстор този жест да бъде част от всеки ритуал на посвещаване?

— Не е мое право да се произнасям за това. Може би е по-добре да ми кажете какво направихте.

— Отказах, разбира се. Да пробода нафората значи да призная, че тя наистина е Христово тяло, а един паладианец не бива да вярва на тази лъжа. Да прободеш нафората е католически ритуал за вярващи католици!

— Мисля, че сте права — отвърнах аз. — Ще занеса посланието с вашето обяснение на Великия майстор.

— Благодаря, братко — рече Диана и ми целуна ръцете. После, почти небрежно, разкопча горнището на блузата си, показа снежнобялото си рамо и ми хвърли подканящ поглед. Но изведнъж се килна назад, сякаш обзета от конвулсии. Доктор Дю Морие извика една медицинска сестра и заедно с нея отнесе момичето на леглото. После каза:

— Обикновено когато е в такава криза преминава от едното състояние в другото. Още не е дошла в съзнание, гърчът е само в челюстта и в езика. Достатъчен е само един лек спазъм на яйчниците…

След малко долната челюст увисна с леко отклонение наляво, устата се изви напреки и остана отворена, така че в дъното се виждаше езикът, сгънат в полукръг, сякаш болната всеки момент щеше да го глътне. После езикът се отпусна, рязко се издължи и отведнъж изскочи от устата, като влезе и излезе няколко пъти с голяма скорост като от устата на змия. Накрая езикът и челюстта се върнаха към нормалното си положение и болната промълви:

— Езикът ми… дращи небцето… Имам паяк в ухото…

След кратко отпускане болната отново даде признаци на контракции на челюстта и на езика, успокоени както преди със спазми на яйчниците, ала не след дълго дишането стана затруднено, от устата излизаха откъслечни думи, тя гледаше втренчено, очите й се подбелиха и цялото тяло се вкамени; ръцете се извиха като дъги, китките се допираха отзад на гърба, краката й се изпънаха…

— Стъпалата се запъват като копита — коментира Дю Морие. — Това е епилептичната фаза. Нормално. Ще видите как ще последва клоунската фаза…

Лицето постепенно започна да се налива с кръв, устата се отваряше и затваряше на тласъци и от нея излизаше бяла пяна на големи мехури. Болната надаваше викове и стенания, пъшкаше, мускулите на лицето й бяха стегнати от спазми, клепачите ту се отваряха, ту се затваряха; болната сякаш беше акробатка, тялото й се извиваше в дъга и се опираше само на тила и на стъпалата.

u_eco_pg_039_bolnata_sjakash_beshe_akrobatka.png… болната сякаш беше акробатка, тялото й се извиваше в дъга и се опираше само на тила и на стъпалата…

За няколко секунди се наблюдаваше гледка като в цирк, сякаш дървена кукла с разхлабени стави е изпаднала в безтегловност, после болната падна на леглото и започна да заема пози, които Дю Морие определяше като „страстни“, най-напред почти заплашителни, сякаш иска да отблъсне някакъв нападател, после почти на палавница, сякаш кокетничи. Веднага след това придоби сладострастен вид на съблазнителка, която примамва клиента с неприлични движения на езика, после зае поза на любовна молба, с влажен поглед, протегнати ръце и сплетени пръсти, устните издадени напред като че за целувка, после извъртя очи така, че остана да се вижда само бялото им, и избухна в еротичен транс:

— О, мили господарю — мълвеше на пресекулки, — о, прекрасна змийо, свещена усойнице… аз съм твоята Клеопатра… тук на гърдите ми… ще ти дам да сучеш… о, любов моя, влез в мен…

— Диана вижда някаква свещена змия, която влиза в нея, други пък виждат как с тях се съединява Светото сърце. Като вижда фалическа форма или доминиращ мъжки образ, тя вижда онзи, който я е изнасилил като дете — обясни ми Дю Морие.

— За една истеричка това е едно и също. Може би сте виждали гравюри на света Тереза от Бернини: можете да я сбъркате с тази клетница. Мистичката е истеричка, срещнала своя изповедник преди своя лекар.

Междувременно Диана бе заела поза на разпната на кръст и беше влязла в някаква нова фаза, при която започваше да сипе неясни заплахи неизвестно към кого и да прави някакви страшни разкрития, докато се мяташе буйно из леглото.

— Да я оставим да си почине — каза Дю Морие. — Като се събуди, ще е влязла във втората фаза и ще е тъжна заради ужасните неща, които си спомня, че е говорила. Трябва да предадете на вашите благочестиви дами да не се плашат, ако настъпят кризи като тази. Достатъчно е да я държат неподвижна и да й натикат в устата носна кърпа, за да не си отхапе езика, но няма да е лошо и да я накарат да глътне няколко капки от течността, която ще ви дам.

После добави:

— Истината е, че това бедно създание трябва да бъде държано отделено от всички. А не мога повече да я държа тук, това не е затвор, а лечебно заведение, хората идват и си отиват, и е полезно, дори необходимо от терапевтична гледна точка, да си говорят, да им се струва, че живеят нормален и спокоен живот. Моите клиенти не са луди, просто са хора с разбити нерви. Кризите на Диана може да окажат влияние върху другите пациенти, а признанията, които прави в „злата“ фаза, без значение дали са верни, или не, смущават всички. Надявам се, че вашите благочестиви дами ще имат възможност да я изолират.

Впечатлението, с което останах от тази среща, беше, че докторът със сигурност се стреми да се отърве от Диана и иска да бъде държана на практика като затворничка, като се бои да не би да има контакт с други хора. Не само това, но и изпитваше сериозни опасения да не би някой да вземе на сериозно това, което говореше тя, и предупредително размахваше пръст, за да подчертае недвусмислено, че става дума за бълнуване на психически болна жена.

* * *

От няколко дни бях взел под наем къщата в Отьой. Нищо особено, но доста приветлива. Влизаше се в типичния малък салон на буржоазно семейство — диван в махагонов цвят с вехта тапицерия от кадифе от Утрехт, завеси от червена дамаска, часовник с две колонки върху камината с две вази с цветя от двете страни под стъклени похлупаци, масичка, опряна до огледало, и добре излъскан под, покрит с плочки. До него спалня, нея бях отредил за Диана: стените бяха тапицирани с перленосив моариран плат, а подът беше покрит с дебел килим на големи червени рози; пердетата до леглото и на прозореца бяха от същия плат с втъкани широки лилави ивици, които ги правеха не толкова монотонни. Над леглото беше закачена хромолитография, изобразяваща две влюбени пастирчета, а на една масичка имаше часовник, инкрустиран с изкуствени камъчета: от двете му страни две пълнички амурчета бяха кацнали върху букетче кремове във формата на свещник.

На горния етаж имаше още две спални. Едната я бях запазил за възрастна полуглухоняма и със склонност към чашката — предимството й беше, че не беше местна и бе готова на всичко, за да припечели нещичко. Не си спомням кой ме насочи към нея, но ми се стори идеална да се грижи за Диана, когато в къщата няма никой друг, а и да знае как да я успокоява, когато й дойде пристъп.

Между другото, докато пиша, осъзнавам, че старицата сигурно не е чувала нищо за мен от цял месец. Може и да съм й оставил достатъчно пари, за да преживее, но за колко време? Трябва да изтичам до Отьой, но си давам сметка, че не си спомням адреса: Отьой, но къде? Нима мога да ходя из целия квартал и да чукам на всяка врата, за да питам къде живее една истерична паладианка с раздвоена самоличност?

* * *

През април Таксил обяви публично преминаването си към католицизма и още през ноември излезе първата му книга с парещи разкрития за масонството, Les frères trois-points. По същото време го заведох да види Диана. Не скрих от него двойствената й природа и му обясних, че ни е необходима не като срамежливо момиче, а като непоправима паладианка.

През следващите месеци проучих Диана из основи и успях да поставя под контрол преходите от едно състояние в друго, като я упоявах с течността на доктор Дю Морие. Разбрах обаче, че е изнервящо да чакаш кризите, защото те бяха непредвидими, и трябваше да се намери начин състоянията на Диана да се сменят по команда: всъщност, изглежда, че така прави доктор Шарко със своите истерички.

Нямах магнетичната власт на Шарко и отидох в библиотеката да потърся някои по-традиционни трактати като De la cause de sommeil lucide[3] от стария (и истински) абат Фариа. Вдъхновен от тази книга и от други четива, реших да стисна с коленете си коленете на момичето, да хвана палците й с два пръста и да я гледам втренчено в очите и после, след поне пет минути, да си махна ръцете, да ги сложа върху раменете й, да ги прокарам по дължината на ръцете до върха на пръстите й пет-шест пъти, да ги поставя после на главата, да ги сваля бавно пред лицето й на разстояние от пет-шест сантиметра до под корема, като опирам другите си пръсти о ребрата й, и накрая да ги прокарам до коленете или чак до пръстите на краката.

От гледна точка на „благоприличието“, за „добрата“ Диана това беше твърде смело и в началото тя започваше да врещи (да ме прости Господ), че се опитвам да отнема девствеността й, ала ефектът беше толкова сигурен, че тя се успокояваше почти незабавно, задрямваше за няколко минути и след това се събуждаше в предишното си състояние. По-лесно беше да я върна във вторичното състояние, защото „лошата“ Диана явно изпитваше удоволствие от тези докосвания и се опитваше да удължи моите манипулации, като ги придружаваше с призивни движения на тялото и със сподавени стенания; за щастие не след дълго не успяваше да избегне хипнотичния ефект и пак задрямваше, иначе можех да имам проблеми както да продължа още този контакт, който ми носеше вълнения, така и да сдържам нейното отблъскващо сладострастие.

* * *

Мисля, че всеки от мъжки пол би смятал Диана за изключително привлекателно същество, поне доколкото мога да съдя аз, нали расото и призванието винаги са ме държали далеч от нищетата на секса; а Таксил беше очевидно човек с доста силни щения.

Докато ми поверяваше своята пациентка, доктор Дю Морие ми връчи едно вързопче с доста елегантните дрехи, които Диана била донесла, когато била приета в клиниката — знак, че семейството й трябва да е било заможно. В деня, в който й казах, че ще я посети Таксил, тя се нагласи с очевидно кокетство. Макар да изглеждаше бездушна и в двете си състояния, тя обръщаше подчертано внимание на малките женски подробности.

Таксил веднага я хареса много („хубава женска“, подшушна ми и примлясна) и по-късно, когато се опита да подражава на моите хипнотически процедури, продължаваше опипванията дори когато пациентката очевидно беше заспала, така че като по-притеснителен трябваше да се намесвам: „Май стига толкова!“.

Подозирам, че ако го бях оставил насаме с Диана, когато тя беше в първичното си състояние, той щеше да си позволи и други волности, а тя не би му ги отказала. По тази причина правех така, че нашите разговори с момичето да стават в присъствието и на трима ни. А понякога и на четирима. Защото за да стимулирам паметта и енергията на Диана като сатанистка и луциферианка (и нейните луциферски настроения), реших за подходящо да повикам и абат Булан.

* * *

Булан. Откакто архиепископът на Париж му беше забранил да служи, абатът се беше преселил в Лион, за да се присъедини към общността на кармелите, основана от Вентрас, който постоянно имаше видения и служеше с голяма бяла дреха с извезан на нея обърнат надолу червен кръст и с диадема с индийски фалически символ. Когато се молеше, тялото му левитираше, от което последователите му изпадаха в екстаз. По време на неговите литургии от нафорите капеха капки кръв, а се носеха и доста слухове за хомосексуални практики, за ръкополагане на жрици на любовта, за спасение на душата чрез свободната игра на сетивата, общо взето всички неща, към които Булан несъмнено имаше естествено влечение. Така че след смъртта на Вентрас той се обяви за негов наследник.

u_eco_pg_040_kogato_se_moleshe.pngКогато се молеше, тялото му левитираше, от което последователите му изпадаха в екстаз…

Поне веднъж в месеца идваше в Париж. Почти не можа да повярва, че ще може да изучи същество като Диана от демонологическа гледна точка (за да изгони от нея дявола — казваше той, но вече знаех как го прави). Беше над шестдесетте, но все още беше здрав мъж и няма как да не определя погледа му като магнетичен.

Булан слушаше какво разказва Диана — а Таксил благоговейно си водеше бележки, — но сякаш целите му бяха други и от време на време шепнеше на ухото на момичето насърчения или съвети, от които не успявахме да доловим нищо. Въпреки това ни беше полезен, защото сред масонските мистерии, които трябваше да разбулим, със сигурност беше пронизването с кинжал на осветени нафори и различните форми на черни литургии, а по тези въпроси Булан беше авторитет. Таксил си водеше бележки за различните демонични ритуали и в пасквилите, които публикуваше, се разпростираше все повече върху тях: неговите масони ги практикуваха на всяка крачка.

* * *

След като Таксил публикува няколко книги една след друга, малкото, което знаеше за масонството, започна да се изчерпва. Свежи идеи му идваха само от „лошата“ Диана, която в състояние на хипноза и с изцъклени очи разказваше сцени, на които може да беше присъствала или за които беше чувала в Америка, или просто си ги представяше. Бяха истории, от които ти спираше дъхът, и трябва да кажа, че макар и да имам известен опит (предполагам), те ме скандализираха. Например един ден взе да говори за инициацията на своя враг Софи Валдер, или Софи Сафо, или както там се казва, и не разбирахме дава ли си сметка за кръвосмесителния колорит на цялата сцена, ала със сигурност не я разказваше с неодобрителен тон, а с възбудата на човек, който е имал привилегията да я изживее.

— Баща й — започна бавно Диана — я приспа и докосна устните й с нажежено желязо… Трябваше да се увери, че тялото е изолирано от всякаква засада, която идва отвън… На шията й имаше гердан, една змия, увита на кълбо… Ето, баща й я маха, отваря един панер, изважда от него жива змия, слага я на корема й… Много красива е, сякаш танцува, докато се плъзга, изкачва се към шията на Софи, увива се около нея вместо гердана… Сега се качва към лицето, изважда трепкащия си език, насочва го към устните й и я целува със съскане. Колко е… прекрасна… хлъзгава… Софи се събужда, от устата й излиза пара, става и се изправя вдървена като статуя, баща й развързва корсета й и разголва гърдите й! И сега с една пръчица пише върху гърдите й въпрос, червените букви се врязват в плътта й, а змията, която сякаш е заспала, се събужда, съска и мърда опашката си върху голата плът на Софи, за да напише отговора.

— Откъде знаеш тези неща, Диана? — попитах.

— От Америка… Баща ми ме въведе в паладианството. После дойдох в Париж, може би бяха решили да съм по-далеч… В Париж срещнах Софи Сафо. Винаги е била мой враг. Когато не пожелах да правя това, което искаше, ме даде на доктор Дю Морие. И му каза, че съм луда.

* * *

При доктор Дю Морие съм, за да намеря следите на Диана.

— Разберете ме, докторе, моето братство не може да помогне на това момиче, без да знае откъде е и кои са родителите й.

Дю Морие ме гледа като че ли съм стена.

— Не знам нищо, казах ви. Поверена ми беше от една нейна роднина, която умря. Адресът на роднината ли? Може да ви се стори странно, но го нямам. Преди година в кабинета ми стана пожар и доста документи изгоряха. Нищо не знам за миналото й.

— Но от Америка ли дойде?

— Може би. Но говори френски без никакъв акцент. Кажете на вашите членове да не си създават прекалено много проблеми, защото е невъзможно момичето да излезе от състоянието, в което се намира, и да се върне към света. Нека се отнасят внимателно с нея, да я оставят да изживее дните си такава, каквато е — защото нали ви казвам, при толкова напреднало състояние на истерия не се живее дълго. Рано или късно ще получи силно възпаление на матката и медицинската наука няма да може да направи нищо.

Убеден съм, че лъже, може и той да е паладианец (какъв ти тук Велик Ориент) и да е решил да я унищожи като враг на сектата. Но това са си мои фантазии. Да продължа да говоря с Дю Морие е загуба на време.

Разпитвам Диана както в първичното й, така и във вторичното й състояние. Изглежда, не си спомня нищо. Носи златна верижка с медальон: образ на жена, която много прилича на нея. Забелязах, че медальонът се отваря, и дълго я молих да ми покаже какво има вътре, но тя ми отказва твърдо, със страх и дива решителност.

— Мама ми го даде — само това повтаря.

* * *

Ще станат четири години, откакто Таксил започна своята антимасонска кампания. Реакцията на католическия свят надхвърли очакванията ни: през 1887 година Таксил бе извикан от кардинал Рампола на частна аудиенция с папа Лъв Тринайсети. Официално легитимиране на неговата битка и началото на голям издателски успех. Както и материален.

Една лаконична, но много красноречива бележка датира от онези години: „Преподобни абате, струва ми се, че работата излезе извън рамките на нашата уговорка: искате ли да направите нещо по въпроса? Ебютерн“.

Няма връщане назад. Нямам предвид доходите от авторските права, които продължават да се стичат по най-въодушевяващ начин, а цялата съвкупност от натиск и съюзи, които бяха създадени с католицизма. Таксил е вече герой на антисатанизма и със сигурност не иска да се откаже от тази фирма.

Междувременно при мен идват и лаконични бележки от отец Бергамаски: „Всичко, изглежда, върви добре. Ами евреите?“.

Отец Бергамаски вече бе препоръчал на Таксил да се подават пикантни разкрития не само за масоните, а и за евреите. Но както Диана, така и Таксил не казваха нищо по този въпрос. По отношение на Диана това не ме изненадваше, може би в Америка, откъдето произхожда, има по-малко евреи, отколкото у нас, и проблемът й е чужд. Ала масонството гъмжи от евреи и обърнах внимание на това на Таксил.

— Знам ли? — каза той. — Никога не съм се сблъсквал с масони евреи и не знаех, че има такива. Никога не съм виждал равин в някоя ложа.

— Но те няма да ходят там облечени като равини! От един много добре осведомен йезуит знам, че самият монсиньор Мьорен, не какъв да е духовник, а цял архиепископ, ще докаже в новата си книга произхода на масонските ритуали от Кабалата и че юдейската Кабала е тази, която подтиква масоните към култа към дявола…

— Да оставим тогава да говори монсиньор Мьорен, ние и без това имаме доста друга работа.

Тази неохота на Таксил дълго ме интригуваше (дали пък не е евреин, питах се), докато не открих, че във връзка с журналистическите му и издателски дейности срещу него били заведени много дела ту за клевета, ту за обида на добрите нрави и трябвало да плаща доста солени глоби. Така задлъжнял много на разни лихвари евреи и все още не можел да се разплати с тях (защото на всичкото отгоре изхарчваше, без много да му мисли, немалките печалби от новите си антимасонски дейности). Затова се страхуваше да не би въпросните евреи, които засега мируваха, да го вкарат в затвора за дългове, ако се усетят застрашени.

Само въпрос на пари ли беше? Таксил може и да беше мошеник, ала все пак не беше лишен от чувства и например беше много привързан към семейството си. Така че по някаква причина изпитваше известно състрадание към евреите като жертви на преследване. Твърдеше например, че папите са покровителствали евреите, макар и като граждани втора категория.

През онези години се беше главозамаял: повярвал, че е факлоносец на католическата легитимистка и антимасонска мисъл, той реши да се включи в политиката. Не сварвах да следвам тези му ходове, но той се кандидатира за някакъв общински съвет в Париж и го избраха в конкуренция с мастития журналист Дрюмон, който се впусна в яростна антиеврейска и антимасонска полемика, а и имаше силно влияние в църковните среди. Дрюмон започна да инсинуира, че Таксил е интригант — като думата „инсинуира“ е може би твърде слаба.

През осемдесет и девета година Таксил написа пасквил срещу Дрюмон и понеже не знаеше за какво да го нападне (нали и двамата бяха антимасони), писа за неговата юдеофобия като форма на умствено отклонение. И си позволи дори упреци срещу погромите в Русия.

Дрюмон беше първокласен полемист и отговори с друг пасквил, в който пишеше с ирония за господина, който претендирал, че бил рицар на църквата, и получавал прегръдки и поздравления от епископи и кардинали, ала само няколко години преди това бил писал просташки и долни неща за свещениците и монасите, да не говорим за Иисус и за Дева Мария.

Няколко пъти ходих в дома на Таксил да си говоря с него, на партера на къщата му се намираше антиклерикалната книжарница и често ни прекъсваше жена му, която шушнеше нещо в ухото на мъжа си. Както разбрах по-късно, мнозина закоравели антиклерикали все още ходеха на този адрес, за да търсят антикатолическите трудове на вече ревностния католик Таксил, който имаше твърде много екземпляри от тях на склад, за да ги унищожи с лека ръка, и по тази причина черпеше от тези си запаси много внимателно, като никога не заставаше лично на първа линия, а изпращаше жена си. Никога не съм си правил илюзии относно искреността на неговото преминаване към католицизма: единственият философски принцип, от който се вдъхновяваше, беше, че парите non olet[4].

Само че и Дрюмон беше разбрал същото: той няколко пъти нападна марсилеца не само заради връзките му с евреите, а и задето не се е отрекъл истински от антиклерикализма. Това беше достатъчно, за да породи сериозни съмнения.

Налагаше се Таксил да контраатакува.

— Таксил — рекох му, — не искам да знам защо не желаете да се ангажирате лично срещу евреите, но не може ли да извадим някой, който да се занимае с тази работа?

— Защото няма никаква пряка връзка — отвърна Таксил и добави: — Всъщност разкритията ми не стигат, нито пък врели-некипелите, дето ги разправя нашата Диана. Създадохме публика, която иска нещо повече, сигурно вече не четат написаното от мен, за да разберат кроежите на враговете на Кръста, а просто заради интересното четиво, подобно на онези криминални романи, в които читателят неусетно застава на страната на престъпника.

* * *

Така се роди доктор Батай.

Таксил откри и се свърза отново с един стар приятел, лекар от флота, пътувал много из екзотични страни, където си пъхал носа в храмовете на какви ли не тайни религиозни секти, ала най-важното от всичко, бил безмерно начетен в областта на приключенските романи като например книгите на Бусенар или фантасмагориите на Жаколио, като Le Spiritisme dans le monde[5] или Voyage aux pays mystérieux[6]. Напълно споделях идеята да се търсят нови сюжети от света на художествената измислица (а от Вашите дневници разбрах, че тъкмо това сте направили и сте се вдъхновявали от Дюма и Сю): хората четат жадно за приключения по море и по суша заради едното удоволствие, после лесно забравят наученото и когато им разкажеш нещо, което са прочели в роман, като истинско, само смътно си спомнят, че са чували някъде за него, и то само потвърждава убежденията им.

Човекът, намерен от Таксил, беше доктор Шарл Ак: бил специалист по раждането с цезарево сечение, публикувал нещо за търговския флот, ала още не бил използвал разказваческия си дар. Изглежда, го гонела остра форма на алкохолизъм и явно бил без пукната пара. Това, което разбрах от неговите приказки, беше, че бил на път да публикува фундаментален труд срещу религиите и християнството като „истерия на кръста“, но като чу предложенията, се съгласи да напише за прослава и в защита на църквата хиляда разговора срещу обожателите на дявола.

Спомням си, че през 1892 година започнахме да издаваме на свитъци, които впоследствие станаха 240, един труд monstre[7], озаглавен Le diable au XIXe siècle[8], c хилещ се на корицата Луцифер с крила на прилеп и опашка на дракон, а подзаглавието гласеше „мистериите на спиритизма, луциферианското масонство, пълни разкрития за паладианството, магьосничеството и шаманството и целия модерен сатанизъм, окултния магнетизъм, луциферианските медиуми, Кабалата в края на века, магията на кръста на Розата, обсебванията в латентен вид, предвестниците на Антихриста“. Всичко това беше подписано от доктор Батай.

u_eco_pg_041_edin_trud_monstre.png… един труд monstre, озаглавен Le diable au XIXe siècle, с хилещ се на корицата Луцифер с крила на прилеп и опашка на дракон…

По принцип трудът не съдържаше нищо, което да не е било написано някъде преди това; Таксил или Батай бяха плячкосали цялата предходна литература и бяха забъркали бълвоч от нелегални култове, появявания на дявола, смразяващи кръвта ритуали, завръщане към храмовите литургии с неизбежния Бафомет и така нататък. Илюстрациите също бяха взети от други окултни книги, също преписвани една от друга. Единствените непубликувани дотогава картинки бяха портретите на великите майстори на масонските култове, които донякъде приличаха на онези афиши в американската прерия с портретите на издирваните престъпници, така че да ги разпознаят и да ги заловят живи или мъртви.

* * *

Кипеше трескав труд: с помощта на големи количества абсент Ак-Батай разказваше на Таксил измислиците си, а Таксил ги записваше и ги доукрасяваше, а Батай пък се занимаваше с подробностите, свързани с изкуството на отровителството или пък с описанието на екзотични градове и ритуали, които наистина бе виждал, докато Таксил бродираше върху най-новите бълнувания на Диана.

Батай например описваше скалата на Гибралтар като изпълнена с кухини и подземни пещери, където се извършват ритуалите на всички най-безбожни секти, или масонските измишльотини на сектите в Индия, или появите на Асмодей, а Таксил започваше да очертава профила на Софи Сафо. Понеже беше чел Dictionnaire infernal[9] от Колен дьо Планси, той предлагаше Софи да разкрие, че адските легиони са шест хиляди шестстотин шестдесет и шест, като всеки легион се състои от шест хиляди шестстотин шестдесет и шест демона. Макар и доста пиян, Батай успя да направи сметката и заключи, че дяволите и дяволиците достигат числото четирийсет и четири милиона четиристотин трийсет и пет хиляди петстотин петдесет и шест.

Проверихме и изумени казахме, че е прав, той удари по масата с юмрук и извика: „Виждате ли, че не съм пиян!“, и радостен се търкулна под масата.

Беше много вълнуващо да си представим токсикологическата лаборатория в Неапол, където се приготвяха отровите, с които да се поразят враговете на ложите. Шедьовърът на Батай беше, че измисли едно вещество, което без никаква химическа връзка наричаше манна, жаба се затваря в стъкленица, пълна с усойници и пепелянки, храни се само с отровни гъби, добавя се бучиниш, после животните се оставят да умрат от глад и труповете им се напръскват с пяна от пулверизиран кристал и еуфорбия, после всичко се слага в дестилатор и на бавен огън му се отнема влагата, като накрая се разделя пепелта от труповете от негоримите прахове, като по този начин се получават не една, а две отрови, едната течна, а другата на прах, и двете смъртоносни.

— Вече виждам как тези страници ще доведат до екстаз много епископи — хилеше се Таксил и се драпаше по слабините, както правеше в моменти на силно задоволство. И предвижданията му се оправдаваха, защото след всеки свитък на „Дяволът“ се получаваше писмо от някой прелат, с което той благодареше за смелите разкрития, които отваряли очите на толкова много вярващи.

От време на време прибягваха и до Диана. Само тя можеше да измисли Arcula Mystica[10] на Великия майстор от Чарлстон, малко ковчеже, такива на света имаше само седем: като се вдигне капакът, се виждаше сребърна фуния, подобна на ловен рог: вляво една жица от сребърни нишки бе закрепена за апарата от едната страна, а от другата за една мъничка пластина, която се вкарва в ухото, за да се чува гласът на хората, които говорят в един от шестте други апарата. Вдясно една емайлирана жаба изпускаше малки пламъчета от зейналата си уста сякаш за да е сигурно, че комуникацията е задействана, а седем малки златни статуетки представляваха както седемте основни добродетели според паладианците, така и седмината върховни ръководители на масоните. Та като натиснел основата на една от статуетките, Великият майстор давал знак на човека си в Берлин или в Неапол; ако в момента той не се намирал пред аркулата, по лицето му повявал топъл вятър и той пошепвал нещо като: „Ще съм готов след около час“, а на бюрото на Великия майстор жабата казвала на висок глас: „След час“.

Отначало се питахме дали историята не е малко гротескова, защото много години преди това някой си Меучи беше патентовал своя телетрофон или телефон, както се казва вече. Но тези финтифлюшки бяха още за богаташите, читателите не се предполагаше да ги познават, а необикновено изобретение като аркулата показваше несъмнено, че е вдъхновено от дявола.

От време на време се виждахме в дома на Таксил, понякога в Отьой; няколко пъти се осмелихме да работим в мишата дупка на Батай, но смесената воня, която се носеше там (на лошокачествен алкохол, на никога непрани дрехи и на храна, развалена отпреди седмици), ни караше да избягваме това място.

* * *

Един от проблемите, които имахме, беше как да характеризираме генерал Пайк, Великия майстор на Вселенското масонство, който ръководеше съдбините на света от Чарлстон.

Веднага щом започнахме да публикуваме „Дяволът“, излезе очакваният труд на монсиньор Мьорен, архиепископ на Порт Луи (къде е това по дяволите?), La Franc-Maçonnerie Synagogue de Satan[11], а доктор Батай, който поназнайваше английски, беше намерил по време на пътуванията си „Тайните общества“, книга, издадена в Чикаго през 1873 година с автор генерал Джон Фелпс, открит враг на масонските ложи. Трябваше само да прочетем написаното в тези книги, за да очертаем по-добре образа на този Велик старец, велик жрец на световното паладианство, може би основател на Ку Клукс Клан и участник в заговора, довел до убийството на Линкълн. Решихме, че Великият майстор на Висшия съвет на Чарлстон носи титлите Генерален брат, Суверенен командор, Мъдър майстор на Великата символична ложа, Таен майстор, Съвършен майстор, Вътрешен секретар, Предстоятел и Съдия, Майстор избран от Деветимата, Висш избраник на Петнайсетимата, Великолепен избран кавалер, Главатар на Дванайсетте племена, Велик майстор архитект, Велик шотландски избраник на Свещената дъга, Съвършен и величествен масон, Кавалер на Изтока и на Сабята, Княз на Ерусалим, Кавалер на Изтока и на Запада, Суверенен принц на Розовия кръст, Велик патриарх, Преподобен майстор ad vitam[12] на всички Символически ложи, Пруски Ноахически кавалер, Велик майстор на Ключа, Принц на Ливан и на Табернакула, Кавалер на Бронзовата змия, Суверенен Командор на Храма, Кавалер на Слънцето, Принц адепт, Велик шотландец на Свети Андрей Шотландски, Велик избраник кавалер Кадош, Съвършен посветен, Велик инспектор инквизитор Командор, Ясен и величествен Княз на Кралската Тайна, Трийсет и три, Най-могъщ Генерален командор Велик майстор на Пазителя на Свещения паладий, Суверенен папа на Всемирното масонство.

После цитирахме негово писмо, в което се осъждат крайностите на някои братя в Италия и в Испания, които, „движени от праведна омраза към бога на свещениците“, славели противника му под името Сатана — същество, измислено от измамата на духовниците, чието име никога не би трябвало да се произнася в една ложа. Така се осъждаха практиките на една генуезка ложа, която показала по време на публична проява знаме с надпис „Слава на Сатаната!“, ала после се откриваше, че осъждането е на сатанизма (християнско суеверие), докато всъщност масонската религия трябвало да се придържа към чистотата на луциферианската доктрина. Свещениците и тяхната вяра в дявола били създали Сатаната и сатанистите, вещици, вещери, шамани и черна магия, докато луциферианците били привърженици на светлата магия като тази на тамплиерите, техните стари учители. Черната магия била на последователите на Адонаи, злия бог, обожаван от християните, превърнал лицемерието в святост, порока в добродетел, лъжата в истина, вярата в абсурда в теологическа наука, и всичките му действия говорели за жестокост, подлост, омраза към човека, варварство, отхвърляне на науката. Обратно, Луцифер е добрият бог, който се противопоставя на Адонаи както светлината се противопоставя на сянката.

Булан се опитваше да ни обясни разликите между различните култове на това, което за нас си беше просто демонът:

— За някои Луцифер е паднал ангел, който вече се е покаял и може да стане бъдещият Месия. Има само женски секти, които смятат Луцифер за женско и добро същество, което се противопоставя на мъжкия и зъл Бог. Други пък наистина виждат в него Сатаната, проклет от Бог, но смятат, че Христос не е направил достатъчно за човечеството, и затова се посвещават на култа към врага на Бог — това са истинските сатанисти, тези, които отслужват черни литургии и така нататък. Има обожатели на Сатаната, които следват само своя вкус към магьосничеството, l’envoûtement[13], врачуването, и други, които правят от сатанизма истинска религия. Между тях са хора, които изглеждат като организатори на културни кръгове като Жозефен Пеладан, и още по-лошо, Станислас дьо Гета, който се изявявал в изкуството на отровителството. После идват паладианите. Култ за малцина посветени, чийто член бил и карбонар като Мадзини; говори се, че завоюването на Сицилия от Гарибалди е било дело на паладианците, врагове на Бог и на монархията.

Попитах го как така обвинява в сатанизъм и черна магия противници като Гета и Пеладан, докато според парижките клюки те пък на свой ред обвиняват в сатанизъм него самия.

— Ех — каза ми той, — в света на окултните науки границите между Злото и Доброто са много тънки и Доброто за някои е Зло за други. Понякога като в старите приказки разликата между фея и вещица е само във възрастта и красотата.

— Но как действат тези магии?

— Казват, че Великият майстор от Чарлстон се скарал с някой си Горгас от Балтимор, глава на отцепнически шотландски култ. Подкупил перачката му и успял да се сдобие с негова носна кърпичка. Сложил я да кисне в солена вода и всеки път, когато добавял сол, промърморвал: „Sagrapim melanchtebo rostromouk elias phitg“. После изсушил плата на огън от клончета от магнолия и в продължение на три седмици всяка сутрин се обръщал с призив към Молох с протегнати ръце и държал носната кърпичка така, сякаш я принася в жертва на демона. На третата събота изгорил носната кърпа в пламък от спирт, сложил пепелта върху бронзов поднос, оставил я така цяла нощ, на сутринта я омесил с восък и направил от нея кукла, човече. Такива дяволски творения се наричат dagyde[14]. Сложил този dagyde под кристален глобус, захранван от пневматична помпа, с която създал в глобуса вакуум. От този момент противникът му започнал да усеща ужасни болки и не можел да разбере от какво са.

— И умрял ли от тях?

— Това са тънкости, може би целта не е била да се стига дотам. Важното е, че с магията може да се действа от разстояние, и това е, което Гета и неговите хора правят с мен.

Не можел да ми каже повече, но Диана, която слушаше, го гледаше с обожание.

* * *

В подходящия момент след натиск от моя страна Батай отдели цяла глава на присъствието на евреите в масонските секти, като стигна чак до окултистите от осемнайсети век и разкри съществуването на пет хиляди масони евреи, обединени тайно наред с официалните ложи, така че техните ложи нямаха имена, а бяха обозначени само с цифра.

Действахме своевременно. Струва ми се, че точно през онези години в някакъв вестник започна да се употребява хубавият израз антисемитизъм. Ставахме част от „официално“ течение, спонтанното недоверие към евреите ставаше доктрина, подобно на християнството или идеализма.

На тези събирания присъстваше и Диана и щом споменахме еврейските ложи, тя на няколко пъти повтори: „Мелхиседек“. Какво ли си спомняше? После продължи:

— По време на патриаршеския съвет отличителният знак на евреите масони… сребърна верижка на врата, на която виси златна плочка… представлява скрижалите на Закона… закона на Мойсей…

Идеята беше добра и ето че нашите евреи, събрани в храма на Мелхиседек, си разменяха опознавателни знаци, пароли, поздрави и клетви, които явно бяха еврейски, като Grazzin Gaizim, Javan Abbadon, Bamachec Bamearach, Adonai Bego Gal-chol. Естествено, единственото, което се вършеше в ложата, беше да се заплашва Светата римска църква и както обикновено Адонаи.

Така Таксил (прикриван от Батай), от една страна, задоволяваше своите поръчители духовниците, а от друга, не дразнеше кредиторите си евреи. Макар че вече би могъл и да се разплати с тях: за първите пет години Таксил получи от доходи от права триста хиляди франка (чисти), от които впрочем шестдесет хиляди бяха за мен.

* * *

Към 1894 година вестниците пишеха непрекъснато за един армейски капитан, някой си Драйфус, който продал военна информация на германското посолство. Сякаш нарочно престъпникът беше евреин. Дрюмон веднага се зае със случая на Драйфус, а на мен ми се струваше, че и свитъците на „Дяволът“ трябва да допринесат със смайващи разкрития. Таксил обаче твърдеше, че е по-добре да не се замесваме в шпионски истории.

Едва впоследствие разбрах това, което той бе усетил интуитивно: че да се говори за еврейския принос към масонството е на сметка, но да се обвинява Драйфус означава да се инсинуира (или разкрие), че освен евреин Драйфус е също и масон, а това не би било особено разумен ход, като се има предвид, че масонството процъфтяваше във войската и мнозина измежду висшите офицери, които изправяха Драйфус пред съда, сигурно бяха масони.

* * *

Пък и не ни липсваха други полета за работа — и от гледна точка на публиката, която си бяхме създали, нашите карти бяха по-силни от картите на Дрюмон.

Приблизително година след появата на „Дяволът“ Таксил ни каза:

— В крайна сметка всичко, което излиза в „Дяволът“, е дело на доктор Батай и защо трябва да му се вярва? Нужна ни е паладианка, която се е кръстила, за да ни разкрие най-загадъчните тайни на сектата. Пък и виждали ли сте някога хубав роман без жена? Представихме София Сафо в неприятна светлина, тя не може да предизвика симпатията на читателите католици дори да се кръсти. Трябва ни някой, който от пръв поглед да изглежда мил, макар и все още сатанист, а лицето му да е сякаш озарено от идващото всеки момент кръщение, една наивна паладианка, попаднала в мрежите на франкмасоните, но която малко по малко се освобождава от това иго и се прислонява отново в обятията на религията на дедите си.

— Диана — казах веднага. — Диана е почти живият образ на това в какво може да се превърне една кръстила се грешница, като се има предвид, че е ту едната, ту другата почти по команда.

И ето, че в свитък номер 89 на сцената излезе Диана.

Бе представена от Батай, но за да се направи появата й по-истинска, тя веднага му написа писмо, в което казваше, че не е много доволна от начина, по който е представена, като дори критикуваше илюстрацията, на която беше нарисувана в стила на „Дяволът“. Трябва да кажа, че портретът беше по-скоро на мъж и ние незабавно придадохме на Диана по-женствен образ, като твърдяхме, че е направен от художник, който я посетил в парижкия й хотел.

u_eco_pg_042_nezabavno_pridadokhme_na_diana.png… незабавно придадохме на Диана по-женствен образ…

Диана направи дебюта си в списанието Le Palladium régénère et libre[15], нещо като орган на паладианците отцепници, които имаха смелостта да опишат в най-малки подробности култа към Луцифер и светотатствените изрази, използвани по време на ритуалите. Ужасът, който вдъхваше паладианството, изповядвано по този начин, беше толкова очевиден, че някой си каноник Мюстел в своето Revue Catholique[16] говореше за отцепническото течение на Диана като за преддверие към приемане на кръщението. Диана даде признаци на живот и изпрати на Мюстел две банкноти по сто франка за неговите бедни. Мюстел призова читателите си да се молят Диана да приеме вярата.

Кълна се, че Мюстел не беше нито измислен, нито платен от нас, но той сякаш следваше нашия сценарий. Към неговото списание се присъедини и La Semaine Religieuse[17], вдъхновена от монсиньор Фава, епископ на Гренобъл. Всеки, който се беше абонирал за свитъците на Palladium Régénère (който, разбира се, спря да излиза), можеше да прехвърли абонамента си върху Mémoires или да си получи парите обратно. По мое впечатление, с изключение на няколко фанатици читателите приеха преминаването на другата страна на барикадата. Всъщност след като прие кръщението Диана разказваше също толкова невероятни истории, колкото и като грешница, а именно от това се нуждаеше публиката — и такава беше основната идея на Таксил, а не разликата между разказа за любовните забежки на Пий Девети и хомосексуалните ритуали на някой сатанист масон. Хората искат да четат за забранени неща, и това е.

А именно забранени неща обещаваше Диана: „Ще напиша за всичко, което ставаше в Триъгълниците и на което попречих, доколкото ми стигнаха силите, какво винаги съм презирала и какво съм смятала за добро. Ще отсъди публиката…“

Браво на Диана. Бяхме създали един мит. Тя не знаеше, живееше в забвението, дължащо се на лекарствата, които й даваха, за да я държат спокойна, и се подчиняваше само на нашите (Боже мой, не, на техните) ласки.

В съзнанието ми отново изплуват моменти на силна възбуда. В покръстената Диана се съсредоточаваха страстите и любовта на свещеници и епископи, майки с деца, покаяли се грешници. Пелрен разказваше, че някоя си Луиз, тежко болна, отишла на поклонничество в Лурд под закрилата на Диана и се излекувала чудодейно. „Ла Кроа“, най-големият католически всекидневник, писа: „Току-що прочетохме коректурите на първия вариант на «Мемоарите на една бивша паладианка», които мис Вон започва да публикува, и все още сме в плен на неизразимо вълнение. Колко възхитителна е Божията благодат в душите, които й се отдадат…“ Някой си монсиньор Лазарески, делегат на Светия престол в Централния комитет на Антимасонския съюз, в чест на покръстването на Диана накарал да отслужат тридневна литургия за благодарност в църквата „Сакро Куоре“ в Рим, а химн за Жана д’Арк, приписван на Диана (само че беше ария от някаква оперета, композирана от един приятел на Таксил за не знам кой мюсюлмански султан или халиф), беше изпълнен на антимасонските празненства на Римския комитет и в някои базилики.

И в този случай, сякаш ние сме го измислили, в подкрепа на Диана се намеси една мистичка, кармелитка от Лизийо, почти светица въпреки младата си възраст. Тази сестра Тереза на Младенеца Иисус и на Светия Лик, след като получила екземпляр от мемоарите на покръстената Диана, толкова се трогнала от нея, че я включила като действащо лице в своя театрална оперета, написана за сестрите й монахини, „Тържество на смирението“, в която действащо лице е дори Жана д’Арк. И изпрати на Диана снимка, преоблечена като Жана д’Арк.

Мемоарите на Диана се превеждаха на много езици; кардиналът викарий Пароки я поздрави за нейното покръстване, което определи като „великолепно тържество на Благодатта“, монсиньор Винченцо Сарди, апостолически секретар, писа, че Провидението позволило на Диана да бъде част от тази гнусна секта, за да може след това по-лесно да я срази, а Civilta Catolica твърдеше, че мис Диана Вон, „издигната от бездната на мрака до божествената светлина, сега използува преживяното в служба на църквата с публикации, които нямат равни на себе си като точност и полезност“.

* * *

Все по-често се виждах с Булан в Отьой. Какви бяха отношенията му с Диана? Няколко пъти, когато се отбивах внезапно в Отьой, ги заварвах прегърнати, като Диана гледаше към тавана сякаш изпаднала в екстаз. Може пък да беше влязла във вторичното си състояние, току-що да се беше изповядала и да се наслаждаваше на пречистването си. По-съмнителни ми изглеждаха отношенията й с Таксил. Все така влизайки ненадейно я заварих отпусната на дивана в обятията на Таксил, лицето му беше като на погълнал цианкалий. Много добре, казах си, все някой трябва да задоволява плътските щения на „лошата“ Диана, а не исках това да съм аз. Да имаш плътски отношения с жена си е доста особено, а с луда да не говорим.

Когато съм с „добрата“ Диана, тя слага целомъдрено главата си на рамото ми и през сълзи ме моли да й простя. Топлината на главата й върху бузата ми, и дъхът й, от който лъха на покаяние, ме карат да потръпвам — затова веднага се отдръпвам и карам Диана да коленичи пред нечий свят образ да се моли за опрощаване на греховете си.

* * *

В паладианските кръгове (имаше ли ги наистина? Много анонимни писма сякаш го доказваха, може би и защото едно нещо започва да съществува, ако заговориш за него) се изричаха смътни заплахи срещу предателката Диана. А междувременно се случи нещо, което ми убягва. Иска ми се да кажа: смъртта на абат Булан. Но пък си го спомням смътно до Диана и през следващите години.

Поисках да изстискам прекалено много от паметта си. Трябва да си почина.

Бележки

[1] Неделими сърца (фр.) — Б.пр.

[2] Мъст, Адонаи, мъст (иврит) — Б.пр.

[3] За причината на будния сън (фр.) — Б.пр.

[4] Не миришат (лат.) — Б.пр.

[5] Спиритизмът по света (фр.) — Б.пр.

[6] Пътешествие в тайнствени страни (фр.) — Б.пр.

[7] Чудовищен (фр.) — Б.пр.

[8] Дяволът през деветнадесети век (фр) — Б.пр.

[9] Адски дневник (фр.) — Б.пр.

[10] Тайнствена кутия (лат.) — Б.пр.

[11] Франкмасонството — синагога на Сатаната (фр.) — Б.пр.

[12] Пожизнен (лат.) — Б.пр.

[13] Магьосничество (фр.) — Б.пр.

[14] Малка фигурка, използувана от заклинатели и пр. (фр.) — Б.пр.

[15] Възроден и свободен Паладиум (фр.) — Б.пр.

[16] Католически преглед (фр.) — Б.пр.

[17] Религиозна седмица (фр.) — Б.пр.