Умберто Еко
Пражкото гробище (27)

27.
Дневникът прекъснат

 

След като предадох на Головински всички материали за Протоколите от гробището, които все още бяха останали при мен, усетих някаква пустота. Така беше и като млад след дипломирането: „А сега какво?“. След излекуването ми от раздвояването на съзнанието нямам дори на кого да разказвам преживяванията си.

Сложих точка на делото на живота си, започнало с прочита на „Балзамо“ от Дюма на тавана в Торино. Сещам се за дядо, за погледа му, вперен в нищото, докато за пореден път призоваваше духа на Мордехай. Благодарение също и на моето дело всички тези Мордехаевци от цял свят бяха на път да изгорят на една величествена и страшна клада. Ами аз? Изпълненият дълг води до някаква меланхолия и тя е по-всеобхватна дори от меланхолията на параход в открито море.

Продължавам да фалшифицирам нотариално саморъчно подписани завещания, продавам по няколко десетки нафори седмично, но Ебютерн спря да ме търси, сигурно ме смята за прекалено стар, да не говорим за ония от армията, където името ми сигурно е изличено дори от паметта на онези, които все още си го спомнят — ако изобщо има такива, нали Сандер лежи парализиран в някоя болница, а Естерхази играе бакара в някой луксозен публичен дом в Лондон.

Не че имам нужда от пари, доста съм посъбрал, но ми е скучно. Имам някакви стомашни смущения и не мога да се утешавам дори с добрата кухня. Правя си бульони вкъщи, а ако ида на ресторант, после цяла нощ не мога да спя. От време на време повръщам. Уринирам по-често от обикновено.

Продължавам да ходя в „Ла Либър Парол“, ала антисемитският гняв на Дрюмон вече не ме ентусиазира. Вече руснаците работят по въпроса за случилото се в гробището в Прага.

Аферата Драйфус продължава да къкри на бавен огън, днес се вдига шум около внезапната поява на статия от някакъв католик драйфусист, и то във вестник, който винаги е бил яростно антидрайфусистки, „Ла Кроа“ (къде са чудните времена, когато „Ла Кроа“ подкрепяше Диана?). Вчера по всички първи страници на вестниците беше публикувана новината за антисемитската демонстрация на площад „Дьо ла Конкорд“. В един хумористичен вестник Каран д’Аш публикува карикатура от две части: на първата се вижда многочленно семейство, седнало симетрично около масата, а главата на семейството предупреждава да не се говори за аферата Драйфус, а под втората пише, че все пак са спорили за нея и се вижда как се карат разгорещено.

Аферата разделя французите и, както може да се прочете тук-там, и целия останал свят. Ще се възобнови ли процесът? Засега Драйфус е още в Кайен. Да си стои там.

Отидох да видя отец Бергамаски, заварих го остарял и немощен. Как иначе: след като аз съм на шестдесет и осем, той трябва да е на осемдесет и пет.

— Тъкмо си мислех да ти се обадя, Симонино — каза ми той. — Връщам се в Италия, за да завърша дните си в един от нашите домове. Премного работих за славата Господня. А ти? Не продължаваш ли да живееш сред прекалено много интриги? Сега изпитвам ужас от интригите. Колко по-честно беше всичко във времената на дядо ти, карбонарите от едната страна, а ние от другата, знаехме кой и къде е врагът. Сега не съм същият като едно време.

Изкуфял е вече. Прегърнах го и си тръгнах.

* * *

Снощи минах покрай „Сен Жулиен льо Повър“. Точно до портала седеше едно подобие на човек, един сляп cul-de-jatte^[1], плешивата му глава беше покрита с лилаво-червени белези, той едва чуто свиреше някаква мелодия с една малка свирка, която беше мушната в едната му ноздра, с другата свистеше приглушено, а устата му се отваряше като на човек, който се дави и се опитва да си поеме въздух.

Не знам защо, но се изплаших. Животът май е лошо нещо.

* * *

Не мога да спя добре, сънят ми е неспокоен, сънувам Диана разрошена и бледа.

Често в ранни зори отивам да гледам какво правят събирачите на угарки. Винаги са ме привличали. Още в ранна утрин ги виждаш да обикалят наоколо със смърдящите си чанти, завързани с въже около кръста, и пръчка с метална кука на края, с която уцелват угарките дори и да са под някоя маса. Забавно е да гледаш как в кафенетата на открито сервитьорите ги гонят с ритници и понякога ги мокрят със сифоните за газирана вода.

Много от тях прекарват нощта по бреговете на Сена и там можеш да ги видиш и сутрин седнали на кейовете как чистят още влажния от слюнката тютюн от пепелта или пък как си перат ризите, омазани с тютюнев сок, и после ги чакат да изсъхнат на слънцето, докато продължават работата си. Най-храбрите събират угарки не само от пури, а и от цигари, при тях отделянето на мократа хартия от тютюна е още по-отвратителна задача.

После ги виждаш да клякат на площад „Мобер“ и в околностите му, за да продадат стоката си, и щом припечелят нещичко, влизат в някоя гостилница, за да пият по някоя скоросмъртница.

Гледам живота на другите, за да минава времето. Нали живея като пенсионер или като стар боец.

* * *

Странно, но някак си ме обзема нещо като носталгия по евреите. Липсват ми. Още от младостта си започнах да строя моето гробище в Прага, а сега сякаш Головински ми го открадна. Кой знае какво ще направят с него в Москва. Като нищо ще съберат моите протоколи в някакъв сух бюрократичен документ, лишен от първоначалната си атмосфера. Никой няма да иска да го чете, а аз ще съм пропилял живота си да създам едно безцелно свидетелство. Или пък може би само по този начин идеите на моите равини (те все пак си остават моите равини) ще се разпространят по света и ще помогнат за окончателното решение.

* * *

Някъде бях чел, че на авеню „Дьо Фландър“, в дъното на един стар двор, има гробище на португалските евреи. От края на седемнайсети век там се издигал хотелът на някой си Камо, който позволил на евреите, повечето от тях германски, да заравят в него мъртъвците си срещу петдесет франка за възрастен и двайсет франка за дете. По-късно хотелът преминал в ръцете на някой си Матар, дерач на кожи, който взел да заравя до евреите останките от конете и воловете, които дерял, поради което евреите протестирали и португалците купили място наблизо, за да ги погребват там, а пък евреите от северните страни намерили друг парцел в Монруж.

В началото на този век гробището било затворено, ала все още може да се влезе в него. Надгробните плочи са двайсетина, някои са с надписи на еврейски, други на френски. Видях една много любопитна плоча с надпис, който гласи следното: „Вишният Бог ме призова на двайсет и третата година от живота ми. Предпочитам да съм тук пред робството. Тук почива Самуел Фернандес Пато, починал на 29 пратил от втората година на единната и неделима Френска република“. Точно така, републиканци, атеисти и евреи.

Мястото е мизерно, но ми помогна да си представя гробището в Прага, което бях виждал само на картинка. Бях добър разказвач, можех да стана човек на изкуството: от съвсем малко следи успях да създам едно магическо място, тъмния и лунен център на всемирния заговор. Защо оставих творението ми да се изплъзне от мен? Можех към него да прибавя още толкова много неща…

* * *

Рачковски пак дойде. Каза ми, че отново има нужда от мен. Отвърнах му троснато.

— Не изпълнявате уговорката. Мислех, че сме квит — казах му. — Аз ви дадох никога невиждан материал, а вие си замълчахте за моята клоака. Така че аз трябва да очаквам от вас още нещо. Да не мислите, че един толкова ценен материал е безплатен?

— Вие не изпълнихте уговорката. С документите платихте за мълчанието ми. Сега пък искате и пари. Добре, не споря, за документите ще платя с пари. Следователно за мълчанието ми за клоаката ми дължите още нещо. И освен това, Симонини, хайде да не се пазарим, не е във ваш интерес да ме дразните. Казах ви, че за Франция е много важно bordereau-то да се окаже автентично, но за Русия не е така. Нищо не ми струва да ви хвърля на вестниците да ви разкъсат. Ще прекарате остатъка от живота си в залите на съдилищата. А, да, забравих. За да осветля миналото ви, говорих с отец Бергамаски и с господин Ебютерн, те ми казаха, че сте им представили някой си абат Дала Пикола, чието дело е аферата Таксил. Опитах се да намеря този абат, но явно се е изпарил, както всички онези, които са работели заедно по аферата Таксил в някаква къща в Отьой, освен самия Таксил, който ходи из Париж и също търси този изчезнал абат. Мога да ви обвиня в убийството му.

— Тялото му го няма.

— Тук долу има четири други тела. След като сте сложили в клоаката четири трупа, може да сте изхвърлили другаде още някой.

Бях в ръцете на този мизерник.

— Добре — отстъпих, — какво искате?

— В материала, който дадохте на Головински, има един пасаж, който ми направи силно впечатление, става дума за проекта да се използва метрото, за да се минират големите градове. Но за да му повярват, трябва наистина там долу да избухне някоя бомба.

— И къде, в Лондон ли? Тук още няма метро.

— Но започнаха да го прокопават, вече пробиват тунелите под Сена; на мен не ми трябва да вдигам във въздуха Париж. Достатъчно ми е да рухнат две-три подпори, а още по-добре някой участък от пътната настилка. Нищо и никаква експлозия, която обаче да отекне като заплаха и потвърждение.

— Разбрано. Но аз какво общо имам с това?

— Доколкото знам, вие сте работили с експлозиви и имате подръка експерти. Погледнете на всичко от правилния ъгъл. Според мен всичко би трябвало да стане без инциденти, защото нощем строежът няма охрана. Но да приемем, че по много злощастно стечение на обстоятелствата атентаторът бъде разкрит. Ако е французин, го заплашват само няколко години затвор, ако е руснак обаче ще избухне френско-руска война. Няма как да е някой от моите хора.

За малко да реагирам бурно, как така ще ме кара да върша такива безумия, аз съм кротък човек, пък и на възраст. После се спрях. На какво се дължеше усещането за пустота, което изпитвах седмици наред, ако не на чувството, че вече не съм сред главните действащи лица?

Ако приемех тази задача, излизах отново на предна линия. Помагах да направя моето гробище в Прага по-истинско, да стане по-лесно да се повярва в него повече откогато и да било. Още веднъж сам щях да победя цяла една раса.

— Трябва да поговоря с когото трябва — отвърнах — и ще ви дам отговор след няколко дена.

* * *

Отидох да потърся Гавиали, той още работи като вехтошар, но благодарение на помощта ми документите му са в ред, а и е спестил някоя и друга пара. За по-малко от пет години обаче го е хванало старческото оглупяване — Кайен си казва думата. Ръцете му треперят и вдига чашата с усилие, нищо, че щедро му я напълних няколко пъти. Движи се трудно, почти не може да се навежда вече и се питам как успява да събира вехтории.

Реагира с ентусиазъм на предложението ми:

— Не е вече като едно време, когато не можеше да използваш определени експлозиви, защото нямаше време да се отдалечиш. Сега всичко става с една хубава бомба с часовников механизъм.

— Как действа?

— Много просто. Взимаш едно най-обикновено будилниче и го курдисваш за желания час. Като часът дойде, едно лостче на будилничето щраква и вместо да задейства звънеца, ако си свързал жичките по подходящия начин, задейства детонатора. И — бум. А ти вече си достатъчно далече.

На другия ден дойде при мен с една ужасяваща с простотата си играчка: как да си представиш, че това възелче от преплетени жици и джобен часовник като на църковен настоятел може да предизвика експлозия?

— Обаче предизвиква — каза гордо Гавиали.

Два дни след това отидох да проуча тунелите, които копаеха тогава, като си дадох вид, че го правя от любопитство, и поразпитах работниците за това-онова. Избрах един от тунелите, в който е лесно да се слезе от улицата — под равнището й е укрепен с траверси. Не ме интересува къде води тунелът и дали изобщо води някъде: достатъчно е да се сложи бомбата на входа — и готово.

Към Гавиали подходих решително:

— Моите уважения за знанията ви, но ръцете ви треперят и ви треперят мартинките, няма да успеете да слезете в изкопа и кой знае какви ще ги забъркате с тези механизми, за които ми говорите.

Той чак се просълзи.

— Вярно е, никакъв ме няма вече.

— Кой би могъл да свърши тази работа вместо вас?

— Не познавам вече никой подходящ, не забравяйте, че най-верните ми другари още са в Кайен, нали вие ги изпратихте там. Така че поемете си отговорността. Искате бомбата да избухне, така ли? Тогава я сложете вие.

— Това са глупости, не съм експерт.

— Няма нужда да сте експерт, ако сте подготвен от експерт. Разгледайте добре нещата, които съм поставил на масата, те са необходими, за да се задейства една хубава бомба с часовников механизъм. Какъвто и да е будилник, като този например, стига само да се познава вътрешният му механизъм, чрез който се задейства звънецът в указания час. После има и една батерия, която, щом стрелката стигне до звънеца, на свой ред задейства детонатора. Аз съм старомоден човек и затова ще използвам тази батерия, наречена Данел Сел. При този модел батерии, за разлика от волтовите, се използват преди всичко течни елементи. Пълни се един малък съд до половина с меден сулфат, а другата половина с цинков сулфат. В половината с медния сулфат се вкарва медна, а в половината с цинковия сулфат — цинкова пластинка. Естествено краищата на двете пластинки представляват двата полюса на батерията. Ясно ли е?

— Дотук да.

— Добре. Единственият проблем на батерията Данел Сел е, че трябва да се внимава, като се пренася, но докато не е свързана с детонатора и с взривното вещество, каквото и да стане с нея, няма страшно, а когато се свърже, трябва да се постави на равна повърхност, освен ако този, който борави с нея, не е идиот. За детонатора е подходящо малко количество какъвто и да е взрив. Сега идваме до самото взривно вещество. Както си спомняте, едно време хвалех черния барут. Преди десетина години обаче измислиха балистита, който се състои от десет на сто камфор, както и равни части нитроглицерин и колодий. Отначало проблемът бил, че камфорът се изпарява лесно и това води до нестабилност на продукта. Откакто обаче италианците започнаха да го произвеждат в Авилиана, май е станал надежден. Не съм сигурен дали да използвам кордита, измислен от англичаните, които заместиха камфора с пет на сто вазелин и освен това сложиха петдесет и осем на сто нитроглицерин и трийсет и седем на сто гърмящ памук, разтворен в ацетон, като всичко това е изтеглено на конци като зле омесени спагети. Ще видя какво ще избера, но разликата не е голяма. И така, най-важното е да се нагласят стрелките на избраното време, после будилникът се свързва с детонатора, той пък с взривното вещество, после се задейства алармата. Бъдете внимателни, никога не променяйте реда на операциите: ясно е, че ако най-напред свържете и после задействате, а после нагласите стрелките… бум! Разбрано? После си отивате вкъщи, или на театър, или на ресторант: бомбата ще си направи всичко сама. Ясно ли е?

— Ясно.

— Капитане, не се осмелявам да кажа, че дори и дете би се справило с бомбата, камо ли един стар гарибалдийски капитан. Ръката ви е сигурна, очите зорки, трябва само да извършите малките операции, които ви обяснявам. Обаче трябва да ги извършите в подходящия ред, нали?

* * *

Приех. Ако успея, изведнъж ще стана пак млад и ще видя в краката си всички Мордехаи на този свят. И курвичката от гетото в Торино. Gagnu, а? Ще ви дам да разберете.

Изпитвам нужда да се отърва от миризмата на разгонената Диана, която от година и половина ме преследва през летните нощи. Осъзнавам, че смисълът на живота ми е да победя тази проклета раса. Рачковски е прав, само омразата стопля сърцето.

Трябва да ида да изпълня дълга си в парадна униформа. Сложих си фрака и брадата, които носех на вечеринките на Жюлиет Адам. Почти случайно в дъното на един шкаф открих запас от кокаина Парк & Дейвис, с който снабдявах доктор Фройд. Кой знае как е останал там. Никога не съм го пробвал, но ако той е прав, би трябвало да ме зареди с енергия. Към него добавих три чашки коняк. Усещам се като лъв.

На Гавиали му се иска да дойде с мен, но няма да му позволя, вече е прекалено бавен и ще вземе да обърка нещо.

Отлично разбрах как работи тази чудесия. Ще сложа бомба, която ще стане епохална.

 

 

Гавиали ме предупреждава за последен път:

— И внимавайте ето с това, и с това тук също.

По дяволите, още не съм изкуфял.