Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il cimitero di Praga, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
NomaD (2014 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Умберто Еко. Пражкото гробище

Италианска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Превод: Стефан Тафров

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД, Десислава Господинова

ISBN 978-954-655-281-5

 

Umberto Eco

Il cimitero di Praga

 

Copyright © 2010 RCS Libri S.p.A Milano Bompiani

© Стефан Тафров, превод, 2011

© „Megachrom“ — оформление на корица, 2012

© ИК „БАРД“ ООД, 2012

 

60/90/16

Печатни коли 31

История

  1. — Добавяне

11.
Жоли

Из дневника за 3 април 1897,

късно през нощта

 

Страницата от дневника на Дала Пикола прекъсва внезапно. Може да е чул шум, някаква врата, която се отваря долу, и да се е разсеял. Ще се съгласите, че дори Разказвачът е объркан. Работата е в това, че изглежда, абат Дала Пикола се разбужда само когато Симонини има нужда да чуе гласа на съвестта си, който го упреква за отклоненията му и го връща към истинските неща от действителността, а през останалото време пребивава в нещо като безпаметност. Да си кажем направо, ако в тези страници не се описваха абсолютно реални неща, може да изглежда така, сякаш именно изкусността на Разказвача създава това редуване на амнезична еуфория с дисфорично припомняне.

 

 

През пролетта на 1865 година една сутрин Лагранж извикал Симонини на една пейка в Люксембургската градина и му показал измачкана книга с пожълтяла корица, която, изглежда, била издадена през октомври 1864 година в Брюксел, без да е указан авторът й, и озаглавена „Диалог в ада между Макиавели и Монтескьо, или политиката на Макиавели през деветнайсети век, от един съвременник“.

— Това е книгата на някой си Морис Жоли[19] — казал той. — Сега знаем кой е той, но ни струваше известни усилия да го открием, докато вкарваше във Франция екземпляри от тази книга, отпечатана в чужбина, за да ги разпространява нелегално. Или по-точно, откриването му беше бавно, но не и трудно, защото много от контрабандистите на политически материали са наши агенти. Сигурно знаете, че единственият начин да контролираш някоя подривна секта е да овладееш ръководството й или поне имената на главатарите й да са в нашата разплащателна ведомост. Да не мислите, че плановете на враговете на държавата могат да се разкрият с вдъхновение божие някакво? Не знам кой е казал, че от десет привърженици на някоя тайна организация трима са наши mouchards[20], извинете ме за думата, но така се наричат разговорно, шестима са пълни глупаци, изпълнени с вяра, а един е опасен. Но да не се отклоняваме. Сега Жоли е в затвора. Интересуваме се обаче откъде е взел всички тези сведения.

— За какво става дума в книгата?

— Да ви кажа честно, не съм я чел, повече от петстотин страници е — лош избор, защото един клеветнически пасквил трябва да може да се прочете за половин час. Един наш агент, някой си Лакроа, специализиран в тези неща, ни направи резюме. Подарявам ви втория от оцелелите екземпляри. Ще видите, че в книгата се разказва как Монтескьо и Макиавели разговарят в царството на мъртвите, като Макиавели е теоретик на едно цинично разбиране за властта и смята за легитимни определени действия, насочени към потискане свободата на печата и на изразяване, на законодателното събрание и на всички онези неща, които се подкрепят от републиканците. Прави го при това толкова подробно, че дори и най-невежият читател осъзнава, че целта на този пасквил е да оклевети нашия император, като му приписва намерения да неутрализира властта на Парламента, да поиска от народа да продължи с десет години властта на президента и да превърне републиката в империя…

— Извинете ме, господин Лагранж — но говорим само между нас си, а вие знаете колко съм предан на правителството. Не мога да не отбележа във връзка с казаното от вас, че този Жоли намеква за неща наистина направени от императора и не виждам защо трябва да се питаме откъде е взел сведенията… Само че в книгата Жоли иронизира не само направеното от правителството, а прави инсинуации за какво му се било щяло да направи, сякаш вижда тези неща не отвън, а отвътре. Вижте, във всяко министерство, във всяка правителствена сграда винаги има по някой издайник, една sous-marin[21], от който изтича информация. Обикновено го оставяме да си живее, за да можем чрез него да прокарваме невярна информация, която министерството има интерес да разпространява, но от време на време става опасен. Трябва да разберем кой е информирал или, по-лошо, подсторил Жоли.

Симонини си помислил, че всички деспотични правителства следват една и съща логика, достатъчно било да прочетеш истинския Макиавели, за да разбереш какво би направил Наполеон; ала тези разсъждения му помогнали да придаде форма на усещането, което имал, докато слушал преразказа на Лагранж: този Жоли карал своя Макиавели-Наполеон да говори почти със същите думи, които той бил сложил в устата на йезуитите в документа, съставен за пиемонтските служби. Следователно било видно, че Жоли се е вдъхновил от същия източник, от който се бил вдъхновил той самият, тоест от писмото на отец Роден до отец Роотан в „Мистериите на народа“ от Сю.

— Междувременно — продължил Лагранж — ще ви затворим в Сент Пелажи като разобличен мадзинианец, заподозрян във връзки с републикански среди във Франция. Там е задържан един италианец, някой си Гавиали, който е замесен в атентата на Орсини[22]. Естествено, ще се опитате да влезете във връзка с него, нали сте гарибалдиец, карбонар и кой знае какво още. Чрез Гавиали ще се запознаете с Жоли. Там, разбира се, ще има политически затворници, но и сбирщина от какви ли не престъпници. Накарайте го да проговори, в затвора хората се отегчават.

— И колко време ще прекарам в затвора? — попитал Симонини, разтревожен от затворническата храна.

— Зависи от вас. Колкото по-бързо получите сведенията, толкова по-бързо ще излезете. Ще се чуе, че съдия-следователят ви е оправдал по всички обвинения благодарение на ловкия ви адвокат.

 

 

Симонини още не бил попадал в затвора. Не било приятно там заради изпаренията на пот и урина и супите, които просто не можело да се ядат. Слава Богу, подобно на други задържани в добро материално положение, Симонини имал възможност всеки ден да получава по една кошница със смилаема храна.

От двора се влизало в голяма зала, в центъра на която се откроявала импозантна печка, а по стените имало пейки. Там обикновено ядели онези, които получавали храна отвън. Някои били наведени над канчето си, прикривайки с ръка съдържанието му от погледите на останалите, а други проявявали щедрост както с приятелите си, така и със случайните си съседи. Симонини разбрал, че най-щедри са обикновените престъпници, възпитани в солидарност към себеподобните си, както и политическите затворници.

Благодарение на годините, прекарани в Торино, на опита си в Сицилия и на първите години, прекарани из мръсните парижки бордеи, Симонини бил набрал достатъчно опит, за да разпознава вродените престъпни наклонности. Не споделял представата, започнала да се разпространява по това време, че всички престъпници са рахитични или гърбави, или със заешка устна, или гушави, и особено, както твърдял прочутият Видок, който разбирал от престъпници (ако не за друго защото и той бил такъв), че всички са кривокраки; със сигурност имали много от характерните черти на цветнокожите като слабо окосмяване, малък обем на черепа, тясно чело, били с прекомерно развити гърди, както и силно развити челюсти и скули, с издадена брадичка, с по-тъмна кожа, с гъста и къдрава коса, големи уши, криви зъби, и освен това с притъпени чувства, с прекомерна склонност към плътски удоволствия и към виното, слабо обоняние, липса на чувство за морал, плюс мързел, импулсивност, непредсказуемост, склонност към хазарт и суеверие.

А какво да кажем за субекти като този, дето всеки ден се прилепял до него, сякаш готов да се скара за едно залче от кошницата с храна; цялото му лице било набраздено от дълбоки синкави белези; устните му били отекли от разяждащото действие на сярната киселина; хрущялите на носа окапали, ноздрите заменени от две безформени дупки, ръцете дълги, пръстите къси, дебели и космати до ноктите… Наложило се обаче Симонини да преразгледа представите си за престъпниците, защото този субект, който се казвал Орест, се оказал много кротък човек и след като в крайна сметка Симонини му дал от храната си, се привързал към него и му станал верен като куче.

Неговата история не била сложна: просто бил удушил някакво момиче, което не посрещнало добре предложението му да правят любов, и чакал присъда.

— Не знам защо беше толкова лоша — казвал той. — Аз й предложих да се оженим. А тя се изсмя. Като че ли съм някакво чудовище. Много съжалявам, че умря, но какво трябва да направи един уважаващ себе си мъж, нали така? Пък и ако успея да избегна гилотината, каторгата не е толкова лоша работа. Казват, че там давали храна на корем.

Един ден посочил някакъв човек и казал:

— Този обаче е лош. Опитал се да убие императора.

По този начин Симонини разбрал кой е Гавиали и го заговорил.

u_eco_pg_023_po_tozi_nachin_simonini_razbral.pngПо този начин Симонини разбрал кой е Гавиали и го заговорил…

— Завладяхте Сицилия благодарение на нашата саможертва — казал му Гавиали. И после обяснил: — Не моята. Нищо не успяха да докажат, освен че съм бил във връзка с Орсини. Така че Орсини и Пиери ги гилотинираха, Ди Рудио е в Кайен, но ако всичко върви добре, мен скоро ще ме пуснат.

Всички знаят историята на Орсини, италианския патриот, който отишъл в Англия, където приготвил шест бомби, заредени с живачен експлозив. На 14 януари вечерта 1858 година, докато Наполеон Трети отивал на театър, Орсини и двама негови другари хвърлили три бомби срещу каляската на императора, но резултатът не бил кой знае какъв: сто петдесет и седем души били ранени, осем от които впоследствие починали, ала коронованите особи останали невредими.

Преди да се качи на ешафода Орсини написал на императора прочувствено писмо, в което го призовавал да защитава обединението на Италия, и мнозина казвали, че това писмо имало известно влияние върху последвалите решения на Наполеон Трети.

— В началото бомбите трябваше да направя аз — казал Гавиали — заедно с група мои приятели, те са направо магьосници на експлозивите. После обаче Орсини реши да не ми се довери. Нали уж чужденците винаги са по-кадърни от нас, се беше захласнал по някакъв англичанин, а той пък по живачния фулминат. В Лондон живачен фулминат можеше да се купи от аптеките и служи между другото и за направа на дагеротипии, а тук във Франция напояват с него хартия и правят „китайски бонбони“: като развиеш опаковката и — бум, чудна експлозия — знаеш как е, следват смехове и така нататък. Работата е там, че бомба с избухлив експлозив не е много ефикасна, ако не избухне при допира с целта. Бомба с черен барут поразява в радиус десет метра, докато бомбата с живачен фулминат се разпада веднага и те убива само ако си на мястото на попадението. При това положение по-доброто е куршум от пистолет — ако уцели, уцели.

— Винаги може да се опита пак — осмелил се да подхвърли Симонини, после добавил: — Познавам хора, които биха се заинтересували от група добри оръжейници.

 

 

Разказвачът не знае защо Симонини хвърлил въдицата по този начин. Сигурно е имал наум нещо и хвърлял по някоя въдица, защото му идвало отвътре, от порочност ли, от предвидливост ли, не е ясно. Във всеки случай реакцията на Гавиали била положителна.

— Да, можем да обсъдим тази работа — отвърнал той. — Казвате, че скоро ще излезете, и аз така. Можете да ме намерите в „Пер Лорет“ на улица „Юшет“. Всяка вечер се събираме една и съща група приятели, жандармеристите отдавна са се отказали да идват там, първо, защото би трябвало да вкарват в затвора всички клиенти, а това си е доста работа, и второ, защото мястото е такова, че влезе ли жандармерист, не е сигурен, че ще излезе.

— Хубаво местенце — казал Симонини и се засмял. — Ще дойда. Я кажете, разбрах, че тук бил някой си Жоли, бил писал разни подривни неща за императора.

— Той е идеалист — казал Гавиали. — Думите не убиват. Но иначе е свестен човек. Ще ви запозная.

 

 

Жоли бил с относително чисти дрехи и явно намирал начин и да се бръсне. Щом в залата с печката, където се гушел в усамотение, влезели привилегированите затворници, които получавали кошници с храна, той излизал, за да не страда от гледката на чуждото щастие. Изглеждал приблизително на възрастта на Симонини, очите му ту блестели като на визионер, ту се замъглявали от тъга; личало си, че е човек, пълен с противоречия.

— Седнете до мен — обърнал се към него Симонини — и приемете нещичко от моята кошница, на мен ми е много. Веднага разбрах, че сте различен от цялата тази паплач.

Жоли мълчаливо благодарил с една усмивка и на драго сърце приел парче месо и филия хляб, но се задоволил с размяна на баналности. Симонини му рекъл:

— За щастие сестра ми не ме е забравила. Не е богата, но ми помага доста.

— Завиждам ви — отвърнал Жоли. — Аз си нямам никого.

Ледът бил разчупен. Заговорили за времената на Гарибалди, французите следели тогавашните събития с огромен интерес. Симонини споменал, че бил имал неприятности първо с пиемонтското, а после и с френското правителство и сега очаквал да го изправят пред съда за заговор срещу държавата. Жоли му казал пък, че е в затвора дори не защото е заговорничил, а защото имал вкус към клюката.

— За нас, начетените хора, представата, че сме необходим елемент от устройството на вселената, е същото като суеверието за неграмотните. Няма как да промениш света с идеи. Хората с малко идеи са по-малко заплашени от грешки, те просто следват останалите, не пречат на никого и така постигат успехи, забогатяват, стигат до добро положение, стават депутати, известни писатели, професори, журналисти, дават им ордени. Как може да си глупав, след като работите ти вървят добре? Глупавият съм аз, защото се бия с вятърни мелници.

На третия обяд Жоли така и не започвал да говори по същество и Симонини го попритиснал, като го попитал коя е най-опасната книга, която е написал. Тогава Жоли се разпрострял надълго и нашироко за диалога в ада, който бил съчинил, преразказвал го и все по-силно се възмущавал от глупостите, разобличени в него, като ги тълкувал и анализирал още по-надълбоко, отколкото в пасквила си.

— Разбирате ли? Той успя да наложи деспотичния си режим именно благодарение на всеобщото избирателно право! Този нещастник извърши авторитарен държавен преврат, като въвлече в това овчедушния народ! Така можем да предугадим на какво ще прилича утрешната демокрация.

Правилно, мислел си Симонини, този Наполеон е човекът на нашето време, той разбра как да държи юздите на един народ, който преди седемдесет години се е въодушевил от представата, че може да отреже главата на един крал. Лагранж може колкото си иска да смята, че зад Жоли се крият някакви вдъхновители, ала е ясно, че той просто е анализирал факти, които са пред очите на всички, а и не е трудно да предугадиш ходовете на диктатора. По-скоро ми се иска да разбера откъде е взел пример за всичко това.

И така, Симонини направил мъгляв намек за Сю и за писмото на отец Роден и Жоли веднага се усмихнал и казал „да“, идеята да обрисува злокобните планове на Наполеон му дошла тъкмо от начина, по който ги е описал Сю, само че му се сторило по-полезно да свърже йезуитската линия с класическия макиавелизъм.

— Когато прочетох тези страници на Сю, си казах, че съм намерил ключа да напиша книга, която може да разтърси страната. Каква лудост само, нали книгите могат да бъдат конфискувани, изгорени и тогава все едно няма да съм постигнал нищо. Дори не се сетих, че Сю беше принуден да замине в изгнание заради нещо много по-невинно.

Симонини изпитал усещане, сякаш някой го е лишил от нещо, което му принадлежи. Вярно, и той бил преписал историята си за йезуитите от Сю, но никой не знаел за това и той си запазвал правото да използва и за други цели идеята, че зад всичко стои някакъв заговор. Ето че Жоли обаче му отнемал тази възможност, като, така да се каже, я правел общодостъпна.

После се успокоил. Книгата на Жоли била конфискувана и той самият притежавал един от малкото екземпляри все още в обръщение. Жоли щял да прекара няколко години в затвора, така че Симонини можел да препише изцяло текста и като припише заговора на, знам ли, на Кавур например, или на пруското канцлерство, никой нямало да разбере, Лагранж дори, той най-много да припознаел в новия документ нещо, в което може да се вярва. Тайните служби на всяка страна вярват само на онова, което са чули от други, и биха отхвърлили като недостоверна всяка новост, появила се наистина за първи път. Така че, спокойно, той бил в удобното положение да е единственият, който знаел какво е казал Жоли. С изключение на онзи Лакроа, за когото споменал Лагранж, само той имал смелостта да изчете целия „Диалог“. Било достатъчно да елиминира Лакроа — и готово.

Междувременно дошъл моментът да излезе от „Сент Пелажи“. Сбогувал се с Жоли сърдечно, дори братски, а той развълнуван му казал:

— Дали не можете да ми направите една услуга? Имам приятел, казва се Гедон, той сигурно дори не знае къде съм, но от време на време би могъл да ми праща по някоя кошница с нещо човешко за ядене. От тези отвратителни буламачи получавам киселини и разстройство.

Обяснил му, че може да намери въпросния Гедон в една книжарница на улица „Бон“, собственост на госпожица Бьок, където се събирали фуриеристите. Доколкото Симонини знаел, фуриеристите били вид социалисти, които се стремели към промяна на човешкия род, ала не говорели за революция и затова ги презирали както комунистите, така и консерваторите. Но по всичко изглеждало, че книжарницата на госпожица Бьок се била превърнала в прибежище на всякакви там републиканци, които се противопоставяли на империята, а се срещали там, защото полицията смятала, че фуриеристите са безобидни, и на мравката правят път.

Щом излязъл от затвора, Симонини побързал да иде при Лагранж, за да му докладва. Никакъв интерес нямал да му казва за Жоли, всъщност почти му било мъчно за този донкихот.

— Господин Лагранж, нашият човек е просто един наивник, който по едно време се е надявал да стане известен, и всичко му се е случило изневиделица. Останах с впечатлението, че изобщо нямало да му хрумне да пише онзи пасквил, ако не е бил подтикнат от някого от вашите среди. Съжалявам да го кажа, но неговият източник май е бил тъкмо този Лакроа, който според вас прочел книгата, за да ви я преразкаже, докато всъщност, така да се каже, я прочел, преди да е била написана. Може и самият той да се е занимал с отпечатването й в Брюксел. Не ме питайте защо.

— По поръка на някоя чужда служба, може би на пруските, за да създадат хаос във Франция. Не се изненадвам.

— Пруски агент в служба като вашата, така ли? Звучи ми невероятно.

— Началникът на пруския шпионаж Щибер е получил девет милиона талера, за да покрие територията на Франция с шпиони. Носи се слух, че изпратил във Франция пет хиляди пруски селяни и девет хиляди прислужници, за да има агенти в кафенетата, в ресторантите, във влиятелните семейства, навсякъде. Лъжа е. Много малка част от шпионите са прусаци и дори елзасци, те поне ще си личат по акцента, а повечето са си добри французи, които го правят за пари.

— И не успявате ли да разпознаете и да арестувате тези предатели?

— Не ни изнася, защото тогава те ще арестуват нашите. Шпионите не се обезвреждат, като ги убиваш, а като им даваш неверни сведения. По тази причина имаме нужда от онези шпиони, които играят двойна игра. Въпреки това казаното от вас за този Лакроа ми звучи ново. В какъв свят живеем само, милостиви Боже, на никого не можеш да се довериш. Ще трябва веднага да се отървем от него.

— Само че ако ги изправите пред съд, нито той, нито Жоли ще си признаят.

— Човек, който е работил за нас, никога не трябва да се появява в съдебна зала, извинете ме, че ви говоря за добре известен принцип, но той е валиден и ще бъде винаги валиден за нас. Лакроа ще загине при нещастен случай. Вдовицата му ще получи полагащата й се пенсия.

 

 

Симонини не казал нищо за Гедон и за книжарницата на улица „Бон“. Запазил си правото да провери каква изгода може да извлече от цялата работа. А пък и дните в „Сент Пелажи“ го били изтощили.

По най-бързия начин отишъл в „Лаперуз“, на кея „Ле Гранз Огюстен“, но не долу, където сервирали entrecôtes[23] и стриди като едно време, а на първия етаж, в един от тези cabinets particuliers, където можело да си поръчаш barbecue sauce hollandaises, casserole de riz à la Toulouse, aspics de filets de laperaux en chaud-froid, truffes au Champagne, pudding d’abricots à la Vénitienne, corbeille de fruits frais, compotes de pêches e d’ananas[24].

И по дяволите всякаквите му там каторжници, идеалисти или убийци с техните супи. Нали затворите са създадени, за да могат почтените хора да ходят на ресторант, без да ги заплашва нищо.

 

 

Тук спомените на Симонини, както в подобни случаи, се объркват и дневникът му съдържа несвързани фрагменти. Толкова по-ценни за разказвача са намесите на абат Дала Пикола. Двойката работи вече на пълен ход и при съвършено разбирателство…

Накратко, Симонини разбирал, че за да запази доверието на имперските служби, трябва да даде на Лагранж нещо повече. Какво прави един доносник наистина достоен за доверие от гледна точка на полицията? Ами да разкрие някой заговор. Значи трябвало да организира някакъв заговор, за да може после да го издаде.

Идеята му дал Гавиали. В „Сент Пелажи“ Симонини се поинтересувал и научил кога ще го пуснат. И помнел къде може да го намери, на улица „Дьо ла Юшет“, в заведението на татко Лорет.

Към края на улицата се влизало в къща, чийто вход представлявал една цепнатина — впрочем не по-тясна от улица „Льо Шат ки Пеш“, която започвала от същата тази улица „Дьо ла Юшет“, толкова тясна, че човек да се чуди защо са я прокарали, след като по нея може да се мине само с рамото напред. След стълбището се минавало по коридори с каменна настилка, просмукана с капчици мазнина, а вратите били толкова ниски, че не било ясно как се влиза в стаите. На втория етаж имало една малко по-удобна врата, откъдето започвало обширно помещение, вероятно получено след събарянето на стените на три или повече някогашни апартамента, и това бил салонът, или залата, или заведението на татко Лорет, него никой не го познавал, защото сигурно бил починал преди години.

Навсякъде имало маси, на които мъже пушели лули и играели комар, преждевременно сбръчкани момичета с бледи лица, приличащи на кукли за бедни деца, които търсели с поглед недоизпили чашите си клиенти, за да измолят една капка. Вечерта, когато Симонини влязъл в това място, там било оживено: в квартала имало наръган с нож и сякаш миризмата на кръв изнервяла всички. По едно време някакъв безумец ранил едно от момичетата с обущарски нож, тръшнал на земята съдържателката, която се намесила, заудрял като луд всеки, опитал се да го усмири, и бил повален от някакъв сервитьор, който разбил в главата му една гарафа. След това всички пак продължили да правят каквото били правили до този момент, сякаш не се било случило нищо.

 

 

Там Симонини заварил Гавиали на една маса с неколцина приятели, всичките бегълци от Италия и почти всичките специалисти по експлозиви или най-малкото обсебени от темата. Когато стигнали до съответния градус, сътрапезниците започнали да държат речи за грешките на великите атентатори от миналото: адската машина, с която Кадудал се опитал да убие Наполеон, тогава Първи консул, била мешавица от селитра и картеч, тя може и да е вършела работа из тесните улички на старата столица, но сега щяла да бъде съвсем неефикасна (и честно казано и тогава се оказала такава). Фиески направил машина с осемнайсет цеви, които стреляли едновременно, и убил осемнайсет души, но не и краля.

u_eco_pg_024_na_edna_masa_s_nekoldina_priateli.png

… на една маса с неколцина приятели, всичките бегълци от Италия и почти всичките специалисти по експлозиви или най-малкото обсебени от темата…

— Проблемът е в състава на експлозива — казал Гавиали. — Ето например калиевият хлорид: решили да го смесят със сяра и въглен, за да получат силно взривно вещество, но цялата работа свършила с това, че се взривила лабораторията, която създали, за да разработят експлозива. Решили да го използват поне за направата на кибрит, но се налагало да топят главичките на клечките от хлорид и сяра в сярна киселина. Много удобно, няма що. А още преди трийсет години измислиха фосфорния кибрит, който се запалва при драсване.

— Да не говорим — рекъл друг — за пикриновата киселина. Открили, че избухва, като се загрее заедно с калиев хлорид, и така започнали да измислят какви ли не видове експлозиви, всеки по-избухлив от другия. Няколко експериментатори загинали и идеята била изоставена. Щяло да стане по-добре с нитроцелулоза…

— Да бе!

— Май по-добре да повярваме на едновремешните алхимици. Открили, че сместа от азотна киселина и терпентин след известно време се запалва от само себе си. Още отпреди сто години се знае, че ако към азотна киселина се добави сярна, която абсорбира водата, сместа почти винаги се самозапалва.

— По-сериозен ми се вижда ксилоидинът. Комбинираш азотна киселина с нишесте или дървесни влакна…

— Май току-що си прочел романа на онзи Верн, в който изстрелват снаряд към луната с помощта на ксилоидин. Днес се говори повече за нитробензол и за нитронафталин. Или пък като третираш хартия или картон с азотна киселина, получаваш нитрамидин, подобен на ксилоидина.

— Всичките тези вещества са нестабилни. Сега взимат на сериозно гърмящия памук, при едно и също тегло силата на взрива е шест пъти по-голяма, отколкото на черния барут.

— Да де, но коефициентът на полезното му действие е непостоянен.

И в този дух продължавали с часове, като в крайна сметка все се връщали към качествата на добрия стар черен прах, а на Симонини му се струвало, че се връща към разговорите в Сицилия с Нинуцо.

След като Симонини почерпил с по някоя и друга чаша вино компанията, се оказало лесно да разпали омразата й към Наполеон Трети, който сигурно щял да се противопостави на превземането на Рим от страна на Савоите, а то щяло да започне всеки момент. Каузата на италианското единство налагала смъртта на диктатора. Симонини мислел, че на тия позападнали люде не им пука за италианското единство, а просто им се иска да възпламеняват разни чудни бомби. Но пък били тъкмо от онези побъркани на тема взрив, които търсел.

— Атентатът на Орсини — обяснил Симонини — се е провалил не защото той не успял да го извърши, а защото бомбите не са били добре направени. Сега разполагаме с хора, които са готови да рискуват да идат на гилотината, за да хвърлят бомбата в точния момент, но още не сме наясно какъв вид експлозиви да използваме, и разговорите, които водих с нашия приятел Гавиали, ме убедиха, че вашата група може да ни е полезна.

— И кого имате предвид под „ние“? — попитал един от патриотите.

Симонини се престорил, че се колебае, и после извадил на показ целия набор от небивалици, които му спечелили доверието на торинските студенти: представлявал Великата вендита, бил един от помощниците на призрачния Нубиус и не бивало да питат повече, защото устройството на организацията било такова, че всеки неин член познавал само непосредствения си началник. Проблемът бил, че нови бомби с неоспорима ефикасност нямало как да се направят тук на място, били необходими експерименти и пак експерименти, и проучвания почти като на алхимик, така че да се смесят правилните съставки и да се извършват изпитания на открито. Той бил в състояние да им предложи спокойно място, точно на улица „Дьо ла Юшет“, както и да покрие всички разходи. Когато бомбите бъдели готови, групата не трябвало да се занимава повече с атентата, само че в помещението се налагало предварително да приемат на съхранение листовките, които щели да съобщят за смъртта на императора и да обяснят целите на атентата. След убийството на Наполеон групата трябвало да разпространи листовките на различни места в града и да остави някои от тях в портиерните на големите вестници.

— Не би трябвало да ви безпокоят, защото във висшите среди ще има човек, който ще погледне на атентата в положителна светлина. Един от нашите хора в парижката префектура се казва Лакроа. Не съм изобщо сигурен обаче, че може да му се има доверие, затова не се опитвайте да влезете във връзка с него, може и да ви издаде, ако научи кои сте, само и само за да го повишат в службата. Нали ги знаете всякаквите му там двойни агенти…

Предложението с всичките му условия било прието с ентусиазъм и очите на Гавиали заблестели. Симонини дал ключовете на помещението и солидна сума за първите покупки. След няколко дни отишъл да посети заговорниците и му се сторило, че експериментите вървят добре; занесъл им стотина листовки, отпечатани от печатар симпатизант, оставил още пари за разходите и с възгласа „Да живее обединена Италия! Рим или смърт!“ си отишъл.

 

 

Ала същата тази вечер, докато вървял по улица „Сен Севрен“, която по това време била безлюдна, му се сторило, че чува след себе си стъпки, и всеки път като спирал на едно място, спирали и те. Ускорил крачка, но шумът ставал все по-близък, докато не станало ясно, че някой не просто крачи заедно с него, а го преследва. И наистина, изведнъж усетил как някой му диша във врата, после бил сграбчен със сила и запратен в сляпата уличка „Саламбриер“ (по-тясна и от улица „Льо Ша ки Пеш“), която започвала тъкмо на същото място; сякаш преследвачът му познавал добре тези места и избрал точния момент и ъгъл. Притиснат до стената, Симонини зърнал само проблясващото острие на нож, който почти докосвал лицето му. В тъмнината не успял да види лицето на нападателя си, но колебанията му се изпарили в мига, в който чул гласа, който със сицилиански акцент му изсъскал:

— Шест години ми трябваха да попадна на следите ви, отче, но най-сетне успях!

Бил гласът на майстор Нинуцо, за когото Симонини бил убеден, че го е оставил наръган два пъти с кинжал в корема в погреба край Багерия.

— Жив съм, защото един милостив човек мина оттам след вас и ми се притече на помощ. Три месеца прекарах между живота и смъртта и на корема имам белег от единия до другия хълбок… Щом се привдигнах от леглото обаче започнах да търся. Да сте виждали един духовник такъв и такъв… Накратко, в Палермо някой ви видял да си говорите в кафенето с нотариус Музумечи и му се сторило, че много приличате на един пиемонтски гарибалдиец, приятел на полковник Ниево… Научих, че този Ниево изчезнал в морето, сякаш корабът му се превърнал в дим, а аз добре знаех как е станало така и чие дело е това. От Ниево беше лесно да направя връзката с пиемонтската армия, а оттам с Торино, та прекарах цяла година в този студен град да разпитвам най-различни хора. В крайна сметка узнах, че този гарибалдиец се казвал Симонини, имал нотариална кантора, но я продал, като пред купувача се издал, че отива в Париж. Все така без пукната пара и не ме питайте как, дойдох в Париж, само дето не знаех, че градът е толкова голям. Наложи се да пообиколя доста, за да намеря следите ви. И сновах по улици като тази, като от време на време опирах нож в гърлото на някой добре облечен господин, объркал пътя. По един на ден и успях да преживея. И все по тия места обикалях. Предполагах, че човек като вас вместо по достопочтените домове ще ходи повече по разни свърталища, както ги казват тук. Трябваше да си пуснете голяма черна брада, ако не искате да ви познаят лесно…

От този момент нататък Симонини взел образа на брадат буржоа, ала това премеждие го накарало да се съгласи, че не е направил достатъчно, за да заличи следите си.

— Накратко — завършил Нинуцо, — няма защо да ви разказвам цялата си история, стига ми да ви направя в корема същия прорез, какъвто ми направихте на мен, но по-старателно. Тук нощно време не минава никой, също както около барутния погреб край Багерия.

Луната била започнала да изгрява и Симонини виждал кривия нос на Нинуцо и злото пламъче в очите му.

— Нинуцо — казал той, като запазил присъствие на духа, — няма как да знаете, че направих всичко това, защото изпълнявах заповеди, а те идваха от много високо, от една толкова свята институция, че трябваше да действам, без да взимам предвид личните си чувства. Пак в изпълнение на същите заповеди съм и тук, за да подготвя нови начинания в подкрепа на трона и на църквата.

Докато говорел, виждал, че острието на ножа лекичко се отдалечава от лицето му.

— Посветили сте живота си на вашия крал — продължил той — и трябва да разберете, че има задачи, които… са святи, оставете ме да се доизкажа… заради които е оправдано дори да се извършват постъпки, които иначе биха били мерзки. Разбирате ли?

Майстор Нинуцо още не схващал, но давал да се разбере, че единствената му цел вече е не само да си отмъсти.

— Прекалено много гладувах през последните години и дори да ви видя мъртъв, това няма да ме нахрани. Омръзна ми да живея на тъмно. Откакто намерих следите ви, видях, че ходите и по ресторантите за господари. Да кажем, че ви оставям жив срещу ежемесечна сума, която да ми позволи да ям и спя като вас, че и по-добре.

— Майстор Нинуцо, обещавам ви нещо повече от една малка сума всеки месец. Подготвям атентат срещу френския император, не забравяйте, че вашият крал изгуби трона си, защото Наполеон тайно помагаше на Гарибалди. Толкова много знаете за барута, защо не се срещнете с групата смелчаци, които се събират на улица „Дьо ла Юшет“, за да подготвят това, което трябва наистина да се нарече адска машина. Ако се присъедините към тях, не само ще участвате в акция, която ще остане в историята, като покажете какъв изключителен оръжейник сте, а — като се има предвид, че този атентат се насърчава от личности от най-висок ранг — ще вземете своята част от наградата, която ще ви направи богат човек за остатъка от живота ви.

Само като чул да става дума за барут, Нинуцо бил обзет от същата страст, както онази нощ в Багерия, и Симонини усетил, че е започнал да го върти на малкия си пръст.

— И какво трябва да направя?

— Много е просто. След два дни отивате на този адрес, чукате, влизате в един склад и казвате, че ви изпраща Лакроа. Приятелите ни ще са предупредени. Но за да ви познаят, трябва да носите на ревера на сакото си карамфил. Към седем ще дойда и аз. С парите.

— Ще ида — рекъл Нинуцо, — ама ако пак е някакъв номер, да знаете, че знам къде живеете.

 

 

На другата сутрин Симонини отишъл пак при Гавиали и го предупредил, че времето изтича. Всички да се съберат в шест вечерта на другия ден. Първо ще дойде един сицилиански оръжейник, изпратен от него самия, за да види как върви работата, после самият той, а най-накрая самият господин Лакроа, за да даде всички гаранции за случая.

После отишъл при Лагранж и му съобщил, че е разбрал за заговор за убийството на императора. Знаел, че заговорниците ще се съберат в шест вечерта на другия ден на улица „Дьо ла Юшет“, за да предадат експлозивите на поръчителите си.

— Само че бъдете внимателни — казал той. — Преди ми доверихте, че от десет члена на едно тайно съзаклятие трима са наши шпиони, шестима са глупаци и един е опасен. Там ще намерите само един шпионин, това съм аз, осем са глупаци, но истински опасният човек ще носи на ревера си карамфил. И понеже е опасен и за мен, ми се иска, за да не стане някоя беля, лицето да бъде не арестувано, а убито на място. Повярвайте ми, това е начинът да не се вдигне прекалено много шум около цялата тази работа. Ако той проговори дори само с един от вашите хора, ще стане лошо.

— Вярвам ви, Симонини — казал господин Лагранж. — Ще го очистим.

В шест часа Нинуцо пристигнал на улица „Дьо ла Юшет“ с чудния си карамфил, Гавиали и останалите гордо му показали бомбите си, Симонини пристигнал половин час по-късно и им съобщил за предстоящата поява на Лакроа и в шест и четирийсет и пет силите на реда нахлули, Симонини се развикал, че има предателство, извадил пистолет, насочил го срещу жандармите, но стрелял във въздуха, жандармите отвърнали на огъня и улучили Нинуцо в гърдите, но за да стана всичко чисто, убили още един от заговорниците. Нинуцо още се търкалял по земята, като бълвал сицилиански псувни, а Симонини, който все така се правел, че стреля срещу полицаите, го доубил с един последен изстрел.

Хората на Лагранж сварили Гавиали и останалите на местопрестъплението, в смисъл с първите полуготови бомби и със сноп листовки, в които се обяснявало защо ги правят. По време на разпитите Гавиали и компания издали името на тайнствения Лакроа, който (според тях) ги бил издал. Това вече накарало Лагранж да се отърве от него. В полицейските протоколи се казвало, че той участвал в арестуването на заговорниците и бил застрелян от тези нещастници. Вечна слава на героите.

Що се отнася до заговорниците, било излишно да ги подлагат на прекалено шумен процес. През онези години, обяснил Лагранж на Симонини, непрекъснато се носели слухове за готвени атентати срещу императора и се смятало, че много от тези слухове не са измислица, а са изкусно разпространявани от агенти на републиканците, за да подтикнат емигрантите да последват примера им. Нямало смисъл да се създава представата, че атентатите срещу Наполеон Трети са станали едва ли не мода. Така че изпратили заговорниците на каторга в Кайен, където да умрат от малария.

Да спасиш живота на императора е доста доходно. Работата на Симонини по Жоли му донесла десет хиляди франка, а от разкриването на заговора срещу императора паднали трийсет хиляди. Като се сметне, че наемът на помещението за производството на бомбите и покупката на материалите му стрували пет хиляда франка, му останали трийсет и пет хиляди франка чисти, повече от една десета от капитала от триста хиляди франка, към който се стремял.

Бил доволен от случилото се с Нинуцо, малко му било мъчно за Гавиали, той в крайна сметка не бил лошо момче, пък и му се бил доверил. Ама като искаш да си заговорник, поеми си риска и не се доверявай на никого.

Жалко за този Лакроа, който всъщност не му бил направил нищо лошо. Но пък вдовицата му щяла да получи добра пенсия.

Бележки

[19] Морис Жоли (1829–1878). Френски памфлетист и политически деец. — Б.пр.

[20] Доносник, „слушалка“ (фр.) — Б.пр.

[21] Подводница (фр.) — Б.пр.

[22] Феличе Орсини (1818–1858). Италиански патриот, прочул се с атентата си срещу Наполеон Трети, при който били убити много невинни хора. — Б.пр.

[23] Пържоли (фр.) — Б.пр.

[24] Скара с холандски сос, ориз по тулузки, студени желирани филета от млад заек, трюфели в шампанско, кайсиев пудинг по венециански, подбрани пресни плодове, компот от праскови и ананас (фр.) — Б.пр.