Умберто Еко
Пражкото гробище (17)

17.
Дните на Комуната

 

Убих Дала Пикола през септември 1869 година. През октомври с една бележка Лагранж ми нареди да се явя този път на един от кейовете край Сена.

Паметта често си прави шеги. Може би забравям факти от капитално значение, но в съзнанието ми изплува вълнението, което изпитах онази същата вечер, когато до Пон Роял спрях, поразен от внезапен проблясък. Намирах се пред строежа на новата сграда на Journal Officiel de l’Empire Français^[1], която вечерно време бе осветена с електрическа светлина, за да се ускорят работите по нея. Сред гората от скелета и мостчета се издигаше стълб силна светлина, чиито лъчи бяха насочени към група зидари. Няма как да се опише с думи магическото въздействие на тази небесна светлина, която прорязваше като светкавица мрака наоколо.

Електрическата светлина… През онези години глупаците се чувстваха обсадени от бъдещето… В Египет прокопаха канал, свързващ Средиземно с Червено море, благодарение на което не трябваше да се заобикаля Африка, ако искаш да идеш от Европа в Азия (и така пострадаха много почтени корабоплавателни компании), открито бе едно Световно изложение, чиято архитектура навеждаше на мисълта, че направеното от изтърбушилия Париж Осман е само началото, американците завършваха една железопътна линия, която трябваше да пресече техния континент от изток на запад, и като се има предвид, че малко преди това бяха дали свобода на черните роби, цялото това простолюдие беше на път да залее нацията и да я превърне в тресавище от хора със смесена кръв, още по-лошо и от евреите. По време на войната между Севера и Юга се бяха появили подводни лодки, в тях моряците умираха не от удавяне, а от задушаване под водата, хубавите пури на дедите ни бяха на път да бъдат заменени от някакви пършиви масурчета, които изгаряха за по-малко от минута и отнемаха удоволствието на пушача, а войниците ядяха развалено месо от метални кутии. В Америка, казваха, били изобретили една херметично затворена кабинка, която качвала хора до високите етажи на сградите чрез някакво водно бутало — буталата обаче една събота вечер се повредили и в кабинката останали затворени хора, цели две нощи без въздух, да не говорим за вода и храна, така че в понеделник ги намерили мъртви.

Всички се радваха, че животът става по-лесен, опитваха се да конструират машини за разговор от разстояние и други, за да се пише механично без писалка. Дали един ден ще останат оригинали, които могат да се фалшифицират?

Хората се любуваха на витрините на парфюмеристите, където тържествуваха чудесата на тонизиращото действие на сока от маруля, на стимуланта за коса с хинин, на крема „Помпадур“ с бананова вода, какаово мляко, оризов прах с пармски виолетки, всичко това измислено, за да направи привлекателни по-похотливите жени, ала вече достъпно и за младите шивачки. Готови да се превърнат в държанки, защото в много шивачници се въвеждаше една машина, която шиеше вместо тях.

Единственото интересно откритие на новите времена беше едно нещо от порцелан, което служи да се изхождаш седнал.

Дори аз си давах сметка обаче, че това привидно оживление отбелязва края на империята. На световното изложение Алфред Круп показа един топ с невиждани размери, тежащ петдесет тона, който се зарежда със сто либри барут за всеки снаряд. Императорът бил толкова запленен от него, че наградил Круп с Ордена на Почетния легион, но когато Круп му изпратил каталог на своите оръжия, които бил готов да продаде на която и да е европейска държава, се оказало, че висшите френски военачалници имат своите предпочитани производители на оръжия и убедили императора да отклони предложението. Естествено пруският крал ги купил.

Но Наполеон не разсъждавал като едно време: имал камъни в бъбреците и те му пречели да яде и да спи, да не говорим да язди кон; вярвал на консерваторите и на жена си, които били убедени, че френската армия все още е най-добрата на света, докато (но това се разбра после) французите всъщност били най-много сто хиляди срещу четиристотин хиляди прусаци; а Щибер вече бил изпратил в Берлин доклади за chassepots^[2], тях французите ги смятали за последна дума сред пушките, а те всъщност вече се превръщали в музейни експонати. И на всичко отгоре, радвал се Щибер, французите все още не били създали разузнавателна служба като тяхната.

 

 

Ала да се върнем към фактите. Срещнах се с Лагранж на уговореното място.

— Капитан Симонини — започна той направо, — какво знаете за абат Дала Пикола?

— Нищо. Защо?

— Изчезна, и то точно докато вършеше една малка работа за нас. Според мен последният човек, който го е виждал жив, сте вие: помолихте ме да говорите с него и ви го пратих. А после?

— После му предадох доклада, който вече бях дал на руснаците, за да го покаже на някои хора от църковните среди.

— Симонини, преди месец получих бележка от абата, в която казваше приблизително следното: трябва да се видим възможно най-бързо, имам да ви кажа нещо интересно за вашия Симонини. От тона на посланието му личеше, че това, което е имал да ми каже за вас, не са хвалби. И така: какво се е случило между вас и абата?

— Не знам какво е искал да ви каже. Може да е смятал, че съм злоупотребил, предлагайки му документ, който (така е мислел той) съм направил за вас. Разбира се, не е бил в течение на нашата уговорка. На мен не каза нищо. Повече не го видях и почнах да се питам какво е станало с моето предложение.

Лагранж забоде поглед в мен за известно време и после каза:

— Пак ще си поговорим за това.

Нямаше много за какво да си говорим пак. От този момент Лагранж щеше да ме следи изкъсо и ако заподозреше нещо по-конкретно, прословутото наръгване с кинжал в гърба пак щеше да ме застигне, нищо че бях затворил устата на абата.

Взех някои предпазни мерки. Обърнах се към един продавач на оръжия на улица „Лап“ и му поисках бастун със скрита в него шпага. Имаше един, но зле направен. После си спомних, че съм виждал подобен на витрината на един магазин за бастуни точно в любимия ми пасаж „Жофроа“, и там намерих истинско чудо: дръжката беше с формата на змия, от слонова кост, а самият бастун от абанос, изключително елегантен и здрав. Дръжката не беше особено подходяща да се опираш, ако например те боли кракът, защото бе извита съвсем леко и повече вертикална, отколкото хоризонтална; само че вършеше страхотна работа, ако искаш да хванеш бастуна като рапира.

Такъв бастун е чудесно оръжие, ако нападателят ти е с пистолет: преструваш се на уплашен, отстъпваш крачка назад и насочваш бастуна към него, най-добре с трепереща ръка. Той започва да се смее и го сграбчва, за да ти го отнеме, като по този начин ти помага да издърпаш наточеното като бръснач острие и докато той се чуди слисан какво е това, дето му е останало в ръката, замахваш и го резваш от слепоочието до брадичката, може и да му цепнеш едната ноздра, и дори да не му избодеш окото, кръвта, която шурва от челото, му пречи да вижда. Но най-важното е да го изненадаш, след което е вече ликвидиран.

Ако е още неопитен, например някой дребен крадец, вдигаш бастуна и си отиваш, като го оставяш обезобразен за цял живот. Ако е по-опасен обаче, след първия кос удар замахваш назад хоризонтално и му прерязваш гърлото, та да си нямаш проблеми.

Да не говорим колко пристоен и порядъчен вид имаш, като се разхождаш с такъв бастун — доста скъп е, но си струва парите, а има случаи, при които човек не бива да се скъпи за цената.

 

 

Една вечер, като се прибирах, видях пред магазина Лагранж?

Леко размахах бастуна, но сетне си помислих, че службите не биха поверили ликвидирането на човек като мен на човек като него, и се приготвих да го изслушам.

— Хубав е — каза той.

— Моля?

— Бастунът. С дръжка като тази вътре сто на сто има рапира. Страхувате ли се от някого?

— Трябва ли да се страхувам от някого, господин Лагранж.

— Знам, че се страхувате от нас, защото знаете, че ви подозираме. Сега позволете ми да бъда кратък. Всеки момент ще избухне война между Франция и Прусия, а нашият приятел Щибер е напълнил Париж със свои агенти.

— Познавате ли ги?

— Не всички, и тук в играта влизате вие. Понеже предложихте на Щибер вашия доклад за евреите, той ви смята за, как да кажа, човек, който може да бъде купен… Така, тук в Париж е пристигнал един от неговите хора, онзи Гьодше, с когото, струва ми се, вече сте се срещали. Смятаме, че ще ви потърси. Ще станете шпионин на прусаците в Париж.

— Срещу собствената си страна?

— Не бъдете лицемерен, това не е вашата страна. Но ако чак толкова се притеснявате, да, правите го именно за Франция. Ще предавате на прусаците фалшиви сведения, които ще ви даваме ние.

— Не ми се вижда трудно…

— Точно обратното, много опасно е. Ако ви открият в Париж, ние ще трябва да се правим, че не ви познаваме. И ще ви разстрелят. Ако прусаците открият, че играете двойна игра, ще ви убият, макар и по не толкова законен начин. Така че в тази работа имате вероятност да оцелеете горе-долу петдесет на сто.

— А ако не приема?

— Тогава процентите ще са деветдесет и девет.

— Защо не сто?

— Заради бастуна. Но не разчитайте прекалено много на него.

— Знаех си, че в службите имам истински приятели. Благодаря ви за предупрежденията. Добре. Приемам, и то от любов към Отечеството.

— Вие сте герой, капитан Симонини. Очаквайте заповеди.

 

 

След седмица Гьодше дойде в магазина ми. Вонеше на пот. Не беше лесно да устоя на изкушението да го удуша, но издържах.

— Знаете, че ви смятам за плагиатор и фалшификатор — казах му.

— Не повече от вас — отвърна немецът с мазна усмивка. — Да не мислите, че вашата история за гробището в Прага е вдъхновена от онзи Жоли, който влезе в затвора? И аз бих стигнал до него. Вие само ми съкратихте пътя.

— Давате ли си сметка, хер Гьодше, че като чужденец на френска територия само да издам името ви където трябва, животът ви няма да струва пукната пара?

— А давате ли си сметка, че ако ме арестуват, аз пък ще кажа вашето име? Та хайде мир. Опитвам се да продам тази глава от книгата си като нещо автентично на сигурни купувачи. Ще си поделим парите, нали отсега нататък ще работим заедно.

Няколко дни преди да започне войната Гьодше ме заведе на покрива на една сграда близо до Нотър Дам, където един старец държеше гълъбарници.

— Това е добро място за пускане на гълъби, защото около катедралата има стотици и никой не им обръща внимание. Всеки път като се сдобиете с полезни сведения, ще пишете бележка и старецът ще я пусне с гълъб. Съответно всяка сутрин ще минавате да го видите, за да разберете дошли ли са инструкции за вас. Просто е, нали?

— Но какви сведения ви интересуват?

— Още не знаем какво точно ни интересува в Париж. Сега контролираме фронта. Но рано или късно, ако победим, ще се заинтересуваме от Париж. И ще поискаме сведения за движенията на войските, дали императорското семейство е тук, или не, какви са настроенията сред гражданите, накратко казано какво ли не, а и вие проявете досетливост. Може да ни трябват карти и ще ме попитате как се привързва географска карта около шията на гълъб. Елате на долния етаж.

Един етаж по-долу имаше друг един индивид с фотографска лаборатория и една заличка със стена, боядисана в бяло, плюс един от онези прожекционни апарати, които по панаирите наричат вълшебни фенери, от тях на стената или на големи чаршафи излизат картинки.

— Този господин взима съобщението ви, няма значение колко е голямо и колко страници е, фотографира го и го намалява върху един лист с пласт колодий, и листът се изпраща с гълъба. На мястото, където пристигне съобщението, образът се увеличава. Същото става ако получите прекалено дълги съобщения. Тук обаче въздухът не е добър за един прусак, така че тази вечер си заминавам. Ще държим връзка чрез гълъби като двама влюбени.

Потръпнах от погнуса, но, о, проклятие, той ме беше завербувал, и то само защото бях убил някакъв си абат. Ами всичките му там генерали, които убиват хиляди хора?

 

 

Та значи опряхме до войната. От време на време Лагранж ми изпращаше някаква информация, за да я изпратя на врага, но, както беше казал Гьодше, прусаците не се интересуваха от Париж кой знае колко, а засега искаха да знаят с колко хора разполага Франция в Елзас, в Сен Прива, Бомон и Седан.

До началото на обсадата в Париж се живееше все още весело. През септември излезе решение да се затворят всички зали за представления, както от солидарност с тегобите на войниците на фронта, така и за да могат да изпратят на фронта и пожарникарите, но след малко повече от месец „Комеди Франсез“ получи разрешение да започне да дава представления в подкрепа на семействата на падналите на фронта, макар и пестеливо, без отопление и на свещи вместо на газени лампи, после бяха подновени някои представления в „Амибигю“, „Льо Тетър дьо ла Порт Сен Мартен“, „Шатле“ и „Атене“.

Трудните дни започнаха през септември с трагедията при Седан. Наполеон беше пленен от врага и империята рухна, цяла Франция бе залята от (все още почти) революционни вълнения. Беше обявена Републиката, ала сред редиците на самите републиканци, доколкото разбирах, имаше два вида умонастроения: едните искаха да използват поражението във войната за целите на социална революция, а другите бяха готови да подпишат мирен договор с прусаците, за да не се налага да отстъпват пред реформите, които — както се разправяше — щели да избият в някакъв вид чист комунизъм.

В средата на септември прусаците стигнаха до вратите на Париж, окупираха фортовете, които би трябвало да го защитават, и бомбардираха града. Пет месеца сурова обсада, по време на които главният враг стана гладът.

Не разбирах почти нищо от политическите интриги, а и не ме интересуваха особено, както и демонстрациите, които преминаваха през различни части на града, пък и гледах в такива моменти да не се шляя много-много. Храната обаче ме интересуваше живо и всеки ден се осведомявах от търговците от моя район какво ни чака. Като прекосиш Люксембургската градина, най-напред ти се струваше, че градът живее заедно с добитъка, защото в чертите на града бяха докарали овце и говеда. Още през октомври обаче се заговори, че остават не повече от двайсет и пет хиляди крави и сто хиляди овце, нищо работа за прехраната на един голям град.

И наистина, малко по малко в някои домове започнаха да пържат червените рибки, недохранването изтребваше всички незачислени към армията коне, една крина картофи струваше трийсет франка, а половинка леща двайсет и пет. Не беше останал и помен от зайци и месарниците не се смущаваха да предлагат първо добре охранени котки, а после и кучета. Изколиха всички животни от Ботаническата градина и на Коледа „Воазен“ предлагаше на паралиите разкошно меню, включващо бульон от слон, печена камила по английски, пълнена с кенгуру, мечешки котлети със sauce poivrade^[3], пастет от антилопа с трюфели и котка с гарнитура от мишки в сос — защото не само че от покривите бяха изчезнали врабчетата, а от канализацията изчезваха плъховете и мишките.

Камилата, както и да е, не беше лоша, плъхове в никакъв случай. Дори и по време на обсада се намират контрабандисти или прекупвачи, тъй че си спомням една паметна вечеря (много скъпа) не в някой от големите ресторанти, а в една gargotte почти в предградията, където с неколцина други прилигеровани като мен (не всички от най-доброто парижко общество, но при такива извънредни обстоятелства пренебрегваш кастовите разлики) хапнах фазан и съвсем пресен пастет от гъши дроб.

През януари бе подписано примирие с германците, а през март те окупираха символично столицата — и трябва да кажа, че за мен беше доста унизително да гледам как войниците им маршируват с подкованите си ботуши по „Шанз Елизе“. После се разположиха в североизточната част на Париж, като оставиха под контрола на френското правителство югозападната зона, тоест фортовете Иври, Монруж, Ванв, Иси и освен тях силно укрепения форт на Мон Валериен, откъдето (както бяха показали прусаците) лесно можеше да се бомбардира западната част на столицата.

Прусаците започнаха да напускат Париж и властта бе поета от новото френско правителство начело с Тиер, но Националната гвардия, която вече трудно се поддаваше на контрол, секвестира купените с публична подписка оръдия и ги скри в Монмартър, така че Тиер изпрати генерал Льоконт да ги прибере; той в началото започна да стреля срещу Националната гвардия и срещу тълпата, ала в крайна сметка войниците му се присъединиха към въстаниците и Льоконт беше пленен от собствените си хора. Междувременно някой бе разпознал не знам къде друг един генерал, Тома, който не беше запомнен с добро по време на репресиите през 1848 година. Пък и бил облечен в цивилни дрехи, сигурно са го хванали да шпионира въстаниците. Закарали го на едно място, където вече го чакал Льоконт, и двамата бяха разстреляни.

Тиер се оттегли заедно с цялото правителство във Версай и в края на март в Париж бе обявена Комуната. Сега пък Париж се оказа обсаден от френското правителство (това във Версай), което го бомбардираше от Мон Валериен, а прусаците не се месеха, бяха доста снизходителни към онези, които преминаваха през техните линии, тъй че по време на втората обсада в Париж имаше повече храна, отколкото по време на първата: собствените ни сънародници ни принуждаваха да гладуваме, а непряко ни снабдяваше врагът. Мърмореше се, че като се сравнят германците с правителствените части на Тиер, в крайна сметка излиза, че тия любители на киселото зеле са си все пак добри християни.

 

 

Когато съобщиха, че френското правителство се оттегля във Версай, получих от Гьодше бележка, че прусаците вече не се интересували от ставащото в Париж и затова гълъбарникът и фотографската лаборатория ще бъдат премахнати. Същия ден обаче ме посети Лагранж, който май беше отгатнал какво ми е писал Гьодше.

— Драги Симонини — рече ми той, — ще трябва да правите за нас това, което правехте за прусаците, тоест да ни информирате постоянно. Вече наредих да арестуват двамата нещастници, които ви помагаха. Гълъбите се върнаха по гълъбарниците си, но уредите в лабораторията сега служат на нас. За размяна на бърза военна информация имаме съобщителна линия между форт Иси и нашата мансарда, а тя е до Нотър Дам. Ще ни изпращате сведенията си оттам.

— „Ще ни изпращате“, но на кого? Бяхте, как да кажа, човек от имперската полиция, би трябвало да сте изчезнали с вашия император. Сега ми се струва обаче, че говорите като човек на правителството на Тиер…

— Капитан Симонини, аз съм от онези, които остават дори когато правителствата се сменят. Сега ще последвам моето правителство във Версай, защото ако остана тук, може да свърша като Льоконт и Тома. Тия бунтовници разстрелват като едното нищо. Но ще им го върнем тъпкано. Когато пожелаем да узнаем нещо по-конкретно, ще получите подробни заповеди.

Нещо по-конкретно… Лесно е да се каже, като се вземе предвид, че във всяка точка на града ставаше нещо различно, дефилираха отряди на Националната гвардия със затъкнати цветя в пушките и с червени знамена, и то в същите онези квартали, в които почтените буржоа очакваха завръщането на законното правителство спотаени в къщите си; по отношение на избирателите на Комуната, както от вестниците, така и от шушукането по пазарите, не можеше да се разбере кой от кои е, имаше работници, лекари, журналисти, те бяха умерените републиканци, както и разгневени социалисти, та чак до истинските якобинци, които мечтаеха за завръщането не на Комуната от 89-а, а на страшната 93-та. Общото настроение по улиците беше много веселяшко обаче. Ако мъжете не носеха униформи, човек можеше да реши, че има голям народен празник. Войниците играеха на това, което в Торино наричат „суси“, а тук наричат au bouchon^[4], офицерите се разхождаха и се перчеха пред момичетата.

Тази сутрин се сетих, че би трябвало сред старите си вещи да съм запазил една кутия с вестникарски изрезки от ония времена, които сега да ми послужат да възстановя неща, които паметта ми не би могла да направи сама. Вестниците бяха с всякаква насоченост, „Льо Рапел“, „Льо Ревей дю Пьопл“, „Ла Марсейез“, „Льо Боне Руж“, „Пари Либър“, „Льо Монитьор дю Пьопл“ какви ли не. Не знам кой ги четеше, може би само онези, които ги списваха. Купувах ги всичките, за да видя дали съдържат факти или мнения, които биха могли да интересуват Лагранж.

Колко объркано е положението разбрах един ден, когато сред обърканата тълпа на една също толкова объркана демонстрация срещнах Морис Жоли. Позна ме трудно заради брадата, после си спомни, че съм нещо като карбонар или нещо подобно, и реши, че съм на страната на Комуната. За него в миналото бях мил и щедър другар по нещастие, затова ме хвана под ръка, заведе ме в дома си (много скромен апартамент на кея „Волтер“) и ми се изповяда пред чашка „Гран Марние“

— Симонини — каза ми, — след Седан взех участие в първите вълнения на републиканците, участвах в демонстрации в подкрепа на продължаването на войната, но после разбрах, че тези разбунени хора искат прекалено много. Комуната на Революцията спаси Франция от нахлуването, но в историята някои чудеса не се повтарят. Революцията няма как да се прокламира с декрет, тя се ражда в самите недра на народа. От двайсет години страната страда от морална гангрена и няма как да я възродиш за два дни. Единственото, на което е способна Франция, е да скопява най-добрите си синове. Две години страдах в затвора, задето съм се опълчил на Бонапарт, и когато излязох оттам, не успях да намеря издател, който да публикува новите ми книги. Ще кажете: но тогава империята още си беше на мястото. Тъкмо след падането на империята това републиканско правителство ме изправи пред съда, защото съм взел участие в едно мирно превземане на Парижкото кметство в края на октомври. Хубаво, оправдаха ме, защото нямаше как да ми лепнат някакви насилствени действия, но ето как се възнаграждават онези, които са се борили срещу империята и срещу позорното примирие. Сега сякаш цял Париж се е захласнал по тази комунарска утопия, само да знаете обаче колко много хора се опитват да напуснат града, за да избягат от военна служба. Казват, че ще направят военната служба задължителна за всички мъже между осемнайсет и четирийсет, но погледнете колко много безочливи младежи се разхождат по улиците и в кварталите, в които не смее да влезе дори Националната гвардия. Няма много доброволци да умрат за революцията. Колко тъжно.

Жоли беше непоправим идеалист, вечно недоволен от положението на нещата. Но пък и неговото собствено положение не беше особено добро. Разтревожих се обаче от споменаването на задължителната военна служба, така че хубавичко си боядисах косата и брадата бели. Вече изглеждах като улегнал шестдесетгодишен мъж.

Въпреки мнението на Жоли по площадите и по пазарищата срещах хора, които одобряваха много от новите закони, като намаляването на наемите, повишени от собствениците по време на обсадата, както и връщането на трудещите се на всички оръдия на труда, задържани от заложните къщи за същия период, за пенсиите, отпуснати на жените и децата на воините от Националната гвардия, убити при изпълнение на своя дълг, за отлагане падежа на полиците. Все хубави неща, само дето от тях бюджетът обедняваше, а от това се възползваха нехранимайковците.

През това време въпросните нехранимайковци (достатъчно беше да се чуят речите на площад „Мобер“ и в околните бирарии) ръкопляскаха на забраната на гилотината (естествено е), но пък се опълчваха на забраната на проституцията, защото оставяше без работа много работнички от квартала. Всички парижки уличници бяха емигрирали във Версай, та не знам как смелите войници от Националната армия утоляваха накипелите си желания.

Дойдоха и антиклерикалните закони, които настроиха буржоата враждебно, като например отделянето на църквата от държавата и конфискуването на църковните имоти — да не говорим колко се шумеше за арестуването на свещеници и монаси.

В средата на април един авангард на армията на версайците проникна в северозападната част, към Ньойи, и разстреля всички федерати, които залови. От Мон Валериен обстрелваха Триумфалната арка. Няколко дни след това бях свидетел на най-невероятния епизод от тази обсада: шествието на масоните. Не мислех масоните за комунари, но ето ги да преминават тържествено с техните знамена и престилки, за да поискат от правителството във Версай да се съгласи на примирие, така че да се евакуират ранените от бомбардираните села. Стигнаха до Триумфалната арка, където за случая не валяха куршуми, защото, разбира се, мнозинството от техните събратя бяха извън града заедно с легитимистите. Но общо взето, макар че гарван гарвану око не вади, а масоните във Версай се постараха да изкопчат еднодневно примирие, съгласието помежду им спря дотук и парижките масони застанаха на страната на Комуната.

Ако си спомням много малко от това, което се случваше на повърхността по време на Комуната, то е защото обикалях Париж под земята. Лагранж ми съобщи с едно писмо какво биха искали да знаят висшите военачалници. Хората си представят, че Париж е прорязан под земята от система от канали, и именно нея на драго сърце описват романистите, но под мрежата от канали, та и дори отвъд пределите й, има един лабиринт от подземия, издълбани във варовиковите скали и в гипса, както и древни катакомби. За някои се знае много, за други малко. Военните знаеха за галериите, които свързваха разположените по външния кръг спрямо центъра на града фортове, и при пристигането на прусаците побързаха да запречат много от входовете, за да попречат на врага да им погоди някой лош номер, но дори когато все още можеше, прусаците не бяха и помислили за тях, къде ти ще влизат в този лабиринт от тунели, беше ги страх, че няма да излязат оттам и ще се изгубят сред минните полета.

В действителност само малцина знаеха нещо за подземията и катакомбите, и то най-вече хората от престъпния свят, те ги използваха за контрабанда на стоки под носа на акцизните инспектори, а и за да избегнат и мрежите на полицията. Задачата ми беше да разпитам колкото е възможно повече мошеници, за да се ориентирам в тези проходи.

Спомням си, че в потвърждаването на получаването на заповедта не можах да се сдържа и написах: „Но армията няма ли подробни карти?“ А Лагранж ми отговори: „Не задавайте глупави въпроси. В началото на войната нашият генерален щаб беше толкова сигурен в победата, че раздаде само карти на Германия, но не и на Франция“.

 

 

В тези времена, когато добрата храна и доброто вино не достигаха, беше лесно да прилапам стари познати от някой бордей и да ги заведа в някоя по-прилична гостилница, където им поръчвах по едно пиле и първокачествено вино. И те не само говореха, а и ми организираха изключителни разходки под земята. Трябва ти само пълен фенер и за да си спомниш дали да свърнеш наляво, или надясно, да си отбелязваш какви ли не знаци, които се намираха по маршрута, например гилотина в профил, една стара табела, рисунка с въглен на дяволче, нечие име, може би написано от някой, който така и не е излязъл повече от това място. Важно е също да не се плашиш, когато минаваш през костници, защото ако следваш точната поредност на черепите, ще стигнеш до стълбичка, по която се изкачваш до мазето на някое благосклонно заведение, а оттам отново ще видиш белия свят.

През следващите години някои от тези места можеха да се посещават, но други ги знаеха само моите осведомители.

Накратко казано, между края на март и края на май натрупах известни познания по въпроса и изпращах на Лагранж схеми, с които да му посоча възможни маршрути. После осъзнах, че съобщенията ми не са кой знае колко полезни, защото правителствените войски вече проникваха в Париж, без да прибягват до подземията. Версай разполагаше с пет армейски корпуса, съставени от добре обучени войници с една-единствена мисъл, както се разбра бързо: никакви пленници, всеки заловен комунар веднага се умъртвява. Беше дори наредено, и видях как се изпълнява заповедта с очите си, всеки път, когато групата пленници надхвърля десет души, взводът за екзекуция да се замества от картечница. А към редовните войници бяха добавени и brassardiers, сиреч каторжници, че и по-лоши, снабдени с трикольорна лента, те бяха още по-брутални от редовната войска.

 

 

На 21 май, неделя, в два часа следобед осем хиляди души в празнично настроение присъстваха на благотворителния концерт за вдовиците и сираците на Националната гвардия и никой не знаеше, че малко по-късно броят на нещастниците, за които трябва да се събират помощи, ще нарасне чудовищно. Всъщност (но това се разбра после) докато концертът все още продължаваше, в четири и половина правителствените сили влязоха в Париж през вратата Сен Клу, окупираха Отьой и Паси и разстреляха всички заловени национални гвардейци. После се твърдеше, че около седем вечерта в града имало поне двайсет хиляди версайци и висшите ръководители на Комуната не знаели какво да правят.

Това е доказателство, че за да направиш революция, трябва да си добре подготвен във военно отношение, но пък ако си подготвен, няма да правиш революция и ще си от страната на властта, и ето защо не виждам причината (искам да кажа основателна причина) да правиш революция.

На сутринта в понеделник хората на Версай разположиха оръдията си около Триумфалната арка, а някой заповядал на комунарите да изоставят всякаква съгласувана отбрана и да се барикадират в различните квартали. Ако е вярно, значи глупостта на командирите на комунарите е успяла да блесне още веднъж.

Навсякъде се издигаха барикади и на тях заставаше очевидно ентусиазирано население дори в кварталите, враждебни на Комуната, като този около Операта или на Фобур Сен Жермен, където националните гвардейци измъкваха от домовете им най-изискани дами и ги подканяха да струпват на улицата най-ценните си мебели. Опъваха въже през улицата, за да очертаят бъдещата барикада, и всеки слагаше по някой камък или паве, извадено от настилката, или чувал с пясък; от прозорците се хвърляха столове, скринове, пейки и дюшеци, понякога със съгласието на живеещите там, но по-често хората плачеха, сгушили се в последната стая на изпразнените си апартаменти.

Един офицер посочи войниците си, които работеха усърдно, и ми каза:

— Помогнете и вие, гражданино, отиваме да мрем и за вашата свобода!

Престорих се, че и аз действам, отидох да взема една табуретка, паднала в края на улицата, и свърнах зад ъгъла.

Истината е, че поне от един век насам на парижаните им харесва да правят барикади и че се разпиляват при първия оръдеен изстрел; барикадите се правят, за да се почувстват герои, но колко от тия, дето ги правят, остават до решаващия момент? Правят като мен и на барикадите остават само най-глупавите, за да ги разстрелят на място.

Само от балон във въздуха можеше да се разбере как вървят нещата в Париж. Имаше слухове, че Военното училище, където се съхраняваха оръдията на Националната гвардия, е било превзето, според други имало боеве на площад „Клиши“, според трети германците позволявали на правителствените части да минат от север. Във вторник беше завзет Монмартър и четирийсет мъже, три жени и четири деца били закарани на мястото, където комунарите бяха разстреляли Льоконт и Тома, накарани да коленичат и на свой ред разстреляни.

В сряда видях много обществени сгради, обзети от пламъци, като например Тюйлери, някой разправяше, че бил запален от комунарите, за да спрат настъплението на правителствените части, и освен това, че имало якобинки, в които се бил вселил Сатаната, pétroleuses^[5], които обикаляли с кофи нафта и разпространявали пожарите, друг пък се кълнеше, че причината били гаубиците на правителствените части, а пък някои виняха старите бонапартисти, които се възползвали от случая да унищожават компрометиращи документи — аз пък още от пръв поглед си казах, че ако бях на мястото на Лагранж, бих направил точно така, после си помислих, че добрият агент крие, но никога не унищожава информацията, защото тя винаги може да потрябва да шантажираш някого.

Нали съм си добросъвестен, макар и много изплашен да не се озова в центъра на някоя битка, за последен път отидох в гълъбарника, където намерих съобщение от Лагранж. Пишеше, че няма нужда повече да поддържаме връзка с гълъби, и ми даваше един адрес в близост до Лувъра, който вече беше окупиран, както и парола, за да минавам през постовете на правителствените войски.

Точно в този момент научих, че правителствените сили са стигнали до Монпарнас, и си спомних, че в Монпарнас ме бяха завели в мазето на един търговец на вино, откъдето се влизаше в подземен тунел, който минаваше по продължение на улица „Асас“, стигаше до улица „Шерш Миди“ и излизаше в подземието на изоставен склад в една сграда на кръстовището Кроа Руж, все още под пълния контрол на комунарите. Като се има предвид, че до този момент подземните ми издирвания не бяха послужили за нищо, а трябваше да покажа, че си заслужавам възнаграждението, отидох при Лагранж.

Минах през кордона от редовни войници, на които можех да кажа паролата си, и ме заведоха в една стая, където някакви хора забождаха разноцветни кабарчета по една голяма карта на града. Не видях Лагранж и попитах къде е. Към мен се обърна един господин на средна възраст с изключително правилни черти (искам да кажа, че не бих намерил нито една характерна черта, която да посоча, ако се опитам да го опиша) и ме поздрави възпитано, без да ми подава ръка.

— Капитан Симонини, предполагам. Казвам се Ебютерн. Отсега нататък каквото сте правили с господин Лагранж ще го правите с мен. Знаете ли, дори държавните служби трябва да се обновяват, особено в края на война. Господин Лагранж излезе в заслужена пенсия, може би сега е на риба някъде, далеч от тази неприятна бъркотия.

Не беше моментът да задавам въпроси. Обясних му за прохода под улица „Асас“ до Кроа Руж и Ебютерн каза, че е много полезно да се предприеме операция на Кроа Руж, защото до него стигнали сведения, че комунарите щели да струпат много войски в очакване на правителствените части от юг. Така че ми нареди да чакам при търговеца на вино, чийто адрес му дадох, идването на малка група brassardiers.

Мислех да ида от Сена до Монпарнас, без да бързам, за да дам време на хората на Ебютерн да пристигнат преди мен, но докато още бях на десния бряг, на тротоара видях подредени в една линия труповете на двайсетина разстреляни. Изглеждаха с различен социален произход и на различна възраст. Имаше един младеж с полуотворена уста и с белезите на пролетарий, проснат до буржоа на зряла възраст с ръце, скръстени на измачкания му редингот; до него един човек с лице на художник, а чертите на един друг бяха почти неразпознаваеми, на мястото на лявото му око имаше черна дупка, а около главата му беше увит пешкир, сякаш някоя състрадателна душа или пък някой вманиачен почитател на реда се е опитал да опази цяла тази глава, пронизана от кой знае колко куршума. Имаше и една жена, която може би е била хубава.

Лежаха под слънцето на късния май и около тях кръжаха първите мухи за сезона, привлечени от пиршеството. Изглеждаха така, сякаш са ги арестували почти случайно и са ги разстреляли само за нечие назидание, и ги бяха подредили в една линия на тротоара, за да освободят място на улицата, по която в този момент минаваше отряд от правителствените сили — войниците влачеха едно оръдие. Това, което ме порази в тези лица, беше, неловко ми е да го напиша, безразличието: изглеждаха като заспали и приели участта, която ги е събрала заедно.

Стигнах до края на редицата и се стреснах от чертите на последния застрелян; той беше малко настрана от останалите, сякаш е бил добавен към групата впоследствие. Лицето беше отчасти покрито със съсирена кръв, но много ясно познах в него Лагранж. Службите бяха започнали да се обновяват.

Не съм впечатлителен като някой женчо, все пак бях способен да извлача трупа на един абат долу в канализацията, но тази гледка ме потресе. Не от съжаление, а защото ме наведе на мисълта, че същото може да се случи и с мен. Достатъчно беше оттук до Монпарнас да ме срещне някой, който да ме разпознае като човек на Лагранж, като най-хубавото беше, няма що, че това можеше да е както някой версаец, така и някой комунар, защото и двамата биха имали причина да се усъмнят в мен, а в онези дни усъмняха ли се в някого, го разстрелваха.

Като прецених, че там, където има все още горящи сгради, едва ли ще има комунари, а правителствените сили още не бяха започнали да охраняват тази зона, се осмелих да мина на другия бряг на Сена и след като извървях улица „Дю Бак“ по цялата й дължина, стигнах до кръстовището Кроа Руж. Оттам можех незабавно да вляза в изоставения склад и да извървя остатъка от маршрута под земята.

Опасявах се да не би на Кроа Руж защитните съоръжения да ми попречат да стигна до сградата, но не се оказа така. На праговете на някои къщи групи въоръжени мъже очакваха заповеди, от уста на уста се носеха противоречиви слухове, не се знаеше откъде ще дойдат правителствените сили, тук-там някой унило издигаше и после сваляше малки барикади ту на един, ту на друг ъгъл според последния слух. Пристигна по-солиден контингент от националните гвардейци, а много от обитателите на къщите на този буржоазен квартал се опитваха да убедят бойците да не показват ненужен героизъм, казваха, че все пак хората на Версай са сънародници, пък и републиканци на всичкото отгоре, Тиер бил обещал амнистия за всички комунари, които се предадат…

Заварих портала на сградата открехнат, влязох и го затворих хубавичко, слязох в склада и после долу в мазето, и така стигнах Монпарнас, като се ориентирах чудесно. Там заварих трийсетина brassardiers, които дойдоха с мен на връщане, от склада мъжете се качиха в някои от апартаментите на горните етажи, готови да сплашат обитателите, ала завариха добре облечени хора, които ги посрещнаха с облекчение и показваха прозорците, от които най-добре се виждаше кръстовището. В същия момент там откъм улица „Дю Драгон“ пристигна със спешна заповед за тревога офицер на кон. В заповедта очевидно се казваше да се пазят от нападение откъм улица „Дю Севър“ или улица „Дю Шерш Миди“ и на ъгъла на двете улици комунарите започнаха да изравят паветата, за да подготвят нова барикада.

Докато brassardiers се разполагаха по прозорците на заетите апартаменти, реших, че едва ли е уместно да оставам на място, където рано или късно ще стигне някой куршум на комунарите, и слязох долу, докато все още цареше суматоха. Понеже знаех каква ще е траекторията на изстрелите от прозорците на сградата, застанах на ъгъла на улица „Дю Вийо Коломбие“, така че да офейкам, ако стане опасно.

За да могат да работят, повечето от комунарите бяха оставили оръжията си на купчини, така че обстрелът от прозорците ги завари неподготвени. Те бързо ги взеха отново, но не разбираха откъде идват изстрелите и започнаха да стрелят на височина колкото човешки бой към улица „Дьо Грьонел“ и улица „Дю Фур“, та се наложи да се отдръпна от страх да не почнат да стрелят и към улица „Дю Вийо Коломбие“. После някой разбра, че врагът стреля от високо, и започна размяна на изстрели от кръстовището към прозорците и обратно, само че правителствените войници виждаха добре по кого стрелят и се целеха точно, докато комунарите не разбираха кои точно прозорци да мерят. Накратко казано, беше си касапница, а в това време от кръстопътя се чуваха викове, че има предателство. Винаги е така, провалиш ли се в нещо, търсиш кого да обвиниш за собствената си некадърност. Какво ти предателство, си казвах, не знаете как да се биете вие, това да не ви е като да правите революция…

Най-накрая някой разбра в коя сграда са правителствените войници и оцелелите взеха да опитват да разбият портала. Предположих, че към този момент brassardiers отново са слезли в подземието и комунарите са намерили сградата празна, но реших да не стоя там да чакам какво ще се случи. После научих, че правителствените войници наистина дошли от улица „Дю Шерш Миди“ и били многобройни, така че последните защитници на Кроа Руж сигурно са били пометени.

Добрах се до моята задънена улица по малките улички, като избягвах да се доближавам до местата, откъдето се чуваше стрелба. По стените имаше току-що залепени плакати, на които Комитетът за обществено спасение призоваваше гражданите за последна битка („Aux barricades! L’ennemi est a nos murs. Pas d’hésitatitions!“^[6]).

В една бирария на улица „Сотон“ научих последните новини: седемстотин комунари били разстреляни на улица „Сен Жак“, избухнал барутният погреб при Люксембургския дворец, за отмъщение комунарите извели от затвора на улица „Рокет“ няколко заложници, между които архиепископът на Париж, и ги изправили пред стената. С разстрела на архиепископа на Париж беше достигната точката, от която не можеше да има връщане назад. За да има връщане към нормалния живот, кървавата баня трябваше да е пълна.

Но докато ми разказваха за тези събития, влязоха няколко жени, приветствани с ликуване от клиентите на заведението. Бяха les femmes^[7], които се връщаха в своята brasserie! Правителствените войски бяха довели със себе си от Версай проститутките, забранени от Комуната, и започваха да ги пускат из града, сякаш за да дадат знак, че всичко отново става както си е било.

Не можех да остана сред тази паплач. Премахваха единственото добро нещо, сторено от Комуната.

 

 

През следващите дни Комуната угасна след един последен сблъсък с хладно оръжие на гробището „Пер Лашез“. Говореше се, че сто четирийсет и седемте оцелели били заловени и разстреляни на място.

Така се научиха да не си пъхат гагата в неща, които не ги засягат.