Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Winter of Our Discontent, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Джон Стайнбек. Зимата на нашето недоволство

Американска

ИК „Колибри“, София, 2009

ISBN: 978-954-529-710-6

 

John Steinbeck

The Winter of Our Discontent

Copyright © John Steinbeck, 1961

Copyright renewed Elaine Steinbeck, Thorn Steinbeck, and John Steinbeck IV, 1989 All rights reserved

 

© Венцислав K. Венков, превод

© Стефан Касъров, художник на корицата

 

Редактор: Жечка Георгиева

Коректор: Албена Накева

Формат 84/108/32

Печатни коли 21

Цена 15 лв.

 

Предпечатна подготовка: Васил Попов

Печатница „Инвестпрес“

История

  1. — Добавяне

Девета глава

В понеделник коварната пролет се шмугна обратно към зимата със студен дъжд и остър, поривист вятър, който накъса нежните листенца на прекалено доверчивите дървета. Подмяташе като парцали отдалите се на разврат храбри и единодушни врабчета по затревените площи, пречеше им да улучат целта и те гневно проклинаха непостоянното време.

Поздравих тръгналия на обиколка господин Ред Бейкър, чиято опашка се вееше настрани като бойно знаме. Стар приятел ми беше, присвил очи срещу дъжда.

— Отсега нататък ще сме приятели само външно — рекох му, — но държа да ви кажа, че зад усмивките ни се крие една жестока конкуренция, един конфликт на интереси. — И други неща щях да му кажа, но той бързаше да си свърши работата и да се скрие на сухо.

Морфа бе точен. Може и да ме чакаше — най-вероятно ме чакаше.

— Отвратителен ден — рече, докато шушляковият му дъждобран го пляскаше и се издуваше около нозете му. — Разбрах, че сте гостували на моя шеф.

— Поисках му съвет. А той ме почерпи и с чай.

— Това му е в стила.

— Нали знаеш как се иска акъл. Само дотолкова, доколкото съвпада с онова, което така или иначе си намислил да правиш.

— По думите ти съдя, че се каниш да инвестираш.

— Моята Мери си е наумила да подменя мебелите. А когато една жена си намисли нещо, първо го облича под формата на заслужаващо си капиталовложение.

— Не само жените го правят — каза Морфа. — И аз съм същият.

— Ами, те, парите, са си нейни. Иска първо да проучи откъде най-евтино може да ги купи.

На ъгъла с главната видяхме как една метална табела се откъсна от магазина за играчки „Рап“ и се понесе, скърцайки и стържейки, по тротоара със звуците на автомобилна катастрофа.

— А, бе, какво дочувам аз: шефът ти се канел да си ходи до Италия.

— Де да знам. Учудва ме, че досега не го е направил. Тия, техните фамилии, са ужасно сплотени.

— Имаш ли време за едно кафе?

— Ще трябва да помета. След празниците доста работа ми се е събрала за днес.

— Хайде, стига, бе! Отдай се на удоволствията. Може ли един личен приятел на господин Бейкър да няма време за едно кафе? — Но не го каза със злоба, както може да ви се стори от написаното. В устата му всичко звучеше невинно и добронамерено.

Надали има друг в града освен мен, който през живота си да не е влизал във „Фоурмастър“ за сутрешното си кафе. За останалите бар-ресторантът бе обичай, навик, дори и клуб. Покатерихме се на високите столчета пред бара, а госпожица Линч, бивша моя съученичка, плъзна чашите с кафе към нас, без да разлее и капка върху чинийките. До всяка чаша имаше облегнато шишенце с мляко, а двете увити в хартия бучки захар ни ги хвърли така, сякаш бяха зарчета, та Морфа се провикна: „Епек.“

Госпожица Линч — госпожица Линч. Обръщението „госпожица“ бе станало вече част от името й, а и от самата нея. Съмнявам се, че някога ще успее да го премахне. Носът й с всяка година става все по-червен, но то е от синузита, а не от пиене.

— Добро утро, Итън — каза. — Имаш повод за празнуване ли?

— Тоя ме довлече — рекох, а после от желание да съм любезен добавих, — Ани.

Извърна рязко глава, сякаш някой бе стрелял с пистолет, но след като схвана идеята ми, се усмихна; и за моя най-голяма изненада така, въпреки червения нос, ми напомни за момиченцето в пети клас.

— Радвам се да те видя, Итън — каза и обърса носа си с книжна салфетка.

— Изненадах се, като го чух — каза Морфа. Зачопли опаковката на бучката захар. Ноктите му бяха гланцирани. — Идва ти нещо наум, после се затвърдява и решаваш, че е самата истина. Неприятното е, когато установиш, че не е.

— Не разбирам за какво ми говориш.

— То и аз май не съм наясно. Проклета опаковка. Защо просто не ги насипят в една купичка?

— За да ограничават консумацията, предполагам.

— Сигурно си прав. Познавам един, който известно време живя само на захар. Отива до автоматичната кафемашина. Пуска десет цента за чаша кафе, изпива я до половината, после я допълва със захар. Поне не умря от глад.

Запитах се, както винаги, дали не става дума за самия Морфа — този странен, печен мъж с неопределена възраст и маникюр. Доколкото можех да преценя, имаше доста добро образование, но преценката ми се дължеше най-вече на подхода му, на техниката му на мислене. Ерудицията му се криеше зад един диалект от демимонда — езикът на нахакания, необразован отворко.

— Затова ли го пиеш само с една бучка? — попитах.

А той се ухили:

— Всеки си има някаква теория — каза. — Колкото и смотан да е някой, гарантирано си има теория за това, защо е смотан. И тази теория ще те примами по градинската пътека, понеже я следваш, без да обръщаш внимание на табелите по пътя. Предполагам, че точно затова шефът ти успя да ме подведе.

От много време не бях бил кафе извън къщи. Не беше кой знае какво. Изобщо нямаше вкуса на кафе, но поне бе горещо, а след като се покапах по ризата, установих, че е и кафяво.

— Май пак не разбирам за какво ми говориш.

— Мъча се да се сетя откъде ми щукна тая мисъл. Сигурно от думите му, че е тук от четиридесет години. Трийсет и пет или трийсет и седем — иди-дойди. Но чак пък четиридесет?

— Явно трудно схващам.

— Това значи, че трябва да е дошъл през 1920-а. Още ли не загряваш? Как да ти кажа: в банката човек се учи да преценява хората от раз, да се пази от мошениците. И бързо си изграждаш набор от правила. След което ги прилагаш, без дори да се усетиш. Просто всяко нещо си идва на мястото… и може и да сбъркаш. Току-виж наистина е дошъл през 1920-а. Може би аз нещо греша.

Допих си кафето.

— Време е за метене — рекох.

— И ти ме заблуди — каза Морфа. — Ако задаваше въпроси, щях да мълча. Но ти не питаш нищо, затова не мога да се удържа да не ти кажа. През хиляда деветстотин двайсет и първа излиза първият извънреден закон за ограничаване на имиграцията.

— Е, и?

— През 1920-а е можел да влезе. Но през 1921-а — най-вероятно не.

— Е, и?

— Значи, според моя прозорлив ум се е промъкнал през задния вход след 1921-а. И не може да си отиде, понеже няма да му дадат паспорт, с който да се върне.

— Слава Богу, че не съм банкер.

— Ти вероятно щеше да се справяш по-добре и от мен. Прекалено много лалам. Но ако замине, значи съвсем съм сбъркал. Чакай ме, идвам. Днес аз плащам.

— Довиждане, Ани — казах.

— Отбий се пак, Итън. Изобщо не се вясваш насам.

— Ще намина.

Докато пресичахме улицата, Морфа ме предупреди:

— Да не си посмял да продумаш пред негово космато величество, че съм го изкарал готов за депортиране!

— От какъв зор?

— Ами аз от какъв зор ти го казах? Какво носиш в тая кутия?

— Шапка на рицар тамплиер. Перото е пожълтяло. Искам да проверя дали не могат да го избелят.

— Ама ти член ли си?

— По наследство. Били сме масони още преди Джордж Вашингтон да стане Велик магистър.

— Та той и това ли е бил? А господин Бейкър? И той ли членува?

— И той по наследство.

Вече бяхме в малката уличка. Морфа зарови из джоба си за ключа за задния вход на банката.

— Сигурно затова отваря сейфа така, сякаш се намираме на сбирка на лоджията. Само дето не държим запалени свещи. Иначе си е съвсем като в черква.

— Цяла сутрин дрънкаш глупости, Морфа. Великденът никак не ти е подействал пречистващо.

— След осем дни ще знам със сигурност — отвърна ми. — Не се занасям. Точно в девет на секундата заставаме гологлави пред светая светих. Часовниковият механизъм прещраква, отец Бейкър коленичи и отваря сейфа, а всички струваме дълбок поклон пред Великото божество Парите.

— Съвсем си откачил, Морфа.

— Така да е. По дяволите тая стара брава. С пикел можеш да я отвориш, ама с ключа — не. — Размърда ключа, после зарита вратата, докато най-накрая се отвори. Извади книжна салфетка от джоба си и я натъпка в гнездото за езичето.

Насмалко да го попитам не е ли опасно.

Той обаче ми отговори и без да му задавам въпроса.

— Проклетата бракма не ще да стои отключена. Бейкър, естествено, проверява дали е заключена, след като отворим сейфа. Не издавай гадните ми съмнения на Маруло, много те моля. Прекалено платежоспособен клиент ни е.

— Добре, Морфа — казах и се извърнах към моята си врата, на моята си страна на уличката, после се огледах за котарака, който все се мъчи да влезе, но него го нямаше.

Вътре магазинът ми се стори променен и непознат. Съзрях неща, които дотогава не бях забелязвал, а не виждах други, които преди ме притесняваха и дразнеха. И защо не? Сложи си нови очи — или поне нови очила — и хоп: пред теб се разкрива съвсем нов свят.

Капещият клапан на старото казанче в тоалетната съскаше тихичко. Маруло отказваше да смени клапана, понеже сме нямали водомер, та на кой му пука. Отидох до предната част на магазина и взех един маркиран килограмов топуз от старомодния кантар. В тоалетната го окачих над дъбовата дръжка на верижката. Казанчето се изпразни и продължи да шурти. Върнах се в предната част, но и оттам чувах как в тоалетната чиния водата ври и протестира. Този звук не можеш го сбърка с нищо друго. После нанизах топуза обратно на рамото на кантара и заех своето място на амвона си зад тезгяха. Паството по етажерките бе застинало в очакване. Бедните дяволи, няма как да избягат. Обърнах специално внимание на маската на Мики Маус, нахилила ми се от кутията в редицата на корнфлейксите. Напомни ми какво бях обещал на Алън. Намерих пръта, с който стигах до най-горните лавици, смъкнах една кутия и я мушнах под палтото ми в склада. Когато се върнах в амвона, отгоре ми се хилеше следващият Мики Маус.

Бръкнах зад консервите и измъкнах сивата платнена торбичка с дребните за касата, после се сетих за още нещо, бръкнах още по-навътре и напипах стария смазан револвер 38 калибър, който беше там, откакто се помня. Беше посребрен „Айвър Джонсън“, но повечето сребро се беше олющило. Пречупих го и установих, че гилзите са позеленели от медния окис. От древната смазка барабанът едва превърташе. Пъхнах дискредитиращото и вероятно опасно оръжие в чекмеджето под касовия апарат, извадих чиста престилка и я вързах около кръста си. Леко подвих горната част, та да покрива колана.

Има ли някой, който да не се е дивил на решенията, действията и кампаниите на могъщите личности на този свят? От разсъдъка ли са породени, или са продиктувани от целомъдрие, или една част от тях са плод на случайността, на фантазията, на мечтите, на историите, които сами си разказваме? Съвсем точно знам откога бях дал воля на въображението си, понеже всичко почна, след като Морфа ми формулира правилата за успешен банков обир. Предъвкал бях думите му с онова детинско удоволствие, което възрастните рядко си признават. Всичко се превърна в една игра, протичаща успоредно на живота на магазина, и в тази моя игра всичко, което се случваше, си идваше на място. Течащото казанче, маската на Мики Маус за Алън, описанието на отварянето на сейфа. Всички нови чупки и ъгли си идваха на място, като например книжната салфетка, напъхана в бравата на отсрещната страна на уличката. Самата игра постепенно нарастваше, но само в ума ми — до тази сутрин. Окачването на топуза от верижката на тоалетната бе моя първи физически принос към умствения балет. Изваждането на стария револвер бе вторият. Дойде време да се замисля и за подходящия момент. Прецизността на играта се засилваше.

И до ден-днешен нося големия сребърен железничарски часовник „Хамилтън“ на баща ми с дебелите му стрелки и едри черни цифри — прекрасен уред за измерване на времето, макар и не особено красив. Тази сутрин, преди да започна да мета магазина, го пъхнах в джоба на ризата си. Постоянно проверявах какво показва и точно в девет без пет отворих главния вход и започнах старателно да мета тротоара. Нямате си представа колко мръсотия се натрупва през един уикенд; от дъжда днешната се бе превърнала в тиня.

И какво изключително точно устройство е нашата банка — не пада по-долу от железничарския часовник на баща ми. В девет без пет господин Бейкър пореше вятъра откъм улица „Брястова“. Хари Робит и Идит Олдън сигурно го очакваха. Измъкнаха се заднешком от кафенето на „Фоурмастър“ и се присъединиха към него по средата на улицата.

— Добрутро, господин Бейкър — провикнах се. — Добрутро, Идит. Добрутро, Хари.

— Добро утро, Итън. Май имаш нужда от маркуч за тая тиня! — И влязоха в банката.

Опрях метлата о входа на магазина, свалих топуза от кантара, минах зад касата, отворих чекмеджето и изиграх една бърза, но добре обмислена пантомима. Влязох в склада и окачих топуза на верижката. Подпъхнах долния край на престилката в колана, метнах отгоре й шлифера, отидох до задната врата и леко я открехнах. И докато голямата стрелка на часовника ми опря в дванайсетицата, заби камбаната на пожарната. Преброих осем крачки през улицата, а след това, наум, още двадесет. Отбелязвах началото им с ръка, но без да мърдам устни — изчаках десет секунди, после направих нов знак с ръката си. И си представях всичко във въображението си — броях, докато ръцете ми извършваха определени движения — двадесет бързи и предварително обмислени крачки, след тях още осем. Затворих задния вход, съблякох шлифера, отпуснах надолу престилката, влязох в тоалетната, откачих топуза, от което водата спря да тече, върнах се до тезгяха, отворих чекмеджето, отворих кутията за шапки, затворих я и стегнах връзките й, върнах се пред главния вход, грабнах метлата и пак погледнах часовника. Девет часа, две минути и двадесет секунди; съвсем не зле, а с известни тренировки сигурно щях да сляза и под две минути.

Едва успях да свърша с половината тротоар, когато откъм „Фоурмастър“ приближи шеф-полицаят Стоуни.

— Добрутро, Ит. Дай ми набързо двеста грама масло, половинка бекон, шише мляко и дузина яйца. Жена ми винаги свършва всичко наведнъж.

— Няма проблем, шефе. Как вървят нещата при теб? — Приготвих продуктите и разтворих една книжна торба.

— Окей са — отвърна. — Надникнах преди две-три минути, но чух, че си в тоалетната.

— Цяла седмица ще ми трябва да се очистя от всичките твърдо сварени яйца.

— Така си е — рече Стоуни. — Човек като има зор, няма спасение.

Така че номерът минаваше.

Канеше се да излиза, когато ме запита:

— Какво става с твоя приятел Дани Тейлър?

— Нямам представа. Да не е закъсал пак нещо?

— Напротив. Видя ми се доста добре, дори се бе позачистил. Седях в колата. Помоли ме да съм свидетел на подписа му.

— За какво?

— Не знам. Държеше два листа, но се извърна така, че да не ги виждам.

— Два листа ли?

— Точно така. Два пъти се подписа, и аз два пъти, като свидетел.

— Трезвен ли беше?

— Така ми се стори. Беше се подстригал и си беше сложил вратовръзка.

— Просто не мога да ти повярвам, шефе.

— И аз едва повярвах. Горкият човечец. Такива като него докрая не се предават. Трябва да вървя у дома. — И отгалопира навън. Жена му е с двайсет години по-млада от него. Върнах се и доизметох най-едрия боклук от тротоара.

Много тъпо се чувствах. Сигурно на всички им е трудно първия път.

А за многолюдната клиентела се оказах напълно прав. Сякаш целият град изведнъж бе свършил продуктите. И тъй като пресните плодове и зеленчуци ги караха чак към обяд, изборът не беше особено богат. Но и тази липса на изобилие не пречеше на клиентите да ме държат на крак.

Маруло пристигна към десет и — чудо на чудесата — се захвана да ми помага; мереше, опаковаше и таксуваше на касата. Отдавна не се беше случвало. Обикновено само влизаше, оглеждаше и пак излизаше — като хазяин, навестяващ имота си. Но тази сутрин ми помогна и да отворя касите и сандъците с пресни продукти, след като ги докараха. Стори ми се, че е притеснен и че ме оглежда, когато съм с гръб към него. Нямахме време за приказки, но усещах погледа му върху себе си. Сигурно заради онова, което беше чул — че съм отказал подкупа. Морфа можеше и прав да излезе. Има хора, които, като научат, че си бил честен, почват да ровят за непочтеността, която те е подтикнала. Едно такова отношение — „той какво печели от цялата работа?“ — е съвсем типично за онези, които гледат на живота като на игра на покер. От самата мисъл ме досмеша, но не се издадох — нито едно мехурче от вътрешния ми смях не изскочи на повърхността.

Към единадесет пристигна моята Мери, в очарователна басмена рокля. Изглеждаше хубава, щастлива и леко задъхана, сякаш бе извършила нещо приятно, но и опасно — което си беше самата истина. Подаде ми голям кафяв плик.

— Реших, че може да ти потрябва — каза и се усмихна на Маруло с онази своя птича усмивка, която пази за хората, които малко й се нравят. А тя никак не обичаше Маруло, нито му имаше доверие — от самото начало. Винаги съм го отдавал на факта, че никоя съпруга не обича шефа или секретарката на мъжа си.

— Благодаря ти, мила — рекох. — Хубаво си се сетила. Съжалявам, че не мога начаса да те поканя на разходка с лодка по Нил.

— Ама ти наистина имаш много работа.

— И на теб ли ти свършиха всички продукти?

— Разбира се. Дори съм ти направила списък. Би ли донесъл тези неща със себе си довечера? Знам, че сега нямаш време да ми ги дадеш.

— Но никакви твърдо сварени яйца…

— Не, миличък. Поне до следващия Великден.

— Тия великденски зайчета бая работа бяха свършили.

— Марджи иска да ни покани на вечеря във „Фоурмастър“ довечера. Казва, не все тя ни гостувала.

— Добре — рекох.

— Къщата й била тясна.

— Сериозно?

— Преча ти на работата — каза.

Маруло не откъсваше очи от кафявия плик в ръката ми. Вдигнах долния край на престилката и го напъхах в джоба си. Ясно му беше, че е плик от банката. И усещах как мозъкът му души като териер, тръгнал да гони плъхове по градското бунище.

— Така и не успях да ви благодаря за бонбоните, господин Маруло — каза му тя. — Децата страшно им се зарадваха.

— По случай Великден — отвърна й. — Облякла си се като за пролет.

— Благодаря. Но успях да се намокря. Мислех, че е спряло, а то пак започна да вали.

— Вземи шлифера ми, Мери.

— В никакъв случай. Вече само ръми. Гледай си клиентите.

Темпото се засили още повече. Господин Бейкър надникна, видя опашката и си излезе.

— Ще дойда по-късно — извика.

Хорският поток не намаля чак до обяд, когато, както винаги, изведнъж секна. Хората обядваха. Уличното движение затихна. За пръв път от сутринта никому нищо не трябваше. Отпих още от кутията с мляко, която си бях отворил. Каквото вземех от магазина, си го записвах и направо си го удържах от заплатата. Маруло ми продаваше на цени на едро. Разликата хич не е малка. Ако не го правеше, съмнявам се, че при заплатата, която ми даваше, щях да устискам.

Облегна се назад на тезгяха, скръсти ръце, но го заболя, после ги напъха толкова дълбоко в джобовете на панталона си, че пак го заболя.

— Много благодаря за помощта — рекох. — Никога не е било такава лудница. Изглежда, на всички им е писнала останалата от Великден картофена салата.

— Добре работиш, момче.

— Работа като всички други.

— Не, имам предвид, че си завъдил редовна клиентела. Харесват те.

— Просто са ми свикнали. Тук съм от време оно. — После пуснах една малка сонда. — Бас държа, че вече си мечтаеш за горещото сицилианско слънце. В Сицилия е страшна жега. Бях там през войната.

Маруло извърна поглед.

— Още не съм решил.

— Защо?

— Много отдавна излязох оттам — преди четиридесет години. Никого не познавам.

— Но нали имаш роднини.

— И те не ме познават.

— Ох, как си мечтая за една почивка в Италия — само че без пушка и мешка. Но и четиридесет години не са малко време. Коя година си дошъл?

— Хиляда деветстотин и двайсета — много отдавна. Морфа направо бе уцелил десетката. Изглежда банкерите, полицаите и митничарите развиват някакъв нюх. После ми хрумна да пусна още една, по-дълбока сонда. Отворих чекмеджето, извадих стария револвер и го хвърлих на тезгяха. Маруло хвана ръце зад гърба си.

— Какво е това бе, момче?

— Мина ми през ума, че ако нямаш разрешително, ще е по-добре да си извадиш. Наказанията по закона „Съливан“[1] са сериозни.

— Откъде го взе?

— Открай време си е тук.

— Никога не съм го виждал. Не е мой. Твой е.

— И мой не е. И аз досега не го бях видял. Но все нечий трябва да е. Та докато е тук, не смяташ ли, че ще е по-добре да си извадиш разрешително? Сигурен ли си, че не е твой?

— Казвам ти — за пръв път го виждам. Не обичам оръжията.

— Странно. Мислех си, че всички големи мафиоти си падат по тях.

— Какво искаш да кажеш — „мафиот“? Да не искаш да кажеш, че съм от мафията?

Извъртях го на най-невинен майтап.

— Ами, разправят, че всички сицилианци били в мафията.

— Глупости! Никаква мафия не познавам.

Хвърлих револвера в чекмеджето.

— Човек се учи, докато е жив — рекох. — На мен пък никак не ми трябва. Май ще е най-добре да го предам на Стоуни. Ще му кажа, че съм го намерил случайно зад нещо, понеже то си е самата истина.

— Точно така — каза Маруло. — Никога не съм го виждал. Не го искам. Не е мой.

— Добре — казах. — Ще го махна.

За разрешително по закона „Съливан“ са необходими доста документи — почти толкова, колкото за паспорт.

Шефът се беше шубелисал. Прекалено много дреболии за съвсем кратко време, изглежда.

Възрастната госпожица Елгар, кронпринцеса на Ню Бейтаун, влетя с опънати срещу вятъра платна и вдигнат кливер. Госпожица Елгар живееше отделена от света зад двойни армирани стъкла с въздух помежду им. Поведе преговори за дузина яйца. И понеже ме помнеше от малък, продължаваше да ме смята за момченце. Задоволството й, че мога да пресметна колко й е рестото, бе нескрито.

— Благодаря ти, Итън — каза. Очите й се плъзнаха по мелницата за кафе, а оттам към Маруло — с еднакво внимание и в двата случая. — Как е татко ти, Итън?

— Много е добре, госпожо.

— Бъди така любезен да му предадеш моите поздрави.

— Да, госпожо, обезателно, госпожо. — Нямах ни най-малкото намерение да коригирам чувството й за време. Разправят, че продължавала да курдисва стария си стенен часовник всяка неделя, макар от години да работеше на ток. Сигурно никак не е лошо да живееш така — увиснал във времето. Даже ще е много приятно: един безкраен следобед, никога не преминаващ в утрешен ден. Преди да излезе, кимна най-учтиво на мелницата за кафе.

— Откачалка — рече Маруло и завъртя върха на показалеца върху слепоочието си.

— Никому не пречи. Никой не страда.

— Баща ти е покойник. Защо не й кажеш, че е умрял?

— Дори и да ми повярва, ще забрави. Винаги ме пита как е. Едва наскоро престана да ме разпитва и за дядо ми. Разправят, че му била гадже, дъртата кранта.

— Откачалка — отбеляза Маруло дълбокомислено. Но по някаква причина, свързана с необичайния усет на госпожица Елгар за отминаващото време, бе успял да се овладее. Трудно е да прецениш колко сложен или елементарен е един човек. И когато си вече съвсем сигурен, оказва се, че си сбъркал. Имам чувството, че по изграден от практиката навик Маруло бе свел подхода си към хората до три неща: заповеди, ласкателство и купуване. А те се бяха оказали достатъчно надеждни в повечето случаи. На някакъв етап от отношенията си с мен обаче бе загубил първото.

— Добро момче си ти — рече. — И добър приятел.

— Старият капитан, сиреч дядо ми, все повтаряше: „Ако искаш да си приятел с някого, никога не подлагай приятелството му на изпитание.“

— Умно казано.

— Умен човек беше.

— Цяла неделя все си мисля, момче — дори по време на литургията не ми излиза тая мисъл от главата.

Усещах, че го тревожи подкупът, поне аз така си мислех, и го прекъснах да му спестя време.

— За оня хубав подарък, нали?

— Да — изгледа ме с възхита. — Пък си и умен.

— Чак толкова не съм, щом не работя за себе си.

— Тук си откога… от дванайсет години?

— Точно така. Прекалено дълго се задържах. Май е време за някаква промяна.

— И никога не си бъркал в касата дори за дребни пари, нито си носил нещо у дома, без да го запишеш.

— Честността е моят номер в живота.

— Не си прави майтап. Говоря ти истината. Проверявал съм. Знам.

— Медалът можеш да го окачиш на левия ми ревер.

— Всички крадат — кой повече, кой по-малко. Само ти не крадеш. Сигурен съм!

— Може пък да дебна, че да открадна целия магазин.

— Не се майтапи. Говоря ти самата истина.

— Алфио, в ръцете си имаш един брилянт. Не го лъскай прекалено. Току-виж се оказал стъклен.

— Защо не ми станеш съдружник?

— С какво участие? Заплатата ми ли?

— Ще му намерим колая.

— Да, ама тогава няма да мога да крада от теб, без да обирам и себе си.

Засмя се, да покаже, че шегата му е харесала.

— Умно момче си ти. Но не крадеш.

— Не чу ли какво ти казах? Представи си, че се каня да ти отнема всичко.

— Честно момче си.

— Точно това имам предвид. Когато съм най-честен, никой не ми вярва. Запомни от мен, Алфио: ако искаш да прикриеш подбудите си, говори истината.

— Откъде у тебе тия приказки?

Ars est celare artem.[2]

Размърда устни, докато го смели, после се разсмя.

— Ха! Ха! Ха! Hoc erat demonstrandum.[3]

— Искаш ли една студена кола?

— Пречи ми на това! — Плесна се с ръце по шкембето.

— Млад си още за стомашни болки. Нямаш и петдесет.

— Петдесет и две съм, и имам проблеми с корема.

— Добре — рекох. — Значи, когато си пристигнал през 1920-а, си бил на дванайсет. В сицилианските училища, изглежда, от рано ви награбват с латинския.

— Пеех в черковния хор — каза.

— И аз носех кръста в тукашния черковен хор. Ще отворя обаче една кола за себе си. Алфио — продължих, — ти измисли как да ти стана ортак, а аз ще си помисля. Но отсега те предупреждавам: нямам никакви пари.

— Ще измислим нещо.

— Но ще се сдобия с пари.

Беше вперил очи в лицето ми и сякаш не можеше да ги отлепи оттам. После тихо промълви:

Io lo credo.[4]

У мен избликна сила, но без капка слава. Отворих си една кола, надигнах я и погледнах над кафявото й дуло в очите на Маруло.

— Добро момче си ти — каза, стисна ми ръката, после се запиля към изхода.

Нещо ме накара да подвикна след него:

— Как е ръката ти?

Обърна се безкрайно изненадан.

— Спря да ме боли — рече. После повтори думите на себе си: — Спря да ме боли.

Извърна се развълнуван.

— Трябва да приемеш ония мангизи.

— Кои мангизи?

— Петте процента.

— Защо?

— Вземи ги. Така ще можеш малко по малко да откупваш своя дял, само че му поискай шест на сто.

— Не мога.

— Какво значи не можеш, след като аз ти казвам?

— Не ми трябват, Алфио. Ако имах нужда, щях да ги взема, но не ми трябват.

Въздъхна дълбоко.

Следобедът бе малко по-спокоен от сутринта, но пак имаше работа. Не знам защо, но някъде между три и четири се появява някакво затишие — двайсет минути до половин час. После пак се засилва, но това са хора, тръгнали да се прибират от работа, или съпруги, втурнали се да скалъпят нещо за вечеря.

Точно по време на това затишие влезе господин Бейкър. Стоя загледан в сирената и саламите в хладилния шкаф, докато си тръгнат двамата туткащи се клиенти — от ония, дето не знаят какво искат, вземат нещо, после го оставят с надеждата, че стоката ще им скочи в ръцете и ще настои да я купят.

Най-после приключиха и си заминаха.

— Итън — рече, — знаеш ли, че Мери изтегли хиляда долара?

— Знам, сър. Каза ми предварително.

— А знаеш ли за какво й трябват?

— Разбира се, сър. От няколко месеца ми надува главата. Женска й работа. Щом мебелите се позахабят, науми ли си да купува нови, старите моментално стават непоносими.

— Не смяташ ли, че е глупаво точно сега да се правят такива разноски? Нали ти казах вчера, че се задава голяма възможност.

— Парите са си нейни, сър.

— Не става дума за хазарт, Итън. Говорех ти за абсолютно сигурна инвестиция. Според мен само след година срещу тази хилядарка ще може и мебелите да купи, и пак да й останат хилядата.

— Господин Бейкър, не виждам как мога да й забраня да харчи собствените си пари.

— Не можеш ли да я убедиш, да я вразумиш?

— И през ум не ми е минавало.

— Говориш точно като баща си, Итън. Завеяни приказки. Ако ще ти помагам да се изправиш на крака, не бих допуснал такива завеяни идеи.

— Добре, сър.

— Пък и останах с впечатление, че не се кани да ги харчи тук, в града. Щяла да обикаля големите магазини за преоценени стоки и да плати в брой. Един Господ знае на какво ще налети. Местният търговец може и по-скъпо да й вземе, но ако й е пробутал калпава стока, винаги можеш да се оплачеш. Тропни с крак по пода, Итън. Накарай я моментално да внесе парите обратно. Или й кажи да ги повери лично на мен. Никога няма да съжали за това.

— Тези пари са й наследство от брат й, сър.

— Много добре знам. Помъчих се да я разубедя, когато тръгна да ги тегли. А тя само ме изгледа с някакъв занесен синеок поглед — искала да се поразтърси. Че кой й пречи да търси, без да носи хиляда долара в джоба? Ти поне прояви някакъв разум, ако тя не може.

— Изглежда, съм загубил тази способност, господин Бейкър. Откакто сме женени, все сме без пари.

— Ами вземи да се научиш, и то бързо, докато не са се свършили парите. На някои жени харченето им действа като наркотик.

— Мери не е имала възможността да развие подобен навик, сър.

— Никога не е късно. Щом вкуси кръв, ще се превърне в убиец.

— Съмнявам се, че точно това искате да кажете, господин Бейкър.

— Напротив, най-сериозно говоря.

— Надали има друга толкова пестелива жена, колкото моята. Животът я е научил.

Не знам защо, но той нещо се беше напомпал.

— Силно съм разочарован от теб, Итън. Ако възнамеряваш да напреднеш, трябва да започнеш да командваш в собствения си дом. Сигурен съм, че ще можеш да отложиш новите мебели поне за още малко време.

— Аз — да, но не и тя. — Мина ми през ума дали пък банкерите не развиват някакви рентгенови очи, та да вижда плика под дрехите ми. — Ще се постарая да я разубедя, господин Бейкър.

— Ако не ги е похарчила досега. Тя вкъщи ли се прибра?

— Каза, че ще вземе автобуса до Риджхамптън.

— Мили Боже! Отпиши ги хилядата долара.

— Е, има още капитал, все пак.

— Не е в това въпросът. Парите са единственият ти ключ да влезеш.

— Парите докарват други пари — промълвих.

— Точно така. Забравиш ли го — спукана ти е работата. Оставаш си продавач за цял живот.

— Съжалявам, че така стана.

— Пак ти казвам: поеми нещата в свои ръце.

— Те, жените, са особени, сър. Може именно вчерашният ни разговор за печелене на пари да й е внушил, че това е съвсем лесна работа.

— Ами, твоята задача е да я разубедиш, защото без пари няма да спечелиш никакви други.

— Да ви отворя ли една студена кола, сър?

— С удоволствие.

Не му отиваше да пие направо от шишето, та се наложи да разпечатам нов пакет с картонени чаши за излет, но поне малко се поохлади. Замина си, мърморейки като отдалечаваща се гръмотевица.

Влязоха две негърки от отвъд прелеза, което го принуди да си допие колата и да преглътне яростта си.

— Ти все пак й поговори — рече ядосано, излезе и прекоси улицата на път към дома си. Попитах се дали не е вбесен, понеже подозира нещо, но реших, че не е точно така. По-скоро го беше яд, защото е изгубил умението си да командва. Наистина може да ти кипне, когато някой отказва да приеме съветите ти.

Двете негърки се оказаха приятни дами. Отвъд прелеза има цял квартал с черни, много свестен народ. Не пазаруват кой знае колко от нас, понеже имат техен си магазин, но от време на време минават да проверят какви са ни цените, да не би верността им към расата да им струва прекалено много. По-скоро сравняваха, отколкото да пазаруват, но аз ги разбирам — при това бяха красиви жени, със страшно дълги, прави, стройни крака. Недояждането в детските години наистина може да сътвори чудеса с човешкото тяло, че и с човешкия дух, ако е за въпрос.

Обадих се на Мери малко преди да затворим:

— Ще позакъснея, гълъбице моя.

— Не забравяй за вечерята с Марджи във „Фоурмастър“.

— Няма, няма.

— Колко ще закъснееш?

— Десетина-петнайсет минути. Искам да хвърля един поглед на драгата в пристанището.

— Това пък за какво ти е?

— Чудя се дали да не я купя.

— О!

— Да ти донеса някаква риба?

— Ами, ако видиш хубава писия. Май само това хващат по това време.

— Добре. Тръгвам.

— И не се бави. Ще ти трябва време да се изкъпеш и преоблечеш. Във „Фоурмастър“ ще сме все пак.

— Няма, красавице моя ненагледна. Господин Бейкър направо щеше да ме изяде за това, че съм ти дал да похарчиш хиляда долара.

— Дъртият му пръч!

— Мери, Мери — врагът подслушва.

— Кажи му какво може да направи.

— Не става. Да не говорим, че те смята за тъпачка.

— Моля?

— А пък аз съм завеян, заве-е-е-ян — ти ме познаваш добре-е-е.

Смехът й зазвъня като камбанка, а това винаги кара душата ми да настръхва от удоволствие.

— Бързай към къщи, миличък — рече. — Бързай към дома. — Ето, за такива думи си мечтае всеки мъж! Окачих слушалката и останах прав до телефона, целият разтреперан от щастие, ако такова състояние съществува. Напънах се да се сетя как съм живял, преди да срещна Мери, но нищо не си спомнях; или какво би било без нея, но и това не можех да си представя, освен тази подробност, че ще е съществувание, обрамчено в черно. Предполагам, че всеки човек рано или късно решава какво иска да пише на гроба му. Моят епитаф ще бъде: „Сбогом, Чарли.“

Слънцето се бе скрило зад хълмовете на запад, но някакъв огромен пухкав облак отразяваше светлината му право към пристанището и вълнолома и морето зад него, та зайчетата на вълните розовееха. Подпорите във водата до градския кей са от тройни дървени стволове с железен обръч отгоре, наклонени като пилони, за да разрязват зимните ледове. На върха на всяка една стоеше неподвижна чайка — обикновено мъжка, с идеален бял нагръдник и чисти сиви криле. Интересно дали всяка си нямаше собствено място, което да продава или отдава под наем, ако поиска.

Няколко рибарски лодки се бяха прибрали. Познавам всички рибари, откакто се помня. А и Мери се оказа права. Имаха само писия. Купих четири хубави екземпляра от Джо Лоугън и изчаках да отдели филетата; ножът му се плъзгаше по гръбнаците им с такава лекота, сякаш пореше вода. Пролетно време има една-единствена безпогрешна тема за разговор: кога ще се появят пасажите с океанска пъстърва? Както казвахме навремето, „Щом люлякът разцъфти, пъстърва ще хапнеш ти“, но и това не е гаранция. Имам чувството, че цял живот пъстървата още не е дошла или току-що си е заминала. А пък каква красота е, когато я хванеш: нежна като речната си посестрима, чиста, сребърна като… като сребро направо. С чудесен аромат. Да, ама сега я нямаше. Дори една-единствена не бе успял да хване Джо Лоугън.

— Аз лично предпочитам тетраодона[5] — каза Джо. — Но най-интересното е, че като им кажеш тетраодон, не смеят да я докоснат. Но кажи им „морска кокошка“[6], и ще се изпотрепят за нея.

— Как е дъщеря ти, Джо?

— А, бе, уж се пооправи за малко, после пак я хваща. Идва ми да умра.

— Най-искрено ти съчувствам.

— Ако можеше да се направи каквото и да било…

— Знам. Горкото дете. Сложи ми писията в тая торбичка. И я целуни от мен, Джо.

Изгледа ме продължително в очите, сякаш искаше да изтегли нещо, някакъв цяр от мен.

— Ще й предам, Ит — рече. — Обезателно.

Драгата на околийското управление работеше отсам вълнолома; огромният й червяк загребваше кал и миди, помпите го изтласкваха по монтираните върху понтони тръби, които го изплюваха отвъд обмазаните с катран прегради на брега. Работните й фарове бяха включени, светлините за движение — също, а на мачтата бяха вдигнати и два червени балона, за да се вижда, че работи. Някакъв блед готвач с бяла шапка се бе облегнал на голите си лакти върху борда, зяпаше разбунената вода и сегиз-тогиз плюеше в мътилката. Вятърът духаше към брега и носеше откъм драгата вонята на кал, отдавна измрели миди и загнили водорасли заедно със сладкото ухание на ябълков пай с канела. Огромният червяк се въртеше царствено и удълбочаваше входния канал.

За миг розовият залез се отрази в платната на пъргава яхта, но тя направи завой и светлината изчезна. Тръгнах обратно, свих вляво покрай новата марина, минах покрай стария яхтклуб и край залата на Американския легион с монтирани край стъпалата й боядисани в кафяво картечници.

Лодкостроителницата работеше до късно; подготвяха и боядисваха зазимените плавателни съдове за идващото лято. Необичайно студената пролет бе забавила бояджиите и лакировчиците.

Оттам се спуснах към обраслия в плевели парцел до самия край на пристанището, после свърнах бавно към бараката на Дани. И си подсвирквах една стара мелодия, дано не откаже да се срещне с мен.

Той май точно това възнамеряваше. В бараката нямаше никой, но знаех със сигурност — буквално го виждах пред очите си, — че е залегнал някъде сред бурените, най-вероятно между разхвърляните насам-натам огромни дървени греди. И понеже знаех, че ще се върне моментално след като си замина, извадих от джоба си кафявия плик, подпрях го върху мръсното му легло и си тръгнах, като продължих да си свирукам, освен за един миг, в който извиках под сурдинка: „Довиждане, Дани. Всичко най-хубаво.“ И продължих да подсвирквам по уличката, после по „Порлок“, покрай внушителните къщи по „Брястова“, докато стигнах до моята — дома на рода Холи.

Заварих моята Мери в окото на ураган; въртеше се тихо и спокойно, а наоколо й се вихреха отломки и бурни ветрове. Насочваше разрухата, както си беше, по бял найлонов комбинезон и чехли; току-що измитата й коса бе увита около ролките по главата й, наподобяващи огромно котило кърмещи се кренвирши. Не си спомням откога не бяхме ходили на вечеря в ресторант. Не можехме да си го позволим и постепенно изгубихме навика. Дивата й възбуда подхвърляше децата по периферията на личния й ураган. Хранеше ги, миеше ги, издаваше заповеди, отменяше заповеди. Дъската за гладене бе все още насред кухнята, а скъпите ми изгладени дрехи висяха по облегалките на столовете. Сегиз-тогиз Мери спираше галопа си и минаваше с ютията по роклята, която гладеше. От вълнение децата почти бяха изгубили апетит, но заповедта си беше заповед.

Имам цели пет официални костюма — доста голяма бройка за продавач в бакалница. Опипах ги така, както висяха по облегалките. Всеки един си има име: Олд Блу, Суит Джордж Браун, Дориан Грей, Беринг Блек и Добин[7].

— Кой от тях да облека, гушкаво мое?

— Гушкаво ли? О! Ами вечерята не е официална и днес е понеделник. Бих ти предложила Сладкия Джордж или Дориън — да, Дориън облечи — достатъчно официален е, без да е строг.

— С папийонката на точиците ли?

— Разбира се.

Елън се намеси:

— Папа! Как така ще слагаш папийонка. Та ти си възрастен човек.

— Ни най-малко. Чувствам се млад, весел и главозамаян.

— Ще станеш за порсмешище. Добре, че няма да съм с вас.

— И аз казвам същото. Откъде ти дойде на ума, че съм някакъв стар пор?

— Е, ти не си стар, но си прекалено стар за папийонка.

— Малка гадна конформистка си ми ти.

— Е, щом си решил да станеш на порсмешище.

— Точно това искам да бъда. Мери, ти не щеш ли да съм пор за смешище?

— Оставете баща си на мира, трябва да се изкъпе. Изгладената ти риза е на спалнята.

Алън каза:

— Готов съм с половината си съчинение „Обичам Америка“.

— Много хубаво, понеже през лятото съм ти замислил да поработиш.

— Да поработя?

— В магазина.

— О! — Не ми се стори особено ентусиазиран.

Елън пое дълбоко въздух, но след като привлече вниманието ни, не каза нищо. Мери повтори осемдесет и петте неща, които децата трябвало да направят, съответно да не правят, докато ни няма, а аз се качих горе да си взема вана.

Тъкмо си връзвах любимата ми папийонка на сини точки — единствената ми папийонка на сини точки, — когато Елън се облегна на рамката на вратата.

— Да беше малко по-млад, много хубаво щеше да ти стои — заяви ми с ужасна женственост.

— Някой добър съпруг големи ядове ще бере с теб, мила моя.

— Такива папийонки не носят дори гимназистите в най-горния клас.

— Но ги носи английският министър-председател Макмилън.

— Това е съвсем друго. Татко, редно ли е да се преписва от някоя книга?

— Обясни ми!

— Да кажем, че някой… че аз, докато си пиша съчинението, взема нещо от някоя книга… това за преписване ли се смята?

— Зависи как го направиш.

— Както ти каза — „обясни ми“.

— По-точно казано, „както аз казах“.

— Добре, де.

— Ако го сложиш в кавички и най-отдолу упоменеш кой го е написал, би придало тежест и авторитет на съчинението ти. В Америка горе-долу половината от книгите или са антологии, или сборници с цитати. Сега вече харесваш ли ми папийонката?

— Ами ако е без кавички?

— Чиста кражба си е, като всяка друга кражба. Надявам се, че не си направила подобно нещо.

— Не съм.

— Защо питаш тогава?

— Могат ли да те вкарат в затвора?

— Ако си получила пари за написаното, могат. Не прави такива работи, моето момиче. Какво мислиш сега за папийонката ми?

— Според мен продължаваш да си просто невъзможен.

— Ако смяташ да се присъединиш към останалите, можеш да съобщиш на проклетия си брат, че съм му донесъл проклетата маска на Мики Маус и че трябва да се срамува от себе си.

— Ти никога не слушаш, когато ти се говори, поне не истински.

— Напротив, най-внимателно ви изслушвам.

— Ъ-ъ. Хич не слушаш. Но някой ден ще съжаляваш.

— Довиждане, Леда. Поздрави лебеда от мое име.

Завлече се нанякъде, напращяла от бебешки тлъстинки. Момичетата ще ме уморят. Накрая винаги се оказват момичета.

А моята Мери бе направо красива, истински красива и бляскава. През порите й чак струеше някаква вътрешна светлина. Докато вървяхме под арките на дърветата по „Брястова“ и уличните лампи ни осветяваха на пресекулки, кълна се, че нозете ни се движеха с гордите и елегантни стъпки на отправили се към старта чистокръвни коне.

— В Рим трябва да дойдеш! Египет е тесен за теб. Големият свят те зове.

Изкикоти се, и то така, че дъщеря ни щеше да се възгордее, ако успееше да го направи. Кълна се.

— В бъдеще ще излизаме по-често, любов моя.

— Кога?

— Когато забогатеем.

— А то ще е?

— Скоро. Ще те привикна да ходиш с обувки.

— А ти ще си палиш ли пурите с десетдоларови банкноти?

— С двайсетачки.

— Харесвам те.

— Ни ми говори тъй ма, моме — шъ мъ засрамиш.

Съвсем наскоро собствениците на „Фоурмастър“ монтираха еркерни витрини към улицата с малки тъмнозелени квадратни стъкла с цел да му придадат по-стар и автентичен вид — която цел бе постигната, — но същите тези стъкла изкривяваха образите на седналите вътре около масите хора. На един лицето му бе само челюст, друг имаше само едно облещено око; но като цяло старият „Фоурмастър“ — а покрай него и мушкатото, и лобелията в сандъчетата до витрината — придобиха достолепие и автентичност.

Марджи вече ни чакаше — изисканата домакиня на вечерята до връхчетата на пръстите си. Представи ни своя компаньон, някой си господин Хартъг от Ню Йорк, със солариумен загар и със зъби, по-стройни от зърната на кочан „Кънтри Джентълмен“[8]. Господин Хартъг имаше вид на опакован и покрит с шеллак, но на всички въпроси отговаряше с одобрителен смях. Приносът му се ограничи дотук, но не бе никак лош.

— Приятно ми е — каза Мери.

Господин Хартъг се разсмя.

— Надявам се да ви е известно, че компаньонката ви е вещица — рекох.

Господин Хартъг се разсмя. На всички ни беше особено приятно.

— Помолих за маса до витрината — каза Марджи. — Ей онази там.

— И си поръчала специално свежи цветя, Марджи.

— Мери, все пак следваше да изразя по някакъв начин благодарността си за всичкото твое гостоприемство.

Продължиха в същия дух, докато се настанявахме, та и след това; господин Хартъг се изсмиваше след всяка точка — явно духовит човек. Поставих си за задача да измъкна някоя дума от него, но по-късно.

Заредената маса изглеждаше приятно и много бяла, а сребърните прибори, които не бяха от сребро, имаха изключително сребърен вид.

— Аз ви поканих — каза Марджи, — значи аз командвам и поръчвам за всеки по едно мартини, без да ме интересува кой иска и кой — не. — Господин Хартъг се засмя.

Донесоха мартинитата, но не в чашки, а в разлати високи чаши, в които и врабче можеше да се окъпе, с по едно резенче лимон. От първата глътка все едно че прилеп-вампир ме захапа за гърлото, но упойката постепенно ме хвана, след което напитката омекна, а с наближаване на дъното стана направо страхотна.

— Ще пием по още едно — обяви Марджи. — Храната тук я бива, но не е нищо специално.

Тогава й разказах, че открай време се каня да отворя бар, в който да се сервират само втори мартинита. Сума ти пари ще натрупам.

Господин Хартъг се разсмя, на масата ни се появиха още четири вани за врабчета, а аз все още дъвчех първото си лимоново резенче.

След първата глътка от втората чаша господин Хартъг най-после се сдоби с дар слово. Гласът му бе плътен, вибриращ, като на актьор или певец — или на амбулантен търговец на стока, която никой не желае. Не би било грешно да се опише и като загрижен лекарски глас.

— Госпожа Йънг-Хънт казва, че имате собствен бизнес тук — рече. — Очарователно градче, непокътнато.

Тъкмо се канех да му опиша съвсем точно в какво се състои бизнеса ми, когато топката пое Марджи:

— Господин Холи е бъдещият властелин на околията — каза.

— Така ли? И в коя област развивате бизнеса си, господин Холи?

— Във всички — отвърна Марджи. — В абсолютно всички, но малко така — задкулисно, нали ме разбирате. — Очите й вече лъщяха от алкохола. Погледнах Мери. Нейните едва сега излизаха на повърхността, от което заключих, че ония двамата — или най-малкото Марджи — вече му бяха дръннали поне две-три, преди да се появим.

— Е, сега поне не ми се налага да опровергавам — рекох.

Господин Хартъг отново прибягна до смеха си.

— Имате прекрасна съпруга. Значи, битката отсега е наполовината спечелена.

— С моята жена битката е непрестанна.

— Итън, човекът ще си помисли, че само се бием.

— Не е ли така! — Гаврътнах половината съдържание на чашата си и усетих как иззад очите ми изби жега. Същевременно гледах през зеленото стъкълце в едно от деленията на витрината. Отразяваше пламъка на свещта и сякаш бавно се въртеше. Изглежда, ме докара до някаква автохипноза, понеже се чух как продължавам да приказвам, но като че ли бях страничен наблюдател:

— Госпожа Марджи е Източната вещица[9]. Мартинито не е напитка, а балсам. — Продължавах да изпитвам магията на зеленото стъкълце.

— Изненадваш ме! Винаги съм се сравнявала с Озма[10]. А Източната вещица не беше ли онази, лошата?

— Точно за нея говоря.

— И нали тя накрая се разтопи?

През зеленото стъкълце мернах минаваща по тротоара човешка фигура. Въпреки изкривения образ по леко килнатата наляво глава и необичайното стъпване по външния ръб на обувките разпознах Дани. И се видях как скочих и хукнах подире му. Видях се как стигнах до ъгъла с „Брястова“, но той вече бе изчезнал — вероятно се бе шмугнал в задната градина на втората къща.

— Дани! Дани! Върни си ми парите! Моля те, Дани, върни ми ги. Не ги пипай. Отровни са. Аз ги отрових!

И чух смях, само че идваше от господин Хартъг. А Марджи каза:

— Аз обаче предпочитам да съм Озма.

Обърсах сълзите си със салфетката и поясних:

— То все пак е за пиене, а не за плакнене на очите. Прогаря ги.

— Очите ти са силно зачервени — отбеляза Мери.

Не успях да се включа отново във веселбата им, но се чувах как продължавам да говоря, да разправям истории, а Мери да се смее звънливо, което ме кара да смятам, че съм бил забавен, евентуално и очарователен, но така и не успях да се добера обратно до масата. И Марджи, изглежда, го усети. Погледът й, съдържащ безмълвен въпрос, не се откъсваше от мен, дявол да я вземе. Истинска вещица си е тя.

Не помня какво вечеряхме. Имам спомен от бяло вино, така че трябва да е било риба. Нежното стъкълце вече се въртеше със скоростта на витло. После пихме бренди, което предполага да е имало и кафе — докато накрая всичко приключи.

На излизане, след като пропусна напред Мери и господин Хартъг, Марджи ме запита:

— Къде беше през цялото време?

— Не те разбирам.

— Изчезна нанякъде. Само отчасти присъстваше.

— Чупка, вещице!

— Добре бе, приятелче — каза.

На път към дома се вглеждах в градинските сенки. Мери се бе вкопчила в ръката ми, а походката й беше леко несигурна.

— Чудесна вечер — рече. — Никога не съм прекарвала толкова приятно.

— И на мен ми беше хубаво.

— Марджи е една безупречна домакиня. Просто не знам как ще й се реванширам за днешната вечеря.

— И с това съм съгласен.

— Ами ти, Итън? Знаех, че можеш да разправяш смешки, ама на тях направо им се откачиха ченетата от смях. Господин Хартъг каза, че му прималяло от смеене, докато разправяше за господин Ред Бейкър.

И това ли бях изръсил? Кое по-точно? Май така си беше. Ох, Дани — върни ми парите! Умолявам те!

— Ти си направо професионален комик — каза моята Мери. А в рамката на предната ни врата така здраво я награбих, че тя захвана да скимти. — Подпийнал си си, скъпи. Причиняваш ми болка. Внимавай да не разбудим децата.

Бях намислил да я изчакам да заспи, после да се измъкна, да отида до бараката и да го намеря — ако трябва, и с полиция. Но не бях толкова наивен. Дани беше заминал. В това бях сигурен. Затова продължих да лежа в мрака и да наблюдавам как червените и жълтите точици се носят по очната ми слуз. Съзнавах какво точно бях направил, а и Дани го знаеше не по-зле от мен. Сетих се как бях убил зайците. Сигурно само първия път е гнусно. После го приемаш като нещо задължително. Както в бизнеса, така и в политиката, ако искаш да станеш Властелинът на планината, трябва с меч и боздуган да си пробиеш път през тълпата. Стигнеш ли веднъж, може да си великодушен и велик — но първо трябва да издрапаш догоре.

Бележки

[1] Издаден през 1911 г., законът позволява на жителите на щата Ню Йорк да носят скрито регистрирано оръжие. — Б.пр.

[2] Изкуството е умението да скриеш изкуството (Овидий) (лат.). — Б.пр.

[3] Правилното е Quod erat demonstrandum (QED) — Което и трябваше да се докаже (лат.). — Б.пр.

[4] Убеден съм (ит.). — Б.пр.

[5] Отровна риба от сем. Tetraodonlidae. — Б.пр.

[6] Название, което обикновено се отнася за риба тон. — Б.пр.

[7] Букв. „Верният син“, „Сладкият кафяв Джордж“ (по песента „Сладката Джорджия Браун“), „Сивият Дориан“ (по романа на Оскар Уайлд), „Погребално черният“ и „Дорчо — работният кон“. — Б.пр.

[8] Сорт царевица с бели зърна. — Б.пр.

[9] Героиня на Лиман Франк Баум от книгата „Вълшебникът от Оз“. — Б.пр.

[10] Принцеса Озма — героиня от поредицата на Лиман Франк Баум „Светът на Оз“, появяваща се във всеки един от романите с изключение на първия — „Вълшебникът от Оз“. — Б.пр.