Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Winter of Our Discontent, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Джон Стайнбек. Зимата на нашето недоволство

Американска

ИК „Колибри“, София, 2009

ISBN: 978-954-529-710-6

 

John Steinbeck

The Winter of Our Discontent

Copyright © John Steinbeck, 1961

Copyright renewed Elaine Steinbeck, Thorn Steinbeck, and John Steinbeck IV, 1989 All rights reserved

 

© Венцислав K. Венков, превод

© Стефан Касъров, художник на корицата

 

Редактор: Жечка Георгиева

Коректор: Албена Накева

Формат 84/108/32

Печатни коли 21

Цена 15 лв.

 

Предпечатна подготовка: Васил Попов

Печатница „Инвестпрес“

История

  1. — Добавяне

Деветнадесета глава

Синът ми се държа много добре. Беше отпуснат и мил към нас. Не тръгна да си отмъщава, нито разпореди изпълнението на някоя смъртна присъда. Прие почестите и похвалите ни като нещо естествено полагащо му се, без суета и без излишна скромност. Успя да стигне до креслото си във всекидневната и да пусне радиото си, преди стоте бенгалски огъня да се превърнат с пращене в черни пръчици. Очевидно ни опрощаваше всички прегрешения. Не съм виждал друго момче да приема величието с повече смиреност.

Вечерта действително бе пълна с чудеса. Колкото изненадващ да бе лесният възход на Алън към рая, многократно по-неочаквана бе реакцията на Елън. Известен брой години на внимателни и принудителни наблюдения ми даваха повод да очаквам госпожица Елън да е съсипана и раздирана от завист и да търси, разбира се, начини да подкопае величието му. Явно бях страхотно заблуден. Тя бе най-откровеният венцехвалител на брат си. Именно тя седна да ни разправя как седели в елегантен апартамент на Шестдесет и седма улица след една фантастична вечер и гледали разсеяно късните новини по СиБиЕс, когато съобщили за триумфа на брат й. И пак същата тази Елън се впусна в спомени за това, как кой какво казал и как изглеждал, и как с перце да си ги бутнел — щели да изпопадат. Докато Елън разправяше как брат й щял да се появи заедно с останалите четирима носители на почетни грамоти и как щял да чете съчинението си пред милионите телезрители, Алън седеше надменно кротък, а Мери запълваше паузите с клопане на щастлива квачка. Хвърлих поглед към Марджи Йънг-Хънт. Беше се вглъбила така, сякаш гледа на карти. И някаква мрачна тишина полази в стаята.

— Няма съмнение — рекох. — Тук трябва всички да вдигнем тост с ледена лимонада.

— Елън ще донесе. Къде изчезна Елън? Влиза и излиза като дим.

Марджи Йънг-Хънт се изправи нервно.

— Това си е ваше семейно тържество. Трябва да си вървя.

— Как така, Марджи? Та и ти си част от тържеството. Къде се запиля тази Елън?

— Мери, не ме карай да си признавам, че съм леко преуморена.

— Вярно, скъпа, все забравям, че ти пое основното бреме. А ние така хубаво си починахме, както никога — и то изцяло благодарение на теб.

— За мен беше безкрайно удоволствие. Не бих го изпуснала за нищо на света.

Искаше да излезе, и то възможно най-бързо. Прие нашите благодарности и тези на Алън и хукна.

— Не й казахме за магазина — промълви Мери.

— Остави го за по-нататък. Да не отнемаме от радостта на Негово розово величество. Заслужил си я е. Къде е Елън в крайна сметка?

— Отиде да си легне — рече Мери. — А за това, което казваш, си абсолютно прав и съобразителен, скъпи. Алън, днес наистина бе един велик ден за теб. Време ти е да си лягаш.

— Смятам да поостана още малко — каза Алън великодушно.

— Но ти имаш нужда да си починеш.

— Почивам си.

Мери ме погледна умолително за помощ.

— В подобни мигове човешката душа е подложена на изпитание. Мога да го отупам, но можем и да го оставим да се наслади на победата си над нас.

— Но той си е едно малко момче все пак. И има нужда от почивка.

— Има нужда от куп неща, но почивката не е едно от тях.

— Всеки знае, че децата се нуждаят от почивка.

— Нещата, които всички знаят, в повечето случаи са заблуди. Чула ли си някога дете да е умряло от прекомерна работа? Не. Само с възрастните се случва. Децата са прекалено съобразителни в това отношение. И си почиват, щом усетят, че трябва да си починат.

— Но вече минава полунощ.

— Вярно, скъпа моя, но той ще спи чак до обяд. А ние двамата с теб ще трябва да се надигнем още в шест.

— Какво искаш да кажеш? Че ще си легнеш и ще го оставиш тука?

— Той има нужда да ни отмъсти за това, че сме го създали.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. За какво да ни отмъщава?

— И понеже започваш да се ядосваш, искам двамата с теб да сключим един облог.

— Ще се ядосвам, разбира се. А ти се държиш глупаво.

— Ако до половин час след нашето лягане той не се промъкне до леглото си, ще ти дам четиридесет и седем милиона, осемстотин двадесет и шест долара и осемдесет цента.

Е, загубих и сега ще трябва да й плащам. Понеже стъпалата изскърцаха под нашата знаменитост тридесет и пет минути, след като му пожелахме лека нощ.

— Мразя те, когато си прав — каза моята Мери. Беше се подготвила цяла нощ да се ослушва.

— Не бях прав, скъпа. Загубих с някакви пет минути. Просто имам добра памет.

Тогава тя заспа. И за разлика от мен не чу как Елън се промъкна надолу по стълбите. Тъкмо се бях загледал в движещите се из мрака мои червени петна. И не я последвах, тъй като чух слабото потракване на месинговото ключе в ключалката на шкафа и осъзнах, че дъщеря ми си зарежда батерията.

Червените ми петна бяха необичайно активни. Щом се съсредоточах върху тях, хукваха да бягат насам-натам. Старият капитан ми убягваше. Не ми се беше явявал ясно от… ами, да речем, от Великден. За разлика от леля Хариет — „иже еси на небесах“ — по отношение на Стария капитан знам, че не ми се явява ясно всеки път, когато съм недружелюбно настроен към себе си. В този смисъл е нещо като проверка на личното ми отношение към самия мен.

Тази нощ обаче го принудих. Лежах изпънат и вдървен на самия ръб на моята част от спалнята. Стегнах всеки мускул на тялото си, най-вече врата и челюстта, стиснах юмруци върху корема си и го насилих да се появи — с мрачните си очички, белия щръкнал мустак и приведените напред рамене, които доказваха, че някога е притежавал силно тяло и го е използвал. Накарах го даже да си сложи синята фуражка с тясната лъскава козирка и с образуваната от две котви златна буква „H“ — за Hawley, — която почти не носеше. Старецът се позапъна, но аз го принудих да дойде и го поставих върху рушащия се зид на старото пристанище близо до моето Място. Накарах го да седне върху купчина едри камъни за баласт и сключих дланите му една върху друга около главата на бастуна от нарвал. С такъв бастун и слон можеш да повалиш.

— Имам нужда от нещо, което да мразя. Това, да съжаляваш и да проявяваш разбиране, е пълна глупост. Търся нещо истински омразно, което да поеме огъня, на който се пека.

Паметта се плоди с голяма лекота. Започваш с един ясен подробен образ, а тя се задейства и започва да превърта напред или назад, сякаш гледаш някакъв филм.

Старият капитан се размърда. Посочи с бастуна си.

— Изравни третата скала отвъд вълнолома с най-долната точка на нос Порти при прилив, а оттам — на половин кабелт встрани се намират останките му.

— На какво се равнява половин кабелт, сър?

— Как на колко? На половината от сто клафтера, разбира се. Пуснал бе котва така, че да се върти около нея и приливът тъкмо бе започнал. След две години на лош късмет. Половината бъчви за мас бяха празни. Бях на брега, когато лумна, някъде към полунощ. Когато и маста се запали, в града стана като посред бял ден, а пламъците вървяха по мазното петно и стигаха чак до нос Оспри. Нямаше начин да го прекараме до брега, щото можеше да запали и кейовете. За около час изгоря до ватерлинията. Килът и фалшкилът и сега са си там на дъното — и още ги бива. И те, и книците му бяха изработени от девствен дъбов материал от остров Шелтър.

— Как се е запалил?

— По мое мнение не се е запалил сам. По това време бях на брега.

— Че на кого ще му трябва да го пали?

— На собствениците, естествено.

— Та нали ти си му бил собственикът?

— На половината. Но аз кораб не мога да запаля. Много ми се ще да видя дървенията му — в какво състояние е сега.

— Можеш да си вървиш вече, капитане, сър.

— Тая омраза няма да трае дълго.

— Е, по-добре е от нищо. Ще извадя кила му… щом забогатея. Специално за теб ще го направя: изравнявам третата скала отвъд вълнолома с най-долната точка на нос Порти при прилив, а оттам — на петдесет клафтера встрани. — Още не бях заспал. Юмруците и ръцете ми до лактите бяха вкочанени и ги притисках към стомаха си, та да не ми изчезне Стария капитан, но след като го пуснах, сънят ме заля.

Когато фараонът сънувал, събирал своите специалисти, а те му казвали какво било и какво щяло да стане в царството му, което си било съвсем вярно, тъй като царството бил самият той. Когато някой от нас сънува нещо, отнася го на специалист, за да ни каже как стоят нещата в царството, което представляваме. Моят сън обаче не се нуждаеше от специалист. Както повечето ми съвременници, и аз не вярвам в предсказания и магии, но въпреки това посвещавам половината си време на практикуването им.

През пролетта, изпаднал в мрачно и самотно настроение, Алън обяви, че е атеист, с което искал да накаже Бог и родителите си. Казах му да не стига до крайности, за да не остане без извинение да не минава под стълби или да се отмагьосва от черни котки с плюнка върху палеца, нито пък да си пожелава нещо при новолуние.

Онези, които най-много се боят от сънищата, си самовнушават, че изобщо не сънуват. Моят сън в случая мога съвсем лесно да го обясня, от което обаче той не става по-малко страшен.

Получи се, не знам по какъв начин, разпореждане от Дани. Той тръгваше да лети нанякъде със самолет и искаше от мен определени неща — неща, които самият аз да свърша. Да направя шапка на Мери например. От тъмнокафяв агнешки велур с вълната от вътрешната страна. Да бъдела с лицева кожа отвън, като онези мои подплатени с овча вълна чехли, да бъдела като шапка на бейзболист с дълга козирка. Освен това искаше и ветропоказател — но не от ония с въртящите се метални чашки, а домашно изработен от тънък, но твърд картон, какъвто използват за държавните пощенски картички, и да бъде монтиран върху бамбукови пръчки. И ми нареди да го срещна, преди да излети. Взех със себе си стария бастун от нарвал на Стария капитан. Той стои в стойката за чадъри с формата на слонски крак в преддверието ни.

Когато някой ни я подари преди време, погледнах големите нокти с цвят на слонова кост и казах на децата: „Първото дете, посмяло да лакира тези нокти, голям бой го чака. Ясно ли е?“ Те ме послушаха, та се наложи сам да ги боядисам — с яркочервен лак за нокти от масичката в харема на Мери.

Тръгнах за срещата с Дани с понтиака на Маруло, а самото летище се помещаваше в пощата на Ню Бейтаун. Паркирах и положих усукания бастун върху задната седалка, но двама полицаи със зъл вид се приближиха с патрулката и казаха:

— Не може на седалката.

— Да не би да е забранено със закон?

— Ти какво сега? На интересен ли се правиш?

— Не, само питам.

— Добре. Махни го тогава от седалката.

Дани беше в задната част на пощата и сортираше някакви колети. Сложил си бе шапката от агнешка кожа и въртеше картонения ветропоказател. Лицето му бе измършавяло и устните — силно напукани, но ръцете му се бяха надули като водни грейки, сякаш го бяха жилили оси.

Изправи се да се здрависаме и обви ръката ми с някаква топла, гумена маса. Постави нещо в дланта ми — нещо малко, тежко и хладно, голямо горе-долу колкото ключ, но не беше ключ — някакъв оформен метален предмет с остри ръбове, но полиран. Не знам какво беше, тъй като не го погледнах, а само го опипах. Приведох се напред и го целунах по устата, а с устните си усетих колко напукани и загрубели са станали неговите. В този миг се събудих — от потрес и студ. Започнало бе да се зазорява. Виждах езерото, но не и застаналата до него крава, и все още усещах напуканите сухи устни. Рипнах от леглото, тъй като нямах никакво намерение да си мисля за съня. И кафе не си направих, ами слязох до слонския крак и се уверих, че онзи жесток боздуган, наречен бастун, си е все още там.

Беше пулсиращата част на зазоряването, гореща и влажна, тъй като сутрешният ветрец все още не се беше надигнал. Улицата бе сивосребриста, а тротоарът — мазен от човешки утайки. Кафенето на „Фоурмастър“ още не беше отворило, но пък и на мен не ми се пиеше кой знае колко кафе. Минах през уличката и отворих задния ми вход — надникнах през предната витрина и видях, че кожената кутия за шапки продължава да си седи зад тезгяха. Отворих консервна кутия с кафе и изсипах съдържанието в кофата за боклука. После пробих две дупки в консерва с кондензирано мляко и го изсипах в кутията от кафето, подпрях задната врата да стои отворена и поставих на входа кутията с мляко. Котаракът чакаше готов на уличката, но нямаше да дойде до млякото, преди да съм отишъл в предната част на магазина. Дори оттам го виждах: сив котарак лочи мляко в една сива уличка. Когато вдигна глава, имаше млечни мустаци. Приседна на хълбоци, облиза устни, после започна да си мие ходилата.

Отворих кутията за шапки и извадих съботния оборот — описан подробно и прищипан с кламери. От кафявия банков плик извадих тридесет сто доларови банкноти, а останалите двадесет ги върнах. Тези три хиляди долара щяха да ми служат като обезопасителна мрежа, докато магазинът излезеше на печалба. Останалите две хиляди, на Мери, щяха да се върнат по сметката й, а при първа удала ми се възможност да го сторя безопасно, щях да възстановя и трите хиляди. Пъхнах тридесетте банкноти в новия си портфейл, който направи приятна издутина в задния ми джоб. После заизнасях от склада каси и кашони, отварях ги със замах и зареждах изпразнените си стелажи, като същевременно върху лист амбалажна хартия си записвах от кои стоки ще трябва да поръчам още. Струпах кашоните и касите на задната уличка, откъдето да ги вдигнат боклукчиите, и сипах ново мляко в кутията, но котаракът не се върна. Или се беше наял, или просто не му се услажда, ако не си го открадне.

Сигурно се случват години, които не приличат на останалите — било то заради разлики в климата, насочеността и настроението, така, както един ден може да е коренно различен от другите. Годината 1960 бе година на промяна — година, в която излязоха наяве тайни страхове, когато недоволството престана да е скрито и постепенно премина в гняв. И не става дума единствено за мен, нито само за Ню Бейтаун. Скоро всяка от големите партии щеше да обяви своя кандидат за президентския пост и във въздуха недоволството се променяше в гняв заедно с вълнението, което гневът поражда. Не ставаше дума и само за нашата нация; целият свят се размърдваше с безпокойство и напрегнатост, докато недоволството преминаваше в гняв, а гневът търсеше да избие в действие — независимо какво, стига да е насилствено — и Африка, и Куба, и Южна Америка, и Европа, и Азия, и Близкият изток — всички бяха неспокойни като коне пред стартовата бариера.

Съзнавах, че вторник, пети юли, ще е по-голям от всички останали. Струва ми се, че дори знаех какви неща ще се случат още преди да се бяха случили, но тъй като те всъщност не се случиха, така и не мога да съм сигурен, че наистина съм знаел.

Но струва ми се, че наистина очаквах отмерващия часовете седемнадесеткаратов удароустойчив господин Бейкър да разтропа нервно дръжката на предния ми вход цял час, преди да започне работното време на банката. Така и стори, преди да бях отворил за клиентите ми. Пуснах го да влезе и заключих вратата.

— Какъв ужас само — рече. — Не съм го очаквал. Върнах се веднага щом чух новината.

— За какъв ужас става дума, сър?

— Ами как? За скандала, разбира се! Всички тези хора са мои приятели, мои стари приятели. Трябва да направя нещо.

— Тях дори няма да ги разпитват преди изборите — само ще им предявят обвиненията.

— Знам. Но какво ни пречи да издадем декларация, изразяваща убедеността ни в тяхната невинност? Та дори и платена обява, ако трябва.

— В кой вестник, сър? „Бей Харбър Месинджър“ ще излезе едва в четвъртък.

— Е, все пак не бива да стоим със скръстени ръце.

— Знам.

Толкова официално протичаше разговорът ни. Той явно е знаел, че аз знам. Но това не му пречеше да ме гледа в очите и да има истински разтревожен вид.

— Тия луди отцепници ще провалят градските избори, ако не сторим нищо. Трябва да посочим нови кандидати. Просто нямаме друг избор. Никак не ми е приятно да постъпвам така спрямо старите си приятели, но със сигурност те първи ще се съгласят, че не можем да допуснем ония луди глави до властта.

— Защо не поговорите първо с тях?

— Те сега са обидени и пощурели. Не им е стигнало времето да обмислят положението. Маруло появи ли се?

— Изпрати ми свой приятел. Купих магазина за три хиляди.

— Това е добре. Хубава сделка си сключил. Документите у теб ли са?

— Да.

— Е, ако реши да шмекерува, банкнотите са описани.

— Няма да шмекерува. Иска да си върви у дома. Уморен е.

— Никога не съм му имал доверие. Така и не научих в какви видове бизнес е замесен.

— Мошеник ли беше, сър?

— По-скоро беше хитрец. Играеше и от двата края на улицата. Ако успее да разпродаде всичко, добри пари ще вземе, но за три хиляди — направо ти го е подарил.

— Харесваше ме.

— Сигурно. И кого ти изпрати, мафията ли?

— Федерален агент. Маруло ми имаше доверие, нали разбирате.

Господин Бейкър се плесна по челото, което никак не бе в негов стил.

— Ама как не съм се сетил досега? Ти си точно човекът, от когото имаме нужда. Добро семейство, надежден, имотен, бизнесмен, уважаван. Нямаш нито един враг в града. Ама, разбира се, че ти си човекът.

— Кой човек?

— За градски кмет.

— Та аз съм бизнесмен едва от събота насам.

— Не разбираш ли какво искам да кажа? Ще съберем около теб достойни за уважение нови лица. Ама това е най-идеалният изход.

— От продавач направо кмет?

— Никой никога не е смятал един Холи за продавач.

— Аз се смятах. Мери ме смяташе.

— Но ти не си. Ще обявим кандидатурата ти още днес, преди онези луди глави да са се намесили.

— Ще трябва да го огледам от кила до трюмсела.

— Нямаме време.

— Кой беше преди това?

— Преди кое?

— Преди да изгори съветът. Ще говорим по-късно. Събота беше страхотен ден. Да бях рекъл — и кантара можех да продам.

— От този магазин можеш да направиш нещо голямо, Итън. Моят съвет е да го изградиш и да го продадеш. Ти ще си прекалено голям човек, за да прислугваш на клиенти. За Дани хич нищо ли не си чул?

— Засега не. Поне до този момент.

— Не биваше да му даваш пари.

— Може и да сте прав. Все пак си мислех, че върша добро дело.

— Ама то си е добро. Съвсем добро.

— Господин Бейкър, сър… какво точно се случи с „Бел Адеър“?

— Какво се е случило ли? Ами той просто изгоря.

— В пристанището… И как точно започна, сър?

— Намерил си кога да задаваш въпроси. Пък и аз знам само онова, което съм чул. Много малък съм бил по онова време, че да имам свои спомени. Онези стари кораби били направо пропити от мас. Сигурно някой от моряците е изпуснал запалена клечка кибрит. Твоят дядо му бе капитанът. Мисля, че по това време е бил на брега. Току-що се били прибрали.

— От лошо пътешествие.

— И аз така съм чул.

— Имаше ли някакви проблеми с получаването на застраховката?

— Ами те по принцип винаги пращат хора да разследват. Но не, доколкото си спомням, макар и след известно време, са ни я изплатили — на семейство Холи и семейство Бейкър.

— Дядо ми твърдеше, че бил запален умишлено.

— Защо, Бога ми?

— Заради парите. Китоловната промишленост вече била умряла.

— За пръв път чувам да е говорил подобно нещо.

— Чувате го за пръв път?

— Итън — какво целиш с тези въпроси? Защо повдигаш тема за нещо, станало толкова отдавна?

— Да изгориш кораб, е нещо скверно. Равнява се на убийство. Някой ден ще извадя кила му.

— Килът на кораба ли?

— Знам къде е потънал. На половин кабелт от брега.

— И защо ти е да го вадиш?

— Да проверя дали дъбовият материал е още здрав. Бил е девствен дъб от остров Шелтър. Ако килът му е жив, значи и той няма да е умрял. Ако ще благославяте отварянето на трезора, май вече трябва да вървите. Аз също трябва да отварям.

Балансът му започна да се върти и той изтиктака по посока на банката.

Сега ми идва наум, че и Бигърс би трябвало да съм го очаквал. Бедният, сигурно прекарва повечето си време в дебнене от разни входове. И вероятно е бил някъде съвсем наблизо и е зърнал кога господин Бейкър си тръгна.

— Надявам се да не ми скочиш на врата.

— За какво ми е?

— Влизам ти в положението и разбирам защо се наежи. Бих казал, че не бях особено… дипломатичен.

— Да приемем, че е така.

— Предъвка ли предложението ми?

— Да.

— И как го виждаш?

— Според мен шест на сто ще е по-добре.

— Не знам дали от „ББД & Д“ ще се съгласят.

— Както искат.

— Биха се навили на пет цяло и пет.

— Тогава ти ще се навиеш за остатъка от нула цяло и пет.

— Исусе Христе! Аз те смятах за провинциална тиква. А ти наистина знаеш как да бъркаш дълбоко.

— Както желаеш.

— Добре де, за какъв обем става дума?

— Ей там, до касата, има един недовършен списък.

Зае се да изучава парчето амбалажна хартия.

— Май налапах стръвта. И направо кръв ми тече, брат ми. Ще мога ли още днес да получа пълния списък?

— Утре ще е по-хубав и по-голям.

— Ти да не си решил да ни прехвърлиш изцяло снабдяването?

— Ако ми хареса как играете.

— Брат ми, ти сигурно го държиш шефа си за гръцмуля. Смяташ ли, че номерът ще мине?

— Ами, ще видим.

— А пък аз дано успея да се пусна на приятелката на търговския пътник. Ти, брат ми, трябва да си студен като риба. Казвам ти — страхотна мацка е.

— Приятелка е на жена ми.

— О! Да! Напълно те разбирам. Толкова близо до дома не е никак хубаво. Умен си. И да не съм го знаел, сега вече знам. Шест процента. Исусе мили! Утре сутринта, значи.

— Може и днес късно следобед да е готов, ако ми остане време.

— Остави го за утре сутрин.

В събота търговията вървеше на талази. Днес, във вторник, темпото бе изцяло променено. Искаха да бъбрят за скандала, да кажат колко лоша работа е — ужасна, тъжна, срамна, но същевременно изпитваха някакво удоволствие. В града отдавна не беше избухвал скандал. Никой обаче не отвори дума за предстоящата национална конференция на Демократическата партия в Лос Анджелис — нито един. То и Ню Бейтаун поначало си е републикански град, но струва ми се, основната причина бе в това, че местните новини представляват много по-голям интерес. Хората, върху чиито гробове танцувахме, ни бяха познати.

През обедния час пристигна шефът Стоунуол Джаксън. Имаше уморен и мрачен вид.

Сложих върху тезгяха тенекията с машинно масло и с парче тел извадих стария пистолет.

— Ето ти доказателството, шефе. Вземи го със себе си, ако обичаш. Присъствието му ме изнервя.

— Добре, де. Обърши го поне. Гледай какво нещо е само. Навремето му викаха двудоларов пистолет — първокласен „Айвър Джонсън“. Имаш ли някой, който да наглежда магазина?

— Нямам.

— Маруло къде е?

— Извън града.

— Ами, може да се наложи да позатвориш малко.

— Какво е станало, шефе?

— Момчето на Чарли Прайър да вземе да избяга от дома тази сутрин. Имаш ли нещо студено за пиене?

— Разбира се. Оранжада, крем-сода, лимонада, кола?

— Дай ми един „Севън ъп“. Интересен чешит е Чарли. Синът му Том е на осем. Решил, че светът е против него, и хукнал да бяга да става пират. Всеки друг би го нажулил по задника, ама не и Чарли. Няма ли да ми го отвориш?

— Извинявай. Готово. Но какво общо има Чарли с мен? Не че не ми е симпатичен, нали разбираш.

— Работата е, че Чарли не действа като останалите. Решил, че щял най-добре да въздейства на Том, като му помогнел. Та след закуска, значи, намотал на руло един матрак и спретнал як обяд. Том искал да вземе със себе си един японски меч за самозащита, но се влачел по земята, та кандисал на байонет. Качва го Чарли в колата и го изкарва извън града, та да му даде ранен старт. Пуска го някъде към „Тейлър Медоу“ — нали я знаеш оная стара вила на Тейлърови. Това става към девет тая сутрин. Чарли известно време наблюдавал момчето. Първата му работа била да седне и да нагъне шест сандвича и две твърдо сварени яйца. После тръгнал през ливадата с багажлъците си и с байонета, а Чарли обърнал за към дома.

Сега идва моментът. Знаех си, знаех си. Зачаках го едва ли не с облекчение.

— Някъде към единайсет малкият излиза разреван на пътя и се качва на автостоп до града.

— Имам чувството, че знам за какво става дума, Стоуни. С Дани ли е станало нещо?

— Боя се, че да. Долу в мазето до старата къща. Каса уиски, само две от шишетата празни, и флакон с приспивателни. Извинявай, Ит, но съм длъжен да те попитам. Бил е там доста време и нещо е изпоразкъсало лицето му. Котки, най-вероятно. Помниш ли дали имаше някакви особени белези по тялото си?

— Не искам да го гледам, шефе.

— Че кой би искал? Какво ще кажеш за белезите?

— Спомням си, че над лявото си коляно имаше белег, където се раздрал на някаква бодлива тел, и… и… — навих ръкава на ризата си — татуировка на едно сърце точно като това тук. Направихме си ги заедно като деца. Правиш срез с ножче за бръснене и втикваш мастило. Нали виждаш, още си личи ясно.

— Ами… това би трябвало да е достатъчно. Нещо друго?

— Да… голям белег под лявата ръка. Изрязана част от реброто. Карал пневмония с плеврален излив преди времето на сегашните лекарства, та се наложило да му правят пункция за дренаж.

— Е, да, щом и срязано ребро има, това напълно стига. Няма да ми се наложи дори и на мен да се връщам. Съдебният лекар да вземе да си размърда задника. Но ще трябва да дадеш показания под клетва за тези белези, ако се окаже, че е той.

— Добре. Само не ме карай да го гледам, Стоуни. Беше… нали знаеш… беше ми приятел.

— Разбирам те, Ит. Слушай, има ли нещо вярно в това, което разправят — че си се канел да се кандидатираш за кмет на града?

— За пръв път го чувам. Шефе, можеш ли да ме изчакаш тук за две минутки…

— Трябва да вървя.

— Само за две минутки. Да си взема едно питие от отсреща, а?

— О! Ясно! Сега разбирам. Давай — няма страшно. Трябва да се спогаждаме с новия кмет.

Донесох си не само едно питие, но и халба бира. След като Стоуни си замина, написах на едно картонче „ЗАТВОРЕНО ДО 2 Ч.“, заключих вратите и пуснах завесите.

Седнах върху кожената кутия за шапки зад тезгяха в моя си магазин и останах да седя в зеления полумрак на моя си магазин.