Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Winter of Our Discontent, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Джон Стайнбек. Зимата на нашето недоволство

Американска

ИК „Колибри“, София, 2009

ISBN: 978-954-529-710-6

 

John Steinbeck

The Winter of Our Discontent

Copyright © John Steinbeck, 1961

Copyright renewed Elaine Steinbeck, Thorn Steinbeck, and John Steinbeck IV, 1989 All rights reserved

 

© Венцислав K. Венков, превод

© Стефан Касъров, художник на корицата

 

Редактор: Жечка Георгиева

Коректор: Албена Накева

Формат 84/108/32

Печатни коли 21

Цена 15 лв.

 

Предпечатна подготовка: Васил Попов

Печатница „Инвестпрес“

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Точно това съботно утро сякаш следваше определена схема. Сигурно и всички останали дни си имат своя. Този се беше затворил в себе си. Сетих се за тихия сив шепот на леля ми Дебора: „Исус, разбира се, е умрял. Днешният е единственият ден на света, в който Той е умрял. А заедно с него са умрели и всички други хора. Исус е в ада. Обаче утре. Само изчакай до утре. И тогава ще видиш какво става.“

Не си я спомням съвсем отчетливо, така, както не помниш някого, който ти е толкова близък, че не успяваш да го разгледаш. Но ми четеше Библията като ежедневник, понеже вероятно така я е възприемала, като нещо, което се случва във вечността, но е винаги вълнуващо и ново. Всеки Великден Исус наистина възкръсва от мъртвите — очаквана, но не по-малко нова от това експлозия. За нея то не бе някаква случка отпреди две хиляди години, ами събитие, което ставаше в момента. И леля успя да посее частица от всичко това и у мен.

Не си спомням друг път да съм копнеел да отворя магазина. По-скоро мразех всяко мудно, мърляво утро. Днес обаче напирах да вървя. Обичам Мери от все сърце, в определен смисъл дори повече от себе си, но това не променя истината, че понякога не я изслушвам с пълно внимание. Изобщо не я слушам, докато изрежда хрониката за дрехите, здравето и разговорите, които са й доставили удоволствие и са я просветили, което я кара сегиз-тогиз да възкликне: „Ама как така да не знаеш? Нали ти го казах. Съвсем ясно си спомням как ти го съобщих в четвъртък сутринта.“ Няма и капка съмнение в това отношение. Наистина ми го е казала. В определени области тя ми казва всичко.

Тази сутрин обаче не само не я слушах, но и изгарях от желание да се махна. Изглежда, имах нужда да поговоря със себе си, а на нея нямаше какво да й кажа — понеже за нейно оправдание бих си признал, че и тя не ме слуша, което понякога никак не е зле. Тя по-скоро се вслушва в тона и интонацията ми и от тях си прави заключенията за здравето и настроенията ми и дали съм уморен, или весел. Не че този й начин отстъпва с нещо на останалите. А и като се замисля, тя май не ме слуша не понеже не й говоря, а защото се вслушва в някакъв тъмен слушател вътре в самия мен. И затова и тя всъщност не ми говори. Естествено, ако става дума за децата или някоя друга адска криза, всичко това се променя.

Много често съм си мислел за това, как казването зависи от самото естество на слушащия. Много от собствените ми приказки са насочени към хора, които вече са мъртви, например дребничката ми леля Дебора от Плимут Рок или Стария капитан. Улавял съм се, че споря с тях. Помня как по време на един изтощителен, прашен двубой се провикнах към Стария капитан: „Ама наистина ли трябва?“ А той съвсем ясно ми отвърна: „Разбира се. И престани да шепнеш.“ Никога не е спорил с мен — никога. Просто казваше какво трябва да направя, а аз изпълнявах. В което няма нищо загадъчно, нито мистично. Просто се съветваш или намираш извинение в онова, което вече е оформено и е заседнало сигурно вътре в теб.

За чисто разказване, което всъщност си е молене, напълно ми стигат за слушатели немите ми и словоохотливи консервирани и бутилирани стоки в бакалницата. Същото важи и за някое минаващо покрай мен животно или птица. Нито спорят, нито повтарят чутото.

Мери каза:

— Отсега ли тръгваш? Имаш още цял половин час. Ама така е, като ставаш толкова рано.

— Имам да отварям куп дървени каси — рекох. — Сума ти неща да подредя по стелажите, преди да отворя. Изключително важно решение трябва да взема: мога ли да държа туршиите на една и съща лавица с консервираните домати? Пречат ли консервираните кайсии на прасковите? Самата ти си наясно със значението на хармоничните цветове върху една рокля.

— Няма нещо, за което да не се шегуваш — каза Мери. — Но това ме радва. По-добре е, отколкото да си вкиснат. Това, да са вкиснати, е присъщо на повечето мъже.

Така че подраних. Ред Бейкър още не беше излязъл. По това куче, че и по всяко друго куче, можеш да си сверяваш часовника. Оставаше му точно половин час до началото на тържествената му обиколка. Нямаше да се яви — не се и яви — и Джои Морфи. Банката нямаше да работи с клиенти, но това не значеше, че Джои няма да отиде и да забие нос в бумагите. Градът бе съвсем притихнал, което се дължеше на многото заминали нанякъде за великденския уикенд. Та нали Великден, Четвърти юли и Денят на труда са най-големите празници. И хората пътуват — включително и онези, които не желаят. Стори ми се, че дори врабчетата по „Брястова“ са отпътували.

Видях се обаче с дежурния Стоунуол Джаксън Смит, докато излизаше от кафенето „Фоурмастър“, където си беше пил кафето. Толкова слаб и крехък бе видът му, че пистолетът и белезниците направо изглеждаха несъразмерни спрямо тялото му. Фуражката му бе весело килната и чоплеше зъбите си с подострено паче перо.

— Сериозна работа, Стоуни. Труден ден за печелене на пари.

— Ъ? — отвърна ми. — В града няма жива душа. — С което искаше да каже, че му се ще и той да не е тук.

— Да си попадал на някое убийство или друго зловещо удоволствие?

— Спокойно е, общо взето — рече. — Само някакви хлапета са се треснали в моста. Ама колата си е тяхна, така че не ми пука. Съдията ще ги накара да платят за ремонта на моста. Чу ли за банковия обир във Флъдхамптън?

— Не.

— И телевизия ли не си гледал?

— Още нямаме телевизор. Много ли са отмъкнали?

— Тринайсет хиляди, разправят. Вчера, точно преди да затворят. Трима души. Обявени са за издирване в четири щата. Уили сега е на шосето и сигурно псува донемайкъде.

— Е, не е останал недоспал си.

— Знам. Но и аз не съм спал. Цяла нощ бях на крак.

— Мислиш ли, че ще ги хванат?

— О! Сто на сто. Щом става дума за пари. Застрахователните компании постоянно дават зор.

— Щото, ако не те хванат, си заслужава.

— Доста пари са — съгласи се той.

— Стоуни, няма да е лошо да наминеш към Дани Тейлър. Ужасно зле изглежда.

— Въпрос на време — рече Стоуни. — Но ще мина и покрай него. Срамота е. Добро момче. От хубаво семейство.

— Ще си умра от мъка. Добро приятелче ми беше.

— Да, ама вече с нищо не може да му се помогне. Ще вали, Ит. А Уили мрази да се мокри.

Не си спомням друг път да съм влизал в уличката с такова удоволствие и да съм отварял задната врата с вълнение. Котаракът ме чакаше пред вратата. Нямам спомен за сутрин, в която тоя жилест и ловък котарак да не ме е чакал, за да се опита да се шмугне вътре през задната врата, а аз да не съм го замерил с някоя пръчка или да не съм го прогонил. Доколкото ми е известно, досега не е успял да влезе. Броя го за мъжкар заради опърпаните му в битки уши. Странно животно ли е котката, или толкова прилича на нас, че го намираме за не по-малко любопитно от маймуната? Тоя котарак поне шестстотин, ако не и осемстотин, пъти се е опитвал да влезе без абсолютно никакъв успех.

— Жесток номер съм ти приготвил — рекох му. — Приседнал бе в образувания от опашката му кръг, а върхът й потрепваше нервно между предните му лапи. Влязох в тъмния магазин, взех от стелажа консерва мляко, пробих я и му налях в една чаша. После я отнесох в склада, сложих я до вратата и не затворих. Той ме наблюдаваше най-сериозно, после погледна млякото, отдалечи се и прескочи през оградата зад банката.

Още го гледах, когато в уличката се появи Джои Морфи с готов в ръката ключ от задния вход на банката. Изглеждаше уморен — оръфан — сякаш не бе мигнал цяла нощ.

— Здрасти, господин Холи.

— Днес нали не работите?

— Моята работа май край няма. Яви ми се грешка от трийсет и шест долара. Снощи до посреднощ съм стоял.

— Липса?

— Не. Излишък.

— Че какво се оплакваш тогава.

— Грешката си е грешка. Трябва да я открия.

— Толкова честни ли са банките?

— Банките — да. Само сред хората има калпави. Ако искам поне малко да си почина, първо трябва да открия къде е грешката.

— Ех, що не разбирах и аз поне малко от бизнес.

— Всичко, което знам, се събира в едно изречение. Парите при пари отиват.

— Това с нищо не ми помага.

— Нито пък на мен. Но поне да давам акъл ме бива.

— Какъв акъл би ми дал?

— Ами, например никога не приемай първа оферта; или пък, за да продава някой нещо, трябва да си има причина; или пък, всяко нещо струва толкова, колкото е готов да плати оня, който го иска.

— Това краткият курс ли е?

— Точно така, но никаква работа не върши, ако не спазваш първото.

— Че парите при пари отиват ли?

— Което автоматично изключва мнозина от нас.

— Някои хора не искат ли заеми?

— Да, но за тази цел трябва да ти имат доверие, което също си е вид пари.

— Май ще е по-добре да си седя в бакалницата.

— И аз така мисля. Чу ли за флъдхампгънската банка?

— Стоуни ми каза. Интересното е, че вчера точно за това си говорехме. Нали помниш?

— Един приятел работи там. Били трима. Единият имал акцент, друг накуцвал. Трима са били. Няма начин да не ги гепят. До една седмица, максимум две.

— Кофти!

— Не съм убеден. Глупави са. А да си глупав, е забранено със закон.

— Извинявай за вчера.

— Забрави го. Понякога плямпам прекалено много. Има и такова правило — не приказвай. Но май никога няма да го науча. Ама ти много свеж вид имаш.

— Не би трябвало. Не можах да спя като хората.

— Да не е болен някой?

— Не, просто ме хвана безсъницата.

— На мен колко пъти ми се е случвало…

Преметох магазина, вдигнах завесите, но не съзнавах нито какво правя, нито че мразя да го правя. Правилата на Джои се гонеха из главата ми. И заобсъждах въпросите с приятелите ми по стелажите — дали е било на глас, или не, не си спомням.

— Драги съдружници — рекох, — ако е толкова просто, защо не го вършат повече хора? И защо почти всички повтарят до безкрай едни и същи грешки? Винаги ли пропускат някоя подробност? Или пък истинската основна слабост е един вид проява на доброта? Маруло твърди, че парите са безсърдечни. В такъв случай можем ли да смятаме, че добротата у човек с пари е проява на слабост? Как успяват да накарат най-обикновени добри момчета да избиват други хора по време на война? Е, това, че врагът изглежда различен или говори друг език, донякъде помага. Но какво става при една гражданска война? Добре де, янкитата са яли бебета, а южняците са оставяли военнопленниците да измират от глад. И това помага. Ще стигна и до вас, парчета от цвекло и консервирани печурки, само след секунда. Знам, че искате да ви говоря за самите вас. Всеки го иска. И аз точно до това стигам — до отправната точка, имам предвид. Ако законите на мисълта са и закони на нещата, значи и нравствеността е относителна, а обноските и греха — и те са относителни в нашата относителна вселена. Няма друг начин. Няма отърване. Отправна точка.

Ето, теб например — кутията корнфлейкс с маска на Мики Маус и с вентрилокското устройство, ако изпратиш капака и десет цента. Теб ще те отнеса у дома, но засега си отваряй ушите и слушай. Онова, което казах на Мери под формата на шега, си е самата истина. Моите предци, онези високоуважаеми корабособственици и капитани, явно са имали задачата да нападат търговски кораби по време на Революцията, а и през 1812 година. Изключително патриотично и добродетелно занимание. Но англичаните са ги смятали за пирати, още повече, че цялата плячка си оставала у тях. Така е положено началото на онова фамилно състояние, което баща ми профука. Оттам са дошли парите, които създават пари. И можем да се гордеем с това.

Внесох кашон доматено пюре, разрязах го с ножа и започнах да редя очарователните нежни консервички по опразнената им лавица.

— Може и да не го знаете, тъй като сте нещо малко чужденци. Парите не само нямат сърце. Лишени са и от чест, и от памет. Задържиш ли ги за известно време, автоматично стават порядъчни. Но недейте си мисли, че клеймя парите. Напротив, възхищавам им се. Господа, позволете ми да ви представя неколцина новодошли в нашата общност. Добре, ще ги подредя тук, до кетчупа. Приветствайте с добре дошли в новия им дом тези мариновани чушки за сандвичи. Родени, нарязани и консервирани в Ню Йорк. Тук с приятелите ми си говорехме за пари. Да вземем едно от най-добрите семейства във вашия край — няма начин да не знаете името! Комай в цял свят е известно. Те например започват да забогатяват, като продават телешко на англичаните, докато страната ни води война с Англия, а парите им, както и самото семейство, са обект на възхищение. Или вземете една друга династия — може би най-великите банкери на всички времена. Основателят й закупил триста пушки от армията. И понеже армията ги изхвърляла заради наличието на опасни дефекти, успял да ги вземе на безценица — някъде към петдесет цента парчето. Скоро след това генерал Фремонт се приготвил да извърши героическия си поход на запад, та купил същите тези пушки — чудо невиждано — за по двайсет долара едната. Никой впоследствие не чул дали не са експлодирали в ръцете на войниците. Та тук става дума именно за пари, които правят пари. Няма значение как се сдобивате с тях, стига да ги докопате и да ги използвате да произведат още. И не ви го казвам с цинизъм. Нашият господар и владетел, Маруло с древноримското име, е напълно прав. Когато става дума за пари, нормалните правила за поведение отиват на кино. А защо аз говоря на вас, бакалските стоки, ли? Вероятно защото сте дискретни. Нито повтаряте чутото, нито клюкарствате. Парите са гнусна и неуместна тема само когато ги имате. Бедните я намират за обаятелна. Но няма ли да се съгласите, че ако някой започне да се интересува активно от парите, би трябвало да има поне някаква представа за тяхното естество, характер и склонности? Боя се, че много малко на брой хора, и то изключително изкусни или стиснати, се интересуват от самите пари. Както и че можете да изритате навън всички онези скръндзи, чието поведение се обуславя от страха.

На пода вече се бе натрупала цяла камара празни кашони. Отнесох ги в склада за почистване и съхранение. Мнозина обичат да си носят покупките в тях, а и „По този начин пестим торбички, момче“, както би казал Маруло.

Пак това „момче“. Вече му свикнах. Желая да ме нарича „момче“, дори да ме смята за „момче“. Докато редях кашоните, някой задумка по предната врата. Хвърлих поглед на стария си голям сребърен железничарски часовник и установих, моля ви се, че за пръв път в живота си не съм отворил в девет на секундата. Ето, че явно бе станало девет и четвърт. Бях се залисал в цялата онази дискусия с бакалските стоки. През армираното стъкло на входа видях, че отвън е Марджи Йънг-Хънт. Дотогава никога не я бях оглеждал подробно, не я бях разглеждал внимателно. И сигурно заради това е направила предсказанието — само за да е сигурна, че знам за съществуването й. Не бива да се променям прекалено бързо.

Отворих вратите със замах.

— Не исках да те притеснявам.

— Аз съм закъснелият.

— Наистина ли?

— Ами, да. Девет мина.

Тя влезе бавно. Дупето й стърчеше назад сладко и закръглено и при всяка стъпка подскачаше плавно — едното нагоре, другото надолу. Отпред беше толкова надарена, че нямаше нужда да ги подчертава. Просто ги имаше. „Парче“, вероятно би я нарекъл Джой-бой, а може би и синът ми Алън също. Аз обаче май за пръв път й обръщах внимание. Правилни черти, леко въздълъг нос, очертани устни, понапълнели напоследък, особено долната. Коси, боядисани в плътен кестенов цвят, какъвто в природата не се среща, но е приятен. Нежна брадичка с дълбок процеп, но с доста мускул по бузите и много широки скули. Очите й явно бяха обект на особени грижи. Имаха онзи цвят, който според светлината се променя от лешник през синьо на стоманеносиво. Беше издръжливо лице, понесло и способно да понесе всичко, дори и насилие, дори юмруци. Очите й се стрелкаха насам-натам — към мен, към стоката, пак към мен. Сигурно е много наблюдателна и много паметлива, рекох си.

— Надявам се да не е възникнал пак вчерашният проблем.

— О, не — засмя се тя. — Не ми пада търговски пътник всеки ден. Този път наистина ми свърши кафето.

— Всеобщо явление.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами първите ми десет клиента всяка сутрин са хора, останали без кафе.

— Сериозно ли говориш?

— Съвсем. Между другото, благодаря ти, че ми изпрати търговския пътник.

— Идеята беше негова.

— Но ти я осъществи. От кое кафе?

— Няма значение. Каквото и да взема, кафето ми вечно става кофти.

— Спазваш ли мерките?

— Най-старателно, и пак не струва. Насмалко да кажа, че кафето просто не ми е по вкуса.

— Ти го каза. Опитай все пак тази смес. — Взех металната кутия от лавицата, а тя се пресегна да я поеме — нищо и никакво движение — и всяка част от тялото й се раздвижи, премести, обяви безмълвно за присъствието си. Тук съм аз, кракът. И аз, бедрото. Но не си толкова хубаво, колкото съм аз, мекото коремче. Всичко бе ново, нововидяно. Дъхът ми секна. Според Мери една жена може да дава нишан, стига да го поиска. Ако приемем, че е вярно, то Марджи притежаваше комуникационна система, започваща от острия връх на велурената й обувка и стигаща до начупената й мека кестенява коса.

— Май ти е минал вече душевният дискомфорт.

— Това беше вчера. Не знам откъде ми дойде.

— Питаш ли ме мен! Колко пъти, и то не поради обичайната причина.

— Чух, че голямо гледане на карти си му хвърлила.

— Сърдиш ли ми се?

— Не. По-скоро ми е интересно как става номерът.

— Но не вярваш на тия работи, нали?

— Не става дума за вярване. Някои неща направо си ги нацелила. Неща, които мъчат мислите ми, и неща, които върша.

— Като например?

— Като това, че е време за промяна.

— И смяташ, че съм нагласила картите, така ли?

— Няма значение. По-скоро — ако си го направила, кое те е накарало? Замисляла ли си се по този въпрос?

Изгледа ме право в очите — подозрително, търсещо, питащо.

— Да! — промълви. — Имам предвид — не, никога не съм се замисляла. Ако съм ги нагласила, кое ме е накарало? Понеже би било равносилно на разваляне на естествената им подредба.

През вратата надникна господин Бейкър.

— Добро утро, Марджи — каза. — Итън, размисли ли върху предложението ми?

— И то много. Искам да си поговорим за тия неща.

— Когато кажеш, Итън.

— Добре, през седмицата ми е невъзможно да изляза. Нали знаете, че Маруло почти не се свърта тук. Утре ще си бъдете ли у дома?

— След черквата, да. Добра идея. Елате с Мери към четири. Докато дамите обсъждат великденските капели, ние двамата ще се измъкнем и…

— Искам за сто неща да ви питам. Май ще е най-добре да си ги запиша.

— Доколкото мога, ще се постарая да ти отговоря най-подробно. Довиждане, тогава. Приятен ден, Марджи.

След като той излезе, Марджи подхвърли:

— Бързо начало поставяш.

— Просто разпускам мускулите засега. Слушай, знаеш ли кое ми е интересно? Какво ще се получи, ако хвърлиш картите със затворени очи или по някакъв подобен начин, да видим дали ще имат нещо общо с вчерашните.

— Не! — отсече тя. — Няма да стане. Ти занасяш ли се с мен или наистина те вълнува?

— От моя гледна точка вярването е без значение. Нито вярвам в екстрасенси, нито в мълнии, нито във водородната бомба, та дори и във виолетки или в ята риби — макар да знам, че съществуват. И в призраци не вярвам, макар да съм виждал.

— Сега вече ме будалкаш.

— Ни най-малко.

— Имам чувството, че си станал нов човек.

— Възможно е. Никой не остава непроменен, поне не за дълго.

— И коя е причината, Ит?

— Де да знам. Може да ми е писнало да съм продавач в бакалница.

— Време ти е.

— Наистина ли харесваш Мери?

— Абсолютно. Защо ме питаш?

— Понеже никак не си приличате… понеже сте тъй различни.

— Разбирам те. Но я харесвам. Обичам я.

— И аз.

— Късметлия.

— Знам.

— За нея говоря. Ами, аз да вървя да си сваря едно кофти кафе. И да си помисля за хвърлянето на картите.

— Побързай обаче, докато не ми е минал меракът.

Зачука с токчетата си към изхода, а стегнатият й задник заподскача като пъргав каучук. Досега не я бях видял. Питам се колко ли хора съм гледал през живота си, без изобщо да ги виждам. Направо тръпки ме побиват, като си го помисля. Още една отправна точка. Когато двама се срещнат, всеки един се променя от другия, така че стават двама нови хора. И вероятно това значи… по дяволите, обърках се. Постигнах съгласие със себе си да си мисля за подобни неща само нощем, когато не ме лови сън. Но това, че пропуснах да отворя навреме, наистина ме уплаши. Все едно да си изпуснеш носната кърпа на мястото на убийството, или пък очилата, като ония, как им беше там името, от Чикаго. Какво означава това? За какво престъпление говорим? За какво убийство?

На обяд стъкмих четири сандвича с кашкавал и шунка, с маруля и майонеза. Шунка и маруля, шунка и маруля.

А щом се ожениш, те хваща за гръцмуля. Занесох два от сандвичите с шише кока-кола до задния вход на банката и ги подадох на Джой-бой.

— Откри ли грешката?

— Още не. Имам чувството, че ми е някъде пред очите, но аз съм сляп.

— Защо не си починеш до понеделник?

— Не мога. Банковото дело е капризна работа.

— Понякога, когато спреш да си мислиш за нещо, то ти се явява в ума.

— Знам. Благодаря за сандвичите. — Повдигна леко едната горна филия, да се убеди, че не съм забравил марулята и майонезата.

В бакалския бизнес съботния следобед преди Великден е направо „гола вода“, както би се изразил моя августейши и неграмотен син. Но се случиха все пак две неща, които поне на мен ми доказаха, че изживявам някаква дълбока подводна промяна. Имам предвид, че нито вчера, нито през който и да било от предходните дни щях да постъпя така, както постъпих сега. Все едно разглеждаш мостри на тапети. Сякаш развих съвсем ново руло.

Като начало цъфна Маруло. Артритът явно доста го мъчеше. Свиваше и разпускаше юмруци като някакъв щангист.

— Как е?

— Слаба работа, Алфио. — За пръв път го наричах с малкото му име.

— Градът е празен…

— По-приятно ми е да ми викаш „момче“.

— Мислех, че не обичаш.

— Установих, че всъщност ми е приятно, Алфио.

— Всички са заминали нанякъде. — Изглежда, раменете му горяха, сякаш в ставите са му сипали горещ пясък.

— Преди колко време си дошъл от Сицилия?

— Четирийсет и седем години. Отдавна.

— Ходил ли си си оттогава?

— Не.

— Що не им отидеш на гости?

— За какво ми е? Всичко се е променило.

— Не ти ли е любопитно да видиш?

— Не особено.

— Живи роднини?

— Има. Брат ми и децата му. И те си имат деца.

— Няма да е лошо да се запознаеш с тях.

Изгледа ме горе-долу така, както аз изгледах Марджи — за пръв път ме видя.

— Какво си намислил бе, момче?

— Мъка ми е, като гледам как те мъчи артритът. И ми мина през ум, че в Сицилия е топло. Може да поуспокои болката.

— Какво ти става? — изгледа ме подозрително.

— В смисъл?

— Изглеждаш ми по-друг.

— О, дойде ми добра вест.

— Да не напускаш?

— Засега не. Ако решиш да заминеш за Италия, обещавам ти да остана.

— Каква е добрата вест тогава?

— Рано е да ти кажа. Нещата са още така… — завъртях длан наляво-надясно.

— Пари ли?

— Не е изключено. Виж какво, ти вече си достатъчно богат. Що не се върнеш в Сицилия да им покажеш как изглежда един заможен американец? Поеми малко слънце. Аз ще се грижа за магазина. Знаеш, че можеш да разчиташ на мен.

— Няма ли да напускаш?

— Не, по дяволите. Достатъчно добре ме познаваш, за да знаеш, че няма да ти изчезна.

— Променил си се, момче. Защо?

— Казах ти. Бягай да погониш бамбините.

— Не ми е там мястото — рече, но усетих, че съм посял нещо — нещо сериозно. И съм сигурен, че ще дойде нощес да прегледа счетоводството, старото му подозрително копеле.

Едва си тръгна той и — досущ като вчера — влезе търговският агент на „ББД & Д“.

— Не идвам по работа — каза. — Ще прекарам уикенда в Монток. Просто реших да намина.

— Радвам се — отвърнах. — Защото искам да ти върна ей това. — И извадих портфейла с подаващата се от него двайсетачка.

— По дяволите, най-невинен подарък. Пък и нали ти казах, че не съм по работа.

— Вземи си го!

— Какво искаш да ми кажеш?

— В нашия край това е равносилно на договор.

— Е, и? Да не си се обидил?

— Ни най-малко.

— Тогава?

— Вземи си го! Наддаването още не е приключило.

— Боже мили… да не би „Уейлъндс“ да са ти дали по-добра оферта?

— Не са.

— Кой тогава — ония проклети вериги за преоценени стоки ли?

Пъхнах двайсетачката в горното му джобче зад подаващото се връхче на носната кърпичка.

— Портфейла ще го задържа — рекох. — Харесва ми.

— Виж какво. Не мога да ти предложа нищо, без да се обадя в управлението. Не решавай окончателно докъм вторник. Ще ти звънна. Като ти кажа, че се обажда Хю, ще знаеш, че съм аз.

— Щом искаш да се охарчваш за телефонни разговори.

— Добре де, ти все пак не решавай окончателно дотогава. Моля те.

— Ще те изчакам — рекох. — Ще ходиш ли на риболов?

— Само на лов за мацки. Поканих и онова парче Марджи да дойде с мен. Ама ми отказа. Насмалко да ми откъсне главата. Не ги разбирам тия жени — мацките.

— Стъранно, колоко стъранно![1]

— Можеш да го повториш — рече. Не бях чувал някой да използва този израз поне от петнайсет години. Изглеждаше ми притеснен. — Не прави нищо, докато не ти се обадя — каза. — Исусе, а пък аз си мислех, че ще преметна лесно и това селянче.

— Нямам намерение да мамя господаря си.

— Глупости. Ти просто надигаш мизата.

— Току-що отказах да приема подкуп, ако искаш да съм по-точен.

Това, изглежда, му доказа, че съм различен от останалите. Започна да ме гледа с уважение, от което ми стана приятно. Направо се кефех. Пичът мислеше, че съм като него, само че по-добър.

Канех се да затварям, когато ми звънна Мери.

— Итън — рече, — надявам се, че няма да се ядосаш…

— За какво, пачо краче?

— Ами тя е толкова самотна, та ми мина през ум… а, бе, поканих Марджи на вечеря.

— Че какво му е лошото?

— Не се ли ядоса?

— Не съм, по дяволите.

— Не богохулствай. Утре е Великден все пак.

— Като го каза, та се сетих. Изглади си най-хубавата рокля. В четири сме канени у Бейкър.

— У тях ли?

— Да, на чай.

— Ще трябва да си облека великденския тоалет за черкуване.

— Много ти отива, осмундичке[2].

— Нали не се ядоса за Марджи?

— Обичам те — рекох. И си е така. Наистина я обичам. И помня, че си рекох какъв дяволски мъж може да излезе от един мъж.

Бележки

[1] Луис Карол. Алиса в страната на чудесата (превод Лазар Голдман, Стефан Гечев), С., 1969. — Б.пр.

[2] Osmunda regalis (лат.) — царска папрат — Б.р.