Джон Стайнбек
Зимата на нашето недоволство (15)

Петнадесета глава

Денят толкова се различаваше от останалите, колкото кучетата — от котките, а те като цяло — от хризантемите, цунамитата или скарлатината. Много от щатите — за нашия гарантирам — имат закон за задължителен дъжд по време на дългите уикенди; как иначе да помрачат настроението на населението си, ако не го направят вир-вода? Юлското слънце успя да отблъсне и разпръсне ордата перести облачета, но на запад иззад хоризонта надничаха черни буреносни страшилища — могъщи дъждоносци откъм долината на река Хъдзън, въоръжени с мълнии и отсега мърморещи под носа си. Ако смятаха да спазят закона, както се следва, трябваше да изчакат мравуняка от веселящ се народ да излезе максимално по шосетата и плажовете по лятно облекло и в лятно настроение.

Повечето други магазини не отварят преди девет и половина. Именно от Маруло дойде идеята да привлека една шепа клиенти, като ги изпреварвам с половин час. Тая работа не биваше така да остане. Допълнителната печалба бе толкова незначителна, че не си заслужаваше отрицателното отношение, което предизвиквахме сред конкуренцията. Не че на Маруло му пукаше, ако изобщо си имаше представа за тези неща. Той си оставаше чужденец, макаронаджия, престъпник, тиранин, потоизстисквач на беднотията, плюс осем вида копеле. И след като го бях сразил, нямаше нищо по-естествено от това, недостатъците и престъпните му деяния да ми станат ослепително ясни.

Усещах как старата дълга стрелка пълзи по ръба на бащиния часовник и установих, че мета злобно със стегнати мускули, докато изчаквах мига на бързото, гладко действие, в което се състоеше мисията ми. Душех с отворени уста и усещах как стомахът ми притиска белите дробове, както навремето, преди да се вдигнем в атака.

Минувачите бяха дори по-малобройни, отколкото би очаквал човек в съботното утро на уикенда на Четвърти юли. Някакъв непознат — възрастен мъж — бе понесъл въдица и зелена пластмасова кутия с такъми. Явно се канеше да виси цял ден на градския кей, провесил във водата отпуснато парче сепия. Нямаше и да ме забележи, ако нарочно не бях привлякъл вниманието му.

— Ха да е наслука.

— Никога не ми е вървяло — отвърна.

— Понякога излиза раиран костур.

— Не ми се вярва.

Оптимист до мозъка на костите; но поне бях закачил на кукичката си вниманието му.

След него по тротоара се изтъркаля и Джени Сингъл. Движеше се така, сякаш отдолу на краката си нямаше ходила, а летни кънки и вероятно бе най-неподходящата личност за свидетел в целия Ню Бейтаун. Веднъж пуснала газовата фурна, но забравила да я запали. И добре, че не могла да се сети къде е сложила кибрита, иначе е щяла да излети през покрива.

— Добрутро, госпожице Джени.

— Добро утро, Дани.

— Аз съм Итън.

— О, да, вярно, бе. Решила съм да правя торта.

Напънах се да оставя резка в паметта й:

— От кой вид?

— А, бе, май беше една от ония на „Фани Фармър“, ама етикетът й се отлепил, та вече не знам.

Ето, на такива като нея да разчита човек, когато му потрябва свидетел… А и защо ме нарече „Дани“?

Някакво парче станиол върху плочника отказваше да се поддаде на метлата. Наложи се да се наведа и да го отлепя с нокът. Онези помощник-мишлета от банката наистина си играеха със службата в отсъствието на котарака Бейкър. А ми трябваха точно те. Нямаше и минута преди девет часа, когато се изсипаха вкупом от кафенето и пресякоха улицата на бегом.

— Дай! Дай! Дай! — провикнах се, а те се ухилиха стеснително, докато се бореха с тежките врати на банката.

Сега му е времето. Не бива да мисля за онова, което върша, като за нещо цялостно — просто правя стъпка подир стъпка, всяка една точно така, както съм я отработил в упражненията. Напъхах стомаха си надолу, където му е мястото. Така: облягам метлата върху рамката на вратата, че да се вижда добре. Движенията ми бяха бавни, умишлено спокойни.

С ъгълчето на окото си забелязах, че по улицата се приближава кола, та се забавих, за да я пропусна.

— Господин Холи!

Извъртях се като попаднал в клопка гангстер от киното. До бордюра се прилепи прашен тъмнозелен шевролет, от който слезе — о, Боже мили! — оня федерален агент с вид на студент от престижен университет. Изградената ми от яки скали земя потръпна като отражение върху водна повърхност. Стоях парализиран и го гледах как пресича улицата. Това трая цели няколко века, а всъщност бе нещо съвсем просто. Отдавна планираната ми безупречна конструкция се превърна в прах по същия начин, по който се впепелява при изваждането му на открит въздух някой заровен преди столетия предмет. Хрумна ми да се втурна към тоалетната и да изиграя докрай сценария. Но нямаше да стане. Нямах властта да отменя закона на Морфи. Мисълта и светлината трябва да се движат с горе-долу еднаква скорост. Човек изживява истински шок, когато му се наложи да отхвърли свой толкова отдавна предначертан план, толкова пъти отиграван, че изпълнението му не е нищо повече от поредното повторение, но бях принуден да го изхвърля, да се отърва от него, да го приключа. Нямах друг избор. А мисълта със скоростта на светлината се обади: Слава Богу, че не се появи една минута по-късно. Тогава щеше да се получи онзи фатален момент, който постоянно споменават в репортажите за разните там престъпления.

И за всичкото това време младият мъж успя да направи четири вдървени крачки през улицата.

Изглежда, нещо му се стори нередно.

— Какво ви е, господин Холи? Имате много болен вид.

— Рядкото щастие — рекох.

— А-а, неудържимо е. Бягайте. Ще ви изчакам.

Втурнах се в тоалетната, затворих вратата и дръпнах верижката, че да се чуе пуснатата вода. Нарочно не светнах лампата. Седнах в мрака. Треперещият ми стомах се вживя в ролята си. Само след секунда наистина ми дойде напън, отпуснах се и пулсиращото в мен напрежение постепенно утихна. Добавих нова алинея към кодекса на Морфи. При неочаквано събитие променяш плана си — моментално.

И друг път ми се е случвало в момент на криза или сериозна опасност да се измъквам и да наблюдавам себе си — движенията и мислите ми — сякаш съм любопитен минувач, но без да се поддавам на емоциите на онова, което гледам. И докато седях в тъмното, видях как онзи сгъна своя идеален план, постави го в кутия, затвори капака й и изтика цялата работа не само извън полезрението си, но и извън съзнанието си. С което искам да кажа, че когато след известно време се изправих в мрака, вдигнах ципа на панталона си, огладих престилката и положих длан върху паянтовата шперплатова врата, вече бях най-обикновен продавач в бакалница, готов да се справи с натоварванията на деня. При това без нищо скрито-покрито. А съвсем реално. Е, притеснявах се малко какво ли може да иска от мен младият мъж, но това си беше обичайният лек долнокачествен страх, който всички изпитваме от ченгетата.

— Извинявайте, че ви забавих — рекох. — Не ми идва наум какво може да съм ял, че да се докарам до това положение.

— Изглежда, има някакъв вирус — каза. — И жена ми го изкара миналата седмица.

— Да, ама моят направо стреля с гаубица. За една бройка да напълня гащите. Та с какво мога да ви бъда полезен?

Видът му бе смутен, извинителен, едва ли не срамежлив.

— Човек какво ли не прави — рече.

Преборих се с импулса да му кажа: „Всякакви ги има“ — и слава Богу, че устисках, понеже следващите му думи бяха:

— Всякакви се срещат, особено в работа като моята.

Минах зад тезгяха и затворих с крак кутията за шапката ми на рицар тамплиер. После се облегнах с лакти отгоре му.

Странна работа. Само преди пет минути се гледах с чужди очи. Налагаше се. И онова, което те видяха, се оказа от значение. Защото, докато пресичаше улицата, този човек приличаше на някаква огромна, мрачна, безнадеждна съдба, на враг, на страшилище. Но веднъж скътал своя план, та дори откъснал го от себе си, човекът ми се явяваше като отделен предмет, без всякаква връзка с мен, за добро или зло. Струва ми се, че бе горе-долу на моята възраст, но оформен от някаква школа, възпитание, а може би и култ — изпито лице, грижовно скъсена щръкнала коса, бяла кенарена риза с копчета на яката и несъмнено избрана от жена му вратовръзка, потупана и изправена от пръстите й, преди да го изпроводи. Тъмносив костюм, нокти — обект на домашни, но все пак старателни, грижи, широка брачна халка на лявата ръка и миниатюрна лентичка върху бутониерата, подсказваща наличието на орден; който не желае да носи на показ. Устата и тъмносините очи бяха обучени на твърдост, каквато, неизвестно защо, в момента им липсваше. По някакъв начин у него се бе появила пробойна. Не беше вече онзи човек, изстрелвал кратки, резки въпроси, подредени стройно един върху друг като струговани късчета стомана.

— Вече бяхте тук — казах. — Какво точно работите?

— Министерство на правосъдието.

— Значи сте в бизнеса на правораздаването?

— Е, надявам се поне да е така — засмя се той. Но не съм дошъл по някакъв официален въпрос… Дори не съм сигурен, че няма да получа мъмрене от отдела. Но пък днес ми е почивен ден.

— С какво мога да съм ви полезен?

— А, бе, малко сложничко е. Не знам откъде точно да подхвана. Няма описан друг подобен случай, Холи. От дванайсет години съм на тая служба, но досега не съм чувал за такова нещо.

— Ами, ако ми кажете за какво става дума, може би ще успея да съм от помощ.

— Трудно ми е да започна — усмихна се. — Три часа шофирах от Ню Йорк дотук и пак толкова ще ми трябват да се прибера в празничното движение.

— Сериозна работа.

— Така е.

— Ако не се лъжа, името ви беше Уолдър.

— Точно така. Ричард Уолдър.

— Всеки момент ще ме налетят клиентите, господин Уолдър. Дори се чудя защо още ги няма. Най-вече за кренвирши и подправки. Така че не е лошо да побързате. Да не съм оплел конците нещо?

— В моята работа всякакви се срещат. И закоравели, и лъжци, и мошеници, и глупаци, и умници. И в повечето случаи така им се напомпваш, че ти държи влага през цялото разследване. Разбирате ли ме?

— Боя се, че не. Вижте какво, Уолдър. Направо си кажете какво ви мъчи? Не съм толкова прост, колкото изглеждам. Вече говорих с господин Бейкър от банката. Захванал сте се с моя шеф, Маруло.

— И ми е в ръцете — промълви.

— За какво?

— Незаконно пребиваване. Не съм го установил аз. Хвърлиха ми досието и ми наредиха да се заема със случая. Нито ще го съдя, нито ще го осъждам.

— А ще го депортират ли?

— Да.

— Той не може ли да обжалва? Не мога ли аз да му помогна?

— Не. Той не го иска. Признава се за виновен. Иска да си върви.

— Хайде стига, бе!

Навлязоха седем-осем клиента.

— Нали ви предупредих — подвикнах му, после се заех да им помагам да избират нещата, които им трябват, или поне си мислеха, че им трябват. Слава Богу, бях поръчал цяла планина от кренвирши и кръгли хлебчета за хамбургери.

— Киселата туршия по колко е? — провикна се Уолдър.

— Пише на етикета.

— Тридесет и девет цента, госпожа — каза той. И се захвана на работа: мереше, опаковаше, събираше. Протегна се дори през мен да маркира покупка на касата. След като се отмести, взех от купчината една хартиена кесия, отворих чекмеджето и използвайки кесията като кухненска ръкавица, взех стария револвер, отнесох го в тоалетната и го пуснах в очакващата го тенекия с машинно масло.

— Тая работа ви идва отръки — рекох, като се върнах.

— Навремето след училище работех в един супермаркет на „Гранд Юниън“.

— Личи си.

— Нямате ли си помощник?

— Намислил съм да обуча сина ми.

Клиентите винаги пристигат на ята, никога поединично на равни интервали. В пролуката продавачът се подготвя за следващия наплив. Има и друго нещо: когато двама мъже правят нещо заедно, започват да си приличат, а различията им престават да са толкова резки. Дори в армията са установили, че черен вече не се бие с бял, щом имат пред себе си общ враг. Подкожният ми страх от ченгета изчезна, след като Уолдър премери половинка домати и направи сметката върху една книжна кесия.

Първото ни ято отлетя.

— Бързо казвайте какво точно ви интересува — рекох.

— Обещах на Маруло да дойда от негово име. Иска да ви даде магазина.

— Глупости на търкалета. Пардон, мадам. Говоря на моя приятел тук.

— О, да, разбира се. Та, значи, ние с трите деца правим петима… Колко сарфалади ще ни стигнат?

— По пет на дете, три за съпруга ви, две за вас. Общо двадесет.

— Сигурен ли сте, че ще изядат по пет?

— Те поне така смятат. Нали на пикник ще ходите? — Х-хъ.

— Тогава вземете още пет за резерва, ако някои паднат в жарта.

— Къде държите химикалите за отпушване на мивки?

— Отсреща, до почистващите течности и амоняка.

Диалогът ни се получи накъсан, както можеше и да се очаква. Иначе, изчистен от разменените с клиентите приказки, би изглеждал така:

— Бих казал, че съм в състояние на шок. Върша си най-съзнателно работата, но в повечето случаи в нея са замесени престъпници. А свикнеш ли веднъж да се занимаваш с мошеници и лъжци, един почтен човек направо може да те изкара от релсите.

— В какъв смисъл „почтен“? Моят шеф никога нищо не е дал даром. Стиснат е до безкрай.

— Знам. И всичко се дължи на нас. Разказа ми цялата си история и му вярвам. Преди да дойде, научил думите, изписани в основата на Статуята на свободата. Наизустил диалектен вариант на Декларацията на независимостта. Думите в Закона за правата на човека били огнени. Но взели, че не го пуснали. Той все пак успял да влезе. Помогнал му добър човечец — взел му всичко, което имал, и го пуснал да доджапа до брега. Доста време му трябвало да проумее американския начин на живот, но все пак се научил… и то добре се научил. „Без пари нищо не става! Грижи се за Номер едно!“ Та той се е научил. Никак не е глупав. И добре се е грижил за Номер едно.

Всичко това бе накъсано от клиенти, така че не доведе до някаква драматична кулминация, а си остана поредица от кратки изречения.

— И точно затова не го заболяло, че някой го предал.

— Предал ли?

— Че колко му е? Едно обаждане по телефона.

— И кой е този човек?

— Откъде мога да знам. Министерството ни е една машина. Нагласяваш копчетата и то започва да изпълнява всички процедури като някаква автоматична пералня.

— Той защо не е направил опит да се изплъзне?

— Защото е уморен, каталясал е до мозъка на костите си. А и му е писнало. Имал някакви скътани пари. Иска да се връща в Сицилия.

— Това с магазина обаче все още не мога да го проумея.

— В това отношение не е по-различен от мен. С мошениците знам как да се оправям. Това ми е работата. Обаче почтеният човек направо ме пошашавява, гръмва ме. Така станало и с него. Появил се човек, който не се мъчел да го измами, да го окраде, не се оплаквал, не му просел. Опитал се да научи глупака как да оцелее в страната на необятните възможности, но оня отказал да се учи. Сума ти време изпитвал страх от теб. Мъчел се да проумее какъв е номерът ти в живота, докато най-сетне схванал, че твоят номер е да си честен.

— Ами ако е сгрешил?

— Той самият не смята така. И иска да те превърне в нещо като паметник на онова, в което навремето е вярвал. Документите по прехвърлянето са в колата ми. От теб се иска само да ги внесеш.

— Нищо не разбирам.

— Аз самият не съм съвсем наясно. Знаеш го как говори, все едно пуканки се пекат. Мъча се да преведа обясненията му. Според него човек е устроен по определен начин, с определена посока. И ако промени това, нещо гръмва, счупва се зъбчатка, човекът се разболява. Получава се нещо като… ами, да го наречем, полицейски съд в стил „направи си сам“. Всяко нарушение се заплаща. Та чрез теб той внася нещо като депозит, така да се каже, за да не угасне светлината.

— За какво ви беше да идвате чак дотук?

— И аз не съм сигурен. Вероятно… затова… да не угасне светлината.

— О, Божичко!

Магазинът се замъгли от умоляващи дечица и влажни жени. Поне до обяд надали щеше да се появи друг свободен момент.

Уолдър отиде до колата, върна се и разби една вълна трескави жени курортистки, за да се добере до тезгяха. Остави отгоре му един от онези твърди пликове акордеон, омотан с лепенка.

— Трябва да тръгвам. В това движение не ми мърдат четири часа. Жената ще побеснее. Казваше, че съм можел да изчакам. То обаче не чака.

— Господине, от десет минути чакам да ме обслужите.

— Само за секунда, госпожа.

— Попитах го какво да ти предам, а той рече: „Кажи му довиждане.“ Ти имаш ли какво да му кажеш?

— Кажи му довиждане.

Вълната зле прикрити кореми отново ме заля, за което можеше единствено да съм благодарен. Пуснах плика в чекмеджето под касовия апарат, а заедно с него — и неутешимостта.