Джон Стайнбек
Зимата на нашето недоволство (6)

Шеста глава

От личен опит съм свикнал да отлагам решенията за бъдещ размисъл. И когато някой ден отделя малко време, за да се занимая с проблема, установявам, че той вече е приключил, разрешил се е и присъдата е изпълнена. Сигурно и с всички други хора е така, но нямам начин да знам. Сякаш някакво безлично жури заседава в тъмните безлюдни пещери на ума и взема решението си. Винаги съм си представял тази тайна и безсънна област вътре в мен като черна, дълбока, неподвижна вода — място за хвърляне на хайвера, от която до повърхността рядко се добира някоя форма. Но може и да е някаква огромна библиотека, в която е описано всичко, случило се на живата материя от първоначалния миг на появата на живота.

Според мен някои хора — поетите например — имат по-близък достъп до това място в сравнение с останалите. Навремето, когато разнасях вестници, а си нямах будилник, си бях изработил начин да изпращам сигнал и да получавам отговор. Докато лежах в леглото нощем, представях си, че съм застанал на ръба на черната вода.

И си представях, че в ръката си държа бял кръгъл камък. Изписвах с много черни букви върху му „4 часа“, после го пусках и наблюдавах как потъва, как се преобръща, докато накрая изчезва. При мен номерът се получаваше. Събуждах се на секундата в четири. Впоследствие се научих да го ползвам да ме буди в четири без десет или в четири и петнадесет. Никога не ми изневери.

Но от време на време на повърхността избива нещо необикновено, отвратително, сякаш от дълбините изскача морски змей или някакво друго морско чудовище.

Няма и година, откакто братът на Мери Денис почина у дома — умря в страхотни мъки от инфекция на щитовидната жлеза, която помпаше по цялото му тяло соковете на страха, и това го докарваше до буйство, ужас и свирепост. Кроткото му конско ирландско лице стана зловещо. Помагах да го удържаме, да го успокояваме и утешаваме, докато му се привиждаше смъртта, и това трая цяла седмица, след което белите му дробове започнаха да се пълнят. Не исках Мери да стане свидетел на смъртта му. Никога през живота си не бе виждала смъртта, а имаше опасност случаят да заличи спомените й за добрия човек, нейния брат. Та докато седях в очакване до леглото му, от черната ми вода изплува едно чудовище. Мразех го. Исках да го убия, да му прегриза гърлото. Мускулите на челюстите ми се стегнаха и май се озъбих като вълк, готов да се хвърли върху плячката.

Когато всичко свърши, ме обзе паническо чувство за вина и признах пред стария доктор Пийл, който подписа смъртния акт, какво бях изпитал.

— Според мен няма нищо необичайно — каза ми. — Виждал съм подобно изражение по лицата на много хора, но малцина си го признават.

— Но каква е причината? Той беше добър човек.

— Може да се дължи на някакъв стар спомен — рече. — Нещо като завръщане към някогашната глутница, когато опасност е заплашвала неин болен или ранен член. Някои животни и повечето риби разкъсват и изяждат отслабналите си събратя.

— Та аз да не съм животно… или риба?

— Не си. И вероятно точно затова ти е чуждо. Но то е там. Всичко е там.

Добър старец е доктор Пийл, уморен старец. Изражда ни и ни погребва от петдесет години насам.

Но да се върнем към Конгреса на мрака, а той, изглежда, работеше извънредно. Понякога човек така изневерява на себе си, че си казваш: „Невъзможно е да го е направил. Не му е в характера.“ А може и да му е. Просто да зависи от ъгъла, от който го гледаш, или пък налягането отгоре и отдолу да е променило формата му. На война много често се среща — страхливецът се превръща в герой, а смелчагата се срутва сред пламъци. Или прочиташ в сутрешния вестник как някой мил, добър семеен човек посякъл с брадва жената и децата си. Според мен излиза, че човек постоянно се променя. Но промяната става забележима само в определени моменти. Ако решех да задълбая по-дълбоко, сигурно щях да проследя наченките на промяната чак до раждането си, а може би и преди това. Напоследък куп дребни неща започваха да оформят схемата на по-големи неща. Имах чувството, че събития и изживявания се блъскаха и бутаха в посока, противоположна на нормалната ми, или поне на тази, която бях започнал да смятам за нормална — посоката на продавача в бакалница, провалилия се, човекът без истинска надежда или амбиция, окован сред задълженията да пълни стомасите и да облича телата на семейството си, затворен в клетката от навици и мнения, които лично аз възприемах като морални, дори целомъдрени. Нямаше да се учудя, ако се окажеше, че ме е обзело самодоволството от това, да съм, както аз му виках, „добър човек“.

Понеже, естествено, съзнавах какво става около мен. Нямаше нужда Маруло да ми го изтъква. Изключено е да живееш в малък град като Ню Бейтаун и да не си даваш сметка. Но не се бях замислял кой знае колко. Съдията Доркас опрощаваше шофьорски глоби срещу услуги. Това дори не бе тайна. А една услуга води до друга. Кметът и същевременно собственик на магазин за строителни стоки продаваше на кметството на раздути цени оборудване, от което при това невинаги имаше нужда. Тръгнеха ли да прокарват нова асфалтирана улица, обикновено се оказваше, че още преди да оповестят плана, господин Бейкър, Маруло и пет-шест други видни представители на бизнеса вече са изкупили парцелите покрай нея. Това си бяха природни факти, макар винаги да бях смятал, че не са факти от собствената ми природа. Обединеното подтикване от страна на Маруло и господин Бейкър, и търговския агент, и Марджи Йънг-Хънт, и Джои Морфи се превърна в як натиск, така че: „Ще трябва да отделя малко време да го обмисля.“

Моята скъпа мъркаше на сън, на устните й грееше архаичната усмивка и излъчваше онова допълнително спокойствие и душевен мир — някаква пълна задоволеност, която й се явява, след като се любим.

След скитанията ми през предната нощ се предполагаше, че ще ми се спи, но бях съвсем буден. Забелязал съм, че дрямката почти не ме наляга, ако знам, че сутринта ще мога да спя до късно. Червените петна вече плаваха пред очите ми, уличната лампа пращаше сенките на голи брястови клони върху тавана, където очертаваха тържествено полюляващи се плетеници, тъй като подухваше пролетният вятър. Прозорецът беше полуотворен и белите завеси се изпълваха и надуваха като платната на закотвена лодка. Мери държи пердетата да са бели и наскоро прани. Това й създава чувството за благоприличие и сигурност. И се прави на леко възмутена, когато й кажа, че това се дължи на дантелените пердета в ирландската й душа.

И аз се чувствах добре и задоволен, но за разлика от Мери не се гмурнах в съня. Просто не ми се спеше. Предпочитах да се наслаждавам напълно на доброто си настроение. Исках да си мисля за конкурса за съчинения „Обичам Америка“, в който децата ми щяха да участват. Но зад тези и всички останали мисли исках да разгледам какво точно става с мен и какво смятам да правя в това отношение, при което, естествено, започнах отзад напред и установих, че тъмното жури в дълбините вече е решило от мое име. Ето го и самото решение, формулирано и недвусмислено. Все едно тренираш за някакво състезание, подготвяш се и в един момент се озоваваш най-после на старта с опрени в блокчетата шпайкове. И тогава вече не ти остава никакъв избор. Щом гръмне стартерът, хукваш. И осъзнах, че съм запънал шпайковете и само чакам изстрела. Но явно, че последен бях научил за това. Цял ден хората ми викаха колко добре съм изглеждал, в смисъл, че изглеждам по-другояче, по-уверен, променен. Оня търговски агент следобеда направо се облещи. Маруло ме оглеждаше недоверчиво. А Джой-бой изпита нуждата да ми се извинява за нещо, което аз бях сторил. Накрая и Марджи Йънг-Хънт — тя май бе най-прозорливата с тоя неин сън с гърмящата змия. Успя някак си да пробие и откри у мен някаква сигурност, в която самият аз още не бях сигурен. И символът й бе гърмящата змия. Усетих, че се хиля в мрака. А после, объркана, ми излезе с най-стария възможен номер — заплахата от изневяра, стръв, хвърлена насред прилива, за да провери какви риби се хранят там. Но то не ми напомни за тайния шепот на скритото й тяло — не, пред очите ми бяха птичите й пръсти, издаващи стареене, нервност и жестокостта, която изпитва човек, когато загуби контрол върху обстоятелствата.

Понякога ми се ще да проумея естеството на нощните мисли. Толкова близки са до сънищата. В някои случаи успявам да ги насоча, друг път се изоглавят и се втурват към мен, сякаш са мощни, неукротени коне.

Дани Тейлър се намъкна. Нямах намерение и за него да мисля и да страдам, но той взе, че се появи. Наложи се да приложа един трик, който навремето научих от някакъв стар, печен старшина, и знам, че действа. По време на войната изкарах един ден, една нощ и после още един ден като едно цяло, чиито части представляваха, общо взето, всичките гадни ужасии, които могат да се случат в тоя гнусен занаят. Изглежда, докато траеше, не осъзнах агонията, тъй като бях зает и неописуемо каталясал, но през следващите години това цяло, състоящо се от един ден, една нощ и после още един ден, навестяваше многократно нощните ми мисли, докато накрая се превърна в оная лудост, на която й викат бойно изтощение, а навремето се е наричала фронтовашко психическо разстройство. Какво ли не пробвах, за да й преча, но тя все се добираше до мен. Дебнеше ме по цял ден, за да ми скочи в мрака. Веднъж, разнежен от уискито, го споделих с ротния ни старшина — стар професионален боец, участвал във войни, които отдавна сме забравили. Ако речеше да си закачи всички лентички на получените ордени, нямаше да му остане място за копчетата — Майк Пуласки, поляк от Чикаго, но не родственик на героя^[1]. Имах късмет, че и той доста се беше понаквасил, иначе можеше да млъкне заради отдавна насаденото му убеждение, че с офицер не се общува.

Майк ме изслуша, без да отлепва поглед от една точка на междувеждието ми.

— Да — рече накрая. — Знам го това. Проблемът е, че човек се мъчи да го прогони от главата си. Не става така тая работа. По-скоро трябва да го посрещнеш с нещо като „добре дошло“.

— Не те разбирам, Майк.

— Приемаш, че е нещо, което е траяло дълго — започваш от самото начало и си спомняш всичко, което можеш, до самия му край. Много скоро ще му писне, разни парчета ще се изгубят и докато се усетиш — то напълно изчезнало.

Опитах се и ми подейства. Не знам дали психиатрите го знаят тоя номер, а би трябвало.

Та когато през онази нощ ми се яви Дани Тейлър, излязох му с трика на старшина Майк.

Като малки, на еднаква възраст, еднакъв ръст и еднакво тегло, ходехме да се мерим на големия кантар в склада за зърна и фураж на главната улица. Ако тая седмица се окажех с 200 грама по-тежък, до следващата Дани ме настигаше. Ходехме заедно на риба, на лов и на плуване, дори излизахме с едни и същи момичета. Подобно на повечето стари семейства в Ню Бейтаун и това на Дани бе доста заможно. Къщата им е онази бялата на „Порлок Стрийт“, с канелюри по колоните. Навремето семейство Тейлър притежаваше и извънградска къща на около пет километра от града.

Навсякъде около нас има плавни хълмове, покрити с дървета, малко бяла мура, а други — с второ поколение древни дъбове, хикори^[2] и тук-таме кедри. Много преди да се родя, дъбовете били тъй чудовищно големи, че местните майстори издялвали корабните килове, ребра и талпи досами корабостроителниците, докато накрая всичко било изсечено. И насред този вълнист пейзаж фамилията Тейлър навремето вдигнала „Тейлър Медоу“ — къща по средата на просторна ливада — единственото равно място в радиус от доста километри. Ако се съди по това, че е равна като маса и е заобиколена с ниски хълмове, някога трябва да е била дъно на езеро. Преди шейсетина години къщата им изгоряла и никой не се захванал да строи нова. Като деца с Дани ходехме дотам с колелетата си. Играехме в иззиданото от камък мазе, а с тухли от старите основи си построихме и ловна хижа. Някога имението трябва да е имало възхитителен парк. Виждахме стройни редици от дървета, а сред завърналата се гора се мяркаха, загатнати, бивши живи плетове и синори. Тук-таме се срещаше остатък от каменен парапет, а веднъж открихме дори бюст на бог Пан върху заострен постамент. Беше паднал по лице и рогата и брадата му бяха заровени под песъчливата глина. Вдигнахме го, почистихме го и известно време му отдавахме почит, но накрая паднахме жертва на алчността и момичетата. Закарахме го с количка до Флъдхамптън и го продадохме за пет долара на един вехтошар. А сигурно е бил художествено произведение, при това много старо.

Ние с Дани бяхме приятели, понеже момчетата без приятели не виреят. После обаче го приеха във Военноморската академия. Срещнах го веднъж в униформа и това ми остана за доста години. Ню Бейтаун и тогава беше, и сега си остава затворена, тясно свързана общност. Всички знаеха, че Дани са го изключили, но никой не говореше на тази тема. Родът Тейлър постепенно измря — ами, същото, каквото се случи и с рода Холи: останал съм само аз и, разбира се, синът ми Алън. Дани се завърна чак след като всичките му роднини умряха, при това вече се беше пропил. В началото се помъчих да му помогна, но той ме отблъсна. Нямал нужда от никого. Въпреки всичко си останахме близки — много близки.

Прекарах през ум всичко, което си спомнях, до самото утро, в което му дадох долар, за да намери своето местно забвение.

Структурата на промяната ми усещаше: външен натиск, желанието на Мери, мераците на Алън, гневът на Елън, помощта на господин Бейкър. И едва след като ходът е обявен и готов, мисълта тръгва да слага покрив върху сградата и да намери думи, с които да го обясни и оправдае. Ами ако смиреното ми и безкрайно положение на продавач в бакалница се окаже не някаква благодетел, а чист морален мързел? Без смелост всякакъв успех е немислим. Току-виж съм се оказал чисто и просто плах, боящ се от последствията — с една дума, мързелив. Успешният бизнес в града ни не изисква нито сложност, нито непрозрачност, нито пък е кой знае колко успешен, тъй като упражняващите го са заложили изкуствени ограничения на своята дейност. И понеже закононарушенията им са дребни, и успехът им е дребен. Ако някой ден някой се заеме да изследва надълбоко градската управа и бизнес комплекса на Ню Бейтаун, ще установи, че са се нарушавали стотици правни и хиляди етични правила, но всичко това е представлявало незначителни нарушения — дребна кражба. Отменили част от десетте божи заповеди и запазили останалите. И щом някой от преуспелите местни хора се сдобие с толкова, колкото му трябва или му се иска, заживява пак праведно със същата лекота, с която сменя ризата си, и доколкото всички могат да се убедят, от прегрешенията му не следват никакви отрицателни последици, стига, естествено, да не са го изловили. Дали някой от тях някога се е замислял на тая тема? Нямам представа. Но щом човек може да си опрости собствените дребни закононарушения, защо да не си прости и за някое бързо, сурово и смело деяние? Има ли разлика между убийството посредством бавен, неотслабващ натиск и бързото, снизходително наръгване с нож? Не чувствам вина за убитите от мен немци. Предполагам, че за известно време просто отмених всички правила, не само някои. И какво пречи след постигането на целта всички да бъдат възстановени? А няма никакво съмнение, че и бизнесът си е един вид война. Какво пречи в такъв случай да се превърне във всеобща война в името на мира? Господин Бейкър и приятелите му не са застреляли баща ми, но са му давали съвети, а когато изграденото от него се срутило, те го наследили. Това не е ли своего рода убийство? Има ли сред големите състояния, от които толкова се възхищаваме, някое, което да не е натрупано с безпощадност. Аз поне за нито едно не се сещам.

И ако само временно отстраня правилата, знам, че ще ми останат белези, но нима те ще са по-страшни от белезите на неуспеха, които нося в момента? Да живееш, нали поначало значи да имаш белези.

Цялото това питане и разпитване представляваше ветропоказател, кацнал върху сградата от неспокойствие и недоволство. Но веднъж отворех ли вратата й, щях ли да успея пак някой ден да я затворя? Не знаех. Единственият начин да разбера бе да я отворя… Дали господин Бейкър е знаел? Дали изобщо се е замислял за това господин Бейкър?… Старият капитан бе убеден, че Бейкърови са запалили „Бел Адеър“ заради застраховката. Възможно ли е именно това и нещастието на баща ми да са причината, поради която господин Бейкър желае да ми помогне? Това ли са белезите, които той носи?

Случващото се можеше да се опише като огромен кораб, които прави завой с помощта на много буксирни катери, които го лашкат, бутат и дърпат в необходимата посока. Щом приливът и катерите го обърнат, трябва да поеме по нов курс и да включи двигателите. А на мостика, където е центърът за планиране, трябва да си зададат въпроса: Добре, вече знам накъде искам да поема. Как се стига дотам, къде има коварни подводни скали и какво ще е времето?

Един фатален риф, за който знаех, са приказките. Куп народ предава себе си, преди да го е предал друг, заради някакъв мъчителен копнеж за слава, пък било то и славата на наказанието. Само Андерсеновият кладенец може да ти е довереник — Андерсеновият кладенец.

Провикнах се към Стария капитан:

— Да задам ли курса, сър? Добър курс ли е той? Ще ме отведе ли до там?

И за пръв път той отказа да ме командва.

— Ще трябва сам да го изчислиш. Онова, което е добро за един, е лошо за друг, но това се разбира чак накрая.

Старото копеле можеше да ми помогне тогава, но то вероятно нямаше да е от значение. Никой не се нуждае от съвет, а единствено от потвърждение.