Джон Стайнбек
Зимата на нашето недоволство (14)

Четиринадесета глава

Първи юли. Дели на две годината като път в дълги коси. Бях си го набелязал като някакъв жалон в живота — днес един, утре съвсем друг аз. Направил бях определени ходове, които нямаше никому да направят впечатление. Времето и случайността сякаш ми сътрудничеха умишлено. Не ми се наложи дори да прибягна до добродетелност, че да скрия от себе си онова, което вършех. Никой не ме принуждаваше да следвам избрания от мен курс. Временно бях заменил привичното си поведение и отношение към нещата срещу удобство, достойнство и определена сигурност. Съвсем очевидно щеше да е, че съм го направил в името на семейството си, тъй като знаех много добре, че ще оправдая собственото си достойнство с тяхното удобство и сигурността им. Но целта, която си бях поставил, бе ограничена и бях сигурен, че след това много лесно щях да си възвърна привичното поведение. Напълно сигурен. Войната нали не ме направи убиец, макар известно време да убивах хора? Когато изпращах патрули, съзнавайки напълно, че някои от тях ще загинат, това не предизвикваше у мен някакво пожертвувателно щастие, каквото изпитваха някои други, та така и не открих радост в онова, което вършех, нито оправдание, нито го одобрявах. Основното бе да осъзнавам реално така поставената ограничена цел и веднага след постигането й да прекратя мигновено процеса. На фронта научих, че загиналите са жертви на определен процес, а не на гняв, омраза или жестокост. И ако ме питате, сигурен съм, че в мига, в който и победителят, и победеният — и убиващият, и убиваният — възприемат този факт, между тях настъпва някаква обич.

Написаното от Дани обаче, а и благодарният поглед на Маруло направо ми причиняваха мъчителна болка.

Не лежах буден, както разправят, че правели хората в навечерието на битката. Сънят се появи бързо, мощно, цялостно, а в ранното утро ме освободи с лекота, напълно освежен. За разлика от друг път не останах да се излежавам в мрака. Нещо ме тласкаше да огледам досегашния си живот. Измъкнах се тихичко от леглото, облякох се в банята и слязох безшумно долу, стъпвайки покрай стената. Изненадах се обаче, когато се озовах пред шкафа, отключих го и опипом намерих розовата скаличка. Пуснах я в джоба си, после затворих и заключих шкафа. Никога през живота си не я бях изнасял от къщи, но и не знаех, че точно тази сутрин ще направя това. Паметта ми ме преведе през тъмната кухня и задната врата в сивеещия вече двор. Сплели клоните си, брястовете се бяха налели с листа и оформяха истинска черна пещера. Ако понтиакът на Маруло ми беше под ръка в този миг, щях да изляза с него извън Ню Бейтаун до събуждащия се свят на моя пръв спомен. Пръстът ми следваше безкрайната преплетена линия на добилия телесна топлина талисман в джоба ми — талисман ли казах?

Онази Дебора, що ме пращаше на Голгота като дете, бе прецизно настроена машина по отношение на думите. Не търпеше да й се лигавят, нито на мен ми даваше да си играя с тях. Каква власт имаше само тази жена! Ако си е мечтаела за безсмъртие, поне в моя ум бе успяла да го постигне. Когато ме видя веднъж да прокарвам пръст по загадъчната крива, тя каза:

— Итън, туй чудато нещо току-виж се превърнало в твоя талисман.

— Какво е това „талисман“?

— Ако ти го кажа, ще ме слушаш с половин ухо и ще научиш само половината. Потърси го сам в тълковния речник.

Толкова много думи притежавам само защото леля Дебора първо разпалваше любопитството ми, а после ме принуждаваше да го задоволявам със собствени усилия. Естествено, аз отвърнах: „Много ме интересува!“ Но тя знаеше, че ще се промъкна към думичката сам, затова ми я изреди буква по буква, та да я намеря по-лесно. Т-а-л-и-с-м-а-н. Вземаше думите съвсем присърце, мразеше неправилното им използване, както и изобщо непохватното отношение към всяко фино нещо. Сега, толкова години по-късно, страницата е все още пред очите ми, както и моя собствен образ, сбъркал правописа на „талисман“. На арабски представляваше само някаква къдрава линия с луковица на края. Гръцкият обаче знаех как се произнася благодарение на острия език на въпросната старица. „Камък или друг предмет с издълбани по него фигури или знаци, на които се приписват окултните сили на планетарните влияния и вселенните съзвездия, под които е бил изработен. Носен обикновено като амулет да пази от зло или да носи късмет на притежателя му.“ След което ми се наложи да търся значението на „окултни“, „планетарни“, „вселенни“ и „амулет“. Винаги така ставаше. От една дума гръмваха още няколко, като по шнур с фойерверки.

Когато след време я попитах: „Ти вярваш ли в талисмани?“, тя ми отвърна:

— Какво значение има в какво вярвам?

Поставих я в ръцете й:

— Какъв е смисълът на тази фигура или знак?

— Този талисман е твой, а не мой. И означава онова, което ти искаш да означава. Върни го обратно в шкафа. Някой ден ще му дойде времето да е с теб.

Сега, докато вървях в пещерата под брястовете, тя беше толкова жива, колкото тогава, а това си е истинско безсмъртие. Издълбаната линия минаваше над себе си и под себе си, околовръст и пак отгоре и отдолу — змия без глава и без опашка, без начало и без край. И я бях взел със себе си за пръв път — да ме пази от зло ли? Да ми носи късмет? И на гледането на карти не вярвам, а безсмъртието винаги ми е приличало на хилаво обещание за утешение на неудачниците.

Очертаната със светлина граница на изток отбелязваше юли — юни си беше заминал през нощта. И ако юни е злато, юли е месинг; ако юни е сребро, юли е олово. Юлските листа са тежки, дебели и струпани. Юлската птича песен представлява пръдлив безстрастен припев, понеже гнездата вече са празни и пухкавите пиленца залитат несръчно. Не, юли не е в никакъв случай месец на обещанието, нито на изпълнението. Плодът се налива със сок, но няма нито сладост, нито цвят; царевицата е отпуснат зелен вързоп с млад жълт пискюл. Тиквите все още носят пъпни корони от изсъхнали цветове.

Минах по „Порлок“ — кръстена на дебелия и самодоволен Порлок. Натрупалият се месинг на зората очертаваше розови храсти, натежали от цветове на средна възраст, приличащи на жени, чиито корсети вече не успяват да скрият надуващото се коремче независимо от това, че краката им продължават да са хубави.

И както вървях бавно, осъзнах, че не казвам, но вътрешно усещам сбогуване — но не и „на добър път“. „На добър път“ звучи с някаква приятна нега. „Сбогом“ е кратко и окончателно — дума с остри зъби, способни да прегризат връвта, свързваща миналото с бъдещето.

Стигнах до старото пристанище. Сбогом на кое? Не знаех. Не се сещах. Май ми се щеше да се отбия до моето си Място, но за всеки паразитиращ от морето бе ясно, че приливът в момента бе в най-горната си точка, така че Мястото щеше да е залято от тъмни води. Снощи видях луната, само на четири дни след новолунието — с вид на удебелена, извита хирургическа игла, все пак достатъчно здрава, за да придърпа прилива в пещерното устие на Мястото.

Нямаше нужда да посещавам бараката на Дани, воден от някаква надежда. Светлината вече ми стигаше, за да забележа изправените треви по пътеката, където обикновено лежаха повалени от стъпките на Дани.

Старото пристанище бе осеяно с летни платноходки — издължени корпуси с платна, увити в пристегнати брезентови калъфи и само тук-таме някой ранобудник бе вече готов, поставил кливера и грота, а изваденото от калъфа главно платно оформяше огромно бяло изпомачкано гнездо върху палубата.

Новото пристанище бе по-оживено. Наети под наем корабчета бяха привързани досами кея и качваха пасажери — обезумелите летни риболовци, които си плащат таксата и заливат палубите с риба, а после цял следобед се питат плахо какво ще правят с всички тези чували, кошове и камари от спари, тетраодони, морски лястовици, та дори и с удължените акулки, на които предстои да бъдат алчно разкъсани, да умрат и да бъдат хвърлени на кръжащите чайки. Чайките се струпват на цели ята и чакат; известно им е, че на летните рибари ще им призлее от цялото изобилие. Че кой би седнал да чисти и остъргва от люспите цял чувал риба? Раздаването даром на риба е по-трудно дори от ловенето й.

Заливът бе вече тих, сякаш бе от нефт, а отгоре му се изливаше месинговата светлина. Цилиндричните и конусовидните буйове^[1] описваха неподвижно двете страни на канала и всеки един имаше свой огледален близнак във водата под себе си.

Свърнах покрай пилона за знамето до паметника на загиналите във войната и намерих името си в списъка на завърналите се живи герои, изписано с вдлъбнати посребрени букви — „Кап. И. А. Холи“, — а под него, с позлатен шрифт — имената на осемнадесетте нюбейтаунци, които останаха на бойното поле. Имената на повечето от тях ми бяха познати, а навремето познавах и самите мъже — неразличаващи се по нищо от останалите тогава, но днес различни, позлатени. За миг ми се прищя и аз да съм сред тях, по-нисшите чинове; и аз, кап. И. А. Холи, да съм позлатен сред събраните и позлатени накуп мърлячи и симуланти, страхливци и герои. Смелите не само падат убити — дори шансовете им да ги убият са по-високи.

Дебелият Уили пристигна, паркира до паметника и извади от съседната седалка знамето.

— Здрасти, Ит — рече. Закачи го за медните халки и го вдигна бавно до върха на пилона, където то провисна като обесен човек. — Едва успя да се класира — каза леко задъхано Уили. — Добре го огледай. Още само два дена му остават, после започваме да вдигаме новото.

— С петдесетте звезди ли?^[2]

— Точно така. При това е найлоново, жестока работа — хем два пъти по-голямо от това тук, хем поне два пъти по-леко.

— Как върви работата, Уили?

— Не мога да се оплача, ама ми писна. Около славния празник Четвърти юли винаги е лудница. А сега, както се пада в понеделник, ще има още повече катастрофи, сбивания и пияни — пияни от други градове, имам предвид. Искаш ли да те откарам до магазина?

— Не, благодаря. Трябва да мина през пощата, а после мислех да пия някъде едно кафе.

— Добре де. Пак ще те откарам. И кафе бих те почерпил, ама Стоуни се е вкиснал донемайкъде.

— Какво го е прихванало?

— Отде да го знам. Запиля се нанякъде за два-три дни и се върна зъл, та чак увълчен.

— Къде е ходил?

— Нищо не каза, ама се е натопорчил яката. Ще те изчакам да си вземеш пощата.

— Няма смисъл, Уили, ще трябва и да адресирам няколко плика.

— Как кажеш. — Даде на заден ход, после се отдалечи мазно по главната.

В самата поща бе още сумрачно, а подът бе току-що намазан, та имаше табела „ВНИМАНИЕ! ХЛЪЗГАВ ПОД“.

Семейството ни открай време, още откакто открили старата поща, ползваше кутия номер 7. Набрах G 1/2 R и извадих куп планове и обещания, адресирани „До собственика на пощенската кутия“. Нищо друго освен пълнеж за кошчето за боклук. Тръгнах по главната с намерението да пийна едно кафе, но в последния момент реших, че не искам или че не ми се приказва, или… нямам представа защо. Просто не ми се влизаше в кафенето на „Фоурмастър“. Боже мой, как може човек никога да не знае какво иска… ама то и за жените май важи същото?

Премитах тротоара, когато господин Бейкър изтиктака от „Брястова“ и влезе за церемонията с ключалката с часовниковия механизъм. И подреждах апатично пъпешите по стелажа до входа, когато пред банката спря старомодният боядисан в зелено брониран автомобил. Отзад изскочиха двама въоръжени като командоси и понесоха сиви чували с пари към банката. След десетина минути излязоха, качиха се в обшитата с нитове крепост и си заминаха. Предполагам, че са изчакали Морфа да ги преброи, а след това господин Бейкър да провери и да им издаде разписка. Това, да се занимаваш с пари, е голяма врътня. Както казва Морфа, направо може да ти писне от чужди пари. А ако се съдеше по размера и теглото на чувалите, банката явно очакваше солидно теглене на пари преди дългия празник. Ако бях някой обикновен обирджия на банки, точно сега щях да нападна. Да, ама аз не бях обикновен обирджия. Бях се вслушал подробно в мъдрите слова на приятелчето ми Джои. Сигурно е щял да успее, ако е имал желанието. И много се чудех защо не го е направил — просто ей така, колкото да изпита теорията си.

Лошото бе, че сутрешният бизнес се оказа по-оживен, отколкото очаквах. Слънцето започна да пече зло, нямаше почти никакъв вятър — точно оня вид време, което подгонва хората да заминат нанякъде независимо от желанията си. А мен ме чакаше цяла опашка клиенти. Поне в едно бях сигурен: ако ще чудо да стане, пак ще имам нужда от помощник. И ако Алън не успее да се справи, ще го уволня и ще назнача някой друг.

Към единайсет пристигна господин Бейкър и заяви, че бърза. Наложи се да помоля неколцината клиенти да ме изчакат и влязох с него в склада.

Пъхна в ръцете ми един голям плик и един по-малък и поради забързаността си нададе нещо като стенографски лай:

— Според Том Уотсън с нотариалния акт няма проблем. Но няма представа дали е заложен срещу някакъв заем. Според него не е. Това тук са документите по прехвърлянето. Нужни са подписи там, където съм отбелязал. Парите са маркирани, а серийните им номера — записани. Ето ти и готов чек за цялата сума. Остава само да го подпишеш. Съжалявам, ама ми се налага да бързам, Итън. Много мразя така да претупвам нещата.

— Наистина ли одобрявате онова, което възнамерявам да направя?

— По дяволите, Итън, след като хвърлих толкова труд…

— Извинявайте, сър. Извинявайте. Знам, че сте прав.

— Положих чека върху кашон консервирано мляко и го подписах с химическия си молив.

Макар и да бързаше, господин Бейкър го огледа внимателно.

— За начало му предложи две хиляди. И вдигай офертата си с по двеста долара. Естествено, знаеш, че по сметката в банката са ти останали само петстотин. Господ да ти е на помощ, ако парите не ти стигнат.

— Ако няма утежнения по магазина, не мога ли да взема заем срещу него?

— Може, стига да си готов лихвите да те погълнат изцяло.

— Не знам как да ви се отблагодаря.

— Не се разнежвай, Итън. И не му давай да ти се оплаква колко е беден. Той направо може да те омагьоса. Всички макаронаджии го могат. Само не забравяй за Номер едно.

— Страшно съм ви благодарен.

— Трябва да вървя — рече. — Да стигна до магистралата преди обедния трафик. — Изхвърча навън, като насмалко не повали на изхода госпожа Уилоу, която междувременно бе опипала всеки пъпеш по два пъти.

Лудницата почти не стихна. Сигурно жегата, която се стелеше по улиците, изнервяше хората, та ги избиваше на кавга. Създаваха впечатление, че се запасяват не за празници, а за някакво катастрофално събитие. И да исках, нямаше да имам време дори на Морфа сандвича да му занеса.

Не само обслужвах клиентите. Трябваше и очите да си отварям. Голяма част от клиентите бяха курортисти, непознати в града, които, ако не ги наблюдаваш, веднага открадват по нещо. Просто не могат да се въздържат. И невинаги вземат нещо, което наистина им трябва. Най-много жертви дават малките опаковки с луксозни стоки — пастета от гъши дроб, хайвера на зърна и консервираните печурки. Тъкмо затова Маруло ме караше да ги държа зад тезгяха, където не се предполага да влизат купувачи. Научи ме, че не било хубаво за бизнеса да заловиш крадец. Това изнервяло останалите, понеже — поне в мислите си, да речем — всички изпитвали чувство за вина. Единственият що-годе приемлив начин било да припишеш загубата другиму. Но щом видех някой да се приближава „нехайно“ към определени лавици, можех да прекъсна намеренията му с думи като: „Тези коктейлни лукчета излизат много на сметка.“ Виждал съм купувачи да подскачат така, сякаш съм разчел мислите им. Най-гадна от всичко обаче ми е подозрителността. Страшно неприятно е да си подозрителен. И ме хваща яд, понеже заради един-единствен човек по този начин обиждаш купища други.

Денят се точеше към някаква тъга и самото време едва пъплеше. След пет пристигна шеф-полицаят Стоуни — дългучест, смръщен и вкиснат. Купи си вечеря полуфабрикат — пържола по селски, моркови и картофено пюре — сготвени и замразени в алуминиева тавичка, нуждаещи се само от претопляне.

— Май слънцето те е понапекло повечко, шефе — рекох.

— Нищо ми няма. Добре съм. — Имаше многострадален вид.

— Искаш ли два от тези?

— Един ми стига. Жената замина на гости. На ченге отпуск не се полага.

— Жалко.

— А може така да е и по-добре. С цялата тая пасмина новодошли така или иначе нямаше да ме оставят да си седя у дома.

— Чух, че си пътувал.

— Кой ти каза?

— Уили.

— Тоя що не си затваря голямата уста?

— Нищо лошо нямаше предвид.

— То и лошо за да сториш, пак акъл трябва. А неговият е толкова малко, че току-виж и от пандиза не го опазил.

— Че на кой му стига акъла за такова нещо? — попитах умишлено и получих по-значителен отговор, отколкото очаквах.

— Какво точно искаш да кажеш, Итън?

— Ами толкова много закони имаме, че човек дори само да диша, пак ще наруши някой.

— Прав си. Стига се дотам, че човек никога не знае.

— Исках да те питам за нещо, шефе… докато чистех, попаднах на някакъв стар револвер, потънал в мръсотия и ръжда. Маруло твърди, че не бил негов, а аз бас държа, че и мой не е. Какво да го правя?

— Ако не възнамеряваш да искаш разрешително, предай го на мен.

— Ще го донеса утре от дома. Пъхнах го в кутия с машинно масло. Как постъпвате с такива неща, Стоуни?

— Ами, проверяваме ги първо дали са крадени, дали се издирват, после ги изхвърляме в океана. — Настроението му, изглежда, полека се оправяше, но все пак бе прекарал дълъг, горещ ден. Не можех да го оставя на мира.

— Помниш ли един случай отпреди две-три години някъде в северната част на щата? Полицаи продавали конфискувано оръжие.

Стоуни ми пусна сладка алигаторска усмивка и отговори със съответната весела невинност:

— Адски тежка седмица изкарах, Ит. Дяволски кошмарна. Та ако си решил да се будалкаш с мен, съветвам те да не го правиш, щото седмицата ми беше направо отвратителна.

— Извинявай, шефе. С какво може да ти е от полза един трезвен гражданин? Да се напие с теб например?

— Ех, що не можех и аз да се напия. Предпочитам да се натаралянкам, отколкото каквото и да било друго.

— Ами че напий се тогава.

— Не знаеш ли? Че откъде ще знаеш? Ако знаех поне за какво ми е и откъде ми е?

— За какво говориш?

— Няма значение, Ит. Забрави го. Всъщност… не го забравяй. Ти нали си приятел на господин Бейкър. Той участва ли в момента в някакви сделки?

— Чак толкова близък приятел не съм му, шефе.

— Ами Маруло? Къде е сега Маруло?

— Замина за Ню Йорк. Да си направи изследване на артрита.

— Божичко всемогъщи, не знам. Наистина не знам. Що нямаше поне някаква линия, да знам: оттук нататък се скача.

— Говориш несвързано, Стоуни.

— Знам. И без това вече много изприказвах.

— Не съм от най-умните, но ако искаш да си излееш душата…

— Не искам. Никакво такова желание нямам. И няма да им дам да ми припишат изтичане на информация, макар да не ги знам кои са. Забрави всичко, Ит. Просто съм разтревожен.

— През мен не може да изтече информация, Стоуни. За какво те викаха? Да те разпитват пред голямо жури^[3] ли?

— Значи наистина знаеш.

— Малко.

— И каква е крайната цел?

— Напредък.

Стоуни се приближи до мен и челичената му ръка сграбчи бицепса ми тъй яко, че чак ме заболя.

— Итън — рече свирепо, — смяташ ли, че съм добър полицай?

— Най-добрият си.

— Това ми е и целта. Искам да съм най-добрият. Ти как мислиш, Ит — редно ли е да принудиш някого да изпорти приятелите си, за да опази себе си?

— Не, не смятам, че е редно.

— И аз така гледам на нещата. И не мога да уважавам подобна управа. Онова, което най-много ме плаши, Ит, е, че вече няма да съм толкова добър полицай, понеже ще престана да се възхищавам от делата си.

— Изловиха ли те, шефе?

— Ами ти много добре го каза, Ит. Законите са толкова много, че и дъх само да поемеш, пак ще нарушиш някой. Но ей, Богу! Става дума за приятелите ми. Нали няма да допуснеш изтичане, Ит?

— Няма, няма. Забрави си готовата вечеря, шефе.

— Да, бе — рече. — Отивам си, събувам се и пускам телевизора да гледам как го правят ония, телевизионните ченгета. Знаеш ли, понякога човек най-хубаво си почива в празен дом. Довиждане, Ит.

На мен Стоуни ми харесваше. Смятам, че за полицай беше добър. Интересно къде минава границата?

Вече се готвех да затварям, дърпах навътре щайгите с плодове от пред вратата, когато Джои Морфи пристигна, влачейки нозе.

— Влизай бързо! — прошепнах, затворих двойната врата и пуснах тъмнозелените завеси. — И не говори на висок глас.

— Какво ти става?

— Току-виж някой поискал да си купи нещо.

— О, да, сега те разбирам. Божичко! Ненавиждам дългите празници. Изкарват на показ най-лошите черти на хората. Тръгват бесни и се прибират скапани и разорени.

— Искаш ли нещо студено за пиене, докато завия своята скъпа?

— Нищо напротив. Имаш ли студена бира?

— Само за външна консумация.

— Ще я изнеса. Само пробий кутията.

Направих два триъгълни отвора в тенекията, а той я надигна и я изля в гърлото си.

— А-а! — въздъхна доволно и остави кутията върху тезгяха.

— Заминаваме на пътешествие.

— Горкият човечец. Къде?

— Не знам. Още не сме се сбили по въпроса.

— Нещо става. Имаш ли представа какво е?

— Подскажи ми.

— Не мога. Просто го усещам. Косата по тила ми направо настръхва. А това е безпогрешен признак. Всички действат леко извън синхрон.

— Може пък само да ти се струва.

— Може. Обаче господин Бейкър досега не е ходил на почивка. Този път адски бързаше да се измъкне от града.

— Ти провери ли сметките? — изсмях се.

— Искаш ли да знаеш истината? Проверих ги.

— Майтапиш се.

— Навремето познавах един началник на поща. В малък град. Там при него работеше едно хлапе на име Ралф — русо, очилато, с дребна брадичка и с аденоиди колкото адамова ябълка. Та същия този Ралф го изкараха, че крал марки — ама купища марки, ти казвам, за към хиляда и осемстотин долара. Нищо не можа да направи. Беше си хлапе.

— Искаш да кажеш, че не ги е вземал той?

— И да не е, все едно, че ги е вземал. Затова съм нащрек. Доколкото зависи от мен, няма да им дам да ме олепят.

— Затова ли досега не си се оженил?

— Ами, като се замисля, ей, Богу, това ще трябва да е една от причините.

Сгънах престилката и я пъхнах в чекмеджето под касовия апарат.

— Това, да подозираш хората, отнема много време и усилия, Джои. Толкова свободно време аз лично нямам.

— Щом работиш в банка, си длъжен. Достатъчно е веднъж да загубиш. И някой да пошепне някому за това.

— Да не искаш да кажеш, че и ти ги подозираш?

— Превърнало се е в инстинкт. И при най-малкото отклонение от нормата в главата ми звънва звънец.

— Що за начин на живот. Кажи ми, че не говориш сериозно.

— Май е така. Просто си помислих, че ако си подочул нещо, няма начин да не ми кажеш — в смисъл, при условие че ме засяга, де.

— Според мен бих разказал на всички всичко, което знам. Сигурно точно затова никой нищо не споделя с мен. Към вас ли си тръгнал?

— Не. Намислил съм да похапна отсреща.

Изгасих предното осветление.

— Ще имаш ли нещо против да излезеш през задната уличка? Виж какво, утре сандвичите ти ще ги направя още преди да е нахлула тълпата. Един с шунка, един с кашкавал, с ръжен хляб, маруля плюс майонеза, нали? И литър мляко.

— Трябва да постъпиш на работа в някоя банка — рече Джои.

Предполагам, че не се чувстваше по-самотен от останалите единствено защото живееше сам. Разделихме се пред входа на „Фоурмастър“ и за миг ми се прищя да вляза с него. Имах чувството, че у дома ме очаква някаква бъркотия.

Така се и оказа. Мери вече бе планирала маршрута. Близо до Монток Пойнт има едно ранчо за туристи с всичките му там салтанати, които се виждат в така наречените уестърни за възрастни. А е известно с това, че е най-старото говедовъдно ранчо в Америка — основано, преди още да са открили самия Тексас. Първото му разрешително било издадено от английския крал Чарлз II. Първоначално стадата, предназначени за Ню Йорк, се угоявали в ранчото, а краварите били избирани по жребий, като членове на съдебно жури, за ограничен срок на служба. До наше време, разбира се, са стигнали само сребърни шпори и разни други каубойски джунджурии, но червените говеда и до днес пасат по бърдото. Мери реши, че ще е хубаво да преспим неделя през нощта в една от гостните на ранчото.

Елън настояваше да сме отишли в Ню Йорк, да отседнем в хотел и да прекараме и двата дни на Таймс Скуеър. Алън пък реши, че не му се ходи абсолютно никъде. Това е един от начините му да привлича внимание и да доказва, че все още съществува.

Къщата вреше от емоции: Елън ронеше бавни, тежки, сочни сълзи; Мери — изморена и зачервена от безсилие; Алън седнал нацупен и усамотил се с надуто в ухото транзисторче — някаква тътнеща и виеща песен за любов и изоставеност е глас, граничещ с истерията: „Обеща да си вярна, но после реши сърцето ми предано на пода да стъпчеш ти.“

— Почти съм на път да се откажа — обяви Мери.

— Те просто се мъчат да ти помагат.

— Имам чувството, че се чудят как повече да ме дразнят.

— Никога не правим каквото аз искам — подсмърчаше Елън.

Във всекидневната Алън наду звука: „Сърцето ми предано на пода да стъпчеш ти.“

— Хайде да ги заключим в мазето и да заминем само двамката, каротинче мое.

— Честно казано, на този етап това май е единственото ми желание. — Наложи й се да повиши глас, за да надвика тътнещия рев на сърцето ми предано.

Без каквото и да било предупреждение ме обзе някакъв страшен гняв. Извърнах се и закрачих решително към всекидневната с намерението да разкъсам сина си на парченца, да хвърля преданото му телце на пода и да го стъпча. Но в мига, в който минавах през вратата, музиката замлъкна. „Прекъсваме предаването, за да ви съобщим извънредна новина. Днес следобед лица от управата на Ню Бейтаун и на окръга Уесекс получиха призовки да се явят пред голямо жури по обвинения, простиращи се от опрощавания на глоби за пътнотранспортни нарушения до получаването на подкупи и комисиони по договори, възлагани от градската и окръжната управа…“

И започнаха да ги изреждат: кмета на града, съветниците, съдиите, всички до един. Слушах, без да чувам — мрачен, с тежест на сърцето. Сигурно са вършели всичко онова, за което ги обвиняваха, но толкова отдавна са започнали да го вършат, че вече не са виждали в деянията си нищо противозаконно. А дори и невинни да бяха, нямаше начин да ги оправдаят преди местните избори, а и да те оправдаят, обвинението ще го помнят, докато си жив. Обсадени бяха от всички страни. И сигурно са го очаквали. Слушах дали ще споменат и Стоуни, но явно беше се спазарил да свидетелства срещу личен имунитет. Нищо чудно, че се чувстваше тъй наранен и самотен.

Мери стоеше в рамката на вратата и също слушаше.

— Е! — рече. — Отдавна не се е случвало нещо толкова вълнуващо. Смяташ ли, че е вярно, Итън?

— Няма никакво значение. Работата не се заключава в това.

— Интересно какво би казал господин Бейкър?

— Той замина на почивка. Всъщност и на мен ми е интересно да знам какво чувства той.

Алън започна да става неспокоен, тъй като му бяха прекъснали музиката.

Покрай новините, вечерята и миенето на чиниите отложихме проблемите по пътуването дотогава, докато не стана прекалено късно както за вземането на каквито и да било решения, така и за по-нататъшни сълзи и кавги.

Легнах си и пак целият се разтреперих. Студената, безстрастна свирепост на атаката направо смразяваше топлата лятна нощ.

— Целият си настръхнал, скъпи — отбеляза Мери. — Да не си пипнал някой вирус?

— Не, фантазио моя, просто май чувствам онова, което изживяват и онези хора. А те сигурно се чувстват отвратително.

— Престани, Итън. Не можеш да се нагърбваш с проблемите на всички останали.

— Явно мога, щом го правя.

— Съмнявам се, че от теб изобщо може да излезе бизнесмен. Прекалено чувствителен си, Итън. Но това не е престъпление от твоя страна.

— Аз пък си мислех, че все ще е… някакво всеобщо престъпление.

— Не те разбирам.

— И аз не съм особено наясно, обич моя.

— Ех, защо няма някой, който да остане с тях.

— Повтори, ако обичаш, моя аквилегио!^[4]

— Откога ми се е приискало да заминем някъде само двамата. От цяла вечност не ни се е случвало.

— И при двама ни самотните възрастни женски родственици са кът. Що не можем да си консервираме някоя или да я осолим и сложим за туршия за известно време. Напъни мозъка си, Мери, Мадона моя. И аз изгарям от желание да съм само с теб в някое непознато място. Да се разхождаме нощем по дюните, да плуваме голи на лунна светлина и да се боричкаме в папратово ложе.

— Знам, скъпи, знам. Знам колко тежко ти е открай време. Не си мисли, че не знам.

— Прегърни ме здраво тогава. И дай да измислим нещо.

— Още трепериш. Студено ли ти е?

— Студено и топло, пълно и празно — и уморено.

— Ще се помъча да измисля нещо. Обещавам ти. Обичам ги, разбира се, но…

— Знам, а аз ще мога да си сложа папийонката…

— Дали ще ги задържат в полицейския арест?

— Ех, стига да можеше…

— Онези хора имам предвид.

— А, тях — не. Не се налага. Дори не могат да ги разпитат преди идния вторник, а четвъртък е изборен ден. За това е цялата дандания.

— Голям циник си станал, Итън. Преди не беше такъв. Ще трябва да се махнем, ако ще станеш циничен, понеже… онова не беше шега, по начина, по който го каза. Знам кога се шегуваш. Но това го каза най-сериозно.

Обзе ме страх. Бях станал прозрачен. А не биваше.

— О, госпожице Мишчице, ще се омъжиш ли за мен?

А Мери отвърна:

— Охо! Охо!

Внезапният ми страх, че съм станал прозрачен, бе страшно силен. Бях успял да си внуша, че очите не са огледало на душата. Някои от най-смъртоносните женчета-чудо, които съм срещал, имаха ангелски личица и очички. Има една порода, способна да чете през кожа и кости чак до вътрешността ти, но те са по-редки. Повечето хора изпитват любопитство най-вече към себе си. Навремето едно канадско момиче от шотландски произход ми разправи една история, която й влязла под кожата, а разказът й я вкара и под моята. Когато растяла и имала чувството, че всички очи са вперени в нея, при това не благосклонно, което я карало първо да се изчервява, после да реве, и пак отначало, дядо й от шотландските планини веднъж я скастрил: „Нямаше да се притесняваш от това, какво мислят хората за теб, ако знаеше колко рядко го правят.“ Тези му приказки я излекували, а лично мен ме убедиха, че няма да съм обект на всеобщо внимание, понеже са самата истина. Но Мери, която обикновено обитава къща от цветя, които сама е отгледала, бе дочула някакъв тон, усетила пронизващ вятър. И това представляваше опасност, поне докато не мине утрешния ден.

Ако планът ми се бе появил изневиделица — завършен и смъртоносен, — щях да го отхвърля мигновено като глупост. Хората не постъпват така; но хората играят на тайни игри. Моята започна, след като Джои ми изброи правилата за банков обир. За да преодолея царящата на работното ми място скука, аз се включих в тази игра и всичко постепенно дойде на мястото си — Алън и мишата маска, течащата тоалетна, ръждивият револвер, предстоящите празници, блокираната с хартия от Джои брава на задния вход. Така, само на игра, определих времетраенето на процеса, изиграх го с тренировъчна цел, изпипах го. Та нима онези, които водят престрелки с полицаите, не са били първо момченца, тренирали с тапешници, докато накрая станали толкова добри, че им се наложило да изпробват способностите си?

Така и не усетих кога играта ми престана да е игра. Вероятно когато съм усетил, че ще мога да купя магазина, за което ще ми трябват пари. Първо на първо, много е трудно да зарежеш една безупречна конструкция, без да си я изпитал. А що се отнася до непочтеността, до престъплението — то нямаше да е престъпление спрямо хората, а само срещу парите. Няма да има пострадали. И парите са застраховани. Истински са онези престъпления, които се извършват против хора — против Дани и против Маруло. Щом съм могъл да сторя онова, което съм сторил, кражбата нищо не представлява. А и всичко това ще е само временно. И няма да се наложи да се повтаря, дори отчасти. В интерес на истината, дори преди да бях разбрал, че не става дума за игра, процедурата, оборудването и графикът ми бяха ошлайфани до границата на идеалното. А момчето с тапешника установи, че държи в ръката си револвер калибър .45.

Случайността, разбира се, не биваше да се подценява, но само дотолкова, доколкото на човек може да му се случи нещо, докато пресича улицата или минава под някое дърво. Струва ми се, че не изпитвах никакъв страх. Отървал се бях от него посредством тренировките, но все още страдах от недостиг на въздух — нещо като сценичната треска на актьор зад кулисите преди премиерата. Пак като на игра бях огледал и съответно елиминирал всяко предвидимо затруднение.

От притеснение, че няма да мога да заспя, съм заспал, и то дълбоко, доколкото знам — и без сънища, та в крайна сметка се успах. Възнамерявах да използвам тъмния подстъп към деня за успокояващото лекарство на размишлението. Вместо това, когато ококорих очи, опашката на кравата до езерото сигурно бе станала видима най-малко преди половин час. Събудих се внезапно, като от взривна вълна. При такова събуждане човек може да получи мускулно увреждане. В конкретния случай разтърсих леглото, та Мери се пробуди и запита:

— Какво има?

— Успал съм се.

— Глупости. Още е рано.

— Не и за мен, аблативна абсолютке^[5]. Днес за мен е чудодеен ден. Цял свят ще отбележи Деня на бакалските стоки. Хич не си прави труда да ставаш.

— Нали ще ти е необходима стабилна закуска?

— Знаеш ли какво ще направя? Ще си купя картонена кутия с кафе от „Фоурмастър“ и ще опоскам стелажите на Маруло все едно съм вълк.

— Наистина ли?

— Почивай си, моя мишчице-мишленце, и мисли как да се отървем от любимите ни деца. Имаме нужда да сме сами. Сериозно ти казвам.

— Знам. Ще се напъна да измисля нещо.

Облякох се и се изпарих, докато не се бе сетила да ми отправи съответните за сезона пожелания да се пазя и да не се преуморявам.

Джои вече седеше в кафенето и потупа столчето до своето.

— Няма да мога, Морфа. Закъснях. Ани, би ли ми сипала литър кафе в картонена кутия?

— Ще трябва да са две половинки, Ит.

— Добре. Дори още по-най-добре.

Напълни малките картонени кофички, сложи им по едно капаче и ги постави в плик.

Джои си допи кафето и излезе редом с мен.

— Тая сутрин май ти ще водиш службата, без епископ.

— И на мен така ми изглежда. Какво обаче ще кажеш за оная новина?

— Още не мога да я смеля.

— Помниш ли, като ти казах, че нещо ми мирише?

— Точно за това се сетих, като я чух. Страхотно обоняние имаш.

— То си е част от занаята. Е, Бейкър може вече да се прибира. Ама не знам дали ще посмее.

— Да се върне ли?

— Твоят нос нищо ли не надушва?

Изгледах го безпомощно:

— Нещо явно не долавям, а и не знам дори за какво става дума.

— Божичко, Исусе.

— Искаш да кажеш, че то е пред очите ми ли?

— Точно това имам предвид. Законът за кучешкия зъб все още не е отменен.

— О, Боже! Сигурно не осъзнавам съществуването на някакъв цял свят. През цялото време се мъчех да се сетя дали обичаш едновременно и маруля, и майонеза.

— И двете. — Изхлузи целофанената опаковка от пакета цигари „Кемъл“ и го направи на топче, за да блокира езичето.

— Трябва да бързам — рекох. — Днес правим промоция на един чай. Изпрати капак от опаковка, а ние ще ти изпратим бебе! Имаш ли познати дами?

— И то много, но това е последната награда, която биха си пожелали. И не си прави труда да ми носиш сандвичите. Сам ще намина да си ги взема. Влезе през своята врата, а езичето не щракна. Молех се Джои да не разбере никога, че по-добър учител от него не съм срещал. Не само обясняваше, но и показваше и в крайна сметка, без дори да го съзнава, ми бе подготвил маршрута.

Всички, които разбират от тия работи — специалистите сиреч — твърдят, че парите при пари отиват. А най-простият начин винаги се оказва и най-добрият. Най-силната страна на замисленото от мен бе шокиращата му простота. И въпреки всичко съм убеден, че не бе нищо повече от една подробна мечта до мига, в който Маруло, без никаква вина в случая, направи в собствения си мрак фаталната крачка към пропастта. И завеяната ми мечта се приземи едва тогава, когато ми стана ясно с почти пълна сигурност, че ще да мога да се сдобия с магазина. Добре де, можете да зададете следния добър, но необоснован въпрос: Щом ще се сдобивам с магазина, за какво тогава са ми парите? Но господин Бейкър би ме разбрал, Джои също, пък и самият Маруло. Да имаш магазин без оборотен капитал, е по-лошо дори от това, изобщо да нямаш магазин. Главният път към банкрута поначало е очертан от двете си страни от гробовете на незащитени предприятия. Един от тях беше моят — от едно време. И най-глупавият войник не би хвърлил всичките си сили да пробива фронта, ако няма минохвъргачки, подкрепления или свежи войски, а безброй новопръкнали се бизнеси постъпват точно така. Парите на Мери в белязани банкноти се издуваха над задника ми в задния джоб, но Маруло щеше да вземе колкото можеше повече от тях. После щеше да дойде първо число на месеца. Търговците на едро не отпускат с готовност кредит на неодобрени организации. Следователно щяха да ми трябват още пари, а те ме чакаха зад тиктакащата блиндирана врата. Процесът на сдобиване с тях, пръкнал се като мечта, бе издържал и на най-взискателното вглеждане. Това, че обирът е противозаконно действие, най-малко ме тревожеше. Маруло също не представляваше проблем. Ако не беше лично той жертвата, сигурно сам щеше да измисли същото. Дани ме притесняваше, макар най-чистосърдечно да приемах, че с него така или иначе вече бе свършено. Провалилият се опит на господин Бейкър да стори същото на Дани ми даваше оправдание, което за повечето хора би било предостатъчно. Но Дани продължаваше да е една пареща болка в червата ми, затова го приех така, както се приема рана, получена в успешен бой. Щеше да ми се наложи да живея с нея, но току-виж след време зараснала или се обградила със забвение по начина, по който хрущялът обвива парчето от снаряд.

Непосредствената цел бяха парите, а самият ход бе съставен и отмерен с часовникарска точност.

Законите на Морфи издържаха на всички проверки; бях ги наизустил, а към тях бях добавил и един от мен. Първи закон: Никакво полицейско досие. Нямах. Втори закон: Никакви ортаци или съзаклятници. Категорично нямах. Трети закон: Никакви мацки. Е, Марджи Йънг-Хънт май беше единствената, която можеше да мине за мацка, но нямах никакви намерения да пия шампанско от обувката й. Четвърти закон: Никакви изхвърляния. Щях да харча съвсем умерено и постепенно да изплатя всичките си дългове към търговците на едро. При това вече си имах готово скривалище. Кутията за шапката ми на рицар тамплиер имаше отвътре картонена околожка, облечена в кадифе, с размера и формата на главата ми. Бях отпрал единия й край и бях намазал ръбовете с универсално лепило, та да мога мигновено да възстановя предишното й състояние.

Против разпознаване — маската на Мики Маус. Никой нямаше да запомни друго. Старият памучен шлифер на Маруло — всички бежови памучни шлифери си приличат — и чифт от онези целофанени ръкавици за еднократна употреба, дето ги продават на рула. Маската бях изрязал преди няколко дни, а остатъка от кутията и корнфлейксите заминаха в тоалетната чиния, където скоро щяха да ги последват маската и ръкавиците. Опушил бях стария посребрен пистолет „Айвър Джонсън“ със сажди, а в тоалетната чакаше кутия машинно масло, в която щях да го пусна, преди да го предам при първа възможност на шефа Стоуни.

Добавил бях и един свой закон: Не се освинвай. Не бъди алчен и не се лакоми по едри банкноти. Ако имаше шест до десет хиляди в десетачки и двайсетачки, щяха да са ми напълно достатъчно, лесни за пренасяне и за укриване. Ролята на разменната чанта щеше да се изпълнява от кутията за торти върху хладилния шкаф, която при следващото си появяване щеше да съдържа една торта. Пробвах да си променя гласа с онова ужасно перце за вентрилоци, но се отказах в полза на мълчаливите жестове. Всичко бе на място и в пълна готовност.

Почти съжалявах, че го няма господин Бейкър. Щях да попадна единствено на Морфа, Хари Робит и Идит Алън. Всичко бе планирано до частица от секундата. В девет без пет запречвам входа с метлата. Бях го репетирал многократно. Подпъхвам престилката под колана, окачвам топуза на верижката, та казанчето на тоалетната да тече. Всеки новодошъл ще чуе шума на водата и ще си направи съответния извод. Шлифера, маската, кутията за тортата, револвера, ръкавиците. Пресичам уличката точно в девет, бутвам с рамо задната врата, слагам маската, влизам в мига, в който часовниковият механизъм на блиндираната врата спира да бръмчи и Джои я отваря. Правя знак — с пистолета — на тримата да залегнат по очи на пода. Не ми създават никакъв проблем. Както казва Джои, парите са застраховани, а той — не. Вземам парите, слагам ги в кутията за торта, пресичам уличката, пускам ръкавиците и маската в тоалетната, после пускам водата, пускам пистолета в кутията с масло, свалям шлифера. Престилката от колана, парите в кутията за шапка, тортата в кутията за торти, грабвам метлата и започвам да мета тротоара — налице и видим, когато подадат сигнала за тревога. Цялата работа трае минута и четиридесет секунди — засечена, проверена повторно и за не знам кой си път. Но въпреки всичкото планиране и изчисления на времето все още изпитвах известно задъхване, та освен това преметох вътрешността на магазина, преди да отворя двете предни врати. Облякъл си бях вчерашната престилка, да не личат нови гънки.

Ако щете ми повярвайте, но в този миг времето спря, сякаш някой Иисус Навин с колосана яка бе застрелял слънцето по пътя му^[6]. Голямата стрелка на бащиния ми часовник бе запънала пети и отказваше да приеме утрото.

Отдавна не бях говорил на глас на паството си, но тази сутрин се обърнах към тях, вероятно от нерви:

— Приятели мои — рекох, — предстои ви да станете свидетели на една загадка. Знам, че мога да разчитам на мълчанието ви. Но ако някой от вас има някакви морални задръжки по въпроса, нека стане и напусне. — Направих пауза. — Възражения? Няма. Чудесно. Ако някога чуя някоя мида или зелка да обсъжда тази работа с непознат човек, незабавно ще бъде осъдена на смърт чрез трапезна вилица.

Освен това искам да ви изкажа благодарността си. От дълго време сме заедно, смирени работници на лозето, аз точно толкова слуга, колкото и вие. Сега обаче предстои промяна. Оттук насетне аз ще съм вашият господар, но ви обещавам да съм добър, добросърдечен и разбиращ ви господар. Наближава моментът, приятели, завесата се вдига — сбогом. — Но докато вървях към предния вход с метла в ръка, чух собствения си вик: „Дани, Дани! Махни се от червата ми!“ Нещо разтресе силно тялото ми, та се наложи да се подпра за миг на метлата, преди да отворя двете крила.

Часовникът на баща ми сочеше девет с малката дебела стрелка и минус шест с дългата тънка стрелка. И докато го гледах, усещах в дланта си пулса му.