Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Winter of Our Discontent, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Джон Стайнбек. Зимата на нашето недоволство

Американска

ИК „Колибри“, София, 2009

ISBN: 978-954-529-710-6

 

John Steinbeck

The Winter of Our Discontent

Copyright © John Steinbeck, 1961

Copyright renewed Elaine Steinbeck, Thorn Steinbeck, and John Steinbeck IV, 1989 All rights reserved

 

© Венцислав K. Венков, превод

© Стефан Касъров, художник на корицата

 

Редактор: Жечка Георгиева

Коректор: Албена Накева

Формат 84/108/32

Печатни коли 21

Цена 15 лв.

 

Предпечатна подготовка: Васил Попов

Печатница „Инвестпрес“

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Летище „Темпълтън“ е само на шестдесет и пет километра от Ню Бейтаун и реактивните самолети ги прелитат за някакви си пет минути. И минават все по-редовно тия облаци от смъртоносни мушици. Де да можех да им се радвам, та дори и да ги обичам, както ги обича синът ми Алън. И сигурно щях да мога, стига да имаха и някакво второ предназначение, но единствената им функция е да убиват, а аз на смърт съм се преситил. И не мога да се науча от Алън да ги съзирам, като гледам напред от звука им. Минават през звуковата бариера с трясък, а аз все си мисля, че е гръмнало парното ни котле. Когато прелитат нощем, направо нахлуват в сънищата ми, от което се пробуждам с мрачното гадно чувство, че съм развил язва на душата.

Тази сутрин още от рано премина едно ято и аз подскочих в леглото, леко разтреперан. Изглежда, на сън ми бяха напомнили ония немски 88-милиметрови пехотни пушки, от които толкова се възхищавахме, но и бояхме.

Докато лежах в настъпващата утринна светлина и слушах как в далечината виеха тънките вретена на злонамереността, тялото ме сърбеше от избилата от страха пот. И си дадох сметка, че това потръпване е под кожата на всеки един човек на този свят — но не в съзнанието, а някъде дълбоко под кожата. И се дължи не толкова на реактивните самолети, колкото на предназначението им.

Стане ли дадено обстоятелство или проблем прекалено значимо, хората се скриват зад способността си да не мислят за него. То обаче се загнездва в тях, смесва се с куп други работи, които отпреди са си там, в резултат на което се получава недоволство и безпокойствие, чувство за вина и натрапчив стремеж да се сдобиеш с нещо — каквото и да било, — преди всичко да е изчезнало. Накрая ще излезе, че работещите на конвейер психоаналитици изобщо не се занимават с хорските комплекси, а с онези бойни глави, които някой ден могат да се превърнат в атомни гъби. Напоследък имам чувството, че почти всеки срещнат е нервен, неспокоен, възшумен и леко откачен, като подпийнали през новогодишното тържество. Да забравим миналите дни и да целунем жената на съседа.

Извърнах глава към моята. Този път не спеше с усмивка. Устните й бяха извити надолу, а около стиснатите очи личаха бръчици на умората, което означаваше, че е болна, защото точно такъв е болният й вид. Тя е най-здравата жена на този свят дотогава, докато не се разболее, което не става често, но тогава се превръща в най-болната жена на света.

Още едно ято реактивни самолети експлодира през звука. Към половин милион години са ни трябвали, за да свикнем с огъня, а сега от нас се иска за по-малко от петнайсет да си изградим мислене по отношение на една сила, която е многократно по-страшна от пламъците. Дали изобщо ще ни се удаде възможност да я приложим за нещо полезно? Ако законите на мисълта са и законите, от които се ръководят нещата, възможно ли е и в душите ни да става разцепване на атоми? Точно това ли става у мен, у всички?

Спомням си едно нещо, което чух преди много години от леля си Дебора. В началото на миналия век в рода ни имало камбелити[1]. Тогава леля Дебора била все още дете, но си спомняше как веднъж обявили предстоящото идване на края на света. Родителите й раздали всичкото си имущество с изключение на спалното бельо. Когато дошъл последният ден, се увили в чаршафите и се покатерили на най-високия хълм в околността да посрещнат Края на света. Чаршафосани като тях имало още няколкостотин души и всички се молели и пеели. Когато паднала нощта, запели още по-силно, затанцували, а с приближаването на определения миг по небето минал метеор, разправяше тя, при което всички изпищели. Тоя звук никога нямало да забрави, казваше. Като вълци, рече, като хиени — макар през живота си да не беше чувала хиена. Очакваният миг най-сетне настъпил. Увитите в бели чаршафи мъже, жени и деца затаили дъх. А мигът траял цяла вечност. Личицата на децата посинели — и изведнъж мигът отминал. Свършило, а те се почувствали измамени относно своята гибел. Призори се смъкнали тихомълком по хълма и се юрнали да си връщат раздадените дрехи, тенджери и тигани, волове и магарета. И си спомням, че усетих колко зле са се чувствали.

Към този спомен май ме върнаха реактивните самолети — всичките тези усилия, време и пари за натрупване на толкова много смърт. Ще се чувстваме ли измамени, ако не ни се удаде възможност да ги използваме? Можем да изстрелваме ракети в Космоса, но не сме способни да лекуваме гнева и недоволството.

Моята Мери отвори очи.

— Итън — каза, — говориш на ум. Не знам за какво става дума, но е много шумно. Престани да мислиш, Итън.

На езика ми беше да й кажа да спре да пие, но тя имаше ужасно измъчен вид. Невинаги усещам кога не бива да се шегувам, но този път само попитах:

— Главата?

— Да.

— Стомахът?

— Да.

— По цялото тяло?

— Навсякъде.

— Ще ти донеса нещо.

— Гроб най-добре.

— Не ставай.

— Няма как. Трябва да изпратя децата на училище.

— Аз ще ги изпратя.

— И ти трябва да отиваш на работа.

— Ще се оправя, казах ти.

Само след секунди се обади:

— Итън, май няма да мога да стана. Много ми е зле.

— Доктор?

— Не.

— Не бива да оставаш сама. Ще трябва Елън да си седи вкъщи.

— В никакъв случай. Има изпити.

— Да се обадя тогава на Марджи Йънг-Хънт да дойде.

— Телефонът й е изключен. Слагат й някакво ново какво му викат там.

— Мога да се отбия до тях и да я помоля.

— Само да си посмял толкова рано да я събудиш — направо ще те убие.

— Ще пъхна бележка под вратата й.

— Не, няма нужда.

— За мен не представлява никаква трудност.

— Не, няма нужда. Не искам да го правиш.

— Не бива да оставаш сама.

— Ха, интересна работа. Вече ми помина. Сигурно от това, дето ти се развиках. Ами да, нищо ми няма. — И за да го докаже, стана и си облече пеньоара. Наистина изглеждаше по-добре.

— Прекрасна си, мила моя.

Порязах се, докато се бръснех, та слязох за закуска с червено парче тоалетна хартия на бузата.

По пътя си не срещнах Морфа да ме чака на верандата им, докато си чопли зъбите. Още по-добре. Не исках да ме види. Преминах с бърза крачка, да не би да се опита да ме настигне.

Щом отворих задната врата, съзрях пъхнатия под нея кафяв плик от банка. Беше запечатан, а плик от банка не се отваря никак лесно. Наложи ми се за целта да прибягна до джобното си ножче.

Три листа от евтина ученическа тетрадка голям формат, изписани с мек молив. Завещание: „Долуподписаният… бидейки със здрав разсъдък…“ и „предвид на което…“ И разписка: „Задължавам се да изплатя, срещу което залагам гаранция…“ И двата документа бяха подписани, почеркът бе стегнат и точен. „Драги Ит: Изпращам ти това, което искаш.“

Кожата по лицето ми се втвърди като на рак черупката. Затворих задната врата бавно, както се затваря банков трезор. Сгънах внимателно първите два листа и ги сложих в портфейла си, третия смачках, пуснах го в тоалетната и дръпнах верижката. Самата чиния е старовремска, висока, с нещо като стъпало вътре. В началото хартиената топка отказа да прехвърли ръба, но накрая кандиса.

На излизане от тоалетната забелязах, че задната врата е открехната. Със сигурност я бях затворил. Докато се приближавах към нея, долових лек шум, озърнах се и видях на един от високите стелажи как проклетият котарак протяга лапа да докопа увиснал пушен бут. Едва го прокудих с помощта на метла с дълга дръжка и бая гоненица. Профуча край мен, замахнах, не улучих и счупих дръжката на метлата в касата на вратата.

Тази сутрин консервите минаха без проповед. Никаква тема не ми идваше наум. Извадих обаче маркуча и измих предния тротоар и канавката. После изчистих целия магазин, включително отдавна забравени и прашасали ъгълчета. И през цялото време си тананиках:

„Днес е зимата на нашето недоволство, преобразена във величествено лято от това слънце на Йорк“[2].

Знам, че не е песен, но това не ми пречеше да си го пея.

Бележки

[1] Църква, основана през 1830 г. от шотландско-ирландския свещеник Александър Камбел и поставяща ударение върху образованието, индивидуалния духовен живот и мисионерската роля на американската демокрация. — Б.пр.

[2] Шекспир. Ричард III. — Б.пр.