Джон Стайнбек
Зимата на нашето недоволство (22)

Двадесет и втора глава

Приливът бе започнал. Преджапах през топлата вода на залива и издрапах до моето Място. Пред входа му се бе образувал бавен водовъртеж, който течеше през панталона ми. Дебелият портфейл в задния ми джоб ме притискаше по хълбока, после започна да прогизва и да изтънява под тежестта на тялото ми. Лятното море бе пълно с медузки с размера на зърна от касис, провесили пипалца с парещи накрайници. Усещах острите им ужилвания, докато се стичаха покрай краката и корема ми и докато Мястото бавно вдишваше и издишваше вълните. Дъждът бе преминал в слаба мъгла, която събираше всички звезди и градски лампи и ги разпростираше равномерно в тъмен блясък с цвят на калай. Третата скала се виждаше и оттук, но от Мястото не можех да тегля правата линия, която да ме отведе над потъналия кил на „Бел Адеър“. Една по-мощна вълна ме повдигна и усетих как краката ми станаха свободни и някак си отделени от самия мен, а отнякъде изникна нетърпелив вятър и подгони капчиците мъгла като овце. И тогава видях звездата, издигаща се над ръба — беше закъсняла, прекалено закъсняла. Някакъв съд навлезе в пристанището с бумтящ двигател — платноходна яхта, ако можеше да се съди по бавния, тържествен звук на мотора й. Над назъбения вълнолом зърнах бялата светлина на върха на мачтата й, но червената и зелената светлина на носа и кърмата бяха под линията ми на наблюдение.

Кожата ми пламтеше под убожданията на медузките. Чух как пусна котвата и светлината на върха на мачтата угасна.

Но светлината на Маруло продължаваше да свети, както светеше и светлината на Стария капитан и тази на леля Дебора.

Изобщо не е вярно това, че съществувала някаква общност от светлина, нещо като световна клада. Напротив. Всеки сам си носи своята — самотната своя светлина. Малко ято хранещи се рибки изшумоля покрай брега. Моята светлина обаче е угаснала. И няма нищо по-черно от един фитил.

Вътрешно си рекох: Искам да си вървя у дома — не, не точно у дома, а от другата страна на дома, където раздават светлините.

Когато една светлина угасне, става по-тъмно, отколкото ако изобщо не е светила. И светът е пълен с тъмни изхвърлени хора. Много по-добре е — онези Марулий в Древния Рим сигурно са го знаели — когато настане време за почтено, заслужено оттегляне, не драматично, не като наказание за самия теб или за семейството ти — просто да си вземеш довиждане, топла баня, срязана вена, топло море и ножче за бръснене.

Водовъртежът от настъпващия прибой нахлу в Мястото, повдигна краката ми и хълбоците ми, изви ги странично и отнесе със себе си сгънатия ми мокър шлифер.

Претърколих се на една страна, бръкнах в страничния си джоб за ножчетата и усетих буцата. И тогава ме осени споменът за галещите нежни ръце на носителката на светлината. За миг изпитах затруднение да я извадя от мокрия си джоб. Но веднъж в дланта ми тя събра всички възможни частици светлина и ми се видя червена-тъмночервена.

Една мощна вълна ме запокити чак в дъното на Мястото. Темпото на морето се увеличи. Наложи ми се да се боря с вълните, за да изляза, а излизането ми бе наложително. Въргалях се, драпах и шляпах, затънал до гърди в прибоя, а лудналите вълни продължаваха да ме притискат в старата пристанищна стена.

На всяка цена трябваше да се върна — да върна талисмана на новата му собственичка.

За да не угасне още една светлина.