Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (5)

3.

— Имате посетителка — обяви агентът, охраняващ входа на къщата.

— Нека влезе — отвърна Драйър.

Със своите 180 см Фиона Кеншоу стърчеше едва забележимо над Уолт. Носеше кестенявата си коса на опашка, напъхана през отвора на бейзболна шапка с шеговит надпис. Беше облечена в тъмнорозова тениска, плътно прилепнала по стегнатите й форми, и къси спортни панталони с много джобове.

— Светът наистина е малък, шерифе, нали? — каза тя.

Драйър хвърли на Уолт поглед, който казваше: И ти ли я познаваш?

— Фиона работи на повикване към управлението като полицейски фотограф — обясни той.

— Сервитьорът, който ни обслужва снощи — обади се Лиз Шейлър, — ни подшушна, че тя има магистърска степен по морска биология от Института по океанография „Скрипс“. Пристигнала в Сън Вали преди три години на ски ваканция и оттогава е тук.

Веднага след нея някакъв мъж нахлу директно през входната врата и това не убягна на Уолт. Човекът незабавно привлече вниманието на всички, включително и на Фиона. Това беше Дани Кътър, своенравният по-малък брат на Патрик. Лъчезарно красив мъж на около четирийсет, с едва забележима физическа прилика с брат си, Дани моментално ставаше център на внимание, където и да отидеше — качество, заради което мъжете му завиждаха, а жените го боготворяха. През годините се бе научил да използва това за лична изгода. Той префуча покрай Фиона, отиде при Лиз и нежно я прегърна и целуна. Здрависа се с всички, включително и с шерифа — явно не пазеше лоши спомени от ареста си преди две години — сериозна черна точка за бизнес кариерата му. Въпреки че в управлението имаха негово досие със снимка и отпечатъци — по обвинение за притежание на наркотици — Уолт също се поддаде на чара му.

Лиз се наведе към шерифа:

— Виж, знам, че Дани имаше малко проблеми, но всичко вече е зад гърба му. — Съчувствието в гласа й бе разбираемо. Човек трудно би могъл да се разсърди за дълго на младия Кътър.

Дани се приближи към Фиона с грациозната стъпка на тореадор, здрависа се и невъзмутимо я огледа от глава до пети. Уолт почти очакваше тя да направи реверанс.

Той се наведе към Драйър:

— Защо твоят човек на вратата не обяви влизането на Дани?

— Познаваме господин Кътър много добре — обясни Адам. — Той е личен приятел на главен прокурор Шейлър. Шерифе, наясно сме със старите му проблеми, ако за това става въпрос…

— Става въпрос за това — прекъсна го Уолт, — че който и да е този, от когото я пазим, ще има нужда от достъп до нея. Така че ако не проверявате всеки един — включително и мен самия…

— Дани Кътър? — невярващо попита Драйър.

— Той е уязвим. Има условна присъда — и свободен достъп. — В този момент телефонът му звънна и му спести останалата част от разговора. Излезе навън да приеме обаждането.

Беше помощничката му Нанси.

— Търси те административният директор на Транспортна безопасност от летището в Солт Лейк Сити. Искаш ли да те свържа?

— За какво се отнася?

— Каза, че е спешно, иначе нямаше да те безпокоя.

— Спешно? — Най-близкостоящият човек от охраната се обърна любопитно. Уолт се запъти към черокито, за да говори на спокойствие. Седна зад волана и затвори вратата.

— И да не забравиш баща си — каза Нанси.

— Как да го забрави човек? — измърмори той в слушалката и запали мотора, за да включи климатика. — Добре, свържи ме.

— Вижте, не знаем точно на какво сме попаднали, но в новата епоха на обмяна на сведения — в думите на мъжа от слушалката ясно се долавяше сарказъм, — аз съм длъжен незабавно да предам информация от подобен калибър.

Нейт Капшоу говореше бавно, сякаш обмисляше всяка дума, преди да я каже на глас. Или пък, помисли си Уолт, внимателно преценяваше какво говори, в случай че някой ден запис от разговора им бъде представен в съдебната зала. Това го накара да наостри уши.

— Оценявам това — отвърна той.

— Наши работници намериха труп тази сутрин. Преди малко повече от час.

В главата на Уолт отекна тревожно предупреждение — защо ще търсят областния шериф на Блейн за намерен труп на летището в Солт Лейк Сити?

— Беше в чувал за трупове, напъхан в ниша над окачения таван в строителен обект между две от залите на летището. — Човекът звучеше предварително подготвен психически за този тежък разговор.

Слушалката подсилваше бързото дишане на Уолт.

— Намерихме трупа още топъл — каза Капшоу.

Шерифът здраво стисна волана с потната си длан.

— Защо го казвате на мен?

— Системата за видеонаблюдение в тази зала временно не работеше заради строежа. Но нещо накарало едно от моите момчета — бивш полицай в Роуд Айланд — да тръгне след някакъв мъж. Направо не е за вярване — хрумнало му, че може да са се познавали в минал живот. Това става по същото време, когато онзи от чувала може да е бил още жив. Моят човек губи мъжа от поглед в зала Д. Пълна лудница — точно зала Д е за регионалните полети. Та този човечец от чувала… Професионална работа. Без съмнение. Никакви документи за самоличност. Отрязани етикети от дрехите. Лицето му — накълцано. Премахнати пръстови отпечатъци. Някой и друг изваден зъб. Шибана кървава каша — да ме прощавате. Стремили са се да го подредят като Джон Доу^[1] и са успели. Работата е там, че… нито една камера в зала Д, говоря за работещите, не е заснела добре лицето му. Без майтап! Човекът се движи като шибан Баришников^[2] из залата. Винаги с гръб към камерите. После изчезва в мъжката тоалетна и оттам му губим следите.

— Но защо го казвате на мен? — отново попита Уолт.

— Седем самолета са излетели от зала Д в минутите, когато изгубихме онзи от поглед. Сега звъня подред на всичките седем дестинации и започвам от Сън Вали. Нали има някаква веселба при вас този уикенд? Чудесна възможност за нашия човек да си избере сериозна мишена.

— Изглежда, вече си я е набелязал — отвърна Уолт. — Обадете се в местното управление на ФБР и ги помолете да се свържат с Вашингтон. Мисля, че вашият Джон Доу ще ги заинтригува.

— Самолетът ще кацне при вас след петнайсет минути — каза Капшоу.

— За бога, защо не ми казахте това пет минути по-рано? — Уолт включи полицейската лампа и скочи върху педалите. Премина на червено в пресечката на Сън Вали Роуд и шосе 75 и пое на юг. — Дайте ми някакво описание, каквото и да е — помоли той. Чакаше да затвори телефона, за да пусне сирената.

До летището се стигаше за двайсет минути. В най-добрия случай.