Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (40)

8.

Огромната бяла шатра проблясваше под лъчите на късното утринно слънце — внушителна конструкция от здрави стоманени подпори, покрити с непромокаем брезент. С размери петдесет на трийсет метра, тя заемаше по-голямата част от поляната в близост до търговското изложение на художествени произведения.

Уолт паркира точно срещу навалицата от младежи, които се трупаха за протеста на „Право на глас“. Размахваха плакати и крещяха: „Глобалният капитализъм е равен на световен глад!“. Стотина метра западно от демонстрантите, високопоставените гости започваха да се отправят към голямата бяла шатра.

Полицията на Сън Вали охраняваше загражденията пред протестиращите. Шерифът се отправи към шатрата, където се намираха четирима от неговите хора, зачислени към екипа на О’Брайън.

Оставаха няколко минути до официалното откриване на К³ в десет сутринта. За Уолт усещането беше като на конно състезание секунди преди старта. Планираното от месеци събитие най-после започваше. Измъчваше го главоболие, а от преследването предишната нощ още се чувстваше разглобен.

Палатката можеше да побере публика от хиляда и двеста човека, а импровизираната сцена — симфоничен оркестър от шейсет души. Вътре вече имаше около четиристотин сгъваеми стола, книжарница и кафене с десетина масички, подредени върху персийски килими. В центъра висеше огромен дизайнерски полилей — дело на Дейл Чихули, а по стените бяха окачени маслени платна на Робърт Кели. Интериорът се допълваше от дървета в саксии, цъфнали азалии, декоративни възглавнички и драперия от червена коприна на тавана, които пресъздаваха луксозната атмосфера на персийска шатра.

Агентите на Драйър бяха наобиколили седналата на първия ред Лиз Шейлър. От високоговорителите в двата края на сцената се носеше класическа музика, която заглушаваше антимонополистките скандирания отвън. Екипът на О’Брайън проверяваше пристигащите с ръчни детектори за оръжие — неособено надеждна мярка, но все пак достатъчна, за да създаде усещане за сигурност.

Уолт мина покрай кафенето и докато вървеше по централната пътека, забеляза, че брезентовите стени, които обикновено се оставяха свободно спуснати, сега бяха здраво вързани с пластмасови ленти. Единственият достъп до помещението оставаше входът, през който току-що бе минал.

Дали заради неуспешното преследване предната нощ или заради скандиращите отвън демонстранти; дали заради присъствието на баща му или може би заради мъчителната представа как Брандън чука жена му — независимо от причината, чувстваше някакво необяснимо напрежение и безпокойство, сякаш забравяше нещо важно.

Патрик Кътър, облечен с риза за голф в прасковен цвят и синьо сако, стоеше в десния край на сцената и разговаряше с асистентите си. Изглеждаше уверен и горд от себе си.

На входа настана суматоха. Уолт се обърна и хукна нататък. Двама от протестиращите колежани спореха с момчетата на О’Брайън.

Едва бе направил няколко крачки, когато видя, че почти целият екип на О’Брайън тича нататък, готов за действие.

Забеляза нещо съмнително в погледа на единия младеж, облечен в зелена тениска с логото на „Право на глас“, но не тревога или отчаяние, а по-скоро радост и задоволство. Освен това хлапето допусна грешката да хвърли нетърпелив поглед към сцената.

Уолт сграбчи радиостанцията си.

— Всички екипи към сцената! Веднага!

Очевидно момчетата бяха пратени за отклоняване на вниманието, а хората на О’Брайън спонтанно зарязаха постовете си без наблюдение.

Шерифът хукна по централната пътека, крещейки в радиото: „Охрана!“. Тримата агенти в близост до Лиз Шейлър я дръпнаха от мястото й, застанаха плътно около нея и я избутаха до стената на шатрата. Срязаха пластмасовите ленти, свързващи платнищата, и светкавично я изведоха навън. Всичко стана за секунди.

Хората наскачаха от местата си и блокираха достъпа до сцената и до Патрик Кътър, който също представляваше възможна мишена.

Уолт се покатери на сцената и си проправи път между наредените най-отпред ниска масичка, настолна лампа и два стола, тапицирани с кожа. В дъното платнището се размърда в резултат на натиск отвън, точно в посока местоположението на Кътър. Флеминг се хвърли с лице напред и скочи от ръба на сцената върху човека, който се опитваше да влезе. Усети нещо мокро да го залива и докато извиваше ръцете на младежа, за да му сложи белезници, видя кръвта. Отне му време да осъзнае, че не беше нито негова, нито на момчето, а кръв от заклано пиле — в знак на политически протест.

Събори младежа по очи и извади белезниците си. Той риташе и крещеше нещо за капитализма и човешките права. Отнякъде се появи Брандън и го изведе зад кулисите.

— О, боже! Шерифе? — извика Патрик Кътър при вида на кръвта. — Как…? Откъде изникна този? Благодаря ти! Хиляди благодарности!

— Няма проблеми — отвърна Уолт. — Имаме късмет, оказа се номер на колежанчетата.

— Спести ми огромно унижение. Добре ли си? — сети се най-после да попита той.

— Добре съм. Махам се оттук — отвърна Флеминг и се запъти зад кулисите.

— Предполагам, че снощният епизод е бил генерална репетиция за това, а? — извика Кътър след него.

Уолт се обърна, облян до коленете в кръв, включително по ръцете и лицето.

— Беше доста далеч оттук — отвърна той. — Освен това не беше хлапак, а възрастен мъж. Като изключим това — да, може и да си прав.