Джон Стайнбек
Гроздовете на гнева (8)

Осма глава

Звездният свод посивя и бледият, в последна четвърт месец стана прозрачен и анемичен. Том Джоуд и проповедникът вървяха бързо по пътя, прокаран от колелата на колите и гъсеничните вериги на тракторите сред памучните ниви. Само небето издаваше, че зората скоро ще настъпи — на запад то се сливаше с хоризонта, а на изток го отделяше от земята тънка ивица. Двамата мъже вървяха мълчаливо и дишаха праха, който се вдигаше под краката им.

— Предполагам, че знаеш пътя с пълна сигурност — рече Джим Кейси. — Иначе, като се съмне, може да разберем, че сме тръгнали съвсем в друга посока.

Памучните ниви оживяваха заедно с пробуждащия се живот; ранобудните птици прелитаха от място на място, търсейки храна, обезпокоените зайци хукваха да бягат, скачайки по буците пръст. Притъпеният от праха шум на стъпките, хрущенето на сухите буци под краката на пътниците се сливаше с тайнствените шумове на приближаващото утро.

Том каза:

— Мога да стигна до чичо Джон и със затворени очи. Цялата работа е да не мислиш за пътя. Просто само си вървиш. Нали тук съм се родил. Като малко момче колко съм тичал из тези места! Виждаш ли ей онова дърво? На него баща ми обеси един умрял койот. Койотът вися там дълго, козината му съвсем се изтърка и накрая той падна. Изсъхна, стана като камък. Ех, няма да е лошо, ако майка ми е сготвила нещо. Червата ми куркат.

— И моите — рече Кейси. — Искаш ли да подъвчеш тютюн? Помага, притъпява глада. Не трябваше да тръгваме толкова рано. На светло по-добре се върви. — Той замълча и отхапа парче от тютюна. — Много дълбоко спах, хич не ми се искаше да ставам.

— Побърканият Мюли ме вдигна — каза Том. — Събуди ме и рече: „Сбогом, Том. Аз ще вървя. Време е. А вие, казва, също се гответе, та призори да сте далеч оттук.“ Станал е страхлив като мишка, откак живее така. Сякаш го гонят индианци. Как мислиш, побъркан ли е?

— Кой го знае. Нали видя как колата дойде снощи при нашия огън? Нали видя разнебитената къща? Тук стават лоши неща. Разбира се, Мюли е побъркан. Когато постоянно се прокрадваш като чакал — волю-неволю ще се побъркаш. Сигурно ще убие някого и ще чака да го хванат с кучета. Отсега виждам това. Колкото повече време минава, все по-тежко ще кара. Казваш, не искал да дойде с нас, така ли?

— Да — отвърна Джоуд. — Според мен той се бои от хората. Чудно как дойде при нас. На разсъмване ще бъдем у чичо Джон. — Известно време те вървяха мълчаливо и закъснелите кукумявки прелитаха над главите им, връщайки се в гнездата си под покривите на плевниците, в хралупите, в цистерните, за да се скрият от дневната светлина. Небето на изток побеля и в по-слабата вече дрезгавина почнаха да личат стъблата на памука и сивата земя. — Как са се побрали у чичо Джон, не ми е ясно. Той има само една стая с пристроена кухничка и малък плевник. Там сега сигурно не можеш да се обърнеш.

Проповедникът отвърна:

— Нали Джон не е женен? Според мен той живееше сам. Но не си го спомням много добре.

— Сам е като кукувица — каза Джоуд. — Побъркан самотник като Мюли, даже донякъде е по-зле и от него. Броди от място на място: ту ще се напие в Шоний, ту ще се замъкне при една вдовица на двайсет мили оттука, ту ще почне да копае на фенер в своята земя. Някак си е подивял. Никой не е мислил, че тъй дълго ще остане жив. Такива самотници не изкарват дълго. А нали чичо Джон е по-стар от татко? От година на година става само по-костелив и по-голям инат. По̀ инат от дядо.

— Виж, вече се развиделява — каза проповедникът. — Сякаш се разлива сребро. Нима Джон никога не е имал семейство?

— Там е работата, че е имал; и виж докъде го доведе инатът. Татко ни разправя за това. Взел си чичо Джон млада жена. Поживял с нея четири месеца. Тя забременяла. Една нощ я заболяло нещо отвътре. И тя помолила Джон: „Доведи доктор.“ А той хич не искал да знае. „Нищо, казал, боли те коремът. Сигурно си преяла. Вземи успокоително. Малко повечко си хапнала, а сега се оплакваш.“ Призори тя почнала да говори несвързано, а към четири часа следобед умряла.

— Какво й е било? — попита Кейси. — Отровила ли се е?

— Не, нещо й се скъсало отвътре. Някакъв… апендик ли, знам ли? Чичо Джон е изобщо добър човек и никак не може да си прости този грях. Дълго не искаше да говори с никого. Ходи от място на място, нищо не забелязва и си бъбри молитви. Две-три години не приличаше на себе си. Оттогава стана съвсем друг човек. Като побъркан. Нямахме мира от него. Веднага щом някое от нас, момчетата, се разболее — глисти го хванат или нещо го свива коремът, — веднага мъкне доктор. Накрая татко не се стърпя. Каза на чичо Джон: „Стига вече си викал тези доктори, момчетата така си ги болят винаги коремите.“ Чичо Джон мислеше, че жена му е умряла по негова вина. Чуден човек. Изкупва греха си — ту носи подаръци на децата, ту ще остави чувал брашно на верандата на някой съсед. Почти целия си имот раздаде и пак не се успокои. Понякога скита нощем сам-самичък. А не е лош стопанин. Добре се грижи за земята си.

— Бедният! — каза Кейси. — Сам като кукувица. А в църква често ли е ходил след смъртта на жена си?

— Не. Странеше от хората. Искаше да бъде сам, а децата мрат за него. Случваше се понякога да дойде у дома през нощта, но ние на утрото веднага се досещахме, че чичо Джон е бил у нас — защото той оставяше на леглото на всяко дете пакетче дъвка. Почитахме го като господа бога.

Проповедникът крачеше по пътя мълчаливо, с наведена глава. В ранните лъчи на настъпващия ден челото му сякаш светеше, а ръцете, помахвайки се в такт със стъпките, ту блясваха в светлината, ту отново се изгубваха в тъмнината.

Том Джоуд също замълча, като че се бе засрамил от откровеността си. Той тръгна по-бързо и проповедникът усили крачката си. Сега двамата вече виждаха напред в сивата дрезгавина пътя. Между редовете памук, бавно извивайки се, изпълзя змия. Том се спря, заглеждайки се в нея.

— Мишеловка — каза той. — Нека си пълзи на воля. Том и Кейси отминаха змията и продължиха напред. Небето на изток леко порозовя и почти веднага след това над земята се разстла унилата утринна светлина. Стъблата на памука почнаха да се зеленеят, а земята придоби сив цвят. Лицата на двамата пътници изгубиха сивкавия си оттенък. Лицето на Джоуд сега стана по-тъмно.

— Хубаво време — рече той. — Като малък често ставах по-рано и се скитах сам в утрото.

На пътя в чест на една кучка се бе събрало цяло кучешко общество. Пет песа — два различни овчарски мелеза и други три, чиято порода не можеше точно да се определи вследствие свободата на нравите, царяща и кучешкия род — бяха заангажирали цялото си внимание в ухажване на кучката. Всеки пес деликатно я подушваше, после със скована походка се отправяше встрани към памука, вдигаше задния си крак, поливаше памука и отново се връщаше да помирише кучката. Джоуд и проповедникът се спряха да погледат кучетата и Джоуд отведнъж весело се разсмя.

— Ей, че забавно! — рече той. — Ей, че забавно!

Песовете се събраха накуп, козината на вратовете им се изправи, те заръмжаха, без да се помръднат от мястото си, и чакаха кой пръв ще почне давенето. Но ето че един от песовете възседна кучката и останалите, отстъпили пред свършения факт, почнаха да наблюдават с любопитство това, което ставаше пред очите им. От езиците им капеха слюнки. Пътниците продължиха напред.

— Ей, че забавно! — рече пак Джоуд. — Според мен най-щастливият от песовете бе нашият Флаш. Аз мислех, че отдавна е умрял! Флаш, ела тук! — Той отново се разсмя. — И мен ако повикат в такава минута, също няма да чуя. Спомних си един случай с Уили Фийли — той беше тогава съвсем малък, плах, стеснителен. Веднъж го накараха да заведе една юница на бика на Грейвсови. У тях в къщи нямало никого, освен Елси, а тя не бе от стеснителните. Уили стои целият червен и дума не може да продума. Елси му казва: „Зная защо си дошъл. Бикът е в двора зад плевника.“ Закарали те там юницата, качили се на оградата и наблюдават. Уили гледа ли, гледа и просто не го сдържа на едно място. Елси го пита: „Какво ти става?“ Сякаш и тя не разбира. А Уили нищо друго не вижда. „Ех, казва, ех, да можех и аз!“ А Елси му отговаря: „Защо не? Нали юницата е твоя?“

Проповедникът тихо се разсмя.

— Знаеш ли — каза той, — хубаво нещо е да не си проповедник. По-преди никой не ми разправяше такива истории, а и да се осмелеше, аз не биваше да се смея. Не биваше и да псувам. А сега псувам наред всичко, което си искам, и по всяко време. Добре е човек да си псува, щом му се иска.

Небето на изток се зачерви и птиците, чуруликайки силно, заскачаха по земята.

— Виж — рече Джоуд. — Ето цистерната. Тя е в земята на чичо Джон. Вятърната мелница още не се вижда, а цистерната — ей я там. Виждаш ли къде се тъмнее? — Той усили крачка. — Всички ли са си сега в къщи? — Над хълма се издигаше цистерната за вода. Джоуд бързо вървеше сред облаци прах, които достигаха до коленете му. — Там ли е майка?… — Той и Кейси вече виждаха краката на цистерната, къщата — малка като сандъче, бедна, неизмазана, и навелия се на една страна нисък плевник. От тенекиения комин излизаше дим. Дворът беше целият пълен: покъщнина, събрана накуп, крилете и механизмът на вятърната мелница, кревати, маси, столове. — Та те се готвят да заминават! — възкликна Джоуд. Сред двора стоеше камион с високи капаци — камион с твърде странен вид: предната му част беше като на лека кола, а в средата покривът бе свален и каросерията приспособена за камион. Като дойдоха по-близо, Том и проповедникът чуха чукане, а когато над хоризонта се показа ослепителният край на слънчевия диск и лъчите му озариха автомобила, те видяха един човек и проблясващия в ръцете му чук. Слънцето запали прозорците на къщата. Ожулените стени станаха по-светли. Две червени кокошки сякаш запламтяха на ярката светлина.

— Не се обаждай — каза Джоуд. — Ще се приближим незабелязано.

И той закрачи тъй бързо, че кълбата прах се вдигаха сега до кръста му. Той и Кейси достигнаха редовете памук. После влязоха в двора; земята там бе утъпкана до блясък и само тук-там по нея бе поникнала трева. И Джоуд забави крачки, сякаш се страхуваше да върви по-нататък. Като гледаше него, и проповедникът забави ход. После Джоуд бавно продължи напред и със смутен вид свърна към автомобила. Това беше шестцилиндров худзон, покривът му, изглежда, бе разрязан на две без специални инструменти, с длето. Стария Том Джоуд стоеше вътре в каросерията и ковеше горните винкели на страничните капаци. Той работеше, навел ниско брадатото си лице, а от устата му стърчаха гвоздеи. Той натъкми един пирон и чукът с трясък го заби в дъската. В къщата нещо иззвънтя на печката, чу се детски плач, Джоуд се приближи до автомобила и се опря на капака. Баща му го погледна, но не можа да го познае. После натъкми още един пирон и заби и него в дъската. Ято гълъби литна от цистерната, направи кръг над нея, върна се на предишното място, като стъпваше бавно, приближи се до самия ръб и погледна надолу; птиците бяха бели, сини и сиви със светли шарки по крилете.

Джоуд се хвана за долната летва на капака. Той гледаше остарелия, побелял още повече човек, който стоеше в камиона. Облиза устни и тихо промълви:

— Татко…

— Какво искаш? — избоботи Стария Том, без да изважда пироните от уста. Той бе с мръсна черна шапка и синя риза, върху която бе облякъл жилетка без копчета; панталонът му беше стегнат с широк колан с голяма медна катарама — и кожата, и металът бяха излъскани от дългата употреба; обувките бяха целите напукани, безформени, подметките им разпрани от безкрайното ходене из кишата и праха. Ръкавите на ризата плътно покриваха ръцете, очертавайки ясно здравите мускули. Коремът му беше леко издаден напред, бедрата слаби, а краката къси, здрави и силни. Лицето, обрасло с побелели косми, сякаш се бе свило, за да отстъпи място на упоритата, издадена напред брадичка, бодливата растителност на която още не бе побеляла, което придаваше на лицето още по-голяма внушителност. Скулите на Стария Том бяха тъмни като лула от морска пяна, кожата около премрежените очи бе набраздена с лъчисти бръчки, очите бяха кафяви като гъстото на кафе. Взирайки се в нещо, Стария Том опъваше шия, защото тези силни някога кафяви очи сега бяха започнали да му изневеряват. Устните, които стискаха дългите гвоздеи, бяха тънки и червени.

Старецът вдигна ръката с чука, готвейки се да забие гвоздея, и надникна през капака на камиона към Том, погледна сърдито, недоволен, че са му попречили на работата. И изведнъж брадичката му се издаде още повече напред, очите се впиха в лицето на Том — и лека-полека бащата проумя това, което възприемаха очите. Дясната ръка с чука се отпусна, лявата измъкна гвоздеите от устата. И той каза учудено, сякаш съобщавайки сам на себе си неоспоримия факт:

— Това е нашият Томи… — и добави: — Нашият Томи се е върнал в къщи. — Долната му челюст увисна, в очите се появи уплаха. — Да не си избягал? Да не се криеш? — Той напрегнато чакаше отговор.

— Не — отвърна Том. — Дадох декларация. Пуснаха ме. Документите са у мен. — Той се вкопчи в долната летва на капака и погледна нагоре.

Стария Том бавно остави чука на пода на каросерията и пъхна гвоздеите в джоба си. Той прехвърли крак през капака на автомобила и ловко скочи долу, но озовал се до сина си, смутено замънка;

— Томи — рече той, — ние заминаваме за Калифорния. Но се канехме да ти пишем писмо. — И добави, сякаш не вярвайки на самия себе си: — Ти се върна! Сега ще тръгнеш с нас. С нас ще тръгнеш! — В къщата иззвънтя похлупак на кафеник. Стария Том се озърна през рамото си. — Хайде да ги изненадаме! — каза той и очите му заблестяха от възторг. — Майка ти все се измъчва от лошо предчувствие, че няма да те види вече. Очите й станаха тъжни, сякаш някой от нас е умрял. И в Калифорния отначало не искаше да върви. „Тогава, казва, аз вече няма да го видя.“ — В къщата отново нещо иззвънтя. — Хайде да ги изненадаме! — повтори Стария Том. — Ще влезем, като че ли нищо не е било, като че ти почти през цялото време си бил с нас. Да видим какво ще каже майка ти! — Накрая той докосна рамото на сина си, но го докосна плахо и веднага отдръпна ръка. Погледна Джим Кейси.

Том каза:

— Татко, спомняш ли си проповедника? Заедно дойдохме.

— И той ли беше в затвора?

— Не, събрахме се по пътя. Той отдавна не е бил тук.

Бащата с достойнство подаде ръка на проповедника.

— Щастлив съм да ви видя в нашия край, сър.

Кейси рече:

— И аз се радвам. Радвам се, че виждам вашия син да се връща в къщи. Много се радвам.

— В къщи ли? — учуди се бащата.

— При близките си — бърже се поправи Кейси. — Нощувахме на старото ви място.

Бащата издаде брадичка и минута-две гледа по пътя. После се обърна към Том.

— Е, как да го направим? — развълнувано заговори той. — Така ли — влизам и казвам: „Дошли са двама души, искат да ги нахраним.“ Или пък ти влизаш сам и заставаш смълчан вътре, докато те видят. Как ще е по-добре? — Лицето му просто сияеше.

— Още повече ще я изплашим — забеляза Том. — Не бива да я плашим.

Две овчарски кученца с хрисим вид дотичаха в двора, но веднага щом усетиха присъствието на непознати хора, се дръпнаха назад, бавно и нерешително махайки с опашки, напрягайки зрение и нюх, очаквайки враждебни действия от страна на чуждите лица. Едно от тях протегна шия, промъкна се до Том и като пое шумно въздух с ноздрите си, подуши краката му, готово всеки миг да побегне. После отстъпи встрани, очаквателно поглеждайки Стария Том. Другото кученце беше по-страхливо. То се огледа около себе си, търсейки нещо, с което би могло да се заеме, без да губи достойнството си, видя една червена кокошка да ситни по двора и се хвърли към нея. Чу се отчаяното кудкудякане на уплашената птица, във въздуха полетяха червени пера и кокошката побягна с всичка сила, размахвайки късите си криле. Кученцето с гордост погледна хората и се изтегна в праха, удряйки доволно с опашка земята.

— Е, да вървим — каза бащата, — да вървим. Нека тя те види. А пък аз искам да видя лицето й, когато те забележи. Да вървим, че ей сега ще ни извика за закуска. Преди малко чух как сложи сланината в тигана.

Той закрачи към къщата из мекия прах.

Тази къща нямаше веранда. Едно стъпало и веднага вратата; до нея лежеше един пън, изсъхнал, нацепил се от дългогодишна употреба. Дървената облицовка на къщата беше напукана, изсушавана години наред от праха. Във въздуха се усещаше миризмата на горящи върбови клони, а като се приближиха до самата врата, тримата мъже подушиха и миризмата на пържено месо, на питки, острата миризма на кафето, врящо в кафеника. Бащата застана на прага, засланяйки с широките си плещи входа. Той каза:

— Майко, двама минувачи питат ще може ли да ги нахраниш с нещо.

Том чу гласа на майка си, паметния за него спокоен, сдържан глас, звучащ дружелюбно и скромно.

— Нека влязат — каза тя. — Ядене има много. Кажи им да си измият ръцете. Питките са готови. Сега ще сваля от огъня и месото. — И откъм печката се разнесе гневното съскане на сланината.

Бащата влезе в кухнята и Том погледна през вратата майка си. Тя сваляше от тигана извилите се по краищата парчета сланина. Пещта на печката бе отворена и в нея се виждаше голям тиган с едри питки. Майката погледна към двора, но слънцето грееше в гърба на Том и тя видя само една тъмна фигура, която се открояваше на ярката слънчева светлина. Майката приветливо извика:

— Влезте. Добре, че днес опекох повечко хляб.

Том стоеше, гледайки в кухнята. Тялото на майка му беше едро, загрубяло от раждане и работа, но не съвсем пълно. Той видя широката й рокля — някога на цветчета на сив фон, но сега цветчетата бяха избелели и от тях бяха останали само светли петънца. Роклята достигаше чак до глезените й и здравите боси крака леко стъпваха по пода. Редките побелели коси бяха събрани на тила в малък кок. Запретнатите до лактите ръкави откриваха здрави, покрити с лунички ръце, китките бяха меки и дребни като на някое пълничко момиченце. Тя гледаше обляния в слънце двор. В израза на лицето й имаше не мекост, а по-скоро спокойна доброжелателност. Кафявите очи сякаш отразяваха цялата скръб, постигаща човека, и преминали през страданието и болката като по стълби, те се бяха издигнали до висшето спокойствие и до свръхчовешкото разбиране. Майката чувствуваше, съзнаваше и приемаше като задължение положението си в семейството: тя беше негова опора, негова твърдина, която никой не можеше да превземе със сила. И тъй като Стария Том и децата чувствуваха страх и скръб само тогава, когато ги чувствуваше майката, тя затвори сърцето си и за скръбта, и за страха. И тъй като те очакваха тя да се радва, когато се случеше нещо радостно, тя свикна да намира повод за весел смях дори там, където друг път би било трудно да го намери. Но спокойствието е по-добро от радостта. То е по-сигурно. И високото и същевременно скромно положение в семейството придаваше на майката достойнство и чиста душевна красота. Ръцете й, лекуващи всички рани, бяха придобили увереност и твърдост; самата тя — помирителка при всички спорове — беше безпристрастна и безпогрешна в своите присъди като богиня. Тя знаеше: стига да се олюлее, и семейството ще приеме това като удар; стига да се поддаде на отчаянието, и семейството ще рухне, ще изгуби желание да живее.

Майката гледаше обляния в слънце двор, тъмнеещата отвъд прага мъжка фигура. Бащата, който стоеше до нея, целият се тресеше от вълнение.

— Влезте! — извика той. — Влезте, мистър! — И Том смутено престъпи прага.

Майката приветливо го погледна, вдигнала глава от готварската печка. И изведнъж ръката й бавно се отпусна и вилицата шумно падна на дъсчения под. Зениците на очите й се разшириха. Тя дишаше тежко. Затвори очи.

— Слава богу — рече майката. — Слава богу. — И изведнъж на лицето й се появи израз на тревога. — Томи, не те ли преследват? Не си ли избягал?

— Не, майко. Дадох декларация. Документите са у мен. — Той докосна с ръка гърдите си.

Майката се приближи до него, леко и безшумно стъпвайки с босите си крака, и лицето й беше изумено. Малките й ръце докоснаха рамото на Том, здравите му мускули. После тя като сляпа попипа с пръсти бузата му. И радостта й граничеше със скръбта. Том силно захапа долната си устна. Учудените й очи видяха кръвта, показала се през зъбите му и събрала се в малка капка на брадичката. И майката разбра всичко и самообладанието й отново се възвърна. Тя свали ръка от лицето на сина си. Дъхът й хрипливо се изтръгваше от гърдите.

— А пък ние! — извика тя. — Ние едва не заминахме без теб! Всички си мислеха как ще ни намериш после. — Тя вдигна от пода вилицата и като разбърка кипящата сланина, набоде от тигана един къс запържено свинско. После остави на края на печката шушнещия кафеник.

Стария Том каза със смях:

— Излъгахме ли те, майко? Така намислихме. А тя стои като овца, която са ударили с чук по главата. Ех, защо го няма тук дядо ти! Гледа, като че са я цапардосали с тъпото на брадва между очите! Дядо ти щеше да се скъса от смях, пак щеше да си изкълчи бедрото. Така стана, когато Ал стреля по един аероплан. Знаеш ли, Томи, долетя тук веднъж един аероплан, от военните — грамаден, дълъг едва ли не цяла миля, а Ал грабна пушката и гръмна. Дядо ти вика: „Не стреляй по птиченцето, почакай, ще дойдат по-големи, стреляй тогава по тях!“ И така се тресеше от смях, че си изкълчи бедрото.

Майката тихо се засмя и свали от полицата куп алуминиеви чинии.

Том попита:

— А дядо къде е? Още не съм видял този стар дявол.

Майката сложи чиниите на масата и до всяка от тях по чаша. И каза полугласно:

— Те спят с баба ти в плевника. Вече много често трябва да стават нощем. Все се препъваха о децата.

В разговора пак се намеси бащата:

— Преди дядо ти всяка нощ буйствуваше. Блъсне се в тъмното о Уинфийлд, Уинфийлд вдигне врява, а дядо ти се ядоса, изпусне се в гащите и се ядоса още повече; и като погледнеш, всички почват да се ругаят — само стонове се чуват в къщи. — Той говореше, подсмивайки се от време на време. — Да, весело е тук. Веднъж нощем всички се развикаха, взеха да ругаят, а Ал — той все ще измисли нещо да каже, рече: „Ех, дядо, от тебе какъв пират може да стане.“ Като чу това, дядо ти съвсем освирепя и се затича за пушката си. И Ал трябваше да спи в нивята. А сега наредихме старите в плевника.

Майката каза:

— Сега те, ако им се доходи, ще станат и ще излязат на двора. Татко, кажи им, че Томи се е върнал. Томи винаги е обичал дядо си.

— Ей сега — отвърна бащата. — Как не се сетих по-рано! — Той излезе от кухнята и закрачи по двора, поклащайки, както вървеше, ръце. Том дълго гледа след него и изведнъж чу гласа на майка си. Тя сипваше кафето. Не гледаше Том.

— Томи — рече тя нерешително и плахо.

— Да? — Плахостта на майка му само увеличаваше собствената му плахост, като предизвикваше у него някакво непонятно смущение. Всеки от тях знаеше, че другият се смущава, и при мисълта за това изпитваше по-голяма плахост.

— Томи, искам да те попитам… Не си ли се озлобил?

— Да съм се озлобил ли, майко?

— Злобата не ти ли е замъглила главата? Може би сега всичко ти е омръзнало. Може би в затвора са те направили такъв, че да не приличаш на себе си.

Той я погледна косо, втренчено и очите му сякаш питаха откъде знае тя всичко това.

— Н-не — отговори той. — Може би само на първо време. Пък и аз не съм горд като другите. Всичко понасям по-леко. А защо питаш, майко?

Сега майка му го гледаше, полуотворила уста, мъчейки се да не пропусне нито една дума; тя впиваше очи в неговото лице, мъчейки се да отгатне всичко докрай. Майка му търсеше онзи отговор, думите на който винаги се премълчават. Тя заговори смутено и объркано:

— Познавах Бой Флойд. Познавах майка му. Бяха добри хора. Бой Флойд беше палав, но в това няма нищо лошо. — Тя замълча за миг, после думите й потекоха като река. — Може би не с всички става така, но зная как стана с него. Той се провини в нещо, биха го много, хванаха го и много го биха, и той се озлоби. После пак нещо направи, вече от злоба, и пак го биха много. От това момчето съвсем си изгуби ума. Стреляха по него като по звяр, стреляше и той. Погнаха го с кучета като койот, а той се зъби и ръмжи. Съвсем изгуби ума си. И не можеш вече да го наречеш нито момче, нито възрастен. Стана вълк, истински вълк. Но ония, които го познаваха, не го обиждаха. Пък и той не се злобееше на такива. Накрая хванаха момчето с кучета и го убиха. Във вестниците бог знае какво се е писало, но аз помня как стана това в действителност. — Тя замълча, облиза засъхналите си устни и очите й сякаш питаха, гледайки с мъчителна тревога Том:

— Искам да знам, Томи. Биха ли те? Ти също ли си се озлобил?

Месестите устни на Том бяха здраво стиснати. Той погледна едрите си, силни ръце.

— Не — каза той. — Аз не съм от тях. — Той замълча, продължавайки да разглежда пръстите си с изпочупени, твърди като черупки на миди нокти. Сетне продължи: — Аз в затвора живях тихо, мъчих се нищо такова да не ми се случи. У мен злоба няма.

Майка му въздъхна и изрече полугласно:

— Слава богу!

Том бързо я погледна:

— Майко, когато видях какво са направили с нашата къща…

Майка му се приближи съвсем близо до него и заговори разпалено, развълнувано:

— Томи! Не бива да се биеш сам. Ще те хванат като звяр. Аз, Томи, все мислех, гадаех, пресмятах. Казват, ей такива изгонени от мястото им като нас били сто хиляди. Ако всички се озлобим, Томи, и покажем злобата си… тогава няма да ни хванат… — Тя млъкна.

Том бавно наведе клепачи, притвори очи и сега те едва проблясваха през ресниците.

— И мнозина ли мислят така? — попита той.

— Не знам. Хората сега са някак умърлушени. Ходят като насън.

В далечния край на двора се чу дрезгав старчески глас:

— Слава на господа бога! Слава на господа бога!

Том погледна нататък и се засмя.

— Ето и баба научи за мен. Майко — продължи той, — преди не съм те виждал такава.

Лицето й стана мрачно, а очите студени.

— Преди не бях виждала да съсипват дома ми — каза тя. — Не бях виждала да изгонват цялото ми семейство на пътя. Никога не бях виждала да се продава всичко до последния парцал… А ето те дойдоха сега и… — Тя отиде до печката и сложи бухналите питки от тигана в две алуминиеви чинии. После забърка с брашно топена сланина за сос и ръцете й побеляха от брашното. Миг-два Том гледа майка си, после застана до вратата.

По двора вървяха четирима души. Най-напред, леко куцайки на десния си изкълчен крак, бързо крачеше дядо му, мършав, дрипав, чевръст старец. Той си закопчаваше, както вървеше, панталона и старческите му пръсти трудно се справяха с копчетата, защото бе закопчал горното на втората дупка и с това бе нарушил целия ред от горе до долу. Той носеше оръфан тъмен панталон и дрипава синя риза с разкопчана яка, под която се подаваше дълга сива долна риза. Под долната риза се виждаха костеливите му бледи гърди, обрасли с побелели косми. Дядото остави панталона незакопчан и се зае с копчетата на долната риза, после, неуспял да свърши докрай и тази работа, се отказа и почна да затяга кафявите си тиранти. Лицето му беше слабо, с малки кафяви очички, игриви като на палаво дете. Свадливо, капризно, дръзко, смеещо се лице. Дядото още от младини беше побойник, кавгаджия, обичаше солените шеги и оттогава си бе останал все такъв стар грешник. Лош, жесток и нетърпелив като дете и при все това веселяк. Той пиеше без мяра, когато се замъкнеше в кръчмата, и ядеше без мяра, ако имаше какво да похапне, а и обичаше да побъбри.

Зад дядото се клатушкаше бабата, съумяла да доживее до дълбока старост само защото беше също тъй проклета, както и старецът й. Бабата отстояваше независимостта си с яростта на фанатик, не отстъпвайки на дядото в буйството и греховността. Веднъж след проповед, още не дошла на себе си както трябва и крещейки високо, тя изпразни в мъжа си двуцевката му и здравата насоли едното от задните му полукълба. Това така възхити дядото, че той, който я мъчеше, както децата мъчат буболечките, оттогава прекрати тиранията си. Повдигнала до колене широката си рокля, бабата вървеше и повтаряше с писклив, блеещ глас бойния си вик:

— Слава на господа бога!

Дядото и бабата се клатушкаха по двора един зад друг, сякаш се гонеха. Те воюваха помежду си цял живот и обичаха тази война, не можеха да съществуват без нея. Зад тях, без да изостават, с равномерна спокойна крачка вървяха бащата и Ной. Ной — първородният син, висок, някак странен на вид, с учудено-замислено и в същото време спокойно изражение на лицето. Ной никога не се гневеше. Той гледаше на разпалените хора с изненада — с изненада и с чувство на неловкост, както гледа лудите здравият човек. Движенията му бяха отмерени, той говореше рядко, а когато вършеше това, приказваше тъй бавно, че често го взимаха за смахнат. Но той не беше глупав, само бе странен. Не познаваше гордостта и не изпитваше влечение към жените. Той работеше и спеше и това веднъж завинаги установено редуване на работата и съня го задоволяваше. Ной обичаше семейството си, но никак не проявяваше любовта си. Наблюдавайки това отстрана, трудно можеше да се каже в какво се състои работата, но той правеше впечатление на човек, който нещо не е в ред: или във формата на главата, или в трупа, или в краката, а може би и в мозъка. Но да се заключи нещо по-определено, бе трудно. Бащата знаеше защо най-големият му син не е като всички други, но се срамуваше да говори за това. Срамуваше се, защото през нощта, когато Ной щял да се появи на света, бащата останал сам с родилката, с това нещастно, издаващо викове същество, обезумял от страх. Ръцете на бащата, силните му пръсти като клещи измъкнали детето от корема на майката и го повредили. Закъснялата баба видяла, че главицата на новороденото е безформена, шията е неестествено дълга, а телцето осакатено. И тя изправила шията и като скулптор му оформила тялото. Бащата не забравил тази случка и се срамувал да говори за нея. Затова бил по-мек с Ной, отколкото с другите си деца. В скулестото лице на най-големия син, в раздалечените очи, в тясната брадичка бащата виждаше сплесканата, осакатена главица на детето. Ной вършеше всичко, каквото се изискваше от него: можеше да чете, да пише, да смята, работеше сериозно, но вършеше всичко това без интерес; онова, от което хората обикновено имат нужда и се стремят да постигнат, Ной посрещаше с пълно равнодушие. Той сякаш живееше в някаква странна, притихнала къща и гледаше оттам със спокойни очи света. Ной беше чужд на този свят, но не познаваше чувството на самотност.

И четиримата вървяха по двора и дядото викаше:

— Къде е той? Къде е той, дявол да го вземе? — И пръстите му отново се заеха с копчетата на панталона, после машинално потърсиха джоба. И в този момент дядото видя Том, застанал на вратата. Той се спря, спря и тези, които вървяха след него. Очичките му злобно засвяткаха. — Ето, любувайте му се — каза той. — Арестант! Джоудовци никога не са седели по затворите. — Мисълта му работеше несвързано. — Какво право имаха те да го пращат в затвора! И аз на негово място щях да сторя същото. Какво право имаха те, тези кучи синове! — И тутакси заговори за друго: — Търнбул, този дърт пергишин, се хвалеше: ще го застрелям, само да излезе от затвора. Кръвта ми е такава, казва, не мога да се стърпя. А аз заръчах да му рекат: „С Джоудови не се захващай. Може кръвта ми да е по-чиста от твоята.“ И го заплаших: „Само да ми се мернеш с пушка, ще ти насоля задника, та да ме помниш!“ Изплаших здравата този глупак.

Бабата, която не слушаше какво говори дядото, пееше с хрипливия си глас:

— Слава на господа бога!

Дядото дойде до вратата, перна Том по гърдите и в очите му заблестя любов и гордост.

— Е, как си, Томи?

— Добре — отвърна Том. — А ти?

— Турям в задния си джоб всички млади — отговори дядото. Мисълта му отново се отплесна. — Казвах аз, няма да задържат един Джоуд в затвора! Още тогава рекох: „Томи ще избяга, ще се измъкне като бик през ограда.“ И ето че си избягал! Отмести се, искам да ям. — Той се вмъкна през вратата, седна на масата, натрупа си пълна чиния свинско, взе две големи питки, заля всичко с гъстия сос и докато другите влязат в кухнята, вече си бе натъпкал устата.

Том с умиление го гледаше и се подсмиваше.

— Виж го ти, юнака! — каза той.

А дядото така си натъпка устата, че не можеше да изрече нито дума, но свирепите му малки очички се усмихнаха и той яростно закима глава.

Бабата каза с гордост:

— Друг такъв самохвалко и разбойник и да търсиш, няма да намериш! В пъкъла ще влезе, яхнал ръжен, слава на господа. Пък и намислил да прави камион — злобно добави тя. — Тъй, ама няма да го бъде.

Дядото се задави, изплю на коленете си къс несдъвкана питка и леко се закашля.

Бабата, усмихвайки се, погледна Том.

— Виж го какъв е нескопосник! — рече тя.

Ной се изкачи на стъпалото и отдалечените му едно от друго очи сякаш гледаха покрай Том. Лицето на Ной беше спокойно. Том каза:

— Е, как живееш, Ной?

— Добре — отвърна Ной. — А ти как? — И това бе всичко. Но на Том бе приятно да чуе и само толкова.

Майката изгони мухите от соса.

— Няма да има място за всички на масата — каза тя. — Вземете чиниите си и сядайте, където ви харесва. На двора или тук.

И Том изведнъж се сети:

— Е-е! А къде е проповедникът? Преди малко беше тук. Къде се е дянал?

Бащата рече:

— Видях го, отиваше някъде.

Чу се хрипливият глас на бабата:

— Проповедникът ли? Довел си проповедника? Дай го насам. Да прочете молитва. — Тя се закани с пръст на дядото. — Разбързал се, вече яде. Дайте насам проповедника.

Том прекрачи прага.

— Ей, Джим! Джим Кейси! — извика той и се завтече по двора. — А, Кейси! Ето къде си бил. — Проповедникът се измъкна изпод цистерната, седна на земята, после стана и се приближи към къщата. Том попита:

— Какво, криеш ли се?

— А, не. Но защо да си пъхам носа в семейните ви работи. Просто седях и си мислех.

— Да вървим, ще похапнеш с нас — каза Том. — Баба иска да прочетеш молитва.

— Но аз вече не съм проповедник — запротестира Кейси.

— Зарежи тая, да вървим. Прочети молитва. Нищо няма да загубиш от това, а тя обича да се помоли.

Двамата влязоха заедно в кухнята.

Майката спокойно рече:

— Добре дошъл.

И бащата също рече:

— Добре дошъл. Сядай да позакусим.

— Молитва — настоя бабата. — Първо да прочете молитва.

Дядото свирепо се вгледа в Кейси и накрая го позна.

— Ах, този ли? — рече той. — Е, щом е този, може. Той още на времето ми се хареса, когато веднъж… — Дядото цинично намигна и бабата, помислила, че е казал нещо неприлично, му викна:

— Млъкни, грешнико! Дърт козел такъв!

Кейси, развълнуван, среса с пръсти косата си.

— Трябва да ви кажа… аз не съм вече проповедник. Ако е достатъчно това, че ми е приятно да бъда тук, сред обикновени, добри хора… ако това е достатъчно, тогава ще се помоля, както мога. Но аз вече не съм проповедник.

— Помоли се — каза бабата. — И да не забравиш да кажеш две-три думи за това, че заминаваме за Калифорния.

Проповедникът, а след него и останалите наведоха глави. Майката наведе глава и скръсти ръце на колене. Бабата се наведе тъй ниско, че още малко и щеше да натопи нос в соса. Том, застанал до стената с чиния в ръце, наведе глава едва-едва, а дядото се извърна встрани, за да следи със злобните си и весели очи проповедника. Лицето на проповедника не бе благочестиво, а замислено и в думите на Кейси звучеше не молба, а размисъл.

— Премислих всичко — почна той. — Бродех сред хълмовете и мислех, почти също като Исус, когато се усамотил в пустинята, за да проумее всички свои грижи и скърби.

— Слава на господа бога! — обади се бабата и проповедникът учудено я погледна.

— Грижите и скърбите така налегнали Исуса, че той не могъл да реши какво да прави занапред. И го обзело съмнение — дявол да го вземе! Защо да се бориш сам със себе си и да си блъскаш главата? Изморил се той, много се изморил и паднал духом. Още малко и щял да реши: по дяволите всичко това. И тогава той се усамотил в пустинята.

— Амин! — изхриптя бабата. Толкова години тя бе вмествала своето „амин“ в паузите на молитвите и толкова години вече не бе слушала словото божие и не бе му се възхищавала.

— Не искам да се сравнявам с Исуса — продължи проповедникът. — Но аз също като него се изморих, също като него се заплетох в мислите си и също като него отидох в пустинята, без да взема със себе си нито палатка, нито някаква вещ. Нощем лежах по гръб и гледах звездите; сутрин сядах и се заглеждах как изгрява слънцето; денем гледах от хълма сухата земя долу; вечер изпращах слънцето. Понякога захващах да се моля както преди. Само че на кого се молех, за кого се молех, сам не знаех. Около мен хълмове, а аз бродех сред тях и сега съм с тях едно цяло. Ние сме единни. И това единство е свято.

— Алилуя! — каза бабата и почна да се клати назад-напред, мъчейки се да събуди в себе си молитвен възторг.

— И аз се позамислих, само че мислите ми не бяха такива както винаги, а по-дълбоки. Мислех за това, че у всички ни е имало светост, когато сме живеели като едно семейство, и цялото човечество е било свято, докато е било единно. Но тази светост ни е напуснала веднага щом един негодник откъснал със зъби по-голям къс и избягал с него, бранейки се от другите, които искали да му го отнемат. Ей този човек убил нашата светост. А когато всички сме се трудели заедно, не един за друг, а всички заедно, в един впряг, тогава е било хубаво, в този труд е имало светост. Сетне се замислих и открих, че не съм знаел дори значението на думата „светост“. — Кейси млъкна, ала слушателите му не вдигнаха глави, защото като дресирани кучета чакаха командата — думата „амин“. — Сега не мога да държа проповеди, каквито държах преди. И се радвам на светостта на вашата трапеза. Радвам се, че сред вас има любов. Това е всичко. — Наведените глави не се вдигнаха. Проповедникът се огледа. — Заради мен вашата закуска ще изстине — рече той, но после се досети и добави: — Амин. — И главите се вдигнаха.

— Ами-ин! — проточи бабата и почна да яде, дъвчейки с беззъбите си, старчески венци напоените със сос питки. Том ядеше бързо, бащата отхапваше големи залъци. Докато всичко не беше изядено и изпито, в кухнята цареше мълчание; чуваше се само хрускането на храната в устата на хората и сърбането на горещото кафе. Майката не откъсваше очи от проповедника и погледът й беше изпитателен, втренчен, прозорлив. Тя го гледаше, сякаш той не беше човек, а дух, чийто глас бе достигнал до нея, долетял нейде изпод земята.

Когато свършиха да ядат, мъжете оставиха чиниите на масата и допиха кафето си; после излязоха на двора — бащата, проповедникът, Ной, дядото, Том — и закрачиха към камиона, заобикаляйки натрупаната на купчина покъщнина, дървените кревати, механизма на вятърната мелница, стария плуг. Те се упътиха към автомобила и се спряха край него. Опипаха новите странични капаци от чамови дъски.

Том отвори капака на мотора и почна да разглежда големия, изцапан с масло двигател. Баща му дойде при него.

— Когато го купувахме, Ал провери всичко. Казва, че е в ред.

— А какво разбира Ал? Той е зелен в тези работи.

— Миналата година Ал работи в една фирма. Караше камион. Разбира горе-долу от тези неща. Трябва със заявление да говориш с него, много важен стана. Да сглоби мотор, за него е проста работа.

Том попита:

— А къде е той сега?

— Къде ли? — отвърна баща му. — Шляе се. Блудствува като мартенски котарак. Стана на шестнайсет години и вирна нос. Сега сам си е настойник. Едно си знае — момичетата и автомобилите. Седмица вече, как не е спал в къщи.

Дядото, който опипваше с пръсти яката си, най-после успя да вкара копчето на синята горна риза в илика на долната. Пръстите усещаха, че е станало нещо не както трябва, но не се заеха да търсят причината. Ръката се отпусна надолу, след като извърши още един опит да оправи копчетата на панталона.

— Аз бях по-лош — радостно изрече дядото. — Къде по-лош. Бях направо проклетник! Помня, бяхме се събрали на проповед в Салисо^[1], аз тогава бях по-голям от Ал. Ал е хлапак, а аз тогава бях по-голям. Та, казвам, отидохме ние на проповед. Там се събрахме към петстотин души, а едни момичета — не ти е работа…

— Че ти, дядо, и сега си си такъв проклетник — каза Том.

— Държа се по малко. Само че съм далеч от предишното. Но почакайте, ще пристигна в Калифорния и ще ям там портокали. И грозде. Никога не съм ял грозде до насита. Ще откъсна цяла шепа, ще я изстискам с все сила върху лицето си и сокът ще ми потече по брадата.

Том попита:

— А къде е чичо Джон? Къде е Розашарн? Къде са Рути и Уинфийлд? За тях никой нито дума не каза.

Баща му отвърна:

— За тях никой не е питал. Джон замина за Салисо да продава едно-друго от имуществото: помпата, инструментите, кокошките — всичко, което си вдигнахме от къщи. Взе със себе си Рути и Уинфийлд. Заминаха още по тъмно.

— Как не съм ги срещнал тогава? — учуди се Том.

— Та нали си вървял по шосето, а те тръгнаха напряко, през Каулингтън. Розашарн и Кони са у неговите родители. Ах! Та ти още не знаеш, че Розашарн се омъжи за Кони Ривърс! Спомняш ли си Кони? Едно добро момче. След три-четири месеца Розашарн ще ражда. Пълнее от ден на ден. Цъфти.

— Виж ти! — каза Том. — Розашарн си я спомням като малко момиче, а сега се готви да ражда. Да-а, когато не си си в къщи, колко неща могат да се случат за четири години! Кога мислиш да тръгваш, татко?

— Трябва първо да се разпродадат вещите. Мислех, че Ал ще се върне, ще натовари всичко на автомобила и ще го откара в града за продан, а след това може би утре или вдругиден ще заминем. С парите хич не сме добре, а един казваше, че до Калифорния имало към две хиляди мили. Колкото по-рано тръгнем, толкова по-добре. Парите и тъй, и инак си вървят. Имаш ли нещо у себе си?

— Два долара. А ти откъде си се опаричил?

— Каквото имахме в къщи, всичко продадохме — отговори бащата, — а после всички заедно отидохме да окопаваме памук. И дядо ти окопаваше.

— Окопавах — потвърди дядото.

— Смятахме — излязоха двеста долара. Седемдесет и пет отидоха за автомобила. Аз и Ал разрязахме покрива и стъкмихме каросерията. Ал се канеше да пасва клапаните, но ето че се шляе кой знае къде и все не може да се захване за работа. Преди да заминем, ще имаме към сто и петдесет долара. Външните гуми са доста старички, далеч няма да стигнем с тях. Взехме още чифт запасни, но и те са изхабени. Ще трябва, изглежда, да купим едно-друго и по пътя.

Слънцето, което грееше точно над главите им, печеше с все сила. Камионът хвърляше на земята тъмни ивици сянка; той миришеше на напечено масло, мушама и боя. Кокошките не бяха в двора — бяха се скрили от горещината в бараката за инвентара. Свинете, легнали в кочината, до самата преграда, където имаше една забележима сянка, дишаха тежко и от време на време жално изгрухтяваха. И двете кучета се бяха изтегнали в червеникавия прах под камиона, изплезили покритите си с прах езици, от които капеха слюнки. Бащата нахлупи шапката над очите си и клекна. В тази привична за него поза, която явно способствуваше за размишленията му и повишаваше наблюдателността му, той измери Том с критичен поглед, огледа новия му, но вече овехтяващ каскет, костюма и новите обувки.

— Сам ли си купил тези неща? — попита той. — Ще се измъчиш с тях.

— Дадоха ми ги — отвърна Том, — преди да ме пуснат. — Той свали каскета и го погледна с възхищение, после изтри с него челото си и като го килна юнашки на една страна, дръпна козирката му.

Баща му забеляза:

— Добри обувки са ти дали.

— Да — съгласи се Джоуд. — Обувките са добри, само че в такъв пек няма да отидеш далеко с тях. — Той приклекна до баща си.

Ной бавно изрече:

— Какво ще кажете, да натъкмим капаците и да почнем да товарим, а? Като натоварим, може да дойде Ал, тогава…

— Аз мога да карам автомобил, ако само за това ви трябва Ал — каза Том. — В Макалистър карах камион.

— Чудесно — рече баща му и погледна към пътя. — Ако не греша, онзи негодник се мъкне в къщи. Едва влачи крака.

Том и проповедникът погледнаха нататък и палавият Ал, като забеляза, че го наблюдават, изпъна рамене и закрачи с горделива походка из двора като петел, който се готви да изкукурига. Той дойде съвсем близо до тях и чак тогава позна Том. Наперената гримаса изведнъж изчезна от лицето му, но в очите заблестя възторг и благоговение и цялата му горделивост се изпари за миг. Нито грубият панталон-комбинезон, загънат осем инча нагоре, за да се виждат обувките с високи токове, нито коланът, широк три инча, с медни плочки, нито дори червените ивички на ръкавите на синята риза и дръзко килнатата над ухото широкопола шапка не можеха да го сравнят с брат му — защото брат му бе убил човек, а това не можеше да се забрави. Ал знаеше, че дори самият той предизвиква възхищение сред своите връстници само защото брат му е убил човек. Той чу веднъж в Салисо: „Това е Ал Джоуд. Брат му свети маслото на един с лопата.“

И сега, смирено приближавайки брат си, Ал видя, че Джоуд въпреки очакванията му съвсем не се гордее с това. Ал видя тъмните мрачни очи и затворническото спокойствие на слабото бръснато лице, което бе свикнало с нищо да не издава на другите затворници истинските си чувства, да не показва нито съпротива, нито робска покорност. И Ал веднага стана друг. Несъзнателно той придоби вида на брат си — хубавото му лице се намръщи, раменете леко се прегърбиха. Той не помнеше какъв бе Том преди.

Том каза:

— Здравей, Ал! Гледай какъв си се източил — цяла върлина си станал! Нямаше да те позная.

Държейки ръката си готова за поздрав, в случай че Том пожелае да се ръкува с него, Ал смутено се усмихна. Том подаде ръка, ръката на Ал рязко се протегна напред. И двамата се харесаха един друг.

— Казват, че хубаво караш автомобил.

Но Ал веднага почувствува, че няма да угоди със самохвалство на брат си и отвърна:

— Не, не много добре.

Баща му каза:

— Все се шляеш. Влачиш се като пребит. Трябва да откараш едно-друго в Салисо за Продан.

Ал погледна брат си.

— Ще дойдеш ли? — попита той колкото може по-небрежно.

— Не, не мога — отговори Том. — Трябва да помагам тук. Има време, ще бъдем заедно… като тръгнем на път.

Ал се мъчеше да не извика с все сила, когато попита:

— Ти… ти си избягал?… От затвора?

— Не — отвърна Том. — Дадох декларация.

— А… — В гласа на Ал прозвуча леко разочарование.