Джон Стайнбек
Гроздовете на гнева (13)

Тринадесета глава

Допотопният претоварен худзон, като скърцаше и пъшкаше, излезе на шосето при Салисо и зави на запад под ослепителните лъчи на слънцето. Сега колата вървеше по бетонирания път и Ал увеличи скоростта, защото вече нямаше опасност за отслабналите ресори.

От Салисо до Гор има двадесет и една мили, а худзонът взимаше тридесет и пет в час. От Гор до Уорнър са тринадесет мили, от Уорнър до Чикота — четиринадесет. След това малко повече до Хенриета — тридесет и четири мили, но затова пък Хенриета е град в истинския смисъл на думата. От Хенриета до Касъл има деветнадесет мили, а слънцето бе точно над главите и въздухът над червените, напечени от слънцето нивя трептеше от зной.

Ал караше камиона съсредоточено и с цялото си същество се вслушваше в неговия ход, като непрекъснато тревожно гледаше ту шосето, ту арматурното табло. Той беше едно цяло с мотора, ухото му долавяше глухото чукане, скимтенето, кашлянето, звънтенето, всичко, което предвещаваше счупване. Ал бе станал душата на камиона.

Бабата, която седеше до него в полудрямка и хленчеше насън, отвори очи, взря се напред и отново задряма. До нея седеше майката, подала лакът през прозореца — кожата й бе почервеняла от силното слънце. Тя също гледаше напред, но очите й бяха печални и тя не виждаше нито пътя, нито нивята, нито бензиностанциите, нито малките павилиони за закуска. Тя не гледаше това, край което минаваше худзонът.

Ал се поразмърда на счупената седалка и отпусна пръстите си, които стискаха волана. Той въздъхна.

— Здравата трака, но мисля, че няма какво да се страхуваме. Бог знае обаче какво ще стане, ако трябва да изкачим някой хълм с нашия товар. Има ли хълмове оттук до Калифорния, майко?

Майка му обърна бавно глава и очите й се оживиха.

— Мисля, че има — отвърна тя. — Всъщност не знам. Но ми се струва, че съм чувала за хълмове и дори за планини. Големи.

Бабата проточено застена в съня си.

Ал рече:

— Още на първото изкачване ще се свърши с колата. Трябва да хвърлим нещо от багажа. Може би не трябваше да взимаме и проповедника.

— Ще видиш, че ще се радваш, дето сме го взели — отговори майката. — Той ще ни помогне. — Тя отново погледна блесналото на слънцето шосе.

Ал шофираше с една ръка, а другата лежеше на треперещия лост за скоростите. Той искаше да каже нещо, но не смеейки да стори това, помръдна устни, преди да продума:

— Майко… — Тя бавно обърна към него глава, леко полюлявайки се в такт с движението на колата. — Майко, а ти не се ли боиш? Не те ли е страх да отиваш на съвсем непознато място?

Очите на майка му станаха замислени и кротки.

— Малко — отговори тя. — Само че това дори не е страх. Просто чакам. Когато се случи беда и трябва да се направи нещо — ще направя всичко.

— А сигурно не си мислиш като мен: ще пристигнем там, дали ще бъде всичко хубаво?

— Не — бързо отвърна майка му. — Не. Не бива да се мисли така. Аз не мога така да мисля. Това не е по силите ми — сякаш не живееш един живот, а няколко наведнъж. Когато си млад, струва ти се, че можеш да живееш хиляда живота, а всъщност и един ти е съвсем достатъчен. Това не ми е по силите. Ти си млад, ти гледай напред, а аз… аз сега виждам пред очите си само шосето. Мисля и това скоро ли ще огладнеят другите, скоро ли ще поискат свински ребра. — Лицето й сякаш беше се вкаменило. — Това е всичко, което мога да направя. Нищо повече. А ако се замисля, вие ще бъдете по-зле. Никой от нас не е отчаян само защото аз се грижа за работата си и не мисля за нищо друго.

Бабата силно се прозя, отвори очи и с уплашен вид се огледа наоколо.

— Трябва да сляза, слава на бога — рече тя.

— Като стигнем до ей ония храсти — отвърна Ал. — Ей там напред.

— Храсти-мрасти, аз трябва да сляза, казвам ти. — И тя започна да хленчи. — Искам да сляза, искам да сляза!

Ал увеличи скоростта и като се приближи до един нисък храсталак, рязко удари спирачките. Майка му отвори вратата, помогна на безпомощно засуетилата се старица да слезе и я заведе зад един храст. И когато бабата клекна, майката застана до нея, крепейки я да не падне.

Горе също се размърдаха. Лицата им лъщяха, изгорени от слънцето, от което нямаше къде да се скрият. Том, Кейси, Ной и чичо Джон с мъка скочиха долу. Рути и Уинфийлд се прехвърлиха през капаците и се завтекоха към храстите. Кони внимателно свали от колата Роуз от Шарън. Дядото се събуди и подаде глава изпод брезента, но очите му бяха трескави, влажни и блуждаещи. Той гледаше другите, ала едва ли съзнаваше кои са.

Том му извика:

— Дядо, искаш ли да слезеш?

Старческите очи равнодушно се спряха върху лицето му.

— Не — каза дядото. За миг в очите му блесна яд. — Казвам ти, няма да сляза. Ще остана като Мюли. — И дядото отново изгуби всякакъв интерес към това, което ставаше наоколо. Майката помогна на бабата да премине крайпътния насип и я доведе до камиона.

— Том — рече тя. — Под брезента най-отзад е тиганът с ребрата. Извади го. Трябва да похапнем. — Том извади тигана, даде на всички от ребрата и семейството, застанало край пътя, задъвка хрупкавото месо.

— Добре, че взехме тези ребра — каза бащата. — Краката ми са като дървени, не мога да стъпя. А къде е водата?

— Не е ли при вас? — попита майката. — Налях цяла кана.

Бащата се качи в камиона и погледна под брезента.

— Няма я тук. Сигурно сме я забравили.

Жаждата в миг замъчи всички. Уинфийлд захленчи:

— Искам да пия, искам да пия!

Мъжете заоблизваха устни, почувствували изведнъж, че също им се пие. Всички изпитаха смут.

Ал каза, за да разсее тревогата си:

— Ще налеем вода още на първата станция за обслужване. Трябва ни и малко бензин.

И семейството се закатери по капаците на камиона, майката помогна на бабата да се качи в кабината и седна до нея. Ал запали мотора и колата потегли.

От Касъл до Пейдън има двадесет и пет мили, слънцето премина зенита и почна да слиза към запад. Капачката на радиатора заподскача, под нея на струйки излизаше пара. На няколко мили от Пейдън камионът спря край една станция за обслужване с две бензинови помпи; пред оградата имаше водопроводен кран с дълъг маркуч. Ал докара там худзона с предната част към маркуча. Тогава един пълен мъж с червено лице и ръце стана от един стол зад бензиновите помпи и тръгна към новодошлите. Той носеше панталон от кафяво кадифе, тиранти и спортна фланелка; на главата си имаше картонен шлем, боядисан със сребърна боя — да го пази от слънцето. Потта на дребни бисерни капчици се спираше на носа и под очите му и течеше по гънките на шията. Той вървеше, войнствено и строго поглеждайки камиона.

— Искате ли да купите нещо? Бензин или части?

Ал вече бе излязъл от кабината и отвинтваше с върховете на пръстите си капачката на радиатора, час по час отдръпвайки ръка, за да не се опари.

— Ще вземем бензин, мистър.

— Имате ли пари?

— Разбира се. Да не мислите, че сме просяци!

Дебелият веднага омекна.

— Е, тогава всичко е наред. Наливайте си вода. — И побърза да обясни: — Сега минават толкова много хора — спрат се, налеят си вода, измърсят клозета, откраднат едно-друго, а нищо не купуват. Няма с какво — без пари са. Мъчат се да изпросят някой галон бензин, колкото да тръгнат.

Том, ядосан, скочи на земята и се приближи до дебелия.

— Не разчитаме на подаяния — злобно каза той. — Нямаш право да ни смяташ за използвачи. Нищо не сме просили от теб.

— Не, не ви смятам — рече бързо дебелият. Потта накваси спортната му фланелка. — Наливайте си вода, а ако искате да използувате и клозета, ей го там.

Уинфийлд хвана маркуча. Той пийна няколко глътки, после пъхна под струята главата и лицето си и отскочи настрана целият мокър.

— Съвсем топла е — каза той.

— Какво става в нашата страна, просто не мога да разбера — продължи дебелият. Той вече намери друга тема за оплакване и остави семейство Джоуд на мира. — Всеки ден минават по петдесет-шейсет коли и всички отиват на запад с децата и покъщнината си. Закъде са тръгнали? Какво смятат да правят?

— Същото, каквото и ние — отвърна Том. — Отиват някъде другаде да живеят. Нали все някъде трябва да живеят. Това е всичко.

— Какво става в нашата страна, просто не мога да разбера. Просто не знам. И аз също се опитвам да живея някак си. Мислиш, че все големи нови коли спират тук? Не, сър! Такива коли спират в жълто боядисаните станции на Компанията в града. Те не спират на място като това. Повече от хората, които спират тук, нямат нищо в джоба си.

Ал отвинти капачката на радиатора и тя подскочи във въздуха, изхвърлена от стълб пара, а в радиатора се чу тихо бълбукане. Измореното куче плахо допълзя до края на камиона и заскимтя, гледайки водата. Чичо Джон се качи в камиона, хвана кучето за врата и го свали долу. Известно време кучето се клатушка на вдървените си крака, а после залочи калната вода под крана. По шосето, блестейки на ослепителното слънце, профучаваха коли и топлият вятър, който образуваха, достигаше до бензиностанцията. Ал напълни радиатора с вода.

— Не че искам да имам само богати клиенти — продължи отново дебелият. — Всеки клиент е добре дошъл. Но тези, които се отбиват тук, или просят бензин, или продават вещи за бензин. Мога да ви покажа в задната си стаичка нещата, които са ми продали за бензин и масло: кревати, детски колички, тенджери и тигани. Едно семейство ми даде кукла за галон бензин. За какво ми са тези неща, да не би да отварям вехтошарски дюкян? А един пък искаше да ми даде обувките си за малко бензин. Ако бях такъв човек, обзалагам се, че щях да ги взема… — Той погледна майката и млъкна.

Джим Кейси си накваси косата и по високото му чело се застичаха капки вода, жилестата му шия беше мокра, както и ризата. Той се приближи и застана до Том.

— Хората не са виновни — рече той. — На теб щеше ли да ти бъде приятно да замениш собствения си креват с бензин?

— Зная, че не са виновни. С когото и да поговориш, ще разбереш, че не току-тъй се е вдигнал от мястото си. Но какво става в нашата страна? Ето за какво се питам. Какво става? Сега колкото и да се мъчиш, няма да се изхраниш. Земята също не храни хората. Питам ви, какво става? Нищо не разбирам. Когото и да питаш, все не може да ти каже. Човек е готов обувките да си продаде, само и само да измине още стотина мили. Нищо не разбирам! — Той свали сребърния си шлем и изтри челото си с длан. И Том свали каскета си и изтри с него чело, после се приближи до водопровода, накваси каскета, изстиска го и го сложи на главата. Майката пъхна ръка между дъските на камиона, потършува и извади една алуминиева чаша, сетне наля вода за бабата и дядото, които седяха върху багажа. Тя стъпи на камиона и подаде чашата на дядото, който намокри устните си, а после поклати глава и отказа да пие. Старческите очи погледнаха за миг майката с болка и смущение, сетне погледът им отново придоби увереност.

Ал включи мотора и се приближи със заден ход към бензиновата помпа.

— Наливай. Побира около седем галона — каза той. — Но повече от шест не трябва, защото ще се разплиска.

Дебелият вмъкна в отвора на резервоара гумения маркуч.

— Да, сър — рече той. — Къде се преселва нашата страна, просто не зная. Безработицата и всички тези неща…

Кейси каза:

— Бил съм на много места в страната. Всеки все това се пита. Къде отиваме? Според мен никъде. Просто вървим. Просто не можем да се спрем. Защо хората да не помислят над това както трябва? Колко народ се вдигна от местата си! И всички пътуват ли, пътуват. Знаем защо пътуват и как пътуват. Трябва да вършат това. Така е винаги, когато хората търсят по-хубав живот. А ако седят на същото място, нищо няма да постигнат. Хората се стремят към по-добър живот, търсят го — и ще го намерят. Огорчението може да направи много нещо, огорченият човек пламти от ярост и е готов дори да се бие. Бил съм на много места в страната и често съм слушал такива думи.

Дебелият помпаше бензина и стрелката на циферблата потрепваше, показвайки броя на галоните.

— Да, но все пак бих искал да зная къде отиваме. Ето какво искам да зная.

Том сърдито го прекъсна:

— Никога няма да разбереш това. Кейси ти обяснява, а ти — все своето. Такива като теб съм виждал и друг път. Нищо не искате да знаете. Пеете си една и съща песен. „Къде отиваме?“ Нищо не щете да знаете. Хората се вдигнали от местата си, пътуват за някъде. А колко от тях измират наоколо? Може и ти скоро да умреш, а нищо няма да проумееш. Много такива съм срещал. Нищо не искате да знаете. Пеете си все една песен: „Къде отиваме?“ — Той погледна бензиновата помпа — стара, ръждива, както и бараката зад нея, скована от стари дъски, с дупки от предишните гвоздеи, които се виждаха през жълтата боя — дръзката жълта боя, която се мъчеше с все сила да подражава на жълтите станции за обслужване в града. Боята не можеше да скрие нито тези дупки, нито цепнатините, а не следваше и да бъде подновена. Подражанието не бе сполучливо и стопанинът прекрасно знаеше това. И през отворената врата на бараката Том видя варели с масло — само два, дървена табла със стари бонбони, потъмнели от времето, и цигари. Той видя един счупен стол и ръждясала мрежа против мухи с дупка по средата. Видя и мръсното дворче, което би трябвало да се посипе с чакъл, а зад него — царевичните нивя, съхнещи, умиращи на слънцето. Край бараката имаше малка купчина изхабени и подновени гуми. И Том чак сега забеляза, че панталонът на дебелия е изпран и евтин, че фланелката му е също евтина и че на главата му има картонен шлем. Той каза: — Не исках да ви обидя, мистър. Това е от горещината. И вие не сте богат. Много скоро и вие ще се намерите на пътя. Само че ще ви изгонят не тракторите, а онези хубави жълти станции в града. Всички са тръгнали на път — сконфузено добави той. — И вие също ще потеглите след тях, мистър.

Ръката на дебелия, която движеше ръчката на помпата, забави движението си и спря. Дебелият с тревога гледаше Том.

— Откъде знаеш? — смутено попита той. — Откъде знаеш, че вече говорим за това — искаме да съберем багажа и да тръгнем на запад?

Отвърна му Кейси.

— Така правят всички — рече той. — Ето дори и аз: бях посветил всичките си сили на борбата с дявола, защото в негово лице виждах най-страшния враг. А сега нашата страна е завладяна от много по-силен враг и той няма да отстъпи, докато не го насечем на парчета. Виждал ли си как гущерите хила^[1] държат плячката си? Здраво държат — може да ги разсечеш на две, не отпускат челюсти. Отсечеш им главата — пак държат. Трябва да си послужиш с отвертка: пробиеш ли им черепа, чак тогава отпускат. А дотогава държат и отровата се втича в раната капка по капка. — Той млъкна и погледна изпод вежди Том.

Дебелият се взираше с безпомощен вид в далечината пред себе си. Ръката му бавно движеше дръжката на помпата.

— Къде отиваме, просто не мога да проумея — тихо изрече той.

Кони и Роуз от Шарън стояха до водопроводния кран и тайнствено си шепнеха. Кони изплакна алуминиевата чаша и опита водата с пръст, преди да напълни чашата. Роуз от Шарън гледаше колите, които минаваха край тях по шосето. Кони й подаде чашата.

— Макар да е топла, все пак е вода — каза той.

Тя го погледна и се усмихна тайнствено. Откак Роуз от Шарън бе забременяла, тайнствеността бе спътница на всяко нейно движение — тайнственост и недомлъвки, изпълнени и за двамата с някакъв особен смисъл. Роуз от Шарън беше много доволна от себе си и се оплакваше за неща, които бяха съвсем незначителни. Тя искаше от Кони безброй ненужни услуги, но и двамата знаеха, че може и без тези услуги. Кони също беше доволен от жена си и не преставаше да се чуди на нейната бременност. Той бе посветен във всичките й тайни и това го ласкаеше. Когато тя се усмихваше хитро, той й отговаряше със също тъй хитра усмивка и те си прошепваха нещо скришом от другите. Светът се затваряше около тях в тесен кръг и те бяха в центъра му, по-точно Роуз от Шарън бе в центъра, а Кони се въртеше около нея по малка орбита. Всичко, за което говореха те, бе обгърнато в тайнственост.

Роуз от Шарън откъсна поглед от шосето.

— Не съм много жадна — очарователно каза тя. — Но може би трябва да пия.

И Кони кимна утвърдително — той разбра какво искаше да му каже тя. Роуз от Шарън взе от ръката му чашата, намокри устните си, плю и изпи топлата вода.

— Искаш ли още? — попита той.

— Само половин чаша. — И Кони наля чашата до половина и й я подаде. Един „Линкълн Зефир“ — сребрист и нисък — профуча по шосето. Роуз от Шарън се огледа и като се убеди, че останалите членове на семейството са далеч, край камиона, каза:

— Нямаше да бъде лошо, ако си имахме с теб такава кола.

Кони въздъхна:

— По-късно… може би. — И двамата знаеха какво се крие зад тези думи. — Ако изкарваме добри пари в Калифорния, ще си купим кола. Но тези — и той показа чезнещия в далечината „Зефир“, — тези струват не по-малко от една къща. Аз бих предпочел все пак къща.

— А аз бих искала и къща, и такава кола — каза тя. — Но къщата, разбира се, е по-нужна, защото… — И те и двамата разбраха какво се крие зад тези думи. Бяха ужасно възбудени поради бременността й.

— Как се чувствуваш — добре ли? — попита Кони.

— Уморена съм. Трудно е да се пътува в такава горещина.

— Какво да правим? Иначе няма да стигнем до Калифорния.

— Зная — отвърна тя.

Кучето, като душеше, заобиколи камиона, пак дотича до локвата под крана и почна да лочи мътната вода. После отиде настрана с наведен нос и клюмнали уши. То душеше прашната трева край пътя и като се озова най-сетне на самото шосе, вдигна глава. Роуз от Шарън силно извика. Една огромна бързоходна кола профуча, гумите й свиреха. Кучето безпомощно се дръпна назад и като изквича, се озова под колелата. На задния прозорец на колата се показаха лица, тя забави ход, после премина отново на предишната си скорост и бързо се изгуби от очи. А кучето с изкормени вътрешности лежеше в локва кръв сред шосето, слабо потрепвайки с крака.

Роуз от Шарън го гледаше, широко отворила очи.

— Това няма ли да ми навреди? — продума тя. — Как мислиш, няма ли да ми навреди?

Кони я прегърна.

— Върви да седнеш — каза той. — Нищо няма да ти стане.

— Извиках и почувствувах, че там вътре сякаш нещо ми се скъса.

— Върви да седнеш. Нищо няма да ти стане. Не се бой. — Той я доведе до камиона, по-далеч от издъхващото куче, и я настани на стъпалото.

Том и чичо Джон излязоха на шосето. Премазаното тяло леко потрепваше. Том хвана кучето за задните крака и го довлече до канавката. Чичо Джон стоеше смутен, сякаш това бе станало по негова вина.

— Трябваше да го вържа в колата — каза той.

Бащата погледна кучето и отвърна очи.

— Да тръгваме — рече той. — Нищо, и без това не можехме да го храним. Може би така е по-добре.

Иззад камиона се показа дебелият.

— Колко жалко — каза той. — Край автострадите кучешкият живот е кратък. За една година три ми умряха. Сега не държа кучета. — И добави: — Но вие не се безпокойте. Ще го замъкна сред нивята и там ще го закопая.

Майката се приближи до Роуз от Шарън, която все още трепереше от уплаха, седнала на стъпалото на камиона.

— Какво ти е, Розашарн? — попита тя. — Зле ли ти е?

— Всичко видях. Много се изплаших.

— Чух как извика — рече майката. — Е, нищо, успокой се.

— Мислиш ли, че това ще ми навреди?

— Не — отвърна майката. — Ако се тревожиш и притесняваш, ако трепериш над себе си, тогава ще бъде лошо. А сега ставай и ми помогни да настаним удобно баба ти. И престани поне за миг да мислиш за детето си. То само ще се погрижи за себе си.

— А къде е баба? — попита Роуз от Шарън.

— Не зная. Нейде тъдява. Може да е в нужника.

Роуз от Шарън тръгна към клозета и скоро се върна, водейки бабата.

— Беше задрямала там — каза Роуз от Шарън.

Бабата се усмихваше.

— Там е чудесно — рече тя. — Водата тече отгоре по една тръба. — И добави: — Много ми хареса. Хубаво щях да си подремна, ако не бяхте ме събудили.

— На такива места не бива да се спи — рече Роуз от Шарън и помогна на бабата да се вмъкне в кабината. Бабата, доволна, се отпусна на седалката.

— Бива, не бива, все пак е хубаво — отговори тя.

Том каза:

— Да тръгваме. Чака ни дълъг път.

Бащата остро изсвири.

— Сега пък децата някъде се запиляха. — Той изсвири още веднъж, пъхнал два пръста в уста.

И децата веднага се появиха. Те тичаха откъм нивята — първа Рути, а след нея Уинфийлд.

— Яйца! — извика Рути. — Намерих яйца! Черупката им е съвсем мека! — Тя дотича до камиона, а Уинфийлд я следваше по петите. — Гледайте! — На мръсната й длан лежаха десетина меки яйца. И веднага щом тя протегна ръка, забеляза лежащото край пътя мъртво куче.

— О! — извика тя и заедно с Уинфийлд бавно се приближи до кучето. Те почнаха да разглеждат животното.

Баща им рече:

— Хайде, по-живо, иначе ще ви оставим тук.

Децата мълчаливо се обърнаха и тръгнаха към камиона. Рути погледна още веднъж сивите яйца, хвърли ги и се качи с брат си в колата.

— Очите му са още отворени — прошепна тя.

Но Уинфийлд реши да излезе герой. Той храбро каза:

— Всичките му черва са навън и така са се омотали… — Но тук той замълча и след малко продължи: — Всичките черва — вън… — и изведнъж, като се обърна бързо по корем, легна до самия капак и започна да повръща. Като се изправи, в очите му имаше сълзи, носът му течеше. — Когато колят свинете, е съвсем друго — поясни той.

Ал стоеше край вдигнатия капак на мотора и проверяваше нивото на маслото в двигателя. Той извади от кабината една тенекиена кутия, която побираше един галон, наля в картера масло и отново провери нивото.

Том се приближи до него.

— Ако искаш, да покарам аз?

— Не съм се изморил — отговори Ал.

— Цяла нощ не си затварял очи. А аз поспах малко отзарана. Качвай се горе, аз ще покарам.

— Добре — неохотно се съгласи Ал. — Само гледай маслото. И не карай бърже. Гледай да не намалее. Поглеждай и амперметъра. Ако показва нула, значи, има недостиг. И не карай бърже, Том. Много е натоварена колата.

Том се засмя.

— Добре, добре — каза той. — Можеш да спиш спокойно.

Семейството отново зае мястото си горе в камиона. Майката се настани до бабата в кабината. А Том седна на волана и запали мотора.

— М-да — каза той, като включи на скорост, и излезе на шосето.

Моторът бръмчеше равномерно, слънцето, което грееше право в лицето на Том, клонеше на запад. Бабата спеше и дори майката задряма, отпуснала глава на гърди. Том нахлупи каскета, за да защити очите си от ослепителните лъчи.

От Пейдън до Мийкър са тринадесет мили; от Мийкър до Хара — четиринадесет; а после дойде един голям град — Оклахома. Том караше през центъра на града. Майката се събуди и почна да гледа улиците, по които минаваха. И онези, които седяха горе, също гледаха с интерес магазините, високите къщи, търговските здания. А после къщите станаха по-малки, и магазините също. Заредиха се складове за стари автомобилни части, павилиони за кренвирши, танцувални салони в покрайнините на града.

Рути и Уинфийлд гледаха всичко това и то ги поразяваше — какъв голям град, как всичко тук е странно и колко много добре облечени хора има по улиците! Като ги гледаха, децата седяха изумени, без да си продумат нито дума. После ще си побъбрят до насита, а сега по-добре да помълчат. Видяха петролните кули в града и в покрайнините. Те бяха тъмни, във въздуха миришеше на петрол, на бензин. Но Рути и Уинфийлд не крещяха от възторг, те мълчаха. Всичко беше толкова огромно, толкова необикновено, че ги изумяваше.

На една от улиците Роуз от Шарън видя човек със светъл костюм. Той носеше бели обувки и твърда, сламена шапка. Тя побутна Кони, показа му с очи този човек и двамата почнаха да се смеят, отначало тихо, а после все по-високо и по-високо. Съпрузите затискаха уста с длан, без да имат сили да се въздържат. Това тъй им хареса, че почнаха да търсят други хора, на които да се посмеят още. Като ги гледаха, Рути и Уинфийлд също почнаха да се кискат, но скоро млъкнаха, тъй като не им беше до смях. А Кони и Роуз от Шарън седяха почервенели и едва си поемаха дъх, мъчейки се да се въздържат да не се разсмеят с все сила. Накрая това стана толкова трудно, че щом се погледнеха, веднага прихваха.

Предградията се бяха разстлали нашироко. Том внимателно шофираше през потока от коли и пешеходци и накрая излезе на големия западен път — шосе номер 66, към който бавно клонеше слънцето. Предното стъкло бе потънало в прах. Том нахлупи още повече каскета и сега трябваше да повдига глава, за да може да гледа пътя. Бабата спеше, макар слънцето да грееше право в затворените й очи; на слепите й очи се синееха вените; тънката мрежа кръвоносни съдове, която покриваше бузите, беше червена като вино, а кафявите петна по лицето бяха потъмнели.

Том каза:

— Ще вървим до края все по този път.

Майката дълго мълча.

— Може би ще трябва да потърсим място, където да спрем преди залез-слънце — рече тя най-после. — Трябва да сварим свинско, да опечем хляб. За това ще отиде много време.

— Добре — съгласи се Том. — Никой не ни гони. Не ни пречи да се поразтъпчем малко.

От Оклахома до Бетани има четиринадесет мили.

Том рече:

— Всъщност наистина трябва да спрем преди залез-слънце. Ал се канеше да направи навес. Иначе онези там горе съвсем ще се опекат.

Майката пак беше задрямала. Но като чу думите му, тя повдигна глава.

— Трябва да приготвим вечеря. — И добави: — Том, баща ти казваше, че не можеш да отиваш в друг щат…

Мина дълго време, преди Том да отговори:

— Да. Какво мислиш за това, майко?

— Страхувам се. Излиза, че си избягал. Да не би да те хванат.

Том вдигна ръка към очите си, пазейки се от залязващото слънце.

— Не се безпокой, майко — каза той. — Такива като мен, които са дали декларация, са много и повечето ги прибират пак в затвора. Ако се провиня там, на Запад, ще поискат от Вашингтон снимката и отпечатъците ми. И ще ме пратят обратно в затвора. А ако нямам никакви провинения, ще ме оставят на мира.

— А аз все пак се боя. Направиш някой път нещо и излезе, че е против закона. Може би в Калифорния много работи, за които ние дори не знаем, се считат за престъпление. Да кажем, искаш да направиш нещо, мислиш, че в него няма нищо лошо, а в Калифорния то е престъпление.

— Тогава е все едно дали съм дал декларация, или съм свободен — рече Том. — Наистина такива като мен попадат в затвора по-често от другите. Ала ти не се безпокой. И без това си имаме много грижи, защо да мислим за излишни неща?

— Как да не се безпокоя, — каза майката. — Щом минеш границата, ето ти престъплението.

— Да, но е по-добре тъй, отколкото да се въртя около Салисо и да умра от глад — отговори Том. — Хайде да потърсим място за нощуване.

Те преминаха през Бетани и се озоваха на другия му край. Отвъд града, там, където под шосето минаваше една дренажна тръба, стоеше стара лека кола, а край нея имаше малка палатка, над която се виеше дим от прокарания през брезента кюнец. Том показа палатката.

— Ей там са се спрели някои. Мястото, изглежда, е подходящо.

Той забави ход и удари спирачките. Капакът на мотора на старата кола беше вдигнат, собственикът й — възрастен човек — гледаше двигателя. Той носеше евтина сламена шапка с широка периферия, синя риза и черна като къпина жилетка; корясалият му панталон лъщеше от нечистотията по него и стърчеше като кол. Дълбоките бръчки на бузите по-силно подчертаваха скулите и брадичката на слабото лице. Непознатият погледна камиона на Джоудови; очите му бяха загрижени и сърдити.

Том се подаде от прозореца на кабината.

— Тук може ли да се спира за нощуване?

До този момент непознатият бе забелязал само камиона. Сега погледът му се спря на Том.

— Не знам — отвърна той. — Спряхме, защото моторът не работи.

— А вода има ли тук?

Непознатият посочи станцията за обслужване, на около четвърт миля напред по пътя.

— Ей там има вода. Позволяват да си налееш едва кофа.

Том се колебаеше.

— А може ли и ние да останем да нощуваме тук?

Непознатият учудено го погледна.

— Аз не съм стопанин на това място — каза той. — Спряхме се само защото ей тази стара таратайка не иска да върви повече.

Том не се успокои и след тези думи:

— Все пак вие сте вече тук, а ние сега пристигаме. Вие имате право да решавате — ще ви пречат ли съседите, или не.

Тези думи упражниха веднага силен ефект. Слабото лице на непознатия се озари от усмивка.

— Как ще ни пречат! Докарайте колата ей тук. Много ще ни е приятно. — И той извика: — Сейри! Пристигнаха едни хора, които искат да спрат при нас. Излез да се запознаеш с тях. Сейри не е добре — добави той. Краищата на брезентовата палатка се повдигнаха и оттам излезе една слаба жена — същински скелет. Лицето й беше сбръчкано като изсъхнал лист и на него пламтяха черни очи, в които се четеше дълбок, стаен страх. Беше дребна и цялата трепереше. Тя стоеше, държейки се за отметнатия край на брезента, и ръката й приличаше на ръка на мумия — кости, покрити със съсухрена кожа.

Жената заговори с нисък, необикновено мек и напевен глас:

— Кажи им: много ни е приятно. Кажи им: добре дошли.

Том свърна от пътя и спря худзона до леката кола в нивата. Пътниците се посипаха от камиона като грах; Рути и Уинфийлд стремглаво скочиха на земята и изпищяха — краката им бяха изтръпнали и в тях сега сякаш се забиха хиляди карфички. Майката веднага се залови за работа. Тя отвърза голямата кофа, която висеше отзад на камиона, и се приближи с нея към децата, които още скимтяха.

— Вървете за вода — ей там. Ще попитате учтиво: „Може ли да си налеем една кофа?“ и да не забравите да благодарите. Като я напълните, носете я двамата, само че гледайте да не я изплискате. А ако ви попадне някоя пръчка за горене, донесете я. — И децата защрапаха към станцията за обслужване.

Хората около палатката смутено мълчаха, разговорът не се завърза изведнъж. Бащата почна пръв:

— Вие сигурно не сте от Оклахома?

Ал, който стоеше до колата, погледна номера й.

— От Канзас е — рече той.

Слабият човек поясни:

— Ние сме от Галенския край. Уилсън, Айви Уилсън.

— А ние сме Джоудови — каза бащата. — Живеехме близо до Салисо.

— Е, щастлив съм да се запозная с вас — рече Айви Уилсън. — Сейри, това са Джоудови.

— Веднага разбрах, че не сте оклахомци. Говорите малко особено — не искам да ви обидя, а казвам това просто така.

— Всички говорят посвоему — каза Айви. — Арканзасците посвоему, оклахомците също посвоему. А веднъж срещнахме една жена от Масачузетс, тя пък съвсем странно говореше. Едва я разбирахме.

Ной, чичо Джон и проповедникът почнаха да разтоварват камиона. Те помогнаха на дядото да слезе и го сложиха да седне на земята. Той стоеше изгърбен и гледаше втренчено пред себе си.

— Какво, дядо, да не си болен? — попита Ной.

— Съвсем се разболях — едва чуто отговори дядото. — Много съм зле.

Крачейки бавно, към него се приближи внимателно Сейри Уилсън.

— Може би ще е по-добре да влезете в палатката — каза тя. — Ще си полежите там на дюшека, ще си починете.

Дядото вдигна глава, чул тихия й глас.

— Хайде, елате — продължи тя. — Трябва да си починете. Ще ви заведем дотам.

Дядото изведнъж се разплака. Брадичката му трепереше, устните потрепваха, той пресипнало хълцаше. Майката се завтече към него и го прихвана през раменете. Тя му помогна да стане, напрягайки широкия си гръб, и го помъкна към палатката, като почти го носеше.

Чичо Джон каза:

— Изглежда, наистина се е разболял. Преди не му се е случвало такова нещо. Никога не съм виждал нашия дядо да плаче. — Той се качи в камиона и хвърли оттам един дюшек.

Майката излезе от палатката и се приближи до Кейси.

— Ти си свикнал да се грижиш за болни — рече тя. — Дядото е болен. Няма ли да отидеш да го видиш?

Кейси бързо закрачи към палатката и като отметна краищата на брезента, влезе вътре. На земята имаше двоен дюшек, грижливо покрит с одеяло, в малката желязна печка гореше слаб огън. Кофа вода, дървен сандък с храна, друг сандък, служещ за маса — това бе цялата мебелировка. Залязващото слънце прозираше с розова светлина през палатката. Сейри Уилсън коленичи на земята край дюшека, на който, изтегнал се по гръб, лежеше дядото. Очите му бяха широко отворени и гледаха нагоре, бузите — почервенели. Той дишаше тежко.

Кейси хвана костеливата му ръка.

— Изморен ли си, дядо? — попита той. Широко отворените очи се отправиха по посока на гласа, но не намериха този, който говореше. Устните помръднаха, изговаряйки беззвучно някакви думи. Кейси напипа пулса на дядото, пусна ръката му и докосна с длан челото му. Тялото на стареца не се предаваше, в него ставаше борба — краката неспокойно се движеха, ръцете шареха по одеялото. Устните бъбреха непонятни думи, кожата под белите косми на брадата бе почервеняла.

Сейри Уилсън тихо попита Кейси:

— Знаете ли какво му е?

Той погледна сбръчканото й лице и пламтящите очи.

— А вие?

— Струва ми се, че знам.

— Какво? — попита Кейси.

— Може и да греша. Не ми се иска да говоря напразно.

Кейси обърна очи към потрепващото червено лице на стареца.

— Вие мислите… че има удар?

— Да — каза Сейри. — Не ми се случва това за пръв път. Този е третият.

Отвъд стените на палатката кипеше работа — сечаха се клони, тракаха съдини. Майката отметна края на брезента и надникна в палатката.

— Бабата иска да дойде тук. Може ли?

Проповедникът отвърна:

— Ако не я пуснем, ще се тревожи.

— Как е той — добре ли? — попита майката.

Кейси бавно поклати глава. Майката хвърли поглед към конвулсивно треперещото алено лице на дядото. Тя отпусна края на брезента и Кейси я чу да казва навън:

— По-добре е, бабо. Лежи, почива си.

Но бабата замърмори сърдито:

— Все пак ще вляза. Той е хитър, дяволът му с дявол. От него никога не можеш да научиш истината. — И тя се шмугна в палатката. Спря се край дюшека и погледна надолу към дядото.

— Какво ти е? — И дядото пак обърна очи към гласа и устните му конвулсивно потрепнаха. — Той обича да се цупи — каза бабата. — И хитрува. Отзарана не искаше да тръгва с нас и се канеше да бяга. А после изведнъж го заболя бедрото — с отвращение добави тя. — Той обича да се цупи. И по-рано е правил тъй — дуе се и с никого не говори.

Кейси рече кротко:

— Сега той не се цупи, бабо. Болен е.

— А! — Тя отново погледна надолу към стареца. — Тежко ли е болен?

— Много тежко, бабо.

Бабата постоя минута-две в нерешителност. После бързо каза:

— Защо не се молиш тогава? Проповедник ли си, или какво?

Силните пръсти на Кейси напипаха китката на бабата и здраво я стиснаха.

— Казах ти вече, бабо. Не съм вече проповедник.

— Нищо, моли се! — изкомандува тя. — Знаеш всичките молитви наизуст.

— Не мога — отговори Кейси. — Не зная за какво да се моля и на кого.

Бабата зашари с очи и спря погледа си на Сейри.

— Не иска да се моли! — рече тя. — Не съм ли ви казвала как нашата Рути се молеше, когато беше по-малка?

Очите си за сън затварям,

душа на бога поверявам

и после — празен е долапа…

Ех, кучето — ще си позяпа!

Амин

Ето как се молеше тя. — Край палатката мина някой, закривайки слънцето, и хвърли сянка върху брезента.

Старческото тяло продължаваше борбата, потрепвайки с всеки мускул. Изведнъж дядото се сви, сякаш го удариха. После притихна и престана да диша. Кейси го погледна в лицето и видя, че то става виолетово-черно. Сейри докосна проповедника по рамото и прошепна:

— Езикът, езикът!

Кейси кимна.

— Застани така, че бабата да не вижда какво става с него.

Кейси разтвори стиснатите челюсти на дядото и пъхна пръсти чак в гърлото му, мъчейки се да хване езика. И когато го освободи, от гърлото на стареца се изтръгна хрип и той конвулсивно въздъхна, поемайки въздух. Кейси вдигна от земята една пръчка и притисна с нея езика, вслушвайки се в неспокойното, хрипливо дишане.

Бабата подскачаше в палатката като кокошка.

— Моли се! — викаше тя. — Моли се! Тебе думам, моли се! — Сейри се мъчеше да я задържи. — Моли се, проклетнико! — повтаряше тя.

Кейси я погледна. Хрипливото дишане ставаше все по-силно, все по-неспокойно.

— Отче наш, иже еси на небесех, да святится имя твое…

 

 

— Слава на господа бога! — поде бабата.

— … да приидет царствие твое, да будет воля твоя… яко на небеси… так и на земли.

— Амин.

От отворената уста се изтръгна продължителен, конвулсивен хрип, сякаш старецът изкара всичкия въздух от дробовете си.

— Хлеб наш насущний… дажд нам днес… и прости нам… — Дишането вече не се чуваше. Кейси погледна очите на дядото — те бяха ясни, дълбоки и спокойно мъдри.

— Алилуйя! — извика бабата. — Чети по-нататък.

— Амин — рече Кейси.

Бабата млъкна. И отвъд стените на палатката изведнъж всичко притихна. По шосето профуча кола. Кейси стоеше на колене край дюшека. Хората, събрали се около палатката, в напрегнато мълчание се вслушваха в звуците — предвестници на смъртта. Сейри хвана бабата под ръка, изведе я навън и бабата закрачи с достойнство и гордо вдигната глава. Тя вървеше пред очите на цялото семейство и пред очите на цялото семейство бе вдигнала гордо глава. Сейри я доведе до дюшека, хвърлен направо на земята, и й помогна да седне. Бабата гордо загледа право пред себе си, тъй като знаеше, че погледите на всички са устремени сега към нея. От палатката не идваше никакъв звук. Най-после Кейси отметна краищата й и излезе навън.

Бащата тихо го попита:

— Какво му беше?

— Удар — отвърна Кейси. — Удар, и изведнъж край.

Животът около палатката отново влезе в релсите си. Слънцето докосна линията на хоризонта и дискът му като че ли се сплеска. А по шосето се зададе дълга колона затворени червени камиони. Те вървяха, земята под колелата им гърмеше и ауспухните им тръби бълваха син дим. На кормилото на всеки от тях седеше шофьор, а другарят му, който го сменяваше, спеше на легло, закрепено под самия покрив. Камионите вървяха, без да спрат; те гърмяха цял ден и цяла нощ и земята трепереше под тежките им колела.

Семейството се превърна в едно непоклатимо цяло. Бащата клекна, а до него клекна чичо Джон. Бащата беше сега глава на семейството. Майката стоеше зад него. Ной, Том и Ал също клекнаха, а проповедникът седна на земята и после легна, опрял се на лакът. Кони и Роуз от Шарън се разхождаха недалеч от тях. Рути и Уинфийлд, които се появиха със скърцащата в ръцете им кофа вода, изведнъж доловиха промяната, забавиха крачки и като оставиха кофата на земята, тихо се приближиха до майка си.

Бабата седеше горда, безстрастна, ала когато семейството се събра заедно, когато престанаха да я гледат, тя легна и закри лице с ръка. Червеното слънце се скри, над земята остана да сияе здрачът и лицата на хората сега изглеждаха съвсем светли, а очите им блестяха, отразявайки пламтящото небе на залеза. Вечерта сякаш събираше отвсякъде остатъците светлина.

Бащата каза:

— Това се случи в палатката на мистър Уилсън.

Чичо Джон кимна:

— Да, той ни отстъпи палатката си.

— Добри, сърдечни хора — тихо продума бащата.

Уилсън стоеше край счупения си автомобил, а Сейри бе седнала на дюшека до бабата и внимаваше да не я докосва.

Бащата извика:

— Мистър Уилсън!

Извиканият бавно се приближи до него и клекна, а Сейри също се приближи и застана до мъжа си. Бащата рече:

— Приемете нашата благодарност.

— Гордеем се, че можахме да помогнем — каза Уилсън.

— Много сме ви задължени — рече бащата.

— Когато дойде смъртта, не се говори за задължения — отвърна Уилсън. И Сейри поде като ехо:

— Не се говори за задължения.

Ал каза:

— Ще ви ремонтирам колата… ние с Том ще я ремонтираме. — И Ал беше горд, че може да се отплати за дълга на цялото семейство.

— От помощ няма да се откажем. — Уилсън се съгласи да приеме такава отплата.

Бащата рече:

— Трябва да решим какво ще правим по-нататък. Има закони. Трябва да съобщим за смъртта, но когато сторим това, или ще ни вземат четирийсет долара за ковчег, или ще погребат дядото като просяк.

Чичо Джон се обади:

— В нашето семейство не е имало просяци.

Том каза:

— Може и такива да има занапред. И от земята преди не бяха ни гонили.

— Нищо лошо не сме правили — рече бащата. — Няма от какво да се срамуваме. Без пари нищо не сме взимали, на милостиня не сме разчитали. Когато с Том се случи бедата, държахме високо глави. На негово място всеки щеше да стори така.

— Какво ще правим? — попита чичо Джон.

— Ако постъпим според закона, ще вдигнат тялото. Ние имаме само сто и петдесет долара. Четирийсет ще отидат за погребението и тогава няма да можем да стигнем до Калифорния — в противен случай пък ще погребат дядото като просяк. — Мъжете неспокойно замърдаха и като наведоха очи, се втренчиха в земята, която тъмнееше под краката им.

Бащата каза тихо:

— Дядото сам погреба баща си, направи всичко с достойнство и сам оформи гроба. По онова време бащата можеше да бъде погребан от сина си, а синът можеше да погребе баща си.

— Законът сега не е такъв — забеляза чичо Джон.

— Понякога законът трудно може да се спази — рече бащата. — Особено ако искаш всичко да бъде направено прилично. Малко ли такива случаи има? Когато Флойд се криеше като див звяр, заповядваха ни да го издадем, ала никой не го издаде. Но понякога трябва да се спазва законът. И аз казвам сега, че имам право да погреба баща си. Някой да каже нещо?

Проповедникът се надигна на лакътя си.

— Законите се менят — каза той, — а хорските нужди си остават едни и същи. Ти имаш право да извършиш това, което си длъжен да направиш.

Бащата се обърна към чичо Джон.

— Това е и твое право, Джон. Какво ще кажеш?

— Нищо — отвърна чичо Джон. — Само че излиза така, сякаш искаме да направим всичко скришом. А дядото си казваше всичко направо.

Бащата рече засрамен:

— Така, както правеше той, не бива да се постъпва. Трябва да стигнем до Калифорния, докато не са ни се свършили парите.

Обади се Том:

— Има и такива случаи: копаят някъде пръст, изровят покойник и се разкрещят — убит е, клетникът. Нашите власти се интересуват повече от мъртвите, отколкото от живите. Веднага идват да разпитват кой е и как е умрял. Предлагам да напишем една бележка, да я сложим в бутилка и да я заровим с дядо — на нея ще напишем кой е и как е умрял, както и защо е погребан тук.

Бащата кимна утвърдително:

— Съгласен съм. Само че трябва да го напишем по-красиво. И дядото няма да се чувствува съвсем самотен, като му напишем името; иначе кой ще го знае — някакъв самотен старец, заровен в земята. Иска ли друг някой да говори? — Всички мълчаха.

Бащата се обърна към майката:

— Ще го приготвиш ли?

— Ще го приготвя — отговори майката. — Но кой ще се погрижи за вечерята?

Сейри Уилсън каза:

— Аз. Вие вървете. Аз и по-голямата ви дъщеря ще направим всичко.

— Много ви благодаря — рече майката. — Ной, отвори едното каче и донеси месо, но гледай да е по-хубаво. То още не е престояло достатъчно със солта, но може да се яде.

— Ние имаме половин чувал картофи — каза Сейри.

Майката се приближи до бащата:

— Дай ми две монети по 50 цента.

Бащата зарови в джоба си и й подаде сребърните монети. Майката намери легена, наля в него вода и влезе в палатката. Там беше тъмно. Сейри влезе след нея, запали свещ, залепи я на един от сандъците и остави майката сама. Майката погледна мъртвеца и сърцето й се сви. Тя откъсна едно парче от престилката си и завърза челюстта на дядото. Изправи краката му, скръсти ръцете му на гърдите. После затвори очите му, сложи на тях сребърните монети, закопча му ризата и му изми лицето.

Сейри надникна в палатката:

— Имате ли нужда от помощ?

Майката бавно вдигна глава.

— Влезте — каза тя. — Искам да си поговорим.

— По-голямото ви момиче е добро — рече Сейри. — Обели толкова картофи! Е, казвайте, какво трябва да направя?

— Исках да го измия — каза майката, — но няма с какво да го преоблека. А одеялото ви вече не може да ви служи. С нищо не можеш да премахнеш миризмата на мъртвото тяло. Едно от нашите кучета подуши дюшека, на който умря майка ми, и страшно затрепери и заръмжа — а това беше две години след смъртта й. Ще го завием във вашето одеяло, а на вас ще дадем друго.

Сейри отвърна:

— Защо говорите така? Отдавна не съм била тъй спокойна. Гордеем се, че можахме да ви помогнем. Хората изпитват винаги нужда да си помагат един друг.

Майката кимна:

— Така е. — Тя дълго гледа брадясалото лице със завързаната челюст, със сребърните пари на очите, които блестяха на светлината на свещта. — Не прилича на себе си. Трябва да го завием презглава.

— А вашата баба се държа добре.

— Тя е много стара — отвърна майката, — може и да не разбира хубаво какво се е случило и скоро няма да го разбере. А освен това гордостта ни кара да се сдържаме. Баща ми казваше: „Всеки може да се отчае. А за да се владееш, трябва да бъдеш човек.“ Ние всички се стараем да се сдържаме. — И тя грижливо зави краката и раменете на дядото. После издърпа единия край на одеялото като качулка върху главата на стареца и закри с него лицето му. Сейри й подаде няколко безопасни игли и когато майката закопча одеялото от всички страни, получи се нещо като дълъг пакет. Накрая тя стана. — Погребението няма да бъде лошо — каза майката. — При нас има един проповедник, той ще го изпрати в гроба, а и цялото семейство е тук. — Тя се олюля, но Сейри я задържа да не падне. — Не съм си доспала… — сконфузено изрече майката. — Нищо, ще ми мине. Много шетане падна преди заминаването.

— Да излезем на въздух — предложи Сейри.

— Да, направих всичко, каквото трябваше. — Сейри угаси свещта и те излязоха от палатката.

На дъното на един малък ров ярко пламтеше огън. Том беше забил в земята колове, бе окачил на тел два котела и сега водата в тях яростно клокочеше, а изпод похлупаците излизаше пара. Роуз от Шарън стоеше на колене встрани от огъня, с дълга лъжица в ръка. Като видя майката, тя стана и се приближи до нея.

— Майко — каза тя, — искам да те попитам нещо.

— Пак ли се уплаши? — рече майката. — Девет месеца не можеш да изкараш, без да се тревожиш.

— А това ще навреди ли на бебето?

Майката отговори:

— Има такава поговорка: „Който се роди в скръб, ще живее щастливо“. Така ли е, мисис Уилсън?

— Да, чувала съм я — отвърна Сейри. — Аз знам и друга една: „Който се роди в радост, цял живот ще страда“.

— От страх нещо вътре в мен сякаш подскочи — каза Роуз от Шарън.

— Това не става от веселие — рече майката. — По-добре наглеждай котлите.

Мъжете се събраха на края на светлия кръг, който огънят хвърляше. Те имаха лопата и кирка. Бащата отмери осем стъпки на дължина и три на ширина. Работиха на смени. Бащата копаеше земята с кирката, а чичо Джон отхвърляше пръстта встрани с лопатата. После кирката пое Ал, а лопатата Том. След тях с кирката заработи Ной, а с лопатата Кони. Работата вървеше без почивка и гробът ставаше все по-дълбок и по-дълбок. Скрил се до раменете в правоъгълната яма, Том попита:

— Татко, още ли, или стига толкова?

— Още, още — две стъпки по-дълбоко. Ти излизай, Том. Трябва да напишеш бележката.

Том излезе от ямата и мястото му зае Ной. Том се приближи до майка си, която седеше край огъня.

— Майко, имаме ли мастило и писалка?

Майката бавно поклати глава:

— Н-не. Това е едно от нещата, които оставихме. — Тя погледна Сейри. И дребната жена бързо закрачи към палатката. Тя се върна оттам с Библията и един съвсем малък молив.

— Ето — каза Сейри. — Тук има една чиста страница. Напиши бележката на нея и я откъсни. — И тя подаде Библията и молива на Том.

Том седна до огъня. Той съсредоточено премрежи очи и накрая написа с едри букви на бялата страница: „Тук е погребан Уилям Джеймс Джоуд, умрял от удар, стар и престар. Роднините му го заровиха тук, защото нямаха пари за погребението. Никой не го е убил. Получи удар, затова умря.“

Том спря да пише и рече:

— Чуй какво написах, майко. — И той бавно й прочете бележката.

— Ами че хубаво е — каза майката. — Но да беше избрал нещо от Светото писание, та да бъде по-набожно. Отвори Библията и намери нещо.

— Трябва да бъде по-кратичко — забеляза Том. Почти не ми остана място.

Сейри каза:

— А защо не напишеш: „Успокой, господи, душата му“?

— Не — възрази Том. Излиза, че е обесен. Сега ще намеря нещо. — Той прелистваше страниците и четеше наум, мърдайки устни. — Ето, и подходящо, и кратко: „Но Лот им каза: не, господарю мой.“

— А какъв му е смисълът? — попита майката. Щом ще го пишем, трябва да има смисъл.

Сейри рече:

— Потърси по-нататък, в псалмите. Оттам по-лесно ще избереш нещо.

Том прелисти страниците и прегледа няколко псалма.

— Ето — каза той. — И хубаво, и съвсем набожно: „Блажен е този, чиито постъпки са простени, чийто грях е получил опрощение.“ Как ви се струва?

— Това е наистина хубаво — рече майката. — Него напиши.

Том старателно преписа стиха на листа. Майката изплакна и изтри един буркан от консервирани плодове и Том здраво завинти капака му.

— Може би бележката трябваше да напише проповедникът, а не аз — рече той.

Майката отвърна:

— Не, проповедникът не ни е роднина — и като взе буркана с бележката, влезе в тъмната палатка. Тя откопча няколко безопасни игли, пъхна буркана под студените, тънки ръце и отново закопча одеялото. После се върна при огъня.

Мъжете се отдръпнаха от изкопания гроб, изтривайки потните си лица.

— Готово — каза бащата. И те — бащата, чичо Джон, Ной и Ал — минаха в палатката, изнесоха оттам дългия, закопчан от всички страни пакет и го понесоха към гроба. Бащата скочи долу, пое тялото и внимателно го положи на земята. Чичо Джон протегна ръка на бащата и той се качи пак горе. Бащата попита:

— А бабата?

— Ще отида да я доведа — отговори майката. Тя се приближи до дюшека и минута-две мълчаливо гледа старицата. После се върна при гроба. — Спи — каза тя. — Може да ми се обиди, но няма да я събудя. Нужен й е покой.

Бащата попита:

— А къде е проповедникът? Трябва да прочете молитва.

Том отвърна:

— Видях го да крачи по пътя. Не иска повече да казва молитви.

— Не иска ли?

— Да — рече Том. — Той вече не е проповедник. „Защо, казва, да заблуждавам хората и да се правя на проповедник, когато всъщност не съм такъв.“ Обзалагам се, че затова го няма тук — иска да се отърве от молитвата.

Кейси, който незабелязано се бе приближил до тях, чу думите на Том.

— Нищо подобно — рече той. — Не се отказвам да ви помогна, но няма да ви заблуждавам.

Бащата попита:

— Може би все пак ще кажеш няколко думи? Нашето семейство никого не е погребвало без молитва.

— Добре, ще прочета молитва — съгласи се проповедникът.

Кони доведе до гроба Роуз от Шарън. Тя вървеше неохотно.

— Не бива — говореше й Кони. — Не е хубаво тъй. Пък и за малко ще е.

Светлината на огъня падаше върху хората, заобиколили гроба, озаряваше лицата, очите и се губеше по тъмните дрехи. Всички бяха свалили шапки. Отблясъците на огъня играеха по лицата на хората.

Кейси каза:

— Няма да говоря дълго. — Той наведе глава и останалите последваха примера му. Кейси тържествено започна: — Старецът, който лежи тук, изживя живота си и го завърши. Не зная дали дядото е бил добър или пък лош, но това не е важно. Важното е, че е бил жив човек. Сега той е мъртъв, но и това също не е важно. Веднъж един декламираше стихотворение и каза: „Всичко, което живее, е свято.“ Аз мислих, мислих над това и разбрах: тук има много по-голям смисъл, отколкото изглежда на пръв поглед. Няма да се моля за този старец. Мъртвите са добре. Те трябва да извършат това, което им предстои, а то е лесно, защото пред тях има само един път. Всички ние също трябва да извършим това, което ни предстои, но пътищата пред нас са много и ние не знаем кой от тях да изберем. И ако трябва да се моля, ще се помоля за хората, които не знаят кой път да поемат. А пътят на дядото е само един. Сега го заровете и нека той извърши това, което му предстои. — Проповедникът вдигна глава.

Бащата рече:

— Амин.

И останалите измърмориха в хор:

— Амин.

Тогава бащата взе лопатата, нарина на нея няколко буци пръст и внимателно ги хвърли в черната яма. Той предаде лопатата на чичо Джон и последният хвърли малко повече пръст. Лопатата тръгна от ръка на ръка. Когато всички мъже изпълниха дълга си и се възползуваха от правото си, бащата се зае чевръсто с купчината пръст край ямата и почна бързо да запълва гроба. Жените отстъпиха към огъня, за да приготвят вечерята. Рути и Уинфийлд стояха до гроба като омагьосани.

Рути каза тържествено:

— Дядото сега лежи под земята. — И Уинфийлд с уплашени очи я погледна, после дотича до огъня, седна настрана и тихо заплака.

Бащата запълни гроба до половина и се спря, поемайки тежко дъх, а с останалата земя се зае чичо Джон. Когато Джон почна да оформя гроба, Том го хвана за ръката.

— Слушай — каза той. — Така ще забележат гроба и веднага ще го разринат. Трябва да го направим тъй, че да не личи. Изравни го със земята, а отгоре ще нахвърлим трева. Трябва, иначе не може.

Бащата рече:

— Аз хич не помислих за това. Но нали не можем да го оставим без надгробен насип!

— Нямаме друг избор — каза Том. — Ще го отринат и ще ни обвинят в нарушение на закона. Знаеш какво ще се случи тогава с мен.

— Да — съгласи се бащата. — Забравих за това. — Той взе от Джон лопатата и изравни гроба със земята. — Веднага щом дойде зимата, ще хлътне — рече той.

— Нямаме друг избор — повтори Том. — Когато дойде зимата, ще бъдем далеч. Натъпчи го добре, а отгоре ще трябва да го покрием с нещо.

 

 

Когато свинското и картофите бяха готови, двете семейства се събраха да вечерят край огъня и всички седяха тихо и гледаха пламъците. Уилсън захапа един къс месо и доволно въздъхна.

— Хубаво свинско — каза той.

Бащата обясни:

— Имахме две свини. Мислихме, мислихме — решихме да ги заколим. Нищо не ни даваха за тях. Когато посвикнем с пътя и майката омеси хляб, ще бъде истинско удоволствие да пътуваш из непознати места и да караш със себе си две качета свинско. Колко време как сте на път?

Уилсън прекара език по зъбите си, чистейки ги от наврялото се между тях месо, и преглътна слюнката си.

— Не ни потръгна — рече той. — Три седмици вече има, откак напуснахме дома си.

— Боже всевишни! А ние смятаме за десетина дни да стигнем до Калифорния!

Ал го прекъсна:

— Не, татко, не разчитай на това. С такъв товар може изобщо да не стигнем дотам. Особено ако трябва да вървим из планини.

Настъпи мълчание. Всички седяха с наведени глави и отблясъците на огъня осветяваха само косите и челата им. Над ниския свод на огъня анемично блестяха летните звезди, дневната задуха постепенно отслабваше. Бабата, легнала на дюшека, встрани от огъня, тихо заскимтя, сякаш бе кученце. Всички се обърнаха към нея.

Майката каза:

— Розашарн, бъди умна и иди да легнеш при бабата. Не бива да остава сама. Сега вече тя проумя всичко.

Роуз от Шарън стана, приближи се до дюшека, легна при старицата и до огъня достигнаха неясните им гласове. Лежаха една до друга на дюшека и си шепнеха.

Ной рече:

— Чудно нещо — дядото умря, а сякаш нищо не се е случило. Аз и скръб не чувствувам.

— Това е, защото дядото и старото ви място са едно и също нещо — рече Кейси.

Ал промълви:

— Жал ми е за дядо. Помните ли как приказваше какво ще бъде в Калифорния и как ще изстисква гроздовите зърна върху главата си, та сокът да тече по брадата и цялото му лице!

Кейси рече:

— Такъв си беше — шегуваше се, смееше се. Вашият дядо не умря сега. Той умря, когато го откъснаха от земята му.

— Сигурен ли си! — възкликна бащата.

— Не, не исках да кажа това. Всъщност той си беше жив, но животът го беше вече напуснал — продължи Кейси. — Дядото и вашата земя са едно цяло, и той разбираше това.

Чичо Джон попита:

— А ти знаеше ли, че той ще умре?

— Да — отвърна Кейси. — Знаех.

Джон гледаше проповедника и в очите му нахлу ужас.

— И нищо не каза?

— Защо? — попита учуден Кейси.

— Ние… ние можехме да се опитаме да го спасим.

— Как?

— Не знам, но…

— Не — възрази Кейси, — вие нищо не можехте да направите. Вашият път бе определен, а дядото имаше друг път. Той никак не се мъчи. Само сутринта, в първите минути. Дядото остана при земята. Той не можеше да я напусне.

Чичо Джон дълбоко въздъхна.

Уилсън каза:

— А ние трябваше да изоставим моя брат Уил. — Всички обърнаха глави към него. — Аз и той имахме по четирийсет акра земя — парцелите ни бяха един до друг. По-възрастен е от мен. Нито той бе имал работа с автомобили, нито аз. Продадохме всичката покъщнина, Уил си купи кола и му дадоха едно момче да го учи да кара. Следобеда, преди да заминем, Уил и леля Мини решиха да се поупражняват. Карат по пътя и изведнъж пред тях — един трап. Уил извика „тпру!“, даде веднага заден ход и налетя на една ограда. Извика още веднъж „тпру, копеле“, даде газ и право в канавката. И така остана без нищо. Нямаше какво друго да продаде, а колата бе станала на парчета. Но, слава богу, брат ми не можеше да вини никой друг, освен себе си. Ала той тъй се ядоса, че не пожела да тръгне с нас, само седеше и здравата ругаеше.

— Какво ще прави сега?

— Не знам. Толкова е сърдит, че не може да проумее положението си. А аз и жена ми имахме само осемдесет и пет долара. Да седим и да чакаме да се стопят, не можехме. Тръгнахме на път — и така съвсем се погубихме. На първите сто мили се отрони един зъбец в задния мост. Поправката струваше трийсет долара. А после трябваше да се смени една гума, след нея една свещ, Сейри се разболя… Трябваше да спрем за десет дни. Колата стои, проклета да бъде, а парите си вървят. Кога ще стигнем до Калифорния, просто не знам. Трябва да се ремонтира колата, а нищо не разбирам от автомобили.

Ал делово се осведоми:

— А какво му е на автомобила?

— Не върви, и това си е. Направи няколко оборота, кихне — и млъкне. След миг тръгне отново и докато натиснеш педала, отново спира.

— Значи, веднага щом потегли, спира?

— Точно така. Давам газ, а никаква полза от това. От ден на ден все по-трудно вървеше — и ето че сега съвсем не върви.

Ал седеше горделив, внушителен.

— Сигурно бензинопроводът се е задръстил. Ще го продухам.

И бащата изпита гордост от сина си.

— Ал разбира от автомобили — рече той.

— Ще ви бъда благодарен за помощта. Много благодарен. Чувствувам се съвсем безпомощен — като малко момченце, което нищо не разбира. Когато стигнем до Калифорния, там ще си купя хубава кола. Може би хубавата няма да се развали.

Бащата каза:

— Когато стигнем… Белята е, че много трудно ще стигнем дотам.

— О, но пък си заслужава — рече Уилсън. — Видях листчетата — на тях пишеше колко хора са нужни за беритба на плодове, пишеше и надниците, а те бяха добри. Помислете си само! Ще берем плодове на сянка, под дърветата, и от време на време ще си похапваме от тях. Там има толкова много плодове, че можем да ядем колкото си щем, никой нищо няма да ни каже. А ако ни плащат добре, ще си купим малко земица и сами ще станем стопани — колкото изкараме, настрана. Басирам се, на каквото искате, че няма да минат и две години и ще си имаме собствени парцели.

Бащата рече:

— Видяхме тези листчета. И сега имам едно у мен. — Той измъкна кесията си и извади от нея едно сгънато оранжево листче. На него пишеше с тлъсти букви: „В Калифорния се търсят работници за беритба на грах. Добри надници. За цяла година. Трябват 800 души.“

Уилсън учудено погледна листчето.

— Да, да! И аз видях също такова листче. А как мислите… може би са се събрали вече осемстотин души?

Бащата отвърна:

— Но това не е в цялата Калифорния, а само на едно място. Калифорния е вторият по големина щат. Да речем, че са се събрали вече осемстотин души. А на другите места? Аз ще отида да бера плодове където и да е. Вие сам казвате, че ще работим на сянка, под дърветата. Такава работа ще се хареса и на децата.

Ал веднага стана и се приближи до колата на семейство Уилсън. Той погледна за миг мотора, после се върна и седна до огъня.

— Няма да можете да я поправите тази вечер — забеляза Уилсън.

— Знам. Ще се заема с нея утре сутринта.

Том следеше с внимателен поглед по-малкия си брат.

— И аз си помислих за това — каза той.

Ной попита:

— За какво приказвате вие двамата?

Том и Ал мълчаха и всеки от тях се надяваше другият да започне пръв.

— Говори ти — каза накрая Ал.

— Не знам, може нищо да не излезе от това, може Ал да мисли съвсем другояче. Но ето в какво се състои работата. Нашият камион е претоварен, а мистър и мисис Уилсън пътуват с лека кола. Ако неколцина от нас се прехвърлят при тях, а на камиона натоварим вещите на семейство Уилсън, които са по-леки, тогава и ресорите ни ще останат здрави, и стръмнините няма да ни плашат. И двамата можем да шофираме — и аз, и Ал; значи, единият ще кара леката кола. А заедно ще се чувствуваме по-добре.

Уилсън бързо стана от земята.

— Разбира се, разбира се. За нас това е голяма чест. Точно така ще направим. Чуваш ли, Сейри?

— Много хубаво — рече Сейри. — Но няма ли да им бъдем в тежест?

— Какво говорите? — каза бащата. — Как може да ни бъдете в тежест? Та тъкмо вие ще ни помогнете.

Уилсън се намръщи и отново седна до огъня.

— Просто не зная какво да правя.

— Какво? Не сте ли съгласен?

— Сейри е права… Аз имам само трийсет долара.

Майката рече:

— Няма да ни бъдете в тежест. Ще си помагаме едни на други и криво-ляво ще стигнем до Калифорния. Сейри Уилсън ми помогна да приготвя дядото… — И тя млъкна. Връзката между едното и другото бе ясна.

Ал каза:

— В леката кола спокойно ще могат да пътуват шестима. Аз на волана, и освен мене Розашарн, Кони и бабата. По-едрите вещи — които от тях са по-леки — ще прехвърлим в камиона. По пътя от време на време ще се сменяме. — Той говореше високо, радвайки се, че такава голяма грижа се бе смъкнала от плещите му.

Другите смутено се усмихваха и гледаха надолу. Бащата натискаше върховете на пръстите на ръцете си в прашната земя и правеше малки, кръгли вдлъбнатинки. Той каза:

— А нашата майка мечтае за бяла къща сред портокалова горичка. Видя такава картина на един календар.

Сейри рече:

— Ако отново се почувствувам по-зле, не ни чакайте, продължавайте сами. Не искаме да ви бъдем в тежест.

Майката внимателно погледна Сейри и сякаш за пръв път видя страдалческите й очи и посърналото, измъчено от болката лице. И тя каза:

— Нищо, нищо, ще пътувате с нас. Няма да ви оставим насред пътя я. Та вие сами казвахте, че помощ не бива да се отказва.

Сейри гледаше съсредоточено сбръчканите си ръце, осветени от огъня.

— Трябва да лягаме да спим. — И тя стана.

— А дядото… сякаш е умрял преди цяла година — забеляза майката.

Като се прозяваха силно, всички лениво се разпиляха на разни страни, готвейки се да си лягат. Майката изплакна алуминиевите чинии и изтри мазнината от тях с една брашнена торба. Огънят загасна, звездите слязоха по-ниско на небосклона. Сега по шосето минаваха много рядко леки коли, но камионите непрекъснато разтърсваха земята под тежките си колела. Двете коли, спрени в рова край пътя, едва се виждаха на светлината на звездите. Едно куче, вързано за през нощта край станцията за обслужване, час по час виеше. Хората заспаха спокоен сън и окуражилите се полски мишки засноваха край дюшеците. Не спеше само Сейри Уилсън. Тя гледаше небето и твърдо понасяше болките.