Джон Стайнбек
Гроздовете на гнева (20)

Двадесета глава

Децата, Кони, Роуз от Шарън и проповедникът седяха в камиона пред канцеларията на съдебния лекар в Бейкърсфийлд вдървени, с изтръпнали крака. В горещината те чакаха бащата, майката и чичо Джон, които бяха влезли при съдебния лекар. Скоро от канцеларията изнесоха една кошница и сложиха в нея дългия вързоп, свален от камиона. Те седяха в слънчевия пек, чакайки следствието да завърши, причината на смъртта да бъде установена и удостоверението подписано.

Ал и Том се скитаха по улицата, спираха се пред витрините, с любопитство разглеждаха минувачите.

И ето че най-сетне майката, бащата и чичо Джон излязоха от канцеларията — притихнали, мълчаливи. Чичо Джон се качи в камиона. Бащата и майката седнаха в кабината. Том и Ал се върнаха и Том се настани на волана. Той седеше мълчаливо, чакайки да му кажат накъде да продължи. Бащата гледаше в една точка право пред себе си; черната му шапка беше нахлупена ниско над очите. Майката търкаше с пръсти краищата на устните си и погледът й беше сякаш зареян нейде далеч, блуждаещ, погаснал от умора.

Бащата дълбоко въздъхна.

— Няма друг изход — каза той.

— Знам — отвърна майката. — И все пак… искаше й се да я погребем хубаво. Винаги ми е говорила за това.

Том хвърли поглед към тях.

— На обществени разноски ли? — попита той.

— Да. — Бащата тръсна бърже глава, сякаш да се върне към действителността. — Не стигнаха парите. Не можехме да поемем ние разноските. — Той се обърна към майката. — Не тъжи. Колкото и да си блъскаш главата, колкото и да мислиш, нищо няма да измислиш. Няма пари. Балсамиране, ковчег, пастор, гроб… Една десета от парите за това няма да можем да платим. Каквото можахме, направихме.

— Знам — отговори майката. — Но просто не мога да забравя как тя винаги говореше, че иска погребението й да бъде хубаво. Е, няма що, трябва да се примирим… — Майката дълбоко въздъхна и изтри с пръсти ъглите на устата си. — А съдебният лекар е добър човек. От време на време повишава глас, ала все пак е добър.

— Да — каза бащата — Той говори с нас откровено.

Майката прокара ръка по косите си, мускулите на лицето й се издуха.

— Трябва да вървим — рече тя. — Трябва да изберем хубаво място за нощуване. Да намерим работа и да се наредим. Защо да морим от глад дечицата? Мама не обичаше тъй. На погребенията тя винаги сладко си похапваше.

— Къде ще вървим? — попита Том.

Бащата вдигна шапката си и се почеса по главата.

— В някой лагер — каза той. — Докато не намерим работа, не бива да харчим последните си пари. Карай на края на града.

Камионът премина няколко улици и градът остана зад него. До един мост пътниците видяха много палатки и колиби. Том каза:

 

 

— Хайде да спрем тук. Да чуем какво приказват, да разберем има ли някъде наблизо работа. — Той премина едно стръмно, прашно нанадолнище и спря камиона на края на лагера.

В разположението на лагера нямаше никакъв ред; колиби, коли, малки сиви палатки бяха пръснати безразборно. Най-близката колиба беше просто отчайваща. За южна стена й служеха три листа ръждясало рифеловано желязо, за източна — стара правоъгълна черга, закована за две дъски, за северна — парче насмолен картон и парче скъсан брезент, а за западна — шест торби от зебло. Вместо покрив колибата имаше плет от неодялани върбови клони, а върху тях бе натрупана трева. Откъм стената, която бе направена от торби, край входа безредно бе натрупана всякаква покъщнина. Един газен петгалонов бидон служеше за печка, отстрани на него стърчеше ръждясалата извивка на кюнец. Един голям затворен съд за пране беше опрян с дългата си страна в стената, а наоколо имаше цяла колекция сандъци: едни служеха за столове, а други — за маси. До колибата стоеше стар форд — модел „Т“ — с едноосно ремарке. И всичко говореше, че хората тук са се отпуснали, отчаяли.

По-далеч се виждаше една малка палатка, посивяла от дъждовете, но чистичка, спретната; и сандъците там бяха грижливо наредени край стените. Между полите на вратата й се подаваше кюнец на печка, пред входа й беше пометено и поръсено с вода. На един от сандъците стоеше кофа с натопени дрехи за пране. До палатката бе спряна лека кола модел „А“ със собственоръчно направено ремарке-спалня. Всичко тук беше подредено и прибрано.

Следващата палатка бе грамадна, окъсана; брезентът висеше на парцали, закърпени тук-таме с тел. Полите й бяха отметнати, вътре имаше четири широки дюшека. На едно въже, опънато край южната стена, се сушаха розови памучни рокли и няколко чифта работни комбинезони. В лагера имаше всичко четиридесет палатки и колиби и до всяко жилище стоеше кола. Няколко деца отначало разгледаха пристигащия камион отдалеч, а после цялата им компания дойде по-близо до него — босоноги, само по комбинезони, с посивели от праха коси.

Том спря камиона и погледна баща си.

— Неприветливо място — каза той. — Какво ще кажете, да отидем другаде?

— Какво приказваш! Трябва първо да разберем всичко — отговори бащата. — Да попитаме как стои въпросът с работата.

Том отвори вратата на кабината и слезе от колата. Членовете на семейството, които седяха горе, скочиха на земята и почнаха любопитно да се оглеждат наоколо. Рути и Уинфийлд по навик, придобит от тях по пътя, взеха кофата и тръгнаха към върбите, зад които трябваше да има вода; редицата деца се разкъса пред тях и след като те минаха, отново се съедини.

Дрипавите поли на първата колиба се разтвориха и оттам надникна една жена с мръсна рокля на цветчета. Побелелите й коси бяха сплетени на плитки, лицето й беше цялото в бръчки, погледът вял, под очите имаше сиви торбички, ъглите на устата бяха безволево отпуснати.

Бащата попита:

— Можем ли да спрем и останем тук?

Главата се скри. Миг-два нищо не се чуваше от тази колиба, после полите й се разтвориха и оттам излезе един брадат мъж с жилетка. Жената надникна иззад рамото му, но не го последва навън.

Брадатият каза: „Здравейте!“ и неспокойните му, тъмни очи огледаха първо хората — един по един, — после камиона и покъщнината.

Бащата рече:

— Току-що попитах жена ви може ли да се разположим тук.

Брадатият напрегнато се вглеждаше в бащата, сякаш той бе казал нещо много мъдро, изискващо размишление.

— Къде да се разположите — тук ли? — попита той.

— Да, да. Или пък може би тук има собственик, с когото трябва да говорим най-напред?

Брадатият премрежи едно око, без да престане да разглежда бащата.

— Искате да нощувате ли?

Бащата изгуби търпение. Побелялата жена както преди надничаше от колибата.

— Как мислите, за какво ви говоря?

— Е, щом сте решили да спрете тук — спрете. Не ви пъдя.

Том се разсмя:

— Най-после се разбрахте.

Бащата едва се сдържаше:

— Искам да знам, има ли тук собственик, или не? Трябва ли да платим, или не?

Брадатият издаде напред брадичката си.

— Какъв собственик? — попита той.

Бащата му обърна гръб.

— Да върви по дяволите! — Женската глава пак се шмугна в колибата.

Брадатият със заплашителен вид пристъпи напред.

— Какъв собственик? — повтори той. — Кой ще посмее да ни изгони? Хайде, кажи ми!

Том застана пред баща си.

— Я върви да спиш — каза той на брадатия. Брадатият отвори уста и докосна долния си венец с мръсния си пръст. Миг-два той се вглежда в Том също тъй внимателно и изпитателно и изведнъж рязко се обърна и бързо се вмъкна в колибата след побелялата жена.

Том погледна баща си.

— Що за дивотия?

Бащата вдигна рамене. Той разглеждаше лагера. Пред една от палатките стоеше стар буик със свалена глава на блока. Някакъв младеж пасваше клапаните му и поглеждаше към камиона на Джоудови. Те забелязаха, че той тихичко се подсмива. Когато брадатият се скри в колибата, младежът заряза работата си и се приближи до Джоудови.

— Здравейте — каза той и сините му очи весело блеснаха. — Е, харесва ли ви нашият кмет?

— Какво, по дяволите, му става? — попита Том.

Младежът се изкиска:

— Нищо, той е също тъй смахнат, както ние с теб. Може да е даже малко повече.

Бащата рече:

— Попитах го може ли да останем тук.

Младежът изтри омаслените си длани в панталона.

— А защо да не може? Може, разбира се. Отскоро ли сте тук?

— Да — отвърна Том. — Тази сутрин пристигнахме.

— За пръв път ли сте в Хувървил?

— В какъв Хувървил?

— Ами ей в такъв, като този.

— Аха! — каза Том. — Едва-що пристигнахме.

Уинфийлд и Рути се върнаха, носейки заедно кофата с вода.

Майката рече:

— Хайде вече да се настаняваме. Много съм изморена. Не е зле да си починем тук. — Бащата и чичо Джон се качиха в камиона и свалиха брезента и дюшеците.

Том се приближи до младежа и го последва до колата, която той поправяше. Маткапът му лежеше върху отхлупения блок, а върху вакуумния резервоар бе сложена жълта тенекиена кутийка с абразивен прах — за пасване на клапаните. Том попита:

— А защо е такъв особен, дявол да го вземе, този старият с брадата?

Младежът взе маткапа и отново се зае да пасва клапана към гнездото.

— Кой — кметът ли? Дявол го знае. Сигурно е смахнат.

— Смахнат ли?

— Полицаите, изглежда, толкова са го наплашили, че и досега не може да се оправи.

Том попита:

— А защо ще го плашат?

Младежът остави маткапа и погледна Том право и очите.

— Дявол ги знае — каза той. — Ти току-що си пристигнал. Може тази работа да ти е по-ясна. Едни казват едно, други — друго. Поживееш на едно място ден-два, а после дойде шерифът и те изгони. — Той повдигна клапана и смаза гнездото.

— Кому е нужно това?

— Казвам ти, не знам. Някои го обясняват с това, че уж тук не искали да участвуваме в изборите, затова ни гонели от място на място. Други казват, че било, за да не ни дават помощ като безработни. А трети — за да не сме могли да се организираме. Не знам. Непрекъснато снова от едно място на друго. Някой ден и ти ще го изпиташ на гърба си.

— Та ние не сме скитници — не искаше да се съгласи с него Том. — Ние търсим работа. Каквото ни предложат, на всичко ще се съгласим.

Младежът остави отново маткапа и учудено погледна Том.

— Работа ли търсите? — повтори той. — Виж ти, работа! А според теб какво търсят другите? Диаманти ли? Задникът ми се изтърка да седя в тази кола и да търся от място на място работа! — И той отново се зае с маткапа.

Том погледна мръсните палатки, жалката покъщнина около тях, старите автомобили, безформените дюшеци, изнесени на слънце, опушените тенекии над почернелите от дима ями. Той тихо попита:

— И какво, няма ли работа?

— Засега не съм чул. Може би по-късно да има. Сега тук не прибират никакви реколти. За гроздето е рано, за памука е също рано. Ще продължим напред веднага щом свърша с пасването. Аз, жена ми и децата ми. Казват, че по̀ на север имало работа. Ще отидем натам, към Салинас.

Том видя, че чичо Джон, баща му и проповедникът опъват брезента и че майка му, застанала на колене, мете праха от дюшеците. Новите съседи бяха заобиколени от кръг деца — мълчаливи, боси, с мръсни лица. Том каза:

— В нашия край раздаваха едни листчета — оранжеви. На тях пишеше, че тук им трябват много хора — за прибиране на реколтите.

Младежът се разсмя.

— Тук, както казват, са пристигнали триста хиляди души и навярно всяко семейство от тях е виждало такова листче.

— Щом не им трябват хора, какъв смисъл има да печатат такива листчета?

— Понапрегни си малко мозъка.

— Искам да разбера каква е тази работа.

— Слушай — рече младежът. — Да кажем, че ти предлагаш работа, а за нея се яви само един желаещ. Значи, колкото ти поиска той, толкова ще му дадеш. Сега да кажем, че при тебе дойдат не един, а сто души. — Той остави инструмента. Погледът му стана суров, гласът звучеше рязко. — Да кажем, че всичките сто души искат непременно тази работа. Да кажем, че те имат деца и децата им са гладни. За някакви си десет цента те може да се нахранят с кутия каша. Да кажем дори, че и с пет цента можеш да купиш нещичко. А за твоята работа са дошли цели сто души. Предложи им, да речем, пет цента и те едни други ще се избият. Знаеш ли колко ми платиха на последното място? Петнайсет цента на час. За десет часа — долар и половина. А да живееш там наблизо, не разрешаваха. Докато стигна до мястото на работата, сума бензин изгарях. — Той се задъхваше от гняв, очите му горяха от омраза. — Ето защо печатат тези листчета. Петнайсет цента на час за полска работа… А с парите, които собствениците икономисват, може да се напечатат планини от такива листчета.

Том рече:

— Виж ги ти, лайнарите!

Младежът рязко се разсмя.

— Лайнари, а? Поживей тук малко и ако някъде ти замирише на рози, извикай ме да ги помириша и аз.

— Но тук трябва да има работа — настояваше на своето Том. — Тук има толкова овощни градини, лозя, зеленчук! Тук трябват хора. Видях със собствените си очи колко много нещо расте тук.

В палатката до колата заплака дете. Младежът влезе в нея и зад брезентовата стена се чу тихият му глас. Том взе маткапа и почна да пасва клапана, въртейки инструмента на по половин оборот ту на едната, ту на другата страна. Детето млъкна. Младежът излезе от палатката и се спря, гледайки Том.

— Браво, бива те — рече той. — Добре е, когато ти иде отръки. Голяма полза ще имаш от това.

— И все пак ти не ми отговори на въпроса — отново започна Том. — Сам видях колко много нещо расте тук.

Младежът клекна на земята.

— Слушай — каза той. — Работех в една градина. Грамадна. Краят й не се вижда. Беряхме праскови. Цяла година в нея работят девет души. — Той изразително замълча. — А когато прасковите узреят, за две седмици са нужни три хиляди души. Ако не намерят толкова, всичко ще изгние. И какво правят те? Разпращат тези листчета из цялата страна. Нужни са три, а пристигат шест хиляди души. И собствениците плащат на наетите колкото си искат. Ако пък не се съгласиш да работиш за толкова пари, довиждане — за твоето място ще се полакомят хиляда души. Късаш, късаш тези праскови и най-сетне се свършват. А в този край няма нищо друго. Само едни праскови, те всички зреят в едно и също време. Щом са обрани на едно място, значи, са обрани навсякъде. В този край повече няма какво да се прави. И господарите вече не те искат. А такива като теб са три хиляди. Работата е свършена. Кой те знае — може да си крадец, пияница или скандалджия. А освен това и видът ти не е кой знае какъв — живееш в стара палатка; местността е красива, а ти си се усмърдял тук. Няма какво да правиш повече на това място. И те изгонват — отивай другаде! Ето как стои работата.

Том погледна палатката си и видя, че майка му върви тежко и бавно от умора, запалва малък огън от отпадъци и слага на него съдовете за готвене. Децата се бяха приближили още повече и със спокойните си, широко отворени детски очи следяха ръцете на майката. Стар прегърбен мъж изпълзя от една палатка като борсук и се заклати към новодошлите, шумно поемайки въздух. Той сложи ръце на гърба си и застана до децата, наблюдавайки майката. Рути и Уинфийлд стояха съвсем близо до нея и войнствено поглеждаха непознатите.

Том каза злобно:

— И тези праскови веднага ли трябва да се берат? Веднага щом узреят?

— Разбира се.

— А ако всички се наговорят и заявят: „Нека гният!“? Тогава няма ли веднага да повишат надницата?

Младежът вдигна глава и погледна Том — погледна го с насмешка.

— И таз добра, хубаво го измисли! Толкова ли ти стига умът?

— Аз съм изморен — отговори Том. — Цяла нощ седях на волана. А сега мога да се скарам за най-малкото нещо. Изморен съм като куче. Не се заяждай с мен. Отговори, когато те питат.

Младежът се усмихна.

— Да не помислиш кой знае какво, казах го просто ей тъй. Ти си тук отскоро. А тези, които са поработили в този край, ще разберат какво искам да кажа. И тези, на които са градините, също ще разберат. Слушай: за да се сговориш с другите и да действувате заедно, трябва водач — без водач не може: нали все някой трябва да говори! Стига той да отвори уста, веднага ще го хванат и хвърлят в затвора. Като се появи друг, ще тикнат и него там.

Том каза:

— Е, в затвора поне те хранят.

— Хранят тебе, но не и децата ти. Ще имаш ли полза от това? Да седиш в затвора, а децата ти да умират от глад.

— М-да — проточи Том. — М-да.

— И това не е всичко. За черните списъци чувал ли си?

— Какви са тези черни списъци?

— Опитай се тогава да кажеш нещо за сплотяването на работниците и ще видиш какво ще стане. Ще те снимат и ще разпратят снимката ти из цялата страна. Тогава никъде няма да намериш работа. А ако имаш и деца…

Том свали каскета си и го изви като кърпа.

— Значи, или вземай това, което ти падне, или ще умреш от глад; а ако посмееш да надигнеш глас — също ще умреш от глад! Така ли?

Младежът махна широко с ръка, показвайки скъсаните палатки и старите коли.

Том отново погледна майка си, която сега белеше картофи. Децата се приближиха още повече до нея. Той каза:

— Не, не съм съгласен с това. Та да не сме, дявол да го вземе, овци? Ще взема да извия някому врата.

— На някой полицай ли?

— На когото и да е.

— Побъркал си се, миличък — рече младежът. — Лесно ще се разправят с теб. Ти си човек неизвестен. Нямаш никакъв имот. И ще те намерят в някоя канавка със засъхнала кръв на лицето. А във вестника ще пише само един ред — знаеш какво, нали? — „Намерен е трупът на един скитник.“ И толкоз. Във вестниците има такива бележки колкото щеш, сам ще се увериш. „Намерен е трупът на един скитник.“

Том рече:

— Край този скитник ще намерят още един труп.

— Побъркал си се, миличък — повтори младежът. — Какво ще докажеш с това?

— Е, а ти как би постъпил? — Том погледна омазаното с грес лице на младежа, погледна го в очите, които изведнъж сякаш се бяха покрили с някакво було.

— Никак. Отдалеч ли сте?

— Ние ли? Да. Живеехме край Салисо, Оклахома.

— Скоро ли пристигнахте?

— Съвсем скоро — днес.

— И дълго ли смятате да останете тук?

— Не знам. Където намерим работа, там ще останем. Защо?

— Ей така. — И очите му отново се покриха с було.

— Ще вървя да спя — каза Том. — Утре рано ще тръгнем да търсим работа.

— Защо не — опитайте.

Том се обърна и тръгна към палатката си.

Младежът взе кутията с праха за пасване и пъхна в нея пръст.

— Хей! — извика той.

Том се обърна.

— Какво?

— Чуй какво ще ти кажа. — Той му направи знак с пръст да се приближи — пръстът бе покрит с пласт абразивен прах. — Чуй… Не си търси сам белята. Нали видя какво е станало с този — смахнатия.

— От онази колиба ли?

— Да. Един такъв глупав, нищо не разбира.

— Е, та какво?

— Когато тук дойдат полицаи — а те час по час ни навестяват, — ти също се престори на такъв. Нищо не знаеш, нищо не разбираш. Полицаите се смиляват само над такива. И хич недей помисля да се биеш с тях. Това значи сам да си сложиш главата в торбата. Преструвай се, че съвсем си си изгубил ума от страх.

— Значи, полицаят да прави каквото си ще, а аз да мълча?

— Не, не, чуй ме. Ще се отбия при тебе довечера. Може би не трябва да върша това. Защото тук на всяка крачка има шпиони. Рискувам, имам и дете. Но все едно, за теб ще го направя. А ако видиш полицай, престори се на смахнат оки, разбра ли?

— Защо не, ще го направя, стига да е от полза за работата — каза Том.

— Ти не се тревожи. Ние не стоим със скръстени ръце, само че не ритаме срещу ръжена. Колко му трябва на едно дете? Погладува два-три дни и край. — Младежът отново се залови за работа. Той смаза гнездото на клапана и ръката му, която държеше маткапа, се задвижи ту напред, ту назад. Лицето му изгуби всякаква изразителност, погледът му стана вял и глуповат.

Том бавно тръгна към близките си.

— Значи, да се преструвам на смахнат — тихо си шепнеше той.

Бащата и чичо Джон се приближиха до палатката с наръчи клони, оставиха ги до огъня и клекнаха на земята.

— Тук наблизо всичко е обрано — каза бащата. — Трябваше да ходим далеч. — Той погледна децата, които бяха наобиколили палатката. — Боже господи! Откъде се взеха толкова? — И децата смутено наведоха глави.

— Сигурно са подушили, че мирише на храна — каза майката. — Уинфийлд, не се върти в краката ми. — Тя го бутна настрана. — Искам да задуша малко месо. Не сме яли топла храна, откак сме тръгнали. Татко, иди до лавката да вземеш месо от врат. Ще го задуша на огъня. — Бащата стана и се отдалечи.

Ал вдигна капака на камиона и надникна вътре — моторът бе потънал в масло. Той изправи глава, когато чу стъпките на Том.

— Няма що, весел си като щурец.

— И още как! Просто скачам от радост като жаба край гьол — отвърна Том.

— Гледай. — И Ал посочи мотора. — Здрава работа, а?

Том надникна вътре:

— Да, струва ми се, че е добре.

— Според тебе добре, така ли? А според мен е нещо повече — чудесен. Масло никак не пропуска. — Той отви една свещ и пъхна в дупката пръста си. — Има нагар, но това е нищо, не е страшно.

Том рече:

— Е, браво, юнак си, добър избор си направил. Това ли искаше да ти кажа?

— Страх ме беше през целия път: ето, мисля си, ще се счупи колата и кой ще е виновният? Аз.

— Не, добър избор си направил. Сега провери както трябва, защото утре рано ще тръгнем да търсим работа.

— Нищо, ще ни закара дотам — каза Ал. — Не се безпокой. — Той извади от джоба си нож и почна да чисти електродите на свещта.

Том влезе в палатката и видя Кейси да седи на земята и съсредоточено да разглежда босия си десен крак. Том тежко се отпусна до него:

— Е, как е, работи ли?

— Кое? — попита Кейси.

— Кракът ти.

— А… Аз просто така — седя си и си мисля.

— Ти, изглежда, само в такава удобна поза можеш да мислиш — каза Том.

Кейси размърда пръстите на краката си и спокойно се усмихна.

— Ако не се настаниш удобно, и мислите в главата не ти идват.

— Отдавна не бях чувал гласа ти — рече Том. — Сигурно все мислиш.

— Да, все мисля.

Том свали каскета си — той бе станал мръсен, овалян, с прегъната надве козирка. Разгъна кожичката отвътре и сложи нова подложка от вестник.

— Свил се е от пот, не се хваща на главата ми — каза той и погледна мърдащите боси пръсти на Кейси. — Би ли се откъснал за миг от мислите си, за да изслушаш какво ще ти кажа?

Кейси обърна към него главата си, която се крепеше на дългата като стъбло шия.

— Винаги слушам. Затова постоянно съм замислен. Първо слушам какво говорят хората, а после разбирам какво чувствуват те. Постоянно ги слушам и ги чувствувам; хората бият с криле, като птици, влезли в някой таван. И накрая, разбира се, си счупват крилете в прашните стъкла и не успяват да излязат на свобода.

Том дълго гледа Кейси с широко отворени очи, после се обърна и погледна към една сива палатка на около двадесет крачки от тях. На обтегачите й бяха окачени прани комбинезони, ризи и рокли. Той тихо каза:

— Точно за това исках да поговоря с теб. А ти вече си го разбрал.

— Да, разбрах го — потвърди Кейси. — Такива като нас са цяла армия, но без амуниция. — Том наведе глава и бавно прокара ръка по челото и косите си. — Навсякъде виждах това. Навсякъде, където спирахме. Хора изгладнели, намерят крехко месо и се нахранят, но и след това не чувствуват ситост. А когато най-сетне изгладнеят толкова, че не могат да търпят повече, ме помолват да им прочета молитва. И понякога се съгласявах. — Той прегърна колене и вдигна по-високо свитите си крака. — Преди мислех, че молитвите помагат. Прочетеш молитва — и всички неприятности се налепят по нея като мухи по мухоловка. Молитвата отлита и отнася всичко със себе си. А сега не смятам така.

Том каза:

— Молитвата никога не е давала месо. За това трябва свиня.

— Да — съгласи се Кейси. — И господ бог не плаща никому заплата. Хората искат да живеят човешки, да отглеждат децата си. А на старини всекиму се иска да седне на вратата на дома си и да погледа как залязва слънцето. А на младите пък им се иска да потанцуват, да попеят и да се любят. Да похапне, да попийне от време на време, да се труди — това му се иска на всеки. Да даде такава работа на мускулите си, че цялото му тяло хубаво да се измори. Божичко! Какво се разбъбрих.

— Я не бери грижа — рече Том. — Бъбри си — приятно е да те слуша човек. Но кога най-сетне ще зарежеш тези свои мисли? Нали трябва и за работа да се заловиш. И не само ти, а и всички ние. Парите са на свършване. Бащата даде пет долара, за да сложат на бабиния гроб табелка с надпис. Парите останаха съвсем малко.

Един кафяв дръглив пес се показа иззад една палатка, душейки нещо по земята. Той беше неспокоен и готов всеки миг да побегне. Като дойде съвсем близо до Том и проповедника, той изведнъж ги усети, вдигна глава, отскочи и с все сила хукна да бяга с подвита опашка. Кейси го изпрати с очи и каза с въздишка:

— Никому не принасям добро. Нито на себе си, нито на другите. Може би ще е по-добре да се махна. Ям храната ви, заемам място. А в замяна нищо не давам. Може би ще си намеря някъде постоянна работа, тогава ще ви платя поне част от дълга си.

Том отвори уста, издаде долната си челюст напред и почука по зъбите си с една суха пръчка. Очите му се взираха в лагера — в сивите палатки и колибите от тенекия и картон.

— Нямаше да е зле да се снабдим отнякъде с тютюнец — каза той. — Сума време как не съм пушил. В Макалистър никога не оставахме без тютюн. Понякога ми се иска да се върна пак там. — Той отново почука с пръчката по зъбите си и изведнъж се обърна към проповедника: — Ти никога ли не си бил в затвора?

— Не — отговори Кейси, — никога.

— Не бързай да ходиш там — рече Том. — Почакай мъничко.

— Колкото по-рано почна да търся работа, толкова по-скоро ще намеря.

Том го погледна с полузатворени очи, после отново си сложи каскета.

— Слушай — каза той, — проповедниците обичат да говорят все за мляко и мед, а тук няма нито едното, нито другото. Затова пък се вършат лоши неща. Местните хора се боят от тези, които са пристигнали тук, и насъскват срещу тях полицаите, надявайки се, че пристигналите ще се върнат обратно.

— Да — рече Кейси. — Знам това. А защо ме попита за затвора?

Том бавно заговори:

— Когато си в затвора… някак предусещаш всичко. Там не дават много да се приказва. С един-двама души — може, но щом се съберат повече хора, ги гонят. И ето, ти ставаш такъв, че предварително усещаш всичко. Ако се готви нещо… да речем, разяри се съседът ти, халоса надзирателя с дръжката на четката за дъски по главата… ти предчувствуваш, че ще стане това. Или пък бягство, или бунт… за това няма нужда да те предупреждават. Ти сам усещаш. Сам предчувствуваш.

— Е, и какво?

— Остани тук — каза Том. — Остани тук поне до утре. Нещо ще става. Говорих с едного… усуква го, хитрува, и май попрекали с това. Същински койот — тиха вода, цялото време нащрек, една дума излишна не казва… ала аз знам, че всяка крушка си има опашка.

Кейси го погледна и отвори уста да зададе някакъв въпрос, но като размисли, здраво стисна устни. Той бавно размърда босите си пръсти, после отдели една от друга ръцете си и протегна напред десния си крак така, че да го види.

— Добре — рече той. — Няма да заминавам веднага.

Том каза:

— Когато хората — добрите, кротки хора — не разбират какво става около тях… това значи, че трябва нещо да се очаква. Без нищо няма да мине.

— Ще остана — рече Кейси.

— А утре ще отидем да търсим работа.

— Добре — съгласи се Кейси и раздвижи пръстите си, гледайки ги съсредоточено. Том се облегна на лакът и затвори очи. Той чуваше неясните гласове на Роуз от Шарън и Кони, които долитаха от палатката.

Под брезента имаше гъста сянка и светлите триъгълници от двете страни изпъкваха ясно и отчетливо. Роуз от Шарън лежеше на дюшека, а Кони седеше до нея на колене.

— Трябваше да помогна на майка — каза тя. — Ала щом се помръдна, и веднага ми прилошава.

Погледът на Кони беше мрачен.

— Ако знаех предварително, че всичко ще стане така, нямаше да тръгна. Щях да се науча в нашия край да карам трактор и щях да получавам три долара на ден. С три долара можеш да си живееш царски и да гледаш кино всяка вечер.

Жена му се наежи.

— Нали вечер ще учиш радиокурса — каза тя. Кони дълго не й отговори. — Нали ще учиш? — попита Роуз от Шарън.

— Разбира се. Само че първо трябва да стъпя на крака. Да изкарам някоя и друга пара.

Тя се надигна на лакът.

— Да не си се отказал от плана си?

— Не… не съм се отказал, разбира се. Само че аз… не знаех, че ще трябва да живея в такива места като това.

Погледът на Роуз от Шарън стана суров.

— Щом трябва, ще го направиш — спокойно каза тя.

— Разбира се. Сам зная това. Трябва да стъпя на крака. Да изкарам някоя и друга пара. А може би щеше да е най-добре да си остана в къщи. Щях да се науча да карам трактор. Трактористите получават три долара на ден, а понякога и повече. — Очите на Роуз от Шарън изпитателно гледаха Кони и той почувствува, че тя го преценява, проверява. — Непременно ще уча — рече той. — Само първо да стъпя на крака.

Тя изрече с ожесточение:

— И докато дойде време да родя, ще си имаме собствен дом. Не искам да раждам в палатка.

— Разбира се — каза той. — Само първо да стъпя на крака. — Излезе изпод навеса и погледна майката, която се бе навела над огъня. Роуз от Шарън легна по гръб и се взря в покрива на палатката. После пъхна палец в устата си вместо запушалка и тихо заплака.

Коленичила край огъня, майката чупеше клони и ги пъхаше под котела със задушеното. Огънят ту припламваше, ту гаснеше. Децата — сега те бяха петнадесет на брой — мълчаливо стояха до огъня. И когато миризмата на яденето достигаше до ноздрите им, те леко сбръчкваха носове. Слънчевите лъчи блестяха в косите им, посивели от прах. Децата се чувствуваха неловко, но не си отиваха. Майката спокойно разговаряше с едно малко момиче, което стоеше в самия център на групата, гледаща жадно яденето. Момичето беше по-голямо от другите деца. То стоеше на един крак, чешейки със стъпало голия си глезен. Ръцете му бяха на гърба. Спокойните сиви очи гледаха настойчиво майката. То предложи:

— Дайте да ви начупя клони, мадам.

Майката вдигна глава.

— За да ти дам от яденето, нали?

— Да, мадам — спокойно отвърна момичето.

Майката мушна клоните под котела и те запращяха в огъня.

— Нима не си закусвала?

— Не, мадам. Тук няма никаква работа. Татко иска да продаде някоя и друга вещ, да купи бензин и да продължим напред.

Майката погледна момичето.

— А другите — и те ли не са закусвали?

Децата неловко пристъпиха от крак на крак и отвърнаха поглед от котела. Едно малко момченце каза горделиво:

— Аз закусих… и брат ми закуси… и тези две деца също, с очите си видях. Наядохме се до насита. Днес продължаваме напред, на юг.

Майката се усмихна.

— Значи, не сте гладни. Яденето няма да стигне за всички ви.

Малкото момченце издаде долната си устна.

— До насита се наядохме — повтори то и изведнъж рязко се обърна, затича към палатката си и се шмугна вътре. Майката тъй дълго гледа подир него, че момичето реши да й напомни:

— Огънят съвсем загасна, мадам. Искате ли да го разпаля?

Рути и Уинфийлд стояха сред децата, опитвайки се да запазят ледено спокойствие и достойнство. Те се държаха настрана и дори господарски. Рути погледна момичето със студени, ядовити очи. После клекна и почна сама да чупи клони.

Майката отхлупи капака на котела и разбърка месото с една пръчка.

— Добре, че не сте гладни всички. Онова момченце сигурно не е гладно.

Момичето презрително се усмихна.

— Кое — онова ли? Та то просто се перчи! Когато нямат нищо за ядене, знаете ли какво си измисля? Вчера идва и казва: ядохме кокошка. А аз видях какво ядоха само питки, както всички.

— О-о! — Майката погледна към палатката, в която се шмугна малчуганът. После отново спря поглед върху момичето. — А вие отдавна ли сте в Калифорния? — попита тя.

— От около шест месеца. Отначало живеехме в един правителствен лагер, после заминахме другаде, по на север, а когато се върнахме в същия лагер, беше вече пълно. Там живеехме чудесно!

— А къде е този лагер? — попита майката. Тя взе от Рути начупените клони и ги пъхна в огъня. Рути с омраза погледна по-голямото от нея момиче.

— Край Уийдпач. Там има клозети, душове, корита за пране, вода, колкото искаш — хубава за пиене; вечер — музика, всички свирят, на каквото могат, а в събота танци. Просто чудесно! И за децата има място за игра, и в клозетите — хартия. Дръпнеш дръжката — потича вода; а полицаи там никакви няма — никой не наднича в палатките, пък началникът, който командува целия лагер, е един такъв вежлив — ще ти дойде на гости и ще поговори с теб, и никак не се надува. Ех, как ми се ще да поживеем още там!

Майката каза:

— За пръв път чувам за такъв лагер. Да, няма да е лошо да пера в корито.

Момичето продължи с възторжен глас:

— И знаете ли, че там топлата вода тече по тръби; пъхнеш се под душа — и готово, толкова е приятно! Такъв лагер няма никъде другаде.

Майката рече:

— Та, казваш, там сега било пълно?

— Да, пълно. Когато отидохме последния път, всичко беше заето.

— Сигурно в този лагер вземат много пари — каза майката.

— Да, ала ако нямаш пари, може да работиш за сметка на престоя — по два часа всяка седмица. Пращат те да чистиш нещо. Или сандъците за боклук, или нещо друго. А вечер хората се събират, разговарят, слушат музика и топлата вода тече ли, тече по тръбите. По-хубав от този лагер няма никъде.

Майката рече:

— Да можехме и ние да поживеем там!

Досега Рути се сдържаше, но в този миг извика ядосано:

— А пък нашата баба умря ей в този камион. — Момичето учудено я погледна. — Да, да — каза Рути. — Съдебният лекар я прибра. — Тя стисна устни и счупи още два-три клона.

Уинфийлд замига, слисан от смелите думи на Рути.

— Умря в камиона — повтори той след нея. — А съдебният лекар я сложи в една голяма кошница.

Майката рече:

— Затваряйте си устата, иначе ще ви изгоня. — И тя хвърли още клони в огъня.

В другия край на лагера Ал се приближи да погледа пасването на клапаните.

— Май че скоро ще свършиш — каза той.

— Останаха още два.

— А момичета има ли тук?

— Аз съм женен — рече младежът. — Нямам време за тях.

— А аз пък винаги имам — отговори Ал. — За нещо друго може да нямам, но за момичета винаги намирам време.

— Като погладуваш малко, друга песен ще запееш.

Ал се засмя:

— Всичко става. Дотогава обаче ще си пея старата песен.

— Говорих с един от вашите. Заедно ли пристигнахте?

— Да. Това е брат ми Том. С него бъди по-внимателен. Той уби един човек.

— Уби ли? За какво?

— Сбили се. Онзи го мушнал с нож. А брат ми го цапардосал по главата с една лопата.

— Гледай ти! Е, а съдиха ли го после?

— Пуснаха го, защото това бе станало при сбиване — отвърна Ал.

— Той не прилича на побойник.

— Не, разбира се. Том не е побойник. Само че не обича никому да остава длъжен. — Ал говореше с гордост. — Том е спокоен човек. И все пак с него е по-добре да си нащрек.

— Поговорихме двамата. Стори ми се, че не е лош.

— Не, той не е лош. Кротък е, но когато го предизвикат, стой да гледаш какво ще стане. — Младежът се зае с последния клапан. — Дай да ти помогна да сложиш клапаните, ще поставим и главата на блока.

— Е, добре, помогни ми, щом няма какво да правиш.

— Трябваше да лягам да спя — каза Ал, — ала щом видя мотор, ръцете просто ме засърбяват за работа. Не мога да се въздържа.

— Ще ти бъда благодарен за помощта — рече младежът. — Казвам се Флойд Ноулс.

— А аз — Ал Джоуд.

— Много ми е приятно да се запознаем.

— На мене също — каза Ал. — Стария уплътнител ли ще оставиш?

— Няма как — отговори Флойд.

Ал извади от джоба си нож и застърга с него блока на мотора.

— Ох! — рече той. — Нищо не обичам повече от това да се занимавам с някой мотор.

— А момичетата?

— И момичетата обичам. Но бих дал всичко, за да разглобя един ролс-ройс и пак да го сглобя. Един път все пак успях да надникна под капака на шестнайсетцилиндров кадилак. Истинска прелест! Вървя по една улица в Салисо — гледам, един шестнайсетцилиндров стои пред един ресторант. Вдигам капака на мотора и изведнъж от ресторанта излиза някакъв чичко и ми казва: „Какво правиш тук?“ А аз отговарям: „Нищо, гледам. Чудо машина!“ А той стои до мен. Сигурно никога не бе надниквал да види мотора. Стои до мен и гледа. Един такъв богат, със сламена шапка. С риза на райета и очила. И нищо не си приказваме двамата. Просто гледаме. А сетне той изведнъж пита: „Искаш ли да седнеш на волана?“

Флойд каза:

— Ех, че лъжа!

— Ей богу, така беше. „Искаш ли да седнеш на волана?“, тъй ми каза. А панталоните ми бяха мръсни. И му рекох: „Ще ви изцапам колата.“ — „Нищо, казва, само ще обиколим квартала.“ Седнах и обиколих осем пъти този квартал. Ама една машина! За чудо и приказ!

— Толкова ли беше хубава? — попита Флойд.

— Ах, не ми приказвай за нея! Да можех да я разглобя до последното винтче… всичко бих дал за това!

Ръката на Флойд, която се движеше отсечено, се спря. Той свали последния клапан от гнездото и го огледа.

— По-добре свикни с таратайките, защото шестнайсет цилиндрови коли едва ли ще имаш щастието да караш. — Флойд остави маткапа на стъпалото на колата и почна да чисти с едно длето нагара от блока. Две набити жени, гологлави и боси, минаха край тях, носейки заедно кофа с мътно бяла вода. Те тежко пристъпяха, едва понасяйки товара, и не вдигаха очи от земята. Слънцето вече клонеше на запад.

Ал каза:

— Тебе, изглежда, нищо не може да те развълнува.

Флойд още по-усърдно се зае с длетото.

— Тук съм вече шести месец — рече той. — Обикалям из целия щат и все си мисля как да изкарам някоя и друга пара и как по-бързо да сменям едно място с друго, та жената и децата да не седят без месо и картофи. Все тичаш като заек, а полза почти никаква. Просто храната не стига, каквото и да правиш. Уморих се вече. Толкова се уморих, че и нощите не ми стигат да си отдъхна. И какво ще правя занапред, просто не знам.

— Нима не може да се намери постоянна работа? — попита Ал.

— Не, постоянна работа няма да намериш. — Флойд изстърга останалия нагар от блока и изтри потъмнелия метал с парцал, напоен с масло.

В лагера пристигна една стара лека кола. В нея седяха четирима мъже — всички с мургави, сурови лица. Колата бавно се движеше между палатките. Флойд извика:

— Имахте ли късмет?

Колата спря. Мъжът, който седеше на волана, отговори:

— Къде ли не ходихме! Няма работа и за един човек! Трябва да се махаме оттук.

— Къде ще вървите? — извика Ал.

— И ние не знаем. Изръшнахме всичко наоколо. — И шофиращият отпусна спирачката и автомобилът бавно продължи напред.

Ал дълго гледа след колата.

— А според мен по-добре е да пътуват един по един. Сам по-скоро ще намериш работа.

Флойд остави длетото и тъжно се усмихна.

— Не разбираш още ти тези неща — каза той. — За такива пътешествия трябва бензин. А един галон бензин струва петнайсет цента. Тези четирима души не могат да пътуват с четири коли. Те събират по десет цента и купуват бензин. Тепърва ще разбереш всичко това.

— Ал! — Ал погледна Уинфийлд, който се бе спрял важно до него. — Месото е готово, майка ей сега ще сипва яденето. Върви, вика те.

Ал изтри ръцете си в панталона.

— Днес още не сме яли — каза той на Флойд. — Ще хапна и ще дойда пак.

— Щом искаш, ела.

— Ще дойда, ще дойда, защо не. — И той тръгна след Уинфийлд към палатката на Джоудови.

Край нея имаше много хора. Децата ограждаха котела с яденето с такава плътна стена, че майката, като се обръщаше, удряше в тях лактите си. Том и чичо Джон стояха до нея.

Майката смутено изрече:

— Не знам какво да ги правя. Трябва да нахраня семейството. А тези деца? — Децата стояха като вкаменени и я гледаха. Лицата им не изразяваха нищо, очите им се прехвърляха машинално от котела към алуминиевата чиния, която майката държеше в ръце. Очите неизменно следяха лъжицата, която се движеше от котела към чинията, и когато майката подаде на чичо Джон порцията, очите се впиха в нея. Чичо Джон гребна пълна лъжица и очите се вдигнаха нагоре заедно с нея. Чичо Джон лапна половин картоф и очите се насочиха към лицето му, следейки неговото изражение: вкусно ли е яденето, ще му хареса ли.

И сега чичо Джон сякаш за пръв път забеляза децата. Той дъвчеше бавно.

— Вземи — каза той на Том. — Аз не искам.

— Ти днес нищо не си ял — рече Том.

— Нещо ме боли коремът. Не ми се яде.

Том спокойно каза:

— Иди в палатката и яж там.

— Не ми се яде — повтори чичо Джон. — И в палатката ще ги виждам.

Том се обърна към децата.

— Вървете си — каза той. — Марш оттук. — Очите се откъснаха от котела и с недоумение се спряха върху лицето му. — Марш оттук. Не бива така. И без това няма да стигне за всички ви.

Майката разсипа по чиниите порциите с картофи — съвсем малки порции — и сложи чиниите на земята.

— Не мога да ги изгоня — рече тя. — Просто не знам какво да правя. Взимайте чиниите си и вървете вътре. А това, което остане, нека доядат те. Дайте ей тази чиния на Розашарн. — Майката се усмихна на децата. — Слушайте, деца — каза тя, — намерете си тресчици и ще ви дам, каквото остане. Само че да няма бой. — Децата стремглаво и мълчаливо хукнаха на разни страни. Едни от тях се затичаха да търсят трески, други отидоха в палатките си за лъжици. Майката едва свари да разсипе храната в чиниите и те отново я наобиколиха — мълчаливи и гладни като вълци. Майката поклати глава. — Какво да ги правиш? Но трябва да нахраня семейството. Семейството трябва да се нахрани. Рути, Уинфийлд, Ал! — високо извика тя. — Вземайте по-скоро чиниите си. Вървете с тях в палатката. — Тя виновно погледна чакащите деца. — Съвсем малко е — сконфузено каза тя. — Ще оставя котела на земята, а вие остържете останалото, само че никое от вас няма да се засити… Какво да правя? Не мога да не им дам нищо. — И като свали котела от огъня, тя го остави на земята и рече: — Почакайте малко. Още е горещо — и бързо влезе в палатката, та да не ги гледа. Семейството й седеше на земята — всеки с чинията си — и в палатката се чуваше как децата стържат котела с тресчици, лъжици и късчета ръждива тенекия. Котелът никак не се виждаше. Децата не говореха нищо, не се биеха, не спореха, но във всяко тяхно движение се чувствуваше желязна настойчивост и едва ли не ярост. Майката се обърна с гръб, за да не гледа това. — Така не може повече — каза тя. — Трябва да ядем скришом от другите. — Тресчиците и лъжиците вече стържеха дъното, а после децата се разотидоха, оставяйки остъргания котел. Майката погледна чиниите. — Вие сигурно не можахте да се нахраните добре.

Бащата стана и без да й отговори нещо, излезе от палатката. Проповедникът се усмихна и легна на земята, подложил ръце под главата си. Ал каза:

— Ще отида да помагам на един човек, поправя колата си.

Майката събра чиниите и тръгна да ги мие.

— Рути! — извика тя. — Уинфийлд! Донесете ми вода. — Тя им даде кофата и те тръгнаха със съда към реката.

До палатката се приближи една висока, широкоплещеста жена. Роклята й беше прашна, цялата в маслени петна. Жената вървеше с гордо вдигната глава. Като се спря на няколко крачки от палатката на Джоудови, тя войнствено погледна майката. После дойде по-близо.

— Добър ден — студено поздрави тя.

— Добър ден — отвърна майката и като стана от земята, бутна към новодошлата един сандък. — Седнете, моля ви се.

Жената се приближи още повече.

— Не, няма да сядам.

Майката въпросително я изгледа.

— Сигурно искате нещо.

Жената подпря ръце на хълбоците си.

— Искам да се грижите за собствените си деца, а моите да оставите на мира.

Майката широко отвори очи.

— Нищо не съм направила… — започна тя.

Жената се намръщи.

— Мойто момченце се върна цялото умирисано на задушено месо. Каза, че вие сте го нахранили. Намислили сте да се перчите със задушено! Не си струва. Аз и без това имам много грижи, та не ща детето ми да идва и да ме пита: „Защо ние нямаме задушено месо?“ — Гласът й трепереше от ярост.

Майката дойде съвсем близо до нея.

— Седнете — каза тя. — Седнете, нека поговорим малко.

— Не искам да сядам. Чудя се с какво да храня семейството си, а вие хоп — задушено!

— Седнете — повтори майката. — Отсега нататък няма да имаме месо, докато не получим работа. А ако не мен, а вас заобиколеха от всички страни толкова деца, какво щяхте да направите? И за нас не стигаше, но можеш ли да откажеш на децата, когато те гледат с такива очи?

Ръцете на жената се отпуснаха. Тя изпитателно погледна майката, после се обърна, бързо закрачи обратно и скривайки се в палатката си, спусна след себе си полите й. Майката я изпрати с поглед и отново коленичи до купчината алуминиеви чинии.

До палатката бързо се приближи Ал.

— Том! — извика той. — Майко, тук ли е Том?

Том подаде глава изпод навеса.

— Какво искаш?

— Ела с мене — развълнувано рече Ал.

Те тръгнаха заедно.

— Какво има? — попита Том.

— Почакай, ей сега ще разбереш. — Ал го заведе до автомобила на Флойд. — Това е Флойд Ноулс — рече той.

— Видяхме се вече с него. Е, как върви работата?

— След малко свършвам — отвърна Флойд.

Том прокара пръсти по блока на мотора.

— Е, Ал, какъв бръмбар ти е влязъл в главата?

— Знаеш ли какво ми каза току-що Флойд? Разправи му, Флойд.

Флойд започна:

— Може би ще е по-добре да не ви го съобщавам… но нищо. Дойде тук един човек и каза, че имало работа далече на север.

— Далече на север ли?

— Да. В някаква си долина, наречена Санта Клара. На другия край на света.

— А каква е работата?

— Беритба на сливи, круши, консервиране. Казват, че скоро щяло да узрее всичко.

— А колко далеч е това място? — попита Том.

— Кой го знае! Може би двеста мили.

— Да, не е близо — каза Том. — А откъде знаеш, че като пристигнем там, ще има работа?

— Предварително това не може да се знае — отговори Флойд. — Но нали тук и без това няма нищо, а този, който ми съобщи новината, е получил писмо от брат си и се гласи да отиде там. Заръча ми никому да не казвам, иначе всички щели да се стекат на това място. Трябва да тръгнем нощес. Ако изпреварим другите, може би ще получим работа.

Том внимателно се вглеждаше в него.

— А защо пък трябва да тръгваме така, тайно?

— Защото, ако всички се струпат там, ще си останем без работа.

— Много е далеч!

Флойд каза обидено:

— Съобщавам ти го като на приятел. Ако не искаш, твоя воля. Брат ти ми помогна, затова го казах на вас.

— А ти сигурно ли знаеш, че тук няма работа?

— Слушай, аз три седмици обикалям тъдява и поне да бях намерил нещо, а то! Ако искаш да похарчиш дявол знае колко бензин напразно — търси сам. Не ви моля да тръгвате с мен. Колкото повече хора бъдат там, толкова по-малки са ми шансовете.

Том рече:

— Вярвам ти. Само че е много далеч. Надявахме се да поработим тук, надявахме се да си намерим жилище.

Флойд продължи все тъй търпеливо:

— Вие току-що пристигнахте. Има да научите още много неща. Ако ме послушате — ще имате само полза от това. Ако ли не — този урок скъпо ще ви струва. На постоянно жилище тук не разчитайте, защото в този край няма постоянна работа. Стомахът ще ви подгони скоро-скоро на друго място. Това е — казах ви всичко откровено.

— Все пак бихме искали да попитаме тук-таме — загрижено продума Том.

До съседната палатка се приближи лека кола. От нея слезе човек с комбинезон и синя риза. Флойд извика:

— Имахте ли късмет?

— Никаква работа няма тук и няма да има, преди да узрее памукът. — И човекът влезе в скъсаната палатка.

— Чу ли го? — попита Флойд.

— М-да… И все пак това са двеста мили!

— Засега вие още никъде не сте се установили. Мислете и решавайте.

— Според мен трябва да отидем там — каза Ал.

Том попита:

— А кога ще има тук работа?

— След един месец ще почнат да берат памука. Ако имате пари за дотогава, чакайте.

Том рече:

— Майка за нищо на света няма да се съгласи да отидем. Много е уморена.

Флойд вдигна рамене.

— Не ви карам насила. Направете, както е по-добре за вас. Което чух, това ви казвам.

Той взе от стъпалото потъналата в масло уплътнителка и грижливо я притъкми към блока.

— Помогни ми малко, моля ти се — обърна се той към Ал.

Том загледа как те внимателно надяват на болтовете тежката глава на блока и спокойно го спускат на мястото му.

— Трябва да решим това с нашите — рече той.

— Само, моля ви се, не казвайте на други хора — обади се Флойд. — Казвам го само на вас. Ако твоят брат не бе ми помогнал, уста нямаше да отворя.

Том каза:

— Е, благодарим ти. Трябва да решим всичко както трябва. Може и да тръгнем.

Ал рече:

— Ако не се съгласите, ще отида сам, ей богу. Все някак ще стигна — ще ме закарат дотам.

— И ще зарежеш семейството? — попита Том.

— Какво от това? Ще се върна. Ще се върна с пари.

— Майка няма да се съгласи — каза Том. — И татко също.

Флойд натъкми гайките и ги завинти отначало с пръсти.

— Аз и жена ми тръгнахме заедно с другите — рече той. — Там, у дома, и наум не би ми дошло да се отделя от близките си. Просто не бих се сетил за това. Отначало бяхме всички заедно, после дойдохме тук, другите продължиха напред, а сега къде са се дянали, един бог знае. Оттогава все ги търся, навсякъде питам за тях. — Той захващаше гайките с ключа и равномерно ги завинтваше една след друга.

Том клекна до колата и като премрежи очи, погледна редиците палатки, отъпканата трева между тях.

— Не, драги — каза той на Ал, — майка няма да те пусне.

— А според мен сам човек по-лесно ще намери работа.

— Може би. И все пак тя няма да се съгласи.

В лагера пристигнаха две препълнени коли; хората, които седяха в тях, бяха унили. Флойд вдигна очи и не ги попита имали ли са късмет. На прашните им лица се четеше тъга и упорство. Слънцето клонеше на запад; Хувървил и върбите зад него се къпеха в жълта слънчева светлина. Децата се измъкнаха полека-лека от палатките и заскитаха из лагера. Жените също наизлязоха и накладоха огньове. Мъжете се събраха на малки групи и наклякали един до друг, почнаха разговори.

Един нов шевролет сви право към лагера. Той спря сред палатките. Том попита:

— Кои ли са пък тези? Май че не са тукашни.

Флойд рече:

— Не знам. Сигурно са полицаи.

Вратата на автомобила се отвори и от него излезе един човек. Спътникът му остана вътре. Мъжете, които бяха наклякали, погледнаха към новодошлите и разговорите им стихнаха. Жените, шетайки край огньовете, крадешком поглеждаха блестящата кола. Децата тръгнаха към нея, като избираха най-сложни пътища, кръжейки сред палатките.

Флойд остави ключа. Том стана. Ал изтри ръце в панталона си. И тримата тръгнаха към шевролета. Човекът, който беше слязъл от колата, носеше панталон със защитен цвят и фланелена риза. На главата си имаше шапка с права периферия. В джоба на ризата му, зад плет от писалки и жълти моливи, стърчеше снопче хартия, а от джоба на панталона му се подаваше бележник с металически корици. Човекът се запъти към една от групите и наклякалите мъже го посрещнаха с недоверие и мълчание. Те го следяха, без да мърдат; бялото на очите им проблясваше под зениците, защото те гледаха нагоре, без да вдигат глави. Том, Ал и Флойд бавно — сякаш от нямане какво да правят — се приближиха.

Човекът попита:

— Искате ли да получите работа? — Всички го гледаха мълчаливо и с недоверие. От целия лагер тук вече се стичаха хора.

Накрая някой отговори:

— Искаме, разбира се. А къде е тази работа?

— В окръга Тюлеър. Там започва беритбата на плодове. Трябват много хора.

Флойд се обади:

— А вие ли наемате работниците?

— Да, аз.

Хората се струпаха около човека в плътен кръг. Един висок мъж с работен комбинезон свали черната си шапка и започна да вчесва с пръсти дългите си черни коси.

— А колко ще платите? — попита той.

— Не мога да ви кажа точно. Около трийсет цента.

— А защо не можете да кажете? Нали вие сам наемате работниците?

— Да — съгласи се човекът с панталона със защитен цвят. — Но всичко зависи от цените на плодовете. Може да получите малко повече, а може и малко по-малко.

Флойд излезе напред. Той спокойно каза:

— Аз ще дойда, мистър. Но щом наемате работници, трябва да имате съответни документи. Покажете ги, а после ни напишете бележка, в която да се казва къде ще работим, кога и колко ще ни плащат и я подпишете. Тогава ще дойдем.

Наемателят на работници свирепо го погледна:

— Ти какво, да не искаш да ме учиш как да върша собствената си работа?

Флойд каза:

— Ако дойдем да работим при вас, това е и наша работа.

— Не ме учи какво да правя. Казвам ви, че ми трябват хора.

Флойд яростно извика:

— А колко хора ви трябват и по колко ще им плащате — за това мълчите.

— И аз самият не зная още!

— Тогава какво право имате да наемате хора?

— Право ли? Имам право да върша работата си така, както намеря за добре. А ако ви е по-приятно да си търкате задниците тук — никой не ви вика насила.

Аз наемам работници за окръга Тюлеър. Ще ми трябват много хора.

Флойд се обърна към тълпата мъже. Сега те стояха, гледайки мълчаливо ту Флойд, ту наемателя на работници. Флойд каза:

— Два пъти вече как ми погаждат тоя номер. Може би му трябват хиляда души. А там ще се съберат пет хиляди и той ще плаща по петнайсет цента на час. И вие ще се съгласите, защото няма да има какво да ядете. Щом иска да наеме хора, нека ги наеме, но да напише всичко на книга и да спомене колко ще се плаща. Поискайте му да покаже документите си. Той няма право да наема без документи.

Наемателят на работници погледна към шевролета си и извика:

— Джо!

Спътникът му надникна от колата, отвори широко вратата и излезе. Той носеше брич и ботуши с връзки. Отстрани на патрондаша му, опасан около кръста, висеше тежък револверен кобур. Към тъмната риза бе прикрепена значката на помощник-шерифите. Той крачеше бавно, клатушкайки се. На лицето му играеше лека усмивка.

— Какво има? — Кобурът подскачаше назад-напред по бедрото му.

— Я виж, Джо, дали не си срещал някога тоя юнак.

Помощник-шерифът попита:

— Кой?

— Ей този. — И наемателят на работници посочи Флойд.

— А в какво се е провинил? — попита помощник-шерифът, усмихвайки се на Флойд.

— Той е червен, подстрекава хората.

— Хм. — Помощник-шерифът бавно мина отстрани, за да види Флойд в профил; и лицето на Флойд поруменя.

— Виждате ли! — викна Флойд. — Ако той вършеше всичко честно, нямаше защо да води със себе си помощник-шериф.

— Срещал ли си го някога? — повтори наемателят на работници.

— Хм. Май че ми е познат. Миналата седмица ограбиха един парк с оказионни автомобили — според мен той беше там. Точно тъй! Той беше, главата си залагам. — Усмивката веднага изчезна от лицето му. — Сядай в колата — заповяда той и откопча кобура си.

Том рече:

— Арестувате човека, без да е виновен.

Помощник-шерифът рязко се обърна.

— А ти компания ли искаш да му правиш? Опитай се само, щом си отвориш устата, ще прибера и теб. Около този парк се въртяха двама души.

— Миналата седмица аз изобщо не съм бил в Калифорния — каза Том.

— Е, може пък другаде да те търсят. По-добре си мълчи.

Наемателят на работници отново се обърна към тълпата мъже:

— Не слушайте тези червени негодници. Те са смутители, събереш ли се с такива, само беда ще си навлечеш. Хайде, тръгвайте за Тюлеър, ще взема всички ви на работа.

Никой не му отговори.

Помощник-шерифът каза:

— Съветвам ви да тръгнете. — Слабата усмивка отново се появи на лицето му. — Отделът за здравеопазване нареди да се вдигне този лагер. А ако имате тука при вас и други червени, може да пострадате и по-солидно. Тръгнете за Тюлеър. Няма смисъл да стоите тук. Съветвам ви приятелски. Иначе ще дойдат тук полицаи и сигурно няма да са с голи ръце…

Наемателят на работниците рече:

— Казвам ви, трябват ми хора. Ако пък не искате да работите, правете каквото щете.

Помощник-шерифът се усмихна:

— Ако не искат да работят, няма за какво да стоят в нашия щат. Веднага ще ги експедираме оттук.

Флойд стоеше като вкаменен до помощник-шерифа, тикнал палци зад колана си. Том го погледна крадешком и веднага наведе очи.

— Това е всичко — каза наемателят на работници. — В окръга Тюлеър ни трябват хора — работа има много.

Том бавно вдигна очи и видя, че жилите на китките на Флойд са се издули. Ръцете на Том също се вдигнаха и палците му се пъхнаха зад колана.

— Да, това е всичко. И утре сутринта тук да не е останал нито един.

Наемателят на работници седна в колата.

— Е — каза помощник-шерифът на Флойд, — какво стоиш, сядай вътре! — Той протегна голямата си лапа и хвана Флойд за левия лакът. Флойд се отскубна и още в същия миг замахна с дясната си ръка. Той удари с юмрук месестата муцуна на помощник-шерифа и се втурна да бяга, криволичейки между палатките. Преследвачът му се олюля и Том го препъна с крак. Помощник-шерифът падна и се търколи на една страна, хващайки се за револвера си. Флойд тичаше, като ту се скриваше зад палатките, ту отново се показваше. Помощник-шерифът гръмна, както лежеше. Една жена, която стоеше пред една палатка, силно извика и погледна раздробената си ръка. Нищо не бе останало от костите, пръстите висяха сякаш на конци, разкъсаното месо стана бяло, безкръвно. В далечния край на лагера се мярна фигурата на Флойд, устремил се към върбите. Помощник-шерифът седна и отново насочи револвера, но в тази минута от тълпата изскочи пастор Кейси. Той ритна помощник-шерифа във врата и отстъпи назад, гледайки как едрият мъж се сгърчва и изгубва съзнание.

Чу се рев на мотор и шевролетът излетя на пътя, оставяйки след себе си облак прах. Той свърна към шосето и скоро се изгуби от очи. Жената все още гледаше осакатената си ръка. По края на раната се появиха дребни капки кръв. От гърлото на жената се изтръгнаха сподавени вопли и истеричен смях, който ставаше все по-силен и по-силен.

Помощник-шерифът лежеше на една страна, заровил отворената си уста в праха.

Том вдигна револвера, измъкна пълнителя и го хвърли в храстите, сетне извади последния патрон от цевта.

— На такъв не бива да се дава оръжие в ръцете — каза той и хвърли револвера на земята.

Около осакатената жена се събра цяла тълпа; жената плачеше и от време на време истерично изпищяваше.

Кейси се приближи до Том.

— Махай се оттук. Иди сред върбите и чакай там.

Той не знае кой го е ударил, но видя, че ти го препъна.

— Никъде няма да вървя — отвърна Том.

Кейси опъна шия и му прошепна на ухото:

— Ще вземат отпечатъци от пръстите ти. Ти наруши декларацията. Ще те върнат в затвора.

Том едва чуто пое дъх:

— Вярно, дявол да го вземе! Съвсем забравих.

— И по-живо — каза Кейси. — Докато не се е свестил.

— Много ми се ще да взема револвера — рече Том.

— Не. Не бива. Ако всичко мине благополучно, ще ти свирна четири пъти.

Том, без да бърза, се дръпна настрана, после усили крачка и скоро се изгуби сред върбите край реката.

Ал се приближи до лежащия на земята помощник-шериф.

— Божичко — каза с възхищение той, — хубаво си го наредил!

Хората все още гледаха проснатото тяло. И изведнъж някъде далеч се чу вой на сирена; той прозвуча пискливо, после секна, сетне отново изпищя, но този път по-отблизо. Безпокойство обзе хората. Те затъпкаха на едно място и след миг се пръснаха на различни страни, всеки към своята палатка. Край помощник-шерифа останаха само Ал и проповедникът.

Кейси се обърна към Ал.

— Махай се оттук — каза той. — Върви си в палатката. А ако те питат — не знаеш нищо.

— Така ли? Ами ти?

Кейси се усмихна:

— Все някой трябва да поеме вината върху себе си. Деца нямам. Ако ме пратят в затвора, ще поседя там, и толкоз. И без това никаква помощ не виждате от мен.

Ал рече:

— Това все още не е причина, за да…

— Върви, върви — рязко го прекъсна Кейси. — Няма какво да се замесваш в тази работа.

Ал се наежи:

— Не ще позволя на никого да ме командува!

Кейси тихо изрече:

 

 

— Ако хлътнеш ти, всички от вашите ще пострадат, цялото семейство. Пет пари не давам за тебе. Но заради теб ще пострадат и баща ти, и майка ти. А Том могат отново да го пратят в Макалистър.

Ал се позамисли.

— Добре — каза той. — И все пак ти си голям глупак.

— Е, и така да е — отвърна Кейси. — Какво от това?

Сирената не преставаше да пищи и всеки път се чуваше все по-близо и по-близо. Кейси коленичи до помощник-шерифа и го обърна по гръб. Помощник-шерифът застена и смръщи чело, мъчейки се да отвори очи. Кейси изтри праха от устата му. Хората седяха в палатките си, спуснали полите им. В лъчите на залязващото слънце въздухът изглеждаше червен, а сивите брезентови палатки — сякаш излети от бронз.

На шосето изсвириха гуми и в лагера бързо навлезе един открит форд. От него скочиха четирима мъже с пушки. Кейси се изправи и се приближи до тях.

— Какво, дявол да го вземе, става тук?

Кейси отговори:

— Повалих вашия човек.

Един от пристигналите се приближи до помощник-шерифа. Пострадалият беше вече дошъл в съзнание и се надигна на лакът, опитвайки се да седне.

— Какво се е случило тук?

— Ето какво — каза Кейси, — той така буйствуваше, че аз го ударих. Почна да стреля — рани една жена. Тогава го ударих още веднъж.

— А какво си направил преди това?

— Възразих му — отвърна Кейси.

— Сядай в колата.

— Добре — рече Кейси и седна на задната седалка. Двама от пристигналите помогнаха на помощник-шерифа да се изправи на крака. Той внимателно попипа врата си. Кейси каза:

— Ей в онази палатка кръвта на една жена изтича заради неговата точна стрелба.

— Ще видим това по-после. Майк, кой те удари — ей този ли?

Помощник-шерифът още не бе дошъл съвсем на себе си и се взря с мътен поглед в Кейси.

— Не мога да си спомня.

— Аз бях — каза Кейси. — Ти сгреши — подгони другиго.

Майк бавно поклати глава.

— Не, мисля, че не е този. Ох, лошо ми става!

Кейси рече:

— Няма да се съпротивлявам. По-добре вижте какво става с жената.

— Къде е тя?

— Ей там.

Най-старшият от помощник-шерифите закрачи към палатката с пушка в ръка. Като стигна до нея, той попита нещо, после влезе и скоро излезе. Върнал се при колата, той каза с нотка на гордост:

— Е-е-е! Това може да стори само един четирийсет и петкалибров пистолет! Направили са й пристягаща превръзка. Ще пратим лекар.

Двама помощник-шерифи седнаха от двете страни на Кейси. Сирената изпищя. В лагера цареше мъртва тишина. Полите на палатките бяха спуснати, не се показваха никакви хора. Колата изви рязко в обратна посока и излезе от лагера. Вдигнал високо глава на слабата си, жилеста шия, Кейси седеше гордо между конвойните си. На лицето му играеше лека и странна, сякаш тържествуваща усмивка.

Когато помощник-шерифите си отидоха, хората излязоха от палатките. Слънцето залезе и над лагера се спусна синкавият вечерен здрач. На изток планините бяха все още жълто обагрени от слънчевите лъчи. Жените се върнаха при угасналите огньове. Мъжете отново се събраха на групи и почнаха тихо да разговарят, клекнали на земята.

Ал изпълзя изпод брезента и закрачи към върбите — да свирне на Том. Майката също излезе и се зае да кладе малък огън от тънки клони.

— Татко — каза тя, — няма да ви дам този път много ядене. Днес ядохме късно.

Бащата и чичо Джон седяха край палатката, гледайки как майката бели картофи и ги реже на колелца над един тиган с много мазнина. Бащата рече:

— И какво, по дяволите, накара проповедника да стори това?

Рути и Уинфийлд се приближиха крадешком, за да чуят разговора.

Чичо Джон правеше дълбоки бразди в земята с един дълъг, ръждив гвоздей.

— Той разбира какво значи грях. Питах го и ми обясни всичко; само не знам правилно ли е да се мисли така. Той казва: ако човек мисли, че е сторил грях, значи, наистина го е сторил. — Очите на чичо Джон бяха уморени, тъжни. — Винаги съм се крил от всички — рече той. — Имам такива грехове, за които никому не съм разправял.

Майката се обърна към него:

— И не бива да разправяш за тях, Джон. Довери ги на бога. Не обременявай хората с греховете си. Това не е хубаво.

— Но те мира не ми дават — каза Джон.

— Все едно, не ги разправяй на другите. Иди на реката, гмурни главата си под водата и си изкажи всичко.

Бащата бавно кимаше, като слушаше майката.

— Жената правилно казва. Ще ти олекне, когато разправиш на другите греховете си, ала после всички ще ги знаят.

Чичо Джон погледна позлатените от слънцето планини и тази позлата се отрази в зениците му.

— Все се мъча да ги потисна — рече той, — но не мога. Ръфат душата ми като гладни кучета.

Зад гърба му Роуз от Шарън, олюлявайки се, излезе от палатката.

— Къде е Кони? — ядосано попита тя. — Толкоз време не съм го виждала. Къде се е дянал?

— Не съм го зървала — отговори майката. — Като го видя, ще го пратя при теб.

— Не съм добре — рече Роуз от Шарън, — а той ме оставя сама.

Майката погледна подпухналото лице на дъщеря си.

— Ти си плакала — каза тя.

Сълзите отново нахлуха в очите на Роуз от Шарън.

Майката продължи с твърд глас:

— Я се постегни! Не си сама — толкова хора сме. Постегни се! Седни да белиш картофи. И недей сама да оплакваш себе си.

Роуз от Шарън понечи да се върне в палатката. Тя се мъчеше да избегне строгия поглед на майка си, но този поглед я принуди да отиде бавно до огъня.

— А защо го няма? — каза тя. В очите й вече не блестяха сълзи.

— Залавяй се за работа — рече майката. — Иначе ще седиш в палатката и сама ще оплакваш себе си. Нямах време досега да се заема с теб. Ала ей сега ще сторя това. Вземи ножа и почни да белиш картофи.

Роуз от Шарън послушно коленичи край огъня. Тя рече гневно:

— Само да ми дойде! Ще му кажа аз на него!

Устата на майката се разтегна в бавна усмивка.

— Гледай да не те напердаши. Сама си търсиш боя — хленчиш, оплакваш се. Ако те набие, ще му бъда много благодарна. — Очите на Роуз от Шарън блеснаха от негодувание, но тя не каза нищо.

Чичо Джон натика дълбоко в земята ръждивия гвоздей.

— Не мога повече да мълча — извика той.

Бащата рече:

— По дяволите, тогава говори! Да не си убил някого!

Чичо Джон бръкна с пръсти в джобчето за часовник и измъкна от него една сдиплена мръсна банкнота. Той я разгъна и я показа на бащата.

— Пет долара.

— Да не си ги откраднал? — попита бащата.

— Не, мои са. Скрих ги.

— Какво, тогава парите са си твои.

— Да, но нямам право да ги крия.

— Аз не виждам в това никакъв грях — каза майката. — Парите са твои.

Чичо Джон бавно заговори:

— Не е там работата, че съм ги скрил. Важното е за какво съм ги скрил. За да се напия. Знаех, че някой ден ще ми бъде толкова тежко, че ще трябва да се напия. Мислех, че още не е дошъл този ден… А ето че проповедникът отиде в затвора, за да избави Том.

Бащата отново закима, после наклони глава встрани, вслушвайки се внимателно в думите на Джон. Рути, пълзейки на лакти, се приближи като кученце; Уинфийлд я следваше. Роуз от Шарън изчопляше едно дълбоко оченце от един картоф. Вечерният здрач се сгъсти и стана още по-син.

Майката сухо каза:

— Не разбирам защо трябва да се напиеш, щом проповедникът е избавил Том.

— Не знам. Много ми е тежко — тъжно продължи чичо Джон. — И тъй просто стори това. Направи крачка напред и каза: „Аз съм виновният.“ И го прибраха. А аз ще отида да се напия.

Бащата рече, поклащайки глава:

— А защо трябва да се приказва за това? Ако бях на твое място, щях да отида да се напия, без да приказвам много-много.

— Можех да изкупя греха си, а не се възползувах от случая — все тъй тъжно продължи чичо Джон. — Трябваше да сграбча здраво този случай, а аз го изпуснах… Слушай! Ти имаш пари. Дай ми два долара.

Бащата неохотно пъхна ръка в джоба си и извади кожената си кесия.

— За да се напиеш, седем долара не са ли ти множко? Какво, да не си решил шампанска вода да си поръчаш?

Чичо Джон му подаде петте си долара.

— Аз и за два мога да се напия. Не ми трябва да си навличам още един грях — прахосничество. Каквото имам у себе си, това и ще похарча. Винаги съм правил така.

Бащата взе мръсната банкнота и даде на чичо Джон два сребърни долара.

— Вземи — каза той. — Щом трябва, значи, трябва. И никой не бива да ти дава акъл.

Чичо Джон взе двете монети.

— Не се сърди… Нали знаеш, трябват ми.

— Зарежи тая работа — каза бащата. — Ти си знаеш най-добре дали наистина ти трябват.

— Цяла нощ имам пред себе си — как иначе ще я понеса? — рече чичо Джон. Той се обърна към майката:

— Нали не ми се сърдиш?

Майката не вдигна глава.

— Не — тихо отвърна тя. — Не… Върви…

Чичо Джон стана като окаян самотник, закрачи напред и се скри в полумрака. Той излезе на шосето и го прекоси край бакалницата. Като се приближи до вратата със защитна мрежа, той свали шапката си, запокити я в праха и обзет от пристъп на самоунижение, я стъпка с крак. И смачканата черна шапка остана да лежи в праха. Като влезе в бакалницата, той се упъти право към полиците, където зад една телена мрежа стояха бутилки уиски.

Бащата, майката и децата гледаха след чичо Джон. Роуз от Шарън изразяваше негодуванието си, като не вдигаше очи от картофите.

— Бедният! — каза майката. — Може би трябваше… но не… За пръв път виждам човек да се погубва така.

Рути се обърна в праха на една страна, за да се доближи до Уинфийлд, притегли го до себе си за ухото и му зашепна:

— Сега ще бъда пияна. — Уинфийлд прихна и веднага здраво стисна устни. Сдържайки дъха си, за да не избухнат в смях, морави от напрежение, децата изпълзяха зад палатката, скочиха на крака и с крясъци побягнаха с все сила. Те се скриха сред върбите и там дадоха воля на смеха си. Рути разкриви очи, затича насам-натам, залитайки ту на една, ту на друга страна, и изплези език. — Аз съм пияна — рече тя.

— Виж! — извика Уинфийлд. — Виж ме, аз съм чичо Джон. — Той замаха ръце и изду бузи; и се въртя като пумпал, докато му се зави свят.

— Не! — викна Рути. — Ето как трябва! Ей така! Аз съм чичо Джон. Аз съм съвсем пияна.

Том и Ал тихо вървяха сред върбите и изведнъж видяха разлудувалите се деца. Беше вече тъмно. Том се спря, вглеждайки се в децата.

— Та това са Рути и Уинфийлд. Какво ли им има? — Том и Ал се приближиха. — Да не сте полудели? — попита Том.

Децата прекъснаха играта си и се смутиха.

— Ние… ние играем — каза Рути.

— Ама че глупава игра — рече Ал.

Рути дръзко му отвърна:

— Не е по-глупава от другите.

Ал отмина, казвайки:

— Рути имитира свиня, която колят. Отдавна упражнява това. Сега тъкмо й се удава тази възможност.

Рути направи гримаса зад гърба му: разтегна с пръсти устните си, изплези език, дразнейки Ал с всичките й известни средства, но той не се обърна. Тя погледна Уинфийлд, желаейки да продължат играта, но всичко беше пропаднало. Те и двамата знаеха това.

— Да отидем на реката и да топнем в нея глави — предложи Уинфийлд. Децата тръгнаха към брега, провирайки се сред върбите; беше ги яд на Ал.

Ал и Том вървяха бавно към лагера. Том каза:

— Не е трябвало Кейси да прави това. Наистина то можеше да се очаква от него. Той все приказваше, че с нищо не ни помага. Чуден човек е той, Ал. Все мисли, мисли.

— Нали е проповедник — такава му е работата — отговори Ал. — Дявол знае с какво са им пълни главите.

— А как мислиш, къде е отишъл Кони?

— Сигурно зад някой храст.

— Много далечен храст си е избрал.

Те вървяха сред палатките, придържайки се по-близо до тях. Край палатката на Флойд ги спря тихо повикване. Те свиха към нея и клекнаха край входа й. Флойд леко повдигна края на брезента.

— Е, какво, тръгвате ли?

Том каза:

— Не знам. Мислиш ли, че ще е по-добре да заминем?

Флойд горчиво се разсмя:

— Нали чу какво каза помощник-шерифът? Ако не се махнеш оттук, ще те изгорят заедно с лагера. Мислиш, че този негодник няма да си върне за боя ли? Бандата му още тази вечер ще нахълта тук да запали лагера.

— Може би наистина ще е по-добре да се махаме оттук — рече Том.

— Ти къде ще вървиш?

— Там, където ти казах — на север.

Ал рече:

— Слушай! Един тук ми разправи за някакъв правителствен лагер. Къде е той?

— Там сигурно е пълно с хора.

— И все пак бих искал да знам къде е той.

— Ще тръгнете по шосе номер 99 на юг. Като изменете дванайсет-четиринайсет мили, ще завиете на изток към Уийдпач. Лагерът е близо до града. Само че там е пълно.

— Казват, че бил хубав лагер — рече Ал.

— Много хубав. И се отнасят с теб като с човек, а не като с куче. Няма никакви полицаи. Само че там сигурно е пълно.

Том се обади:

— Едно не мога да разбера защо този помощник-шериф така се разбесня? Просто гледаше непременно да направи скандал; просто сякаш търсеше човек, с когото да се заяде.

Флойд каза:

— Не знам как е тук, но на север веднъж говорих с един помощник-шериф — симпатичен човек, не като другите — и той ми призна, че помощник-шерифите, щат не щат, трябва да арестуват хора. Шерифът получава за всеки арестант по седемдесет и пет цента на ден, а за храната на арестувания отиват само двайсет и пет. Щом няма арестанти, значи, и шерифът няма да има доходи. Този човек ми разказа, че цяла седмица не бил арестувал никого и тогава шерифът му рекъл: ако няма арестанти, ще ти сваля значката. Затова днешният негодник гледаше с четири очи да не си отиде с празни ръце.

— Да, трябва да се махаме оттук — рече Том. — Сбогом, Флойд.

— Сбогом. Може пак да се видим някъде.

— Всичко хубаво — каза Ал. И двамата тръгнаха през тъмния лагер към палатката на Джоудови.

Картофите съскаха и пръскаха мазнина в огъня. Майката обръщаше дебелите колелца с лъжица. Бащата седеше до огъня, прегърнал колене. Роуз от Шарън беше в палатката.

— Том си иде — извика майката. — Слава богу!

— Трябва да се махаме оттук — рече Том.

— Защо?

— Флойд казва, че ще запалят лагера още тази нощ — отвърна той.

— Но за какъв дявол — учуди се бащата. — Нищо лошо не сме сторили.

— Нищо не сме сторили, ала помощник-шерифът си отиде бит — рече Том.

— Не сме го били ние.

— Но той сам казваше, че ще ни изгонят оттук.

Роуз от Шарън попита:

— Не сте ли виждали Кони?

— Видяхме го — каза Ал. — Вървеше по брега. Отиваше на юг.

— Да не би… да е намислил да избяга?

— Кой го знае.

Майката се обърна към нея.

— Розашарн, не може да те разбере човек, разправи всичко както трябва. Казвал ли ти е Кони нещо?

Роуз от Шарън мрачно отговори:

— Каза, че по-добре щяло да бъде да си е останал в къщи и да се учи за тракторист.

Никой не продума нито дума. Роуз от Шарън гледаше в огъня и очите й проблясваха, озарени от пламъците. Картофите в тигана силно съскаха. Роуз от Шарън подсмръкна и изтри носа си с ръка.

Бащата каза:

— Кони е никаквец. Отдавна разбрах това. Нищо човек, само приказките му големи.

Роуз от Шарън стана и влезе в палатката. Тя легна на дюшека и обърнала се по корем, зарови лице в ръцете си.

— Дори да го хванат и върнат обратно, не си струва — рече Ал.

Бащата отвърна:

— Да, щом е такъв никаквец, не ни трябва.

Майката надникна в палатката да види какво прави Роуз от Шарън. Тя каза на бащата:

— Ш-шт!… Не приказвай такива работи!

— Той е никаквец — настояваше бащата. — Все едно и също си дъдреше: това ще направя, онова ще направя. А нищо не вършеше. Не исках пред него да казвам това, но щом е избягал, тогава…

— Ш-шт! — рече тихо майката.

— Какво пък! Защо „ш-шт“? Нали е избягал — така ли е?

Майката разбърка картофите, съскащата мазнина пръсна на всички страни. Тя хвърли клони в огъня, пламъците се издигнаха нагоре и осветиха палатката. Майката каза:

— Розашарн ще си има дете. И то ще прилича и на нея, и на Кони. Не бива детето още от малко да чува да наричат баща му никаквец.

— А по-добре ли е да го лъжем? — рече бащата.

— Не — прекъсна го майката. — Но ако той беше умрял? Ти и тогава ли щеше да го хулиш?

В спора им се намеси Том:

— Хайде и вие! Откъде знаете дали е избягал, или не? Нямаме време за разговори. Трябва да ядем и да тръгваме.

— Да тръгваме ли? Нали току-що пристигнахме! — Майката се вглеждаше в него през озарената от огъня тъмнина.

Том почна спокойно да й обяснява:

— Тази вечер ще подпалят лагера, майко. Знаеш, че няма да търпя да гледам как гори покъщнината ми пред собствените ми очи, няма да търпят и татко, и чичо Джон. Ще се сбием с тях, а не бива, защото ще ме арестуват и върнат в затвора. А ето че днес това насмалко щеше да стане, ако не беше проповедникът.

Майката го слушаше и обръщаше картофите в горещата мазнина. И веднага реши.

— Елате! — извика тя. — Сядайте да ядем. Трябва да побързаме. — И нареди около огъня алуминиевите чинии.

Бащата каза:

— Какво ще правим с Джон?

— А къде е той? — попита Том.

Бащата и майката помълчаха, после бащата рече:

— Отиде да се напие.

— Господи! — извика Том. — Намерил време! Къде да го търсим?

— Не знам — отговори бащата.

Том стана.

— Добре, вие яжте и качете багажа в колата, а аз ще отида да търся чичо Джон. Той е сигурно в бакалницата, отвъд пътя.

Том бързо тръгна нататък. Край палатките и колибите горяха малки огньове и отблясъците им падаха върху лицата на окъсаните мъже и жени, на наклякалите край огъня деца. Тук-таме в палатките светеха газени лампи и по брезентите шаваха грамадни човешки сенки.

Том измина прашния път, излезе на бетонното шосе и го пресече срещу малката бакалница. Той се спря до вратата със защитна мрежа и надникна вътре. Собственикът, дребен побелял човек с настръхнали мустаци и с някакъв неопределен израз във воднистите очи, четеше вестник, облегнал гърди на тезгяха. Той беше с дълга бяла престилка и тънки голи ръце. Зад гърба му бяха наредени планини, пирамиди, стени от консервени кутии. Той вдигна глава, като видя Том, и премрежи едното си око, сякаш се прицелваше.

— Добър вечер. С какво мога да ви услужа?

— С чичо ми — отговори Том. — Бил ли е тук и ако е бил, къде мога да го намеря?

Собственикът го погледна с недоумение и безпокойство. Той докосна с пръсти върха на носа си и лекичко го разтърка, за да престане да го сърби.

— Вечно губите някого — каза той. — По десет пъти всеки ден идват тук и чувам все едно и също: „Ако видите един човек — казва се еди-как си, изглежда еди-как си, — кажете му, че сме заминали на север.“ И това е всеки ден.

Том се засмя.

— И аз ще ти кажа: ако видиш един сополанко на име Кони, прилича на койот, кажи му да върви по дяволите. Кажи му и това, че сме заминали на юг. Ала не той ми трябва. Дошъл съм да ви питам, не е ли идвал тук да пие един човек на около шейсет години, с черни панталони и с черна коса, тук-таме прошарена?

Очите на собственика се оживиха.

— Да, разбира се, той беше тук. Никога не бях виждал такова нещо. Дойде до вратата, хвърли шапката си на земята и я смачка с краката си. Ето я, у мене е. — Той измъкна изпод тезгяха една прашна, безформена шапка.

Том я взе:

— Негова е, той е бил.

— Хм, той си купи два пайнта уиски и нито дума не ми каза. Отвори едната бутилка и веднага я налегна. А аз продавам напитки само за в къщи. Казвам му: „Слушай, тук не можеш да пиеш. Трябва да излезеш вън.“ Той прекрачи прага и ако щеш вярвай, ако щеш, не — с четири глътки пресуши цялата бутилка. После я хвърли настрана и се облегна на вратата. Очите му помътняха. Каза: „Благодаря ви, сър“, и си отиде. Не бях виждал досега така да се пие.

— Отиде ли си? Накъде? Аз съм тръгнал да го търся.

— Ей сега ще ви кажа. Не бях виждал досега да се пие така, затова го гледах внимателно. Той тръгна ей натам, на север. По шосето мина една кола, освети го и аз видях как той свърна към реката, а краката му се подгъваха. Беше вече отворил и другата бутилка. Сигурно е някъде наблизо, не може да е отишъл надалеч.

Том каза:

— Благодаря, ще вървя да го търся.

— А шапката ще вземете ли?

— Да, разбира се. Тя ще му трябва. Благодаря.

— А какво му е? — попита собственикът. — Пиеше, но си личеше, че върши това без удоволствие.

— Нищо… малко се е разтъжил. Е, всичко хубаво. А ако видиш онзи празноглавец Кони, кажи му, че сме заминали на юг.

— Толкова такива заръки съм чувал, че просто не мога да ги запомня.

— Та никой не те кара да ги запомняш — отвърна Том и излезе с прашната черна шапка на чичо Джон в ръце. Той прекоси шосето и тръгна покрай него. Долу в падината лежеше Хувървил; мъждукаха светлинките на огньовете, през палатките прозираше светлината на фенерите. Някъде в лагера дрънкаха на китара, акордите следваха бавно един подир друг, без някаква връзка — изглежда, китаристът се упражняваше. Том забави крачките си, ослушвайки се, после, без да бърза, продължи напред, като от време на време се спираше и напрягаше слух. Така той измина четвърт миля и накрая чу това, което му трябваше. Долу до крайпътния насип един пресипнал глас пееше нещо, без каквато и да е изразителност, без каквато и да е мелодия. Том наведе глава встрани, за да чуе по-добре.

Монотонният глас пееше:

Далеч от земната обител

душата ми се устреми,

далеч — при нашия Спасител, —

там горе в сяйни висини.

После се чу неясен брътвеж и накрая всичко стихна. Том се затича по насипа натам, откъдето идваше гласът. След малко той се спря и отново се ослуша. Сега гласът беше съвсем близо, той пееше все така бавно и без всякаква мелодия:

Маги береше душа,

каза ми да не скърбя —

че дар ме чака безцен:

нейните гащи — за мен!

Том внимателно продължи напред. Той видя в мрака една неясна фигура, доближи я тихо и седна до нея. Чичо Джон надигна бутилката и уискито с бълбукане затече в гърлото му.

Том спокойно каза:

— Стой! А на мен?

Чичо Джон се обърна към него:

— Кой си ти?

— Много скоро ме забрави. Четири пъти вече надигаш шишето, а аз само веднъж.

— Не, Том. Не ме прави на глупак. Никой не е стоял край мен. Теб те нямаше тук.

— А нали сега съм тук? Може би все пак ще ми дадеш да си сръбна?

Чичо Джон отново поднесе бутилката към устата си и уискито забълбука. Бутилката се изпразни.

— Няма вече — каза той. — Ех, тъй ми се ще да умра. Страшно ми се иска. Ей тъй, тихичко, сякаш заспиваш… Тихичко. Уморен съм аз. Тъй съм уморен! Да можеше да заспя и вече да не се събудя. — И той поде песента: „Ще нося корона — корона златна.“

Том рече:

— Чичо Джон, слушай. Ние заминаваме. Тръгвай с мен. Ще легнеш в камиона върху багажа и ще си поспиш.

Джон поклати глава.

— Не. Върви си. Не искам. Ще остана тук. Не си струва да се връщам. Каква полза от мен? Влача своите грехове със себе си като мръсни гащи, цапам добрите хора. Не. Няма да дойда.

— Да вървим. Не можем да тръгнем без теб.

— Ами, не можете. Каква полза от мен? От мене полза няма. Влача греховете си, мърся другите с тях.

— Не си само ти грешник, всички са такива.

Джон се наведе към него и хитро намигна. Том едва различаваше лицето му на светлината на звездите.

— Никой не знае моите грехове — никой, освен господ. Само той ги знае.

Том застана на колене. Попипа челото на чичо Джон — то бе топло, сухо. Джон непохватно отблъсна ръката му.

— Да вървим — продължаваше да го увещава Том. — Да вървим, чичо Джон.

— Няма да вървя. Уморен съм. Ще остана тук. Ей тук.

Том се приближи досами него. Той протегна юмрук до брадичката на чичо Джон, премери се два пъти, за да замахне както трябва, и като изви назад рамо, нанесе удара — умерен, но безпогрешен. Брадичката на Джон тракна и отскочи нагоре, той падна по гръб и се помъчи да стане. Но Том стоеше наведен над него и когато Джон се опря на лакът, Том го удари още веднъж. Чичо Джон се просна неподвижен на земята.

Том се изправи, вдигна отпуснатото, безчувствено тяло и го метна на раменете си. Той се олюляваше под тежестта на товара. Безжизнените ръце на Джон го удряха по гърба; Том дишаше тежко, крачейки бавно нагоре по насипа към шосето. По едно време по шосето се зададе автомобил и освети Том с фаровете си. Автомобилът забави за миг скоростта си и после бързо изчезна в мрака.

Том едва си поемаше дъх, вървейки през Хувървил към камиона на Джоудови. Чичо Джон се свести и почна слабо да се съпротивява. Том внимателно свали товара си на земята.

Палатката бе вече развалена. Ал подаваше вързопите в камиона. Брезентът беше готов да покрие отгоре багажа.

Ал каза:

— Бърже се е наредил.

Том отвърна, сякаш се извиняваше:

— Трябваше да го ударя малко, та да го приспя, бедния. Защото не искаше да дойде.

— Силно ли го удари? — попита майката.

— Не, не много силно. Скоро ще се съвземе съвсем.

Чичо Джон лежеше на земята. Беше му поприлошало. Той повръщаше, като леко се давеше.

Майката рече:

— Порцията ти картофи остана, Том.

Том се изкиска:

— Сега и хапка не ми се слага в устата.

Бащата извика:

— Край! Връзвай брезента, Ал.

Камионът бе готов за път. Чичо Джон заспа. Докато Том и Ал го вдигаха и натъкмяваха върху багажа, Уинфийлд, застанал зад камиона, се преструваше, че повръща, подражавайки на чичо Джон, а до него Рути затискаше устата си с ръка, за да не прихне.

— Готово! — каза бащата.

Том попита:

— А къде е Розашарн?

— Ето я — отвърна майката. — Ставай, Розашарн. Веднага тръгваме.

Роуз от Шарън седеше мълчаливо, оборила глава на гърди. Том се приближи до нея.

— Хайде, качвай се в камиона — каза той.

— Няма да тръгна с вас. — Тя не вдигна глава.

— Няма какво, трябва да дойдеш.

— Искам да бъда с Кони. Няма да тръгна без него.

На пътя, който водеше от лагера до шосето, излязоха три коли — стари, натъпкани с хора и всякаква покъщнина. Те вървяха и подрънкваха, осветявайки със слабите си фарове пътя.

Том рече:

— Кони ще ни намери. Помолих в бакалницата да му предадат къде сме заминали. Той ще ни намери.

Майката се приближи и застана до него.

— Хайде, Роуз. Хайде, мила — меко каза тя.

— Искам да го чакам.

— Не бива. — Майката се наведе, хвана Роуз от Шарън под ръка и й помогна да стане.

— Той ще ни намери — рече Том. — Не се безпокой. Ще ни намери. — Те вървяха от двете й страни.

— Може да е отишъл да купи книгите, по които ще учи — каза Роуз от Шарън. — Може да е намислил да ни изненада.

Майката рече:

— Може и така да е. — Двамата доведоха Роуз от Шарън до камиона, помогнаха й да се качи горе и като се пъхна под брезента, тя се скри в тъмнината.

Брадатият от покритата с трева колиба плахо се приближи до камиона. Той се въртеше край него, сложил ръце на гърба.

— Нямате ли нещо ненужно, което би могло да ни послужи? — попита той най-сетне.

Бащата отвърна:

— Не. Нямаме нищо за оставяне.

Том попита:

— А вие нима не заминавате?

Брадатият дълго го гледа.

— Не — отговори той накрая.

— Но нали ще запалят лагера?

Неуверените очи сведоха поглед към земята.

— Знам. Не ни е за пръв път.

— Защо тогава ще останете?

Смутеният поглед за миг се задържа върху лицето на Том, отразил червената светлина на гаснещия огън, и отново се плъзна надолу.

— И аз не знам. Много време иска събирането на багажа.

— Но като изгорят лагера, нали ще останете само с дрехите на гърба си?

— Знам. Вие наистина ли нямате нищо, което би могло да ни послужи?

— Не, вземаме всичко със себе си, до едно — отговори бащата.

Брадатият се повлече към колибата си.

— Какво му е? — попита бащата.

— Побъркал се е — отвърна Том. — Един човек ми каза — от побоя на полицаите било. Все по главата го били.

Още няколко коли, наредили се една след друга, излязоха от лагера и свиха към шосето.

— Хайде, татко. Време е да тръгваме. Чуй какво: ти, аз и Ал ще сме в кабината. Майка ще се качи горе. Или не. Майко, ти ще седнеш между мен и татко в кабината. Ал! — Том пъхна ръка под седалката и измъкна оттам един голям френски ключ. — Ал, ти седни отзад. Вземи това. За в случай на нужда. Ако някой се опита да се качи горе — цапни го по главата!

Ал взе ключа, прехвърли се през задния капак и се настани горе с ключа в ръка, преметнал крак върху крак. Том извади изпод седалката и железния крик и го остави на пода до спирачния педал.

— Така — каза той. — Сядай в средата, майко.

Бащата рече:

— Ами аз съм с празни ръце?

— Щом потрябва, пресегни се и грабни крика — отговори Том. — Дано само не става нужда. — Той натисна стартера и подрънкващият вентилатор се завъртя, машината заработи и спря, сетне отново заработи. Том запали фаровете и излезе от лагера на първа скорост. Слабите фарове плахо заопипваха пътя. Камионът се изкачи на шосето и зави на юг. Том каза:

— Понякога, щеш не щеш, дяволите те хващат.

Майката се намеси:

— Том… нали ми каза… нали ми обеща, че ще се въздържаш. Нали ми обеща?

— Да, майко. Опитвам се. Само че тези помощник-шерифи… Виждала ли си някога помощник-шериф без дебел задник? Въртят задниците си насам-натам и току стрелят с пистолетите си, където завърнат. Майко — продължи той, — ако те постъпваха според закона, нямаше да им се противим. Но не е тъй. Те искат да сломят духа ни. Искат да пълзим пред тях като бити кучета. Искат да ни тъпчат. Ей богу, майко, стигнахме дотам, че ако не пердашим тези негодници, не можем да се смятаме за хора. А те искат тъкмо това — да забравим, че сме хора.

Майката каза:

— Ти ми обеща, Том. Нали с клетия малък Флойд стана същото. Познавах майка му. Докъде го доведоха!

— Въздържам се, майко. Честна дума, въздържам се. Но нали не искаш да пълзя като бито куче, да влача корем в праха?

— Моля те, Том. Пази се. Виждаш, семейството се разпада. Пази се.

— Ще гледам да се пазя, майко. Само че трудно ще се въздържа, когато почне да ме гази някой от онези с дебелите задници. Да е по закона, разбирам. Но няма такъв закон да се подпалват лагерите.

Камионът друсаше. Напред се показа малка редица червени фенери, която преграждаше пътя.

— Сигурно някакво отклонение — рече Том. Той намали скоростта и спря и още в същата минута камионът бе заобиколен от цяла тълпа. Едни държаха в ръце кирки, други — пушки. Някои имаха каски, а останалите — фуражки на Американския легион^[1]. Един от тълпата надникна в кабината и топлият дъх на уиски изпревари думите му.

— Къде сте тръгнали? — Той просто навря червената си физиономия в лицето на Том.

Том замръзна. Ръката му се плъзна надолу и напипа крика. Майката с все сила го стисна за лакътя. Том каза:

— Ние… — и изведнъж в гласа му прозвучаха угоднически нотки. — Ние не сме тукашни — рече той. — Казаха ни, че имало някакъв си окръг Тюларе, там сме могли да получим работа.

— Не си тръгнал накъдето трябва, миличък. В нашия град не ни трябват никакви мръсни оки.

Ръцете и раменете на Том сякаш се вкамениха, по тялото му преминаха тръпки. Майката все още стискаше лакътя му. Въоръжените хора стояха пред колата. Някои от тях, за да приличат на военни, носеха мундири и широки кожени колани.

Том жално попита:

— А накъде се пада това, мистър?

— Обръщай назад и карай на север. И да не си се мяркал тук преди беритбата на памука.

Том целият трепереше.

— Слушам, сър.

Той даде заден ход, обърна камиона на шосето и пое обратно. Майката пусна лакътя му и леко го потупа. А той целият се тресеше, мъчейки се да сподави плача си.

— Нищо — каза майката. — Нищо.

Том се изсекна през прозореца и изтри очите си с ръкав.

— Кучи синове!…

— Добре направи — рече нежно майката. — Много добре направи.

Том сви по един страничен чер път, измина около сто ярда^[2] и угаси мотора и фаровете. Той слезе от колата, взел със себе си крика.

— Къде отиваш? — попита майката.

— Просто ще огледам пътя. На север няма да вървим, каквото ще да става. — Червените фенери се движеха нагоре по шосето. Том видя как те отминаха мястото, където черният път излизаше на шосето, и продължиха напред. Не след дълго откъм Хувървил се чуха гласове и писъци и към небето лумнаха ярки пламъци. Те се издигаха все по-високо и със сухо пращене се разляха и встрани. Том седна в кабината, обърна камиона и без да запалва фаровете, пое нагоре по черния път. Като излезе на шосето, той отново зави на юг и запали фаровете.

Майката плахо попита:

— Къде отиваме, Том?

— На юг — отвърна той. — Няма да позволим на разни мръсници да ни командуват. Няма. Ще се опитам да заобиколя града.

— Е, а после? — Бащата се обаждаше за пръв път след дълго мълчание. — Къде отиваме, това искам да знам.

— Ще потърсим правителствения лагер — отговори Том. — Казват, че помощник-шерифите не можели да влизат там. Майко… трябва да съм по-далеч от тях. Страх ме е да не убия някой от тези негодници.

— Успокой се, Том — меко изрече майката. — Успокой се, синчето ми. Веднъж ти постъпи добре. Ще постъпиш тъй и втори път.

— Да, и после ще престана да се считам за човек.

— Успокой се — повтори тя. — Въоръжи се с търпение. Нали знаеш, Том… ние ще продължим да живеем и след като на света не остане нито един от тези негодници. Ние сме хора, Том, живи хора. Нас те не ще унищожат. Ние сме хора — и ще оцелеем.

— Да, издържаме на много бой.

— Така е. — Майката тихо се изкиска. — Може затова да сме тъй здрави. Богатите поживеят малко и умрат, и децата им са едни такива никакви и лесно-лесно измират. А ние, Том, няма никога да изчезнем от земята. Не се огорчавай, сине. Ще дойдат и други времена.

— Откъде знаеш?

— Сама не знам откъде.

Те влязоха в града и Том свърна в една странична улица, за да избегне центъра. Той погледна майка си на светлината на уличните лампи. Лицето й беше спокойно и очите гледаха някак странно — като безразличните към времето очи на статуя. Том протегна дясната си ръка и докосна майка си по рамото. Не можеше да не стори това. И после отдръпна ръка.

— Не съм те чувал друг път да говориш тъй много — рече той.

— Преди не беше нужно, затова — отвърна тя.

Том караше през страничните улици и когато градът остана назад, зави обратно. На един кръстопът стоеше табела с цифрата 99. Той зави на юг по указания път.

— И все пак не можаха да ни отпратят на север — каза той. — Накъдето трябва, натам ще вървим, дори ако се наложи да позаобиколим малко.

Слабите фарове сякаш опипваха пътя си напред по широкото черно шосе.