Джон Стайнбек
Гроздовете на гнева (30)

Тридесета глава

Лагерът бе потънал в локви, а дъждът не преставаше да шиба воднистата кал. Придошлата рекичка лека-полека се изкачваше към поляната, на която бяха товарните вагони.

На втория ден Ал свали брезента, който разделяше вагона на две. Той излезе навън и покри с брезента капака на мотора на камиона, после се върна във вагона и седна на един дюшек. Сега, когато брезентовата преграда бе свалена, двете семейства станаха едно. Мъжете седяха заедно намръщени, потиснати. Майката поддържаше слаб огън в печката, слагайки нов клон само след като изгореше старият — тя пестеше клоните. Върху плоския покрив на вагона се лееха потоци дъжд.

На третия ден: Уейнрайтови почнаха да се безпокоят.

— Май че няма да е зле да се махнем оттук — каза мисис Уейнрайт.

Но майката се помъчи да ги разубеди.

— Къде ще вървите, къде ще си намерите подслон?

— Сама не знам, но все пак не ми се стои тук. — Докато се водеше този разговор, майката крадешком поглеждаше Ал.

Рути и Уинфийлд измислиха някаква игра, но скоро и те притихнаха и се начумериха, а дъждът все барабанеше по покрива.

На третия ден наред със ситното чукане на дъждовните капки се чу бученето на придошлата рекичка. Бащата и чичо Джон стояха на вратата, гледайки натам. И вдясно, и вляво водата се бе разляла чак до шосето и бе обкръжила вагоните, без да ги достигне, тъй като те се намираха на най-високото място — отзад се издигаше крайпътният насип, а отпред рекичката правеше извивка. Бащата попита:

— Е, Джон, какво ще кажеш? Ако рекичката продължи да приижда, дали няма да залее и вагоните?

Чичо Джон отвори уста и потърка с длан четинестата си брадичка.

— М-да — каза той. — Всичко може да стане.

Роуз от Шарън лежеше с температура, бузите й горяха, очите трескаво блестяха. Майката седеше до нея, държейки в ръце чаша топло мляко.

— Ето — рече тя. — Изпий го, налях му свинска мас. Ще те подкрепи. Хайде, изпий го.

Роуз от Шарън немощно поклати глава.

— Не ми се пие.

Бащата начерта с пръст крива линия във въздуха.

— Ако излезем всички с лопати и направим вал, тогава може би ще спрем водата. Само че ще трябва да излезем на дъжда и да работим ей там долу.

— Да — съгласи се чичо Джон. — Правилно. Не знам обаче дали някой ще се реши на това. Сигурно всеки ще каже, че предпочита да се махне оттук.

— Но нали във вагоните е сухо — държеше на своето бащата. — Де ще намериш сега сухо място? Чакай. — Той измъкна от купа един клон на пода. Изтича по стълбичката, стигна, като цапаше из калта, до рекичката и заби клона край кипящата вода. — По дяволите, целият се измокрих — рече той, като се върна във вагона.

Двамата мъже не сваляха очи от тънкия клон, който стърчеше край водата. Те видяха как водата бавно се придвижи нагоре и заля мястото, където беше забит клонът. Бащата клекна на вратата.

— Бързо се изкачва — каза той. — Да поговоря ли с другите? Може да се съгласят. А ако не искат, трябва да се махаме оттук. — Той погледна към далечния ъгъл на вагона, където бяха Уейнрайтови. Ал беше при тях, той седеше до Аги. Бащата мина в тяхната половина. — Водата бърже приижда — рече той. — Какво ще кажете, да направим ли вал? Само че ще трябва всички да работят.

Уейнрайт отвърна:

— Ние седим и тъкмо за това мислим. Май че няма да сгрешим, ако се махнем оттук.

Бащата рече:

— Вие сте били тъдява на много места и по-добре знаете може ли да се намери друго сухо място, или не.

— Едва ли ще се намери. И все пак…

Ал каза:

— Татко, ако те се махнат оттук, ще се махна и аз с тях.

Бащата се стресна.

— Как така? А камионът?… Никой от нас не знае да кара кола.

— Какво ме интересува това? Аз и Аги трябва да бъдем заедно.

— Почакай — рече бащата. — Я елате насам. — Уейнрайт и Ал станаха и се приближиха до вратата. — Виждате ли? Ще направим вала от онова място дотук. — Той погледна клона, който бе забил. Водата кипеше край него и се издигаше все повече по стръмнината.

— Много работа ще иска и може да е без полза — упорствуваше Уейнрайт.

— Защо да не поработим, и без това стоим със скръстени ръце. А такова хубаво място никъде другаде не ще намерим. Да вървим. Да отидем да поговорим с другите. Ако всички се заловят за работа, ще направим вала.

Ал повтори:

— Ако Аги се махне оттук, ще се махна и аз с нея.

Бащата каза:

— Слушай, Ал, ако никой не се съгласи, всички ще трябва да се махнем. Хайде да отидем да поговорим с другите. — Те присвиха рамене, слязоха по стълбичката и се изкачиха към отворената врата на съседния вагон.

Майката седеше край печката и хвърляше по малко клони в слабия огън. Рути се приближи и се притисна до майка си.

— Искам да ям — захленчи тя.

— Кога пък толкова огладня — каза майката. — Толкова каша изяде.

— Искам пак бисквити като онези. И няма на какво да играем. Скучно ми е.

— Скоро ще ти стане весело — рече майката. — Почакай. Съвсем, съвсем скоро. Ще си живеем в наша къщичка.

— Искам да си имаме и куче — каза Рути.

— Ще си имаме и куче, и котка.

— Жълта котка ли?

— Не ме задявай — помоли я майка й. — Престани да ме мъчиш, Рути. Виждаш, че Розашарн е болна. Постой мирно поне минутка. Скоро пак ще ти бъде весело. — Рути се отдалечи от нея, жално мърморейки нещо.

От ъгъла, в който лежеше на един дюшек увита с одеяло Роуз от Шарън, се разнесе остър, внезапно изтръгнал се вик. Майката бързо стана и се приближи до дъщеря си. Роуз от Шарън сдържаше дъха си, в очите й се четеше ужас.

— Какво ти е? — извика майката. Роуз от Шарън изпусна въздуха от гърдите си и отново затаи дъх. Майката пъхна ръка под одеялото.

— Мисис Уейнрайт! — извика тя. — Мисис Уейнрайт!

Нисичката пълна жена напусна своята половина.

— Викате ли ме?

— Гледайте! — Майката посочи лицето на дъщеря си. Роуз от Шарън бе захапала долната си устна, на челото й бе избила пот, блестящите й очи гледаха ужасено.

— Сигурно започва вече — каза майката. — Преди време.

Роуз от Шарън въздъхна с все сила, разтвори устни и затвори очи. Мисис Уейнрайт се наведе над нея.

— Изведнъж ли те свиха болките? Погледни ме, отговори ми. — Роуз от Шарън немощно поклати глава. Мисис Уейнрайт се обърна към майката. — Да — каза тя. — Точно така. Казвате, че било преди време ли?

— Има треска, та може да е затова.

— Трябва да стане. Да се поразстъпи малко.

— Няма да може — рече майката. — Няма сили.

— Трябва, трябва. — Мисис Уейнрайт беше строга и настойчива. — Не ми е за пръв път — каза тя. — Хайде да затворим вратата. Да не става течение. — Двете жени наблегнаха с всички сили тежката плъзгаща се врата и я придвижиха, оставяйки само толкова място от края, колкото да могат да се провират хората. — Сега ще донеса лампата — рече мисис Уейнрайт. Лицето й пламтеше от вълнение. — Аги! — извика тя. — Отведи настрана децата, забавлявай ги някак.

Майката кимна.

— Така, Рути, и ти, Уинфийлд, идете при Аги. Хайде, по-бързо.

— Защо? — попитаха те.

— Защото така трябва. Розашарн скоро ще си има бебе.

— Искам да погледам, майко. Моля ти се!

— Рути! Да те няма тук! Хайде, по-скоро! — Когато ти говорят с такъв тон, излишно е да спориш. Рути и Уинфийлд неохотно тръгнаха към далечния ъгъл на вагона. Майката запали фенера. Мисис Уейнрайт донесе своята петромаксова лампа, сложи я на пода и кръглият пламък ярко освети вагона.

Рути и Уинфийлд се бяха стаили зад купа клони и предпазливо надничаха оттам.

— Ще се роди бебе и ние ще видим всичко — тихо каза Рути. — По-тихо, иначе майка ще ни изгони и оттук. Ако надникне насам, наведи се по-ниско. Ще видим всичко.

— Малко деца са виждали това — рече Уинфийлд.

— Никой не е виждал — горделиво го поправи Рути. — Ние ще бъдем единствените.

Майката и мисис Уейнрайт се съвещаваха, стоейки край ярко осветения дюшек. Трябваше да говорят високо, защото дъждът силно трополеше по покрива. Мисис Уейнрайт извади от джоба на престилката си един кухненски нож и го пъхна под дюшека.

— Може и да не помогне — с извиняващ се тон каза тя. — Но нашите винаги правеха така. Нали няма да има и вреда!

Майката кимна.

— А ние слагаме лемеж. То е все едно — трябва да се сложи нещо остро, та да пререже родилните болки. Да не се мъчи дълго.

— Е, по-добре ли ти е сега?

Роуз от Шарън неспокойно кимна.

— Започва ли? — попита тя.

— Да, да — каза майката. — Ще родиш хубаво дете. Само че сега ни помогни. Можеш ли да походиш малко?

— Ще се опитам.

— Браво, мойто момиче — рече мисис Уейнрайт. — Това се казва дъщеря! Ще те подкрепяме, миличка. От двете страни. — Те й помогнаха да стане и закопчаха с безопасна игла одеялото около шията й. После майката я хвана под мишница от едната страна, а мисис Уейнрайт от другата. Те я доведоха до купчината клони, бавно я върнаха обратно и тръгнаха пак напред — и така няколко пъти; а дъждът глухо чукаше по покрива.

Рути и Уинфийлд наблюдаваха това с интерес.

— А кога ще ражда? — попита Уинфийлд.

— Тихо! Ще ни чуят и ще ни изгонят оттук.

Аги дойде при тях. Светлината на лампата падаше върху слабото лице и русите й коси, а на стената замърда сянката на главата й с дългия и остър нос.

Рути прошепна:

— Виждала ли си как раждат?

— Разбира се — отвърна Аги.

— А скоро ли ще се роди бебето?

— Не, това ще стане след дълго, дълго време.

— След колко дълго?

— Може би чак утре сутринта.

— Пфу! — възкликна Рути. — Няма какво да гледаме тогава. Ой! Вижте.

Трите жени се бяха спрели. Роуз от Шарън беше изпънала тяло и стенеше от болки. Сложиха я на дюшека и изтриха потното й чело, а тя само пъшкаше и стискаше юмруци. Майката тихо я успокояваше.

— Нищо — казваше тя. — Всичко ще мине, всичко ще бъде добре. Стисни ръце. Сега прехапи устни. Така, така. — Болките преминаха. Двете жени оставиха родилката да полежи малко, после отново я вдигнаха и почнаха да се разхождат с нея напред-назад, прекратявайки разходите, когато болките започнеха отново.

Бащата пъхна глава през тесния отвор на вратата. От шапката му се стичаха струйки.

— Защо сте затворили вратата? — попита той. И видя разхождащите се назад-напред жени.

Майката каза:

— Дойде й времето.

— Значи… оставаме — волю-неволю.

— Да.

— Значи, трябва да направим вала.

— Да, трябва.

Като цапаше из калта, бащата се върна до рекичката. Белегът му бе залят на четири инча. Край рекичката, на проливния дъжд, стояха двадесет души. Бащата извика:

— Трябва да направим вала. Дъщеря ми ще ражда. — Наобиколиха го от всички страни.

— Ще ражда ли?

— Да. Сега не можем да отиваме никъде.

Един висок мъж, който стоеше до него, рече:

— Но в нашето семейство никой не ражда. Ние можем да заминем.

— Разбира се — каза бащата. — Вие можете. Заминавайте. Никой не ви задържа. Лопатите са само осем. — Той изтича до най-ниската част на брега и копна с лопатата земята. Подгизналата земя силно жвакна. Той копна още веднъж и изхвърли лопатата земя на мястото, където линията на брега минаваше съвсем близо до водата. А до бащата се наредиха и другите. Те издигаха лека-полека дългия вал, а тези, които бяха без лопати, режеха върбови пръчки, сплитаха ги и ги забучваха във воднистата кал. Всички бяха обзети от някаква лудост и работеха, сякаш се сражаваха. Хвърлената лопата поемаха други. Работеха без сака и шапки. Мокрите ризи и панталони лепнеха о тялото, обувките се бяха превърнали в безформени топки кал. Във вагона на Джоудови се разнесе остър вик. Мъжете спряха работата, ослушвайки се мрачно, после отново хванаха лопатите. Ниският вал растеше от двете страни и накрая достигна насипа на шосето. Всички бяха уморени, лопатите се движеха бавно. И също тъй бавно водата на рекичката се покачваше. Тя вече покри мястото, където бяха изхвърлени първите лопати земя.

Бащата тържествуващо се засмя.

— Ако не бяхме побързали, отдавна да е достигнала стръмнината — извика той.

Водата бавно се изкачваше към вала, подкопавайки върбовите пръчки.

— По-високо! — извика бащата. — Още по-високо трябва.

Настъпи вечер, а работата продължаваше. Хората вече бяха преминали границата, до която се усеща умора. Лицата им бяха застинали, мъртви. Движенията бяха импулсивни, като на автомати. Когато се мръкна, жените оставиха на вратите фенерите и кафениците с кафе. Те час по час тичаха до вагона на Джоудови и провираха глави вътре.

Сега родилните болки следваха на промеждутъци от по двадесет минути. Роуз от Шарън вече не можеше да се владее. Тя остро викаше от нетърпимите болки. А съседките идваха да я видят, погалваха я по косата и си отиваха.

Майката силно разпали печката и грееше вода, напълнила всичките си тенджери и котли. От време на време на вратата се показваше бащата.

— Е, как е, добре ли е? — питаше той.

— Добре, добре — успокояваше го майката.

Когато съвсем се стъмни, някой донесе на вала електрическото си фенерче — да работи с него. Чичо Джон работеше като фурия, хвърляше земя върху растящия насип.

— По-полека — каза бащата. — Ще се пресилиш.

— Не мога… не мога да слушам как вика! Това… това напомня за онази нощ, когато жена ми…

 

 

— Знам — рече бащата. — Но все пак не си давай толкова зор.

Чичо Джон изхлипа:

— Ще избягам оттук, ако не работя; честна дума, ще избягам.

Бащата извърна поглед от него.

— Е, как е там моят белег?

Човекът с електрическото фенерче насочи лъча към клона. Дъждът блесна на светлината с белите си ивици.

— Водата се е покачила повече.

— Сега тя няма тъй бързо да се покачва — каза бащата. — От онази страна ще се разлее малко встрани.

— Но все пак се покачва.

Жените отново напълниха кафениците и ги оставиха на вратите. И колкото повече минаваше времето, толкова по-бавно се движеха хората, измъквайки краката си от калта тежко, като товарни коне. Те трупаха земя върху върбовите клони и валът растеше. Дъждът не преставаше да вали. Когато лъчът на фенерчето попаднеше на нечие лице, той осветяваше напрегнато гледащите очи и издутите мускули на челюстите.

Виковете още дълго се чуваха от вагона и накрая стихнаха.

Бащата рече:

— Ако беше родила, щяха да ме извикат. — Той намръщено хвана отново лопатата.

Водите на рекичката продължаваха да се покачват и клокочеха край брега. И изведнъж недалеч се разнесе силен трясък. Фенерчето освети една висока, наклонила се над водата топола. Всички спряха работата, гледайки нататък. Клоните на дървото се бяха потопили във водата и краищата им се бяха проточили по посока на течението, а водата вече подкопаваше дребните корени. Дървото бавно се откъсна от земята и бавно падна във водата. Измъчените хора мълчаливо наблюдаваха това. Дървото заплува бавно. Но ето че един клон се оплете в един пън и задържа дървото. То бавно се изви към течението и корените му опряха във вала. А водата все прииждаше. Дървото се отскубна и изрови част от вала. В изровеното място веднага нахлу тънка струйка вода. Бащата се втурна напред и почна да хвърля земя върху подкопаното място. Водата се издигаше все повече и повече. И след няколко минути тя разруши вала и се разля, стигайки до глезените и коленете на хората. Те се уплашиха и побягнаха, а водата като равен поток заля поляната и се провря под вагоните и автомобилите.

Чичо Джон видя как водата разруши вала. Той успя да види това дори в тъмнината. Силите му изневериха. Той се повали на колене и се озова до гърдите в кипящата вода.

Бащата извика:

— Ей! Какво правиш! — Той му помогна да стане. — Свят ли ти се зави? Да вървим, вагоните са високи, там няма да нахлуе водата.

Чичо Джон с последни сили пристъпи напред.

— Не знам какво става с мен — с извиняващ се тон измърмори той. — Краката ми се подкосиха. Подкосиха се, и толкоз. — Бащата го водеше към вагона, държейки го за лакътя.

Когато водата разруши вала, Ал побягна назад. Но краката му бяха станали тежки като олово. Като се добра до камиона, водата стигна до прасците му. Той грабна брезента от капака на мотора и с един скок се озова в кабината. Натисна педала на стартера. Моторът направи няколко оборота, но не се запали. Ал отвори докрай дроселовата клапа. Акумулаторната батерия все по-бавно и по-бавно движеше мокрия стартер, моторът мълчеше. Още няколко оборота — все по-бавни и по-бавни. Ал направи аванса най-голям. Той напипа манивелата под седалката и изскочи от кабината. Водата вече заливаше стъпалото. Той дотича до радиатора. Картерът на мотора беше под водата. Ал бясно пъхна манивелата и я завъртя няколко пъти, пръскайки бавно нахлуващата вода. И накрая трябваше да се откаже. Той се изправи. Моторът беше пълен с вода, батерията бе овлажняла. Настрана, където беше малко по-високо, бръмчаха моторите на две коли със запалени фарове. Колелата затъваха все повече и повече, буксувайки в калта, и накрая шофьорите угасиха моторите и останаха да седят в кабините, гледайки мълчаливо лъчите на фаровете, които падаха пред колите. А дъждът на бели ивици преграждаше светлината на фаровете. Ал бавно заобиколи камиона и изключи запалването.

Като достигна вагона, бащата видя, че долният край на стълбичката плува във вода. Натисна с крак стълбичката в калта под водата.

— Е, Джон, ще можеш ли да се качиш сам? — попита той.

— Да, ще мога. Върви напред.

Бащата внимателно се изкачи по стълбичката и се провря през тесния отвор на вратата. Двете лампи светеха съвсем слабо. Майката седеше на дюшека до Роуз от Шарън и й вееше с късче картон. Мисис Уейнрайт пъхаше сухи клони в печката и гъстият пушек, който излизаше оттам и се стелеше из вагона, разнасяше мирис на изгоряло. Когато бащата влезе, майката го погледна и веднага наведе очи.

— Е… как е тя? — попита бащата.

Майката не вдигна глава.

— Ами… добре е. Спи.

Въздухът във вагона беше тежък и спарен. Чичо Джон с мъка се провря през вратата и се облегна на стената на вагона. Мисис Уейнрайт престана да се занимава с печката и се приближи до бащата. Тя докосна лакътя му и го повика настрана. После вдигна фенера от пода и освети с него един сандък от ябълки, който стоеше в ъгъла. В сандъка върху вестници лежеше посиняло, сбръчкано телце.

— Нито веднъж не пое въздух — тихо изрече мисис Уейнрайт. — Роди се мъртво.

Чичо Джон се обърна и като влачеше уморено крака, отиде в тъмния ъгъл на вагона. Сега дъждът чукаше по покрива тихо, тъй тихо, че всички чуваха уморените хлипания на чичо Джон, които идваха от тъмнината.

Бащата погледна мисис Уейнрайт, взе фенера от ръцете й и го остави на пода. Рути и Уинфийлд спяха на дюшека си, закрили с ръце очите си, да не им блести светлината.

Бащата бавно се приближи до дюшека, на който лежеше Роуз от Шарън, и се опита да клекне, но уморените му крака не се подчиниха. Той коленичи. Майката продължаваше да вее с картона. Тя погледна бащата и очите й бяха широко отворени, погледът стъклен като на лунатик.

Бащата каза:

— Ние… направихме всичко… всичко, което можехме.

— Знам.

— Работихме цяла нощ. Но едно дърво падна и разруши вала ни.

— Знам.

— Чуваш ли? Под вагона има вода.

— Знам. Чух всичко.

— Ще оцелее ли тя?

— Не знам.

— Може би ние… не направихме всичко, каквото трябваше.

Устните на майката бяха сухи и безкръвни.

— Не. Нямахме избор… винаги вършехме това, което трябваше да вършим.

— Ние там работихме едва ли не до полуда… и изведнъж — отде се взе това дърво… — Майката погледна тавана и отново наведе глава. Бащата продължи, сякаш не бе в състояние да мълчи: — Може водата да се изкачи още повече. Да залее вагона.

— Знам.

— Ти всичко знаеш.

Тя мълчеше, а картонът в ръката й бавно се движеше назад-напред.

— Може да сме сгрешили нещо — отново заговори бащата. — Да сме направили нещо не както трябва.

Майката някак странно го погледна. Безкръвните й устни се разтегнаха в замислена, съчувствена усмивка.

— Ти за нищо не си виновен. Престани. Всичко ще мине. Сега всичко се мени… навсякъде.

— Ще се махнем ли оттук?… Като се отдръпне водата.

— Като му дойде времето, ще се махнем. Каквото трябва, това ще направим. А сега мълчи. Да не я събудиш.

Мисис Уейнрайт чупеше клони и ги пъхаше в огъня, над който се вдигаше гъст, лютив дим. Отвън се чу нечий ядосан глас:

— Пусни ме да вляза да се разправя с този кучи син!

И веднага след това гласът на Ал край самата врата:

— Къде си тръгнал?

— Ей тук. При този негодник Джоуд.

— Няма да те пусна. Какво искаш?

— Отдавна щяхме да заминем, ако не беше неговият вал. Всички ни наказа с глупавата си идея. И сега колата ни стои — не може да мръдне от мястото си.

— Да не мислиш, че нашата е по-добре?

— Пусни ме!

Гласът на Ал прозвуча студено:

— Да не искаш да се бием?

Бащата бавно стана и се приближи до вратата.

— Остави, Ал. Ще изляза да се разберем. Остави. — Бащата слезе долу. Майката чу как той каза: — Имаме болна. Да отидем ей там.

Дъждът тихо чукаше по покрива, а появилият се вятър го смиташе на струи. Мисис Уейнрайт се отдалечи от печката и погледна Роуз от Шарън.

— Скоро ще съмне, мадам. Полегнете си, поспете. Аз ще поседя при нея.

— Не — отговори майката. — Не съм уморена.

— Достатъчно стояхте — каза мисис Уейнрайт. — Легнете, поспете поне малко.

Майката бавно махаше с картона.

— Вие се отнесохте към нас сърдечно — рече тя. — Благодаря ви.

Пълната жена се усмихна.

— Няма защо да ми благодарите. Съдбата ни е еднаква. Като се случи нещо с нас, ще ни помогнете пък вие.

— Да — каза майката, — ще ви помогнем.

— Или пък някой друг.

— Или пък някой друг. Преди всеки си знаеше само своето семейство. Сега всички сме едно семейство. И колкото сме по-зле, толкова по-големи ще бъдат грижите ни едни за други.

— Не можеше да се спаси детето.

— Знам — отговори майката.

Рути дълбоко въздъхна и свали ръка от лицето си. Тя се взря с мътен поглед в лампата, после извърна глава и погледна майка си.

— Роди ли се? — попита тя. — Дойде ли бебето?

Мисис Уейнрайт вдигна от пода един чувал и покри с него сандъка от ябълки, който стоеше в ъгъла.

— Къде е бебето? — продължаваше да пита Рути.

Майката прекара език по устните си.

— Няма бебе. Изобщо не е идвало. Сбъркахме.

— Пфу! — Рути се прозя. — А аз мислех, че ще има.

Мисис Уейнрайт седна до майката и пое от ръката й картона. Майката скръсти ръце на колене, уморените й очи не се откъсваха от лицето на Роуз от Шарън, потънала в дълбок сън.

— Но какво правите! — учуди се мисис Уейнрайт. — Полегнете си. Пак ще бъдете край нея. Щом тя въздъхне малко по-дълбоко, и ще се събудите.

— Добре. — Майката легна на един дюшек до спящата Роуз от Шарън. А мисис Уейнрайт остана да седи на пода и да бодърствува.

Бащата, Ал и чичо Джон седяха на вратата на вагона, гледайки как се зазорява сивата зора. Дъждът спря, но облаците както преди плътно покриваха небето. Първите лъчи на стоманеносивата светлина се отразиха във водата. От вратата се виждаше бързото течение на рекичката, което носеше клони, сандъци, дъски. Образувайки въртопи, водата пълзеше към поляната, където бяха вагоните. От вала не бе останала нито следа. Ала на поляната водата стоеше спокойна, необезпокоявана от течението. По краищата й имаше жълта пяна. Бащата се наведе и сложи една пръчка на стълбичката, малко по-високо от нивото на водата. Мъжете видяха как водата бавно достигна пръчката, пое я и я отнесе. Бащата сложи друга пръчка с един инч по-високо от първата и я загледа внимателно.

— Мислиш ли, че ще нахлуе и във вагона? — попита Ал.

— Не знам. Страшно много вода сега ще слезе от хълмовете. Не знам. Може и пак да завали.

Ал каза:

— Ако водата нахлуе във вагона, ще намокри всичко.

— Да.

— Няма да се изкачи на повече от три-четири стъпки от пода, защото на пътя й е шосето и тя ще се разлее по него.

— Защо мислиш така? — попита бащата.

— Видях от другия край на вагона как се изкачва водата. — Той протегна ръка. — Ето докъде ще се изкачи, няма да е повече.

— Е, та какво? — рече бащата. — Да се изкачва, докъдето ще. Нали няма да бъдем тук.

— Не, тук ще бъдем. Тук е камионът. Водата ще спадне и цяла седмица след това ще си имаме главоболия с него.

— А какво си намислил?

— Ей това: да свалим страничните капаци на камиона и направим тук нещо като платформа, на която да наредим всички вещи и насядаме и ние.

— Хм! А как ще готвим, какво ще ядем?

— В най-лошия случай вещите ще останат сухи.

Утринната дрезгавина стана по-ярка, тя придоби сив, метален блясък. Втората пръчка се хлъзна от стълбичката, подета от водата. Бащата сложи трета пръчка, още по-нависоко.

— Ясно е, че се качва — рече той. — Може би ще направим така, както казваш ти.

Майката неспокойно замърда в съня си. Очите й бяха широко отворени. Тя извика рязко, тревожно:

— Том! Том!

Мисис Уейнрайт й каза нещо с успокоителен глас. Клепачите потрепнаха и отново се затвориха и майката се сгърчи, без да се отърси от тревожния си сън. Мисис Уейнрайт стана и се приближи до вратата.

— Чуйте — тихо рече тя. — Скоро няма да се измъкнем оттук — и протегна ръка, показвайки ъгъла, в който стоеше сандъкът от ябълки. — Не бива да го оставяме във вагона. Излишни сълзи, излишна скръб. Защо не го изнесете… заровете го някъде.

Мъжете мълчаха. Бащата заговори пръв:

— Да, права сте. Излишна скръб. Но според закона не може да се заравя така.

— Малко ли неща вършим против закона, когато няма какво друго да направим!

— Да.

Ал рече:

— Хайде да свалим капаците, докато не се е изкачила водата по-високо.

Бащата се обърна към чичо Джон:

— Джон, иди да го заровиш ти, а ние с Ал ще донесем тук капаците.

Чичо Джон мрачно продума:

— Защо аз трябва да сторя това? Защо не вие? Не искам. — И веднага добави: — Добре. Ще направя, както искате. Добре, ще го заровя. — И каза с по-висок глас: — Хайде! Дайте ми го.

— По-тихо, да не ги събудиш — рече мисис Уейнрайт. Тя донесе сандъка и грижливо оправи чувала, с който бе покрит.

— Лопатата е там, зад гърба ти — каза бащата.

Чичо Джон взе лопатата. Той слезе от стълбичката и пропадна почти до кръста в бавно полюшващата се вода. Пое сандъка с другата си ръка и го сложи под мишница.

Бащата каза:

— Да вървим, Ал. Да свалим по-скоро капаците.

В сивата утринна дрезгавина чичо Джон заобиколи вагона, мина покрай камиона и се покатери по хлъзгавия крайпътен насип. Той закрачи по шосето край лагера и се упъти към върбалака, където придошлата рекичка извиваше до самия път. Чичо Джон хвърли лопатата и като държеше сандъка пред себе си, се промъкна през храстите към бързата рекичка. Той постоя там минута-две, гледайки течащата на въртопи вода, която образуваше жълта пяна край стъблата на храстите. Притисна сандъка до гърдите си. После се наведе, потопи го във водата и го задържа с ръка. И каза с ярост:

— Плувай, разкажи им всичко. Плувай по улиците. Гний. Нека научат поне от тебе всичко. Ти само така ще можеш да им го кажеш. Аз дори не зная какво си — момче или момиче. И никога няма да науча. Плувай, спри се на някоя улица. Може би тогава те ще разберат. — Той внимателно насочи сандъка по течението и го пусна. Сандъкът потъна ниско, тръгна с широката си страна напред, озова се в един водовъртеж и бавно се преобърна. Чувалът се разгъна върху водата и сандъкът, подет от течението, бързо се отдалечи след чувала, скривайки се от очи зад храсталака. Чичо Джон взе лопатата и бързо закрачи към лагера. Като цапаше из водата, той се приближи до камиона, от който бащата и Ал сваляха капаците.

Бащата го изгледа.

— Свърши ли работата?

— Да.

— Тогава ето какво — рече бащата, — ти помогни на Ал, а аз ще отида до бакалницата да купя едно-друго за храна.

— Купи бекон — каза Ал. — Яде ми се месо.

— Добре — отговори бащата. Той скочи от камиона, а чичо Джон зае мястото му.

Когато двамата мъже внесоха капаците във вагона, майката се събуди и седна на дюшека.

— Какво правите?

— Искаме да построим площадка, за да не ни измокри водата.

— Защо? — попита майката. — Тук е сухо.

— Сега е сухо. Ала водата все приижда.

Майката с мъка стана от дюшека и се приближи до вратата.

— Трябва да се махнем оттук.

— Не бива — каза Ал. — Всичките ни вещи са тук. Камионът е тук. Целият ни имот.

— Къде е баща ти?

— Отиде да купи нещо за закуска.

Майката погледна към водата. До пода на вагона оставаха някакви си шест инча. Тя се върна до дюшека и се взря в Роуз от Шарън. Дъщерята срещна погледа й.

— Е, как си? — попита майката.

— Много съм изморена.

— Скоро ще ти дам да закусиш.

— Не ми се яде.

Мисис Уейнрайт се приближи и застана до майката.

— Тя сега изглежда добре. Издържа юнашки.

Очите на Роуз от Шарън питаха майката, но майката се мъчеше да не ги гледа. Мисис Уейнрайт отиде при печката.

— Майко…

— Какво има?

— Майко… къде е?…

Майката не издържа. Тя коленичи до дъщеря си.

— Ще си имаш и друго — рече тя. — Направихме всичко, което знаехме.

Роуз от Шарън се замята и с мъка се привдигна от дюшека.

— Майко!

— Ти не си виновна.

Дъщерята отново се отпусна назад и закри очи с ръце. Рути се промъкна до самия дюшек и уплашено я погледна. Тя попита шепнешком, с рязък глас:

— Майко, тя болна ли е? Ще умре ли?

— Не, какво приказваш! Ще й мине. Скоро ще й мине.

Влезе бащата, натоварил се с покупки.

— Е, как е тя?

— Добре — отговори майката. — Ще се оправи.

Рути докладва на Уинфийлд:

— Тя няма да умре. Така казва майка.

А Уинфийлд, който въртеше една треска в устата, рече тежко, като възрастен:

— Знам го и без да ми го кажеш.

— Откъде?

— Няма да ти кажа — отвърна Уинфийлд и изплю треската.

Майката пъхна в огъня последните клони, опържи бекона, направи и соса му. Бащата бе взел и купешки хляб. Майката се намръщи, като видя това.

— Останаха ли ти пари?

— Не — отговори бащата. — Бяхме тъй изгладнели.

— А вземаш и купешки хляб — неодобрително рече майката.

— Нали бяхме страшно изгладнели. Работихме цяла нощ.

Майката въздъхна.

— А как ще караме от утре?

Докато те ядяха, водата се изкачваше все повече и повече. Ал набързо изгълта порцията си и веднага се зае да кове платформата с баща си. Пет стъпки на ширина, шест на дължина, четири на височина. А водата достигна вратата, дълго стоя там, сякаш се колебаеше, и накрая бавно влезе във вагона. Дъждът почна отново да вали — тежки едри капки както преди зацапаха по водата, глухо затропаха по покрива.

Ал каза:

— Е, хайде да вдигнем дюшеците. И одеялата също, иначе ще се измокрят. — Те нареждаха цялата си покъщнина на високата платформа, а водата заливаше пода. Бащата и майката, Ал и чичо Джон хванаха от четирите краища дюшека, на който лежеше Роуз от Шарън, и го сложиха най-отгоре.

Роуз от Шарън протестираше:

— Аз сама. Не съм болна. — А водата като тънък пласт се разстла по пода. Роуз от Шарън прошепна нещо на майка си и тя пъхна ръка под одеялото, попипа гърдите й и кимна.

В другия край на вагона Уейнрайтови чукаха, приготвяйки платформата си. Дъждът се усили, но не за дълго и скоро престана.

Майката погледна в краката си. Водата във вагона се бе изкачила с дял инч.

— Рути, Уинфийлд — уплашено извика тя, — качвайте се горе! Ще настинете. — Те се качиха с нейна помощ на платформата и неловко се настаниха на дюшека до сестра си. И майката изведнъж рече:

— Трябва да се махнем оттук.

— Не бива — отвърна бащата. — Ал право казва: всичкият ни имот е тука. Като свалим и вратата на вагона и я сложим горе, няма да бъде толкова тясно.

Те се бяха наблъскали един до друг на високата платформа и седяха мълчаливи, намръщени. Водата във вагона се изкачи на шест инча и чак след това заля шосето и памучната нива на другата страна на крайпътния насип. През останалата част от деня и цялата нощ измокрените мъже спаха върху свалената врата на вагона. Майката лежеше до Роуз от Шарън. Тя ту шепнешком разговаряше с нея, ту сядаше на дюшека, гледайки в тежък размисъл пред себе си. Останалият от закуската хляб беше скрит под едно одеяло.

Дъждът валеше сега с прекъсвания — кратките внезапни пориви се сменяха със затишие. На сутринта на другия ден бащата отиде някъде, цапайки из водата през лагера, и се върна с десетина картофа в джобовете. Майката намръщено гледаше как той счупва няколко дъски от вътрешната облицовка на вагона, запалва печката и насипва вода в една тенджера. Те ядоха горещите картофи с ръце. И когато тази последна храна бе изядена, всички загледаха сивата вода и си легнаха дълго след настъпването на нощта.

Дойде утрото, неспокойният сън веднага се прекъсна. Роуз от Шарън прошепна нещо на майка си.

Майката кимна.

— Да — каза тя. — Време е. — После се обърна към мъжете, които лежаха на свалената врата.

— Тръгваме си оттук — яростно рече тя, — ще търсим по-високо място. Ако искате, оставайте тук, но аз ще взема с мен Розашарн и децата и ще се махна.

— Не бива да се махаме — слабо запротестира бащата.

— Добре. Тогава ще донесете Розашарн до шосето и ще се върнете обратно. Сега не вали. Ние тръгваме.

— Добре. Ние също ще тръгнем.

Ал каза:

— Аз няма да тръгна, майко.

— Защо?

— Ние с Аги…

Майката се усмихна.

— Разбира се, Ал — рече тя. — Остани. Ще се грижиш тук за покъщнината. Водата ще спадне и ние ще се върнем. По-скоро, докато не е заваляло — подканяше тя бащата. — Ставай, Розашарн. Ще потърсим по-сухо място.

— Аз мога да вървя.

— После ще опиташ, когато излезем на пътя. Хайде, стягай си гърбината, татко.

Бащата стъпи долу във водата и застана там. Майката помогна на Роуз от Шарън да слезе и я доведе до вратата. Бащата я взе на ръце, вдигна я колкото можеше по-високо и като стъпваше внимателно в дълбоката вода, заобиколи вагона и тръгна към шосето. Там той я свали на земята и хвана през раменете. Чичо Джон вървеше зад тях, носейки Рути. Майката нагази във водата и роклята й се изду като балон.

— Уинфийлд, седни на раменете ми. Ал, като спадне водата, ще се върнем. Ал… — Тя млъкна. — Ако… дойде Том… кажи му, че ще се върнем. Кажи му да бъде по-предпазлив. Уинфийлд, седни на раменете ми… ей така. Не шавай с крака. — Като се олюляваше ту на едната страна, ту на другата, тя тръгна из дълбоката вода, която стигаше до гърдите й. Мъжете й помогнаха да се изкачи на крайпътния насип и поеха от нея Уинфийлд.

Джоудови застанаха на шосето, гледайки назад към червените блокчета на товарните вагони, към камионите и леките коли, залени от бавно полюляващата се вода. И дъждът заваля отново, но този път лек, ръмящ.

— Да вървим — каза майката. — Розашарн, ще можеш ли да вървиш сама?

— Вие ми се малко свят — отговори тя. — И така ме боли цялото тяло, сякаш съм пребита.

Бащата жално проточи:

— Да вървим — а къде да вървим?

— Не знам. Е, тръгваме. Вземи под ръка Розашарн. — Майката я хвана под дясната мишница, бащата под лявата. — Ще потърсим по-сухо място. Какво да правим? Втори ден как ходите с мокри дрехи. — Те бавно тръгнаха напред. Чуваха как бучи водата в рекичката край пътя. Рути и Уинфийлд крачеха, цапайки из локвите. Небето потъмня, дъждът заваля по-силно. По шосето нямаше никакво движение.

— Трябва да побързаме — рече майката. — Ако Розашарн се измокри, просто не знам какво ще стане с нея.

— А закъде да побързаме, не каза — язвително забеляза бащата.

Пътят зави, следвайки извивката на рекичката. Майката огледа наводненото поле. Далеч напред, малко вляво, на един нисичък хълм стоеше потъмнял от дъжда плевник.

— Вижте! — рече майката. — Вижте! Там сигурно е сухо. Да отидем там и да почакаме, докато премине дъждът.

Бащата въздъхна.

— Дано само не ни изгонят стопаните.

Напред край пътя Рути забеляза някакво червено петно. Тя се втурна натам. Жалък стрък дива герания с един-единствен цвят, очукан от дъжда. Рути го откъсна. Тя грижливо отскубна едно листче от венчето и си го залепи на носа. Уинфийлд дотича при нея.

— Ще ми дадеш ли и на мен едно? — попита той.

— Не, господинчо! Това е мое. Аз го намерих. — Тя залепи сега пък на челото си още едно червено листче, което приличаше на яркочервено сърце.

— Рути! Дай ми и на мен! Хайде, дай ми! — Уинфийлд искаше да изтръгне цвета, но не успя и Рути го удари по лицето. Той никак не очакваше това и замръзна на мястото си, после устните му потрепнаха и очите му се изпълниха със сълзи.

В този момент ги настигнаха възрастните.

— Е, какво има? — попита майката. — Какво има?

— Той искаше да ми вземе цветето.

Уинфийлд изрече през сълзи:

— Искам само едно листче… да си го сложа като нея на носа.

— Дай му, Рути.

— Да си намери сам. Това е мое.

— Рути! Дай му едно листче.

Рути почувствува заплаха в думите на майка си и реши да промени тактиката.

— Е, добре — каза тя. — Аз ще ти го залепя. — Възрастните отминаха напред. Уинфийлд изпъна шия. Рути лизна едно листче и грубо го залепи на носа му. — Ах ти, кучи сине! — тихо рече тя. Уинфийлд попипа листчето и го притисна по-здраво. Двамата се затичаха да догонят възрастните. Рути вече изгуби всякакъв интерес към находката си. — Ето — каза тя, — вземи още. Залепи си и на челото.

Вдясно от пътя се чу рязък шум. Майката извика:

— По-скоро! Идва страшен дъжд. Да минем през оградата. Оттук е по-близо. По-скоро! Нищо, Розашарн, нищо. — Те почти извлякоха Роуз от Шарън на другата страна на канавката, помогнаха й да премине оградата. И в този момент бурята ги настигна. Потоци дъжд ги заляха. Джоудови зашляпаха из калта и се изкачиха на нисичкия хълм. Тъмният плевник почти не се виждаше, скрит от пелената на дъжда. Дъждът шумеше и плющеше, носен от поривите на вятъра. Роуз от Шарън се подхлъзна и увисна на ръцете на бащата и майката.

— Татко! Ще я донесеш ли дотам?

Бащата се наведе и взе Роуз от Шарън на ръце.

— И без това се измокрихме — каза той. — По-скоро! Уинфийлд, Рути! Тичайте напред.

Джоудови криво-ляво се добраха до плевника и като залитаха от умора, влязоха вътре. Врата от тази страна нямаше. В плевника се валяше стар инвентар — дисков плуг, счупен култиватор, желязно колело. Дъждът барабанеше по покрива и като завеса закриваше входа. Бащата внимателно остави Роуз от Шарън на един изцапан с масло сандък.

— Боже всевишни! — възкликна той.

Майката каза:

— Може там по-навътре да има сено. Виж, има врата. — Тя разтвори вратата, която изскърца на ръждивите си панти. — Сено! — извика тя. — Елате всички насам.

Вътре беше тъмно. Светлината проникваше само през една цепнатина в стената.

— Легни, Розашарн — рече майката. — Легни да си починеш. Трябва да се изсушиш.

Уинфийлд каза:

— Майко! — Но дъждът, който трополеше по покрива, заглуши гласа му. — Майко!

— Е, какво? Какво искаш?

— Виж! Ей там!

Майката се озърна. В полумрака се виждаха две фигури; в ъгъла лежеше по гръб някакъв мъж, а до него седеше едно момче, което гледаше новодошлите с широко отворени очи. Момчето бавно стана и се приближи до майката.

— Вие ли сте стопаните? — изграчи то.

— Не — отговори майката. — Просто се скрихме тук от дъжда. Имаме болна. Нямате ли одеяло, да го метнем върху нея, докато й изсъхне роклята?

Момчето се върна в своя ъгъл, донесе оттам един мръсен юрган и го подаде на майката.

— Благодаря — рече тя. — А какво му е на онзи човек?

Момчето изрече с грачещ монотонен глас:

— Отначало се разболя… А сега умира от глад.

— Какво?

— Умира от глад. Брахме памук, разболя се. Шест дни залък в устата не е слагал.

Майката отиде в ъгъла на плевника и погледна лежащия там човек. Той беше на около петдесет години. Брадясало, призрачно-слабо лице, широко отворени очи, безсмислен и втренчен поглед. Момчето застана до нея.

— Баща ти ли е — попита майката.

— Да. Все отказваше да яде — или казваше, че не иска, или че скоро бил ял същото. Всичко даваше на мен. А сега съвсем изнемощя. Крачка не може да направи.

Дъждът намаля и чукането на капките по покрива се превърна в леко шумолене. Слабият като призрак човек помръдна устни. Майката коленичи и допря ухо до устните му. Те отново помръднаха.

— Да, да — каза майката. — Не се безпокой. Нищо няма да му стане. Почакай да сваля мократа рокля на дъщеря си.

Майката се върна при Роуз от Шарън.

— Събличай се.

Тя я закри с юргана. И когато Роуз от Шарън свали от себе си всичко, майката наметна юргана на раменете й.

Момчето отново се приближи до нея.

— Нищо не знаех. Той все отказваше да яде — или казваше, че скоро бил ял същото, или че не иска. Вчера излязох, счупих един прозорец, откраднах хляб. Дадох му да похапне малко. Но му стана лошо и след това още повече изнемощя. Да имаше супа или мляко! Нямате ли пари за мляко?

Майката каза:

— Стига. Не се безпокой. Ще измислим нещо.

Момчето изведнъж завика:

— Но той умира! Той умира от глад.

— Стига — повтори майката. Тя обърна очи към бащата и чичо Джон, които стояха с безпомощен вид до умиращия. Сетне погледна Роуз от Шарън, сгушила се в юргана. Майката погледна само за миг дъщеря си в очите, но после отново спря поглед на тях. И двете жени дълбоко се взряха в очите си. Дъщерята задиша често и задъхано.

Тя каза:

— Да.

Майката се усмихна:

— Знаех си. Така си и знаех. — Тя наведе очи и погледна ръцете си, здраво стиснати в скута й.

Роуз от Шарън прошепна:

— Вие… вие ще излезете оттук… ще излезете всички, нали? — Дъждът леко шумолеше по покрива.

Майката протегна ръка, отметна сплъстените коси от челото на дъщеря си и я целуна. После бързо стана.

— Хайде, приятели — каза тя. — Хайде да отидем в навеса за инструменти.

Рути отвори уста, готвейки се да попита нещо.

— Мълчи — рече майката. — Мълчи и марш навън. — Тя пропусна всички край себе си през вратата, хвана за ръка момчето и затвори скърцащата врата.

Миг-два Роуз от Шарън седя неподвижно в изпълнения с шумоленето на дъжда плевник. После тя с мъка се надигна, изправи умореното си тяло и се загърна с юргана. Бавно отиде в ъгъла на плевника и се спря, гледайки изнемощялото лице, гледайки широко отворените уплашени очи. После също тъй бавно легна до мъжа. Той поклати глава. Роуз от Шарън отметна юргана от едното си рамо и разголи гръдта си.

— Трябва — рече тя. Сетне се доближи до него и притегли главата му към гръдта си. — Ето така… така… — Ръката й се плъзна към тила му, пръстите нежно погалиха косата му. Тя вдигна очи, устните й се затвориха и застинаха в тайнствена усмивка.