Джон Стайнбек
Гроздовете на гнева (23)

Двадесет и трета глава

Преселниците, които се скитаха от лагер на лагер с една-едничка мисъл — да намерят работа, да оцелеят, да запазят живота си, — в същото време не забравяха и удоволствията и ги намираха, измисляха ги сами, като жадно се стремяха към всичко, което можеше да донесе радост. Понякога се поразвличаха и с разговори, а шегите правеха живота им по-приятен. И стана така, че в крайпътните лагери, край бреговете на потоците, под смокините винаги се намираше по някой разказвач и хората се събираха до гаснещите огньове да послушат тези, които бяха надарени със способността да разказват увлекателно. Те слушаха и мълчаливото им внимание придаваше на тези разкази тържественост.

Аз воювах против Джеронимо^[1]…

Хората слушаха и в спокойните им очи се отразяваше светлината на гаснещия огън.

Индианците са хитри същества, бързи и ловки като змии, и могат така тихо да се доближат до теб, че няма да ги усетиш. Пълзят по сухите листа, а листата дори не шумолят под тях. Опитайте се да направите и вие така, и няма да успеете.

Хората слушаха и си спомняха как шумолят под краката сухите листа.

Настъпи есен, цялото небе се покри с облаци. Нима може да се воюва в такова време? Ала чували ли сте да се върши в армията някога нещо както трябва! Всички шансове за успех са налице, но ползата от това е малка. Трябваше да се разправим с някакви си стотина индианци, а пратиха за тази работа не по-малко от три полка.

Хората слушаха и лицата им бяха спокойни, замислени. Разказвачите умееха да привличат вниманието — ритъмът на речта им беше тържествен, думите — тържествени, защото това изискваше самият разказ, и слушателите възприемаха с пълна сила тази тържественост.

Един смел индианец застана в цял ръст на една скала срещу слънцето. Знаеше, че отвсякъде може да го видят. Разперил ръце и стои. Гол, както майка го е родила, а слънцето бие право в него. Може да се бе побъркал. Не знам. Стои на скалата, разперил ръце встрани като разпятие. От нас до него имаше към четиристотин ярда. А войниците… е, прицелиха се, лежат, слюнчат пръст — проверяват дали има вятър; и никому не се иска да стреля. Може не току-тъй да стоеше така индианецът. Той знаеше, че няма да стреляме. Лежим — пушките готови за стрелба, но не вдигаме прикладите на рамо. Гледаме индианеца. На главата му лента, само едно перо. Виждахме това добре. А той бе гол-голеничък. Дълго лежахме така, а той не се и помръдва. Накрая капитанът се разбесня, почна да вика: „Стреляйте, негодници такива, стреляйте!“ А ние си лежим. „Ще броя до пет. Който не стреля, да му мисли после!“ Е, нямаше какво… вдигнахме пушките насила, бавно — и всеки чака друг някой да гръмне. Никога не ми е било тъй жално. Прицелих се в корема му — индианец само с такъв изстрел можеш да повалиш… Той рухна като подкосен и се търколи долу. Приближихме го. Гледаме, не бил толкова едър… а на скалата изглеждаше великан. Здраво място не бе останало по него — бе станал на каша. Виждали ли сте някога мъжки фазан? Горд, красив, перата му сякаш рисувани, очите му просто като изписани. И бум — изстрел! Вдигнеш го от земята… целият в кръв, с клюмнала глава… И изпитваш съжаление, че си погубил нещо, което е по-добро от теб; ядеш фазана, а не ти е драго, защото си погубил нещо в самия себе си, което никога не можеш да си възвърнеш.

Слушателите кимаха, а ако пламъкът на огъня блеснеше по-ярко, той озаряваше очите им — замислени, съсредоточени.

Срещу слънцето, а ръцете разперени. Изглеждаше грамаден — като бог.

А понякога някой отделяше от парите си, определени за храна, двайсет цента и отиваше на кино в Мерисвил или в Тюларе, в Сиърийс или Маунтън Вю. И се връщаше в крайпътния лагер, пълен с впечатления. И разказваше какво е видял:

Един младеж беше богат, а се преструваше на беден; една девойка бе също богата, а и тя като него се преструваше на бедна. Двамата се срещнаха в един павилион за закуска.

Защо?

Отде да знам — тъй стана.

Не, защо се преструваха на бедни?

Е, омръзнало им богатството, затова.

Глупости!

Искаш ли да слушаш, или не?

Добре, добре, продължавай. Разбира се, че искам. Само че, ако имам много пари, ако имам много пари, толкова свински пържоли ще натрупам край себе си на камара, че като почна да ги ям, ще ям, докато се пръсна. Продължавай нататък.

Та, казах, те се мислеха едни други за бедни. А после ги арестуваха и пратиха в затвора, и никой от тях не искаше да излезе оттам, защото се страхуваше другият да не разбере, че е богат. Надзирателят също ги мислеше за бедни и се държеше лошо с тях. Ала като разбра всичко, направи такава мутра! Насмалко да му прилошее.

А защо ги пратиха в затвора?

Прибраха ги от някакъв митинг. Те нямаха никаква вина — случайно бяха там. А да се оженят за пари, нито той, нито тя искаха, в това беше цялата работа.

Виж ги ти кучите синове, още отначало почнали да се лъжат!

Не, на филма те вършеха това с добра цел. И се държаха с всички любезно.

А аз пък гледах веднъж такъв филм — сякаш беше от край до край за самия мен. Сякаш беше за моя живот, но някак си по-пълен, по-силен.

Стигат ми тези грижи, дето ги имам, та да гледам и хорските. Иска ми се нещо по-друго.

Да… Само че тогава не ти се ще да повярваш това, което ти показват.

И филмът свърши така: те се ожениха и научиха всичко един за друг, и онези, които се държаха лошо с тях, също научиха всичко. Един човек преди просто не искаше да ги гледа, а после младежът, който се преструваше на беден, като отиде при него с цилиндър на главата, онзи насмалко не припадна. После дадоха и един преглед, маршируваха немски войници и вдигаха крак високо, високо — ех, че смях падна!

А виж, да има човек малко парици, винаги може да си пийне. Става ти леко и топло. Изчезва и чувството на самота, защото сега можеш лесно да изпълниш въображението си с другари, лесно можеш да откриеш враговете си и да се разправиш с тях. Пийналият седеше край канавката и му се струваше, че земята е станала някак мека. Неуспехите не го мъчеха, бъдещето с нищо не го заплашваше. И гладът не бродеше край него, и целият свят му изглеждаше нежен, достъпен, и сякаш нищо не пречеше човек да осъществи стремежите си. Звездите бяха съвсем близо, а небето — приветливо. Смъртта ставаше приятел, а сънят — неин брат. Оживяваха спомените от миналото: едно момиче със стройни крака, което танцуваше някога там, в къщи… отдавна-отдавна… Конят…

Конят и седлото. Кожата на седлото щампосана. Кога беше това? Трябва да намеря някое момиче, да поприказвам с него. Хубавичко да си поприказваме. Пък може и да поспим заедно. А тук е топло. Звездите са съвсем близо, близо една до друга са и скръбта и радостта, тъй че не може да ги разграничиш. Не е зле да бъдеш пиян цял живот. Кой казва, че е лошо това? Проповедниците ли? Та и те си имат свое опиянение. Или слабите, безплодни жени — откъде те, нещастните, ще знаят? Или пък привържениците на постепенните реформи — та те никога не задълбочават много в живота, отде ще знаят? Не… звездите сега са близки, скъпи на сърцето и аз се чувствувам братски свързан с цялата вселена. И всичко в нея е свято — всичко, дори аз.

Устната хармоника може винаги да ти е подръка. Измъкнеш я от задния джоб, почукаш я върху дланта си, за да я изтърсиш от праха, боклука, прашинките тютюн — и готово. Хармониката може всичко: и тъничък звук да издаде, и акорди, и мелодия с акомпанимент да извлечеш от нея. Изтръгваш звуците с леко свити пръсти, извличаш звуци, които стенат и плачат като тези на гайдата или плътни и тежки като на орган, или резки и тъжни като на тръстиковите свирки, с които свирят планинските овчари. Посвириш и пак я пъхнеш в джоба. Тя е винаги с теб, винаги в джоба ти. А като свириш, ти се учиш на нови начини, на нови средства да изтръгваш звука с пръсти, да го откъсваш с устни — и всичко сам, без да ти показва някой. Опитваш, където ти падне — някой път под сянката, в жаркото пладне, друг път до палатката, след вечеря, когато жените мият съдините. Кракът леко отмерва такта, веждите ту се издигат нагоре, ту се спускат надолу — заедно с мелодията. А ако изгубиш хармониката си или пък я счупиш — не е страшно. За двадесет и пет цента ще си купиш нова.

Китарата е по-скъпа. И трябва да се учи дълго. Пръстите на лявата ръка трябва да имат мазоли. Палецът на дясната — твърд мазол. Опъвай пръстите на лявата ръка, опъвай ги като паякови крака, за да достигнат кокалените копчета върху грифа.

Тази китара е на баща ми. Бях още нищо и никакъв момчурляк, когато ми показа „до“. После се научих, почнах да свиря не по-лошо от него, и той престана да се занимава с мене. Понякога ще седне на прага, ще се заслуша, ще заотмерва такта с крак. Опиташ някое тремоло, а той смръщи вежди; като се оправи работата, той облегне глава на рамката на вратата и кимне: „Свири, ще каже, свири, залягай!“ Хубава китара е. Виж каква е изтъркана. А колко песни са изсвирени на нея — цял милион, затова толкова се е изтъркала. Някой ден ще се пропука като черупка на яйце. Но не бива по никой начин да се поправя или да се бърника — ще изгуби тона си. Вечер подрънквам на нея, а ей в онази палатка един има устна хармоника. Като свирим заедно, излиза много хубаво.

Цигулката е нещо рядко, трудна за учене. Няма прагчета, няма и кой да те учи на нея.

Слушай ей онзи старец и се опитай да го направиш като него. Не показва как се свирят двойни ноти. Казва, че било тайна. Но аз забелязах как прави това. Ето как.

Цигулката е писклива като вятър, бърза, нервна, писклива.

Моята цигулка не е бог знае каква. Платих за нея два долара. А един човек казва, че имало цигулки, които били направени преди четиристотин години, със сочен като уиски звук. Казва, че такива стрували по петдесет-шейсет хиляди долара. Дали не лъже? Кой го знае! Моята цигулка не е дип като онези — скрибуца. Какво да ви изсвиря, някакъв танц ли? Ей сега ще натъркам лъка с колофон. Че тогава като записка! На цяла миля ще се чува.

Вечер ще чуеш и трите инструмента — хармониката, цигулката и китарата. Изпълнителите свирят бърз танц, потропват в такт с крака; дебелите бръмчащи струни на китарата пулсират като сърце, хармониката взема пискливи акорди, цигулката стене и плаче. Хората идват по-близо. Нещо ги притегля насам. И ето те заиграват „Пияните кокошки“, краката тъпчат в земята, слаб младеж прави три бързи крачки, ръцете му свободно висят до тялото. Наобикалят го от всички страни, танцът започва — глухо шляпане на подметките по твърдата земя — не жали токовете, тропай! Прегръщат се двама по двама през кръста, въртят се.

Косите падат на челото, дъхът е морен. Сега навеждане на една страна.

Погледни онзи тексасец — дългокракия, който на всяка стъпка четири пъти потропва. Не съм виждал друг път такова нещо! Гледай как върти индианката, а тя се зачервила, кърши ли, кърши крака! И как се е запъхтяла! Гърдите й час по час се повдигат. Мислиш, че се е уморила ли? Мислиш, че не й стига дъхът? Нищо подобно. Косата на тексасеца е паднала на очите, устата му е полуотворена — здравата се е задъхал, но продължава да потропва по четири пъти на всяка стъпка и не изостава никак от своята индианка.

Цигулката пищи, китарата бръмчи. Хармонистът е целият червен от надуване. Тексасецът и индианката дишат тежко като запъхтени кучета, но не спират да танцуват. Старците стоят, пляскат с ръце. Едва забележимо се усмихват, потропват в такт с крака.

Помня… това беше отдавна… танците в училище. Луната едра и плува на запад. А аз и той излязохме да се поразходим. Вървяхме и мълчахме — и двамата със замрял дъх. Дума не продумахме. И след малко видяхме пред нас купа сено. Отидохме до нея и легнахме. Видя ли? Този тексасец се измъкна със своята девойка в тъмнината — мислят, че никой не ги е забелязал. Ех! И аз бих се измъкнала с него. След малко ще изгрее луната. Видях как баща й понечи да тръгне след тях, ала се върна. Той си знае. Не можеш да спреш есента — тя си идва, когато й дойде времето, не можеш да спреш и сока в дървото — така и това. А луната след малко ще изгрее.

Изсвирете още нещо… изсвирете някоя старинна балада, да кажем, „Вървях по улиците на Ларедо“.

Огънят загасва. Нека — вече няма защо да гори. Старицата-луна скоро ще изгрее.

Край напоителния канал говореше един проповедник и хората крещяха с ужасни гласове. Проповедникът се разхождаше напред-назад като тигър, шибайки своето паство с гласа си, и хората виеха и стенеха. Той не сваляше от тях очи, изпитваше ги с поглед, вършеше с тях каквото си искаше; и когато те всички се поваляха с гърчове на земята, той отиваше до всеки, с един замах вдигаше треперещото конвулсивно тяло, извикваше: „Приеми го, господи!“ — и хвърляше богомолеца във водата. И когато вече всички миряни стояха до кръст във водата, гледайки изплашено своя учител, той падаше на колене и се молеше за тях, молеше бога всички мъже и жени да бъдат осенени от благодат и да се валят по земята със стенания. А хората с измокрени дрехи го гледаха, сетне излизаха на брега — с обувки, пълни с вода, които бълбукат и жвакат — и тръгваха назад към лагера, към палатките, разговаряйки помежду си тихо и слисано.

Осени ни благодат, казваха те. Сега сме чисти като сняг. Никога вече не ще грешим.

И децата — уплашени, мокри — си шепнеха: Осени ни благодат. Занапред не ще грешим. Ех! Ако знаех всички грехове на света, до един щях да ги опитам!

Преселниците се задоволяваха скромно с всяко развлечение, което им предлагаше пътят.