Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Grapes of Wrath, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
nknikolov (2010)
Корекция
forri (2011)

Издание:

Джон Стайнбек

Избрани творби в три тома

Том I

 

Американска

Първо и второ издание

 

Литературна група ХЛ.04 9536679911/5637-299-83

 

Съставител: Кръстан Дянков

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редактори: Кръстан Дянков, Людмила Филипова

Художник: Стоян Христов

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Иван Скорик

Коректори: Наталия Кацарова, Стефка Добрева

 

Дадена за набор август 1982 г.

Подписана за печат януари 1983 г.

Излязла от печат март 1983 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 48,50

Издателски коли 40,74. УИК 43,40

 

Цена 5,55 лв.

 

Държавно издателство „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

Държавна печатница „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Седемнадесета глава

Колите на преселниците изпълзяваха от страничните пътища на шосето, което пресичаше цялата страна, и поемаха на запад. Денем те се движеха натам като буболечки, а когато над пътя се спуснеше мрак, те пак като буболечки се събираха на купчина по-близо до подслон и вода. Хората се гушеха един до друг, защото ги мъчеше чувство на самота и смущение, защото всички бягаха от местата, където ги бе сполетяла печал, тъга и покруса, бягаха на ново място — непознато, тайнствено за тях. Те разговаряха, деляха съдбата, храната и надеждите си за бъдещето, което ги очакваше там, където отиваха. И ставаше така, че когато някое семейство спираше край вода, а след него спираше на същото място и друго семейство, съблазнено от водата и компанията, там спираше и трето, което виждаше, че тези, които са го изпреварили, са доволни от мястото, на което се намират. И докато слънцето залезе, там се събираха двадесет семейства — двадесет коли.

Вечер се случваха странни неща: двадесетте семейства се превръщаха в едно, децата — в деца на всички. Липсата на домашно огнище се оказваше обща липса, щастливият живот там, на запад — мечта на всички. И ставаше така, че когато се разболееше някое дете, за него се безпокояха всичките двадесет семейства или сто души. И тези сто души пазеха тишина цяла нощ, благоговееха, знаейки, че в еди-коя си палатка една жена ражда, а на утрото тези сто души се радваха на появата на новия човешки живот. Семейството, което предишната нощ бе измъчвано от чувство на самота и страх, ровеше из вещите си да намери подарък за новороденото. Вечер край огъня двадесетте семейства се сливаха в едно. И това общо семейство прерастваше в ядро, което образуваше лагерите, ядро, което съществуваше една вечер или една нощ. И китарата, завита в някое одеяло, се измъкваше оттам, настройваха я и цяла нощ ехтяха песни — песни за народа. Мъжете ги пееха с думи, а жените тананикаха само мелодията.

Всяка нощ този свят се създаваше отново и в него имаше всичко — и дружба, и вражда; в него имаше самохвалковци и страхливци, имаше тихи хора, скромни хора, добри хора. Всяка нощ в него хората влизаха в контакт помежду си, без който не може да съществува нито един свят, и всяка сутрин този свят изчезваше от мястото си като някой пътуващ цирк.

Попадайки в тези светове, които възникваха и се рушаха пред очите им, хората отначало се плашеха, но лека-полека построяването на бивак заедно с много други семейства стана за тях нещо съвсем обикновено. Появиха се водачи, установиха се правила, родиха се закони. И колкото повече тези светове се приближаваха до запад, толкова по-съвършени и благоустроени ставаха те, защото строителите им имаха вече опит зад гърба си.

Семействата научаваха, че съществуват права, които трябва да се бранят: правото на неприкосновеност на собствената палатка; правото да пазиш в сърцето си спомена за черните дни; правото да поговориш, да послушаш; правото да откажеш или приемеш помощта, която ти предлагат, сам да я предложиш или да ти я откажат; правото на сина да ухажва някое момиче и дъщерята да бъде ухажвана; правото на гладния да бъде нахранен; правата на бременните и болните, които стоят по-високо от всички други права.

И семействата научаваха, макар никой да не ги бе учил на това, че някои права носят в себе си зло и трябва да бъдат изкоренявани: правото да нарушиш нечие уединение, да нарушиш тишината, когато целият лагер спи, правото да прелъстяваш или изнасилваш, правото да прелюбодействуваш, крадеш или убиваш. Тези права се унищожаваха, защото в противен случай малките светове не биха могли да просъществуват дори една нощ.

И с постепенното придвижване на световете на запад правилата ставаха закони, макар никой да не беше учил хората на това. Незаконно бе да замърсяваш района на лагера; незаконно бе да замърсяваш водата където и да е; незаконно бе да ядеш хубава, апетитна храна пред гладните и да не им дадеш от нея.

А там, където съществуват закони, съществуват и наказания — наказания със само две степени: кратък, жесток бой или изгонване от лагера; изгонването беше по-тежкото наказание. Защото, щом нарушиш закона, името и лицето ти са винаги с теб и за теб вече няма място нито в един свят, независимо къде е създаден той.

Обществените устои в тези светове бяха ясно определени и безкомпромисни: всеки беше длъжен да поздрави, когато срещне някого, можеше да живее с жена, ако се движи с нея и се грижи като баща за децата й и ги закриля. Но един мъж не може да има една жена една нощ, а на другата друга, защото ще се превърне в опасност за света.

Семействата се движеха на запад и техниката за построяване на тези светове се усъвършенствуваше, обитателите им се чувствуваха в безопасност; формите на общуване бяха изработени твърдо и всяко семейство знаеше, че спазването на всички правила осигурява покоя и сигурността му.

Органите на властта, водачите, старейшините възникваха съвсем естествено. Умният виждаше, че умът му е нужен при всяко лагеруване; глупавият пък и в лагера си оставаше глупав. И този нощен живот създаваше нещо като застраховка. Човекът, който имаше храна, хранеше гладния и с това сам се застраховаше от глад. И когато умираше дете, край входа на палатката близките му намираха купчина монети, защото детето трябваше поне да се погребе както трябва, щом не е взело от живота нищо друго. Можеш да заровиш направо някой старец, но не и дете.

За построяване на такъв свят местността трябваше да отговаря на определени условия — да има вода, река, поток, извор или дори оставен без надзор водопроводен кран. Освен това мястото трябваше да бъде равно, та на него да се построят палатките, да има малко дърва или клони за огньовете. Ако наблизо имаше и купчина боклук — още по-добре: там можеше да се намерят нужните за лагеруването вещи — кюнец от печка, изкривена автомобилна броня, с която да се заслони огънят от вятъра, консервени кутии — за варене на храната, и съдове за ядене.

Световете възникваха всяка вечер. Хората свръщаха от пътя и почваха да строят лагера с това, което имаха: палатката, сърцето, мозъка.

На утрото палатките се прибираха, брезентите се сгъваха, прътовете се завързваха за стъпалата на колите, постелите се събираха на едно място, а съдините на друго. И колкото повече семействата се доближаваха до Запад, толкова повече усвояваха техниката на построяването вечер и на развалянето сутрин, веднага щом съмне; сгънатите палатки се прибираха, а съдините се преброяваха и поставяха обратно в техния сандък. И колкото повече автомобилите приближаваха Запад, толкова повече всеки член на семейството свикваше с мястото си, със задълженията си; всеки член на семейството — и стар, и млад — знаеше мястото си в автомобила; а през късните душни вечери, когато колите спираха в лагера, всеки член знаеше задълженията си и ги изпълняваше, без да чака нечии нареждания: децата събираха клони, носеха вода; мъжете опъваха палатките, снемаха дюшеците; жените готвеха вечерята, хранеха семейството. И всичко това ставаше веднага, без подканване. Семействата, животът на които преди се ограничаваше от стените на дома нощем и от собствената земя денем, сега свикнаха с други граници. И в жарките часове на деня те мълчаливо седяха в колите, движещи се на запад, а нощем се смесваха в лагерите с други семейства.

Те промениха своя живот така, както в цялата вселена може да го промени само човекът. Те вече не бяха земеделци, а преселници. И мислите, плановете, съсредоточеното мълчание, посветени преди на нивята, сега се посвещаваха на пътя, на дългия път, на Запада. Човекът, чиято мисъл преди се ограничаваше в пределите на акрите, сега броеше милите, изминати по тясната лента на бетона. И в неговите мисли, в неговите грижи вече нямаше място за дъжда, за вятъра, за праха и за посевите. Очите следяха гумите, ушите се вслушваха в чукането на мотора, вниманието беше заангажирано с маслото, бензина, тънкия пласт гума между въздуха и пътя. Да се счупи някое зъбно колело, беше цяла трагедия. А водата вечер беше мечта и гаранция, че ще може да се свари вечеря на огъня. Здравето означаваше, че пътят няма да бъде прекъснат по средата; здравето беше потребност и сила да се достигне предначертаната цел. Волята, устремена напред, изпреварваше преселниците, страховете, които пораждаше по-рано заплахата от наводнение или суша, сега можеше да възникнат само тогава, когато нещо непредвидено прекратеше бавното движение на Запад.

Лагерите вече не се меняха — бяха на разстояние един ден път един от друг.

По шосето някои семейства изпадаха в паника, те пътуваха денем и нощем, спяха в колите, бързаха на Запад, спасявайки се с бягство от пътя, от самото движение. На тях така им се искаше по-скоро да се установят на постоянно място, че не откъсваха очи от шосето и пътуваха, без да дават отдих на тракащите мотори.

Но повечето семейства бързо се приспособиха и влязоха в ритъма на новия живот. И когато слънцето се скриеше зад хоризонта…

Време е да се потърси място за нощуване.

А! Ето напред палатки.

Колата свиваше от пътя и спираше; и тъй като другите семейства бяха спрели тук по-първи, новодошлите трябваше да се държат колкото може по-учтиво. Мъжът, главата на семейството, надникваше от кабината.

Може ли да спрем тук — да прекараме нощта при вас?

Може, разбира се, с удоволствие ще ви приемем. От кой щат сте?

Отдалеч, от Арканзас.

Ей в оная палатка има други арканзасци — четвъртата от края.

Тъй ли?!

И най-важният въпрос: как сте с водата?

На вкус наистина не е добра, но има колкото искаш.

Благодарим ви.

Няма защо.

Но учтивостта се ценеше. Колата тромаво се приближаваше до крайната палатка и спираше. Уморените пътници слизаха от нея, разстъпяйки изтръпналите си крака. Появяваше се нова палатка; децата тръгваха за вода, а по-големите от тях сечаха клони или дърва. Лумваше огън, вареше се или се печеше вечерята. Идваха „по-старите“ жители, питаха кой от кой щат е, понякога излизаше, че „старите“ и „новите“ имат общи познати и дори роднини.

Оклахома ли? Кой окръг?

Чероки[1].

Аз имам там роднини. Познавате ли Аланови? В този окръг те се срещат на всяка крачка. Ами Уилисови познавате ли?

Да, разбира се.

Образуваше се ново ядро. Здрачът се сгъстяваше, но преди да стане съвсем тъмно, последните семейства, които спираха тук, успяваха благополучно да се настанят. Разменяха две-три думи с всяко семейство. Това бяха все свои хора, добри хора.

Познавам Аланови още от дете. Саймън Алан, Стария Саймън, имаше разправии с първата си жена. Тя беше с индианска кръв. Хубава като… като врана кобила.

А синът, Младия Саймън, се ожени за дъщерята на Рудолфови, нали? Да, да! Те отидоха да живеят в Инид и били добре — наистина добре.

Единственият Алан, който се е наредил добре. Има гараж.

Когато кофите бяха напълнени с вода и клоните насечени, децата почваха несмело, плахо да сноват между палатките. Начините, по които те завързваха нови познанства, бяха твърде сложни. Един малчуган се спираше при друг, разглеждаше някой камък, взимаше го от земята, отново го разглеждаше, плюеше на него, почваше да го трие, докато го изчистеше, и накрая другият, неизтърпял, питаше: Какво е това в ръцете ти?

И с престорена небрежност първият отговаряше: А, това ли, нищо. Камък.

Тогава защо го гледаш толкова?

Стори ми се, че в него има злато.

Как разбра това? Златото не блести, то е черно в камъните.

Разбира се, всеки знае.

Обзалагам се, че това не е никакво злато, само ти си мислиш така.

Не, баща ми е намирал толкова злато! Той научи и мен как да го търся.

Ех, да можех да намеря цял слитък! Ти би ли искал да намериш?

Охо-о, и още как! Ще си купя, майка му стара, един такъв голям бонбон, какъвто никога не си виждал.

На мен не ми позволяват да псувам, но аз си псувам.

Аз също. Хайде да вървим на извора.

Момичетата също намираха връстнички и със смущение разказваха за своите успехи, за своите планове за бъдещето. Жените шетаха край огньовете, бързаха да приготвят храна за гладното семейство — свинско; ако парите бяха повечко — свинско, картофи и лук. Питки с повече подправки, свински рибици, пържоли и чер, горчив чай, налян в консервена кутия. Ако парите бяха малко — пържеха се в говежда лой царевични питки: зачервени на огъня, хрупкави.

Семействата, които имаха доста пари или просто ги пилееха, ядяха консервиран зелен боб, консервирани праскови, купешки хляб и бисквити. Но те трябваше да се крият с храната по палатките си, защото не беше хубаво да ядат такива вкусни неща пред другите. Впрочем децата, които ядяха пържените си питки, подушваха миризмата на топлещия се зелен фасул и жално въздишаха.

Когато свършваше вечерята и съдините биваха измити и изтрити и настъпваше тъмнина, мъжете клякаха един до друг да си поговорят. Те разговаряха за земята, която бяха напуснали. Какво ще бъде занапред, не знаем, казваха те. Провали се нашата страна.

С време всичко ще се оправи, само нас няма да ни има на предишните места.

Може би, мислеха си те, може би сме сгрешили нещо, без да знаем това.

Един ми каза — той е човек, който знае много неща, има достъп до правителството… Та той ми каза, че водата била виновна за това. Ако сме орали напряко на хоризонталите, а не надлъж, нямало да се подмива и свлича почвата. Кой знае — нямаше време да проверяваме. А трактористите също оряха надлъж. Карат една бразда по цели четири мили и не завиват нито веднъж надясно или наляво.

Мъжете тихо си разказваха за родния дом. Аз си направих малък зимник под вятърната мелница. Държахме там дините, млякото, биехме каймака му. Като влезеш там по пладне в най-големия пек, полъхне те един хлад — чудо работа! Разрежеш диня — толкова студена, че зъбите ти изтръпват. А от цистерната капе вода.

Те си разказваха трагедиите: Имах един брат, Чарли. Косите му бяха жълти като царевица. Беше вече голям. Свиреше на акордеон много хубаво. Един ден, като брануваше в полето, се наведе да се освободи от юздата и изведнъж гледа — гърмяща змия, съска ли, съска! Конете го повлякоха, браната мина през него. Разпори със зъбците си корема му, изскочиха му червата, всичката кожа се смъкна от лицето му… Ах, господи!

Те говореха за бъдещето: Как ли ще бъде там в Калифорния?

На картините всичко изглеждаше прекрасно. Видях една такава — слънце, красота, орехови дървета и ягоди; а зад тях, съвсем наблизо — на плюнка разстояние, — високи планини, покрити със сняг. Просто очи да не откъснеш!

Само да намерим работа, тогава всичко ще се нареди. Зимата там не е студена. Децата няма да измръзнат, докато стигнат до училището. Непременно ще пратя моите да се учат. Аз мога да чета, но нито ми се ще, нито имам навик да върша това.

А понякога някой излизаше от палатката си с китара. Сядаше на сандък край входа й и хората от целия лагер бавно се стичаха към него, сякаш нещо ги притегляше натам. Мнозина дрънкат на китара, но този, изглежда, е по-голям майстор. Ето, слушайте! Акордите са звучни, а мелодията се лее отмерено като леки стъпки. Едрите, мазолести пръсти шареха по струните. Човекът свиреше и хората бавно се стичаха към него от всички краища на лагера. Накрая пръстенът около него се затваряше и той запяваше: „Памукът е десет цента, а месото четирийсет“. Слушателите, заобиколили изпълнителя, тихо пригласяха. Той пееше: „Ах, девойки, защо си стрижете косите?“ И слушателите му пригласяха. Той запяваше: „Напускам стария Тексас“ — мрачна песен, която са пели още преди идването на испанците[2], само че тогава думите й са били индиански.

И това обединяваше хората, те ставаха едно цяло и в мрака погледите им бяха вглъбени, мислите се носеха назад и тяхната печал беше като отдих, като сън. Китаристът пееше блуса „Макалистър“, а после — за да угоди на по-старите — химна „Господ ме призова при себе си“. Музиката приспиваше децата, те се прибираха в палатките да си легнат, но пеенето звучеше и в сънищата им.

Накрая китаристът ставаше, прозявайки се.

Лека нощ на всички, казваше той.

И му отговаряха с шепот: лека нощ.

И на всеки му се искаше да свири на китара, това е тъй приятно! Хората се прибираха да спят и лагерът стихваше. И над палатките почваха да прелитат кукумявки, в далечината се обаждаха койоти, а поровете — злите, нахални порове — се промъкваха в самия лагер и тършуваха навсякъде за храна.

Нощта отминаваше и веднага щом съмнеше, жените излизаха от палатките, запалваха огньове и слагаха кафето да се свари. Излизаха и мъжете и тихо разговаряха помежду си в утринната дрезгавина.

Когато прекосиш река Колорадо, отвъд започва пустиня — говореха си те. Навлезеш ли в нея, отваряй си очите на четири. Иначе не можеш се измъкна оттам. Във всеки случай си вземи повечко вода.

Аз ще тръгна през пустинята нощем.

Аз също. Тя може да умори всекиго.

Закуската завършваше бърже, миеха се съдините, разваляха се палатките. Всички бързаха по-скоро да потеглят. И когато слънцето се покажете над хоризонта, на мястото, където бе лагерът, вече нямаше нищо, само тук-таме се валяха останки от нощуването. Но мястото на лагера беше готово да приеме на следната нощ новия свят.

А колите на преселниците като буболечки пълзяха по пътя и тясната лента на бетона се губеше напред в безкрая.

Бележки

[1] Чероки — район в Оклахома, наречен на името на коренните му жители, индианците от племето чероки.

[2] Преди идването на испанците — първите европейци на територията на Тексас са били испанците (първата половина на XVI в.). Коренно население са индианските племена команчи, апачи и др. Американците се появяват в Тексас в началото на XIX в. През 1845 г. щатът Тексас влиза в САЩ.