Джон Стайнбек
Гроздовете на гнева (15)

Петнадесета глава

Покрай шосе номер 66 се редят крайпътните павилиони за закуска: „Ал и Сузи“, „Закусете при Карл“, „Джо и Мини“, „Закусвалня на Уил“. Бараки, сковани от тънки дъски. Две бензинови помпи край входа, врата със защитна мрежа, дълъг бар с пречки за краката, високи столчета. Край вратата три автомата, показващи през стъклата си несметни богатства — купчина петцентови монети, които можеш да спечелиш, ако се покажат три черти. А до тях стои грамофон, който свири за пет цента и е отрупан с грамада подобни на сладкиши плочи, готови всяка минута да се плъзнат върху диска и да засвирят — фокстротите „Типи-типи-тин“, „Споменът за теб не ще угасне“, изпълнения на Бинг Кросби, Бени Гудман^[1]. На десния край на бара са сложени в стъклена витринка бонбони за кашлица, кофеинови таблетки с надпис „Безсънка“ или „Противодрямка“; обикновени бонбони, цигари, ножчета за бръснене, аспирин, кристалчета „Бромо-Зелцър“ и „Алка-Зелцър“^[2], които шумят във вода. По стените — илюстровани реклами: момичета с бели бански костюми, руси, с едри гърди, с фини ханшове и восъчни лица, които държат в ръка бутилка кока-кола и се усмихват — вижте какво е магическото действие на питието! Дълъг бар със сол, пипер, бурканчета с горчица и книжни салфетки. Зад тезгяха кранчета за точене на бира, а до самата стена — блестящи, обвити в пара кафеници със стъклени прозорчета, които показват равнището на кафето. Торти под телени похлупаци, портокали — на пирамиди по четири. Малки купчинки бисквити и корнфлейкс^[3], образуващи живописни фигурки.

Плакати с букви от блестяща слюда: „Такива сладки прави само майка ви“, „Вересията скарва, нека си останем приятели“, „Дамите могат да пушат, но да внимават къде хвърлят угарките“, „Хранете се тук, освободете жена ви от грижата да готви“, „При нас е по-хубаво“.

На единия край на бара — съдове със сурово месо, картофи, печено, ростбиф, пушено свинско, готово за нарязване.

Мини или Сузи, или Мей, старееща зад тезгяха, с накъдрени коси, руж и пудра върху запотеното лице, приема поръчки, говори тихо и меко; повтаря ги на готвача с писклив като на паун глас. Изтрива бара, движейки кърпата в кръг, забърсва големите лъскави кафеници. Готвачът се казва Джо или Карл, или Ал. Топло му е с бялото сако и бялата престилка, потта блика на бисерни капчици по бялото му чело под бялата шапка. Той е мрачен, говори малко, хвърля кос поглед към всеки новодошъл. Изтрива тигана, шляпва в него кренвирша. Повтаря полугласно поръчките на Мей, стърже тигана, изтрива го с парцал. Мрачен и мълчалив.

Мей — живата връзка с посетителите — се усмихва, а в душата си кипи и едва сдържа яда си. Усмихва се, но очите й, въпреки че ви гледат, не ви забелязват — освен ако сте шофьор на камион. Шофьорите са постоянните посетители. Там, където спират камионите, идват и повече клиенти. Те знаят, че шофьорите на камиони не се лъжат лесно. И шофьорите създават клиентела. Клиентите знаят това. Дай на шофьора старо кафе и той вече няма да стъпи в заведението ти. Дай му хубаво и ще дойде пак. Затова Мей се усмихва искрено само на шофьорите на камиони. Тя извива гръб, оправя косите на тила си, вдига ръце така, че роклята да очертае по-ясно гърдите й, кима, с целия си вид вещае щастлива минутка, весел разговор, шеги и закачки. Ал никога не завързва разговори. Връзката с посетителите не се извършва чрез него. Понякога той се усмихва, чул някакъв виц, но никой не го е виждал да се смее. Друг път той поглежда Мей, чул игривите нотки в гласа й, и почва да стърже тигана с лопатка и да прехвърля замръзналата мазнина в едно чугунено коритце. Той натиска съскащия кренвирш с лопатката, намества разрязаните на две хлебчета в тигана, затопля ги и ги пържи, гребва от друг тиган търкалца лук, посипва с него кренвирша и натиска всичко с лопатката; после слага върху кренвирша половин хлебче и натопява другата половина в разтопено масло с апетитни подправки. Придържайки хлебчето, подхваща с лопатката месото, обръща го, слага върху него натопеното в масло хлебче и изтърсва сандвича в малка чинийка. Към сандвича прибавя малко туршия и две черни маслини. Ал плъзга чинията по тезгяха, сякаш мята диск. После отново почва да стърже тигана с лопатката и мрачно поглежда съда със задушеното.

Колите се носят като вихър по шосе 66. Контролни номера. Издадени в Масачузетс, Тенеси, Роуд Айланд, Ню Йорк, Вермонт, Охайо. Отиват на запад. Елегантни коли, които се движат с шестдесет и пет мили в час.

Виж — един корд. Като ковчег на колела.

Но, божичко, как върви!

А онзи ласал? Той по̀ ми харесва. Не съм толкова по скъпите коли. Задоволявам се и с такава.

Щом толкова си се запалил, няма да ти бъде лош този кадилак. Малко по-голям и малко по-бърз.

А аз бих си взел зефир. Цената не е бог знае каква, затова пък колата е шик и много бърза. Искам зефир.

Ако щете, смейте се, ако щете, не, сър, но аз си държа на буик-пуик. Повече не ми трябва.

Но, господи, той струва колкото един зефир, а не е кой знае каква кола.

Не ме интересува. Не искам да имам нищо общо с кола на Хенри Форд. Не го обичам. И никога не съм го обичал. Един мой брат работеше в заводите му. Той ми е разправял много неща.

Да, но зефирът е истинска кола.

По шосето се нижат големи автомобили. Отмалели, отпуснали се от горещината дами — малки планети, около които се въртят хиляди спътници: кремове, лосиони, стъкълца с боя — черна, розова, червена, бяла, зелена, сребърна, — с нейна помощ се променя цветът на косата, очите, устните, ноктите, веждите, ресниците, клепачите. Хапчета, билки, прахове — с тяхна помощ се подобрява храносмилането. Цяла торба стъкълца, спринцовки, хапчета, прахове, течности, кремове — с тяхна помощ се отстранява всякакъв риск, неприятна миризма и лоши последствия при половите сношения. И всичко това пътниците носят със себе си въпреки многото куфари с дрехи. Каква безсмислица!

Бръчки на умора около очите, гънки на недоволство край устата; гърди тежко отпуснати в малките си люлки, кореми и бедра пристегнати в ластични корсети. Устни полуотворени от горещината, мрачни очи, които не обичат нито слънцето, нито вятъра, нито земята, в тях личи отвращение към храната, към умората — и омраза към времето, което разкрасява малцина, а състарява всички.

До тях шкембелии мъже със светли костюми и панамени шапки; чистички, белички мъже с учудени, неспокойни очи — очи, пълни с тревога. Те са неспокойни, защото формулите подвеждат, лъжат; те жадуват за покой, но чувствуват, че покоят е вън от кръга на възможностите им. На реверите на саката им стоят значки на организации, клубове — онези места, където може да се отиде и където, като се смесиш с тълпата други такива обезпокоени хорица, ще се убедиш, че търговията е благородно занятие, а не осветена от ритуала кражба; че търговците са разумни същества въпреки безбройните доказателства за глупостта им; че те са великодушни и щедри дори въпреки принципите на здравомислещата делова дейност; че животът им е пълноценен, а не малка, досадна рутина; и че не е далеч времето, когато те ще забравят какво значи страх.

И тази съпружеска двойка отива в Калифорния; тя ще седи в хола на хотел „Бевърли-Уилшър“^[4], ще гледа хората, които пораждат у нея чувство на завист, ще гледа планините — нищо друго, а планините! — и високите дървета; той — със същото безпокойство в погледа, тя — замислила се дали слънцето няма да направи кожата й суха. Двамата ще гледат Тихия океан и аз съм готов да се обзаложа за сто хиляди долара, че съпругът ще каже: „Това ли е океанът? Съвсем не е толкова голям, колкото мислех.“ А тя завистливо ще поглежда закръглените млади тела на плажа. Съпрузите отиват в Калифорния само за да се върнат в къщи и да кажат: „Такава и такава жена седеше в «Трокадеро» до нас, на съседната маса. Цяло страшилище! Но беше облечена с вкус.“ А той ще допълни: „Там разговарях със солидни делови хора. Всички считат, че докато не се отървем от този тип в Белия дом, не бива да се надяваме на нищо.“ Или: „Чух от един човек, който знае всичко: тя е болна от сифилис. Участвувала е във филми на Уорнър^[5]. Казват, че спала буквално с всички само за да получи роли. Е, намерила е каквото е търсила.“ Но неспокойните очи никога не знаят отдих, нацупените устни не знаят радост. Голямата кола се движи с шестдесет мили в час.

Искам да пия нещо разхладително.

Ей там напред се вижда някакъв павилион. Искаш ли да спрем?

Мислиш, че там е чисто?!

Да, чисто, доколкото изобщо може да се говори за чистота в този затънтен край.

Добре. Ще поръчаме бутилка сода — нищо друго.

Спирачките изскимтяват и голямата кола спира. Дебелият с неспокойните очи помага на съпругата си да слезе.

Когато те влизат, Мей гледа отначало в тях, а после край тях. Ал само за миг вдига очи от тигана. Мей знае всичко предварително. Тези ще поръчат бутилка сода за пет цента и после ще мърморят, че е топла. Жената ще изхаби шест книжни салфетки и ще ги хвърли всичките на пода. Мъжът ще се задави и ще обвини за това Мей. Жената ще почне да души, сякаш в заведението има развалено месо, а после ще си отидат и до края на живота си ще разказват на всички, че хората на запад са начумерени. А Мей, останала насаме с Ал, ще ги обрисува с някой подходящ епитет. Тя ще ги нарече „лайнари“.

Виж, шофьорите — това са хора!

Ето идва голям камион. Добре ще е да спре; да убие миризмата на тези „лайнари“. Знаеш ли, Ал, когато работех в онзи голям хотел в Албукерк, такива като тези страшно крадяха! Най-различни дреболии. Колкото по-елегантна е колата им, толкова по-зле; тогава всичко отмъкват: кърпи за лице, сребърни предмети, сапунерки. Просто не мога да разбера за какво вършат това!

И Ал отвръща мрачно: че според теб откъде имат такива коли, откъде имат толкова неща? Да не би да са се родили с тях? А пък ти, струва ми се, никога няма да забогатееш.

Голям камион с двама шофьори, които карат на смени. Какво ще кажеш, да спрем тук и пийнем по чашка кафе? Зная добре тази колибка.

А няма ли да закъснеем?

Имаме време и в запас дори.

Добре, ще спрем. Тук има едно момиче — огън. И кафето е хубаво.

Камионът спира. Двамата шофьори носят работни панталони в цвят каки и цели обувки, къси куртки и фуражки с блестящи козирки. Вратата със защитната мрежа се хлопва.

Здравей, Мей!

Нима това си ти, Биг Бил! Кога те върнаха на този маршрут?

Преди една седмица.

Другият шофьор пуска пет цента в грамофона, гледа как мембраната се насочва към въртящия се диск. Еква меденият глас на Бинг Кросби: „Споменът за тебе никога не ще угасне, много дни ще минат, мъката ми ще порасне…“ А Биг Бил пее на ухото на Мей: „Езичето ти е остро, но не си лошо момиче.“

Мей се смее. А кой е този с теб, Бил? За пръв път ли е по тоя маршрут?

Другият шофьор пуска пет цента в автомата, спечелва четири жетона и ги връща обратно. Тръгва към тезгяха.

Е, какво да ви дам?

Дай ни по чашка кафе и някаква торта. Какво имате?

Бананова торта, ананасова торта, шоколадова и с ябълки.

Дай ни с ябълки. Чакай… а тази пухкавата каква е?

Мей взима тортата и я помирисва. Бананова.

Отрежи едно парче, но по-голямо.

Другият шофьор й казва: две парчета.

Добре — две. Чувал ли си нови вицове, Бил?

Да. Ей сега ще ти разкажа един.

Само че внимавай, говориш пред жена.

Нищо, той не е много мръсен. Едно малко момче закъсняло за училище и учителката го пита: „Защо закъсня?“ А то отговаря: „Водих юницата ни на бик.“ Учителката му казва: „А баща ти не можеше ли да свърши тази работа?“ И детето отговаря: „Разбира се, че можеше, но бикът я върши по-добре.“

Мей се превива от смях, остър и писклив. Ал грижливо реже лук на дъската, вдига поглед, усмихва се и после отново навежда очи. Виж, шофьорите — това са хора! Всеки оставя на Мей по двадесет и пет цента. Петнадесет за тортите и кафето и десет бакшиш. И не се заяждат с нея.

Седят един до друг на високите столчета, лъжиците стърчат от чашите с кафе. Времето минава незабелязано. А Ал стърже тигана, слуша разговора, но не се намесва. Гласът на Бинг Кросби стихва. Дискът спира и плочата отива на мястото си. Виолетовата светлина угасва. Монетата, която приведе в движение механизма на грамофона и накара Кросби да пее, а оркестъра да му акомпанира — същата тази монета пада от мястото на контакта в специалната кутия за пари. Тези пет цента, за разлика от много други монети извършиха истинска работа, предизвикаха необходимата реакция в автомата.

От кафеника излиза пара. Компресорът на хладилника почва тихо да бръмчи, после млъква. Вентилаторът в ъгъла бавно се върти ту на една, ту на друга страна, вкарвайки в помещението топъл ветрец. По шосе номер 66 профучават коли.

— Преди няколко дни тук спря една кола от Масачузетс — каза Мей.

Биг Бил седеше, хванал отгоре чашата си, тъй че лъжичката стърчеше между палеца и показалеца му. Той духна в кафето си, за да го изстуди.

— Да знаеш какво е сега по 66. Кола след кола — от всички места. И всички вървят на запад. Никога не е имало такова движение. Понякога видиш някоя хубавица, просто не можеш да откъснеш очи!

— Ние днес бяхме свидетели на една катастрофа — каза другарят му. — Един кадилак — грамаден, сигурно е направен по специална поръчка. Хубавец. Нисък, кремав на цвят. Блъсна се с един камион. Радиаторът просто се наби в шофьора. Трябва да караше с деветдесет мили в час. Кормилният прът го разпра от горе до долу; той се гърчеше като червей. Красива кола! Просто цял ден да я гледаш. А сега нищо не струва. Потегли празна, без шофьора.

Ал вдигна очи от работата си.

— А камионът?

— Та това не беше всъщност камион. Лека кола, превърната в камион. Натоварен догоре със съдини, дюшеци, деца, кокошки. Такива сега има много, все на запад отиват. Кадилакът профуча край нас с деветдесет мили и тъкмо да ни задмине, отсреща изникна друга кола. Кадилакът изви встрани и върху му връхлетя този нищо и никакъв камион. Блъсна се в него с пълна скорост. Пиян ли беше шофьорът му, сляп ли! Във въздуха полетяха одеяла, кокошки, деца. Едно от децата умря. Стана на пита. Спряхме, а човекът, който седеше на волана на камиона, стои и гледа мъртвото дете. Нито дума не чухме от устата му. Мълчи като ням. Боже всевишни, колко такива семейства са тръгнали на запад по това шосе! Никога не са били толкова много. И от ден на ден стават все повече. Дявол знае откъде изникват непрестанно.

— Не „откъде изникват“, а къде отиват — рече Мей. — Понякога се отбиват и при нас за бензин. Но освен бензин рядко купуват нещо друго. Говори се, че крадели. Ала в нашето заведение всичко си знае мястото. Никога не са ни откраднали нещо.

Биг Бил с пълна с торта уста погледна през покрития с мрежа прозорец.

— Хайде, завързвай инвентара си! Ето ги, идват.

Един „Наш“ 1926 година уморено отби от шосето. Задната му седалка бе отрупана с чували, тигани, тенджери и върху покъщнината, удряйки главите си о покрива, седяха две момченца. На покрива имаше дюшек и една сгъната палатка; прътовете й бяха завързани за стъпалата на автомобила. Колата спря до бензиновата помпа. От нея бавно слезе тъмнокос мъж с дълго, слабо лице. Двете момченца се смъкнаха от купа покъщнина и скочиха на земята.

Мей заобиколи тезгяха и се спря на вратата. Мъжът носеше сив вълнен панталон и синя риза, потъмняла от пот на гърба и под мишниците. Момченцата бяха с комбинезони — оръфани, с много кръпки. Косите им бяха светли, ниско подстригани и стърчаха като четина, лицата — целите в прах. Те се затичаха право към мътната локва под водопроводния кран и заровиха пръстите на краката си в калта.

Мъжът попита:

— Ще ми разрешите ли да си налея вода, мадам?

Мей досадно се намръщи.

— Да, налейте си. — И тихо изрече през рамо: — Ще наглеждам маркуча, да не изчезне. — Тя гледаше как той бавно отвинтва капачката на радиатора и как, като я отвинти, пъхна гумения маркуч.

Светлокосата жена, която седеше в колата, каза:

— Попитай, тук може да ни дадат.

Мъжът измъкна маркуча от радиатора и отново завинти капачката. Децата поеха маркуча от бащата, изправиха го нагоре и почнаха жадно да пият. Мъжът свали тъмната си мръсна шапка и с някаква странна хрисимост застана пред покритата с мрежа врата.

— Ще може ли да купим от вас малко хляб, мадам?

Мей отвърна:

— Тук не е хлебарница. Хлябът ни трябва за сандвичи.

— Зная, мадам. — В неговата хрисимост се чувствуваше упорство. — Трябва ни хляб, а до магазините казват, че имало още много път.

— Ако го продаваме, откъде ще вземем за сандвичи. — Отговорът на Мей звучеше нерешително.

— Но ние сме гладни — каза мъжът.

— Купете си тогава сандвичи. Имаме хубави сандвичи, с кренвирши.

— С удоволствие бихме си купили, мадам. Но не можем! Можем да похарчим най-много десет цента. — И добави сконфузено: — Парите ни са съвсем малко вече.

Мей каза:

— Какъв хляб искате за десет цента! Нямаме по-евтин от петнайсет.

Ал избоботи зад Мей:

— За бога, Мей, дай им малко хляб!

— Няма да ни стигне. Кога ще докарат?

— Дай им, пък нека да не стигне — рече Ал. И като се намръщи, взе да размесва картофената салата.

Мей повдигна пълните си рамене и погледна шофьорите на камиона, сякаш искаше да им каже: ето, моля ви се, какво да ги правиш! Тя отвори вратата и мъжът влезе, донасяйки със себе си миризмата на пот. Момченцата се промъкнаха след него, тръгнаха право към витринката с бонбоните и я загледаха с широко отворени очи. Но в погледа им гореше не жадност, не надежда, дори не желание да опитат тези лакомства, а учудване: нима съществуват такива прекрасни неща на света! Те бяха еднакви на ръст и лицата им си приличаха като две капки вода. Едното момченце чешеше глезена на единия си крак с ноктите на другия. Другото момченце му шепнеше нещо на ухото и двете изведнъж пъхнаха ръце в джобовете на тънките сини комбинезони, издувайки ги със стиснатите си юмручета.

Мей отвори едно чекмедже и извади оттам дълъг хляб, увит в парафинирана хартия.

— Този е петнайсет цента.

Мъжът килна шапката си и каза все така хрисимо:

— А не може ли… някак да ни отрежете за десет цента?

Ал пак избоботи:

— Остави, Мей! Дай им целия хляб.

Мъжът се обърна към Ал:

— Не, ние искаме само за десет цента. Трябва да харчим по толкова, колкото сме си определили, мистър, иначе парите няма да ни стигнат до Калифорния.

Мей покорно изрече:

— Вземете всичко за десет цента.

— Защо да ви ограбваме, мадам?

— Вземайте. Щом Ал позволява, значи, може да вземете. — Тя хлъзна по тезгяха увития в парафинираната хартия хляб. Мъжът извади от задния си джоб кожена кесия, развърза шнурчетата й и я отвори. Кесията беше натъпкана със сребърни дребни пари и омазнени банкноти.

— Може да ви се види чудно, че трябва да се стискаме толкова — с тон на извинение продума той. — Но пред нас има още хиляда мили и не зная дали ще стигнем, или не. — Той порови в кесията с палеца си, напипа една десетцентова монета и я измъкна. Като сложи монетата на тезгяха, видя, че случайно е измъкнал още един цент. Искаше да го пъхне обратно в кесията, но в тази минута очите му се спряха на момченцата, застанали неподвижно пред витринката с бонбоните. Той бавно се приближи до тях. Посочи дългите дебели ментови бонбони на ивици.

— Тези по цент единият ли са, мадам?

Мей погледна през стъклото.

— Кои?

— Ей тези с ивиците.

Малките момченца вдигнаха очи към лицето й и затаиха дъх; устата им беше леко отворена, а полуголите им тела — сковани.

— О, тези ли? Не, те са по два за цент.

— Дайте ми тогава два, мадам. — Мъжът грижливо сложи медната монета върху витринката. Момченцата едва чуто поеха дъх. Мей извади два дълги бонбона.

— Вземете — каза мъжът.

Момченцата плахо посегнаха към бонбоните, взеха по един и без да гледат Мей, отпуснаха надолу ръце. Но те се спогледаха едно друго и крайчетата на устните им потрепнаха в смутена усмивка.

— Благодаря ви, мадам. — Мъжът взе хляба от тезгяха и излезе, а момченцата с напрегната походка закрачиха подир него, всяко стискайки здраво до крака юмручето си, в което бе бонбонът на ивици. Те като катерички скочиха от предната седалка върху високия куп покъщнина и пак като катерички се сгушиха сред вързопите.

Мъжът седна в колата, даде газ: старият „Наш“, като бумтеше и изпускаше облаци син маслен дим, излезе на шосето и отново пое напред.

Шофьорите, Мей и Ал гледаха подир него.

И изведнъж Биг Бил рязко се обърна.

— Тези бонбони не струват два за цент — каза той.

— А теб какво те интересува? — сопна му се Мей.

— Струват по пет цента парчето — продължи Бил.

— Трябва да тръгваме — рече другият шофьор. — Ще закъснеем. — И двамата бръкнаха в джобовете си. Бил хвърли на тезгяха една монета; другият, като я видя, отново бръкна в джоба си и остави своята монета до първата. Сетне те се завъртяха на пети и закрачиха към вратата.

— Хайде, сбогом — каза Бил.

Мей ги спря.

— Почакайте. А рестото?

— Върви по дяволите! — извика Бил и вратата се хлопна зад гърба на двамата шофьори.

Мей гледаше как те сядат в големия камион, как колата тежко потегля на малки обороти, после, като изскимтява, преминава на обичайната рейсова скорост.

— Ал… — тихо изрече тя.

Ал вдигна очи от кренвиршите, които натискаше с лопатката, преди да ги увие в парафинирана книга.

— Какво искаш?

— Гледай — тя показа парите, които лежаха до чашите, — две монети по половин долар. — Ал се приближи до тезгяха, погледна монетите и се върна обратно.

— Шофьори! — благоговейно изрече Мей. — Не са лайнари като онези!

Мухите се удряха в мрежата и с бръмчене отлитаха далеч. Компресорът отново включи и после млъкна. По шосе номер 66 профучаваха една след друга коли — камиони, красиви леки коли с аеродинамична форма и таратайки; те зловещо свиреха, разсичайки въздуха. Мей събра чинийките и свали от тях в кофата остатъците от тортите. После взе една мокра кърпа и почна да изтрива тезгяха, въртейки кърпата в кръг. А очите й бяха приковани в шосето, по което вихрено летеше животът.

Ал изтри ръце в престилката си. Погледна един лист, закачен на стената над тигана. На него имаше някакви отметки в три колонки. Ал сметна най-дългата. После, като заобиколи тезгяха, се приближи до касата, натисна клавиша, на който пишеше „0-0“, и взе от касата шепа монети.

— Какво правиш там? — попита Мей.

— Иде ред на номер трети да плаща — отвърна Ал. Той се приближи до третия автомат и пусна в него една след друга няколко петцентови монети. След петото завъртане на колелата се появиха трите черти и в чашката се изсипа голямата печалба. Ал събра монетите в шепата си, върна се към тезгяха, сложи ги в касата и я затвори. После отиде в кухнята и зачеркна на листа най-дългата колонка.

— При номер три ходят най-често — каза Ал. — Може би ще трябва да им разменим местата. — Той вдигна капака на една тенджера и почна да разбърква сложеното на слаб огън задушено.

— И какво ще правят те в Калифорния? — попита Мей.

— Кои?

— Ей тези, които току-що заминаха.

— Един бог знае — отговори Ал.

— Може би ще намерят там работа?

— Отде да знам?

Мей погледна към шосето.

— Идва един камион с ремарке. Дали ще спре тук? Дано да спре. — И когато грамадният камион тежко свърна от шосето и се приближи до павилиона, Мей грабна кърпата и изтри още веднъж целия тезгях. Тя не забрави да почисти и лъскавия кафеник и да му налее газ. Ал сложи пред себе си няколко малки репи и почна да ги бели. Влязоха двама шофьори, облечени с еднакви дрехи, и Мей веднага се развесели.

— Здрасти, сестричке!

— Аз нямам братя — отвърна Мей. Те се засмяха, засмя се и тя. — Какво ще обичате, момчета?

— Дай ни кафе. И торти — какви имате?

— Ананасова, бананова, шоколадова и с ябълки.

— Дай ни с ябълки. Или не, почакай. А ей тази, пухкавата — каква е тя?

Мей взе тортата и я помириса.

— Ананасова.

— Добре, отрежи едно парче.

Колите зловещо свиреха по шосе номер 66.