Дороти Идън
Американската наследница (8)

Глава осма

Въпреки че след това успяваше постепенно да се успокои, сутрин Хети редовно се събуждаше, обхваната от силен страх. В първите дни след отпътуването на Хюго тя дори не осъзнаваше веднага къде се намира. Просторното квадратно помещение с дървените си ламперии и богата украса по тавана й се струваше твърде чуждо. Какво право имаше тя да лежи в това широко легло с неговите ценни избелели завеси, което пазеше спомена поне за стотина обичани и законни невести? В утринния сумрак, наполовина будна, наполовина завладяна от кошмарни съновидения, в нея избуя болезнен страх от махагоновия шкаф — струваше й се, че вътре в него има нещо, което се движи и я заплашва. Веднаж това бе униформата на армейски офицер, поклащаща се на закачалката, друг път ставаше дума за голо новородено бебе, а понякога — и това видение бе най-страшното — насреща й сякаш се изправяше жена, мокра до кости, която никога не си показваше лицето. Но ако видението се обърнеше, Хети щеше да види лицето на Клеманси.

Но дори и когато се събудеше напълно, първите слънчеви лъчи на горещия английски летен ден проникнеха в стаята и градината оживееше под чуруликането на птиците, дори и тогава, седнала в леглото, тя започваше хладнокръвно новия ден едва след като Ефи влезеше в стаята и й поднесеше чая в сребърна кана върху поднос, покрит с красива покривчица.

Хети възприе навика преди закуска да пие чай в леглото. След втората чаша и последните остатъци от кошмара отлитаха като дим и тя вече бе в състояние отново да се наслади на новия живот.

Ефи бе прислужничка с опит, която я поздравяваше с „Добро утро, милейди“, точно дозирайки чинопочитанието. После поставяше подноса на нощната масичка, дръпваше завесите и приготвяше кремавия копринен халат — Хети все още не можеше напълно да повярва, че той й принадлежи. Кити я убеди да го купи в същия онзи ден, в който си избра хубавата, семпла бяла сватбена рокля, нощницата, обвезана с дантели, червена вечерна рокля от коприна, както и малка шапка с пера за неделните служби в църквата. Все пак винаги трябваше да има някой на пейката, запазена за рода Хазърд и най-често това бе именно новата господарка.

Когато се спомнеше всички тези неща, плахостта й рязко преминаваше в еуфория. Изобщо тя се бе превърнала в робиня на настроенията си — веселието изместваше потиснатостта и обратно.

В големия гардероб имаше само рокли. Съвсем безобидни дрехи — нищо заплашително или злокобно. А най-големият лукс, който можеше да си представи, бе да седне до прозореца и да отпива спокойно от чая. Но всичко в живота й щеше да стане още по-приятно, когато Хюго се завърнеше окончателно от фронта.

Какво богатство им предлагаше бъдещето! Единственото, което я тревожеше, бе съдбата на Хюго в тази война. Нищо друго не биваше да я притеснява, дори и писмата, пристигащи от Ню Йорк. Веднаж получи две наведнаж — и двете адресирани до лейди Хазърд. За момент Хети се уплаши до смърт.

— Какво има, Хети? Не се ли радвате? Сигурно са от семейството ви — възкликна Кити недоумяваща.

Точно закусваха, а писмата бяха сложени до чинията й. Хети съзнаваше, че дори трепването й да бе убягнало от вниманието на Джулия, Кити го е забелязала. Лейди Флора слизаше рядко за закуска. И по-добре — защото макар и да изглеждаха безизразни, тези големи бледосини очи всъщност виждаха прекалено много неща.

Аз нямам семейство, можеше да отговори Хети. Официално обаче имаше един роднина — вуйчо Джонас. Първото писмо бе от него:

„Мила моя Клеманси,

Предполагам, че вече ще си омъжена, когато това писмо стигне до теб и затова го изпращам на новото ти име.

Аз обаче очаквам потвърждение на сватбата ти и се надявам да го напишеш с по-четлив почерк. Аз и моята секретарка изгубихме много време, докато разгадахме писмото ти.

Вече съм осведомен относно скръбните обстоятелства около съдебномедицинския оглед, състоял се във връзка с потапянето на «Лузитания» и доказателството за кончината на клетата ти майка. Затова и не желая да губя време и да ти преразказвам съдържанието на завещанието. Впрочем аз съм единственият му изпълнител, а ти единственото лице, споменато като наследник. Ти ще бъдеш, респективно вече си, богата млада дама.

Нашият семеен адвокат мистър Ричард Колтън ще ти съобщи в писмо подробностите относно наследството, а сигурно ще ти даде и някои разумни съвети. Ликвидирах двете домакинства на Пето авеню и на Лонг Айлънд, платих на прислугата и я разпуснах. Не е необходимо да се издържат цял куп лакоми слуги, но все пак ти препоръчвам да запазиш двете къщи, макар да са останали празни и неизползвани — с времето стойността им постоянно ще расте. Освен това не е изключено съпругът ти да не преживее войната и ти да поискаш да се завърнеш у дома, в Америка.“

Но аз съм си у дома, вуйчо Джонас, безчувствени стари човече! Тук е моят дом, не в Америка…

„Ако пък остане жив, то е получил една доста значителна сума и бих ти предложил да изчакаш как ще се развие бракът ви, преди да му припишеш какъвто и да било капитал. Вече съм стар, а съм и единственият ти жив роднина. Затова си позволявам да говоря съвсем открито и мога само да ти кажа, че винаги съм смятал този брак за една от налудничавите идеи на Милисънт, която ти прие твърде охотно. Но ти си от рода Джарвис и предполагам, че имаш делови нюх, макар че да си призная, до този момент не съм забелязал в теб подобни признаци. Несъмнено ужасното нещастие е спомогнало да съзрееш по-бързо — свидетелство за това е фактът, че в писмото си споменаваш думата ценни книжа. Съветвам те настоятелно да закупиш такива за децата си, а ако нямаш деца — за себе си. И не влагай всички пари, спечелени от твоя дядо с тежък труд, в онова обедняло имение, колкото и романтично да е то!

Помисли по тези въпроси, като все пак ти препоръчвам да не ги обсъждаш със съпруга си, преди самата ти да си взела решение. Но вземеш ли го веднаж, устоявай го докрай!

Пиша ти по този начин единствено за да те предпазя от някои неща. Имам слабо сърце и не искам един ден да видя, че този «престижен» брак ти е донесъл само зло. Човек може да си помисли едва ли не, че и всевишният е желал да предотврати тази глупост! Не допускай главата ти да се замъгли — необходимо е да разсъждаваш трезво. Според мен целият свят сякаш е полудял! След като немските подводници потопиха «Лузитания», у нас се срещат хора, които настояват и Америка да влезе във войната. Аз лично не подкрепям това мнение, но съм само един стар човек със слабо сърце. Още помня войната между Севера и Юга. Войните до една са ужасни, а плямпаниците за чест и слава не струват и пукнат грош.

Твой любящ те вуйчо Джонас

P.S. Две твои приятелки питаха за теб, малката Хейз и Ейми Парсънс. Казах им, че сигурно ще им се обадиш, когато дойдеш на себе си и вече си в състояние да пишеш…“

В никакъв случай не биваше да показва това писмо на Хюго. Защото можеше един ден да й послужи като оръжие срещу него. Финансовата независимост представляваше силно оръжие, поне в неговите очи. Тя щеше да се вслуша в съвета на вуйчо Джонас и да закупи ценни книжа за неродените си деца — бе убедена, че едното от тях вече е заченато. Колко ли време бе нужно, за да се увери окончателно — две седмици или може би три?

Но на двете глуповати приятелки на Клеманси нямаше да пише.

— Хети, вие помръкнахте. Лоши новини ли? — попита внезапно Кити.

— Не, не точно. Вуйчо пише за майка ми. И че къщите ще се опразнят. Този род неща.

Кити бе изпълнена със състрадание.

— Прочетете тогава второто писмо. Може пък то да е по-приятно.

Естествено, че случаят не беше такъв. Нещо повече, това писмо отново предизвика в нея онази тъй позната тръпка на ужас и студ.

„Мила мис Клеманси,

Извинете, че ви притеснявам, но реших да ви пиша, преди да напусна къщата. Вуйчо ви отпраща всички ни. Разбира се, даде ни заплати и препоръчителни писма. Исках обаче да науча какво е станало с клетата Хети, имам предвид Браун. Не сме чули нищо за нея и си помислихме, че може да сте я видели, когато се дави или пък тялото й. Всъщност се надявам, че е жива, защото името й не е в списъка на покойниците. Дали е възможно да се е случило нещо подобно? Може пък да е загубила паметта си, нали? Винаги съм я харесвала — беше такова умно, хубаво и мило момиче.

Ще се радвам, ако ми напишете няколко реда. Докато си намеря работа, ще бъда при сестра си на Родмел Стрийт 1315 в Ню Джърси. Сигурно ви е много мъчно за майка ви. Желая ви много щастие в семейния живот. Поне вие имахте късмет. Животът е пред вас.“

Ваша покорна слугиня: Миртъл Крамптън (готвачката)

Нима бе възможно Клеманси да скита някъде, загубила паметта си? Дали някога щеше да се разбере? Мисълта за предстоящите месеци и дори години на несигурност се прокрадна в съзнанието на Хети и тя се изплаши. Нима винаги щеше да се озърта като преследвана?

— Приличате на човек, съзрял призрак, Хети — обади се Джулия в своя си непресторен стил.

Отговаряйки, Хети всъщност успя да успокои и самата себе си.

— В момента животът ми е изпълнен с призраци. Мисля обаче, че в определен момент те ще изчезнат. А сега моля да ме извините. Смятам да изляза малко на слънце.

— Трябва да преодолеете това нещастие. — Джулия се оживи. — Всички се справят някак. А някои и с много по-трудни проблеми.

Колко по-трудни, запита се Хети с гняв в сърцето. Джулия нямаше изобщо представа за какво говори. Тя не бе чула писъците на давещите се, не бе видяла дългите редици трупове, покрити с бяло платно. Тя си живееше в един приятен чифлик, а единственото, с което се занимаваше, бе да се грижи за възрастна дама, която от своя страна пък я глезеше.

Да, освен това тъгуваше и за мъжа, когото обичаше!

Сега обаче тя, Хети, щеше да отговори на писмото на мисис Крамптън, за да отпъди от себе си този глас от миналото.

„Скъпа мисис Крамптън,

Много мило от ваша страна да ми пишете. Простете ми краткия отговор, но за мен е все още непоносим дори споменът за онзи ужасен ден. Да, бедната Браун е безследно изчезнала. Тя ни последва, мен и мама, в спасителната лодка или поне ние останахме с впечатлението, че го е сторила. После обаче е изчезнала, както и много други пътници. Включително и мистър Вандербилт. Сега съм омъжена, което сигурно вече ви е известно от вуйчо и благодаря на бога, че успях да оцелея. Надявам се, че ще получите добра работа. Ще пиша на вуйчо да ви даде отлични препоръки, макар да допускам, че той вече го е сторил.“

Подписа писмото решително с името „Клеманси Хазърд“ и по този начин въпросът бе приключен.

Писмата от фронта обаче се очакваха от всички с най-голямо нетърпение. Кити, например, очакваше ежедневно писмо от Лайънъл. По всяка вероятност вестите от Хюго пристигаха значително по-бързо, тъй като Франция се намираше в неприятна близост с Англия. В някои тихи дни на източния бряг можеше да се чуе приглушения тътен на оръдията от другата страна на Ламанша. Лайънъл пък бе някъде около Егейско море в някое укритие, изложен на палещите лъчи на слънцето и на рояците мухи. На това място той се готвеше да откъсне още една малка част скалиста земя от турците. Никой, подчерта Кити, никой не бе очаквал, че турците могат да се бият толкова упорито. Отначало се смятало, че кампанията в Галиполи ще приключи успешно за месец и достъпът до средна Азия и нефтените полета щял да бъде отрязан за немците. Допускало се също, че германецът ще се оттегли и във Франция и Фландрия. Само че тези оптимистични слухове се оказали неверни. Войната продължаваше.

 

 

Хети бе седнала срещу мистър Едмъндс, банков директор с побеляла коса. Беше я поканил на среща и сърцето на Хети отново се разтуптя уплашено. Защо ли този човек желаеше да разговаря с нея? Не можеше ли да възложи на своя прокурист уреждането на такава формалност като проверката на подписа?

Оказа се обаче, че наистина е искал само да се запознае с нея. На лицето му бяха изписани добронамереност, любопитство и не на последно място желанието за ползотворни делови отношения.

— За пръв път имам възможност да се запозная с вас, лейди Хазърд. В днешно време сигурно не е лесно да се живее в. Англия, но все пак се надявам, че не се чувствате толкова зле.

— Лобърн ми допада извънредно много. — Хети се постара да придаде на гласа си жизнерадостно звучене, така щеше вероятно да отговори и Клеманси. Но всъщност имаше ли това изобщо някакво значение, след като мистър Едмъндс никога не бе срещал Клеманси? — Къщата е чудесна. Харесва ми дори нейната запуснатост, защото обновяването й ще ми достави огромно удоволствие. Ще бъда съвсем искрена с вас — ще използвам парите си тъкмо за тази цел. Разбира се, много по-добре щеше да бъде, ако Хюго си беше у дома.

Мистър Едмъндс очевидно не я подозираше в нищо лошо. Усмихваше се добродушно, сякаш тъкмо това е и очаквал — да се запознае с жизнерадостна и елегантна млада нюйоркчанка.

— Всички ние се надяваме съпругът ви скоро да се върне при вас, лейди Хазърд. Както и брат му. Познавате ли го?

— Не. Само неговата съпруга и малкия му син.

— Нека се помолим богу двамата млади мъже да се върнат здрави и читави у дома. — Гласът на мистър Едмъндс прозвуча като молитва. — Сега обаче ни е необходим и образец от вашия почерк. Подпишете се на тази линия, ако обичате. След това ще получите чековата си книжка и ставате независима жена.

— Как трябва да се подпиша? — попита Хети нервно.

— Сложете просто обичайния си подпис. Как е първото ви име?

— Клеманси.

— Е, в такъв случай „Клеманси Хазърд“ е предостатъчно. Трябва да подписвате всичките си чекове по този начин. Впрочем предполагам, че това вече ви е известно.

Тя осъзнаваше, че всеки път, когато й се наложеше да купи нещо, щеше с болезнена яснота да си спомня, че парите не са нейни, а на Клеманси. Парите на една покойница.

Подписа се с добре усвоения грижлив, прав почерк. Всичко се оказа много лесно и тя възвърна доброто си настроение.

— Искам преди да се е върнал мъжът ми да се прегледа покривът и да се извършат необходимите поправки. Зълва ми твърди, че на някои места са зейнали огромни дупки. Разбрах също, че всички надеждни занаятчии са в армията.

— Не всички. Случайно познавам един. Том Гръб, човек над петдесетте, поради което и не е призован на фронта. Той е отличен майстор. Да разговарям ли с него, лейди Хазърд?

— О, да, разбира се. Чудесна новина. Изпратете го при мен в Лобърн, ако желае. Искам да изненадам мъжа си, когато се върне.

На лицето й вероятно се бе изписало искрено въодушевление, тъй като мистър Едмъндс я изгледа с възхищение.

— При вашата външност, лейди Хазърд… — започна той, след което замлъкна.

Развесели я смущението, което изпитваше този англичанин.

— Какво искахте да кажете, мистър Едмъндс?

— Просто си мисля, че когато се върне, на първо време той едва ли ще обърне особено внимание на ремонтирания покрив.

Хети се разсмя от все сърце. Бе осъзнала вече, че е в състояние да очарова мъжете. И то не само младежи като Доналд Нюман на борда на „Лузитания“, а и по-възрастни, улегнали хора като банкови директори, адвокати, свещеници. Тази нейна способност можеше и да й бъде полезна някой ден. А още по-добре щеше да е, ако можеше да въздейства по същия начин и върху жените. Само че лейди Флора си оставаше все така хладна и сдържана, тя отказваше категорично да дари снахата от Америка със своята благосклонност. А с изключение на изнервящите сутрешни часове по езда Джулия също не искаше да има нищо общо с нея.

Разбира се, щеше да мине много време, докато се научи да язди елегантно и грациозно като Джулия. А по-вероятно бе никога да достигне нейното равнище. И все пак вече не се упражняваше върху бавната стара кранта Патси, а премина на една доста жизнена, макар и кротка сива кобила на име Беси, която бе бременна. Иронията, скрита в този факт, не убягна от вниманието на Хети, тъй като надеждите й се потвърждаваха ежедневно. Бе прочела някъде, че ездата в ранната фаза на бременност не е опасна. Искаше да изненада Хюго с уменията си — така властта на Джулия върху него сигурно щеше да отслабне. Затова съзнателно пое риск, решавайки да иде на лекар след три седмици, ако симптомите на бременност продължат. В този отрязък от време тя яздеше крайно предпазливо — или в бавен ход, или най-много в лек тръс.

— Съобщих на Хюго, че ви упражнявам в езда — каза Джулия.

Значи тази жена пишеше на мъжа й. Дали той й отговаряше? Последното писмо, което получи от него, съдържаше само няколко набързо нахвърляни реда, тъй като трябваше да поеме към фронта.

Обръщаше се към нея с „Моя мила Хети“, а не „Скъпа“ или „Моя любима съпруго“. Но и тя самата не бе в състояние да го нарече „скъпи мой съпруже“, тъй като някакви остатъци от почтеност я възпираха да пише неща, неотговарящи на истината.

„Пристигнах без всякакви премеждия. Момчетата сякаш се зарадваха, че се връщам. В тези времена познатите лица били дефицитна стока. Преживели са междувременно доста трудности, но след няколкодневна почивка са се постегнали и отново изглеждат добре. Разквартирувани сме в малко селце. Кулата на църквата се е наклонила, а някои от къщите са пострадали доста тежко. В селото са останали твърде малко жители. Просто не ми го побира умът като си помисля, че същото може да се случи и на нашето село. Надявам се, че вече си успяла да посвикнеш с новата среда и си надмогнала преживяното нещастие. Уреди ли всички формалности в банката? По-късно ще пиша и на мама. Кити научила ли е нещо за Лайънъл? Кракът ми е добре и вече мога да ида на фронта. Разбира се, много повече ми се иска да препусна в галоп по Фор Хилз. Джулия ми писа, че напредваш в ездата. Най-доброто за теб е да подражаваш на нейния стил. За съжаление нямам повече време и трябва да приключвам.“

Твой любящ те съпруг Хюго

Нима това бе любовно писмо? Едва ли. Можеше спокойно да бъде и вест от добър приятел. И все пак като се имаше предвид резкият маниер на Хюго, писмото можеше да се нарече направо дружелюбно. Може би пък писмата му до Джулия бяха още по-официални. Никога нямаше да разбере дали е така, тъй като Джулия бе твърде потайна и всяка сутрин изпразваше собственоръчно съдържанието на пощенската кутия още в мига, в който писмата пристигнеха.

И все пак тя ставаше словоохотлива, когато донасяха писма от Лайънъл.

— Кити! Кити! Писмо за теб! Още едно за лейди Флора и… о, това сигурно е за вас, Хети.

Писмото бе адресирано до лейди Хазърд, следователно бе за нея. В този факт нямаше нищо, което да стъписа Джулия.

— О, Лайънъл ми е писал — промълви тя зарадвана. — И то въпреки че не ме е виждал никога.

— Не ви ли казах! Моят човек много обича да пише. Без писалка в ръка се чувства направо половин човек. — При тези думи Кити притисна своето писмо към гърдите, остави закуската си недовършена и се оттегли, за да го прочете на спокойствие.

Хети също реши, че ще е по-добре и тя да изчака, докато остане сама и престана да обръща внимание на Джулия, втренчила в нея големите си нещастни очи. Не биваше да съчувства на тази жена — бдителността й можеше да отслабне и Джулия да стане опасна. Писмото на Лайънъл гласеше:

„Скъпа снахо,

Дочух, че за негово огромно разочарование синът ми е открил, че не сте русалка. За разлика от него аз пък изпитах облекчение. Защото русалките са създания студени и хлъзгави, които знаят само да подлъгват глуповатите моряци със своите песнопения. Досега още никой не ми е разказвал много за вас. Мама пише, че сте порядъчна и хубава, но същите думи тя би използвала и за някоя новопостъпила камериерка. Просто по различни причини майка ми държи да запази предразсъдъците си. Кити обаче, която е лишена от предразсъдъци, смята, че сте очарователна и ще подействате благотворно на нашия Хюго. Разбира се, само при положение, че гротескните вражди, завладели света, изобщо позволят на щастливото семейство да се събере отново.

В момента съм седнал в един плитък окоп, разположен на две трети от височината на една истинска планина. Оттук пред погледа се разкрива идилична картина — яркосиньото море прилича на искрящо пъстро стъкло. Понякога заедно с топлия вятър до обонянието ми достига и прекрасният дъх на мащерка, който деликатно се размесва с някои далеч не тъй приятни аромати. Случи ли се стрелбата да заглъхне за миг, може да се чуе и песента на чучулигите. Представяте ли си, егейски чучулиги! С тяхна помощ се чувствам като Зевс, разположен на своя планински връх, «отправил искрометен поглед в далнините», далеч-далеч от Омировската «достойна за оплакване война». Де да можех наистина да отклоня погледа си от онова, което виждам!

Когато се върна у дома, ще ви разкажа всичко. А дотогава: Наслаждавайте се на живота, скъпа снахо. Защото е твърде къс.“

Лайънъл

— Къде се намира местността Фор Хилз? — попита Хети Джулия.

— Отвъд горите, спадащи към Лобърн. Става дума за редица ниски хълмове. Доста време е нужно, за да стигнеш до там на кон.

— И кога ще яздя така, че да се справя.

Джулия я изгледа изпитателно.

— О, бих казала след около месец. Ще трябва да положите много усилия.

— За мен това няма никакво значение.

— Но на Хюго няма да се хареса, ако паднете от коня, нали?

— Да, но аз искам непременно да ида дотам на кон, и то скоро — настоя Хети.

— Ще яздите тогава, когато аз сметна за правилно. Моля да извините забележката ми, но аз съм специалистът, нали? — Джулия сякаш търсеше подходящите думи. — Добре ли се чувствате, Хети? (Думите й вероятно означаваха: „Бременна ли сте, Хети?“.)

— Разбира се, че се чувствам добре.

— Добре. Ако стане нещо, трябва веднага да ми кажете. Не искам аз да бъда виновна, ако се случи някое нещастие.

 

 

Най-неочаквано за Хети настъпи извънредно приятен период. Всичко се дължеше на факта, че любовта й към къщата и градината постепенно се превърна в истинска страст. Обичаше не просторните гори, не овчите стада и Фор Хилз, споменати, докато разговаряха с Джулия. Не, мрачният дом с тъмните си ъгълчета, внезапните проблясвания на багрите и отражения на светлината, градината, сенчестата тисова алея, както и мрачното езерце, което приличаше на непрозрачно огледало дори и в ясните, слънчеви дни — постепенно всичко това й стана безкрайно скъпо.

През юни розите започнаха да цъфтят. Хети най-много обичаше да стои в една от по-отдалечените части на градината, до стар тухлен зид, по който се виеха бели рози. Изглежда, че никой не идваше на това място. Един ден обаче тласък на вятъра разлюля красивите цветове и й се стори, че сред тях се мярна бяла фигура, танцуваща по моравата. За миг сърцето й сякаш престана да бие и през ума й премина невероятната мисъл, че е видяла самата Клеманси. Скочи от мястото си и залитна, замаяна от връхлетелия я страх. За щастие я видя Кити, която тъкмо се приближаваше в кожената си престилка и градинарски ръкавици. Тя се затича към Хети.

— Какво се е случило? Да не сте срещнали призрак?

— О, разбира се, че не. Но все пак видях нещо. Ще да е била някоя прислужничка с бяла престилка. Сигурно е брала зеленчуци.

— Тази пътека не води към зеленчуковата градина. Мисля, че наистина сте видели призрака.

— Призракът ли? Какво искате да кажете?

— Е, говори се, че градината се обитава от една клетница. Казват още, че се била удавила.

— У-да-ви-ла?

— О, извинете ме, Хети, изобщо и не помислих, че… Вие, естествено, не обичате тази дума. Та събитието е станало преди двеста години. А освен това тя си е избрала за свой рай най-красивото кътче на градината. Всичко наред ли е, Хети?

— Да. Вероятно е била някаква зрителна измама в резултат на осветлението. Бях почти заспала.

— В единадесет часа преди обед? Значи нещо не е както трябва! — При тези думи Кити я изгледа изпитателно. — Очаквате дете, нали?

Хети кимна.

— Може би. Но все още не съм напълно сигурна.

— Няма ли да отидете на лекар?

— Исках да поизчакам малко. Всъщност какво ли може да стори лекарят? Ако детето е на път, то ще си расте от само себе си.

— Така е. Но, тайната си е ваша. Щом като не искате, няма да казвам никому. Ще съобщите ли на Хюго?

— Не — отвърна Хети остро. — Не и преди да се убедя напълно. Постоянно мисля за това, Кити. Може, например, нещо да се е объркало след премеждието в морето. Понякога женският цикъл може да бъде много нередовен.

— Макар и да говорите за тази възможност, вие всъщност вътрешно сте убедена, че е бебе, нали?

— Да, така е.

— Е, в такъв случай най-искрените ми поздравления — възкликна Кити великодушно, след което продължи: — Ако е момче, Фреди ще остане с пръст в уста. Бедното дете! Сега, естествено, този въпрос не стои пред него, но един ден ще страда, че няма да получи Лобърн. В това отношение всички от рода Хазърд си приличат… И така, Хети, щом като сте в такова състояние, повече да не съм ви видяла като вчера да се катерите по стълбата след Том Гръб, разбрахте ли?

— Съгласна съм. Наистина бе глупаво от моя страна. Няма да го повторя. Просто съм ужасно любопитна и искам да видя какво става. Държа непременно покривът да е поправен, когато Хюго се завърне. Том казва, че ако си намери помощник, може да се справи и до края на лятото. А иначе ще продължи до първите дни на зимата. Чак тогава всички тези повреди ще бъдат отстранени. А после ще ида до Лондон и ще си купя различни платове — катун и брокат. Ах, Кити, ръкоделието започва да ми харесва все повече и повече! Вероятно в следващите десет години ще се занимавам с подновяването на креслата, които са най-протрити и прокъсани, както знаете. Ще започна с музикалната стая. (Която ще ми принадлежи един ден, помисли си Хети, тъй като дотогава лейди Флора сигурно ще се е отказала от свиренето и от всякакви други дейности.) Ще ми се фонът да е в небесносиньо, а към него да прибавя кораловочервено, светложълто и тревистозелено. Но ненатрапчиво и с финес.

— Знаете ли — обади се Кити, — вас ви „ашладисаха“ на съвсем чуждо дърво, но сте се прихванали учудващо добре.

— Нима сте си помислили, че съм някаква си там нюйоркска снобка, чиято единствена цел е да се изкачи в обществото?

— Точно така. Всички до един мислехме така.

— Е, не съм такава. И никога не ще бъда някакъв нещастен призрак.

— Странно е, че споменавате призрака. Съдбата ли предизвиквате?

— Да, предизвиквам я. Хюго трябва да се завърне жив и здрав. Същото се отнася и до Лайънъл. За да оправдая… — На това място обаче тя внезапно замлъкна. Бе станала непредпазлива. Защото цялата реплика гласеше: „За да оправдая онова, което сторих“.

Все пак човек не биваше да се отнася лекомислено към призраците.

Случи се още нещо зловещо, което по-късно Хети приписа на самовнушенията, които понякога съпътстват бременността на жените. Това стана в коридора с картините на първия етаж. Тя често се отбиваше на това място. Наоколо бе тихо и необезпокоявана от никого, тя разглеждаше замислено платната. Вниманието й бе привлечено от един портрет с поизбледнели цветове, изобразяващ млада жена в жълта рокля. Лицето на жената имаше овална форма и фини черти. Бе скръстила смирено ръце, а устните й бяха сключени. Обаче патината на времето не бе успяла да заличи своенравното и дори упорито, волево излъчване на очите, които сигурно някога са били извънредно жизнени и будни. Ако се съдеше по дрехите, портретът бе създаден в края на седемнадесетото столетие. Внезапно Хети реши, че това е била дамата, бродеща в градината.

— Коя си ти? — възкликна Хети.

Неочаквано й отговори рязък глас:

— Какво те интересува? За теб това няма никакво значение. Защото и бездруго няма да останеш тук дълго.

Всъщност не бе проговорил никой. Гласът не принадлежеше на покойната дама, не бе и на Клеманси, което щеше да бъде още по-страшно. Не, в действителност нито звук не бе прогонил тишината.