Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- American Heiress, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Андрей Крупев, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,5 (× 40 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дороти Идън. Американската наследница
Американска. Първо издание
ИК „Ирис“, София, 1997
ISBN: 954-455-022-2
История
- — Добавяне
Глава четвърта
Фериботът достигна Холихед и неговите бледи, изтощени пътници слязоха на сушата, преследвани все още от изживяния ужас. Корабната компания раздаде на всички най-пъстра смесица от ирландски дрехи — палта и поли от туид, дебели ирландски плетени жилетки, както и вълнени чорапи. Някои от пътниците приказваха извънредно много, в държането им се долавяха нотки на истерия и очевидно не можеха да понасят тишината.
Хети прекара цялото четиричасово пътуване на палубата. Трепереше под поривите на студения морския вятър, притворила очи, за да не вижда постоянното движение на вълните. Чувстваше се самотна, но щеше да се чувства още по-зле сред потискащата атмосфера на салона или пък в някоя от претъпканите с хора каюти. Ако беше останала там, нямаше да има друг избор и щеше да търси Клеманси. Тъкмо това и направи веднага след като напусна неголямата болница в Кинсейл — отиде в Куинстаун, мястото, където бяха извадили на сушата повечето удавници и оцелели.
Видя толкова много мъртъвци, че вече престанаха да й правят впечатление. Всички те бяха ужасно обезобразени, мръсни, грозни, безименни — бе крайно време да се махнат от очите на живите и да се погребат. Хети си наложи като един вид покаяние да присъства на масовото погребение на жертвите. Натовариха ковчезите на конски каруци, докарани на това място от цялото графство Корк. Образувайки безкрайно шествие, те затрополиха по калдъръма покрай малките, сиви ирландски къщи със затворени капаци на прозорците, след което веригата напусна градчето по криволичещия път и се отправи към морския нос, където се намираше гробището. Атлантическите ветрове и бури бръснеха денонощно това място и шумът на прибоя щеше вечно да оглася покоя на мъртвите.
В ролята си на дъщеря Хети реши мисис Джарвис да бъде погребана тук. Тя извести с телеграма вуйчо Джонас относно своето намерение и не след дълго получи по телеграфа и неговия отговор:
„Сигурно най-доброто решение — стоп — разумно ще е с женитбата нещата да се довършат — стоп — сложи цветя от мое име на гроба на клетата Милисънт — стоп — вуйчо Джонас.“
Той така и не се поинтересува от съдбата на вероятно безследно изчезналата Хариет Браун, поведение, типично за равнодушието и безчувствеността на семейство Джарвис спрямо собствените им прислужници. В този миг Хети взе категоричното решение никога да не се държи по този начин, когато стане лейди Хазърд от Лобърн.
Лейди Хазърд! Живееше като в съновидение и се навяваше никога да не се събуди от него.
Хети допускаше, че вуйчо Джонас не е чак толкова потресен от трагедията. Все пак вината бе у своенравната му сестра, която отхвърли с лека ръка неговото предупреждение. Поради големите разстояния, както и спокойния, заможен живот, който водеше, вероятно в неговите очи това събитие изглеждаше като някое от сензационните заглавия във вестниците, съпровождащи всяка по-голяма война. Пък и те двамата със сестра му поначало не се разбираха кой знае колко добре. За него сватбата на Клеманси щеше да е много голямо облекчение, тъй като най-сетне снемаше една отговорност от гърба му.
Хети се постара да си припомни почерка на Клеманси — едър, положен със замах, но заедно с това и твърде обикновен. Щеше да го възпроизведе сравнително лесно, било когато напишеше писмо на вуйчо Джонас — а това я очакваше съвсем скоро — било на някоя от приятелките на Клеманси — а тя, за щастие, не се интересуваше много от момичетата и нямаше нито една истинска приятелка. Би могла също да се възползва от класическото оправдание, че е наранила дясната си ръка, та затова се налага да пише с лявата.
Докато пътуваше с влака от Ливърпул към Лондон в ранните утринни часове, в главата й гъмжаха хиляди планове. В мига обаче, в който влакът навлезе в лондонските предградия, потънали в мъгла, и забави ход, сърцето й ускори ритъма си и тя щеше буквално да припадне от притеснение. Този факт обаче я накара отново да осъзнае, че е жива и сърцето й се преизпълни с радост. В сравнение с оцеляването след ужасното корабокрушение срещата с непознатия англичанин бе направо дреболия.
Тя реши да обикне този човек, макар че едва ли щеше да достигне това блажено състояние до мига на бракосъчетанието.
В самия край на перона имаше малка група хора в официални облекла. Един от спътниците на Хети й обърна внимание, че лично американският посланик е дошъл да ги посрещне. В качеството си на американка тя можело спокойно да иде при него, за да я поздрави.
Ето нещо, което ще поотложи срещата с лорд Хазърд, помисли си Хети и сърцето й отново се разтуптя. Тя застана пред Уолтър Х. Пейдж, вгледа се в отпуснатото му, загрижено лице и му подаде ръка. След което с тих глас изрече новото си име.
— Имате ли приятели тук, в Лондон, мис Джарвис?
— Да, годеникът ми. Всъщност той трябва да ме посрещне тук. — Казвайки това, тя не се запъна нито за миг, но още в същия миг осъзна, че е направила първата си грешка. Клеманси винаги носеше фризура с изискани къдрици, а тя, Хети, пропусна да повтори същия този елегантен стил. В своите груби дрехи сигурно приличаше на някаква ирландска скитница. Хюго просто нямаше да я познае.
— Да ви помогна ли да го издирите, мис Джарвис? — попита мистър Пейдж с присъщия си учтиво загрижен глас.
— Предполагам, че носи униформа. В момента е в отпуск. О… — Тя пое шумно дъх. — Мисля, че го виждам.
Малко встрани от хората стоеше висок, широкоплещест мъж с униформа в цвят каки, който очевидно не желаеше да бъде причисляван към множеството, явно не очаквайки да се натъкне на такова стълпотворение. На Хети й идеше или да потъне в земята, или пък да се разтопи във въздуха. Каква рискована игра бе започнала! Внезапно собствената й дързост я изплаши. Но можеше ли да върне хода на събитията назад? Не, вече нямаше връщане, освен ако, разбира се, не се появеше внезапно истинската Клеманси и не разобличеше своята двойничка.
Някой я побутна по гърба — посланикът бащински я насочваше към мястото, където трябваше да иде. В този миг Хюго я забеляза и забърза към нея. По лицето му недвусмислено бе изписано облекчение и Хети осъзна смутена, че все пак наистина я е сметнал за Клеманси. С неуверена усмивка тя стори последната, окончателна крачка към своето бъдеще.
— Хюго! — Гласът й прозвуча съвсем естествено и също тъй естествено тя го прегърна. Още в същия миг обаче долови, че той трепна рязко. Боже милостиви, нима бе забелязал истината! Край на всичко! Бе разгадал измамата! Но уплахата й — а тя се опасяваше, че в първите дни това й състояние често ще я връхлита — отстъпи на заден план, когато забеляза, че той ходи с бастун и че вследствие на страстната прегръдка замалко не изгуби равновесие.
— О, ти си ранен! — възкликна тя уплашено.
Той само кимна.
— Току-що ме пуснаха от болницата. Имал съм голям късмет. Сега съм в отпуск за един месец. Бедно момиче, беше ли много страшно всичко онова, което си преживяла?
— О, много по-страшно, отколкото можеш да си представиш. Все още не съм в състояние да говоря за тези неща. — При тези думи тя въздъхна дълбоко. — Но все пак останах жива.
— А майка ти? Имаше ли погребение?
— Погребаха я заедно с другите. Реших, че така е най-добре. И вуйчо Джонас бе съгласен. Хюго, вече нямам нищо. Дори и тези смешни дрехи не са мои. — Клеманси сигурно щеше да каже същото — та тя толкова държеше на външността си. — Много зле ли изглеждам?
По този начин тя го принуди да я огледа внимателно и той може би щеше да открие измамата. Хюго я изгледа проницателно, а тя има смелостта да отвърне на погледа му. Бе първият път, когато заставаше истински пред мъжа, когото си бе избрала.
Запита се дали в този миг той й изглежда толкова привлекателен, колкото тогава в Ню Йорк, когато го видя съвсем бегло как влиза в къщата и как по-късно я напуска с Клеманси под ръка. Бе запечатала спомена за ведри сини очи, за типично английските светла кожа и руса коса. В този момент обаче лицето му бе зачервено и леко подпухнало, очите изглеждаха по-бледосини и по-хладни, отколкото си мислеше. Все пак го бе зърнала отдалеч, докато самата тя бе останала сякаш невидима за него в своята спретната униформа на камериерка, защото той спадаше към категорията хора, които не забелязват съществуването на слугите.
Не помнеше и русия мустак над пълните му, леко обърнати нагоре устни. Очевидно си го бе пуснал едва след посещението в Ню Йорк. Но Хюго бе висок, с изправена стойка, широкоплещест — въплъщение на представителния офицер от английската армия. Тя се досещаше, че тялото му я привлича, но наистина не знаеше какъв е характерът му, интелектът му, имаше ли чувство за хумор. По-късно щеше да получи отговор на всички тези въпроси.
— Не ме гледай така — наруши той мълчанието с рязък глас. — Не съм в най-добрата си форма. Впрочем и ти не изглеждаш добре.
Хети почувства угризения и прокара ръка по бледото си лице, по косата си, сресана назад. Клеманси никога нямаше да допусне да изглежда по този начин, дори и след корабокрушение. Опита се да преодолее неловката пауза и възкликна енергично:
— Видът ми се дължи донякъде на простия факт, че съм гладна. Пътували сме цяла нощ.
— Естествено, сигурно си изгладняла до смърт. — Нейното съвсем простичко обяснение сякаш го успокои. — Ще закусваме в „Баркли“, а после продължаваме за Лобърн. Пим вече ни очаква с колата.
Оттук-оттам бе научила много неща от Клеманси, която се бе информирала обстойно за живота на висшето общество в Лондон. Сведенията щяха да й бъдат от полза — например фактът, че хотел „Баркли“ е предпочитаното място за дебютантите в светския живот, както и за елегантния провинциален елит.
— Хюго, не мога да отида в „Баркли“ в този си вид!
— Глупости, разбира се, че можеш. — В гласа му се долавяха ясно изразена самоувереност. — Нали ще бъдеш там с мен!
Затрудняваше се да следва хода му, независимо че той куцаше. Бе очевидно, че сцената на гарата не му допада: сигурно в Белгия и Франция се бе нагледал до насита на бежанци, прилични на градински плашила. Тя можеше да разбере неговото настроение. Изобщо започваше да разбира какво представлява войната. Защото тя, войната, нямаше нищо общо с представата, която си бе изградила Клеманси — усмихнати млади офицери в домашен отпуск, шампанското се лее, а около офицерите — рояци от хубавици…
Бедният Хюго! Бе ранен, раната го болеше, а хубавата му годеница бе извадена от морето полумъртва, обсебена от страховити кошмари. Но и двамата бяха оцелели. Тя си спомни за това чудо, ускори крачка и се изравни с мъжа, който щеше да е неин. Та той сигурно не смяташе, че мястото й е на две крачки зад него, нали?
До една кола, излъскана до блясък, стоеше белокос шофьор.
— Това е Пим — обади се Хюго. — Сега всички млади мъже са в армията. Затова се наложи да извикаме Пим. Към Баркли, Пим. Искаме да закусим, преди да потеглим на път. Мис Джарвис е гладна.
Нито мускул не трепна по лицето на възрастния човек. Изобщо не можеше да се разпознае какво мисли за скитницата, която господарят му е решил да заведе в дома си.
— Много добре, милорд. Опасявам се, че младата дама е изтърпяла доста трудни моменти.
— Да, много трудни наистина. Качвай се, Клеманси.
Клеманси! Това име бе като камък, запокитен право в лицето й. Потръпна цялата. Просто не бе възможно ежедневно да се измъчва от угризения на съвестта и освен това постоянно да бъде изложена на опасност в момент на разсеяност да не забележи, че някой я е заговорил. Трябваше да вземе категорично решение, и то скоро.
— Е, поразгледай Лондон, града, в който най-сетне успя да дойдеш.
Той седна до нея на задната седалка и внезапно взе ръката й в своята, този неочакван жест я накара да потръпне. Сега гласът му стана приветливо закачлив и този факт я поуспокои. Явно настроението му се бе подобрило и съвсем скоро двамата щяха да се смеят и да се шегуват един с друг.
— Навън цари ужасно мрачно настроение — забеляза Хети.
— Когато слънцето се покаже, всичко ще се оправи. Все пак е пролет, нали? А през пролетта Лобърн е прекрасен! — В гласа му се прокраднаха топли нотки. Да, той очевидно държеше на Лобърн. Вероятно дори повече, отколкото на американското момиче, на което предложи женитба. Беше чувала, че онези англичани, които имат късмета да притежават старинни семейни имения, действително са страстно привързани към тях. На Хети това чувство й се струваше както странно, така и много интересно. И тя самата охотно би опитала да опознае тази страст. В крайна сметка съвсем скоро Лобърн щеше да е и неин. Тя успя, така да се каже, да го извлече буквално от Атлантическия океан.
— Къде е пръстенът ти, мила?
О, боже! Напълно бе забравила годежния пръстен, обсипан със смарагди и диаманти, който все още красеше ръката на Клеманси там някъде, на морското дъно.
— Загубих го — отвърна тя спокойно. — Сигурно е паднал във водата. Бях се вкопчила в един спасителен пояс и това продължи много часове. Морето отнесе почти всичките ми дрехи. Бях останала единствено с тази гривна. — Пръстите й се заиграха със златния накит, който от този ден нататък повече нямаше да носи. — По нея са открили и самоличността ми. Някои от хората — продължи тя с равен глас, — бяха останали съвсем голи.
— Наистина ли? Точно така става и когато избухне ръчна граната — добави Хюго. — Адски неприятна работа.
Хети подхвана охотно новата тема.
— А теб как те раниха?
— Улучи ме парче от граната. Раната беше доста тежка. За щастие обаче все още мога да яздя.
— В окопите ще да е доста страшничко, нали?
— Е, не е като да смучеш бонбонче. Освен ако, да кажем, нямаш слабост към телешки консерви. Но поне мога от време на време да пояздя, ако сме зад бойната линия и ако наблизо е разположена някоя кавалерийска част. Веднаж дори организирахме надбягвания. Само че над нас прелетя немски самолет и подплаши конете. Наложи се да се спешим и да стреляме с револвери по машината. Малко по-късно пилотът се заби в една гора, но според мен това се дължеше не на нашите изстрели, а на повреда в двигателя. Защото по време на полета си той буквално допираше земята.
Миличък Доналд Нюман, дали — ако беше останал жив — летенето щеше да ти се стори по-безопасно от вражеските торпеда?
— Обаче така му се пада — заключи Хюго. — Не биваше да плаши животните, нали?
Нима Хюго ставаше общителен, само когато заговореше за коне? С времето тази тема щеше да й доскучае. Хети се надяваше, че ще може да разгърне пред него всичките онези интереси, потискани до този момент в дома Джарвис: музика, книги, живопис, разговори на всякакви теми. Известно й бе, че нейният баща е бил съвършен компаньон. А майка й често казваше за него: „Знаеше всичко и говореше с лекотата, с която птиците пеят“.
— Ще ти взема нов пръстен — обади се Хюго и я погали по ръката. — Как мислиш, дали смарагдите няма да ти донесат нещастие?
Хети се насили и се засмя.
— Едва ли смарагдът е причинил гибелта на „Лузитания“, нали?
— За всеки случай ще вземем друг камък. Ще си го избереш сама. — Внезапно се запита дали пръстът й е като този на Клеманси, дали не е по-дебел, по-тънък или по-дълъг. Не знаеше отговора на този въпрос. Но все пак Хюго не бе човек, който обръща внимание на подробностите и едва ли си спомняше много добре как изглежда тънката, млада ръка на Клеманси.
Закусваха в празния ресторант и Хети постепенно си възвърна доброто настроение. Кафето бе добро, а сварените яйца и филиите, обилно намазани с масло, й се сториха по-вкусни от всичко, което бе яла някога. Не можа да устои и на парчето топъл кекс.
Хюго се усмихна.
— Май храната в Корк не е била много вкусна.
— Не се заяждай, моля те! Първо бях пълна догоре с морска вода, а после… — Лицето й прие сериозно изражение. — … обстоятелствата не ми разрешиха да помисля за храна.
Той я изгледа внимателно.
— Явно съм забравил, че умееш да се изразяваш толкова точно.
При тези думи тя сведе глава.
— Всъщност тогава ние не се опознахме много добре, нали? Нямахме достатъчно време. — Тя позамълча за миг. — Единственото, което знаех бе, че искам да се омъжа за теб. А ти също каза, че искаш да се ожениш за мен.
— Бог ми е свидетел, наистина изрекох тези думи.
Хети бе наясно, че топлата храна е възвърнала цвета на лицето й и изглежда по-хубава от преди.
— Държиш ли още на думите си? Сега, когато съм само една скитница, извадена от морето като риба?
Той се засмя отново, очевидно доволен, че се разбират по-добре и че Хети не истеричничи при спомена за постигналото я нещастие.
— Ето, сега отново заприлича на себе си. Бих казал, че приличаш повече на русалка, отколкото на скитница.
— Колко мило от твоя страна, Хюго. — Доставяше й удоволствие да се преструва на кокетка. Едва в този момент осъзна защо този вид поведение толкова е допадал на Клеманси.
— Почакай да видиш, когато се обзаведеш с нов гардероб. Видя ли, че съм прав. Видът ти не направи никому лошо впечатление.
Да, думите му отговаряха на истината. Портиерът бе произнесъл единствено фразите: „Добро утро, милорд. Добро утро, мис“ и ги гледаше безизразно, досущ като Пим. По-възрастните келнери пък я обслужваха с майчински грижи, като не проявиха никаква изненада от факта, че лорд Хазърд е довел жена, която прилича на селянка.
Сигурно щеше да й е приятно да се върне един ден тук, но вече в качеството си на лейди Хазърд, облечена в дрехи от Уърт или Пату.
Загледа се във внимателните движения на келнерката, която й доливаше чай и внезапно почувства, че я пронизва безгранична радост. Това усещане я връхлетя толкова неочаквано, бе тъй смущаващо, че й идеше направо да скочи от мястото си и да нададе ликуващ вик. Защото блаженството, което я изпълваше, фактът, че е здрава и жива, изтласка от съзнанието й спомена за преживените ужаси, мисълта за възможните трудности, които й предстояха. Не, тя нямаше да остане по-назад от Клеманси, която не бе вече сред живите. Щеше да обезщети Хюго заради измамата. В нейно лице той щеше да открие любяща, гъвкава и покорна съпруга и никога нямаше да разбере, че са го излъгали. С миналото бе окончателно приключено. От този миг нататък, започвайки с тази приятна зала, с милите келнери и с представителния млад офицер, седнал насреща й, радостта и удоволствието от живота щеше да я придружава на всяка крачка.
— Защо се усмихваш? — попита Хюго.
— Просто съм щастлива, че съм жива и съм при теб.
— Е, това е наистина добро начало! — Лицето му се отпусна. Пред очите й той загуби вдървеното си държане на армейски офицер и даде да се разбере, че много харесва събеседничката си.
— Тръгваме ли, Хюго? Толкова ми се иска да видя най-сетне Лобърн.
— Тръгваме веднага, мила. Но имай предвид, че пътуването ще продължи дълго. Чувстваш ли се подготвена за това напрежение?
— Разбира се! След тази великолепна закуска съм като новородена.
— Чудесно! Значи ще пристигнем точно за обяд. Вече ни очакват. Впрочем, Клеманси, има още нещо, което искам да спомена, докато не ни чува Пим с острия си слух. Става дума за парите.
— Парите ли?
— Знаеш какво имам предвид. Брачният договор. Изяснихме този въпрос още тогава, в Ню Йорк, вуйчо ти Джонас и аз. Той е безкомпромисен бизнесмен.
— О, това ли? Да, мисля, че му се налага да бъде такъв.
В този миг не бе в състояние да погледне Хюго в очите. Темата за парите на Клеманси й дойде като гръм от ясно небе. Каква ли е била договорената сума? Нямаше никаква представа. Бе се вмъкнала в кожата на Клеманси, без да помисли, че същата тази кожа е подплатена с пари и украсена с диаманти. Действително, от вниманието й бе убягнал фактът, че не играе само ролята на Клеманси, а също и ролята на наследничка. Защото нещата не се свеждаха единствено до брачния договор, вероятно тя щеше да наследи и значителното състояние на мисис Джарвис. Ето, вече й се наложи да приеме и онова противно диамантено колие, което главната сестра й напъха в ръцете и което тя побърза да скрие на дъното на багажа си.
— Надявам се, че всичко е наред. Не съществуват никакви пречки, нали?
Хюго бе също объркан. Сините му очи заискриха с леден блясък. Потвърди се подозрението й, че е влюбен не толкова в Клеманси, колкото в нейното състояние. Клеманси сигурно е била наясно по този въпрос. Пресметливият й мозък обаче бе решил, че си струва да сключи този брак по сметка. Е, като е така, нужно ли бе да се притеснява дори за миг? Стигнала до този извод, Хети буквално заизтезава паметта си — трябваше й нещо, за което да се опре.
— Мисля, че сумата е депозирана в Уестминстърската банка. — Някой й бе споменал този факт. Може би Поли, камериерката, която бе дочула разговора по време на последната закуска в Ню Йорк. — Вуйчо Джонас не те ли е осведомил по този въпрос?
— О, да. Но откакто войната започна, не е лесно да се поддържат деловите контакти. Все още не съм получил никакво потвърждение. Вуйчо ти настояваше да представя необходимите документи и най-вече нашето брачно свидетелство.
— Това няма да е проблем, Хюго, щом като ще се оженим, нали?
А дали щеше да я остави, ако парите не пристигнеха? Тя — не, по-точно Клеманси — бе изпратена като някакъв пакет, пълен със стока. Какво пък, нещата стояха точно по този начин.
— За какво са необходими парите?
— За да спасим Лобърн, разбира се. Баща ми остави много дългове след смъртта си, а трябва да си призная, че и моите не са малко.
Този разговор не засягаше Хети. Реши, че на нейно място Клеманси също щеше да смени темата с усмивка на уста.
— Хората като теб ценят много родния си дом, нали?
— Естествено. — В гласа му прозвуча известна арогантност. — Вие в Америка не можете да се похвалите с нищо подобно, нали?
Да си влюбен в миналото — дали това бе нещо добро? Но тя щеше да обикне Лобърн. А когато имението се съвземеше с помощта на нейните пари, то щеше да й принадлежи, също както и на Хюго.
Нейните пари ли?! Е, да, трябваше постепенно да свиква с тази мисъл. Имаше обаче нещо друго, което бе нужно да промени. Взе решението си спонтанно, независимо от възможния риск. Установи, че вече е готова да се сблъска и с опасни ситуации.
— Хюго, мога ли да те помоля да не ме наричаш вече Клеманси?
— И защо не? — Той бе видимо изненадан. — В Ню Йорк не спомена нищо по този въпрос.
— Там си бях у дома. Мама и прислугата ме наричаха Клеманси. Но никога не съм обичала името си… Звучи толкова пуритански. Нарекли са ме така само защото и мама носи това име.
— Честно казано, и на мен не ми допада твърде. И как да те наричам? Имаш ли си някакво гальовно име?
— Да, Хети. Баща ми ме е нарекъл така. — („Ще си я наричам Хети“) Изпитваше потребност да запази частица от старата си самоличност. Вероятно рискът не бе особено голям. Сега, когато мисис Джарвис не бе сред живите, сигурно щяха да освободят слугите. Малко вероятно бе да срещне отново някой от тях, а вуйчо Джонас пък я знаеше само като „Браун“.
— Хети ми харесва. Хубаво име е. Много по-приятно от Клеманси — тук си права. — Държеше се дружелюбно, макар тонът му да бе малко покровителствен. — Всичко ще се подреди чудесно. Смятам да купя чифт ловни коне, стига да намеря достатъчно свестни. Повечето от най-добрите коне са на фронта. Можеш да яздиш, нали?
Ето един от въпросите, които я плашеха. Клеманси яздеше много често в летния чифлик на семейството в Лонг Айлънд. Хети пък никога не бе възсядала кон. Просто не бе имала тази възможност.
— Всъщност не.
Той я изгледа удивен.
— Мислех, че умееш да яздиш. Останал съм с впечатлението, че си ми го казвала. Впрочем няма значение. Ще те науча. Това ще е първото нещо, което ще направя, когато се оправи кракът ми. И така, тръгваме ли?
Пленителната гледка, която се разкри пред очите й я успокои. Стори й се, че вече я обиква: полегати зелени хълмове, сякаш напръскани с овце и блеещи агънца, къщички, сгушени в долините като котенца на сиви ивици, кичури брястове и буки, рекички, искрящи до бяло в маранята. Над този свят, обагрен в сиво и зелено, цареше безкраен покой — истински безметежен сън.
— Като в картина на Коро — прошепна Хети.
— Така ли? Изобщо не подозирах, че се интересуваш от живопис.
— О, интересувам се, и то много. Видях смъртта право в очите и сега наистина се интересувам от всичко възможно — възкликна Хети със страст в гласа. — Да не си си помислил, че съм някаква си там повърхностна дамичка, която си пада само по светския живот?
— С всеки миг те опознавам все по-добре и по-добре. Надявам се обаче да не се окаже, че си някоя от учените „сини чорапи“.
Като че ли бе мъничко изплашен от такава перспектива. Трябваше да внимава — поне в началото да се държи повече като Клеманси и по-малко като Хети. Във всеки случай не като Хети, книжния плъх, която винаги се заравяше часове наред в библиотеката, щом се откриеше такава възможност.
— Не, не съм „син чорап“. Само изглеждам ужасно — промълви тя и облегна глава на рамото му.
От гърлото му се изтръгна неговият привичен лаещ смях. Този тип хумор му допадаше.
— Не се тревожи. Кити ще се погрижи за теб.
— Кити ли? Коя е Кити?
— Снаха ми, жената на моя брат. Имат си детенце, Фреди. Мамино синче. — При тези думи той притисна болезнено ръката й. — Но ние ще се справим по-добре от тях.
Четеше мислите му като от разтворена книга. Като глава на семейството той носеше задължението да запази Лобърн. Следователно му бе нужен и наследник. В случай че такъв не се появеше, имението и титлата отиваха в по-малкия брат, а после и в „маминото синче“ — вариант, който не биваше да се допуска.
— Кой живее още там, Хюго?
— Майка ми. Очаква те с голямо нетърпение и любопитство.
— Тя съгласна ли е да има за снаха американка?
— Не съвсем. Аз обаче съм убеден, че можеш да промениш чувствата й. Достатъчно е само да опиташ. Но не се подлъгвай от нейния крехък външен вид. Тя е извънредно енергична жена. Виж, тук започва имението. Оттатък, зад хълмовете, ходим на лов. Областта тук просто е създадена за ловуване. Уверявам те, че само някоя смъртоносна рана може да ме откаже от това удоволствие.
Невисоки хълмове, кичури от камбанки, обагрени като небето в убитото синьо на утринните изпарения, гарги, които шумно спореха по върха на един бряст, фермер крачеше зад плуг, теглен от два коня — той бавно, бавно изтегляше своята бразда и не след дълго прекоси хребета и се спусна надолу към долината. Студените вълни и писъците на давещите се постепенно избледняха в душата на Хети като някакъв грозен сън. Селцето, през което минаваха, тесният път, обрамчен вляво и вдясно от къщи с цвят на скала, църковната кула в далечината зад тях — истинско въплъщение на покоя.
— О, Хюго, всичко е толкова прекрасно.
Той бе доволен.
— Великолепно, момиче. Наистина е великолепно.
Речникът му бе доста стереотипен, но тя щеше да го промени. Така, както щеше да накара и енергичната му майка да я приеме. Желаеше също да забременее по най-бързия начин, за да може той да си получи наследника. Защото никой не знаеше докога ще продължи войната и колко млади мъже като Хюго или брат му ще загинат в нея. В този момент това бе единствената сянка, която помрачаваше този чуден ден на радост и нов живот.