Дороти Идън
Американската наследница (6)

Глава шеста

Кошмарът бе тъй интензивен, че тя изкрещя и се събуди. Над нея се бе надвесило някакво недружелюбно английско лице. Но не лицето на Клеманси както в съня й, не и лицето на мисис Джарвис, гневно и властно („Вие откраднахте диамантите ми, Браун, а сега се каните да откраднете и мъжа на Клеманси!“ — В съня си Хети възразяваше енергично: „Та вие не се нуждаете повече от диамантите си. А и Клеманси няма нужда от Хюго!“.)

В този момент светлина заля лицето й: Джулия Пембъртън я наблюдаваше. Дали не бе произнесла онези думи на глас?

— Часът е девет, мис Джарвис. Лейди Флора ме изпрати да проверя как се чувствате.

Хети се изправи и седна в леглото. Източник на светлината бе утринното слънце, което проникваше през прозорците. Значи е спала непробудно чак от предния ден следобед. Почувства се отпочинала и уверена, дори и нощният кошмар затихна постепенно.

— Сънувах „Лузитания“. Извиках ли нещо насън?

— Измърморихте нещо. По-добре ще е, когато се омъжите, да не правите така. Едва ли ще се хареса на Хюго.

Обзета наново от оптимистичното си настроение, Хети почувства нещо като състрадание към тази хладна, арогантна жена, която очевидно се е надявала, че Хюго ще я направи своя жена. А може би тя смяташе, че тази възможност все още съществува. Но се лъжеше. Хети бе живяла твърде дълго в богатски дом и познаваше отлично властта на парите. И все пак не бе изключено Джулия да се превърне в пречка. Вярно, че й бе отнето правото да се омъжи за Хюго, но пък можеше да го отдалечи от Хети и той да не се влюби в жена си. По-добре щеше да е тази жена да не остава в Лобърн.

Първо опипай предпазливо почвата, си каза Хети. Сближи се с лейди Флора. Опознай всички и всичко на това място. Действай умело.

— Мисля, че тези кошмари няма да продължат дълго. Възможно е обаче Хюго да ги засънува в резултат на престоя в окопите. И тогава може да се наложи да се утешаваме взаимно.

— Най-добрата утеха за Хюго е да се язди с него в галоп рано сутрин. Мисля, че не яздите, нали?

— Много е мило от ваша страна, че сте тъй загрижена. Вярно е, че имам недостатъци, но възнамерявам скоро да ги отстраня.

Установи с удовлетворение, че Джулия леко смръщи вежди и разбра, че е спечелила първата точка в своя полза. Слабостта на Джулия се състоеше във факта, че гледаше на съперничката си, като на разглезено богато момиченце, наивно и неспособно да приема критика. Сега обаче тя си имаше работа с онова жилаво хлапе, каквото бе Хети някога, бедното дете, което бе свикнало да се бори за правата си.

— Лейди Флора кога желае да я посетя? Радвам се да се запозная с нея и се надявам, че и тя ще изпита мъничко радост.

— Предложи това да стане в единадесет часа в дневната. Но не понася неточността.

— О, не се притеснявайте, и на мен винаги са ми обръщали внимание да бъда точна — отвърна Хети съвсем искрено. Бяха й обръщали внимание и да изпълнява чуждите заповеди. А това тук бе заповед. Самата тя също вече се канеше да издаде първото си разпореждане. Позвъни и в стаята се появи грубовата, румена слугиня. Тя направи реверанс и прикрито, но любопитно заразглежда Хети. Очевидно вече бяха я обсъждали. Хети бе наясно как се клюкарства в кухнята.

— Как се казвате?

— Ани, мис.

— Добре, Ани. Значи така, утре ще сляза долу за закуска, днес обаче се успах. Ще ми донесете ли малко кафе и… я ми кажете, какво се яде за закуска в тази страна?

— Яйца със сланина, мис. Печени бъбречета. Наденички. Риба с ориз. Препечени филийки с мармалад. Малки горещи курабийки към чая.

— Нима наистина притежавате всички тези неща сега, през войната?

— Има достатъчна храна. Поне сега-засега. Все пак Бейтс, нашият иконом, казва, че ако немските подводници продължават да потопяват търговските кораби… о, много съжалявам, мис, не исках да споменавам за подводниците.

— Няма нищо, Ани. Ние всъщност не видяхме подводницата, само чухме експлозията. — Ние: мисис Джарвис, Клеманси, самата тя, мисис Дръмонд и малките й дечица, Доналд Нюман и всички онези клетници, които бяха заключени на средната палуба.

— Сигурно е било ужасно, мис.

— Така беше. Сега обаче не ми се говори на тази тема. Искам яйца със сланина, препечени филийки с мармалад и много, много кафе. И ако може, по-бързо, Ани, преди да съм припаднала от глад.

Ани се разкиска с ръка на устата и излетя от стаята. Долу в кухнята щеше да разкаже на всички, че новата господарка е много мила и голяма веселячка.

И така, вече спечели една приятелка. Някой ден приятелството с хора от прислугата можеше да се окаже полезно.

Закуска, баня в голямата мраморна вана със златни кранове във формата на делфин, после копринената блуза и полата. Не бе изключено следобед да излязат с Кити на покупки.

Бе едва десет часа. Хети успя да се пребори с порива да разгледа по-обстойно къщата и реши да си остане в стаята. Трябваше да извърши нещо не дотам приятно, но затова пък извънредно важно — да напише писмо на вуйчо Джонас, за всеки случай с лявата ръка. Не знаеше доколко вуйчото познава почерка на Клеманси. Не биваше веднага да поема такъв риск. Седна и започна да пише:

„Скъпи вуйчо Джонас,

Моля те да ми простиш, че почеркът ми е толкова неравен, но си нараних дясната ръка, когато ме издърпаха на ирландската рибарска лодка. Все още изпитвам болка. Иначе се чувствам добре и съм благодарна, че останах жива. Бедната, бедната мама! Не видях повече и Браун. Била е на средната палуба, най-опасното място на кораба. Мистър Уолтър Пейдж, американският посланик, ни посрещна вчера на гарата (нас, оцелелите американски граждани). Хюго бе също там. Той (Хюго) ме заведе да закуся в хотел Баркли, след което отпътувахме за Лобърн.

Всички се държат много мило с мен, особено като се има предвид, че са очаквали американска наследничка, а не някаква мокра кокошка без пукнат грош.

Войната е нещо много по-лошо, отколкото сме си го представяли (или поне отколкото аз съм си го представяла). Съвсем скоро Хюго ще трябва да се завърне във Франция, но първо иска да сключим брак. Отказах се от намерението си да устроим тържествена сватбена церемония. Това би било нещо неуместно и изкуствено, още повече, че мама няма да е сред нас. Хюго е на същото мнение. Така че следващата седмица ще се венчаем в малката селска църква. Лобърн наистина ми харесва. Сега, след като мама ни напусна, предполагам, че татковите пари ще се прехвърлят на мое име. Можеш ли да ме посъветваш какво да сторя с тях? Помислих си, че няма да е лошо да вложа една част на името на децата си. След това нещастие съм се променила много. Не искам вече никакви там балове и компании, нужни са ми спокойствие и сигурност. Знам, че съм имала изключителен късмет, като съм останала жива.

Когато отговориш на писмото ми, ще трябва да го адресираш до лейди Хазърд, тъй като дотогава вече ще съм сменила името си. Скъпи вуйчо, ти си единственият роднина, който ми остана!“

С любов, твоя племенница Клеманси

Така. Вярно, че не бе лесно да се пише с лявата ръка, но пък писмото се изля на един дъх. Точно по този начин щеше да се изразява и променената, опитомена Клеманси — малко словоохотлива, малко възбудена, но и доста уплашена от факта, че едва-едва е успяла да се отскубне от прегръдките на смъртта.

Вуйчо Джонас бе ерген и не бе съвсем наясно какво става в душата на една млада жена. Вярно, че щеше да я съветва добре по финансовите въпроси, но не и когато ставаше въпрос как човек да се справи със самотата, скръбта и угризенията на съвестта. А що се отнася до брака й, той нямаше да прояви никаква лична заинтересованост, щом като благородният й съпруг не се кани да изчезне с цялото й състояние.

 

 

Всекидневната на лейди Флора представляваше просторно, светло помещение, а от прозорците се разкриваше вълшебен изглед към поляни и разцъфнали дървета, към алея с липи и фонтан. Цялата стая, издържана в ябълково зелено и бяло, представляваше в сдържаното си, стилно безредие — масички, отрупани с фотографии в сребърни рамки, вази с цветя, фигурки от стъкло и китайски порцелан — съвършен фон за стройната сивокоса жена, която, изпънала гръб като свещ, седеше до прозореца в резбовано кресло. Изобщо цялото помещение разказваше историята на подредения, привилегирован живот, воден от лейди Флора.

Тя подаде величествено ръка на Хети. Истинска вдовица на херцог, помисли си Хети и също изпъна неволно тяло. Нейният инстинкт й подсказваше, че трябва да бъде много предпазлива, докато трае тази среща. По всяка вероятност лейди Флора бе предубедена спрямо снаха американка, била тя богата или не. Големите й бледосини очи, по-стар вариант на очите на Хюго, изглеждаха измамно безобидни на фона на издадения напред извит нос, на дългото, тясно лице и широката, енергична брадичка. Тази жена явно бе в състояние да промени изражението си, но не и чертите на лицето. Те казваха всичко, колкото и пленително да се усмихваше. Хети бе чувала вече за тези енергични, властни и крайно самоуверени англичанки, но я стресна фактът, че собствената й бъдеща свекърва е от тази категория жени.

И въпреки всичко предизвикателството я привличаше. Тя бе на двадесет и две години, здрава и умна, докато жената срещу нея бе поне на шестдесет и вече изхабена. Това личеше по увехналата й кожа, сивите сенки около очите, по немощните ръце и стави.

Битката помежду ни е неравна, каза си Хети. Но почакайте да забременея с вашия внук, лейди Флора. Тогава ще ме приемете.

Тя се усмихна, и то с онази чаровна усмивка с трапчинките, която можеше да изобрази винаги, когато поиска.

— Радвам се да се запозная с вас, лейди Хазърд.

— Трябва да се обръщате към мен с лейди Флора. Струва ми се, че вие ще станете лейди Хазърд, нали?

— Да, така е. Разбира се. Мисля, че това желае и Хюго.

— Трябва да ви се извиня, че вчера не слязох да ви поздравя. Осъзнавам, че за вас приемът ще да е бил доста жалък. Просто имах един от трудните си преди обеди. Сърцето ми е слабо. А после, следобед, ми казаха, че сте отишли в стаята си, за да си починете. Според Кити сте се чувствали много зле.

— Да, наистина беше така. Постоянно ме връхлитат кошмари — корабът и всичко, което се случи.

— Преживяването сигурно е било ужасно.

Хети кимна.

— Надявам се, че с времето ще го забравя. Тук пък разбрах колко страшна може да бъде войната. В Ню Йорк не съзнавахме този факт в достатъчна степен, тъй като бяхме… може да се каже… изолирани от всичко това.

— Все пак това не е ваша война, нали?

— Вече е — отвърна Хети страстно. — И то най-вече тогава, когато се омъжа за Хюго.

— О, да, разбира се. Точно това се и очаква от вас. — Лейди Флора присви очи. — Но къде е годежният ви пръстен? — Във въпроса се доловиха известна острота и подозрителност.

— Загубих го. В морето. Беше ми малко голям. Смятах да го стесня.

— Колко жалко. Принадлежеше на бабата на Хюго. С много красив смарагд. Просто е незаменим.

— А аз загубих воала на баба си — каза Хети. — И той е незаменим.

— Да, според мен тъкмо подобни родови предмети придават някому самоличност. Може ли без тях човек да знае кой е всъщност?

Благостта, която излъчваше гласът на тази жена, бе измамна. Хети съзнаваше отлично, че й поставят капан.

— О, Хюго ме позна и без пръстен. Нима мислите, че се е излъгал?

Не станаха ли големите сини очи малко по-студени?

— Думите ви прозвучаха доста агресивно, мила моя. Хюго ми каза, че сте очарователна малка пеперудка, жизнена и забавна. Точно типът момичета, които харесва. Но не ми каза, че сте и умна.

Хети не се обърка от неочаквания обрат на разговора.

— Не съм умна. Но ако бях, вероятно щях да се опитам да скрия този факт. Мъжете не обичат умните жени, не мислите ли? Поне така ми е казвала винаги майка ми.

— Виждам, че сте възпитана конвенционално. По мое мнение обаче не е никак правилно младото момиче да крие своята интелигентност. Постепенно ние се откъсваме от това старомодно схващане. Но дори и да не сте толкова умна, колкото си мислех, то поне изглеждате твърде целеустремена. Сякаш сте една от онези щастливки, които съвсем точно знаят какво искат.

Хети придаде на гласа си дързък нюанс — точно така щеше да стори и Клеманси на нейно място.

— Да, знам какво искам. Преди всичко сина ви Хюго. А след това и тази хубава, хубава стара къща.

— Вие идвате от Ню Йорк и сте свикнали с модерни неща. Как може наистина да харесвате къща, която буквално се клати от старост.

— Тъкмо защото е стара. Ние нямаме къщи с толкова далечно минало. Тя е направо възхитителна. Мисля си обаче, че ще трябва да се вложат много пари за нея, нали?

Установи със задоволство, че през строгото лице премина тръпка. Дали това не бе признак, че възрастната дама се признава за победена? Хети не се убеди в правотата на предположението си, тъй като лейди Флора я атакува отново, този път не тъй тактично.

— Мисля, че благородническата титла упражнява неотразимо въздействие върху всяка амбициозна американка. В Англия се сключиха доста подобни бракове, но не зная дали са сполучливи.

Хети се постара да бъде напълно искрена. Не бе съвсем наясно докога ще успее да заблуждава тази проницателна жена.

— Признавам, че с голямо удоволствие ще нося титлата лейди Хазърд. Но първо ще трябва да свикна. И все пак не това бе основната причина да дойда в Англия.

В този момент тя наистина казваше истината, и то в много по-голяма степен, отколкото допускаше лейди Флора.

— Ще бъда добра съпруга за Хюго и ще го даря със син или дори с двама.

— Обичате ли сина ми? — Въпросът дойде остро и неочаквано.

— Да, в Ню Йорк се влюбих в него. Харесах го много. — Хети съзнаваше, че този отговор е важен и че трябва да прозвучи убедително. — След корабокрушението съм като замаяна или нещо подобно. И знам, че искам не просто Хюго, а всичко. Всичко!

Очите на лейди Флора се превърнаха в две цепки.

— Фактът, че едва сте се спасили от смъртта сякаш ви е направил необичайно алчна.

— Винаги съм си била алчна. За всичко възможно. Като виждам как животът изтича, изпитвам потребност да се хвана здраво за нещо.

— Мисля, че ви разбирам. Вероятно тази нагласа ви е помогнала да оцелеете. И при Хюго нещата стоят по подобен начин, поне досега. На фронта е ужасно. Нашите млади мъже просто ги изтребват.

В този миг Хети осъзна съвсем ясно, че зад хладнокръвието и спокойствието на лейди Флора се таи скръб и тревога.

— Сигурно много държи да остане жив. Вие трябва да се погрижите за това. И още нещо — трябва да получи своя син. Защото в противен случай остава само Фреди, а неговото здраве е твърде крехко. Майка му едва оживя след неговото раждане и затова от нея не може да се очаква нищо повече. Вярно, че Кити изглежда твърде здрава и силна, но всъщност съвсем не е така.

— Аз съм силна и здрава — промълви Хети.

— Да, вие го доказахте. И така, нека се договорим — родите ли син на Хюго, аз ще ви простя думите за парите.

— Да ми простите ли?

— Не е много честно да използвате това оръжие, нали?

Да, и освен това оръжие, което любимката й Джулия не притежаваше.

— Не съм виновна, че съм богата, лейди Флора. Пък и никога не съм предполагала, че ще наследя толкова скоро състоянието на мама. Все пак предпочитам все още да не говоря за това. Вуйчо Джонас ще ми пише и ще ми обясни всичко.

— Вашият вуйчо Джонас ви е най-близкият роднина, така ли?

— Да, единственият — с изключение на няколко много далечни роднини, които никога не сме виждали.

— В такъв случай трябва да му телеграфираме за сватбата. Хюго и аз решихме обядът да се състои другата сряда. Сега всичко зависи от мнението на вуйчо ви по нашето предложение.

Хети разтвори широко очи.

— Обсъждали сте този въпрос без мен?

— Да, вчера вечерта. Мило дете, та вие спяхте толкова дълбоко — не искахме да смущаваме съня ви. Необходимо бе да определим точния ден, нали така? Отпуската на Хюго е ограничена, след което трябва да се върне отново във Франция. Бедното момче! А за съжаление и Лайънъл няма да бъде тук. Следователно ние, жените, трябва да организираме всичко по най-добрия начин, нали така?

Очевидно възмущението на Хети я забавляваше.

— По време на война като тази човек трябва да прави компромиси. Поначало не смятах за правилно да се организира тържествена и официална сватба. Дори да изключим всички останали фактори много от гостите просто нямаше да могат да присъстват. Защото Хюго загуби мнозина от най-близките си приятели. Не е редно църквата да е изпълнена от вдовици. Зная, че щяхте да се радвате, ако всичко протече много официално и тържествено, но…

При тези думи Хети поклати енергично глава.

— Сега вече не!

— В такъв случай сигурно ще се разберем. Поне по тази точка. — Лейди Флора въздъхна шумно и най-сетне се облегна на стола. Изглеждаше бледа и уморена. — Значи сега ще изчакаме отговора на вуйчо ви, а след това Хюго ще разговаря със свещеника. Мисля, че Кити не ще има нищо против да ви придружи по време на покупките. В Сайрънстър ще откриете няколко доста симпатични магазина. Така, а сега ще бъдете ли тъй любезни да позвъните ей там — Ани ще ни донесе горещ шоколад. И моля ви, почукайте на съседната врата и попитайте Джулия дали иска да ни прави компания. Казаха ли ви вече, че нейната майка ми беше най-добрата приятелка? Бедничката Джулия има много тъжна съдба. Вие двете трябва да ми обещаете, че ще станете добри приятелки.

— А възможно ли е изобщо да бъдем приятелки? — попита Хети смело.

Лейди Флора въздъхна отново.

— Да, умна сте. Но не забравяйте, че независимо от ужасната трагедия вие все пак сте успели да осъществите мечтата си. А Джулия не е имала тази възможност. Но тя живее тук, защото я харесвам и защото се нуждая от нея.

А мен? Някога ще харесате ли и мен? — запита се Хети.

Не, никога. За нея аз винаги ще си остана натрапница. Пък и изобщо не желая вашата любов, вие, студена, горделива старица.

Отговорът на вуйчо Джонас пристигна почти незабавно.

„Сватба по най-бързия начин — стоп — няма проблеми с превода на сумата — стоп — желая щастие на двама ви — стоп — вуйчо Джонас“

След този бърз отговор, в който се долавяше явно облекчение и след проверката от страна на лейди Флора, Хети можеше вече да си поеме дъх. Трябваше непременно да внимава и да се запише в църковния регистър като „Клеманси Милисънт Хазърд“. Ами ако поради разсеяност напишеше нещо не както трябва? Освен това трябваше да се информира съвсем точно за най-важните събития от живота на Клеманси, тъй като несъмнено Хюго често е получавал писма от нея.

О, да, ето решението на проблема! Ако Хюго пазеше писмата, тя щеше да има възможност спокойно да проучи почерка на Клеманси. Да, но това можеше да стане едва когато се пренесе в спалнята на Хюго и получи достъп до писалището с личните му документи.

Вероятно любовните писма не се съхраняваха в библиотеката, тъй като там всеки можеше да ги прочете! Ако, разбира се, бе достатъчно чувствителен, за да запази тези писма. Кога ли щеше отново и без риск да възвърне истинската си самоличност? Едва когато сложеше венчалния пръстен, но дори и тогава не напълно.

Събитията обаче се стекоха по-благоприятно от очакваното. Най-внезапно Хюго започна да й обръща повече внимание. Двете с Кити направиха покупки в Сайрънстър, сив град със средновековни сгради и старинни паркове. Хюго бе възхитен от новите дрехи и когато тя се появи в нова рокля за вечеря, произнесе с доволен тон, че ето на, това било най-сетне момичето от спомените му — шик, дръзко и със светско излъчване, а не онова чорлаво котенце, което се затичало насреща му на гарата. Хети осъзна ясно, че в онзи миг външният й вид не му е допаднал и го увери, че въпреки всичко той е демонстрирал отлични маниери.

В същата тази вечер Хюго бе весел и шумен. А след като пийна малко повече коняк и вино, изпокъса всички напомнителни писма и ги превърна в малка хартиена клада.

Хети се изплаши от броя на тези неприятни послания.

— Хюго, откъде са всичките тези задължения?

— Най-вече разходи по поддръжката на имота. След смъртта на баща ми дълговете започнаха да ме преследват. Наследствен данък и тям подобни. А трябва да призная, че и аз посещавах често игралните клубове. Обещавам ти обаче да се променя, когато се оженим. Бездруго в близкото бъдеще не ще имам възможност да играя, тъй като ще се въргалям във вонящите окопи. Следователно може да се каже, че войната е донякъде щастие в нещастието.

— Целият ли милион долари ще се използва за тази цел?

— Опасявам се, че по-голямата част да.

— Е, в такъв случай не си ли снижил твърде много цената?

— Цената ли?

— Ами да, цената за нашия брак.

Без изобщо да се смути, той избухна в гръмогласен смях.

— Договорът е изгоден, нали? И като си помислиш, че отгоре на това се сдобих и с толкова чаровна невеста. Но нещата не се свеждат единствено до парите, нали знаеш? Надявам се, че не съм създал такова впечатление. Не си недоверчив човек, нали?

Тя установи, че неговата арогантност и прямота й харесват. Имаше нещо еротично в тези маниери. Долови странна възбуда някъде в корема си. Внезапно й се прииска да го види гол. До този миг все още не бе виждала гол мъж, макар че й бяха известни доста неща относно половия живот. Не бе възможно човек да живее сред прислугата и да не научи някои подробности.

Смяташе, че е неуязвима спрямо сексуалните желания или поне по-малко зависима в сравнение с майка си. Дори и клетият Доналд Нюман не предизвика в нея нищо повече от приятно любопитство.

В този момент обаче я завладя горещо желание, та дори и заради факта, че то заличава страховете й и гузната съвест. Може би все пак двамата с Хюго щяха да изживеят щастлив брак. Станеше ли така, вината й щеше да отпадне от само себе си.

 

 

Тя изрисува едно дебело, черно, закръглено „К“, след което доизписа имената „Клеманси Милисънт“. Перото скърцаше и опръска хартията със ситни петънца. После изписа и името Хазърд, но не толкова изразително и въздъхна дълбоко.

 

 

Ето, сега вече застана пред новата си самоличност. Подписът на Хюго, който последва нейния, представляваше почти нечетлива драсканица. Усмихна й се и тя осъзна, че и той се чувства облекчен. Сигурно не му бе лесно да повярва, че се е отървал веднаж завинаги от целия този куп дългове. Църквата бе студена и миришеше на застояло, а свещеникът изглеждаше стар и изглупял, съдейки по непохватността, с която провеждаше брачната церемония. Дори и този факт донесе известно облекчение в душата на Хети. Стигнеше ли се един ден до неудобни въпроси, то поне нямаше да дойдат от страна на този свещеник.

— Клеманси Милисънт, искаш ли Хюго Едуард Джон Кларънс за свой законен съпруг?

Дори да не беше глух, свещеникът сигурно щеше да се престори, че не е доловил енергичния маниер, с който тя отговори „Да, искам“, защото той би могъл да остане с впечатлението, че е налице едно твърде подозрително усърдие, отличаващо се ярко от привичния засрамен шепот на останалите младоженки.

Присъстваха малко хора: лейди Флора, в елегантна рокля от сива коприна, с букетче теменужки на колана, Кити, облечена както обикновено така, сякаш е тръгнала на работа в градината и малкият Фреди, тъничък и крехък. Там бяха още жената на свещеника, немощна като мъжа си, млад капитан в униформа с цвят каки, приятел на Хюго от фронта и накрая двама прислужника, сврени в дъното на църквата.

От близките на Хети не присъстваше, разбира се, никой. Но тя вече имаше свое семейство и се надяваше, че до Хюго завинаги ще избяга от самотата и болката.

Свещеникът и присъстващите запяха, като се редуваха. Пението бе направо жалко, но за Хети този факт нямаше никакво значение. Тя бе вече омъжена. Тя възкръсна. Истински женски Лазар. Не, не всекиму можеше да случи подобно нещо!

Джулия Пембъртън не присъстваше. Лейди Флора я бе освободила за няколко дни от задълженията й, за да посети някакви далечни роднини. Очакваха я да се прибере в най-скоро време. За Джулия възкресение нямаше да има. Но от висотата на новото си положение Хети можеше вече да се отнася с нея доброжелателно и да прояви благосклонност. И още нещо — трябваше да направи така, че Хюго да загуби всякакъв интерес към тази жена.

На излизане от църквата съзряха малка група зяпачи от селото. Нито следа от дръзкото необуздано веселие и смеховете, присъщи на всяка една сватба. Разбира се, хората бяха разочаровани, че лорд Хазърд, техният сюзерен, член на толкова значителен род, прави една тъй скромна сватба. Одумваха накуцването му и зяпаха Хети съвсем неприкрито. Една или две жени се усмихваха приветливо, а някакво детенце подхвърли букет към невестата. В този миг над главите им с грохот премина самолет в бръснещ полет, който замалко да докосне върхарите на дърветата.

Внезапно я връхлетя споменът за Доналд Нюман. Сепна се, а когато машината се отдалечи, Хюго се приведе над нея и рече:

— Наблизо има летище. Пилотът обаче навярно се е по-отклонил от курса. Питам се как е възможно изобщо тези смешни телени конструкции да се държат във въздуха.

Сянката на миналото извади Хети от равновесие и сякаш гробовният студ от църквата проникна в нея. Щом пристъпи в новия си дом, тя почувства внезапно, че я тресе, че отново се дави сред вълните.

Захвърли на дъбовата маса венеца от жълти рози и богородичен косъм, както и хубавия букет на детето. Трепереше неудържимо.

— Какво ви има, милейди? Да не сте болна? — попита мисис Евънс.

— Н-не. — Милейди. Идеше й да се разсмее на глас. Или да заплаче. — От студа в цъ-църквата е.

— Бейтс, шампанското — нареди незабавно Хюго. — Имаме нужда точно от такова нещо. — Той прегърна раменете на Хети и я притисна силно към себе си. — Помага срещу кошмари. Защото и аз си имам своите си кошмари.

Тя почувства благодарност заради неочаквано милото му държане и треперенето отслабна. Бавно-бавно топлината се завърна в тялото й. Какво чудодейно въздействие имаше шампанското! Ненапразно бе любимата напитка на богатите. През нощта друга такава бутилка бе оставена в кофичка с лед до леглото. Но когато Хюго дойде от стаята за обличане, видя, че от бутилката не е имало нужда. Защото явно жена му вече бе готова да му се отдаде.

Хети наистина реши, че Хюго е останал с това впечатление, тъй като мъжът й си съблече бързо нощницата и се пъхна в леглото. Нямаше възможност да разгледа голото му тяло, но почувства неговата топлина до себе си, а след това той легна върху й като задиша тежко и възбуден, зареди невнятни слова:

— Ти и аз, скъпа, трябва да го направим по най-добрия начин. — Разтвори краката й. — Боже, та ти имаш наистина красиво тяло.

Но възбудата му бе твърде силна и не успя да се овладее. Заболя я. Бе убедена, че нямаше да я боли толкова, ако Хюго й бе дал повече време. От друга страна обаче й допадна страстният му порив. Почувства, че следващия път и тя ще се възбуди истински — очакването бе чудесно. Сега обаче успя единствено да сдържи дъха си поради парещата болка, очаквайки Хюго да приключи по-бързо. Накрая той извика високо и се строполи изтощен върху нея.

— Хюго — продума тя след известно време.

— Да, скъпа. Добре ли се чувстваш?

— Мисля, че следващия път ще се чувствам още по-добре.

— Да, опасявам се, че не бях твърде сръчен.

— Защо? Та ти се държа просто като мъж.

Той вдигна глава.

— Постоянно ме изненадваш, Клем… Хети.

— Защо?

— В Ню Йорк ти бе жива, подвижна, немирна, като истинско пенливо шампанско. Момичетата от този тип понякога стават малко скучни — искам да кажа, когато стане въпрос за наистина важни неща.

— Аз никога няма да бъда скучна, Хюго. Обещавам ти.

— Не мога дори да си представя, че подобно нещо ще се случи.

При тези думи тя не можа да се сдържи и запита шеговито:

— Е, как е, срещу твоята инвестиция получи ли по-голяма насрещна стойност от очакваното?

Той се разсмя гръмогласно.

— Ти, дяволче такова! Остави парите настрана когато сме тук, в леглото. Но всъщност как стоят нещата с вас, лейди Хазърд? Вие доволна ли сте от сключеното споразумение?

— Да, много, щом ме питаш.

— А няма ли да ти доскучае животът тук, когато си тръгна? Мислех, че държиш много на компаниите.

— Е, могат и да почакат. Ще се радвам, ако мога да опозная Лобърн, както и всички, които живеят тук. Искам и те да ме опознаят. Смятам също да сторя нещо и за войниците.

— О, да, това е нещо, което се очаква от теб.

Тя бе едър земевладелец, сюзерен. Крайно необичайна мисъл!

— Хюго, какво става с Джулия?

— Какво имаш предвид? — попита той с предпазлив глас.

— Тя те ревнува от мен.

— Да, така е. За мен не е неочаквано.

— Щеше ли да се ожениш за нея, ако нямаше дългове? Или ако тя имаше достатъчно пари?

— Може би.

— Щеше ли да я предпочетеш пред мен?

— Ако беше станало така, изобщо нямаше да те познавам. А сега престани, скъпа. Много въпроси задаваш.

— Но тя ще остане тук, нали?

— Опасявам се, че да. Мама се нуждае от нея. А и на мен ми е необходима, тъй като най-добрите ми коняри са в армията. Разбира страшно от коне. Щом си тръгна, ще ти дава уроци по езда.

Мога ли да й имам доверие, запита се тя. Изглежда, че Хюго не бе съвсем наясно на какво е способна една ревнива жена.

Хуго я загледа право в лицето.

— Защо ме гледаш по този начин? — попита той. — Признавам, че харесвах Джулия. Да, щях да се оженя за нея, ако беше богата наследничка. Само че тя не беше такава и се ожених за теб. Мисля си обаче, че си голяма прелъстителка. Сега отново ми се ще да… не, нека почакаме малко. Първо ще отворим бутилката с шампанското, а после ще видим.

Той не беше твърде фин любовник, но по свой си начин се съобразяваше с нея и тялото му наистина я възбуждаше.

О, да, съдбовното решение, което взе след нещастието с „Лузитания“, бе правилно. В това нямаше никакво съмнение. Бе убедена, че майка й щеше да я подкрепи. Също и баща й.

Лейди Хазърд от Лобърн.

— Трябва да бъдеш добра — прошепна на себе си, обзета от суеверие. — Трябва наистина да бъдеш много добра.