Дороти Идън
Американската наследница (7)

Глава седма

Потвърди се предположението й, че все повече и повече ще се сближават с Хюго. Съвместният им живот, изтъкан от любезност и приветливо държане, стана направо уютен и приятен.

Хети стигна до извода, че неговата лаконичност, резкият му маниер се дължат не толкова на ограничените му интереси — лов и езда — колкото на известна свенливост. Вероятно с него можеше да се разговаря и на други теми и най-вече за Лобърн и предците му — Хети щеше непременно да стори това, когато пред двамата се откриеше повече свободно време. В този момент обаче най-същественото бяха нощите, време, в което не приказваха изобщо, а всеки от тях изследваше с любов и нежност тялото на другия.

Изминаха десет дни от току-що сключения брак и настъпи мигът Хюго да се завърне при батальона си. Хети обаче бе убедена, че за този къс срок е успяла да зачене. Колко много й се искаше това да е истина. Бе дала всичко от себе си, за да направи съпруга си щастлив. Ако обаче успееше да го дари и със син, щеше веднаж завинаги да се отърве от чувството за вина, което я притискаше.

В една юнска утрин те се сбогуваха на малката гара, отдалечена на две мили от Лобърн. По плетовете цъфтяха анемонии, а японски рози се виеха по скромната сграда на гарата.

Пим ги очакваше навън с колата. Хюго разреши единствено на нея да го изпрати. Дори и с майка си се сбогува съвсем бегло. Хети го придружи до гарата поради простата причина, че не искаше да изглежда изоставена в очите на другите. В първия момент Хюго се разсърди, тъй като бе свикнал на послушание, но после сякаш дори се зарадва, че ще дойде с него и за миг сините му очи проблеснаха точно както навремето в Ню Йорк. Внезапно тя осъзна, че двамата са живи в някакъв много особен смисъл на думата — факт, който ги отличаваше ярко от масата останали хора. И двамата бяха срещнали смъртта очи в очи, може би по тази причина щяха и в бъдеще да изпитат множество подобни мигове, наситени на емоции.

Очаквайки влака, те стояха объркани и меланхолични на полупразния перон, а юнската утрин ухаеше на рози.

— Какво исках да ти кажа, скъпа? А да, защо не идеш за ден-два до Лондон да се позабавляваш? Вземи Джулия и Кити, пазарувайте…

Тя поклати глава.

— Мисля, че няма да ми достави удоволствие.

— Мислех, че обичаш да пръскаш пари.

— Да, обичам. Или по-точно — обичах.

— В Сайрънстър съм разкрил сметка на твое име. Просто отиваш, представяш се и удостоверяваш коя си с личния си подпис.

— Много мило от твоя страна, Хюго.

— Е, та това са си твоите пари.

Тя пъхна ръката си в неговата и го попита с умолителен глас:

— Все пак не съм твоя жена само заради парите, нали?

— Разбира се! И винаги е било така — добави той след малко.

Влакът изсвири пронизително и навлезе в гарата. Зад него се проточи дълъг облак от пушек. Димът ги обгърна от всички страни.

— Хюго?

— Да, скъпа.

— Страхуваш ли се, когато лежиш в окопите? — попита тя направо.

В очите му се появи хлад, сякаш някой изгаси светлината в тях.

— Много смешни неща минават през главата ти.

— Но всеки човек се страхува. Та нали и аз самата знам какво е да се боиш до смърт? Колкото и да се правиш на храбър.

Влакът спря. Хюго се пресегна към дръжката и разтвори вратата.

— Съжалявам, скъпа, но вече няма време за дълги разговори. Така и така не мога да ги понасям. Всичко хубаво! И се пази!

Той се огледа с бодра усмивка на уста. Изглеждаше много елегантен и представителен в униформата си. Но топлотата така и не се завърна в погледа му. Явно Хети го бе обидила много дълбоко. Трябваше в бъдеще да се съобразява с неговата чувствителност. Но наистина бе жалко, че не могат да разговарят за страха.

На връщане към Лобърн Пим бе мълчалив както винаги, но излъчваше съчувствие. В къщата я посрещна виртуозна клавирна музика.

Из въздуха се носеха нежните, меланхолични звуци на ноктюрно от Шопен, които хармонираха с атмосферата на осиротялост в този дом.

— Това е лейди Флора, милейди — осведоми я Ефи в отговор на немия въпрос на Хети. — Винаги свири на пиано, когато е тъжна.

— И къде е тя?

— В музикалната стая, милейди.

Помещението бе прекрасно и изглежда не се използваше твърде често. В остъклените шкафове бе разположена колекция от стар английски порцелан, имаше още няколко ниски, удобни кресла, а високите прозорци водеха към тераса, ухаеща на орлов нокът и шибой. В тази стая се намираше и роялът, който не бе звучал, откакто Хети обитаваше къщата.

Хети тайничко си мечтаеше да превърне тази стая в своя дневна. Та нали бе господарката на дома. Не се чувстваше уютно нито в стаята за дами, нито пък в двата салона; единият постоянно се използваше през лятото, а другият обикновено стоеше заключен. Дори и в библиотеката не й бе съвсем приятно, тъй като тя поначало принадлежеше на Хюго. Хети желаеше да има стая, в която спокойно да чете, да се занимава с ръкоделие, да планира домакинството и да си мечтае за бъдещето.

В този миг обаче осъзна, че отново я възприемат като натрапник. Защото музикалната стая бе собственост на лейди Флора, съвършената пианистка лейди Флора.

— Мис Пембъртън е тук — забеляза Ефи, поглеждайки Хети под око.

— Така ли?

— Бе извън себе си от яд, че не е успяла да се сбогува с господаря. После заведе лейди Флора долу, защото свиренето обикновено я успокоява. Скръбна музика, много подходяща. Ще влезете ли, милейди?

— Не.

Ефи кимна съчувствено.

— Да, звучи много тъжно, нали?

Не, не я натъжаваше — бе разгневена. Не желаеше да влезе в това очарователно помещение, заето от двете елегантни дами, подчертаващи постоянно, че тя не спада към тяхното общество.

 

 

И така, в края на същия ден четири жени са събраха на вечеря, положение, което вероятно щеше да продължи немалко време.

Въпреки привичната си самодисциплина и бледата светлина на свещите Джулия не успя да прикрие напълно факта, че е плакала — лицето й бе бледо, а клепачите зачервени. Изглеждаше крехка и безпомощна. За какво ли бе плакала? Че друга жена й е отнела Хюго или защото войната можеше да й го вземе?

Лейди Флора носеше с огромно достойнство черна кадифена рокля и сияещо многоредно бисерно колие. Кити пък, както винаги разсеяна и ведра, се появи в привичния си небрежен вид — с разпиляна коса, а блузата и полата не си отиваха. Но кой ли пък щеше да си даде труд да изглежда добре, след като мъжете отсъстваха? Внезапно Хети се замисли що за човек ли е Лайънъл. Дали изобщо му правеше впечатление развлечеността на жена му?

Тя, Хети, бе съсредоточила цялото си внимание върху Хюго и така и не намери време да се позаинтересува за брат му. Дали Лайънъл бе човек, с когото може да се разговаря за страха?

— Налага се да свикваме с факта, че сме домакинство, съставено единствено от жени — обади се лейди Флора. — За щастие поне Пим и Бейтс остават при нас — твърде стари са и няма да ги извикат в армията. Имаме също и един възрастен коняр, нали, Джулия?

— Да, лейди Флора. Джексън. Но там проблеми не съществуват, тъй като аз яздя конете на Хюго.

— А аз пък ще поема градината — възкликна весело Кити. — Момчето градинар остава, а и Пим може да ми помага. Мисля, че няма да използваме често колата или може би?… — При тези думи тя се обърна с ням въпрос към Хети и по този изискан и дискретен начин й напомни, че вече тя е господарката на този дом.

— Утре се налага да ида до Сайрънстър — каза Хети. — Хюго ми напомни, че трябва да проверят подписа ми в банката.

Как да се подпише? Дали банката е влязла във връзка със своя лондонски клон? Виждали ли са вече автентичен подпис на Клеманси? Хюго си тръгна и бе настъпил моментът да потърси писмата. През нощта можеше да прави каквото си поиска в голямата спалня.

— Помислих си, че може би ще пожелаете да отидете до Лондон, Хети. — Бледното, издължено лице на лейди Флора я наблюдаваше от другия край на масата. Хети съзнаваше, че незаинтересованият вид на свекърва й е чиста заблуда. Защото лейди Флора забелязваше буквално всичко, което ставаше или което можеше да се случи. — Нима нямате приятели от Америка, които да ви посетят?

— В момента не, лейди Флора.

— Дори и в посолството ли няма такива? Помислих си, че млада жена като вас с такова високо положение в обществото…

— О, естествено, че имах със себе си препоръчителни писма, но тъй като се изгубиха по време на нещастието, реших на първо време да не предприемам нищо. — Произнасяйки тези думи, тя най-спокойно гледаше лейди Флора право в очите. — Разбира се, ако нямаше война, някои мои приятели щяха да присъстват на сватбата ми. Но при това положение решиха да не рискуват. И както се оказа, решението им е било правилно.

— Разбрахте ли, че са публикувани имената на загиналите и безследно изчезналите американци?

Тъй омразната студена, влажна вълна я заля отново. Под масата ръцете й се вкопчиха спазматично една в друга.

— Наистина ли? Кога?

— Вчера в „Таймс“. Решихме да не ви го показваме преди отпътуването на Хюго.

— Споменава ли се… майка ми?

— Да. Мисис Милисънт Джарвис. С камериерката си.

Хети пое въздух бавно и дълбоко.

— Била е Браун. Клетата Браун. Онзи преди обед тя глади дрехи и опакова багажа. Мислехме, че скоро ще слизаме на брега.

— Никога не сте я споменавали.

— Така ли? Смятах, че ви е известно присъствието й. Аз… Боже, имаше толкова много мъртъвци…

— Споменават се и други камериерки и слуги — вметна Кити. — Но никой поименно. Мисля, че с времето всичко ще се изясни.

Да, все маловажни личности — защо ли да се споменават имената им?

— Браун бе добра камериерка — успя да произнесе Хети. — Според нея сватбената ми рокля е била най-хубавата… — Не можа да продължи нататък. Устата й пресъхна. Бе готова на всичко, за да зададе онзи въпрос, който в никакъв случай не биваше да задава. Бяха ли открили тялото на Клеманси? Смятаха ли я за камериерката? По-добре веднага да смени темата. — Така и така стана дума за камериерки — започна тя и отново овладя гласа си. — Мога да се справя и сама и всъщност не се нуждая от лична прислужничка. Поне докато Хюго не е тук. Ако иска, Ефи може да се занимава с друго.

— Много добре — възкликна Кити. — Защото Ани иска да ходи „при оръжията“. Така нарича работата в една фабрика в Глостър. Можем да помолим Ефи да се погрижи за стаите. Слава богу, готвачката вече е преминала патриотичната възраст, обаче възниква нов проблем: мисис Евънз смята да се пренесе при майка си, тъй като жената, която се грижи за нея е решила да встъпи в Червения кръст. Изобщо не ви ли се струва, че цялата тази работа напомня на някакво налудничаво пътуване към Божи гроб.

— Аз мога да водя домакинството — обади се Хети със спокоен глас. — В Ню Йорк аз можех… искам да кажа, мама настояваше да овладея и тези неща. Тя беше много практична жена.

— Смятате ли, че ще се справите? — попита Кити. — Задавахме си вече този въпрос. Мислихме, че сте все още твърде млада.

— О, тези неща ги разбирам. — Гласът на Хети прозвуча твърде самоуверено. Сега вече имаше почва под краката си. Голямо предимство бе фактът, че знаеше как функционира една голямо домакинство и откъм другата страна, страната на изпълнителите. Бе научила предостатъчно от постоянните укори и поучения, на които бе изложена прислугата — бе в състояние да подбере и надзирава персонал и за най-изисканото и голямо домакинство.

А Лобърн не бе нито голям, нито пък изискан. Бе запуснат, имаше твърде малко прислуга, а освен това цареше война. Имението не можеше да се обнови за ден-два, но тя твърдо реши до края на живота си да възвърне някогашната му красота.

— Изненадвате ни, скъпа — обади се лейди Флора след кратка пауза.

„Скъпа“. Това бе някакво начало. Посрещна враждебния поглед на Джулия и се убеди, че наистина нещата се променяха към добро. Защото Джулия желаеше да поеме управлението на домакинството.

— Хюго ми каза, че могат да се почистят картините — продължи Хети. — Освен това ми се иска да сложим нови завеси и да претапицираме мебелите. Всичко е доста износено, нали? После ще гледам да открия някой, който да погледне покрива. Според мен останалото може и да почака, но Хюго подчерта специално, че поправката на покрива не търпи отлагане.

— Така е — съгласи се Кити. — Наложи се да затворим част от западното крило заради плесента и прилепите. Фреди ги мрази.

— Докато трае войната едва ли ще оправим тези неща — обади се Джулия с ясния си, хладен глас. — Липсват майстори.

— О, може пък и да намерим — отвърна Хети и добави лукаво: — Възпитавали са ме, че с пари могат да се постигнат доста неща.

— Не прекалявайте с експериментите в тази насока — сопна й се Джулия. — Това тук е Англия все пак.

— Престани, Джулия — извика Кити енергично. — Не бъди толкова самонадеяна. По един разумен начин ние също уважаваме парите. Според мен предложенията на Хети са отлични. Все са останали майстори, които са твърде млади или твърде стари, за да работят във фабриките. В противен случай животът щеше да замре, нали?

— Искам да изненадам Хюго — каза Хети, съзнавайки отлично, че думите й най-малкото ще се понравят на лейди Флора.

— Не забравяйте и Лайънъл — вметна Кити. — Той обича Лобърн не по-малко от Хюго.

— Все още не сте ми разказвали много за Лайънъл — отвърна Хети.

— Ами не сте ме питали. Не, не ви упреквам. Та вие бяхте толкова заета с мъжа си. Лайънъл е съвсем различен от Хюго. Нали, лейди Флора? Мечтател, влюбен в книгите плъх, чувствителен, образован.

Дружелюбното лице на Кити се изкриви в гримаса.

— А сега от него искат да умре от жега на онзи кошмарен полуостров Галиполи, където дори и козите не се катерят по скалите. Само камънаци, тръни, пясък, мухи и гнусна гнилоч.

— И в Белгия не е по-добре — обади се Джулия. — Там обаче вместо пясък има тиня. Хюго не ви ли е разказвал за окопите? — Очите й бавно се обърнаха към Хети. — Защото на мен ми разказа.

Хети бе убедена, че Джулия лъже. Изобщо Хюго не говореше много с никого. Спомни си как се стресна, когато му спомена забранената дума „страх“. Той таеше дълбоко в себе си ужаса от смъртта и за да го потуши, бъбреше лековато за яздене зад фронтовата линия, импровизирани концерти в кръчмици, за предимствата на консервите.

Джулия обаче се наслаждаваше на тези малки ужилвания.

— Сигурна съм, че Хюго не е искал да ви безпокои, скъпа — обади се лейди Флора с благ глас. — Никога не би го сторил. Както и Лайънъл впрочем. И двамата украсяват истината, но ние, жените, знаем как стоят нещата в действителност. Всички ние изпълняваме някаква роля. Както и вие, Хети. Досега не сте ни разказали почти нищо за онова ужасно корабокрушение.

Хети притисна бузи с длани.

— Не мога — прошепна тя.

— Не искам да ви насилвам, скъпа. Но един ден ще се наложи да ни кажете. Никой човек не е в състояние цял живот да запази подобно преживяване за себе си.

Проверяваха ли я? Не, не биваше да бъде недоверчива. Лейди Флора говореше със спокоен и делови глас, а лицето й изглеждаше бледно и печално — бяло петно сред трепкащата светлина на свещите.

Хети се надяваше от все сърце, че не всяка вечеря ще бъде осеяна с подводни камъни като тази и че някой своевременно ще смени темата на разговора. Само че не очакваше това да стане по начина, по който го стори Джулия.

— Хюго ме помоли да ви науча да яздите, Хети.

— Какво? Хети не може да язди? Боже мили! — възкликна невярваща на ушите си лейди Флора, внезапно извадена от скръбния си унес.

— На Пето авеню нямаше място за коне — обади се Хети с тон, малко по-заядлив от очакваното.

— Нямахте ли обаче и чифлик?

— О, да, на Лонг Айлънд. — Хети забеляза, че очакваха от нея обяснения. — Веднаж паднах много лошо от понито си. Оттогава изобщо не се интересувам от езда.

— Трябва да надмогнете тези неща. На ваше място Джулия сигурно щеше отново да се метне на коня. Нали, мила?

Вместо да отговори на въпроса Джулия изрече делово:

— За начало Хюго предложи Патси.

— Но то е все едно да се качиш на конче люлка! — извика Кити. — Не се бойте, Хети. Дори и Фреди не би паднал от този кон.

— Да науча ли и Фреди да язди? — попита Джулия.

— Та той е едва петгодишен и доста плашлив. Лайънъл смята, че не бива да бъде насилван. От друга страна обаче може и да придобие кураж, ако заедно с него се обучава и възрастен човек.

Джулия сякаш иска да ме направи за посмешище, помисли си Хети. Жената и момченцето, които се сменят върху старата кранта…

— Голяма шега, няма що — промърмори тя иронично.

Фреди бе дете с болнав вид, придружавано постоянно от своята гувернантка Грейнджър. Веднаж бяха заедно в градината, той се приближи към Хети и вдигна замечтаното си личице към нея.

— Коя сте вие? — попита детето.

— Та ти ме познаваш, Фреди. Нали беше на сватбата ми? Аз съм твоята нова леля.

— Не, вие не сте моята леля!

Подозрението в думите на малкия човек я прониза като стрела.

— Защо ми казваш това?

— Защото знам, че не сте ми леля.

— Мастър Фреди — сгълча го гувернантката. — Държите се много невъзпитано! Не знам защо говори такива неща, милейди. Та той знае отлично коя сте. Трябва да се извините, мастър Фреди.

Фреди обаче настояваше на своето.

— Ами щом като са я извадили от морето, значи е русалка. Само дето има крака. Виж, тя има крака!

— Фантазирате, господарю Фреди. — За зла участ на Фреди гувернантката очевидно не притежаваше развито въображение. За разлика от него. Бе странно момченце. Труден за възпитаване, бе споменала Кити, след което добави, че не може да има други деца. Така че Фреди наистина можеше един ден да наследи Лобърн, ако на Хюго не се родеше син. Следователно не биваше да се учудва, че Хюго дава мило и драго жена му да забременее колкото се може по-бързо, за да роди отроче от мъжки пол.

Но преди да го роди, не биваше да изключва Фреди от сметките. Правеше й впечатление на умислено, вглъбено и малко странно дете. Хети разбираше прекрасно колко боли, когато живееш встрани от останалите, когато дочуеш смях иззад затворените врати и закопнееш и ти също да бъдеш част от това веселие. Очевидно Фреди приличаше на умния си и начетен баща. Бе любопитна да се запознае с Лайънъл, но не изпитваше кой знае какво нетърпение.

Когато в същата тази вечер привършиха вечерята, лейди Флора обяви, че е уморена и желае да й сервират кафето горе в стаята. Джулия скочи послушно от мястото си, наметна немощните й рамене с шал и я изведе от трапезарията. Толкова горда млада жена в ролята на санитарка. Но въпреки този безотраден факт, Хети не бе в състояние да изпита съчувствие към Джулия. Защото в нейния случай съчувствието бе нещо много опасно и трябваше да се потиска.

Кити също се изправи. Време било да пише на Лайънъл.

— Вечерите тук ще ви се сторят твърде скучни, Хети. Нали мъжете ги няма.

— О, няма значение.

— Но вие сте изпълнявали една от главните роли в Нюйоркското общество, нали? Хюго бе споменал нещо такова.

— Просто се промених. Мисля, че едва ли някога отново ще танцувам цяла нощ без прекъсване. В момента имам нужда единствено от покой. Впрочем и аз исках да тръгвам, за да пиша на Хюго.

В просторната спалня бе извънредно тихо, там, където се бяха любели, раждали и умирали толкова много представители на рода Хазърд. В чезнещия светлик на деня все още можеше да се различи алеята с тисовете — красив изглед по мнението на Хюго. За нея обаче гледката бе мрачна и тъжна — ниски тисове, заострени нагоре като моливи, водещи към декоративно езерце, което винаги изглеждаше черно. Цялата потръпна, когато го видя за пръв път — все още изпитваше ужас при вида на вода. Бързо и припряно светна лампата, но дори и сега помещението тънеше в сумрак. Завесите се раздвижиха леко, зашумоляха като тежка коприна и Хети долови хладен полъх. Провери дали някъде няма отворен прозорец. Нямаше. Навън вятърът бе напълно утихнал, черните очертания на дърветата се открояваха на фона на бледосивото небе, а листата висяха неподвижни. Хети вдигна рамене. Сигурно са били предците, изразяващи недоволството си от натрапницата. Но ако тя съумееше да докаже способностите си пред живите от рода Хазърд, значи е достойна и за предците.

Атмосферата в стаята бе призрачна — явно не бе предвидена за сама жена. Докато бе с Хюго леглото изглеждаше доста широко, но в този миг й се стори направо гигантско, като някаква незаселена местност. В огледалото със сребърна рамка върху тоалетната масичка сякаш се раздвижи някаква фигура. Не, явно бе случайно отражение на собственото й тяло. Макар че изобщо нямаше да се изненада, ако в меко проблясващото стъкло наистина живееха призрачни женски образи, които сресват косите си, събличат се, придърпват завесите и си лягат радостни или уплашени в очакване на своите съпрузи или любовници.

Мислите й се насочиха към собствения й мъж. Харесваше й да се люби с него. В началото раненият крак го болеше, но после го забрави, така както и тя забрави болката от загубата на девствеността си. Любовната игра бе нещо възхитително и тя реши, че е наследила чувствената природа на майка си. Споменът за нощите с Хюго възбуждаха тялото й и тя копнееше за него. Може би щеше да я обикне някой ден. Или по-важното бе тя да го обича?

Позволи си да помечтае, само и само за да отдалечи първото оскверняване, което възнамеряваше да предприеме в този дом. Защото да претърси личните документи на един мъж, та бил той дори и собственият, наистина представляваше акт на оскверняване. Бе го купила и плати за него. Макар че всичко бе приело законна форма, едва след като фалшифицира подписа на брачното свидетелство…

Хети откри едно заключено чекмедже в писалището на Хюго, не след дълго намери и ключа и отвори чекмеджето.

Вътре лежаха в безпорядък документи, сметки, делови писма, както и две лични писма, написани на дебела, скъпа хартия. Едното бе от Клеманси, а другото — от Джулия.

Първо прочете писмото на Клеманси, тъй като й се налагаше да изучи стила и почерка й. С облекчение установи, че почерците на двете съвпадат почти напълно — имаха обща учителка, гувернантката мис Ашфорд, която ги приучи да изписват грижливо буквите. С това отпадна още един проблем. Клеманси пишеше следното:

„Скъпи бъдещи съпруже,

Не остана много време. Всичко вече е подготвено и тръгваме в началото на май с парахода на Канърд «Лузитания». Толкова се вълнувам, че вече не мога нито да се храня, нито да спя. Мама казва, че ще загубя цвят и ще отслабна и това нямало да ти се хареса. Ще обърнеш ли внимание на външния ми вид, Хюго? Надявам се да го сториш. Ще видиш, че след пътуването бузите ми ще са румени като на селско девойче. Чеизът ми е прекрасен. Горя от нетърпение да ти покажа всичко и ти обещавам, че ще се гордееш със своята невеста от страната на янките. Ще ме чакаш в Ливърпул, когато корабът пристигне, нали? И няма да има нужда да си слагаш червен карамфил, защото веднага ще те позная! Надявам се, че и ти няма да ме сбъркаш с никоя друга! Обещавам ти да те обичам вечно и ти изпращам много целувки и прегръдки!“

Клеманси

Пред нея се разтвори гроб, не, по-скоро дълбока пропаст, в която виеше мразовит вятър. А безгрижният смях на Клеманси отекна внезапно в стаята, след което постепенно заглъхна…

Хети се разтрепери и обви тялото си с ръце. Бе чувала, че подслушвачите, както и всички, които вършат подобни неща и се ровят в чуждите работи, обикновено не откриват нищо отрадно за себе си. Нима цял живот щеше да я преследва духът на това весело, повърхностно момиче, лъженевестата на Хюго? Дали бе разочарован? Не проявяваше подобни признаци, а и тя бе твърде изнервена, факт, който обясняваше единствено с претърпяната злополука.

Когато следващия път той се върнеше в отпуск, тя щеше да навакса пропуснатото. Щеше да се облече предизвикателно, да си сложи руж и нямаше да спре да бърбори. Или не, нямаше да го стори. Защото Хюго може и да не е бил толкова разочарован от промяната в жена си. Все пак и в неговия живот имаше трудни, ужасни събития. В този момент Англия не бе подходящо място за млади дами с вкус към танци и весел живот. По всяка вероятност Хюго се е тревожел как да забавлява момиче с подобни навици и затова сигурно си е отдъхнал, виждайки промяната в нея.

Във всеки случай нямаше никакъв смисъл да си блъска главата с въпроси, чиито отговор щеше да даде единствено бъдещето. За сетен път си повтори, че не е виновна за смъртта на Клеманси и че по тази причина не си струва да бъде потисната.

Другояче обаче стояха нещата с писмото на Джулия. Хети изпитваше угризения на съвестта. Да четеш чужди писма бе нещо отвратително, но в крайна сметка преодоля всякакви скрупули — та нали в бъдеще тя щеше да живее тук, а не някой друг? Писмото гласеше:

„Скъпи мой,

Не мога и не желая да приема онова, което ми каза вчера — че отдаваш предпочитанията си на Лобърн и че искаш да го запазиш за своя род. Очакваш от мен да те разбера, тъй като и аз произхождам от стар род. Вярно е, че семейството ми се разби и вече не съществува, но въпреки всичко животът продължава.

Знам, че мислиш за майка си и брат си, за бъдещия си син, който трябва да е по-силен и по-здрав от бедния Фреди. Разбирам също, че имаш предвид и конете, прислугата, натрупаните дългове. Само че аз, аз съм жива и съм заслужила нещо друго. Ако наистина възнамеряваш да се ожениш за тази американка, не очаквай от мен да бъда дружелюбна спрямо нея. Ще остана тук и ще я накарам да страда. Такава жена съм аз! По твой вкус! Бихме могли да заживеем прекрасно, дори и без пари. Но знай, че каквото и да предприемеш, никога не ще се откажа от теб. Никога!“

Твоя Джулия

В полето под тези страстни излияния Хюго бе написал с полегатия си почерк: „Отговорът е отрицателен. Това, което иска от мен, не е реалистично. Как бихме могли да живеем без средства?“.

И все пак бе запазил писмото, нещо, което не харесваше на Хети. За миг й мина мисълта да го разкъса на парченца, но после се отказа. Старите семейства пазят писмата си, те са част от историята им и представляват извънредно интересно четиво за идните поколения. Самата тя бе вече член на старо семейство и следователно бе длъжна да спазва правилата.

Изобщо не се боеше от отмъщението на Джулия, която въпреки заплахите си трябваше да се откаже от Хюго. А тя, Хети, щеше да се погрижи Хюго никога вече да не погледне в старите любовни писма. Всичко зависеше от нея. Може би някой ден той щеше да допише следното към суховатия отговор на писмото: „Бракът ми с американката е чудесен…“. Толкова утешително бе да си помечтае на воля! Но изведнъж в стаята отново се разнесоха въздишки и шепот и завесите се разлюляха. Внезапно повя студ.