Дороти Идън
Американската наследница (3)

Глава трета

За огромно разочарование на всички пътници, на следващата заран гъста мъгла затули както морето, така и ирландския бряг, който трябваше да се вижда, ако времето бе ясно. Проехтя корабната сирена. Увити в палтата си, пасажерите се натрупаха на палубата — гледката, открила се пред очите им, подейства на всички потискащо. Освен това повечето бяха и уморени от увеселенията предната вечер и се надяваха утринният въздух, както и зелените хълмове на Ирландия в далечината да ги освежат.

Корабът намали ход. Разнесе се слух, че около Фастнет Рок са били забелязани немски подводници — капитанът бил получил вестта по телеграфа. Каквато и да бе истината обаче, мъглата щеше да снижи видимостта и на дебнещите подводници. В поведението на екипажа не се долавяше никаква нервност, макар че рано сутринта все пак бе проведено занятие по боравене със спасителни лодки. Въжетата заиздаваха стържещи звуци, докато спускаха лодките във водата — двадесет и две на десния борд, а на левия — единадесет.

Хванати за ръце, Клеманси и Боби Мерит се разхождаха бавно по палубата. Когато Клеманси се върна, обясни на Хети, че Боби и тя са може би единствените пътници, които могат някак си да боравят със спасителни лодки. Вярно че се смееше, докато изрече тези думи, но в погледа й се четеше известна напрегнатост. Немските подводници не бяха единствената заплаха за нея, приближаваха се и доковете на Ливърпул. Щеше да се стигне до трогателни сцени на сбогуване. Както и на поздрави…

След закуска мисис Джарвис нареди на Хети да опакова багажа. Докато пребиваваха на борда, двете, майка и дъщеря, бяха наизвадили цял куп рокли. Всички те сега трябваше да се загънат грижливо в копринена хартия и да се сложат обратно в куфарите. За вечерята, последната на борда, повече преобличалия нямаше да има. Мисис Джарвис и Клеманси щяха да носят дрехите, с които на следващата сутрин щяха да слязат и на брега — костюм от тъмнозелена вълна за майката и сив фланелен костюм с накъдрена якичка за дъщерята.

Все по-често долната устна на Клеманси потреперваше. Хети искрено я съжаляваше, защото разбираше прекрасно нейното състояние.

Надяваше се вечерта отново да се види с Доналд Нюман и да се увери, че той все още държи да се срещнат в Лондон. На обяд така и не се видяха, тъй като мисис Джарвис заръча да й сервира в каютата. Този път на Хети й разрешиха да се храни заедно с господарките, тъй като имаше много работа за вършене и не можеха да се лишат от нея дори и за час. Налагаше се да се огладят роклите, някои копчета да се подсилят (дори и тези, които изобщо не възнамеряваха да падат), а безценната булчинска рокля трябваше отново да се огледа от всички страни.

Хети реши, че мисис Джарвис й възлага постоянно някаква работа само и само самата тя да не остава насаме със себе си. Чувстваше се много по-сигурна, когато двете девойки бяха до нея. Хети отново изпита съчувствие. Странно, но изражението на безпомощност в очите на тази тиранична жена я развълнува. Вероятно мъглата бе виновна за нервността, обхванала пътниците.

Вероятно на мъглата се дължеше и фактът, че от лоцманския кораб все още нямаше никаква вест. Никому и не мина през ум, че той може изобщо да не е бил изпратен да ги пресрещне. Имаше обаче хора, които заподозряха най-лошото — че е бил потопен.

Около десет часа мъглата най-сетне се разсея и час по-късно на палубата проехтяха откъслечни викове „ура“ — в далечината изникна земя. Корабът се насочи към Куинстаун на ирландския бряг. Постепенно очертанията му се проясниха — можеха да се съзрат вече някои дървета, сиви островърхи покриви и една църковна кула. Но ни следа от друг кораб, който да придружи океанския гигант в родните води. „Лузитания“ изглеждаше съвсем самотен сред тези спокойни и искрящи води… Но от брега сигурно ги виждаха. Вероятно повече не биваше да се страхуват от нищо. И все пак пътниците се поразтревожиха, когато корабът внезапно смени курса и се насочи към открито море, независимо че пред очите им се появи Оулд Хед ъв Кинсейл, ориентир, известен на всички моряци.

Стюардът, отнасящ подносите, увери мисис Джарвис и момичетата, че не бива да се тревожат. Капитанът знаел какво върши. Корабът щял да остане в по-дълбоки води, за да не се натъкне на плитчините при островите Солтис. Хети погледна часовника. Дали мисис Дръмонд е успяла да убеди момченцата си да заспят след обяда? Часът бе два и десет. Внезапно Клеманси скочи на крака и извика, че не може да остане нито миг повече в каютата. Смятала да се поразходи горе на палубата и после щяла да разказва какво ново е научила.

Но така и не успя да стигне до вратата. Страховита експлозия разтърси корабния корпус и в същия миг подът сякаш избяга под краката на трите жени. Мисис Джарвис изкрещя и се вкопчи първо в някаква маса, която се преобърна, а после и в един шкаф, наклонен странично по възможно най-чудатия начин. Всичко около тях се движеше. Куфарите се запързаляха по пода и Клеманси изписка:

— Улучиха ни с торпедо! Ах, мамо, какво ще правим сега?

Хети се облегна на една преобърната ракла и се опита с всички сили да запази както равновесието, така и хладнокръвието си. Не след дълго мисис Джарвис щеше да припадне, а Клеманси всеки миг щеше да получи истеричен пристъп.

Хети успя да достигне куката със спасителните пояси и хвърли единия на мисис Джарвис, а другия на Клеманси. Трети нямаше.

Нейният си висеше в каютата на средната палуба.

— Трябва незабавно да излезем на палубата — извика тя запъхтяна. — Сложете си бързо поясите! Хайде, мисис Джарвис, елате!

— Не, почакайте един момент! — Господарката й си бе възвърнала част от самообладанието. — Извадете накитите!

— Мисис Джарвис, нямаме никакво време!

— А, ковчежето било тук! Хайде, Клеманси, отвори го!

Корабът се бе наклонил още повече и Хети бе уверена, че някъде недалече е дочула тътена на втори взрив. Стюардеса с измачкана шапка вмъкна глава през вратата.

— Госпожи, бягайте бързо на горната палуба — извика тя и изчезна начаса.

— Мисис Джарвис, не можем да вземем ковчежето със себе си — възкликна Хети отчаяно. „Дяволите да я вземат тази суетна жена“, помисли си тя. Нима трябваше да се удавят заради някакви си дрънкулки.

— Ще сложим всичко върху себе си — отвърна мисис Джарвис и посегна алчно към ковчежето, облицовано с кадифе. Само за миг тя овеси диамантената огърлица на врата си, а ръцете й, пълни с обици, така и не успяха да си намерят място. Алчността й се пренесе и върху Клеманси. Тя сложи бисерната огърлица и отрупа пръстите си с толкова пръстени, колкото можеше изобщо да носи. После подхвърли на Хети тежка златна гривна и няколко обици.

— Ето, вземи тези неща.

Хети не пое пръстените и те се търкулнаха нанякъде по полегатия под. Само за да успокои възбудените жени, тя все пак нахлузи гривната на ръката си.

— А сега да тръгваме! — В гласа й прозвуча молба. — Ще ви заведа до палубата, а после ще ида долу. Трябва да помогна на мисис Дръмонд и децата й.

— Не знам коя е мисис Дръмонд — възкликна мисис Джарвис, — обаче ти забранявам да ни напускаш, Хети!

— Трябва да взема и спасителния си пояс. Нямам пояс, разбирате ли? — извика Хети и в очите й се появиха сълзи. — А и малките Алфи и Бени… моля ви, нека тръгнем най-сетне!

Адският шум отвън се засили още повече и до слуха им долетяха женски писъци, провлачени стъпки, заповеди на висок глас. Хети се вкопчи здраво в перилата на наклонената почти отвесно палуба и поведе двете жени пред себе си. В този миг изобщо не разсъждаваше по въпроса каква ли странна гледка представляват, нахлузили пояси и окичени целите в бижута. Имаше пътници, които бяха взели със себе си цялото си имущество, а други притискаха малки деца към гърдите си. Сякаш сме претърпели корабокрушение, помисли си Хети объркана и възкликна високо и ясно:

— Претърпели сме корабокрушение, бог да ни е на помощ.

Къде ли бе мисис Дръмонд с двете деца? А храбрият й летец?

На горната палуба много хора се опитваха да се покатерят в спасителните лодки — цареше пълна бъркотия. Вече бяха спуснали една от лодките, която, малка и крехка, вече се поклащаше там долу върху искрящите вълни. Корабът се накланяше все повече и по тази причина спуснаха втората лодка твърде несръчно. Тя се блъсна в корпуса, хората се изсипаха от нея като плодове от кошница и полетяха стремглаво надолу към далечните дълбоки води.

Хети притвори ужасена очи. Когато ги отвори, съзря в далечината безпомощните фигурки, които отчаяно се бореха с вълните, някои от тях успяха да се вкопчат в обърнатата лодка. Наоколо най-различни хора хълцаха неудържимо. Някаква жена щеше замалко да задуши своето бебе в прегръдките си. На средната палуба и в трета класа имаше толкова много бебета. Трябваше веднага да потърси долу мисис Дръмонд. Бе очевидно, че корабът ще потъне, тъй като от всички страни проехтя прокобния вик: „Напускай кораба!“. Хети се надяваше, че нещата няма да се развият толкова бързо, та нали „Титаник“ се бе задържал няколко часа над водата?

— Хети! Хети!

Видя как набутаха мисис Джарвис и Клеманси в една лодка, някой блъсна и нея вътре — набит моряк със зачервено от страх лице.

— Хайде, мис. Няма време за губене. Корабът потъва.

— Трябва да стигна до средната палуба.

— Безнадеждно начинание, мис. Водата я заля.

Безсмислено бе да протестира. Наклонът на кораба я накара буквално да се претърколи в лодката. Видя мисис Джарвис и Клеманси пред себе си. Бяха се вкопчили една в друга, а диамантената огърлица на мисис Джарвис проблясваше на слънчевата светлина. В следващия миг върху й се строполи някаква дебелана и я катурна като чувал с картофи. Някой извика:

— Достатъчно! Спускай вече! И този път внимавайте — да няма повече преобръщания!

Телесата на дебеланата буквално задушиха Хети. Стори й се, че се е понесла във въздуха — стремглаво спускане надолу, трясък и главозамайващ наклон на лодката, осъдена на гибел в мига, в който се удари във водата, след което се преобърна като предшественичката си. Само за секунди студената, мрачна, задушаваща вода се сключи над хората и Хети осъзна, че се дави.

Бяха изминали едва дванадесет минути от попадението на торпедото. Никой не бе наясно какво става и едва ли някой някога щеше да си спомни съвсем точно какво ги е сполетяло.

Малко по-късно Хети осъзна, че преди да загинат, давещите се излизат на повърхността поне един или два пъти. Внезапно тя забеляза, че се е вкопчила в някакъв пояс, тласкан безцелно от вълните. Ръцете й бяха изтръпнали от умора, дробовете й — пълни с вода, а тялото — вкочанено от студа.

Но все пак бе жива. Все още жива.

Смътно започна да осъзнава, че е станало чудо. В този миг нещо се докосна леко в нея, нещо, което не искаше да се отстрани. Някаква ръка. И едно разкривено лице, бледо като платно. Удавник.

Ужасена, Хети размаха ръце и се опита да се отдалечи. Огледа се и съзря навсякъде около себе си отломки, свободно носени от вълните. От кораба нямаше и следа, сякаш не е съществувал никога.

Тя започна да крещи:

— Мисис Джарвис! Клеманси! — Всъщност само си мислеше, че крещи — морската вода се плискаше в устата й и накрая тя се отказа. Опита се да отскубне ръце от пояса, за да се спусне надолу в бездната. Далеч, далеч от този кошмар! Но силите й не достигнаха и ръцете продължиха да обвиват здраво хлъзгавия гумен обръч.

 

 

— Изглежда, че е жива. — Колко ли дни или часове бяха отминали? Но ето, тя чу гласове и някой я задърпа от водата. — Извадете я! Исусе Христе! Колко е млада още! Колко ли сме останали?

— Двадесет и един.

— По-добре е от двадесет. Двадесет и един от хиляда. Господи!

— Сигурно наоколо се лутат и други лодки. Как е тя?

— На пръв поглед изглежда така, сякаш вече е късно за всякаква помощ. Вече се стъмва. Ако не ни открият скоро, за всички нас ще е късно. — Гласът внезапно изтъня. — Да пукнат дано, проклети германци. В ада да се продънят дано, в ада…

 

 

Някой зареди „Отче наш“. Бе благ женски глас с ирландски акцент: „Отче наш, който си на небето. Нека се свети името ти…“.

— Студено! — прошепна Хети и затрака със зъби. — Студено!

— Нима най-сетне се събудихте, мило дете. Слава на отца! Сестро! Сестро! Тя ще оживее! Така, завивам я с второ одеяло. — Някакви пръсти я хванаха за китката — искаха да й напипат пулса. После отново същият глас. — В състояние ли сте да поемете глътка супа? Нужно е да укрепнете. Затворете спокойно очи. Връщам се веднага.

До слуха й достигнаха и гласове на други хора.

— Коя е тя? Можем ли някак да открием самоличността й?

— Скоро ще е в състояние сама да отговори на въпросите ни. Все още е много млада. Клетото дете! Когато я доведоха, бе почти гола — увита единствено в моряшка куртка…

Малко по-късно отново първият глас:

— Ето ме пак тук, миличка. Пийнете. Най-добрата супа на мисис О’Броган. По-вкусна е от морска вода, нали?

— Б-благодаря — заекна Хети. Съзнанието й бе заето все още от преживяния кошмар и там нямаше място за специалитета на мисис О’Броган. Искаше само да отпие малко, да се постопли и да заспи.

 

 

— Погледнете, на ръката й има гривна! Тънка, от злато! Елате да я разгледаме отблизо. О, вижте! — В благия глас се доловиха нотки на възбуда. — Гравирани са инициалите й. Събудете се, мила. Вече се съмна. Можете ли да ни кажете как се казвате? Тук са вашите инициали. К. М. Дж. Какво означават те?

— Клеманси Милисънт Джарвис — прошепна Хети. Около нея се застрелкаха размити сенки и образи.

— Слава богу, значи узнахме името на още един човек. Роуз ще ви донесе чаша горещ чай, а после ще поговорим още малко. — Със своите червени бузи и плахите си тъмни очи Роуз не изглеждаше много по-възрастна от ученичка.

— Можете ли да се изправите в леглото, Клеманси?

— Аз не съм… — Бе твърде изтощена и не й се обясняваше нищо. Очакваше скоро да дойде и мисис Джарвис, която щеше да внесе порядък с присъщата си самоувереност. Същата онази мисис Джарвис, чиито диаманти искряха тъй силно под светлината на слънцето! Сякаш специално се бе приготвила, преди да се възнесе на небето.

— Мисля, че ще се справите, ако ви помогна малко. Останете спокойна! Само не се напрягайте!

— Те къде са? — изтръгна се от гърлото на Хети.

— Кого имате предвид, мила?

— Мисис Дж-джарвиз.

— Майка ви ли? За съжаление не мога да ви кажа, миличко. Все още донасят тру… хора. Почакайте малко, а след като си починете ще я потърсите. А може би тя ще дойде тук да ви потърси.

— Мъртва е. Видях я да пада от лодката. Клеманси също.

— Но това сте самата вие. Слава на бога, вие сте жива, нали? Хайде, пийнете още малко чай.

Хети разтвори натежалите клепки — намираше се в препълнена болнична зала. Милосърдните сестри, повечето от тях монахини, едва се придвижваха между леглата. Вляво и вдясно от нея лежаха неподвижни фигури, в безсъзнание, с бледи, обезкървени лица. Нито една от тях обаче не бе мисис Джарвис или Клеманси. Хети понечи да вдигне глава, за да огледа и останалите легла, но в този миг белосаните стени, таванът, тесните прозорци и тъмното разпятие в края на залата се разлюляха неудържимо.

— Хайде, мила, не губете съзнание! Вече сте по-добре. Скоро ще ви изпратим в хотела. Защото тук атмосферата е доста мрачна, нали? — В очите на момичето с червените бузи бликнаха сълзи. — Света Богородице, градът ни не помни такова нещо. Каква ужасна война.

При тези думи ръката й се разтрепери и този път Хети я успокои, като я стисна здраво за китката. Това действие сякаш я съживи. Тя лакомо изпи поизстиналия чай и помоли за втора чаша.

Роуз веднага се разведри.

— Дължи се на солената вода. Бяхте нагълтали буквално литри. Сестрата казва, че сигурно много сте искали да живеете, защото иначе сте щели да се удавите. Всичко е заради силната ви воля. А сега отивам за още чай.

Докато Роуз, това младо, здраво, симпатично момиче седеше при нея, Хети се чувстваше добре. В мига обаче, в който тя я напусна, до сетивата на Хети достигнаха стоновете, движенията и мъчителното дишане на околните и кошмарът се завърна.

Черната задушаваща вода, замиращите писъци, страховитите отломъци от кораба, едно мъртво бебе, привързано за спасителния пояс, някакъв плешив мъж, който се бореше да остане на повърхността на морето, но нагълта вода и потъна, масата — нима наистина бе маса — върху която се бяха проснали млади мъж и жена, отчаяно прегърнати в смъртта. А там, където по-рано все още бе корабът, се плискаше единствено невинното море.

Но тя бе останала жива. Помогнала й е волята, бе споменала Роуз.

Мислите й я върнаха към онова наплашено дете, оставено само в голямата къща на Пето авеню. „Защото по право твоето място е тук“, бе казала майка й. Спомни си с какво нежелание мисис Джарвис я задържа при себе си и как после гледаше на нея като на лична собственост. Как я принуди да се качи на кораб, обречен на гибел и я третираше като човек втора ръка, чието единствено право в живота е да изпълнява заповеди.

Но душата й оживя — надеждата и амбициите не бяха угаснали. А сега оживя и нейното тяло. Да, тя бе една от оцелелите.

Смятаха я за Клеманси Милисънт Джарвис. Не след дълго щяха да я запитат какво възнамерява да прави от тук нататък и тя щеше да им отговори: „Смятам да отпътувам за Лондон при годеника си“.

Не, не, пълна безсмислица. Трябваше да се измъкне най-сетне от това тясно легло и да потърси мисис Джарвис и Клеманси. Може би в този момент те лежаха някъде в другия край на залата. Или пък вече се бяха настанили в хотела, за който спомена Роуз.

В този миг момичето се върна с втората чаша чай.

— Роуз…

— Значи помните името ми! Това е чудесно.

— Роуз, колко от пътниците са се удавили?

— Не мога да ви кажа, Клеманси. Защото не знам.

— Много ли са?

— Мога само да ви кажа, че беше нещо ужасно.

— А къде са… удавените?

— Все още намират по някой… по протежение на брега до Куинстаун. Но по-добре не мислете за тези неща.

— Трябва да открия мисис Джарвис.

— Да, мила. То се знае. Та нали тя е собствената ви майка…

— Носеше диамантена огърлица. Невъзможно е да не я забележат.

— Опазил бог!

— А Клеманси имаше на себе си… златна гривна.

— На сигурно място е, миличко, в сестрата. Не се тревожете. А когато открием майка ви, ще ви съобщим незабавно.

Да, но ако тя е Клеманси, трябваше да открият и Хети.

— Вие само двете ли бяхте, мила?

— С нас имаше и една… прислужничка. — Така и не разбра как тези думи се изтръгнаха от устата й!

— Стига, стига, не плачете, съкровище. Недейте.

Хети потъна, удави се, задушена от множество върви с нанизани бисери. Оживя Клеманси, очаквана от висок, рус англичанин, който щеше да се ожени за нея.

Защото тя никога вече нямаше да срещне онзи млад летец от Торонто. Той се намираше на средната палуба, най-неблагоприятното място на целия кораб, мястото, където водата първа е нахлула през разбитите стъкла на люковете. Предположи, че все пак се е опитал да помогне на мисис Дръмонд, на Алфи и Бени. Не, не биваше да мисли повече за тези неща. Трагедията загаси пламналата за миг искрица щастие. Не бе останало нищо. Само пепел.

Вероятно бе заспала неусетно — когато отвори очи, съзря точно над себе си добродушното, сбръчкано лице на някакъв свещеник.

— Аз съм отец Нийли, дете мое. По-добре ли сте вече?

Хети се чувстваше поукрепнала.

— Да, отче.

— Това е добре. Тъй като ти нося печална вест. Мисля, че открихме твоята майка.

— Ж-жива ли е?

— Уви, не. Намерили са я рибарите. Те кръстосват с лодките си напред-назад по крайбрежието, разбираш ли? Дирят оцелели. Ти ни каза, че майка ти носи диамантена огърлица, нали? Та затова си мислим, че е тя.

— Сама ли беше? С нея нямаше ли и една чернокоса дама…

— Не, открихме само нея. Нека господ спаси душата й.

Хети се изправи в леглото.

— Трябва да я видя.

— Тъкмо това исках и да те попитам. Ще имаш ли сили? Ще бъда откровен с теб: необходимо е да установим самоличността й, независимо от украшенията, които носи. После можем да известим семейството ти, както и хората, които те очакват в Англия. Американският посланик в Лондон ни изпрати известни указания — мистър Уолтър Пейдж, познаваш ли го?

Хети поклати глава.

— О, много фин джентълмен. Държи всички американски граждани да получат необходимото. А ти си една от тях, нали? Мисля си обаче, че не си в състояние да идеш до училището. Затова ще сторим следното: Роуз ще те настани в инвалидна количка и ще те закара дотам. Тя е здраво младо момиче. Така този труден момент ще отмине по най-бързия начин. Роуз! Роуз! Възможно ли е сестрата да се лиши от услугите ти за половин час? И вземи, моля те, топла наметка за мис Джарвис.

Роуз дотича бързо.

— Отче, не е ли още рано за младата дама?

— Да, рано е. Но е дошло времето да се справим най-сетне с тази страховита трагедия. Трябва да се установи самоличността на много, много жертви, а и властите са длъжни да действат колкото се може по-бързо. Има формалности по погребенията. Ще се проведе също и оглед на телата.

Малкото, доста мизерно училище се намираше на полегат хълм, недалеч от сивата, олющена църква. Защо ли не бяха положили мисис Джарвис в църквата?

— Защото църквата е препълнена — отвърна кратко отец Нийли.

Хети потрепери цялата.

— Толкова много ли са покойниците?

— Градът ни е малък и се казва Кинсейл. Дочух, че много от труповете са занесени в Куинстаун. Казват още, че били няколкостотин. Това корабокрушение е било ужасно.

Ужасно изглеждаше също и лицето на мисис Джарвис. Диамантената й огърлица, врязана дълбоко в подутия врат, искреше неподражаемо от досега със солената вода. Колко обезкървено, колко безжизнено бе това лице! Някой бе притворил очите й и бе скръстил подпухналите й ръце на гърдите. Тази жена никога вече нямаше да вика с властния си глас: „Браун!“.

Хети сякаш все още не можеше да проумее случилото се. Всичко бе той ужасяващо, че гласът й буквално секна. Тя само кимна на отец Нийли в отговор на неизречения му въпрос. В следващия миг се хвана конвулсивно за гърлото — не бе в състояние да си поеме истински дъх. Отец Нийли разтълкува погрешно жеста й и рече:

— Ще я погребат без накита. Освен ако, разбира се, вие не пожелаете изрично това да стане.

— Изобщо не съм мислила по този въпрос. Но тя трябва да бъде изпратена в Ню Йорк, нали?

— Разбира се. Ще поговорим пак за това, но сега нека излезем оттук. Не можем да сторим повече нищо за тези клети създания — рече той, сочейки към редиците тела, увити в платно. — Единственото, което ни остава, е да се помолим за душите им.

 

 

В болницата Хети се почувствува съсипана и до вечерта я оставиха на спокойствие. После й донесоха поднос с хляб и мляко. Не смееше да заспи — насън отново щяха да я навестят страховитите спомени и преди всичко застиналото лице на мисис Джарвис, на което се четеше обвинение. „Как изобщо се осмеляваш да живееш, Браун, след като Клеманси и аз сме мъртви?“

Къде ли бе Клеманси? Хети бе помолила да я уведомят, щом открият една тъмнокоса девойка.

— А, да, прислужничката — отвърна отецът. — Непременно ще я потърсим. Може и да е жива още, макар че не е много вероятно.

— Ако беше жива… — Първоначално Хети искаше да каже: „щеше да попита за майка си“, но продължи: — щеше да попита за нас.

До този момент обаче на това описание не съответстваше никой. Бяха телефонирали и в Куинстаун, за да получат сведения.

Най-накрая Хети все пак заспа — сънува, че натиска главата на Клеманси под водата. Кошмарът я разбуди и тя се разхълца от ужас. Дежурната сестра дойде до леглото й и наведе над нея приветливото си лице, засенчено от царящата тъмнина.

— Шшт, дете. Пречите на останалите. Ще ви донеса горещо мляко и скоро ще заспите пак.

Изпи млякото и наистина успя да заспи бързо. На следващата сутрин почувства глад и бе в състояние да яде всичко, което й донесоха. Да, искаше да живее и то толкова силно, че се превърна дори в измамница, готова да заеме мястото на Клеманси. Ти вече си Клеманси Джарвис, повтаряше безспирно в нея един натрапчив глас.

Тя съобщи на дежурната сестра, че се чувства вече достатъчно укрепнала и желае да напусне болницата.

— Това е чудесно, мила. Все пак останете, докато дойде отец Нийли. Иска да ви зададе няколко въпроса.

Нима отецът е разкрил измамата и възнамерява да я обвини?

„Открихме, че се представяш за една мъртва девойка, Хариет Браун. Не се ли боиш за спасението на душата си?“

На следващата сутрин обаче отец Нийли изглеждаше едновременно весел и измъчен и не я попита подобно нещо. Желаеше да узнае само кого да известят за спасението й.

— Вчера не искахме да ви притесняваме, но съм убеден, че семейството ви се тревожи за вас.

— Отче, открихте ли момичето, за което ви питах?

— Не, нищо. Всъщност тя как се казваше?

— Хариет Браун. — Значи така, за един-единствен кратък миг тя просто уби клетата Браун. И все пак бе готова да се закълне, че предварително не възнамеряваше да изрече тези съдбовни слова. Само че в ума й постоянно кънтяха думите на майка й: „И помни, тук ти ще живееш по право“, след което тя вдигна поглед към голямата, елегантна къща.

Да, Хети знаеше отлично, че майка й казва истината.

— Съществува ли някаква възможност да е оживяла?

— Не е напълно изключено все още да плува някъде из морето, но аз лично се съмнявам. Та нали в издирването са се включили толкова много хора? Стигнахме до извода, че сме успели да открием всички оцелели. Чувам, че особено настоятелно питат за един влиятелен американец, мистър Вандербилт. Все още не са го намерили. Вероятно е потънал заедно с кораба! Разказват, че последния път, когато са го видели, е привързвал спасителни пояси около кошчета с бебета. Нека господ дари с покой душата му.

Хети пое дълбоко дъх. Изпълни я непоносима болка. Алфи, Бени и морякът Дръмонд, който очаква вест от жена си. Клетият Доналд Нюман, който никога нямаше да лети над облаците!

Тя обаче извади късмет. Щеше да живее, да живее, да живее!

— Ще можете ли да изпратите телеграма на вуйчо ми Джонас в Ню Йорк? — чу тя собствения си глас да пита спокойно. — Става въпрос за Джонас Мидълтън от банката Мидълтън, Уолстрийт.

— Какво да му напиша?

— Напишете просто: „Клеманси е жива“.

— И това ли е всичко?

— Да. Всъщност не. Можете ли да изпратите и вест до Англия? До лорд Хазърд от Лобърн до Сайрънстър. Напишете, моля, следното: „Пристигам Лондон с оцелели от Лузитания. Копнея за теб. Клеманси“.

— И кой е този господин? — Отец Нийли примигна дяволито.

— Човекът, за когото ще се омъжа.