Дороти Идън
Американската наследница (14)

Глава четиринадесета

Залязващото слънце хвърляше жълти ивици по моравата. Отминаваше един извънредно горещ ден, а в гъстата мараня градината напомняше на Фата Моргана. Нима всичко бе наистина само илюзия? Мислите на Хети се оплетоха напълно от умора и страх. Тя се изправи от мястото си до прозореца, където през цялото време бе очаквала Хюго. Трябваше да отиде горе и да се преоблече за празненството. Скоро щяха да пристигнат първите посетители и забавата не можеше да се отмени, макар че никой в дома не бе в настроение за гости.

Този и предният ден бяха преминали в атмосфера на непоносимо напрежение. Хюго не бе посочил точния час на завръщането си, съдейки по писмото обаче, Хети реши, че ще се върне в петък, и то в първата половина на деня. Очакваше го до полунощ. Вече бе събота вечер, а от Хюго нямаше никаква вест.

Джулия прекара по-голямата част от деня до телефона, докато Хети, седнала до прозореца на салона си, наблюдаваше дългия сенчест завой на пътя към къщата. Лейди Флора пък свиреше безспирно на своето пиано и цялата къща се изпълни с мечтателно скръбни мелодии. Събираха се заедно единствено за храна, но дори и тогава не разговаряха, тъй като всеки бе наострил слух в очакване на телефона или външния звънец.

— Човек не може никога да разчита на Хюго — избухна внезапно Джулия. — Вие също сте го забелязали, лейди Флора. Винаги променя намерението си в последния момент.

— Човек не може да промени мнението си, когато денят на отпуска е твърдо определен — възрази Кити. — Нали, Лайънъл?

— И аз мисля, че не е възможно. Освен ако не се появи някаква основателна причина да се отложи отпускът, разбира се.

— И каква може да бъде тази причина?

— О, например изненадваща атака на врага, недостатъчен брой офицери, заповед на главната квартира. Мисля си обаче, че никое от тези основания не е валидно в случая. Вероятно придвижването от фронта насам е затруднено. Може например железопътните релси да са взривени и тогава се налага да чакаш.

— Доколкото познавам Хюго, стане ли нещо такова, той би се метнал на някой мотоциклет. Или на кон. — Джулия се изсмя горчиво.

— Не си струва да правим предположения — каза Лайънъл. — Просто трябва да изчакаме.

Намеси се и лейди Флора, която изглеждаше ужасно отслабнала и немощна, а под вдлъбнатите й очи се бяха образували сиви кръгове:

— Чувствам, че ще си дойде. Майка съм и знам.

— Е, в такъв случай погледнете в някое вълшебно кълбо и ни избавете от тази неизвестност — обади се Кити заядливо. Хети осъзна, че Кити държи извънредно много на присъствието на Хюго, та дори само за да се възстанови равновесието в семейството. Лайънъл трудно щеше се справи с четири жени. Особено когато едната от тях бе Хети с великолепната си зелена копринена рокля, която щеше да привлече всеобщото внимание и възхищение в сполетяната от войната страна.

Хети си мислеше, че никога не ще облече роклята, напомняща й тъй болезнено за Клеманси и за загадката около ненадейната пратка на Лорд & Тейлър. Окачи я в гардероба и се опита да я забрави. Осъзнаваше обаче, че ще предизвика подозрение, ако не облече роклята още при първия подходящ повод. Освен това съобрази, че ще посрещне Хюго с още по-убедителна сърдечност, ако се почувства като Клеманси. Тъй като Клеманси и Хюго представляваха една цялост, а тя, Хети, вече не разбираше къде точно е мястото й до този мъж. Наясно бе само с едно-единствено нещо — затвореше ли очи, пред вътрешния й взор изплуваше лицето на Лайънъл.

Ефи успя да се освободи от другите си задължения и се качи горе, за да помогне на Хети в обличането. И докато прислужницата се измъчваше с копчетата на гърба, сякаш от много далеч до слуха на Хети достигна язвителният глас на Клеманси: „Много сте несръчна, Браун, причинявате ми болка!“. Задиша тежко и шумно.

— О, извинете, милейди, силно ли дръпнах? Талията е малко тясна, сигурно сте понапълнели.

Не, тялото й не се бе променило. Просто винаги е била малко по-пълна в талията от Клеманси — факт, който мис Наталия от Лорд & Тейлър едва ли бе отбелязала в своите записки и кройки.

— Малко ме притиска, Ефи. Вероятно се дължи на жегата. Чувствам се направо подута.

— Да, задушно е днес. Сигурно ще се разрази буря.

— Надявам се не и преди полунощ. Нали ще бъдем в градината.

— Предварително нищо не може да се каже, милейди.

— Питам се дали да не откажем това празненство, след като мъжът ми го няма. Какво ще кажеш?

— Не бива, милейди — рече Ефи категорично. — От вас се очаква да живеете, както сте живели досега. Така вие давате пример, макар и да не ми е ясно на кого. — Понякога Ефи проявяваше склонност да иронизира. — Може би на германците? Но както и да е, убедена съм, че милордът ще се завърне преди да е настъпил утрешния ден. Недейте тъгува! Та вие изглеждате просто чудесно.

— А какво ще облече мис Джулия тази вечер?

— Не зная, милейди. Във всеки случай няма да е нещо ново. Какво ще кажете да сложим малко руж на бузите? Изглеждате бледна.

— Разтревожена съм.

— За милостивия господар ли?

— За всичко. — Притисна силно ръце една в друга. Проклетата рокля бе виновна за мрачните предчувствия, които я измъчваха. Нима никога нямаше да изчезне противното усещане, че Клеманси я наблюдава? — Мисля, че съм просто малко нервна — добави тя.

— Всичко се дължи на задуха, милейди. И на това очакване.

След като Ефи си тръгна, Хети почувства боязън и безпокойство. Слезе долу, за да провери как върви подготовката за празненството, някога така правеше и мисис Джарвис.

Не очакваше, че ще се натъкне на Лайънъл и Кити и когато ги съзря, се дръпна бързо назад. Реши, че двамата разговарят за свои си работи и понечи да се върне. Но в този миг до слуха й достигнаха отчетливите слова на Кити: „Влюбен си в нея, нали, Лайънъл?“. Хети се закова на място и се заслуша.

— Може би малко, да — отвърна Лайънъл и през тялото на Хети премина тръпка на ужас и радост ведно. Очевидно разговаряха не за друг, а аз нея.

Последва тишина. Върви си, предупреди я вътрешния й глас. Ще чуеш твърде много и ще съжаляваш. Но краката й отказаха да я послушат и тя остана на място. По същия начин щеше да постъпи и Клеманси. Тя щеше да подслуша разговора, а след това, изпълнена със злорадство, щеше някак да извлече полза от наученото.

Внезапно Кити рече припряно, със страст и безнадеждност в гласа:

— Ти бе толкова болен, скъпи, сигурно имаш халюцинации. Ежедневно наблюдавам същото при моите болни. Помежду си наричаме тези фантазии дневни кошмари.

— В случая изобщо не може да става дума за кошмари.

— Каквото и да е, трябва вече да се събудиш! Това е невъзможно, направо непоносимо! С тази малка измамница от Ню Йорк!

— Защо да е измамница?

— Държи се прекалено самоуверено, а същевременно е обзета от страх. Постоянно нещо я плаши, постоянно се стряска. Всички го забелязахме. В началото не обърнах внимание, но сега виждам, че е така. Джулия и майка ти са го доловили още в самото начало.

— Хайде, Кити. Това са глупости! Мислех те за по-разумна. Единственото, което притеснява Хети, е дали отново ще прегърне мъжа си жив и здрав. Длъжни сме да се отнасяме мило с бедното момиче.

— А ти тази вечер недей да оставаш дълго с нея! — рече Кити с предупредителен тон. — Сдушили сте се там и през цялото време нещо си приказвате в библиотеката. Няма да участвам в тази игра, Лайънъл. Не е честно, разбра ли?

— Глупавичкото ми момиченце — отвърна Лайънъл с възможно най-благия си глас. В този момент Хети реши да се оттегли — не желаеше да слуша повече. Подслушаният току-що разговор още повече изостри безпокойството и нервността й. Наистина ли лейди Флора и Джулия я смятаха за измамница? За нея чувствата на Джулия не представляваха тайна — те бяха резултат на женска ревност. Лейди Флора пък бе предубедена — тя не искаше снаха американка в дома си. Кити обаче се държеше с нея прямо и дружелюбно. Щом и тя бе преминала в противниковия лагер, значи тук вече нямаше никой, на когото да се осланя. С изключение на Лайънъл, разбира се.

Ето, само си помисли за него и кръвта й веднага се разбунтува. А ако Хюго не се върнеше тази вечер? Ако изобщо не се завърнеше жив от фронта? Тогава Лайънъл ставаше господар на Лобърн и работата им по ремонта на къщата щеше да ги сближи още повече. Да, тогава животът щеше да се изпълни с вълнуващи моменти.

Хети си спомни думите на Кити, че в селото ще ги наричат двете жени на Хазърд. Да, но щяха ли да делят и един и същи мъж? Не, никога! Тук нещата трябваше да се подготвят по-грижливо…

Стигна до края на слабо осветената зала и… внезапно осъзна потресена, че насреща й е застанала самата Клеманси. Тя отскочи назад, за нейна изненада и Клеманси стори същото.

— Роклята не ви ли е малко тясна, Хети?

Задъхана и бледа, Хети се извърна рязко и съзря Джулия, която сигурно я бе последвала през цялата зала. Нима Джулия не бе забелязала присъствието на Клеманси?

Боже, колко глупаво от нейна страна, та това бе нейният собствен образ, отразен от високото старинно огледало, което открай време си стоеше в този ъгъл. Толкова често се бе оглеждала в него! Но никога и в тази тясна, зелена копринена рокля, която й напомняше толкова много за нейната покойна господарка.

— Само около талията — отвърна тя неохотно. — Сигурно съм понапълняла малко.

— О, изобщо не сме забелязали такова нещо! Другите рокли не са ви тесни, нали?

— В такъв случай сигурно мис Наталия не е погледала нещо.

— Мислех, че е чудесна шивачка.

— Е, всеки може да направи грешка.

— Вярно — съгласи се Джулия. — Наистина е така.

За съжаление тази жена бе разкрила едно от слабите й места. И изобщо бе непоносим начинът, по който я следеше. А сега я следеше и Кити, която я нарече измамница.

— Права сте, тази рокля е извънредно неудобна. По-добре да не я слагам.

— О, би било жалко? Та нали сте хвърлили толкова много усилия да си я поръчате от Ню Йорк. Двете с лейди Флора обаче бяхме изненадани, когато я видяхме. Решихме, че е твърде разкошна за човек с вашия тих, спокоен натюрел. Наистина ли сте такава или само се преструвате?

— Добре знаете, че не съм поръчвала роклята — рече Хети гневно.

— Все пак е съответствала на вкуса ви. Поне по-рано е било така, нали? Колко жалко, че размерите не подхождат напълно!

Хети не издържа на този изпитателен поглед и отмести очи встрани. Но и това й действие бе погрешно, тъй като сега пък от огледалото пред нея отново се изправи смущаващата фигура на Клеманси.

— Вие сте щастливка! — започна отново Джулия. — Аз от една година си нямам нова рокля. Пак ще трябва да обличам бялата от сатен.

 

 

Но колкото и да бе стара бялата сатенена рокля, в нея Джулия приличаше на кралица. Бе вдигнала косата си на кок и изглеждаше по-висока. Тялото й бе стройно, а и тя го държеше изправено като свещ. Единственото, което липсваше, за да постигне съвършенство, бе фактът, че очите й не искряха. Но и това щеше да стане, ако Хюго се завърнеше. В този миг обаче страхът бе изписан на лицето й. Бе по-напрегната и от Хети, което обясняваше държането й към нея малко преди това.

Как ли щяха да издържат цялата тази вечер?

Хети вече нямаше време да се отдава на тревогите си или пък да се преоблича, тъй като първите гости вече пристигнаха — група офицери от санаториум, разположен недалеч от тях.

Мъжете се поколебаха за миг на коя от двете дами да окажат предпочитание, докато накрая образуваха кръг около Хети. Те се запредставяха, като същевременно се извиняваха за своите недъзи — неподвижна ръка в превръзка през рамо, празен ръкав…

— Главата обаче е наред. Поне така ми се ще. Да не би онази висока, привлекателна дама да е домакинята? Нея ли трябваше да поздравим първо?

В този миг пристигнаха нови гости и се втурнаха с радостни възгласи към Джулия.

— Ловджии! — рече пренебрежително млад лейтенант на съседа си и отново се обърна към Хети. — Може ли да останем при вас? Вие сте по-приветлива от другата дама.

— Ами, така си е — отвърна Хети през смях, наслаждавайки се на възхищението, което предизвиква.

— О, значи сте американка! Колко интересно!

— Казвам се Хети. Всъщност аз съм лейди Хазърд. — Усмихна се дяволито. — И ваша домакиня днес. Но държа да ме наричате Хети.

Накара Бейтс да донесе напитки за смутените мъже и заразглежда без страх и неудобство недъзите им — празния ръкав, кракът, който сигурно цял живот щеше да си остане неподвижен.

— Всъщност можете да се смятате за щастливци, че вече няма да се връщате на фронта, нали? Вероятно и моят девер ще бъде отклонен от военна служба. С мъжа ми обаче нещата стоят различно. Очаквахме, че ще се върне за края на седмицата, но все още го няма. Сигурно ще си дойде тази вечер. Но нека не си разваляме вечерта с такива разговори.

Все пак не й убягна от вниманието, че компаньоните й си размениха многозначителни погледи. Опитът им подсказваше, че всеки, който не се яви навреме, вече е покойник.

Точно както се и очакваше, вечерта бе дълга и изтощителна. И много гореща. Тясната копринена рокля бе залепнала за тялото на Хети. Запита се какво да предприеме от този момент нататък? Вероятно на лейди Флора нямаше да се хареса особено, че е окупирана от трима млади офицери. Само че тя никога не бе ходила на прием, факт, за който никой от присъстващите и не подозираше.

— Не ни изоставяйте, Хети. Та вие сте най-хубавото момиче тук — каза един от младите офицери.

— Няма да ви изоставя. Само че вие трябва да се разговорите и с останалите гости. Ако искате, седнете някъде или пък се поразходете из градината. В тъмнината цветята ухаят тъй прекрасно. О, ето я и моята етърва. Кити, момчетата са от санаториума. Може би вече ги познавате от болницата? — После сниши глас. — Трябва ли да разговарям и с приятелите на Джулия?

— Разбира се. С всички гости. Учудвам се, че не го знаете! — прошепна Кити укоризнено и лицето на Хети се напълни с кръв.

Помещението бе пълно с хора. Въпреки шума обаче Хети успя да долови някои реплики от групата, скупчена около Джулия.

— Добра кобилка му се е паднала, ха, ха, ха! — Някой кон ли имаха предвид или пък нея самата.

— Обаче онази в конюшнята ми харесва повече — добави Джулия и гръмогласен смях съпроводи думите й. Хети се огледа за някои по-безобидни хора, например симпатичния директор на банката или пастора и жена му. Тя съзнаваше, че на нейно място Клеманси щеше да се държи другояче — щеше да направи всичко възможно, за да се превърне в център на вниманието. Само че никой от присъстващите не знаеше това, освен може би Хюго, но от него до момента липсваше всякаква вест. Все повече и повече й се искаше да се приближи до вратата. И то не само за да поздрави първа Хюго, когато пристигне, а и заради свежия въздух.

В този миг нечия ръка нежно обгърна раменете й.

— Още в самото начало съм бил прав. Вие сте просто русалка!

Тя потръпна от докосването.

— О, Лайънъл, разтревожена съм от отсъствието на Хюго.

На фона на бледото лице очите му изглеждаха още потъмни.

— Джакобина е чакала по-дълго от вас. Спомняте ли си писмото й? „Тъй дълго бях сама…“ Много е душно тук. Какво ще кажете да излезем за малко в градината? Джулия е скупчила около себе си онези гракащи дърти полковници и никой няма и да усети отсъствието ни. Искахте да попитате дали всички тези хора не могат да говорят малко по-тихо, нали? Не, не могат.

— Тези млади офицери…

— А, що се отнася до тях, сестра Кити вече е поела командването. Мама пък е събрала куп почитатели около себе си. Изобщо, Хазърдови в действие! Пълна безсмислица, нали? Не искате ли да избягате от тук?

— Мисля, че едва ли имам право.

— Имате право на всичко, което си поискате! — През ума й мина, че може и да е малко пийнал, но той вече я водеше към вратата, а тя пък копнееше за чистия въздух и тишината в градината.

— Много ли сте разтревожена от отсъствието на Хюго?

— Разбира се! Страшно се притеснявам!

Чакълът скърцаше под краката им. Двамата се отправиха към алеята с тисовете и черното неподвижно езерце, спотаено в мрака. Бе тъмна, беззвездна нощ. Над главите им се трупаха буреносни облаци. „Тази малка измамница“, бе казала Кити на Лайънъл.

Дали сега с умни и целенасочени въпроси той нямаше да се опита да разкрие истината?

— А ако Хюго не се завърне никога… — започна той.

— Не бива дори и да произнасяте тези думи!

— … тогава все пак оставаме ние двамата. — Той я притегли плътно към себе си и тя се отпусна в прегръдките му. Обзелата я жега я накара да забрави и разум, и всякаква предпазливост. Боже, колко дълго бе копняла за тази целувка!

„А сега бродя бременна…“ Безпомощните слова на Джакобина се заблъскаха в главата й. Лайънъл, това, което вършим, не е правилно, помисли тя. Всички ни наблюдават — Кити, Фреди, Хюго! А мен тук ме следят всички! През цялото време!

И все пак — какво лошо имаше в това естествено сливане помежду им? Та то бе неизбежно — още от първата им среща, когато Лайънъл я наблюдаваше, седнал в своето кресло.

— Хети! — Той се отдръпна от прегръдката. — Ела, ще седнем до езерцето. Трябва да поговорим!

Внезапно обаче ярка светкавица проряза нощта и обля в светлина всички пъстри цветя в градината — рози, петунии, ралица, след което те отново изчезнаха в мрака. Последва страховит гръм.

— Колко неприятно! — възкликна Лайънъл. — Какво ще кажеш, ако се понамокриш малко?

Лека тръпка премина през тялото й.

— Не, нощта е топла. Лайънъл, искам да ти кажа, че тази вечер случайно чух разговора ви с Кити. Тя те упрекна, че си влюбен в мен, след което ме нарече „тази малка измамница от Ню Йорк“. Как мислиш, защо го е казала?

— Те всички ти завиждат.

— А ти мислиш ли, че съм измамница?

— Ще си го помисля, ако не ми позволиш да те целуна.

Закапаха първите капки и храстите се разшумяха.

Хети усети как влагата бавно прониква в тялото й.

— Лайънъл, не е възможно да се обичаме! Толкова много прегради се изправят на пътя ни!

Той започна с тих, спокоен глас:

— Нека сега се насладим на мига! По-късно…

Но отново удари гръм и Лайънъл прекъсна насред дума — внезапно върху им се изля дъжд като из ведро. Водата се застича по врата на Хети, навлезе и в очите и тя престана да вижда каквото и да било. Студеният дъжд се изливаше без прекъсване върху й, намокри я от глава до пети и събуди с ужасяваща отчетливост спомена за битката с вълните. Сякаш отново тежките, мокри поли я потеглиха надолу към бездната — вече не бе в състояние нито да помръдне, нито да вижда, нито дори да диша… Отдавна отминалият ужас оживя отново и тя изгуби съзнание.

Когато дойде на себе си, дъждът все още се стичаше по лицето й. Лайънъл я държеше в прегръдките си и тя си спомни смътно, че е крещяла нещо.

— Клеманси! Клеманси! — Отчаяният глас заглъхна над морската шир. Нима това е бил нейният глас? О, боже!

— По-добре сега да се прибираме — каза Лайънъл. Дали гласът му не прозвуча малко хладно? — Започва да поспира. Най-добре да минем през задния вход. И не се тревожи, едва ли сме единствените, които са се намокрили. Чувстваш ли се вече по-добре?

Хети се изправи. Бе ужасно изтощена.

— Да. Моля те, извини ме. Какво се случи всъщност?

— Мисля, че припадна. Боиш ли се от бури?

— Не, единствено от вода.

— Разбирам. Но се опасявам, че с роклята ти е свършено.

— Да, ще се наложи да се преоблека. Ти също. Боже милостиви, дано не си простинал! Този път Кити няма да ми прости!

Кити, неговата съпруга.

— Лайънъл, не сме разговаряли още.

— Не. Бяхме прекъснати най-безогледно. Предполагам, от бог.

— Стори ми се, че чух някой да крещи — подпита Хети предпазливо. — Да не би да съм била аз?

— Да.

И пак тресна гръм, но този път някъде далеч.

— Казах ли нещо?

— Да, но доста неразбрано.

Тя осъзна обаче, че е чул как вика давещата се Клеманси. Какво ли е разбрал от думите й?

Двамата се втурнаха ръка за ръка към къщата и успяха да се вмъкнат незабелязано. Имаха късмет.

Но на следния ден се оказа, че късметът е съвсем нетрайно нещо. Малко след закуска донесоха телеграма, в която прозаично се съобщаваше, че майор лорд Хазърд е бил тежко ранен във Франция.

Този път припадна не Хети, а Джулия.