Дороти Идън
Американската наследница (17)

Глава седемнадесета

Есента долетя с бури и хладно време. Листата се зарониха от дърветата, вятърът обгърна къщата със стонове и въздишки, а от вътрешността му заотговаряха призрачни гласове на отдавна отминали дни.

Сивата стая бе гола и внушаваше меланхолия. Тя твърде много напомняше на Хети първите дни след пристигането й тук, когато бе отчаяна, объркана и все още под въздействието на страшното премеждие. Шумът на вятъра, преминаващ през дърветата, й напомняше плисъка на морските вълни. Понякога й се струваше, че дъждът образува огромни маси вода, които се блъскат в стъклото на прозореца. Хети се събуждаше цялата вкочанена от студ и разтреперана от ужас. В такива моменти Клеманси сякаш присядаше в долния край на леглото и се заглеждаше мълчаливо в нея. Докато бе жива, не спираше нито за миг, как бе възможно сега да седи тъй неподвижно? Колко ли дълбоко мразеше Хети, която бе жива и можеше да се смее, да говори, да плаче, да люби…

Сънена и все още в плен на кошмара, Хети си помисли дали все пак не е на път да полудее. Цялата изминала година бе тъй напрегната. Беше й дотегнало да обсъжда всичко единствено със себе си и се чувстваше дълбоко самотна. „За теб връщане назад няма, Хети, ясно ти е, нали? Нямаш никакъв изход“, проехтя гласът на Клеманси от кошмара. Изминаха миг-два и Хети изпищя — нещо я докосна. Клеманси бе тук и се вмъква в леглото й.

Студена ръка я сграбчи за рамото и я притисна към възглавницата.

— Престани да пищиш, не съм дух. — Бе гласът на Хюго. — Искам да легна до теб. Имаш ли нещо против?

— Н-не. — Тя изхълца тихо. — Хюго, така ме изплаши. Моля те, светни лампата!

— Не. Никаква светлина!

Той си мислеше, разбира се, че мракът ще направи недъзите му по-поносими. Тялото му се приближи към нея, устните, дъхът също и тя потръпна неволно.

— Не се страхувай от мен. За бога, не се бой!

— Аз, аз не се боя!

— Тогава ме целуни!

Властният му тон я превърна в безволна кукла и тя също потърси устните му.

— Трябва да го сториш, Хети. — Отново гласът на Клеманси! — Длъжница си ми…

Предположи, че ще потрепери отново, щом устните им се срещнат, но когато го целуна, той остана неочаквано спокоен — ситуацията загуби своя зловещ привкус и дори й стана приятно. Целуна здравата му страна, след което докосна с устни и набръчкания, вече поизбледнял белег. За голяма своя изненада не почувства никаква погнуса. Той я взе в обятията си, в тъмнината Хети не можеше да разбере дали здравото му око е отворено или не. Устните й се плъзнаха леко по дългите му, копринени мигли, по гъстите вежди, целуна нежно притворения клепач и долови как той издиша дълго насъбирания въздух.

Бегло си спомни как се любеха преди — необуздано, пренапрегнато, сякаш са се срещнали случайно някъде. Сега обаче всичко бе съвсем различно — възбудата обсебваше бавно тялото й, желанието нарастваше постепенно, Хюго се притискаше разтреперан в нея и същевременно се владееше чудесно. Изчака изненадващо тактично момента, в който тя се почувства готова. А после още малко — докато се убеди, че не се гнуси от него. Как е било възможно дори за миг да си помисля, че е загубил мъжествеността си, каза си тя наум. И се засмя тихо.

— Така добре ли е? — прошепна той.

— О, да, о, да!

— Не си предполагала, че може да е толкова хубаво, нали?

— Искам да докосна крака ти. — Пръстите й се плъзнаха бавно по грапавата кожа на чуканчето. — Така. Сега вече знам всичко. Вече нямаш никакви тайни от мен.

Той я притисна тъй силно към себе си, че дъхът й спря.

— От толкова време копнея за теб.

— И не си ми казал нищо?

— Боях се, че няма да го понесеш — отвърна той грубовато.

— Колко сме били глупави и двамата! Да пропилеем толкова време! — Тя разтвори бедра и изрече с дрезгав, чувствен глас: — Хайде! Какво чакаме още?

 

 

Първите слънчеви лъчи осветиха стаята и Хюго се размърда неспокойно. Хети бодърства почти цялата нощ, но в просъница си внуши, че Клеманси я наблюдава откъм долния край на леглото и вече не е онзи враждебен дух от миналото.

С настъпването на деня Хюго отново позагуби увереността си. Той се отдръпна от Хети, твърдейки, че тя сигурно няма да се зарадва особено, когато го види.

— Всъщност — отвърна Хети замислено, като се подпря на лакти и прокара пръст по белега на бузата му, — всъщност си мисля, че изглеждаш доста добре. Стигнала съм до този извод не от сега, но не исках да гъделичкам суетността ти, затова си и премълчах. По-рано ти бе наистина извънредно суетен мъж.

— Знам. Арогантен тип.

— Предпочитам те такъв, какъвто си сега. С достойните си рани. И нека приключим с тази тема. Веднаж завинаги, нали?

— Забележително момиче — промълви той и я привлече към себе си.

— Може би сега трябва да се прибереш в стаята си, ако не искаш прислугата да започне да ни одумва. Скоро тук ще дойде Ефи със сутрешния чай.

— Е, нека си говорят. Нали си ми жена?

Внезапно увереността напусна и Хети.

— Хюго, мисля, че никога не ще успея да ти заменя напълно онова, което ще ти липсва — конете, лова и изобщо нещата, които си обичал най-много.

— Не вярваш ли, че ще успееш да го сториш?

— А ти как мислиш, дали ще мога?

— Поне се опитай. Знаеш ли, винаги съм те ценял много.

— Наистина ли?

— Не си говоря просто така, казвам ти истината.

— Но обичаше Джулия. Това ли искаш да ми кажеш?

— О, стари работи. Стойката й по време на езда е направо фантастична. Станала е обаче свадлива. Предпочитам да гледам теб.

— Щом като разговаряме толкова открито, Хюго, трябва да ти призная, че и аз за малко да се влюбя в Лайънъл.

— Нямаше да трае дълго. Лайънъл е мил момък, но е лековат. — Хюго вдигна глава и тя се загледа в широкия му тил. — Жена като теб се нуждае от мъж, който да я направлява малко. Осъзнах това още от първия миг, когато те видях в Ню Йорк.

— По онова време бях все още доста разглезена и повърхностна, нали? Струва ми се обаче, че и двамата действахме по сметка.

— Да, май наистина беше така.

— Хюго, досега не сме разговаряли по този начин. Като приятели.

Той се усмихна, само устните му малко се поизкривиха.

— И двамата сме се променили много. Нещо, което все пак дължим на войната.

— А ти щеше ли да обичаш точно онова момиче, с което се запозна тогава в Ню Йорк? Искам да кажа — да я обичаш трайно.

— Съмнявам се. Но мисля, че и тя нямаше да ме обича.

— Говорим за нея сякаш е съвсем друг човек — рече Хети неволно.

— А не е ли така? — В този миг Хюго намигна със здравото си око. — Е, все пак не съм очаквал, че ще си имам две чак толкова различни момичета.

Същия ден Хети се пренесе отново в общата спалня и, без да се вдига много шум, всички в къщата узнаха за промяната.

Лайънъл отиде на дълга разходка из околността, простуди се и се разболя отново — явно все още не бе възстановен от маларията.

Лицето на Джулия придоби пепелявосив цвят, ъгълчетата на устните й увиснаха, а светлината в очите угасна. За нея не можеха да останат скрити както тихото задоволство на Хети, така и блясъкът в погледа й. И тъй като не бе и глуха, не й убягна и тананикането на Хюго, докато се разхождаше из къщата. Внезапно инвалидът бе станал твърде подвижен със своите патерици.

Хети се запита дали Джулия ще се откаже най-сетне от претенциите си. Сигурно можеше да си позволи дори и състрадание към момичето, способно да напише: „Никога не ще се откажа от теб! Никога!“.

Лейди Флора извика Хети при себе си и рече развълнувана:

— Та значи инвалидът реши отново да се върне към живота, така ли?

— Да, така ми се струва. Другата седмица ще пътуваме до Лондон — ще потърсим съвет за подходящ изкуствен крак. Ще ни закара Пим. — Лицето на Хети засия. — Да, сега наистина се чувства по-добре.

— Добре свършена работа, скъпа!

— О, заслугата не е моя. Просто той вече бе… готов. — Почувства, че се изчервява. Вдигна поглед — лейди Флора се усмихваше и в очите й бе изписано доброжелателство.

— Не бих казала, че нямате отношение за промяната в него — рече тя. — Вие сте много хубава млада жена. Особено сега, когато сте и щастлива. Виждам ви за пръв път щастлива, Хети. Забелязахте ли го?

— Надявам се, че ще си имаме бебе — отвърна Хети припряно.

— Естествено, защо не. И този път аз лично ще се погрижа да се пазите по-добре.

— Да, милостива госпожо — отвърна Хети, забелязвайки със закъснение, че погрешно използва обръщението, което използваше някога спрямо мисис Джарвис.

Но лейди Флора сякаш изобщо не го чу или пък може би й допадна смирението, проявено от Хети.

— А сега ми се допи чай — започна тя усмихната. — Няма ли да ми направите компания?

 

 

Трябваше по-рано да осъзнае, че щастието й не може да продължи дълго! И най-вече, когато разбра, че е бременна.

Постигна целта си, а изпитаното задоволство бе прекомерно и незаслужено. Затова и нищо чудно, че щяха да й отнемат всичко.

На закуска откри писмото до чинията и за миг в съзнанието й проблесна някакво лошо предчувствие.

— Виждам, че имате писмо от Америка — обади се Кити с приветлив тон. — Колко хубаво! Отдавна не сте получавали вести от Ню Йорк.

— Да, така е — отвърна Хети. Отново я обзе ужас. Позна почерка на вуйчо Джонас. Едва ли имаше някаква особена причина да й пише, но също така нямаше и сериозна причина да се страхува от това писмо. Осъзна, че ако в този момент не се овладее, ръцете й ще се разтреперят и Хюго ще забележи нейното състояние.

— Хети винаги се плаши, когато пристигне поща от Ню Йорк — рече Джулия, без да се обръща специално към някого. — Сякаш винаги очаква лоши вести.

Хюго отвори своите писма. После вдигна глава и каза:

— Не разбирам защо сте я зазяпали с такова любопитство. Може би по-добре да прочете писмото на спокойствие в стаята си.

Хети обаче реши, че така ще събуди подозрения и затова разкъса плика и извади един лист, изписан с ясния почерк на вуйчо Джонас.

„Скъпа моя Клеманси,

Никак не мога да разбера какви ли ще да са «извънредно важните» причини, поради които се налага да разговаряш с мен непременно лично. Може би си забравила, че в тези времена пътуването до Англия е трудно и опасно начинание. Но тъй като все пак съм твой попечител и доверено лице, а и заради паметта на Милисънт, задействах връзките, с които разполагам и най-накрая успях да си издействам плаване с товарния кораб «Ерин», което положително ще бъде извънредно неприятно.

Ти най-добре знаеш колко опасни са немските подводници и затова приемам, че наистина става дума за нещо изключително важно и неотложно. Щеше да е обаче по-добре, ако ми бе изяснила нещата предварително. Трудности с банката ли имаш? Или със съпруга си?

Но не желая повече да се държа като свадлив старец. Радвам се, че ще видя Лобърн, както разбира се, и теб, скъпа ми Клеманси. «Ерин» ще пристигне в пристанището на Саутхемптън на 12-и ноември. Телеграфически съм поръчал кола, която да ме закара направо в Лобърн. Така че не е необходимо да се занимавате с този въпрос.

Твой нежно любящ те вуйчо Джонас

P.S. Доста съм стар вече за подобни начинания. Затова се надявам, че въпросът, за който споменаваш, наистина е важен.“

— Какво има, Хети? — попита Хюго. — Лоши новини ли? Изглеждаш ми много смутена.

Хети често бе разсъждавала по въпроса по какъв точно начин ще настъпи краят. И ето, сега всичко си дойде на мястото — просто вуйчо Джонас щеше да я разобличи. Бе буквално замаяна от ужас и не бе в състояние да каже каквото и да било. Вуйчо Джонас щеше да дойде, за да посети една жена, която смята за своя племенничка, но щеше да установи, че става въпрос за друг човек. Защото ако до този момент никой не бе разкрил подмяната, за него нямаше да остане тайна, че тя не е Клеманси, момичето, което познава още от рождението му. Но дори и да успееше да го заблуди с легендата за претърпяната огромна промяна, каква ли чак толкова важна причина можеше да измисли, която да обясни защо го е повикала? Очевидно някой от обитателите на дома бе писал на вуйчо Джонас от нейно име и го бе помолил да дойде.

Хети боязливо огледа среброто и финия порцелан по масата, на която закусваха, после топлото, уютно помещение, а накрая и хората, насядали наоколо, хора, които сега представляваха нейното семейство. После погледът й се насочи към отсрещната страна на масата, където, спокоен и невъзмутим бе седнал Хюго — мъжът, който преодоля своята избухливост и раздразнителност и я обикна.

Какво ли щеше да се случи, ако той научеше за чудовищната й измама? Дали щеше да изпадне в един от своите пристъпи на ярост и щеше ли да й заповяда незабавно да напусне къщата? Твърде възможно! Той бе горд човек и нямаше да допусне майката на детето му да е слугиня, измамница, и то незаконородена.

— Хети!

— О, извини ме, Хюго. — Успя бързо да се овладее. — Бях се замислила нещо. Имам изненадващи новини: моят вуйчо Джонас ни идва на гости. Корабът му пристига на 12-и ноември. След три дни. Тоест съвсем скоро.

— Какво, за бога, е накарало стария юнак да предприеме такова рисковано начинание? Да прекосиш Атлантика докато трае тази подводна война, е голямо безразсъдство!

— Някаква извънредно важна причина — отвърна Хети сякаш в състояние на транс. Тя отново плъзна поглед по присъстващите около масата. Кити, Лайънъл, Хюго, Джулия! Нейните студени сини очи отвърнаха на Хетиния поглед с най-голямо спокойствие.

Внезапно Хети се досети, че веднаж залови именно Джулия да рови из книжата на писалището. Твърдеше, че търсила квитанция за продажбата на някакъв кон. Но всъщност трябва да е било адреса на вуйчо Джонас, за да й нанесе именно този коварен удар.

Защото и преди това някой си правеше зли шеги, например доставката на роклята от Лорд & Тейлър, която се оказа малко тясна. А още и постоянните загатвания от страна на Джулия, постоянното следене, опитът й да събере доказателства срещу Хети, враждебността й, подхранвана от ревност.

О, да, всичко съвпадаше. Хети се изкушаваше да поиска обяснение от Джулия още тук, докато всички бяха около масата. Само че в такъв случай Джулия щеше да изкаже на глас своите подозрения, а Хети не желаеше те да стигнат до слуха на Хюго, тъй като можеха да съдържат много верни неща. Нямаше избор, трябваше да изчака пристигането на вуйчо Джонас, да издържи докрай и да се надява, че късметът няма да й изневери.

След като взе това решение, Хети се успокои. Определи в коя стая ще живее гостът и прати да я подредят. Състави и менюта, които вероятно щяха да му допаднат, а накрая с няколко думи разказа на лейди Флора за особеностите на вуйчото.

— Той е нисък, трезв, сивокос мъж, доста дебел и се интересува единствено от финансови дела. Първоначално бе противник на женитбата ми с Хюго. Не му се нравеше, че влагам парите си в начинание, което той не е планирал.

— Значи идва, за да провери дали парите се използват добре тук, така ли? — попита лукаво лейди Флора.

— Мисля, че да. Но той няма да ви се понрави много, лейди Флора.

— О, този тип хора се срещат и тук, на Третнийдъл Стрийт. А освен това нали той е и част от семейството ви, скъпа моя. Убедена съм, че всички ние ще го харесаме.

В чест на вуйчо Джонас се налагаше Хети да си сложи и златната гривна на Клеманси — нещо, което щеше да стори с огромно нежелание. Беше я скрила след корабокрушението, защото не желаеше да я вижда повече. Но в този случай накитът трябваше да се изложи на показ, за да удостовери самоличността й, а така щеше и да се подготви по-добре за трудната роля, която й предстои.

Гостът пристигна с ден закъснение. Хети не изчака докато Бейтс го посрещне, а (точно както щеше да постъпи и Клеманси на нейно място) се втурна стремглаво срещу му, провиквайки се щастливо:

— Вуйчо Джонас, колко се радвам, че те виждам сред нас!

Двамата се прегърнаха, но той много-много не се загледа в нея. Малките му сиви очи сълзяха на вятъра.

— Е, Клеманси, къщата е доста запусната. Явно трябва да се боядиса наново и да се ремонтира.

— Знам, вуйчо Джонас, така е. Точно за това искам да поприказваме. Но по-късно. А сега влизай. Сигурно си уморен и умираш от глад. Как мина пътуването?

— Ужасно. Раздрънкано старо корито, моторът се поврежда на пет минути, а като капак на всичко — и храната непоносима. Поне не се натъкнахме на подводници и се добрах дотук жив и здрав. Мисля, че глътка бърбън ще ми дойде доста добре.

— Скоч, вуйчо. Нямаме бърбън. Бейтс, моля внесете багажа на мистър Мидълтън и сервирайте напитките в библиотеката. Хюго вече ни очаква там.

— Хюго ли? Кой пък беше Хюго?

— Моят съпруг, вуйчо Джонас.

— О, да, разбира се. Започнал съм да забравям. Стар човек като мен не бива да предприема такива околосветски плавания. Но по финансовите въпроси съм железен, Клеманси. Когато става дума за пари, при мен забравяне няма.

Хети все още не смееше да се отпусне напълно, но все пак установи с облекчение, че този възрастен човек е зает единствено със себе си и говори само за собствените си проблеми. Погледът на малките му сиви очи бе обърнат изцяло навътре. Бе я целунал по бузата, но всъщност не я и погледна. В този момент той се обади отново:

— Изглеждаш добре, Клеманси! Та значи, мъжът ти вече няма да воюва. Тежко ранен, казваш. Едно само ще кажа — тази война не е детска играчка. Ние в Америка искаме да стоим настана от тази работа. Не се отнася до нас. А, това било значи библиотеката! Хубаво помещение! Неведнаж са ми казвали, че в английските имения имат много добри библиотеки. А, лорд Хазърд. Да, да, мили мой, добре са ви подредили, няма що! Поправяте ли се вече?

— Да, добре съм. Донякъде.

— Аха! Голям студ брах по пътя. Клеманси спомена нещо за уиски.

— Ето, вуйчо. Ела, седни до огъня.

— Благодаря. Много е уютно тук. Мога да си седя така часове наред. Впрочем не мога да остана дълго, Клеманси. Един, два дни, не повече. Ще обсъдим твоите проблеми, ще отскоча набързо до Лондон и после обратно към Ню Йорк с онова подобие на кораб.

Нещо се сви в Хети, когато Хюго запита:

— Та какво казахте за външността на Хети, искам да кажа Клеманси? Знаете ли, ние тук я наричаме Хети.

— Наистина ли? И защо? Изобщо не знаех, че това име се среща в нашето семейство. Е, тя изглежда чудесно.

Вдлъбнатите очи се спряха бегло върху нея и на лицето й незабавно разцъфтя топла усмивка.

— Двамата с Хюго очакваме дете, вуйчо Джонас. Радваш ли се?

— Добра новина. Ех, ако Милисънт беше жива, щеше да полудее от щастие. Бедната Мили! А с гроба й всичко наред ли е, Клеманси?

По гърба на Хети отново пропълзя ледена тръпка.

— Да. Изпратих пари на монахините. Те са поели грижата по поддръжката му.

— Добре. Този скоч не е никак лош. Може ли още един? А сега вие двамата ми обяснете коя е тази неотложна причина, поради която ме извикахте в Англия.

Хети усети върху лицето си изненадания поглед на Хюго.

— Нека не избързваме, вуйчо. Първо искам да се запознаеш с другите членове на семейството — майката на Хюго, брат му и неговата снаха.

— На първо място деловите въпроси. Хайде, момичето ми, започвай! Някакви финансови трудности ли?

— Не, наистина не — отвърна Хети отчаяна. — Става въпрос, че много обичам тази къща. И за възстановяването й е необходима много голяма сума. Допускам, че почти цялото ми наследство. Двамата с Хюго направихме приблизителните изчисления. Не желаем да чакаме края на войната. Това ще е наследството на нашето дете.

— Да, ако е момче. Искам обаче още веднаж да те посъветвам, Клеманси, да не влагаш цялото си наследство. Ти притежаваш още имота на Пето авеню, както и къщите на Лонг Айлънд. Поземлена собственост! Златна мина! И като споменах злато — донесъл съм накитите на майка ти, онези, които останаха в Ню Йорк и не се изгубиха на „Лузитания“. А ако не са ти по вкуса, можеш винаги да ги продадеш. Но първо се посъветвай с доверен златар.

Хети сдържа с мъка сълзите си. Нима бе толкова просто да се измами този проницателен старец! Просто не бе за вярване!

Бързо осъзна обаче, че вуйчо Джонас е прозорлив единствено, когато става въпрос за пари и собственост. В неговите очи хората струваха по-малко и той просто не им обръщаше внимание. Очевидно дори не му и минаваше през ума, че привлекателната млада жена, която ръководеше толкова усърдно аристократичното имение, може и да не е неговата племенничка.

Трите големи чаши уиски стоплиха възрастния човек, той се отпусна и в държането му се появи доброжелателност.

— Ох, за пръв път от толкова време, най-сетне да се почувствам приятно и удобно. Мисля да ида сега в стаята си и да си почина. В колко часа вечеряте тук?

— В седем и половина, вуйчо. Нямаме много прислужници и не искаме да ги задържаме вечер до късно.

— Добре. Съгласен. А след вечеря ще си проведем деловия разговор.

 

 

— Хети, защо не си ми казала нищо досега?

Двамата с Хюго се преобличаха за вечеря. Той бе сърдит и Хети изгуби увереността си.

— Какво имаш предвид? А, да, парите за Лобърн. Е, мислех си, че съм уредила всичко много умно. — Отново бе започнала да импровизира. — Искам да си прибера наследството наведнаж, а не на порции. Не можех да пиша безконечно писма на вуйчо Джонас, за да го убедя. На него може да му се повлияе, но не с писма. Той е хитър и много предпазлив по отношение на написаното слово.

— Но след няколко чашки скоч омеква, така ли.

Хети се усмихна широко.

— Не отказва и коняк.

— Ще помисля по въпроса след вечеря. Знаеш ли, че си ми голяма умница? Ела веднага при мен и ме целуни!

Обичаше неговия самоуверен глас и потъна в обятията му. Бе убедена, че най-лошото вече е отминало.

Клеманси, никакви неприятни изненади вече, чуваш ли? Парите и накитите на майка ти не са ти нужни, нали?

— Сама ли си говориш, скъпа?

— Казах само, че се каня да се надсмея над библейската мъдрост и да трупам земни блага. Ще си имаме най-красивата къща в Англия.

— Ти винаги си се опъвала на съдбата, нали?

Хети се изплаши от думите му.

— Какво искаш да кажеш?

— Е, като се има предвид, че можеш да бъдеш щастлива с едноок изрод като мен…

— Но аз наистина съм щастлива, Хюго. Наистина!

— Не говори толкова високо! Не се налага да убеждаваш съда.

Съд ли? Как ли му хрумна на Хюго тъкмо това сравнение?

Вечерята се превърна в ново изпитание за нея, тъй като присъстваха всички — лейди Флора наблюдаваше внимателно какво става, а Джулия само чакаше Хети да направи грешка и да се издаде. Всичко започна много добре. В своя смокинг вуйчо Джонас изглеждаше наистина впечатляващо изискан и очевидно бе запленен от лейди Флора. През цялото време се обръщаше към нея със „скъпа милейди“ и ги засипваше с безкрайни монолози за живота си в Ню Йорк, като от време на време добавяше: „Клеманси сигурно си спомня този случай“ или пък „Майката на Клеманси щеше да разкаже тази история по-добре от мен“.

— Звучи ми много странно, когато ви наричат Клеманси, Хети — забеляза лейди Флора. — Но си мисля, че Хети ви подхожда повече. Или пък просто сме свикнали с това име.

— А онова, другото момиче? — намеси се Джулия със силен и ясен глас в разговора. Изглеждаше малко пийнала, очите й блестяха подозрително, а лицето бе необичайно зачервено.

— Кое друго момиче, мис? — попита вуйчо Джонас и погледна Джулия без интерес — явно предпочиташе да разговаря с лейди Флора.

— Ами камериерката на Хети! Тя не ви ли разказа, че неотдавна се наложи да иде до Лондон, за да разпознае една оцеляла от катастрофата? Това събитие направо я извади от равновесие.

— Не си ми казала нищо, Клеманси.

— Не е ставало дума, вуйчо. А освен това се оказа, че момичето ми е напълно непознато. — Хети замълча за миг и продължи спокойно: — Те там са си помислили, че може да е и моята изчезнала камериерка. Спомняш ли си за Браун? Хариет Браун?

— О, да, разбира се. Но не мога да кажа, че си спомням как точно изглеждаше. Тъжна история. Повече не се чу нищо за нея, нали?

— Не — отвърна Хети.

— Да, стават такива неща по време на война. Виното ви е чудесно, лорд Хазърд. Готвачката ви също е много добра. — Вуйчо Джонас бе вече пийнал и в отлично настроение. — Обаче съм напълно съгласен с племенницата си.

— В какъв смисъл, вуйчо? — осведоми се Хети предпазливо.

— Така де, що се отнася до обновяването на тази красива сграда с историческа стойност. Наистина си струва! Така ще окажете услуга на нацията. Изпълнен съм с възхищение от тази страна. Щом пристигна в Ню Йорк, веднага обръщам ценните ти книжа в налични, Клеманси. Или не, по-добре да телеграфирам на своя агент оттук. Ако, не дай боже, подводниците ми видят сметката по пътя, нали?