Дороти Идън
Американската наследница (13)

Глава тринадесета

Без да отрони дума, Лайънъл подаде на Хети пожълтял от времето лист хартия, чиито краища бяха извити леко навътре. Хети разчете излинелите букви с много усилия.

„Любими съпруже!

(Ах! Дано все още бива тъй да Ви зова.) Посягам към перото със страх в сърцето. Още отсега Ви умолявам най-коленопреклонно за Вашето опрощение относно всичко, що иде по-после, като още отсега се чувствувам недостойна за него.“

Задъхана, Хети пробяга с поглед по следващите страници, които всъщност по различен начин повтаряха началото. Очевидно жената, написала писмото, се е колебаела да пристъпи към същината. След това обаче внезапно се появиха следните редове:

„Никога не съм искала да ви мамя, но Вие отсъствувахте тъй дълго! И тогава госпожа майка Ви аранжира онзи фатален маскен бал, за да разнообрази всички ни. Бе вечерта преди Св. Джон, въздухът бе изпълнен с лек, упойващ дъх, а луната — светла и ясна. Само за миг нещо в мен се обърка и аз, мизерницата, забравих всичко, за което бях дала обет да спазвам! О, любими съпруже, тъй дълго бях сама! А сега бродя бременна…“

— Джакобина! — възкликна Хети.

Лайънъл само кимна с глава.

— Ако съм разчел правилно цифрите, годината е 1720. Годината, в която Джордж I се възкачва на трона. Тогава умира кралица Ана, както и Джакобина. Да, писаното сигурно е от нейната ръка.

— И никой ли не знае какво е станало с нея, след като съпругът й е получил писмото?

— Известно е само, че бебето й е починало по време на раждането и че не след дълго и самата Джакобина е загинала при мистериозни обстоятелства. Може би в резултат на твърде жестоко наказание. Естествено, скандалът бил потулен от семейството.

— Да, но са запазили портрета й.

— Не е бил унищожен, но допускам, че е престоял век-два на тавана. До мига, в който някой с романтичен дух като вашия отново го е изнесъл на дневна светлина, някой, който е решил, че Джакобина не е прелюбодейка, а страстна и лекомислена жена.

— А също така с топло сърце, нежна и самотна. Освен това е била пренебрегната от съпруга си. Мисля, че еднократното й провинение е могло да бъде простено.

— Допускам, че по онова време са гледали на такива простъпки точно както и днес. Питам се обаче… това описание, което направихте току-що, отнася ли се случайно и до вас.

— В известен смисъл, да.

— Нежна и с топло сърце?

— Иска ми се наистина да е така.

— Така е. Но има и още черти, които не споменахте от скромност: чаровна, остроумна, духовито и забавна, разбира се, когато не ви потиска някаква скрита тъга.

— Скрита тъга ли?

— Та вие и сега трепнахте, когато го споменах току-що. Хети, защо изпитвате чувство за вина?

— Във всеки случай не защото съм забременяла като Джакобина — отвърна Хети с остър тон.

— А защо тогава?

Налагаше се бързо да намери правдоподобен отговор.

— Може би защото станах стопанка на тази чудно хубава къща, но все още не съм опознала истински мъжа си. Изпитвам чувството, че съм едва ли не някаква измамница.

— А може би защото тук не се отнасят особено мило с вас — предположи Лайънъл. — Поне майка ми не. Тя създава във вас усещането, че сте външен човек, нали?

— Като че ли е така. Само че аз вече започвам да се браня.

— Трябва да разберете англичанките като нея. Те са хладни, резервирани и церемониални, но под външната обвивка се крие страст. В мига, в който майка ми ви приеме, ще го стори с цялото си сърце и душа. Така че продължавайте смело да се отбранявате!

— Ах, Лайънъл, колко сте мил с мен! Ако не бяха Кити, малкият Фреди, а сега и вие, тогава аз…

— Тогава какво?

Той очакваше отговор, че би се завърнала у дома, без изобщо да подозира, че за нея такъв вариант не съществува.

— О, щях някак да издържа. Майка ми ме е научила да се справям с най-различни предизвикателства.

Лайънъл се усмихна.

— Започвам лека-полека да се възхищавам от американците. Много се радвам, че сте тук, Хети. — При тези думи той докосна ръката й. Бе съвсем леко движение, но през тялото на Хети премина гореща тръпка, каквато не бе преживявала с Хюго.

— Мисля да прочета още веднаж писмото на Джакобина — побърза да каже тя. — Може да ми окаже целебно действие.

Нещо проблесна в очите му.

— Живеем в тежки и несигурни времена. Пък и не знаем още колко живот ни е отреден. В такива случаи здравият човешки разум ни казва, че сме длъжни да се възползваме от даденото ни щастие, доколкото това е възможно.

Не, не здравият човешки разум внушаваше подобни мисли. Тези неща нямаха нищо общо с разума. Едно влюбване щеше да й донесе ново, смущаващо познание, но тя в никакъв случай не биваше да го допусне. Всичко щеше да свърши много зле. Хети реши от този момент нататък да се владее по-добре. Щеше да прекарва по-малко време с Лайънъл; също така не биваше да забравя, че е богатата и благородна стопанка на този дом, която вероятно щеше да роди и бъдещия наследник на рода. Това бе предостатъчно. В никакъв случай не биваше тази перспектива да се излага на опасност заради една любовна история.

Само че тя все още не знаеше, че без подкрепата на Лайънъл не би могла да се справи със следващото изпитание — пристигна писмо от американското посолство в Лондон. Случаят с роклята от Лорд & Тейлър все още не бе разгадан, което само по себе си бе доста неприятно. Това писмо обаче представляваше нещо още по-лошо.

В него я молеха просто да разпознае млада жена, която по всяка вероятност е пътувала на „Лузитания“. Някаква възрастна семейна двойка — ирландци, събирачи на торф, живеещи в самотна колиба на няколко мили от Кинсейл — извлекли младата жена полумъртва от водата и я приютили. Жената страдала от пълна загуба на паметта.

Двамата били съвсем обикновени селяни, които изобщо не били чували за катастрофата на „Лузитания“. Те през цялото време се надявали младата дама да възвърне паметта си и да им каже как се казва. Възрастната жена се грижела за нея и я обикнала. Семейството живеело съвсем усамотено. В колибата младата дама помагала в домакинството. Изминало доста време, но тя все така не можела да си спомни коя е и откъде идва. А после при старците дошъл на гости техният племенник и ги посъветвал незабавно да известят властите за случилото се, тъй като някой може би все още издирва младата жена, а било минало вече много време. Така че възрастният селянин се качил против волята си на магарешката каручка и се отправил на дълго пътуване към самия Кинсейл, където и разказал цялата история на когото трябва.

В писмото на посолството до Хети пишеше още следното:

„Все още има малък брой оцелели пътници, които не са разпознати. Според нас не е изключено тази млада жена да е вашата камериерка, записана в списъка на пътниците като Хариет Браун, 22-годишна, която се счита за безследно изчезнала. Понастоящем младата дама се намира в Лондон, където за нея отлично се грижи съпругата на един от нашите служители, мисис Памела Броу. Ще представлява ли за вас голяма трудност, лейди Хазърд, да дойдете в Лондон и да видите младата жена? Убедени сме, че за семейството й ще бъде голяма утеха да узнаете, че тя е сред живите, па макар и в това печално състояние. А съм сигурен, че и вие ще изпитате облекчение, ако тя случайно се окаже вашата камериерка.“

Хети се разтрепери. В този момент й се сториха безобидни всичките й видения, в които Клеманси или седи в църквата, или пък я наблюдава през прозореца на спалнята. Сега я очакваше истинският сблъсък очи в очи. Защото макар и безпаметна, Клеманси бе жива.

Дали вида на хетиното лице щеше да предизвика някакъв спомен в нея? Нима бе настъпил вече краят на всичко, което бе обикнала? Не можеше да понесе тази мисъл. В такъв случай по-добре да скочи в тъмното езерце зад алеята с тисовете. Щеше да е истинска ирония на съдбата и особен вид справедливост, ако се удавеше сега. Можеше да прави компания на онази клетница, която сигурно бе сложила край на живота си по този начин, след което се е завърнала в градината като дух — само тихо прошумоляване на копринена рокля в лятната вечер и нищо повече…

— Хети, лоши новини ли? — Джулия, винаги внимателната Джулия, прекъсна мислите й. — Пребледнели сте направо като смъртник! — После продължи като се обърна към останалите на масата:

— Бедната Хети! Получава толкова рядко писма и сякаш всички до едно я стряскат.

Внезапно я заля гняв заради любопитството и злобата на Джулия, това чувство обаче смекчи ужаса в душата й. Лицето й възвърна цвета си и тя успя да отвърне с отчаян глас:

— Все още няма край!

— Какво няма край? — попита лейди Флора дружелюбно. — Моля, простете ни любопитството, Хети! Знаем, че писмото не идва от фронта, защото пликът е много фин. Такива в армията не използват.

— Пише ми третият секретар на американското посолство, лейди Флора. И когато казах, че все още няма край, имах предвид катастрофата на „Лузитания“. В писмото си той съобщава, че има една оцеляла, която може да се окаже моята камериерка Браун и ме моли да ида в Лондон, за да я разпозная.

— Нима е труп? — извика Кити.

— Не, не, жива е, но е загубила паметта си. След катастрофата са се грижили за нея и са я излекували в една ирландска колиба някъде из планините. Появила се е чак сега.

— И вие ще пътувате до Ирландия, така ли? — попита лейди Флора.

— Не, нещата са по-прости. Завели са я в Лондон и мисля, че ще я върнат обратно в Америка… ако не я идентифицират, естествено.

— А ако все пак я разпознаете? — поинтересува се Лайънъл.

— Е, тогава… — За миг Хети пое дълбоко въздух сякаш се кани да скача в студена вода. — … тогава ще я доведа тук. Все ще се намери едно местенце за нея в тази голяма къща, нали? Няма да пречи никому. Какво ще кажете например за Сивата стая? Когато дойдох тук за пръв път, всички бяхте единодушни, че е извънредно подходяща за човек, преживял тежко сътресение.

За момент се възцари неловко мълчание, но Джулия го прекъсна, задавайки неизбежния въпрос:

— А ако си възвърне паметта?

Тогава ще се наложи да я удуша или удавя, помисли си Хети. Ужасните слова все още кънтяха в главата й, но въпреки това успя да отговори със сравнително спокоен глас:

— В такъв случай ще трябва да я приемем на работа, но преди това ще успокоя Ефи, че може да остане въпреки промяната.

— Колко неочаквано е всичко. — Лицето на лейди Флора, обикновено тъй безучастно, някак си се пробуди сякаш внезапно животът бе станал по-интересен. — Знам, че е уморително, Хети, но се налага непременно да видите клетото момиче. Кога смятате да пътувате?

— Утре. Ще уведомя посолството предварително.

— Ще ви придружа — обади се Лайънъл.

Кити подскочи от мястото си.

— Не ставай глупав, Лайънъл. Та ти все още не си оздравял.

— Хети не може да иде сама там.

— Защо да не може, за бога? Та тя няма да ходи в моргата.

Лайънъл изгледа жена си учтиво хладно.

— Хайде, скъпа, ние от рода Хазърд не сме толкова недружелюбни като теб. Нали, мамо?

— Може би. Мисля обаче, че трябва да се съобразиш с желанието на Кити, Лайънъл. Тя се тревожи за здравето ти.

— Боже милостиви! — извика внезапно Джулия. — Каква прекрасна перспектива! Първо в къщата се нанася някакво видиотено момиче, а след това и болестта повтаря Лайънъл.

В този миг нещо в Хети експлодира. Отмести шумно стола си и се изправи.

— Престанете веднага! Всички! Ще действам както аз намеря за добре. И не се нуждая от никого, който да ме води за ръчичка. Утре сутрин вземам първия влак, а Пим може да ме закара до гарата. Знам как се вика такси и ще се справя дори и със смешния си американски акцент!

Лицето й се изпълни с кръв — бе изпаднала в агресивно настроение. Този гняв бе убежище за силния страх, който изпита, както и за пронизителната болка, че Кити тъкмо в този миг е решила да поеме отново ролята на съпруга, претендираща за правата си.

— Браво! — промълви Лайънъл, а лейди Флора рече успокоително:

— Няма никакви основания да проявявате истерия, Хети. Та нали всички знаем колко много ви потиска споменът за катастрофата. Трябва да вземете пример от Кетрин Евърсли, от разума и практичността й. Впрочем, няма ли да е чудесно, ако тази чужда жена се окаже все пак вашата изчезнала камериерка?

 

 

Влакът бавно напусна с пухтене малката гара. От перона Пим ги поздрави още веднаж и след това си тръгна. Хети се отпусна на една седалка и едва сега си разреши да се разтрепери и да поплаче — за пръв път през това денонощие, което остана зад гърба й.

Само че сълзите нямаше да й донесат облекчение. Намираше се в необичайна, заплашителна ситуация, която смазваше нервите й. Щеше да впие поглед в Клеманси и Клеманси също щеше да я погледне.

Вероятно очите на Клеманси щяха да са празни и безизразни, но в тях сигурно щеше да трепне нещо — упрек или дори обвинение.

Едно бе сигурно — никога нямаше да вземе малоумната със себе си в Лобърн. Нямаше да я настани в малката стая като някаква необезопасена, неизбухнала бомба. Трябваше да измисли нещо друго, някакво хуманно, но и окончателно решение.

Неочаквано вратата на купето се отвори и пред нея застана Лайънъл.

— Все пак дойдох — рече той простичко. — Не искам да се загубите в Лондон. Голям град е, а освен това исках да дойда. Помислих си, че след като привършите със срещата, можем да разгледаме всички онези исторически забележителности, които американците посещават, когато пристигнат в Лондон. А може, тъй като съм си егоист, да ви покажа и местата, които аз обичам.

Сълзите й пресъхнаха начаса.

— О, Лайънъл! А какво ще каже Кити?

— Вижте какво, скъпа ми снахо! Омръзна ми вече да се отнасят с мен като с инвалид. Скучно е. А и Кити наистина има някаква маниакална склонност да се грижи за мен като медицинска сестра.

— Та тя желае само да си стоите в безопасност у дома.

— Добре, а това подхожда ли на един мъж?

При тези думи отново я обсеби онова толкова рядко усещане за щастие. Скоро то щеше да отшуми — особено при мисълта колко е трудно да решава съдбата на Клеманси в присъствието на този мъж.

Не произнесе нито дума, но напрежението спадна и тя се облегна назад. Той се отпусна на седалката до нея и взе ръката й. Тя не я издърпа, макар и да осъзнаваше, че не бива да допуска интимност помежду им.

— Изпитвате страх — започна Лайънъл. — Ръката ви е съвсем студена. Дайте ми сега и другата, за да стопля и двете.

 

 

Разбира се, в американското посолство сметнаха Лайънъл за неин съпруг. Тя първо се опита да поправи грешката, но после осъзна, че поради своята рискованост това недоразумение й доставя своеобразно удоволствие. Установи, че и Лайънъл сякаш му се наслаждава. Той потърси погледа й, поклати глава и изобщо не се възпротиви, когато се обърнаха към него с „лорд Хазърд“. Не тъй забавно обаче протекоха събитията в къщата в Челси. Бе наистина хубава сграда с лаврови дръвчета вляво и вдясно от портала, украсен с лъскаво бронзово чукче.

Отново студена тръпка пролази из тялото на Хети и тя сплете здраво пръсти, за да прикрие треперенето на ръцете.

— Лайънъл, мисля, че ще е най-добре, ако се видя насаме с момичето. Може би тя е силно изнервена. Представям си как ще й подейства един мъж, при това съвсем непознат…

— Да, той сигурно ще я изплаши до смърт — продължи Лайънъл със сериозен глас.

— Не се занасяйте с мен, моля ви.

— Хети, Хети! Подайте ми ръката си и престанете да треперите.

В този момент вратата се отвори и пред тях застана спретнато облечена млада прислужничка.

— Лорд и лейди Хазърд, предполагам? Моля, влезте. Очакват ви.

Право към тях забърза някаква блондинка, която ги поздрави. На Хети й стана неприятно. Домакинята напомняше много на нюйоркските приятелки на Клеманси — модно облечени, добре поддържани и шумни.

— Моля, влезте, лейди Хазърд, лорд Хазърд — покани ги тя и ги поведе към възхитителен малък салон. — Ще пийнете ли кафе, шоколад или нещо по-силно, преди да се качите горе?

Хети отвърна с дрезгав, сякаш съвсем чужд глас:

— Предпочитам да се кача веднага, ако разрешите. Все пак клетото същество е чакало цяла година, нали?

— Мисля, че тя не го осъзнава. Но не е изключено, когато ви види, в нея да се събуди някакъв спомен. Поне се надяваме да стане така. Добре, сега ще ви заведа горе. Лорд Хазърд…

— Той ще почака тук. Той… не познава камериерката ми.

Девойката бе в малка стая и седеше до прозорец, който гледаше към градината. Приличаше на човек, чието внимание е насочено единствено върху това, на което случайно се е спрял погледът му: цъфнали рози, някакъв дрозд, сиви лондонски гълъби на съседния покрив. Бе стройна, тъмнокоса, чаровна. Американката извика:

— Хариет! Хариет! Имате гости!

Девойката бавно, бавно обърна глава към тях. Хети неволно се пресегна за нещо, за което да се хване. Гъста пелена се разля пред очите й.

Но… опаленото от слънцето луничаво лице, вирнатото носле и издължени сини очи не принадлежаха на Клеманси. Възможно бе смаленото лице, изразяващо обърканост и смущение, да е изглеждало някога дръзко и весело. Но то не бе лицето на Клеманси.

Хети поклати глава и пое дълбоко въздух — бе спасена.

— Не й прилича никак. Съжалявам много. Усилията ви са били напразни.

— Вашите усилия, лейди Хазърд. Напразно сте били пътя дотук. Но все пак бяхме длъжни да опитаме всички възможности.

— Според вас трябваше ли да поговоря с нея?

— Нямаше да ви разбере.

— Мислех, че е загубила само паметта си.

— Не, нещата стоят много по-зле. Тя е като дете. Може състоянието й да е било винаги такова, кой знае. Е, сега смятам, че ще я върнат обратно в Съединените щати и там ще се погрижат за нея. Възможно е един ден да се появи някой, който я познава. Каква ужасна война, нали?

Хубавата жизнена жена, свежа като пролетна утрин, я поведе надолу по стълбището; Хети така и не запомни името й, тъй като желаеше колкото се може по-бързо да изтрие от паметта си този епизод.

Лайънъл я погледна с ням въпрос в очите, но Хети поклати глава.

— Това момиче ми е напълно непознато. Клетото създание! Не можем да сторим нищо за нея.

— Напразно сте пътували дотук, лорд Хазърд.

— Не, не е напразно, мисис Броу. — Значи той помнеше името на домакинята, помисли си Хети. В сравнение с нея Лайънъл притежаваше, разбира се, много по-голям опит в общуването си с хора. — Имаме да вършим и други неща. Тръгваме ли вече, скъпа?

— Толкова ми е жал за клетото дете. Едва когато човек се сблъска с нещо такова, осъзнава колко добре е всъщност — промълви Хети.

Хвана Лайънъл под ръка. Желаеше да си тръгне бързо, преди американката да забележи огромното облекчение, изписано на лицето й. На улицата обаче това облекчение избухна с пълна сила. Тя заскача радостно и извика с пълен глас:

— Слава богу, свърши се! Какъв прекрасен ден! Какво ще правим сега? Предложете нещо, Лайънъл. Дали да не идем на реката? А възможно ли е въпреки войната да се разходим с лодка? Все трябва да има нещо за войниците и техните приятелки, нали? — Казвайки това, тя поруменя. — Нямах предвид нас, разбира се.

— Жалко — отвърна Лайънъл. — Естествено, че можем да се повозим с лодка. Оттук ще идем пеша до кейовете. — Той я изгледа с любопитство. — Странно момиче сте вие! Преди половин час все още треперехте от ужас, а сега се разподскачахте като детенце. Да не би горе в стаята да сте се избавили от някой страховит кошмар?

Хети сведе глава и заброи камъните на уличната настилка — изпитан похват, чрез който щеше да си възвърне душевното равновесие.

— Мисля, че да. Разтрепервам се от всичко, което има връзка с „Лузитания“. Това е нещо, което едва ли ще престане някога.

— Мога да ви разбера. И все пак защо почувствахте облекчение, когато се оказа, че клетото същество не е вашата камериерка?

— Не, Лайънъл, не този факт ме успокои — просто се зарадвах, че най-сетне тази мъчителна среща приключи. О, господи, не искам вече нищо да ми напомня за онова ужасно премеждие. — За миг отново я обзе меланхолия. — И все пак то винаги ще се връща в мислите ми. Вероятно докато съм жива.

Топлото слънце огря лицето й и ужасът се стопи. Животът отново стана прекрасен.

— Хайде, Лайънъл, нека днес се позабавляваме.

— Ако съдя по изражението на лицето ви, днешният ден ще бъде извънредно идиличен. Странно същество сте ми вие! Постоянно преминавате от веселие в покруса и обратно.

— Не е ли при всички така?

— При вас тази смяна на настроенията проличава особено ясно.

Качиха се на една лодка, която се канеше да отплава в посока на Пътни, Ричмънд и Тедингтън. Лодката бе наполовина пълна — жени с децата си, няколко съвсем млади войничета със своите приятелки. Лайънъл поведе Хети към носа, където имаше свободни места. Спомена, че още не е пътувал е такава лодка по течението на Темза и се учуди, че има толкова приятни забавления за туристите.

— Да видим какво ще кажете, когато ви покажа пристанището на Ню Йорк — отвърна Хети, удивена от собствените си думи. Сякаш на нея и Лайънъл предстояха още по-дълга пътувания от днешното.

— Показахте ли го на Хюго?

— Не, мисля, че нямаше да му е интересно. А освен това в Ню Йорк не разполагахме с много време.

— Знам. Омъжили сте се за непознат човек. Вече ми го казахте.

— Не е така. За мен той не бе чужд човек. А и изглеждаше толкова добре. Всичките ми приятелки просто умираха от завист.

— Хети, отново се разбъбрихте.

— Ами като ми задавате постоянно въпроси.

— Защо мислите, че Хюго е нямало да прояви интерес към нюйоркското пристанище, а на мен например ще ми е интересно?

— Е, пред лодката от пристанището Хюго щеше да предпочете някой кон. Вие обаче щяхте да изберете лодката.

— Подигравате ми се.

— Не ми остава нищо друго, след като не възнамерявам да се сърдя. А вие защо постоянно ме заяждате, че съм се омъжила за Хюго? Аз питам ли ви защо вие сте се оженили за Кити?

— А искате ли да знаете? — При тези думи той я погледна толкова прямо и предизвикателно, че тя поруменя и сведе поглед встрани.

— Извинете, Лайънъл. Това не ме засяга.

Той погали леко китката й с пръст.

— Не, не ви засяга. И мен също не ме засяга защо сте се омъжили за Хюго. — После я прегърна през кръста. — Облегнете се на мен. Престорете се, че сте моето момиче. Поне днес.

Тя го послуша, облегна лице на рамото му и притвори очи. Щом като ще е неговото момиче за един ден, трябваше да прекарат така, че споменът за този един ден да остане задълго. Хюго, Лобърн, наследникът, това бяха все неща, които принадлежаха на вчерашния и на утрешния ден. Днес обаче тя бе влюбена в слънцето, прозрачната зелена вода и плуващите лебеди. А също и в Лайънъл с неговото приветливо, замислено лице, което щеше да подхожда чудесно на някоя от картините, висящи в Лобърн. Ако Хюго загинеше във Франция, Лайънъл щеше да стане единадесетият барон на Лобърн. И тогава? Тази мисъл постоянно се връщаше в съзнанието на Хети. Дали нямаше най-накрая да се окаже губещата страна? Или щеше да накара Лайънъл да изостави Кити и Фреди? Толкова дълбоко бе нагазила в измами и лъжи, че дори и тази възможност й се стори не особено трудна за осъществяване. Лобърн трябваше и в бъдеще да й принадлежи — на всяка цена. Защото имението представляваше именно онази сила, която я предпазваше от гибел. Не се бе оплела в толкова лъжи, за да остане накрая с празни ръце.

Както седеше, вглъбена в мислите си, студена тръпка прониза тялото й.

— Какво има? Да не ви е студено?

— Да, малко. Съвсем мъничко.

— Тогава ще ви хвана по-здраво.

Тревогите избледняха и в душата й отново се настани покой.

Преди да се стъмни, по пътя към дома се разтрепери и Лайънъл, но не от студ, а защото бе вдигнал температура. Кити се ядоса много.

— Как можете да се държите тъй глупаво, Хети! Как можахте да допуснете да пътува до Лондон!

— Т-тя не е виновна. По-последвах я без нейно знание. — Зъбите на Лайънъл тракаха и всеки миг можеше да рухне. Пътуването във влака бе ужасно и неочаквано болестта го нападна отново.

— Сигурно си полудял! Не разбираш ли, че все още не си оздравял! Нима съм си пиляла времето и съм те вдигнала на крака, за да вършиш подобни глупости? Сега обаче отиваш в стаята си и си лягаш незабавно! Ще те заведа горе.

— Съ-съжалявам — рече Лайънъл без определен адрес, след което силните ръце на Кити го понесоха нагоре.

Хети бе уморена почти колкото Лайънъл. Душевните вълнения през деня я бяха изтощили и тя не бе в състояние да задоволи любопитството на Джулия.

— Е, Хети, разказвайте! Какво стана с момичето? Познахте ли я?

— Не.

— Може пък междувременно и да се е поизменила малко.

— Не е човек, когото познавам и положително не е камериерката ми!

— Колко печално! — обади се и лейди Флора. — А поприказвахте ли?

— Не. Тя е като дете. Или малоумна, ако предпочитате.

— Няма причини да ми държите такъв остър тон, скъпа Хети!

— Простете! Беше разтърсващо преживяване! Но въпреки всичко не съм в състояние да се разплача за съдбата на момичето.

— Всъщност защо се върнахте толкова късно? — поиска да узнае Джулия. — Сигурно не сте били дълго при нея?

— Не. Повозихме се с лодка по Темза. Сметнахме, че ще е приятно да прекараме деня по този начин. — При тези думи Хети спокойно изгледа Джулия. — Всички вие постоянно повтаряхте, че трябва да ида в Лондон и да предприема нещо. Не съм карала Лайънъл да идва с мен. Но той въпреки всичко го стори и това ми допадна. На него също му хареса — до момента, в който му се насъбра малко множко… А сега, ако ме извините, смятам вече да си лягам.

На следващия ден се събуди късно. До леглото й стоеше Фреди.

— Знаеш ли, Хети? Мама ти е много сърдита.

— Знам.

— Защото отново си разболяла тати.

— А как е той?

— Взе лекарство и заспа. Не бива да го смущавам.

— И вместо него смущаваш мен, така ли?

— Помислих си, че можем да поиграем на Хектор, Ахил и Елена.

— Елена ли?

— Да, Елена от Троя. Тати ми разказа за нея. Каза също, че ти можеш да изиграеш много добре ролята на Елена.

— Мисля, че ще играем на нещо друго — отвърна Хети объркана. — Майка ти е напълно права, на твоите пет години си още малък за „Илиадата“. Ако продължаваме по същия начин, всички ние ще заживеем в някакъв въображаем свят.

— А какво е това „въображаем свят“?

— То е свят на сънищата, който понякога е по-красив от истинския.

В този момент си мислеше за Кити, седнала на леглото на Лайънъл. Под смачканата, занемарена външност обаче се криеше енергична жена, която несъмнено щеше да се бори за онова, което й принадлежи.

— Животът не се състои само от романтика и герои — обърна се Хети отново към сериозното момченце до себе си. — Най-често се налага да спазваме известни правила и да вършим онова, което изискват от нас. Това не е особено приятно, но пък прави съществуването ни по-сигурно.

— Колко е глупаво всичко — рече Фреди дълбокомислено.

 

 

Следобедите Хети прекарваше в градината на Джакобина. С всеки изминал ден лятото разгръщаше своето великолепие и цветовете на ръкоделието й все повече наподобяваха околните багри: свежата зеленина на моравата, белотата и аленото на розите, великолепната небесна синева. Хети се стараеше да се наслади докрай на красотата около себе си. Защото в душата си изпитваше боязън, че тя няма да й принадлежи вечно.

Не след дълго Лайънъл вече можеше да напуска къщата и един ден той откри Хети в градината. Изглеждаше бледен и изпит като скелет, но в очите му искряха весели пламъчета.

— Хети, защо не посетихте инвалида нито веднаж и не го спасихте от налегналата го скука?

— Мисля, че Кити нямаше да разреши. Все още ми се сърди.

— Глупости. Тя не е никак злопаметна. А и аз й се извиних за проявеното лекомислие. Не съм се покаял кой знае колко, но пък го сторих с дълбоко смирение. Има и още нещо, което смекчава гнева й — твърде основателното предположение, че заради рецидива на болестта на следващата комисия ще ме обявят за небоеспособен. Изглежда дните ми в армията са преброени. Радва ли ви тази перспектива, Хети? Какво има? Защо сте толкова сериозна?

Хети извади някакво писмо от джоба си и му го подаде.

— От Хюго — отвърна тя. — Пристигна днес.

— И какво пише?

— Все пак е получил отпуск и ще дойде на забавата. Чудесно, нали? Сигурно е положил много усилия, за да го пуснат. Пък и аз го помолих извънредно настойчиво!

— Хети, звучите като истинска домакиня и стопанка на дома.

— И как звучи стопанката на дома?

— Хладно. Някак делово, равно. Сякаш няма нищо общо с моята спътничка тогава, когато се разхождахме по реката.

— Това бе друг ден — отвърна тя. Гласът й звучеше спокойно и овладяно. Нито Лайънъл, нито който и да било друг не биваше да забележи, че Хюго се е променил — нещо неизбежно след толкова дълъг и ужасяващ престой на фронта. Но каква ли промяна щеше той да открие в нея? И дали бе все още решена да изгради щастлив брак? Или да потърси някакъв изход, например да си признае, че е извършила фалшификация при вписването си в църковния регистър?

Не! Никога!

Отсега нататък бе длъжна да отбягва Лайънъл колкото е възможно. Това умно лице, което караше сърцето й да се разтуптява като полудяло, можеше да я доведе до гибел.