Дороти Идън
Американската наследница (5)

Глава пета

Стълбите нямаха край. Внезапно Хети почувства огромна умора. Изчезнали бяха както еуфорията от срещата с Хюго, така и удоволствието от пътуването към Лобърн. Но освен умората имаше и още нещо — бе изнервена като артистка, очакваща първата си голяма поява на сцената.

Лобърн представляваше овехтяла сива сграда в самия край на криволичещото отклонение от пътя, не бе толкова голям, колкото си представяше. Все пак зад строгата фасада може би имаше лабиринт от стаи. Изтрити каменни стъпала водеха към пруст, икономът отвори вратата и те се озоваха сред осеяния със слънчеви петна сумрак на просторна зала, облицована в ламперия от светло и тъмно дърво. Пред тях се издигаше вито стълбище; в помещението се долавяха различни миризми, но най-вече на пчелен восък. Върху полирана, почти черна дъбова маса бе поставена ваза с разцъфнала клонка от слива. Виждаха се и няколко кресла с извити спираловидни крака и с избеляла тапицерия, везана на ръка. Нямаше ли някакво точно обозначение за този стил? Хети твърдо реши по-късно да проучи този въпрос. В голяма открита камина тлееше слаб огън. Две кучета от породата лабрадор скочиха към нея.

В този миг в залата пристъпи пълна жена с присвити устни.

Нима бе майката на Хюго?

— Мисис Евънс, нашата икономка — обади се Хюго. — Тя ще ни покаже стаята, приготвена за теб.

Нямаше ли да я поздравят и други хора от дома? Вярно, че не очакваше да я посрещне армия прислужници, подредени от двете страни на залата, но пък бе убедена, че Клеманси разчиташе да бъде приета точно по този начин и следователно щеше да се почувства разочарована и дори засегната. Как ли щеше да се държи Клеманси на нейно място? Дали щеше да махне безгрижно с ръка?

Очевидно тук бяха предизвестени, че няма да носи нищо със себе си, тъй като Хюго се обърна към мисис Евънс с думите:

— Мис Джарвис няма багаж. Надявам се, че е помислено по въпроса и вече сте приготвили някои неща за нея, нали?

— Мисля, че мисис Лайънъл е сторила необходимото — отвърна мисис Евънз хладно и церемониално.

— А къде е мисис Лайънъл?

— В болницата. Дежурна е от осем часа. Но за обяд ще се върне. А лейди Хазърд не се чувства добре, но се надява, че по-късно ще бъде в състояние да слезе долу. — При тези думи мисис Евънс се обърна към стълбите. — Ако благоволите да ме последвате, мис?

Хети погледна изплашено към Хюго, но подпирайки се на своя бастун, той вече се отдалечаваше в съвсем друга посока. Двете огромни кучета го последваха.

Заизкачваха се по стъпалата, последната част от стълбищата бе особено стръмна. Хети залиташе от натрупаната умора. В този миг икономката се обърна към нея.

— За вас е предвидена Сивата стая, мис. Решихме, че ще предпочетете спокойствието след това ужасно корабокрушение. Успяхте ли да се оправите напълно от премеждието?

— Мисля, че никога няма да го забравя — отвърна Хети искрено.

— Да, наистина е било ужасно, но във Франция стават още по-страшни събития. Вие сте американка и тези неща не са ви известни.

— Да, така е.

— В такъв случай скоро ще ги научите. Нашите храбри младежи загиват на фронта. До този момент господарят е имал късмет и се е отървал само с един ранен крак. А мистър Лайънъл трябва да отпътува в посока към Дарданелите. Досега не бяхме чували нищо за места с подобни имена. — В загрижеността си мисис Евънс стана по-общителна, но все пак не й бе лесно да приеме, че тази бледна, размъкната млада жена е новата господарка на Лобърн. А може би отношението й се дължеше на факта, че Хети е американка.

— Странно е, че пристигате без багаж. Очаквахме нещо по-различно.

— О, аз имах прекрасен куфар. Но остана на морското дъно…

За миг мисис Евънс се вторачи в лицето на Хети с неприкрита симпатия, след което побърза да каже:

— Няма значение, сега сте тук и сте жива. А това е най-важното, нали? — Да, наистина животът е единственото, което има някакво значение, помисли си Хети и закима енергично в отговор. Запита се обаче какво ли би си помислила Клеманси за печалната стая, в която тъкмо влизаха.

Легло с балдахин и сиви брокатени завеси. Стените също в сиво. Таван, подпрян от греди. Студ. Дали не бе стая за гости втора ръка? Кой ли бе взел решението да я настанят на това място, преди да се премести в спалнята на стопанина? Самият Хюго все още не бе споменал и дума за сватба. Нима бе променил мнението си и се канеше да я изпрати обратно в Ню Йорк? Не, не, парите в банката представляваха все пак огромно изкушение. Този факт бе, така да се каже, нейната застраховка.

— Тук горе няма да ви смущава нищо — обади се мисис Евънс, — освен може би вятърът и крясъкът на гаргите. Сега сигурно ще пожелаете да си отдъхнете. След половин час е обядът, но мисис Лайънъл спомена, че можете да позвъните оттук и ще ви донесат храната горе.

— О, не, ще сляза долу — каза Хети. Съчетанието между сивата стая и самотен обяд щеше да е нещо твърде тъжно. Устните й се разтрепериха, но все пак успя да сдържи сълзите си. — Ще се измия и преоблека. Казахте, че тук някъде има рокли, нали?

— В гардероба, мис. Да ви изпратя ли Ефи? — „Да се изпрати Браун, за да преоблече мис Клеманси“, в ушите й като ехо прокънтя властният глас на мисис Джарвис…

— Няма нужда, ще се справя и сама. Благодаря ви, мисис Евънс.

— Банята е точно отсреща. Не изглеждате добре, мис.

Мисис Евънз си тръгна и Хети се разтрепери. О, боже, какво стори? Нима това бе хубавият живот, за който Клеманси разказваше тъй често и тъй темпераментно? Посрещнаха я неприветливо, стаята — гола и печална, хладен годеник, който сякаш не държи да се жени.

Може веднага да сложи край на това състояние — слиза долу и си признава всичко. Можеше да каже, че след корабокрушението е била обзета от някаква налудничава идея, а после смирено щеше да ги помоли да я изпратят обратно у дома.

Да, но имаше ли тя дом? Вуйчо Джонас никога нямаше да й прости измамата, домакинството на Пето авеню щеше да се разпадне или пък щяха да назначат управител, след като нямаше господарка, нямаше да има нужда и от камериерка. А що се отнася до мизерния живот в чифлика, там тя нямаше да се върне за нищо на света.

И както си седеше на ръба на леглото — нерешителна, изтощена, смазана — внезапно с кристална яснота я връхлетя споменът за лицето на майка й в деня, в който я заведе в къщата на семейство Джарвис. То бе костеливо, бледо, изпито, пронизано от дълбоки бръчки, а тъмните й очи буквално пламтяха. Дори и болна, майка й не искаше да се предаде. „Трябва да използваш всяка възможност в този живот, Хети, да хванеш мига. Разбираш ли какво искам да ти кажа?“ „Не, мамо.“ — отвърна тя. „Ще го разбереш един ден, когато му дойде времето. Когато се случи нещо важно, трябва да се възползваш! Не избягвай предизвикателствата! Защото момиче като теб не може да си го позволи! Искам да станеш нещо в този живот. Ти го заслужаваш!“

Странно, как ясно прозвучаха думите на майка й. Сякаш в този миг самата тя бе в стаята и ги изговаряше още веднаж. Бедната ми хубава майчица, помисли си Хети. Любовта й е била толкова необмислена, а цената, която е платила, толкова висока. Но тя не се разкая никога за стореното, никога не загуби кураж. Да, тя щеше непременно да одобри поведението на дъщеря си в тази деликатна ситуация, в която се бе напъхала сама. Щеше да каже, че Хети е в правото си да действа по този начин. Хети реши, че сигурно и непознатият й баща щеше да одобри нейното поведение. Бил е културен, изискан мъж, чувствителен, романтичен, различен от останалите. Но, уви, не дотолкова различен, че да стори нещо и за извънбрачната си дъщеря. Дали пък наистина щеше да одобри рискованата й игра?

Хети стана бавно от мястото си и се отправи към гардероба. Да, там наистина висяха няколко доста хубави рокли, макар че Клеманси едва ли щеше да ги хареса особено. Плетена жилетка и пъстра карирана рокля, кремава копринена блуза, следобедна рокля от мек зелен плат и дълга, тъмносиня тафтена рокля с дълбоко деколте, падаща право надолу — точно по най-новата мода. Явно бе предвидена за вечерите. Кому ли е принадлежала?

Имаше и топъл вълнен утринен пеньоар, бяла памучна риза, украсена с дантели, а в едно чекмедже бяха сложени чорапи, бельо, носни кърпички. Едва ли тези неща са нови, помисли си Хети с подозрение — наистина, чии ли бяха? По всичко личеше, че размерът им съответства на нейното тяло. Вероятно някой ги е осведомил за мерките на Клеманси. Но този факт не премахна съжалението й, че се налага да слезе долу и да поздрави семейството с дрехи назаем.

Пристъпи в банята, прилична на пещера, изми се и навлече пъстрата карирана рокля и копринената блуза. Обувки не се виждаха никъде и затова отново обу грубоватите ирландски обувки, получени от компанията Канърд. Все пак можеше поне да среши косата си и да пооправи фризурата, освен това щеше да поразтрие страните и устните си, за да възвърнат своя цвят. Но не бе в състояние да стори нищо срещу изтощението и ужаса, струящ от очите й.

И все пак най-накрая тя изглеждаше съвсем приемливо, като се надяваше, че ще успее да издържи предизвикателството на обяда. Не биваше никой да си помисли, че американките са лишени от смелост.

Никой не й бе казал къде може да открие семейството. Вероятно в трапезарията, но къде ли се намираше тя? Не, не се държаха честно спрямо нея. Сякаш бе някаква току-що пристигнала служителка, може би гувернантка, на която все още не бяха показали дома. Най-сетне се озова в залата и се заозърта за някой, който да я упъти. Внезапно през процепа на някаква полуотворена врата до слуха й достигна висок, ясен женски глас. Изплашена, Хети се заслуша.

— Можеш ли да довършиш някак започнатото, Хюго?

И отговорът му:

— Трябва да мога. Слава богу, тя остана жива.

— А заприличала ли е на мокра мишка?

— Тя имаше достатъчно време, за да изсъхне. Всъщност се държи великолепно. Бедното момиче! Нали знаеш, загубила е майка си.

— Е, в днешно време всеки може да загуби близък човек, нали?

Страхувайки се да не чуе още някои съвсем безчувствени слова, Хети разтвори храбро вратата и пристъпи в тъмна и уютна стая, изпълнена с книги, с кожени мебели и червени килими на пода. Пред откритата камина стояха двама души — Хюго и една руса млада жена, която се отдръпна рязко от него. Може и да бе самовнушение, но сякаш й се стори, че двамата се бяха прегърнали.

— Съжалявам, но никой не ми каза къде е трапезарията. — Гласът на Хети бе твърд и спокоен, но прозвуча и едва доловим упрек, сякаш искаше да каже: „Не ще позволя да се отнасят по този начин с мен“.

Хюго заговори бързо-бързо:

— О, Клем… искам да кажа Хети. Джулия, годеницата ми предпочита да я наричам Хети и аз споделям желанието й. Другото й име звучи наистина противно, когато някой го спомене, първото, което ти идва наум, е цяла колония от пуритани. А, да, та вие двете все още не се познавате. Джулия, Хети. Хети, Джулия.

Хети разтърси една тясна ръка без пръстен. Бе твърде объркана и все още не можеше да възприеме цялостно младата жена срещу си. Аристократично лице, бледи сини очи, руса коса. По някакъв много странен начин тя приличаше на Хюго. Дали двамата не бяха роднини?

— Не сте ли снахата на Хюго? Той ми каза, че тя се нарича Кити. Не ми е споменавал за никого другиго.

— Е, това е защото и аз спадам към персонала, нали, Хюг?

Хюг? Обръщението прозвуча твърде интимно.

— Джулия е компаньонка на майка ми. Тя…

— … в миналото си е имала трудни моменти — прекъсна го Джулия.

— Джулия, остави ме аз да обясня всичко. Майката на Джулия беше една от най-добрите приятелки на майка ми. Когато почина обаче, животът за Джулия стана труден и мама я покани да живее при нас. После пък здравето на мама се влоши, а Кити е заета с детето. По този начин всичко си дойде на мястото.

Нима бе възможно в крайна сметка Хюго и тази елегантна, стройна персона да са нещо повече от добри познати? Или може би Джулия търсеше близост? Хети притежаваше тънък усет за проявите на враждебност, дори и скрити зад булото на вежливостта, както в този случай. От едната страна Джулия, която не притежаваше нищо, а от другата тя, Хети, заможният натрапник.

Все още бе твърде рано да обсъжда този проблем и все пак Хети осъзна, че щеше да е по-добре да дойде тук като невеста, така да се каже „fait accompli“. Потъването на „Лузитания“ замалко да направи сватбата невъзможна. По всяка вероятност Джулия бе започнала вече да храни някакви надежди.

Мъчителният разговор приключи в мига, в който Хюго взе Хети под ръка и я изведе от стаята.

— Гонгът за обяд удари още преди десет минути. Мама няма да слезе, Хети. Иска да идеш при нея, след като си починеш. Но трябва да призная, че сега изглеждаш по-добре и наистина вече заприлича на себе си. Харесва ли ти в Лобърн?

Абсурдното в ситуацията бе обаче, че къщата й се стори по-дружелюбна от нейните обитатели. Тя осъзна, че ще се влюби в тези криволичещи коридори, в неравния под, както и в старинните брокатени тапицерии, избелелите ковьори по стените и блестящите рамки около картините в тъмни тонове, които висяха по също тъй тъмните стени. Всичко бе пронизано от тишина, като в съновидение.

— Да, харесва ми. Има толкова неща, които още не съм открила.

— Те коя стая ти дадоха?

Кои ли пък бяха тези „те“? Вместо нея отговори Джулия:

— Майка ти и аз избрахме сивата. Тя е най-тихото помещение в цялата сграда. Знаеш, че понякога Фреди вдига доста шум, когато се заинати за нещо. Убедена съм, че мис Джарвис умее да цени спокойствието след всичко, което е преживяла.

— Там не се ли чувстваш малко самотна, Хети? — попита Хюго. — Но няма да е за дълго. — При тези думи той положи тежко и властно ръка върху раменете на Хети.

— Имаме да обсъждаме още толкова неща. Сега обаче трябва да се нахраним. А, и Кити била вече тук!

Надолу по стълбите към тях тромаво се носеше някаква масивна фигура в безформено облекло.

— Ах, Хюго, толкова съжалявам, че не бях тук, за да посрещна мис Джарвис. Как се чувствате, мис Джарвис? Аз съм Кити, съпругата на Лайънъл и съм снаха на Хюго. — Една топла ръка сграбчи здраво и дружелюбно хетината. — Тази сутрин имах дежурство в болницата, ходя да работя доброволно във военната болница в Сайрънстър. За съжаление обаче трябва да призная, че от ден на ден работата ни става все повече.

— Чула ли си нещо за Лайънъл? — попита Хюго.

— Да. Спомена разтревожен, че в някой от следващите дни заминават за Дарданелите. О, боже! Струва ми се, че Първият лорд си представя някои неща по много особен начин. А някой ден ще вземе да превърне някоя от фантазиите си и в действителност. Знаете ли, мълви се дори, че имал нещо общо с потапянето на „Лузитания“. За да подтикне Америка да влезе във войната. Чули ли сте този слух, мис Джарвис? Все пак сте били един от невинните пътници, нали? А и майка ви е намерила там смъртта си. Като неутрална американка вие имате пълното основание да ненавиждате немците, нали?

— Опасявам се, че не съм съвсем наясно за кого говорите.

— За Уинстън Чърчил, Първия лорд на Адмиралтейството, разбира се. Голям хитрец. Което обаче не променя факта, че Лайънъл вече не е тук. — Този изблик вероятно прикриваше тревогата й по отпътуването на съпруга. Лицето й се зачерви и заизлъчва агресивност. Имаше искрящи тъмни очи и широка уста. Не бе нито красива, нито дори хубавка, но пък притежаваше жизненост. Ако се облече по-добре, ще изглежда по-симпатична, каза си Хети. Сега обаче носеше широк пуловер и безформена рокля, а прическата й всеки миг щеше да се разпадне. Тази жена определено й харесваше.

На обяда присъстваха само четирима души, Хюго и трите жени. Цялата маса искреше в сребро и кристал, отрупана с най-различни ястия. Очевидно не отговаряше на истината слухът, че в резултат на подводната блокада Англия е заплашена от гладна смърт. Поне обитателите на Лобърн не гладуваха. Хети изяде бързо супата и зачовърка без настроение рибата в чинията си. Бе твърде уморена, за да почувства удоволствие от храната. Не й се участваше също и в разговора на масата, макар че я засягаше пряко.

— Смятам, че лейди Флора можеше и да слезе при нас — обади се Кити. — Нима не я интересува предсватбената подготовка? И изобщо, Хюго, как стоят нещата, след като отпада мащабният план със Сейнт Маргарет? Хети, разочарована ли сте, че нещата се стекоха така?

— О, не, нали така и така изгубих всичките си дрехи и украшения? — От нея очакваха да прояви присъствие на духа, от друга страна обаче трябваше да даде израз и на съжалението от загубата. — Имах очарователна булчинска рокля, а към нея бе предвиден и воалът на моята баба. Сега обаче нямам нищо свое. Всичко е взето назаем. Впрочем благодаря ви, че в стаята ми са приготвени някои неща.

— О, няма нужда — отвърна Кити. — Но наистина трябва да ви вземем нови дрехи. Можем да идем заедно в един много добър магазин в Сайрънстър. Освен ако не държите на нещо съвсем специално от Фортнъм & Мейсън или Хародс, например.

— Не искам нищо специално. Разбира се, само ако Хюго е съгласен.

— Ситуацията в момента е такава — започна Хюго, който се хранеше с чудесен апетит, — че колкото по-малко шум се вдига, толкова по-добре. Мислех си за другата седмица, тук, в селската църква. Скромен, спокоен празник. След няколко седмици ще ме прегледат отново и след това се връщам обратно във Франция. Следователно всичко трябва да приключи колкото се може по-бързо. Ти какво ще кажеш по този въпрос, Хети?

— Разбира се — отвърна тя напрегната. — Да, разбира се.

— Трябва да призная, че приемаш тези неща съвсем хладнокръвно. Зная, че желаеше обядът да бъде извънредно тържествен, нали? А и майка ти много държеше на това.

— Сега вече ми е безразлично. Помпозността е тъкмо онова, което не искам. Все пак съм в траур, нали? Допускам обаче, че не съм единствената невеста в това положение.

Наложи си да вдигне очи и видя три чифта очи, вперени в нея. В погледа на Кити се четеше любопитство, примесено със съчувствие, погледът на Хюго пък бе напрегнат — дали в този миг си мислеше за леглото или пък за пари? Джулия изглеждаше направо смаяна — вероятно просто не вярваше на ушите си.

— Трябва да уредя всички формалности, преди да отпътувам за Франция — обади се Хюго и по този начин потвърди предположението, че мислите му кръжат около парите. — Трябва да си платя дълговете, а възнамерявам да купя и чифт ловни коне. Джулия, можеш да се огледаш дали някой не продава. Джулия е отлична ездачка, Хети. Тя поддържа конете във форма, докато ме няма.

Би трябвало да се досети и сама. Стройното, стегнато, тренирано тяло и тези дълги, тънки ръце.

— Къде да ги потърся, Хюг?

Не се обръщай толкова интимно към него! Та ти си само компаньонка на майка му, мина през ума на Хети.

— Пим може да те закара до Нюмаркит. Обаче имай предвид, че не искам в никакъв случай да са кавалерийска порода.

— Ще дойдете ли сега с мен? Ще ви запозная с Фреди — попита Кити.

— Той е само едно разглезено хлапе — изръмжа Хюго.

— Не е разглезен. Просто е оригинален. Ексцентричен. Ужасно го обичам. Но е извънредно чувствителен и поне засега — гласът на Кити прозвуча загрижено, — той е единственият наследник на Лобърн. А ако на теб и Лайънъл се случи нещо по време на войната, може да си остане и единственият.

— Наистина ми се иска да го видя — обади се Хети. — Но не може ли това да стане по-късно? Много съм уморена.

Масата и подът се разклатиха пред очите й. Почувства се замаяна — сякаш все още се намираше на борда на кораба. Притисна пръсти към клепачите си и почувства огромна потребност да се разплаче. Каква хладина, каква пресметливост! Нима в старинните английски родове разговаряха по този начин, щом станеше въпрос за наследника? Сякаш той бе някаква привилегия, достъпна единствено за тях! Пред вътрешния взор на Хети преминаха онези безпомощни бебета, привързани към кошчетата си, миг преди да бъдат запокитени сред хищните вълни. Изпълнена с ужас, тя осъзна, че кошмарът от нещастието с „Лузитания“ ще я преследва докато е жива. Кити скочи рязко от мястото си.

— Елате горе с мен, Хети. Извинете ни, моля. Трябваше да забележиш, Хюго, че клетото момиче все още не е в състояние да се среща с хора. Какво да ги правиш — мъже! Мисля, че единственото, от което се интересува Хюго, са неговите коне; за Лайънъл пък съществуват само книгите. Като е така, значи ние, жените, трябва да налагаме волята си. Което и правим.

Хети напусна помещението с помощта на Кити и едва тогава устните й се разтрепериха и очите плувнаха в сълзи.

— Поплачете си! — обади се Кити добродушно. — Може спокойно да дадете воля на истерията, ако искате. На ваше място повечето жени отдавна да са го сторили. Дълго се сдържахте, нали?

Налагаше се. Просто така трябваше.

— Знам, знам. Наблюдавам същото и у младежите в болницата. Те престават да се владеят едва когато престанат и крясъците на началството. Сега отивате да си легнете и ще ви дам приспивателно. А утре ще се престорим, че се виждаме за пръв път.

— Майката на Хюго…

— Лейди Флора може и да почака. Себична старица. Джулия я глези прекомерно. Хюго е също тъй себичен. Трябва да го държите в шах.

— Аз си мислех — той зарадва ли се… — заекна тя.

— Че сте оцелели ли? Зарадва се страшно и бе много благодарен.

— Заради парите ли? Брачният договор?

— И заради това, ако трябва да бъда честна. Позакъсал е малко — има куп дългове, а и играе твърде много. Освен това има слабост към Лобърн — както всички от рода Хазърд. Това се отнася и до Лайънъл, макар и не в такава степен, тъй като той е по-младият син. Трябва обаче да ви уверя, Хети, че Хюго държи особено много на вас. Когато се завърна от Америка, бе извън себе си от радост заради чудесното момиче, което е склонило да се омъжи за него. Едва дочака да се срещнете отново.

— И в този миг аз пристигам с вид на удавена котка.

— Е, да кажем, че не сте били точно онова миличко същество, което той се е надявал да види. Но всичко това ще отмине. Ще видите как ще ви вдигнем отново на крака. По време на нещастието вие сте загубили камериерката си, нали?

Хети само кимна, неспособна да произнесе нито звук.

— Ще решим и този проблем. Ще ви изпратя Ефи. Всъщност тя не ми трябва. Работя в болницата, а когато съм тук — в градината, нямам почти никакво време да се правя на хубава. Вие обаче трябва в най-скоро време да направите огромни покупки и да изненадате загубения ми зет. Тази сутрин вие с него добре ли се разбирахте?

— О, да, той се държа… мило.

— Ето, виждате ли? От какво се страхувате тогава?

Хети не отговори, но този въпрос я измъчваше от известно време. Всъщност какво я плашеше? Разглезената болна там горе ли? Лейди Флора? Или може би Джулия? Не, не се боя от никого, каза си тя. Не и след всичко, което съм преживяла. Може би Хюго няма да ме обикне никога, нито пък аз него. Но ще бъда лейди Хазърд, стопанката на Лобърн. Това е достатъчно. Дори предостатъчно за онова гладно момиченце от чифлика.