Ерик Боуман
Английска примка (7)

7.

СЪДЕБНО ПСИХОЛОГИЧЕСКО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

14 октомври 1980 г.

Обектът е бял мъж, деветнайсетгодишен. Баща неизвестен. Отношенията с все още живата му майка са враждебни. Работнически произход, голям брой престъпления като малолетен. Получил пълна стипендия за „Сидни Съсикс колидж“, Кембридж. Стандартните тестове за интелигентност показват гениален коефициент. Обектът е обвинен в непредумишлено убийство, предстои процес.

Обектът не проявява угризения за постъпките си. Изглежда свръхчувствителна личност с рязко отрицателни реакции към критика. Бързо прехвърля върху други вината за проблемите си. Демонстрира самолюбие, граничещо с мания за величие, и изобщо се държи враждебно. Много е вероятно нарцистично личностно разстройство и силна импулсивност, което е свързано с голям потенциал за агресивно поведение.

Обектът е в състояние да разбере обвиненията срещу него и да съдейства на защитата си. Не страда от психически заболявания, които в случай, че бъде осъден, биха свалили от него отговорността за извършеното престъпление.

Открито в бележника на инспектор Питър Хеншоу, Скотлънд ярд

По-очевидната истина, далеч не толкова привлекателна за популярните либерални разбирания, е, че закоравелите престъпни личности са краен резултат от решения, взимани изключително от самите тях. Обществото и средата в най-добрия случай са второстепенни фактори.

Следователно, всяко престъпно деяние, извършено от такива личности, трябва да се смята за доброволно и съзнателно. Индивидът трябва да понесе всички последствия за действията си според закона.

Подходящ пример е случаят с масовия убиец Уендъл Слайгоу.

Подчертан откъс от книгата „Престъпната нагласа“ на Ерин Кели, открита в нюйоркския офис, нает от Тери Кийс под името Хауърд Кърцман

Монтоун даде показанията си на първите пристигнали полицаи и им съобщи, че има сериозни основания да смята откритото от него престъпление за свързано със случая Макензи Денис. Филипс и Айхлър се появиха втори на местопрестъплението и потвърдиха правомощията му, както се беше надявал. Четиримата заместник-шерифи с готовност му помогнаха да запечата къщата и да отцепи района.

Бяха повикани подкрепления, които да установят командване и контрол на мястото. Въпреки че настояха да се свържат с началниците си преди да предадат местопрестъплението, шерифите се съгласиха да не влизат в къщата, докато пристигне нюйоркската спецчаст и бъдат решени всички проблеми с юрисдикцията.

Половин час по-късно се появи хеликоптерът на Мърфи, Пат Фийни и Франк Фонсека. Шерифите включиха радиостанциите си и ги насочиха към широк участък на плажа, западно от къщата. Мърфи съобщи на Монтоун, че скоро ще пристигне втори хеликоптер с трима души от ООМ.

По това време съфъкските началници вече бяха пристигнали заедно с детективите от местния отдел „Убийства“. След напрегната петминутна дискусия на верандата зад къщата местните се съгласиха да оставят нюйоркското управление да поеме нещата в свои ръце, защото спецчастта беше набрала скорост в разследването на случая Денис и защото познаваха репутацията на Монтоун. Никой от тях нямаше желание да го обвинят във възпрепятстване на изключително важно разследване.

Монтоун инструктира съфъкските детективи да се разпръснат и да претърсят района, за да открият вероятния маршрут на убиеца до къщата. После въведе вътре своята група — Фийни и Фонсека се заеха с горния етаж, докато той и Мърфи работеха долу. Не откриха следи от насилствено влизане или каквото и да е загатване, че сложната охранителна система е била прекъсната или заобиколена.

Когато останаха сами в спалнята му, Монтоун затвори вратата и тихо дръпна Мърфи настрани.

— Снощи спах с нея — каза той. — Тук. И сутринта пак, само че горе.

Мърфи мълчеше — не съвсем изненадан, но не и много радостен.

— Добре.

— Отсъствах около час и половина. Имам алиби за това време, шерифите бяха с мен в къщата на Денис.

— Това няма да е проблем.

— Майк, някой се опитва да ме прекара. Въпросът е личен.

— Защо?

— Няма да успеят да определят времето на смъртта до минутата. — Мърфи не отговори. — Ще открият спермата ми в трупа.

— Господи, Джими!

— Тя каза, че гълтала хапчета. Сега звучи глупаво, но тогава не изглеждаше никакъв проблем.

— Няма нужда да обясняваш.

— Убиецът я е проследил дотук от града. Навярно е онзи тип, когото прогоних от апартамента й по-миналата вечер. Той я е дебнел, Майк. Звънеше й. Снимал я е, прати й снимка по пощата, както и две заплашителни писма.

— Не знаех това — неангажиращо каза Мърфи.

— Проследил я е дотук, после е наблюдавал и изчакал да я оставим сама.

— Къде са Кийс и гаджето му?

— Тя се разболя през нощта. Сутринта към девет заминаха обратно за града.

— Ще трябва да им вземем отпечатъци.

— Въпросът е, че това е същият тип, който е убил Денис. Свалил му е пръстена и го е поставил на нейната ръка. Направо ми го размахва пред лицето.

— Да.

— Ще ти кажа още нещо. Той й е пратил първото писмо преди убийството на Денис. Трябва да е планирал всичко. Но откъде е знаел, че случаят Денис ще се падне на мен?

— Трябва да си помисля.

— Откъде е знаел, че ще се сваля с Холи, след като тогава още не я познавах?

— Мислиш, че ти си връзката ли?

— А на теб на съвпадение ли ти прилича?

— Не зная. Трябва да помисля.

— Въпросът е личен, Майк.

Мърфи запали цигара и отвори плъзгащата се врата към верандата. Съфъкските шерифи се разпръскваха, за да огледат съседен участък от плажа. Монтоун се зачуди дали ще разберат нещо от следите по пясъка на мястото, където двамата с Холи се бяха любили. А може би започващият прилив вече ги бе изличил?

— Имаш ли да ми казваш други добри новини? — попита Мърфи.

Монтоун си спомни.

— Преди да изляза, й дадох втория си пистолет. Трийсет и осем калибровия.

— Знаеше ли как да го използва?

— Да.

— Успя ли вече да го откриеш?

— Не.

Мърфи изгаси цигарата си.

— Какво да кажа на Пат и Франки?

— Можем ли да го запазим помежду си?

— Не зная, Джими.

— Можем да вземем трупа и да извършим аутопсията в града.

— И без друго щяхме да го направим — отвърна Мърфи, после замълча и сниши глас, като затвори плъзгащата се врата. — Да не би да разговаряме за укриване на веществени доказателства?

Мислите на Монтоун препускаха като преследвано животно.

— Не. Не.

Пат Фийни ги повика в дневната. Бе открил касетофона на горния етаж и го носеше с носната си кърпичка. Той го постави върху масата и посочи отпечатания отстрани на вратичката сериен номер на нюйоркското полицейско управление.

— Това да ти се струва познато? — попита Фийни.

— Мой е — отвърна Монтоун. — Снощи го взех със себе си. Беше в сака ми, в спалнята. Тази сутрин не съм го вадил.

Фийни и Мърфи се спогледаха. Фийни очевидно разбираше много неща. Предишния ден го бе видял заедно с момичето в участъка и интуитивно зае почтителна позиция към затруднението на колегата си.

— Искаш ли да чуеш какво има тук, Джими? — попита той.

Монтоун се поколеба, извади от джоба си химикалка и натисна бутона за пренавиване на лентата.

— Така ли стоеше този стол? — попита Фийни.

— Не — отвърна Монтоун. — Беше прекатурен. Качих се върху него, за да отрежа въжето.

— Така ли беше прекатурен? — каза Фийни, като постави стола на земята до трупа.

— Петнайсетина сантиметра надясно.

Фийни го премести.

— Сега как е?

— Добре.

Касетофонът изщрака. Монтоун отново използва химикалката, за да го включи.

Чу се съскане, последвано от кратко мълчание, после приглушено хълцане.

Нейният глас.

— Красотата… е лъжа.

Тя тихо плачеше. Можеше да произнася само по няколко думи наведнъж, после млъкваше, за да се овладее. Гласът й бе напрегнат, оставяше дълги паузи между отделните изречения.

— Вместо да уважавам природните дарове, които съм получила, аз позволих красотата ми да бъде използвана… от индустрия, изградена върху измама и експлоатация на женската емоционална уязвимост… Продадох физическите си дадености на най-добрия купувач като обикновена курва.

Последваха тихи, уплашени хълцания. Нито един от мъжете в дневната не помръдваше. Франк Фонсека излезе от една от спалните на горния етаж, за да им покаже нещо, което беше открил, но веднага млъкна, когато видя израженията на лицата им. Той седна на стълбите, за да чуе записа заедно с тях.

— Използваха образа ми, за да… всяват страх и несигурност… у другите жени… за да печелят от продажбата на продукти, от които никой не се нуждае и които са повече от безполезни. О, Господи, моля, моля…

Тя отново избухна в плач, напълно безпомощна от страх.

Монтоун бавно се отпусна на дивана и скри лицето си в шепи.

Чуха изщракване, когато записът спря, после още едно. Сега гласът й бе малко по-спокоен.

— Позволих да манипулират с физическото ми тяло в опит да насърчат мъжете да вярват във фантазии и измамни възприятия, които поощряват унизителна, измамна и безчовечна представа за човешката сексуалност. Признавам, че с доброволното си участие в този… заговор аз извърших престъпни деяния… и се облагодетелствах по начин, който сега възприемам като продажен и унищожителен за самата мен, за жените и за обществото.

Съжалявам за престъпленията си.

Миг по-късно се чу падането на стола и мъчителните й, отчаяни опити да диша.

— Изключете го — каза Монтоун. — Изключете го.

 

 

В шест и пет следобед Кийс вкара автомобила в гаража в сградата на Тайлър Ангстръм. В съответствие с плановете му действието на инжекцията, която беше поставил на Тайлър в колата, тъкмо започваше да отслабва и когато паркира на нейното място, тя се върна в съзнание.

Кийс повика портиера, за да му помогне да я придружат до асансьора и после до апартамента й, като подробно му описа загрижеността си за това колко болна изглеждала по време на дългото пътуване от Хамптън.

След като настоя тя да се свърже с доктора си, той пусна още едно успокоително хапче в чаша вода и натика Тайлър в леглото. Влезе в дневната, включи телевизора и седна със сандвич и диетична кола, за да изчака първите репортажи за „трагичната смърт на топмодел“.

Чудеше се дали полицията ще го повика, преди новината да се разпространи, после се обзаложи със самия себе си на парче от шоколадовата торта в хладилника на Тайлър, че въпреки емоционалния стрес от смъртта й, Монтоун ще запази достатъчно присъствие на духа, за да изпълни онова, което смяташе за свой дълг.

В един и половина му позвъни самият Монтоун, който му разказа какво се е случило.

— О, Господи, Джими! О, Господи! Не мога да повярвам.

— Видя ли някого, докато се отдалечаваше с колата? Някакви автомобили, паркирани по пътя към къщата? Някой пешеходец?

— Не си спомням. Господи Боже, тя беше — Кийс се разплака — толкова убедително, че почти си повярва. — Беше толкова красиво момиче. Съжалявам, съжалявам.

— Всичко е наред.

— Искам да кажа, ти как си, добре ли си?

— Не, всъщност не.

— Толкова съжалявам, Джими. Има ли някой около теб? С когото да можеш да поговориш?

— Да.

— По дяволите, защо трябваше да си тръгваме? Защо? Защо? Не е честно.

— Вината не е твоя. Нямаше откъде да знаеш.

— Не, изобщо не трябваше да я оставяме сама. Нали затова я заведохме там. Лекарите ходят при пациентите си — трябваше да повикам някой да прегледа Тайлър. В Хамптън трябва да има някой скапан лекар, който можеше да дойде при нея.

— Не трябва да се самообвиняваш — каза Монтоун.

Кийс положи усилие да сподави мъката си. Монтоун чакаше.

— Мога ли да направя нещо, Джими? Чувствам се толкова ужасно. С какво мога да ти помогна?

— Ще ни трябват вашите отпечатъци, твоите и на Тайлър. Ще ни помогнат да се оправим с онова, което сме открили тук.

— Разбира се.

— Не е спешно — по някое време през следващите два дни. Тя още ли е болна?

— Ужасно. Спа през по-голямата част от пътя. И сега спи. Повикали сме личния й лекар.

— Тогава елате, когато се почувства по-добре.

— Ами ти, момчето ми? Ще се връщаш ли днес в града? Искаш ли да ти правя компания?

— Имам много работа тук.

— Слушай, обади ми се по което и да е време, дори през нощта, ако искаш да си поговориш, да се поразходиш, да пийнеш нещо, каквото и да е. За теб съм винаги тук.

Монтоун мълчеше. На Кийс му се стори, че долавя първата пукнатина в стоическата му сдържаност и предположението му се потвърди миг по-късно, когато чу разтреперания му глас:

— Признателен съм ти.

Тери затвори, вдигна крака, изпука с кокалчетата на пръстите си и отхапа голяма хапка от шоколадовата торта, която бе оставил да чака до телефона, недокосната, докато не спечели баса си.

— Ммм. Струваше си да почакам.

 

 

Детективите от ООМ пристигнаха с втория хеликоптер, поеха контрола върху вътрешността на къщата и се захванаха на работа. Когато заснеха каквото им трябваше, Монтоун изчака заедно с Пат Фийни на задната веранда служителите от моргата да изнесат трупа. Мърфи се беше договорил с хората от съфъкското управление да откарат Холи в града и да я предадат на нюйоркския патоанатом, като наруши обичая си и благодари за безупречното им съдействие. Искаха шерифите да се почувстват оценени, за да няма изтичане на информация от тази посока — първите репортери вече започваха да пристигат, но полицейските постове ги държаха на повече от половин километър от къщата.

Монтоун и Фийни пушеха и гледаха към вълните, когато слънцето за първи път през деня разкъса мъглата и се показа.

— Сложил й примката и я изправил на стола. Завързал го така, че краката й едва да достигат до долу — каза Монтоун. — После допрял пистолет до главата й, може би моя пистолет, извадил лист хартия и я накарал да го прочете. Когато свършила, той съборил стола.

— И оставил касетофона да записва.

— Смъртта й е била бавна и мъчителна — рече Монтоун. — Той е искал да чуем как умира.

— Това е доказателство в полза на версията за самоубийство — отвърна Фийни.

— Драскотините по шията й са от опитите да разхлаби въжето. Колкото повече се е борила, толкова повече се е затягал клупът. А той е стоял и е гледал.

— Това копеле ще гори в ада, Джими.

Монтоун се мъчеше да се концентрира, пресяваше очевидните факти, опитваше се да подреди мозайката.

— Мислиш ли, че го е познавала? — попита той.

— Даже да е така, тя не споменава името му. А ми се струва, че е имала възможност.

— Може да я е уговорил, когато си е мислела, че няма да я убие.

— А може и да го е споменала. И той впоследствие да го е изтрил.

— А може просто да е била прекалено уплашена. Ще го прослушаме дума по дума, може да се е опитала да…

Монтоун подскочи, когато чу отвътре металическо дрънчене, и зърна през прозореца количката, която санитарите смъкваха по стълбите на входната врата. Той бързо се извърна — самата мисъл за това, че може да я натоварят в катафалката, разкъса сърцето му.

— Свърза ли се със семейството й? — попита детективът.

— Взех номера от модната й агенция. Разговарях със сестра й, тя живее в Сиръкюз. Поиска сама да съобщи на родителите си. Те са в Маями, възрастни хора. Бащата не е много добре със здравето. Сестра й каза, че довечера щяла да вземе самолет и да пристигне в града.

— Как се казва? — без да знае защо, попита Монтоун.

— Казва се Ерин. Ерин Кели.

— По-голяма или по-малка?

— По-голяма, предполагам. Стори ми се силна жена. И умна.

— Холи ми разказа за нея. Тя е психоложка. Можеш ли пак да й телефонираш и да й дадеш номера ми? Бих искал лично да поговоря с нея.

— Естествено, Джими. — Фийни замълча и запали нова цигара. — Франки казва, че по чаршафите горе имало сперма.

Монтоун не отговори.

— Приказвах с Майк — продължи Фийни, като му даде да разбере, че знае. — Как ще се оправим с това?

— Ще кажем истината.

— Искаш началството да научи, че си имал връзка с нея ли?

— Няма от какво да се срамувам, Патси.

— Не съм казвал такова нещо.

— Това е същият тип, който е очистил Денис. Няма начин да е имитатор, няма начин да е който и да е друг. Същият убиец. Същият случай.

Фийни изгаси цигарата си в парапета.

— Освен че не си спал с Денис.

— Какво трябва да означава това?

— Ей, това е реплика на началството, не моя.

— Какво означава това, Пат?

— Мислиш ли, че сега ще ти оставят случая, Джими? Ами ако научи пресата? Мислиш ли, че можеш да скриеш от тях? Направо ще те разпнат на кръст, човече.

— Стореното сторено.

Фийни, изглежда, съжаляваше за избухването си. Той мълчеше. Слънчев лъч проблесна по значката на един от шерифите, които вървяха по плажа.

— Ще те подкрепим, Джими. Каквото и да решиш да направиш, само кажи. Този скапаняк иска да ти извърти номер, а това означава, че предизвиква целия отдел. Наясно ли сме?

— Да.

Фийни отпусна ръка на рамото му, без да го поглежда, после се върна вътре.

 

 

На път за града Монтоун телефонира на лейтенант Коксън и капитан Дан Джейкс. Когато пристигна в осем вечерта, двамата го очакваха в участъка. Монтоун помоли Мърфи, който бе пътувал заедно с него, да присъства, докато разказва на началника им за връзката си с Холи Мюз.

Показа им поставения в плик за веществени доказателства пръстен, който бяха свалили от пръста на Холи, както и снимката с него от офиса на Денис. Показа им заплашителните писма, които беше получила, и им пусна записите от телефонния й секретар, разказа им за мъжа, когото бе прогонил от апартамента й. Описа им кога е била убита, как убиецът трябва да е знаел, че жената ще остане сама достатъчно време, за да може той да извърши престъплението си. Показа им снимка на група дървета на около четиристотин метра от къщата на плажа, единственото възможно скривалище в района, откъдето убиецът би могъл да наблюдава заминаването на детектива.

Те мълчаха почти през цялото време, лицата им бяха безизразни. Джейкс им каза, че ще трябва да изложи положението пред районния командир. Тонът им остана спокоен, Мърфи и Фийни не изразиха дружеската си подкрепа. Такава бе политиката на управлението — кариерата, ако не и животът на хората зависеха от запазването на равновесието. Джейкс помоли Монтоун, докато чакат решението, да прерови папките си със стари случаи, да провери за наскоро освободени затворници, да потърси престъпник, който може да се опитва да му отмъсти.

— Значи междувременно съм отстранен от случая, така ли? — попита Монтоун.

— Ти си спал с нея само веднъж, Джими — внимателно отвърна Джейкс. — Не сте били сгодени.

— Но пък си познавал и двете жертви — каза Коксън.

— Заподозрян ли съм?

Въпросът увисна във въздуха половин секунда по-дълго, отколкото би искал Монтоун.

— Категорично не — отсече Джейкс.

— Продължавай да работиш — нареди Коксън, видял реакцията на капитана. — Не разговаряй с репортери и, за Бога, стой настрани от телевизията.

— Ще съобщим ли, че случаите са свързани? — спря ги на вратата Монтоун.

— Изчакай — отвърна Джейкс.

— Питам, защото ако копелето разпространи записа й, както направи с Денис, и вероятността за това е много голяма, капитане, пресата ще ни изкара пълни идиоти.

— Миналия път изчака два дни, нали? — попита Джейкс.

— Да.

— Изчакай, докато не ти наредя.

Коксън последва капитана навън. Монтоун остана на бюрото си. Изтощението му тежеше като котва, докато разсеяно гледаше към изсипаното върху плота съдържание на кутията си за съобщения.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита Мърфи.

Монтоун поклати глава. Свежият спомен за Холи измъчваше сетивата му — гладката й кожа, чистото ухание на косата й. Беше се любил с нея същата сутрин, само преди дванайсет часа.

— Джими, трябва да се нахраниш. Ще донеса нещо, каквото поискаш. Може би по една супа.

Монтоун не отговори. Отдавна се бе научил да изхвърля от съзнанието си неизличимите образи на смъртта, които вървяха с работата му.

Увисналите й голи крака.

Но не и тази вечер.

Очите му пареха. Едва успя да фокусира погледа си и премигна към визитната картичка, която откри под купчина телефонни съобщения. Той се напрегна да проумее онова, което прочете.

— Джими?

— Кой е Питър Хеншоу? — попита Монтоун.

— Предавам се, кой е?

— Инспектор от Скотлънд ярд? — Монтоун вдигна картичката.

— Снощи идва да те види някакъв тип, но ти вече беше заминал. Може да е бил той.

— Защо не ми каза?

— Не знаех кой е. Айда се занимаваше с него.

— Айда — повтори Монтоун, като поклати глава.

Съобщението на гърба на картичката гласеше:

„Моля, свържете се с мен относно въпрос от известна неотложност.“

Имаше и местен телефонен номер.

Монтоун вдигна слушалката и го набра. Отговори му жена — телефонистка в голям хотел в центъра.

— Питър Хеншоу, моля.

Детективът изчака продължителното, досадно мълчание, докато телефонистката се свързваше със стаята. После прозвуча дрезгав мъжки глас, сякаш човекът бе спал.

— Питър Хеншоу.

— Господин Хеншоу, тук е детектив Монтоун от деветнайсети участък. Току-що получих съобщението ви.

— Да, детектив. Благодаря, че се обаждате. — Пауза. Той чу, че мъжът се опитва да се разсъни. — Зная, че е късно, но ще ви бъде ли възможно да се срещнем?

— Ще ми кажете ли за какво се отнася?

— За човек на име Терънс Кийс.

Монтоун разтри челото си. Главата започваше да го боли, мислите му се замъгляваха, губеше връзката.

— Не може ли да изчака до утре?

— Зависи само от вас.

Монтоун назова кафенето до хотела на инспектора и се съгласи да се срещнат след двайсет минути.

 

 

Улиците бяха хлъзгави от силен, мазен дъжд. Мърфи паркира под премигващ неонов надпис, докато Монтоун влезе в кафенето. Освен неколцина самотни посетители, заведението бе празно, безжизнено и през напуканите, зле изолирани врати се просмукваше същата влага, която беше опразнила тротоарите.

Старецът седеше с лице към входа в червено сепаре край стената в дъното. Когато детективът влезе, той вдигна ръка — изглежда, го бе познал. Мъжът се изправи: висок, леко прегърбен, слаб като бастун. Чисти, но видимо изтъркани дрехи. Голяма глава, запомнящо се лице: високи, широки скули, опънати и лъскави, светлосини очи, късо подстригана бяла коса. Той здраво стисна ръката на Монтоун и издържа погледа му, без да го предизвиква или да отстъпва.

— Ужасна вечер — каза Хеншоу.

— Мислех си, че сте свикнали с такова време.

— Нямам нищо против дъжда. Но тук той има някаква миризма. На метал или химикали. Сякаш изхвърляте в него мръсната си вода.

Монтоун седна от срещуположната страна на масата и си поръча кафе, като се бореше с връхлитащите го вълни на изнемога.

Хеншоу постави служебната си полицейска карта пред него. Когато англичанинът я отвори, детективът любезно я погледна.

— Често ли сте идвали в Ню Йорк?

— За първи път ми е.

— Още ли работите в полицията?

— Пенсионирах се. Преди пет години.

Мърфи влезе в кафенето, погледна към двамата мъже, привели глави над масата, и седна на бара.

— Инспектор — каза Монтоун. — Това май се равнява на детектив.

— Абсолютно същото.

Те мълчаливо изчакаха, докато сервитьорката поднесе кафето на Монтоун. Той си сложи две пакетчета захар.

— Не сте дошъл на почивка, нали, господин Хеншоу?

— Не.

Монтоун изчака.

— Вие го познавате — каза Хеншоу. — Кийс.

— Да.

— Преди години в Блакпул той уби жена.

— Разказа ми.

— Аз го арестувах — рече англичанинът.

— Жената под кея.

— Значи сте чули разказа откъм тази страна.

— Какво друго би трябвало да зная?

— Чели ли сте книгата му?

— Не.

Хеншоу погледна навън към пустите улици.

— От колко време работите в полицията?

— От дванайсет години. Първите пет от тях като патрул.

Старецът отново обърна очи към него. Монтоун се зачуди дали някога е виждал толкова силен и съсредоточен поглед.

— До онази нощ бях работил четиринайсет години. Бяха ме повишили в инспектор две години преди това. В онова градче нямаше много проблеми — само колкото да не ти доскучава. Онова лято имахме три убийства за два месеца. Жени. Проститутки. Престъпления с поразителна бруталност, с жестоко обезобразяване. От сексуален характер. Очевидно бяха дело на една и съща ръка и във всички случаи нямаше каквито и да е веществени доказателства. Някога водили ли сте такова разследване?

— Да.

— Никога не съм виждал нещо подобно, нито преди, нито след това. При нас не се случват много такива престъпления, поне по онова време не се случваха. Сега светът е друг, нали?

— Така изглежда.

— Онази нощ случайно бях на кея. Разхождах се, опитвах се да се поразсея. Чух писък някъде долу и се втурнах към плажа. Открих това момче Тери Кийс да лежи във водата недалеч от трупа. Каза, че бил пиян, че жената го нападнала. Когато я отблъснал, тя паднала назад и си ударила главата в каменния вълнолом. Твърдеше, че нямал представа за това.

— Приятелят му присъствал на инцидента. Всичко това трябвало да е шега.

— Беше пет сутринта. Не забелязах никого на километър и половина от мястото.

Ледени тръпки полазиха Монтоун.

— Беше ли пиян?

— Лъхаше на алкохол. Когато го закарах в участъка, вече беше достатъчно трезвен.

— Оказа ли съпротива?

— Не.

— Опита ли се да избяга?

— Сложих му белезници още преди да има такава възможност.

Хеншоу търпеливо изчака Монтоун да смели информацията и да обмисли въпросите си.

— Момичето проститутка ли беше?

— Модел на художници. Местно момиче. Много красиво. Никога не беше имало каквито и да е неприятности.

— Той твърди, че приятелят му им уредил да се срещнат.

— Този приятел, ако е имало такъв — отвърна Хеншоу, — изобщо не се появи.

— Вие ли разпитахте Кийс?

— Да. Показанията му изобщо не се променяха. Нито дума. Изслушах го да разказва историята десетина пъти. Пълно самообладание.

— Но не сте му повярвали.

— Смятам, че я е проследил под кея и я е нападнал. Когато му е оказала съпротива, той е станал груб и я е убил.

— Признал се е за виновен.

— В по-малко престъпление от онова, за което беше виновен. Защото знаеше, че това е единственият му шанс.

Монтоун си сипа в кафето малко мляко.

— Решили сте, че той е извършителят на онези другите убийства.

— Изобщо не повярвах на разказа му. Когато тичах към него под кея, видях, че хвърля нещо в морето. Той отрече. Накарах да претърсят дъното, но не открихме нищо.

Сега Хеншоу замълча, обхвана чашата си в длани и се загледа в черната течност.

— Другите три жени бяха намерени на открито, близо до обществени места, също като последната жертва. Убити с бръснач. Мисля, че е блъснал това момиче във вълнолома, защото се е съпротивлявало. И че тъкмо се е канел да се захване на работа.

— Значи смятате, че е хвърлил бръснача?

— Да.

Монтоун се замисли за миг.

— Бил е умно хлапе — каза той. — С тежко детство.

— И дълъг списък от престъпления като малолетен.

— Но се е поправил. Щял е да ходи в колеж, нали така? Получил някаква стипендия?

— Да.

— Тогава защо да се отказва от всичко това?

Хеншоу дълго и безизразно го изгледа с немигащи очи. Монтоун си представи как престъпниците се гърчат под ледения поглед на мъжа.

— Виждал съм го само веднъж. Само за миг, докато седях с него в онази стая за разпити. Когато не знаеше, че го гледам. — Инспекторът се наведе напред над масата и сниши глас: — Дъното изчезна. И заедно с него каквато и представа да сте имали за онова, което е човешката душа. Никакви граници. Нищо друго, освен мрак. Някога вглеждали ли сте се в такива очи?

Уендъл Слайгоу бавно крачи към него в гората. Големите му, изпъкнали черни очи…

— Да.

— Ето какво видях в онова момче. Не беше станал, а бе роден такъв. В този момент разбрах, че е извършил и другите престъпления. А когато видя, че го гледам, той разбра, че съм разбрал. И ми се усмихна. После това изражение изчезна от лицето му. Не каза нито дума.

Монтоун мислено постави до това изображение снимката на възрастния Кийс, когото познаваше — здравомислещ, приятен, уверен. Между двете като че ли нямаше нищо общо.

— Убил я е — каза Хеншоу, като се върна към въпроса на детектива, — защото е искал да го направи. И е смятал, че може да се измъкне безнаказано.

— Но не сте успели да го свържете с другите убийства.

— Нямах доказателства. Алибитата му бяха убедителни.

Монтоун отпи от кафето си.

— Лежал е дванайсет години.

— Осъдиха го на петнайсет. Условно освобождаване.

— Защо са му дали толкова дълга присъда?

— Един телевизионен репортер от Лондон се заинтересува от случая. Привлече вниманието на публиката. Мнението на психолога, който го прегледа, също изигра важна роля.

— Какво каза той?

— Тя. Че Кийс е опасен. Склонен към насилие. Страда от мания за величие. Външно не го проявява, но за него другите хора не са реални. Може да имитира човешко състрадание, но просто не е в състояние да го изпита.

Монтоун се замисли.

— И все пак — каза той. — Това е било много отдавна.

— Характерът на този човек не се променя, детектив. Навярно начинът, по който го изразява, е друг, но не и същността му.

— Подложили ли са го на повторен психотест?

— Кийс е почти гениален. Може да направи така, че заключението на всеки тест да съответства на онова, което иска да ги накара да повярват. Не това е най-важното. През тези дванайсет години той е усвоил методи и средства за извършване на престъпления. Точно на такива неща учат затворите като „Скръбс“, и повярвайте ми, Кийс усърдно е залягал над уроците. Затова се превърна в такава „звезда“. Това всъщност е неговото истинско творчество.

— И все пак. Всичко това са само предположения.

Хеншоу изглеждаше нетърпелив, почти ядосан. Той постави върху масата бележник и го побутна към Монтоун.

— Когато го освободиха условно, Кийс вече беше публикувал първата си книга. Онази за нещастното му детство, за това как станал жертва на обществото. Втората му книга вече беше под печат. Постоянно му звъняха кинозвезди, за да купят правата върху биографията му. Успя да накара пресата, либералите, всички онези важни клечки от издателските среди да се подредят на опашка пред стените на затвора.

Монтоун отвори бележника: изрезки от английски вестници, статии и снимки. Репортажи за Терънс Перигрин Кийс. Възхвали на успеха на поправителната система. Загубената душа на твореца, възвърната от милосърдието на институциите.

— Прекарах последните си пет години служба в Скотлънд ярд. Когато го пуснаха от „Скръбс“, вече се бях пенсионирал. По здравословни причини — имам диабет.

— Съжалявам.

— Както казах, Кийс използва времето в затвора, за да се преобрази. Да се излъска до блясък. Вече изглеждаше образован. И говореше много. Още отначало беше ясно, че е заблудил всички. Показваше се по телевизията. Гордостта на града. Наблюдавах го. Давах му да разбере, че съм там. Чаках да се прояви човекът, когото бях видял.

На Монтоун за първи път му хрумна, че Хеншоу може да е побъркан. Бе го наблюдавал и при други пенсионирани полицаи — животът им оставаше празен и те мъчително се опитваха да го запълнят. Внезапно почувства изтощението си двойно по-силно.

— Това не доказва нищо — каза той.

— Обърнете на следващата страница.

Кухня в бедняшко жилище — снимка от местопрестъпление. Труп на жена на средна възраст: коленичила, грозно отпусната с увиснали на пода ръце пред отворената вратичка на фурна. С извърнато настрани лице. Монтоун почти можеше да усети миризмата на газ.

— Рут Чадни, петдесет и три годишна. Живяла в Норуич. Шест месеца след освобождаването му.

— Каква е връзката?

— Това е майка му.

„Самоубийство. Кийс каза, че не знаел дали майка му е жива.“

Монтоун дори не можеше да го изрече — кафенето започна да се върти пред очите му, зави му се свят. Той постави ръка върху масата и притисна другата към челото си.

— Дванайсет години работила в консервна фабрика. Тиха, кротка женица, живяла сама. Същият онзи лондонски репортер проучи живота й и я определи като ужасната проститутка, за която писал в спомените си Тери.

— Оставила ли е писмо?

— Не бих го нарекъл така. По-скоро изповед. Как го измъчвала като малък. Защо се чувствала отговорна за престъплението му.

В стомаха му сякаш заудря чук. Монтоун погледна надолу, после се извърна в опит да скрие реакцията си.

— Разбира се, той имаше алиби и за онази нощ — продължи Хеншоу. — Малко по-късно замина за Америка. На творческа обиколка, доколкото разбрах. И тук се представил добре. Нищо не може да подправи по-добре някое парти от поправил се убиец.

— Това е било миналата есен.

— Остана тук два месеца. После се върна в Лондон, където отново го поех. Когато вестниците съобщиха, че заминава отвъд океана за цяла година, аз си събрах партакешите и го последвах. — Хеншоу замълча, забелязал реакцията на Монтоун. — Разбрах, че ви се е представил.

— Прави проучване. Пише книга.

— Може да ти е казал така, но не е дошъл да пише, синко. Кийс е седял в оная килия дванайсет години. Познавам мисленето му. Планира нещо. И повярвай ми, планирал го е до последната подробност, до най-малкото движение.

— Защо му е да идва тук, за да го прави?

— Сега Англия е прекалено малка страна за него, твърде е известен. Америка е огромно ловно поле. И той е дошъл да ловува.

Горещи сълзи пареха в очите на Монтоун и заплашваха да закапят по лицето му.

„Краката на Холи.“

Хеншоу отново прелисти страницата на бележника си. Снимка на Кийс, застанал зад Макензи Денис на някакво парти.

— Той ми каза, че са се познавали — рече Монтоун.

— Може да ти каже много неща.

— Това не е доказателство.

— Питай го къде е бил онази вечер.

— Зная къде е бил. С мен до осем часа. После на купон. С жена.

Монтоун вдигна поглед и Хеншоу за първи път видя мъката му. Студените му сини очи отговориха с изненадващо съчувствие.

— Такава беше и версията му за вечерите, в които бяха убити онези три жени в Блакпул. Всеки път с различно момиче. Те повтаряха думите му като папагали. Страхуваха се. Мисля, че ги е упоявал.

„Пустотата, изписана на лицето на Тайлър, докато потегляха от къщата на плажа.“

Изпълни го ярост и Монтоун откри опора, върху която да застане. Той сподави болката, избърса с длан очите си и отново погледна към Хеншоу.

— Добре ли си, синко? — попита англичанинът.

— Гледахте ли новините тази вечер?

— Не.

— Трябва да ви разкажа нещо.

 

 

— Ало?

— Тери, тук е Монтоун.

— Как си?

— Добре. Всъщност, търся Тайлър.

— Страхувам се, че спи. От аптеката пратиха някакво лекарство, което веднага я приспа, бедната.

— Знае ли за Холи?

— Още не съм й казал. Не мисля, че е достатъчно силна, за да го понесе.

— Докторът каза ли какво й е?

— Ами, честно казано, хапчета и червено вино. Изглежда, има проблем с това. Успявала е да го крие. Никога не съм я виждал в такова състояние.

Монтоун погледна назад към Мърфи, който бе седнал в сепарето при стареца.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Кийс.

— Не, благодаря. Ще позвъня утре.

— Добре. Бих ти предложил компанията си, момчето ми, но, изглежда, тази нощ ще трябва да се правя на медицинска сестра.

— Ще се оправя. Просто ще се опитам да поспя.

Кийс чу далечния шум на кафенето и регистрира ясно доловимата сдържаност, прокраднала се в гласа на Монтоун. Той протегна ръка и включи проследяващото устройство, което беше свързал с телефона.

— Така ще е най-добре. Стори ми се, че се обаждаш някъде отвън. Не си ли сам?

— С Мърфи съм. Излязохме да хапнем набързо.

— Добре. Някакво съобщение за Тайлър, Джими?

— Не.

— Почини си, чуваш ли?

— Ще се чуем утре.

Кийс затвори, натисна два бутона и прочете номера на телефона, от който се бе обадил Монтоун. Извади от портфейла си една от визитните картички, които беше откраднал от участъка, и набра друг номер, запазен в паметта на телефона.

— Полицейска централа.

— Тук е детектив Лопес, личен номер четири-седем-шест-девет, отдел едно-девет — каза той с мекия пуерторикански акцент на Лопес. — Трябва ми идентифициране на местен телефон, струва ми се в Манхатън.

Кийс продиктува номера на телефонистката.

— Това е вътрешен автомат. Намира се на Мадисън авеню деветстотин шейсет и пет.

На петнайсет пресечки. Трийсет секунди по-късно вече бе излязъл навън.

 

 

Докато Монтоун телефонираше, Мърфи се премести на масата при Хеншоу.

— Какво би казал, ако те види в Ню Йорк? — попита той, когато Монтоун се върна при тях.

— Той вече знае, че съм тук — отвърна англичанинът.

— Кийс беше там — съобщи им Монтоун. — Казва, че момичето спяло.

— Разговарял ли си с него? — попита Мърфи.

— Не — рече Хеншоу. — Обаче се погрижих да ме види. И се премести в друг хотел. Знаете ли къде е отседнал сега?

— Не — каза Монтоун.

— Ами ако те свържем с него? Например да уредим някаква среща и ти неочаквано се появиш?

— Можеш да носиш предавател — предложи Монтоун.

Хеншоу поклати глава.

— Нищо няма да постигнете. Не можете да го победите така директно. Просто ще се ръкува с мен, ще поговори за времето.

— А ти за какво би искал да разговаряте?

— Той е прав — намеси се Монтоун, като се мъчеше да се съсредоточи. — Ако онова, което казва за него, е вярно, най-добре е Кийс изобщо да не знае, че сме се срещали.

— Съгласен — отвърна Хеншоу.

— Ако е виновен, очевидно това е причината да се навърта около мен и разследването. Трябва да го задържим наблизо и да следим дали онова, което ни казва, отговаря на истината.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита англичанинът.

Монтоун написа нещо на гърба на визитната си картичка и му я подаде.

— Телефонирай в участъка два пъти дневно. Използвай това име.

— Чарли Скуайърс — прочете Хеншоу.

— Това е пенсиониран детектив от отдела, живее във Флорида. Ако Кийс се случи в участъка, не искам да чуе името ти.

— Ясно.

— И ти трябва да помислиш за прехвърляне в друг хотел. Ако се опитва да те следи, нека се поизпоти малко.

— Утре ще се преместя.

— Съобщи ни къде си, Питър. Може да се наложи да поговориш с някои хора.

Монтоун даде знак на Мърфи, който се измъкна от сепарето и се насочи към вратата. Монтоун и Хеншоу се изправиха.

— Много съжалявам за загубата ти — тихо каза англичанинът.

Монтоун не бе споделил със стареца чувствата си към Холи, само фактите. Но през годините Хеншоу беше съобщавал трагични новини на прекалено много семейства, съпрузи, приятели.

— Ако си прав за всичко това — с предрезгавял от вълнение глас отвърна детективът, — вече направи за мен повече, отколкото мога да ти се отблагодаря.

Той срещна за миг състрадателния поглед на стареца, после припряно излезе от кафенето преди него. Мърфи го чакаше с колата.

— Ще остана при теб тази нощ — каза той.

— Върви си вкъщи при Дона. Аз съм добре.

— Не, определено не си — възрази Мърфи, когато потеглиха.

Хеншоу излезе навън, вдигна си яката, за да се предпази от влагата, и закрачи обратно към хотела си.

По „Мадисън“ приближи такси, което намали скоростта пред кафенето. Отвътре Кийс за миг успя да зърне бялата коса на стареца, който завиваше зад ъгъла.

Мигновено пресмятане: Хеншоу и Монтоун са се срещнали.

Таксито спря. Кийс проследи с поглед инспектора, докато не изчезна в мрака.

„Ставаш прекалено самоуверен, старче. Почти започваш да ми пречиш.“

Помисли си дали тази нощ да не очисти и двамата. Лесна работа, но щеше да унищожи целия механизъм, който бе пуснал в действие. Целия му труд. Щеше да се наложи да изчезне и да започне наново.

Не. Категорично. Веднъж вече му бяха отнели всичко, бяха го лишили от гордост, собственост, надежди. Никога повече нямаше да го допусне.

„Ти имаш своя План. Изградил си го така, че да е сигурен, затова му се довери.

Позитивно мислене. Още откакто старецът се появи тук, ти знаеше, че няма как да не се срещнат.

Продължавай напред. За какво се тревожиш?

Те са просто полицаи.“

Постепенно възвръщаше увереността и спокойствието си. Мислено изброи възможностите: щеше да му трябва част от екипировката, която бе приготвил точно за такъв случай. И беше най-добре да я вземе веднага, преди да са му поставили опашка.

— Тук ли ще слезете? — попита шофьорът.

— Не — отвърна Кийс. — Хвърли ме до метрото.

 

 

Когато пристигнаха в апартамента на Монтоун, тъкмо минаваше единайсет часа. Монтоун провери телефонния си секретар и откри съобщение, оставено от Дан Джейкс — искаха да присъства на съвещание в кабинета на началника на криминалния сектор Бил Фоли на „Полис плаза“ номер едно в девет и половина на следващата сутрин.

Второто съобщение беше от Ерин Кели, сестрата на Холи, пристигнала в Ню Йорк по-рано същата вечер. Оставяше му номера си в хотела. Монтоун отиде в спалнята си, набра го и се свърза със стаята й.

— Госпожице Кели, тук е детектив Джеймс Монтоун.

— Да. Един от колегите ви ми предаде, че сте искали да разговаряте с мен — с енергичен и официален глас отвърна тя.

Монтоун се поколеба — всъщност не бе мислил точно какво иска да й каже.

— Аз водя разследването. Исках да изразя най-дълбоките си съболезнования на вас и семейството ви.

— Вие не ме помните, нали? — попита тя. — Разговаряли сме и по-рано.

— Съжалявам, аз…

— По телефона. Преди четири години разговарях с вас за книгата, която пишех тогава. Приказвахме за Уендъл Слайгоу.

Монтоун усети, че паметта му изневерява. Онези месеци след ареста на Плужека му се струваха като в мъгла — не можеше да си я спомни. Гласът й за миг му беше прозвучал познато, но реши, че просто му напомня за Холи.

— Не съм и очаквала да ме помните — каза тя. — Трябва да сте дали стотици интервюта за този случай.

— Вие сте психолог, нали? — попита той.

— Работя в университета в Сиръкюз. Преподавам съдебна психология. Книгата ми се казваше „Престъпната нагласа“. Струва ми се, че помолих издателите ми да ви я пратят.

Очите на Монтоун зашариха по библиотеката на стената.

Там беше. Той я свали от лавицата. Никога не я бе отварял.

Вътре откри посвещение:

„На Джеймс, с много благодарности за съдействието.

Ерин.“

После видя името си в списъка на хората, на които авторката изказваше признателността си.

— Да — каза детективът. — Сега си спомням.

Той отвори задната корица и погледна снимката й. Жената забележително приличаше на Холи. Лицето й се различаваше от съвършената симетрия на сестра й само с милиметри — разликата между изключителното и привлекателното. По-възрастна, трийсетина годишна, мъничко по-тъмна коса, лице, белязано от времето.

Нещо в изтощения му мозък се опита да направи връзка, но не успя.

— Бях в хижата си в Адърондак^[1], когато ми съобщиха. Върнах се вкъщи и взех последния самолет за Ню Йорк.

— Ясно.

— Щом вие разследвате случая, предполагам, смятате смъртта на Холи за убийство.

Искаше да й каже толкова много неща. Но бе толкова уморен, че не вярваше на инстинкта си.

— Бих искал да се срещна с вас, госпожице Кели.

— Отседнала съм в „Шератън тауърс“, в центъра. Стая седем-девет-пет.

— Тръгвам веднага.

 

 

Монтоун позвъни на Ерин по вътрешния телефон и я изчака в тих ъгъл във фоайето. Когато я видя да излиза от асансьора, той се изправи и закрачи към нея. За миг не повярва на очите си, реши, че се дължи на стреса, безсънието и отчаянието. Сърцето му се разтуптя при ирационалната мисъл, че отново вижда Холи, но когато се приближи до нея, зрението му се проясни.

Облечена спретнато, модерно, но по-консервативно от Холи. Висока, самоуверена. Същите морскосини очи.

— Детектив Монтоун — каза тя и протегна ръката си.

— Госпожице Кели. Моите съболезнования.

Тя изпитателно го изгледа. Почувства се прозрачен под погледа й, сякаш жената вече знаеше всичко. Той й даде знак да седне при него.

— Наистина си спомних, че сме разговаряли — каза Монтоун. — Намерих книгата ви.

— Добре. Никога не съм сигурна, че ги пращат, когато обещават да го направят.

Детективът се чувстваше напрегнат, прекалено официален и не знаеше как да се отпусне.

— Трябва да ви призная, че не съм имал възможност да я прочета — каза той.

— Не е и нужно. Вие лично сте го преживели. Не мога да си представя, че бихте пожелали отново да го изпитате.

— Не.

„Но се чувствам точно така.“

— Днес следобед, преди да дойда тук, телефонирах на родителите си. Те живеят в Маями. Преместиха се, когато постъпих в колежа. Холи завърши гимназия там. Изобщо не успях да свикна с тамошния климат. Във всеки случай, и двамата са доста зле със здравето. Определено не са в състояние да се подложат на това пътуване.

Долавяше болката в гласа й, но продължаваше да се удивлява на самообладанието й. Тя излъчваше сила.

— Госпожице Кели, исках да ви съобщя, преди да видите който и да е вестник или да чуете нещо по новините, че разследваме смъртта на Холи като убийство.

— За разлика от…

— Обстоятелствата може би предполагат, че сама е отнела живота си.

— Това не е възможно. Не и Холи.

— Съгласен съм с вас.

— Познавахте ли я?

— Да.

Той отново усети силата на изпитателния й поглед, който проникваше навсякъде и разбираше всичко.

— По-миналата вечер разговарях с нея — каза Ерин. — Каза ми, че се запознала с много важен за нея човек. Стори ми се обнадеждена и щастлива. На пръв поглед хората си мислеха, че нищо не й липсва, но тя никога не е имала късмет с мъжете.

И зад всичко това, неизреченият въпрос: „Теб ли е имала предвид?“

Той кимна, но не можеше да й отговори. Не и без да й разкаже всичко друго, а все още не знаеше достатъчно, за да е сигурен.

— Управлението ще направи всичко възможно, за да ви помогне — каза Монтоун, като извади визитната си картичка и започна да пише на гърба й. — Ще ви дам номера на клетъчния си телефон и пейджъра си.

— Ще й правят ли аутопсия?

— Това е стандартна процедура.

Когато престана да пише, той я погледна. Очите й бяха затворени. Хапеше си устните и се опитваше да сподави сълзите си.

Образът на Холи, легнала върху онази студена стоманена маса.

— Ужасно съжалявам — каза Монтоун.

Ерин неволно тихо изхлипа. По бузата й се стече сълза. Детективът се пресегна към нея и тя се вкопчи в ръката му. Той не беше в състояние да говори и полагаше всички усилия на волята си, за да не избухне също в сълзи. Постепенно Ерин овладя мъката си и задиша по-спокойно. После отвори очи, пусна ръката му и бързо избърса сълзите си.

— Трябва да уредя погребението — каза тя. — Имам адреса на една погребална агенция. Искаме да я погребем у дома. В нейния дом. Маями.

— Разбира се.

— Може ли утре пак да поговорим? Струва ми се, че сега трябва да си почина.

Ерин припряно се изправи, като се опитваше да запази самообладание.

— Позвънете ми по което и да е време — каза той.

Тя стисна ръката му и бързо се отдалечи към асансьорите. Монтоун се насочи към фоайето. Пътьом хвърли поглед назад и я видя да влиза в кабината сама, превита на две, с лице към стената.