Ерик Боуман
Английска примка (12)

12.

Скъпи Джими,

Един приятел ми каза, че животът ти нещо се стъжнил. Всъщност, както показва всичко, струва ми се, че направо се е прецакал. Може би сега осъзнаваш и признаваш пред света, че когато успя да ми попречиш да си върша работата, просто си имал КЪСМЕТ и че ти си най-големият неудачник.

Защото тоя щат няма смелостта да убива най-ужасните убийци, а именно мен, даже да са толкова лоши и толкова да го заслужават, колкото мен, и аз съм оня, дето ще се смее последен. ХА-ХА. Защото вече знам, че дори да прекарам остатъка от живота си в тоя лайнарник, ти си оня, който е измамен и преебан, а аз съм свободен.

Така и трябва да бъде.

В деня, в който ми попречи да си върша работата, ти подписа собствената си съдба. Не е ли странно как се обръщат нещата?

Моят приятел ми каза да ти предам, че трябва да понесеш отговорността за престъпленията си. ХА-ХА.

Ако наистина искаш да разбереш какво означава това, ще ти се наложи лично да ме питаш, освен, разбира се, ако не предпочиташ да си научиш урока от собствен опит. Пак.

Което така или иначе ще направиш.

Довиждане и КЪСМЕТ.

ХА-ХА.

P.S. Между другото, хареса ли ти да я гледаш как виси, докато спермата ти още е в нея?

Писмо, открито в килията на Уендъл Слайгоу Плужека в щатския затвор „Атика“

Директорът Гранвил прати двете писма по факса в дома на Ерин скоро след телефонния разговор с Монтоун. Двамата седнаха на масата в трапезарията и заедно ги прочетоха. Детективът реши на сутринта да иде до „Атика“, за да разпита лично Слайгоу. Ерин имаше лекции и докато Монтоун се върнеше, патрулните полицаи щяха да са постоянно с нея.

Полицай Лафльор стоеше на пост точно до входната врата, поставил пистолета си на коленете. Полицай Бостик седеше в кухнята и покриваше задния вход.

Ерин приготви кана лимонада и я изнесе на верандата. Тя изключи осветлението и двамата с Монтоун седнаха заедно, загледани към спокойната улица в топлата лятна вечер. Някъде в далечината излая куче. Пред къщата мина хлапе на велосипед. Ветрецът леко олюляваше високите брястове от двете страни на пътя.

— Мислех си за антиамериканските му писания — каза тя. — Защо ни е мразил толкова силно?

— Приказваше как в затвора всички гледали онези американски филми. Американска телевизия.

— Ние сме земя на изобилието. Представляваме всичко, което му е било отказано. Особено на едно бедно хлапе от Северна Англия. Възможности. Привилегии. Свобода.

— Мога да изпитам известно съчувствие към онова момче, на което са отнели светлото бъдеще — отвърна Монтоун. — Може да е бил невинен. Смъртта на момичето може да е била случайна. Но всичко, което е извършил след това, е въпрос на избор. Както ти пишеш в книгата си. И точно заради това искам да го вкарам в гроба.

— Ние не сме отговорни, Джеймс. Моята единствена вина е, че съм написала книгата. Ти просто си си вършил работата. Той е преследвал Холи, за да се добере до нас двамата. Изборът е бил негов, не наш.

Монтоун погледна към белезите от експлозията по ръцете си, синкави на бледата светлина. Сърцето му се сви.

— Тъкмо започвах отново да живея — каза той.

— Вината не е твоя, Джеймс.

— Не, Ерин, аз му позволих. Аз трябва да понеса тази отговорност. Трябваше да разбера, че е той. Виждах каквото исках да видя, защото ме увлече идеята, че пише книга. Тя ми хареса и аз не последвах инстинкта си. Това беше мой избор, само мой.

— Но никой друг…

— Моля те. Казвам ти какво чувствам.

Тя замълча и се замисли над думите му. После остави чашата си и хвана ръцете му.

— Ето какво исках да кажа: чувствата ти са съвършено нормални. И двамата я обичахме. И аз не те обвинявам.

Очите му се изпълниха със сълзи. Можеше само да кимне, за да изрази благодарността си. Ерин продължи да стиска ръцете му и двамата дълго останаха така, без да разговарят.

— Да живееш отново, означава, че трябва да почувстваш всичко — каза той. — Цялата болка.

— Което никак не е лесно.

— Същото ми каза и психотерапевтът.

— Ние, психолозите, сме много умни — отвърна тя.

Преди да си легне, Ерин нежно го целуна по бузата. Заедно с полицаите Монтоун заключи всички врати и прозорци и си легна в спалнята до нейната. От стаята й се чуваше бръмчене на вентилатор и докато се унасяше, той си представи, че долавя слабото й, постоянно дишане.

В девет часа на следващата сутрин Монтоун потегли с взетия под наем автомобил и стигна пред портите на „Атика“ малко преди единайсет. Позвъни на Мърфи в участъка и му обясни плана си. Денят бе започнал добре, но когато стигна по на запад, сивите надвиснали облаци обещаваха до вечерта да се развихри буря.

Както се бяха разбрали, преди да влезе, той набра номера на кабинета на Ерин в университета. Тя отговори — била свършила лекциите си и полицаите все още били при нея. Очаквала го да се обади и се канела да си тръгва. Монтоун й каза, че ще й позвъни пак на излизане от затвора.

Той показа картата си на входа и изчака пазача да я провери. Никога не беше идвал в „Атика“ — строг режим, последна спирка в щатската наказателна система. Загледан в огромните стени пред себе си, детективът се зачуди колко души е пратил там и не успя да се сети. Петдесет? Сто?

Пазачът отвори портала и го пусна вътре, като му обясни накъде да шофира. Мина между зловещите готически външни стени и паркира на кръгла отбивка, където го чакаше друг пазач, за да го придружи до кабинета на директора Гранвил в административната сграда.

Елдън Гранвил не го кара да чака. Висок, пълен, сериозен човек, той се ръкува с Монтоун и незабавно го отведе в гола стая, в която върху масата бяха оставени нещата, открити в килията на Уендъл Слайгоу.

Монтоун прегледа оригиналите на писмата, които беше прочел предишната вечер. Взе касетата, но отклони предложението да я изслуша там.

— Съжалявам, че трябва да ви покажа и това — каза Гранвил. — Открихме го в килията му.

Той му подаде фотоалбум с материали от местни и национални вестници, описващи изпадането на детектив Джеймс Монтоун в немилост. Смъртта на Холи. Прекратяването на неговите правомощия. Погромът в Маями. Критики на ролята му в разследването, включително яростна уводна статия в „Поуст“, настояваща ако не го обвинят в престъпна небрежност, поне да го изритат от полицията.

— Тери Кийс идвал ли е тук? — попита детективът.

— През последните две години Уендъл имаше само един посетител. Отказваше да се среща с всички други. Ето този човек.

Директорът му подаде снимка — зърнесто увеличение с лошо качество, показващо едър плешив мъж, седнал на квадратна дървена маса срещу Уендъл Слайгоу. Бе сниман отгоре и профилът му се виждаше частично — имаше гъста брада и огромни очила с квадратни рамки.

— Направена е по видеозаписа от камерата в стаята за свиждане. Казва се Джон Стивънсън. Журналист на свободна практика от района на Бъфълоу. Ето копието от молбата му за свиждане. Твърдеше, че пише книга за Слайгоу.

— Кога е бил тук?

— Идва на три пъти — отвърна Гранвил и му показа фотокопия от книгата за свиждане. — Веднъж миналия ноември. После преди около шест седмици. И вчера следобед. Не ни е създавал никакви проблеми и не е привличал вниманието. Водел си е много бележки, документите му изглеждаха истински. Решихме, че е онзи, за когото се представя.

— Давал ли е нещо на Слайгоу?

— Например касетата ли?

Монтоун кимна.

— Възможно е.

— На записа вижда ли се да си подават нещо?

— Страхувам се, че кадрите са едва през шест секунди. Икономии, нали разбирате. Внимателно го проучих. Тук се виждаше най-добре. Изглежда е знаел за камерата.

— По кое време идва вчера?

— В четири часа.

Монтоун си погледна часовника. Ерин тъкмо трябваше да се е прибрала.

— Искам да се срещна с него — каза той.

Директорът повика въоръжена охрана и го отведе през двора в сектора за строг режим, мрачна крепост, отдалечена от главните стени на затвора.

Монтоун зачака от едната страна на бронираното стъкло в стаята за свиждане. Един от пазачите отвори вътрешната врата.

Уендъл Слайгоу бавно влезе и настани грамадното си тяло на стола от другата страна. Дългата му черна коса беше оредяла, откакто го бе видял за последен път — замазана назад, с ивици бял скалп, лъщящ между кичурите. Беше си пуснал буйни триъгълни бакембарди. Същите някогашни очила с черни рамки над очи като на мъртва риба. Тънки устни, очертаващи дълга, плоска безизразна линия.

— Гадно изглеждаш — каза Слайгоу.

— Какво искаше той, Уендъл? Защо е идвал тук?

— А, искаше да научи всичко за теб, господинчо.

— Защо?

— Той те мрази почти толкова, колкото и аз.

— Ти какво получи за това?

— Донесе ми записа на гаджето ти. Хареса ми да си я слушам и да си бия чекии. Точно като в доброто старо време.

Той се изхили. На Монтоун му се прииска да разбие стъклото и да го удуши.

— Това ли ти беше печалбата? Една касета?

— Нали ти ми взе моите, гаден говнар.

— Какво му разказа, Уендъл?

— Че начинът да те пипне, е някое момиче. Че след онова, което направих с оная Шийла, начинът да те пипне, определено е някоя мацка, по която си падаш.

— Мамка ти.

Слайгоу се засмя и поклати глава.

— Той каза, че ще дойдеш. Копелето е умно, трябва да му го призная.

Монтоун се изправи и се приготви да си тръгне.

— Не трябваше да я оставяш сама, Джими.

Детективът извика на пазача да отвори вратата.

— Не казвай на никого и той ще те чака да отидеш там. Само да гъкнеш, и веднага ще я очисти.

Монтоун осъзна, че Слайгоу говори за Ерин.

— Третият път е най-гот — лукаво се ухили Плужека.

Монтоун се помъчи да скрие реакцията си. Той му обърна гръб, за да не му достави удоволствие с вида си. Пазачът му отвори и го изведе обратно на двора.

Детективът извади телефона си и бързо набра номера на Ерин.

Отговори му телефонният й секретар.

Замисли се. Можеше още да е на път към дома си. Може би бяха спрели да хапнат нещо.

Той се сбогува с директора и бързо излезе през портала, после настъпи газта към междущатския път.

 

 

Когато пристигнаха в дома й, видяха отпред един от заместниците на Лафльор и Бостик. Полицаят поправяше нещо под отворения капак на автомобила си. Отвътре се издигаше дим.

— Проклетата горивна помпа прегрява — измърмори той.

— Очаквам да ми позвънят — каза Ерин.

— Къде е Били? — попита Лафльор.

— Вътре е — отвърна другият полицай.

— Ще вляза заедно с вас, госпожице Кели — каза Бостик.

Те се заизкачваха по стъпалата пред входа.

— Може ли някой да ми помогне? — попита полицаят. — Вземи онези клещи и дръж скобата, докато аз вкарам вътре френския ключ.

— Естествено — каза Лафльор.

Той пъхна ръка и хвана клещите.

Полицаят измъкна от куфарчето с инструментите си войнишки нож и наръга Лафльор в меката тъкан под лявото му ухо. После го натисна под капака, докато престане да се движи, бързо вмъкна трупа на задната седалка и затвори вратата.

Ерин провери индикатора на телефонния секретар. Нищо. Чу Бостик да вика заместника си от стълбището:

— Били?

Никакъв отговор.

Ерин влезе в кухнята за чаша вода и забеляза, че вратата към мазето е открехната. Беше сигурна, че преди да тръгнат, са я затворили.

— Били, горе ли си?

Тя отиде до вратата. Поколеба се. Стомахът й се свиваше, но въпреки това я отвори.

В основата на стълбището лежеше полицай. Очите му бяха отворени и изцъклени, вратът му бе извит под невероятен ъгъл. На пода точно до него видя друг мъж. По бельо. В локва кръв.

— Госпожице Кели?

Тя се завъртя, когато Бостик влезе в кухнята.

Зад него нещо се раздвижи. Той замръзна, после се свлече на колене. Ерин зърна острието, след това другата фигура, втурнала се към нея.

Полицай.

Някъде иззвъня телефон.

 

 

Отново му отговори телефонният секретар и Монтоун не остави съобщение. Той настъпи газта и се понесе по свръхскоростната магистрала със сто и петдесет километра в час. Според следващия пътен знак до Сиръкюз оставаха сто и трийсет километра.

Позвъни в участъка и поиска да разговаря с Мърфи.

— Джими, опитвах се да се свържа с теб. Открихме нещо — каза партньорът му. — Миналия ноември Чарлз Харди си е открил сметка в Атланта и е наел апартамент с чек. Точно тогава Кийс е бил там по време на обиколката си.

— Претърсили ли са го?

— Преди около час намериха форда в подземния гараж.

— Кога е бил там?

— Според съседите е бил в сградата преди четири дни. Със случая се заеха феберейците.

— Майк, той е използвал още едно име. Джон Стивънсън от Бъфълоу. — Монтоун му прочете адреса от формуляра за свиждане. — Навярно има и банкова сметка. Посетил е Слайгоу в „Атика“.

— Кога?

— За първи път миналия ноември и после, когато се е върнал в Щатите, преди около шест седмици.

— Защо, за Бога?

— Сключил е с него нещо като сделка.

— Каква сделка?

— Слайгоу да му каже най-добрият начин да ме пипне. В замяна той да му даде копие от касетата със смъртта на Холи.

— Господи, Джими.

— И двамата копнеят да съсипят живота ми.

Последва продължително мълчание.

— Къде си? — попита Мърфи.

— На път. Връщам се при Ерин.

„Не трябваше да я оставяш сама, Джими.“ Монтоун не спомена, че Кийс се е срещнал с Уендъл предишния ден.

„Не казвай на никого и той ще те чака да отидеш там.“

— Той там ли е, Джими?

„Само да гъкнеш, и веднага ще я очисти. Третият път е най-гот.“

— Не зная.

— Джими, повикай подкрепление, вдигни полицията на крак.

— При нея вече има полиция. Телефонирай в Бюрото, после прескочи до Бъфълоу, Майк. Аз пътувам в срещуположната посока.

— Поддържай връзка с мен. И бъди внимателен.

Монтоун затвори и за последен път се опита да се свърже с Ерин.

Никакъв отговор.

Заваля и дъждът замъгли пейзажа. Рамото го стегна като зъбобол.

В два без петнайсет излезе от експресната магистрала през изход 36 и се насочи към улица „Сикъмор“. Мина покрай дома й — два патрулни автомобила отпред. Тъкмо се канеше да спре зад тях, когато осъзна, че колата на Ерин липсва.

Монтоун отби в уличката, изгаси двигателя и погледна към задния двор. Навсякъде другаде, освен пред нейната къща, се виждаха оставени за събиране пълни чували за боклук.

Той излезе навън и погледна през прозореца на единичния гараж. Празен. Отвори портичката на двора и тръгна към задната врата.

Извади пистолета и натисна бравата. Отключено. Отвори, вдигна оръжието си и влезе в кухнята. Никакви следи от готвене. В къщата не се чуваше нито звук. Монтоун мина през кухнята и отиде в дневната.

Вниманието му привлече премигващата лампичка на телефонния секретар.

Пресече стаята и се качи на втория етаж. Старите дъски на стълбището проскърцваха при всяка негова крачка. Той бутна вратата на спалнята на Ерин.

Завивките на леглото й бяха вдигнати. Върху голия дюшек лежеше разтворена карта. Монтоун се приближи и я погледна — регионална карта на централната част на щата Ню Йорк, включително недалечния Адърондакски парк.

С жълт маркер беше повторен път, водещ от Сиръкюз до район в парка, наречен Омагьосаната гора. До картата откри ксерокопие от подробно описание на пътя до „Убежището на Ерин“ — според разговорния стил, указания, които тя бе давала на гостите си за уикендите.

Когато вдигна листа, нещо падна от него върху картата.

Окървавен нокът, изтръгнат от корена. Лакиран с розов лак, като на Ерин. Навярно от безименен пръст.

„Той каза, че ще дойдеш. Копелето е умно, трябва да му го призная.“

Кийс беше използвал Слайгоу, за да го накара да отиде до „Атика“. Полицаите бяха мъртви. Бяха с нейния автомобил — представи си как англичанинът я натъпква в багажника.

До хижата може би имаше около три часа път.

Монтоун внимателно обмисли дали да не повика подкрепление. Бюрото веднага щеше да се задейства, но Кийс можеше вече да е стигнал в хижата — нямаше начин да го спрат по пътя.

„Не казвай на никого и той ще те чака да отидеш там.“

Щеше да я остави жива, за да го привлече там сам. При каквито и да е други обстоятелства нямаше да се поколебае да я убие.

Спомни си за родителите й на погребението на Холи. Не можеше да позволи тези хора да загубят и двете си дъщери.

Спомни си и последния съвет на Галиндес в болницата.

„Възмездие. Старият завет. Разчистване на сметките.“

Взе картата и ксерокса и слезе долу. Мина през кухнята и прерови чекмеджетата. От шкафа в трапезарията извади ролка тиксо. Нави нагоре крачола на панталона си и залепи за десния си прасец нож за месо.

Петнайсет минути по-късно отново летеше по скоростната магистрала, този път на изток към Ютика. Дъждът бе поотслабнал и леко ръмеше. Спря веднъж за бензин, стигна в Ютика в пет без петнайсет и пое на север по шосе 12. Няколко километра нататък пътят постепенно започна да се издига към западните подножия на Адърондак.

Малко преди шест пресече границата на парка и през следващите четирийсет минути пътят се виеше през планински гори. Ниско надвисналите облаци скриваха върховете и хребетите на планините и ограничаваха видимостта. Почти нямаше други автомобили. Когато наближи първия обозначен на картата на Ерин завой, дъждът започна да се усилва.

Осем километра нататък по тясното двулентово шосе беше посочено ново отклонение, този път надясно по черен път, навлизащ сред още по-гъсти гори. Нейната къща и езерото бяха начертани на картата километър и половина нататък.

Той отби встрани от пътя и скри колата зад дърветата. Излезе навън, включи клетъчния си телефон, за да го провери, и не се изненада, когато разбра, че е извън обсега му на действие. Докато прегрелият двигател прещракваше и пропукваше, детективът осъзна поразителната тишина, която го заобикаляше.

Слънцето за миг разкъса мрачната облачна покривка точно над хоризонта на запад и окъпа гората със златиста хоризонтална светлина. След по-малко от час щеше да е съвсем тъмно.

Тръгна по черния път между извисяващите се букове и ясени. Когато за първи път зърна хижата сред дърветата, Монтоун излезе от пътя и зави наляво. Покритата с борови иглички, мъх и гниещи растения земя заглушаваше стъпките му. Той прескочи малък поток, който се вливаше в езерото, и внимателно се прокрадна до границите на имота.

Къщата се намираше по средата на просторно открито пространство, построена върху скала, която плавно се спускаше надолу към малък пристан на езерото. Грациозна хижа от кафяви дънери със зелени кепенци и стръмен двускатен покрив, който се спускаше до земята. Десетина метра наляво имаше двуетажен плевник, също зелен.

Волвото на Ерин беше паркирано на пет метра от предната врата.

Монтоун продължи наляво, без да напуска укритието на дърветата.

Към езерото гледаха високи сводести прозорци. През един от тях се виждаше мъждукаща светлина. Вътре не се мяркаше никой.

Когато заобиколи така, че плевникът да го скрива от хижата, той излезе от гората и запълзя към него. Спря, за да успокои дишането си, извади пистолета от джоба си и свали предпазителя. След като се придвижи до най-близкия до хижата ъгъл, детективът огледа във всички посоки гората и после прозорците. Нищо не помръдваше.

Предпазливо изтича десетина крачки до къщата и се прилепи към стената. Като се плъзгаше наляво, той се привеждаше под всеки от прозорците, докато стигна до онзи, в който бе зърнал светлина. Монтоун се приповдигна и погледна вътре.

Видя главното помещение на хижата, просторно пространство с шестметров таван. В голяма каменна камина гореше огън. Очертана на фона на пламъците, Ерин седеше неподвижно с гръб към прозореца на стол до дълга дървена маса по средата на стаята. В сенките над нея висеше тръба, която водеше към нещо продълговато, провесено на закачалка за шапки. Интравенозна система.

Монтоун бързо се върна и заобиколи къщата, докато откри предната врата.

Нямаше друг избор. Той я отвори, поколеба се, заслуша се, после влезе вътре, насочил пистолета напред. Въздухът в хижата му се стори задушен и горещ.

— Добре, значи откри мястото.

Кийс стоеше пред Ерин до отсрещния край на масата и притискаше към слепоочието й дулото на полицейска пушка помпа.

— Влизай, влизай — каза той, като имитираше любезен домакин. — Как пътува? Картата помогна ли ти? Дошъл си сам, нали, Джими?

— Да.

— Само ти и аз, нали така искаше? Сега доволен ли си?

Монтоун не отговори.

— А как беше Уендъл? Добре ли мина свиждането? Ужасно място са това затворите, нали? Не са подходящи за човешко същество.

Главата му бе обръсната. Черната брада и изпъкналите предни зъби на Джон Стивънсън му придаваха вид на сатанински евангелист. Носеше хирургически ръкавици и с изключение на бронираната жилетка беше гол до кръста. Изпъкналите му мускули лъщяха от пот.

— Ти би трябвало да знаеш — отвърна Монтоун.

— Но ти никога няма да го разбереш. Това е жалкото. — В очите му заблестя неестествена енергия.

— Може да са те осъдили несправедливо, това не ми е известно. Но независимо в какво си се превърнал заради онова, което си преживял там, тя няма нищо общо с…

— Чакай, чакай, чакай. Честно ли мислиш, че като ми приказваш така, ще помогнеш с нещо на себе си или на нея? Ти не си глупак, нали? Знаеш точно какво си ми направил и защо. Не искам да слушам оправданията ти. Ти си виновен. И не мога да ти опиша какво удоволствие ми доставя да гледам как оставаш без всичко онова, което отне от мен.

Чула гласовете им, Ерин отвори очи, видя Монтоун и даде признаци на тревога въпреки силната упойка. Устата й беше залепена със сребристо тиксо. Ръцете й бяха завързани по същия начин за страничните облегалки на стола. Кървав бинт покриваше безименния пръст на лявата й ръка. Интравенозната тръба изчезваше под лепенка на сгъвката на ръката й.

— Застани до масата, Джими, извади пълнителя и остави пистолета си в ъгъла.

— Няма нужда да я нараняваш.

— Ще я довърша бързо, това е най-доброто, което съм готов да предложа, но само ако си добър приятел и правиш точно каквото ти казвам.

Монтоун отиде до масата на два-три метра от тях. Върху нея като прибори за хранене бяха наредени лист хартия, малък касетофон и ролка сребриста лепенка. Той извади пълнителя от Зиг-Зауъра и остави оръжието.

— Сега извади от пълнителя всички патрони, освен един.

— Какво й вкарваш в ръката?

— Да речем само, че не изпитва каквато и да е болка. И като се има предвид всичко, трябва да е благодарна за това.

Монтоун изкара четиринайсет патрона и в пълнителя остана само един.

— Хвърли ги в стаята зад себе си.

Детективът се подчини.

Като се погрижи поне два да паднат в камината.

— Седни, Джими. Върни пълнителя в пистолета и зареди.

Монтоун седна на масата и направи каквото му каза Кийс.

— Добре. Сега остави пистолета. Вземи лепенката и няколко пъти я увий около лявата си ръка и облегалката на стола. Точно така, хубаво и здраво.

Докато увиваше лепенката, Монтоун напрегна мускулите на лявата си ръка, така че да стане по-хлабаво. Той хвърли поглед към Ерин — натежалите й клепачи потрепваха, главата й неволно клюмаше.

— А сега се наведи напред, включи касетофона и прочети каквото е написано на листа пред теб. Високо и ясно, така че нашата публика у дома да те чуе.

Детективът прочете написаното на листа и се разтрепери от гняв.

— Джими, в кръвта на твоята възлюбена вече има сто милиграма демерол. Банката събира петстотин, което е повече от достатъчно, за да я прати при сладката й, еблива сестричка. Сега отново ще пусна системата и ще я оставя така, докато не свършиш да четеш.

Като държеше пушката притисната до слепоочието на Ерин, Кийс се пресегна и отвори клапата на системата. Монтоун натисна бутона на касетофона.

— Моето най-тежко престъпление е, че се смятах за добър човек. Че съм способен да върша само добро. Че съм недосегаем за злото. Защото това не е вярно за който и да е човек. А щом се превърнеш в роб на измамен идеал, ти въплъщаваш най-ужасното от онова, което отхвърляш. Ето в какво се превръщаш. Ето какво си.

Той избърса потта от челото си с трепереща ръка. Виждаше как в банката изплуват мехурчета с всяка следваща капка във вените на Ерин.

Кийс се усмихна и окуражително му даде знак да продължи.

— Аз удуших Холи Мюз, защото отхвърли сексуалните ми предложения. После подхвърлих улики, за да обвиня в това престъпление покойния си приятел Тери Кийс. Обвиних го и в извършването на другите убийства, за които общественото мнение несправедливо го осъди. Когато сестрата на Холи научи какво съм извършил, аз я доведох на това място и убих и нея. Повече не мога да нося бремето на тази тайна.

Всичко това е само мое дело. Единствената ми надежда е, че ако беше жив, Тери Кийс щеше да намери сили и да ми прости греховете спрямо него. Бог да се смили над душата ми.

Монтоун отново се наведе напред и изключи касетофона.

— А сега, Джими — каза Кийс, — вземи пистолета, пъхни дулото в устата си и натисни спусъка.

Монтоун погледна към Зиг-Зауъра, после към Ерин. Тя бе в безсъзнание. Главата й беше отпусната назад.

Зад тях се разнесоха два гърмежа, когато куршумите в камината експлодираха и звуците отекнаха в стаята.

Кийс трепна и за миг се вкамени. Погледът му се плъзна към вратата и прозорците.

С едно-единствено движение Кийс грабна пистолета си, прицели се и стреля.

Куршумът улучи англичанина в дясното рамо, парализира мускулите на ръката му и го отхвърли крачка назад. Пушката му се изплъзна и падна на пода под масата.

Монтоун протегна десния си крак и отлепи ножа от прасеца си.

С увиснала отстрани дясна ръка Кийс се отпусна на колене, яростно запълзя напред и хвана пушката с лявата си ръка, готов да стреля.

Монтоун сряза лепенката, задържаща лявата му китка, освободи се от стола и се хвърли към Кийс точно когато англичанинът вдигна пушката нагоре към Ерин. Детективът падна с цялата си тежест отгоре му и отклони оръжието така, че куршумът полетя към тавана. Кийс отхвръкна назад към шкафа и събори лавина от порцелан.

Монтоун отряза с ножа интравенозната система и изрита стойката. Наполовина пълната банка падна на пода и от тръбата потече серум.

Кийс с вой се втурна към един от сводестите прозорци и се хвърли през стъклото.

Монтоун бясно разряза лепенката, задържаща Ерин за стола. Провери пулса на шията й и откри, че е бавен, но постоянен. Взе пушката, изби остатъците от стъклото и изскочи навън.

Заслуша се — нито звук. Тръгна по тъмната кървава следа, която водеше към отворените врати на плевника. Зареди нов патрон в патронника на пушката и влезе.

Дълбок сумрак. Кървавата следа изчезваше. В плевника имаше достатъчно тъмни места. На телена кука от тавана висеше газена лампа, която с проскърцване се люлееше на вятъра.

Монтоун пристъпи напред, бавно се завъртя и погледна във всички посоки. В очите му се стичаше пот и той вдигна ръка, за да я избърше.

Кийс изскочи от мрака зад него с малка брадва в лявата си ръка. Острието одраска гърба на детектива, който отскочи настрани и стреля, улучвайки противника си в коленете. Той се строполи на пода, блъсна силно гърба си в стената на плевника и отскочи с вече безполезни крака и дясна ръка, целият в кръв, неспособен да помръдне. В последен изблик на яростна енергия англичанинът запрати брадвата към него. Монтоун се приведе и тя се заби в една от гредите зад него.

Кийс погледна към раните си, после вдигна очи към детектива.

— Само ти и аз — каза Монтоун.

Той зареди нов патрон и насочи пушката към лицето му над бронираната жилетка.

Англичанинът погледна към оръжието, после отново към Монтоун, чийто показалец потръпваше на спусъка.

— За Бога, моля те, Джими, недей, не ме наранявай повече, умолявам те.

Кийс отчаяно заплака. Монтоун дори не трепна.

— Млъквай.

Миг по-късно престореният страх изчезна от лицето на англичанина, заменен от мрачната му, коварна усмивка.

— Няма да го направиш, Джими — уверено каза той. — Ти не си убил Уендъл, когато си имал възможност. Не е в природата ти.

— Ти вече си мъртъв.

Монтоун стреля, презареди и отново стреля. После пусна пушката на земята навън и се върна в къщата.

Телефонната линия вътре беше прекъсната. Той извади иглата от ръката на Ерин, взе я на ръце, отнесе я в колата и внимателно я остави на предната дясна седалка. Ключовете бяха на таблото.

Седна зад волана, запали двигателя и изкара автомобила от гората обратно на пътя, като държеше едната си ръка на главата й, галеше я по косата и нежно й говореше.

Осем километра нататък, когато стигна до магистралата, Монтоун зави наляво, спомнил си подробност от картата й.

Минаха покрай табела с надпис „Омагьосаната гора, 1 километър“.

В далечината напред видя светлините на селище.

Ерин се размърда до него. Тя протегна ръка и силно стисна дланта му.

— Джеймс.

— Дръж се за мен — каза той. — Скоро ще стигнем.

Чу, че гумите застъргват по неравен селски път. Студеният въздух нахлуваше през отворените прозорци.

Внезапно му хрумна неканена мисъл. „В момента някъде се играе бейзбол. Под светлините. Под същото нощно небе.

Животът може отново да започне. Не сега. Не скоро.

Някой ден.“