Ерик Боуман
Английска примка (4)

4.

ВОДЕЩ: Там трябва направо да са се влюбили в теб.

КИЙС: Страхотното на американците е, че колкото повече ги обиждаш, толкова повече те обичат, стига да говориш като човек от горната класа. (Смях в публиката.)

Не, това е абсолютно вярно. Сигурно се проявява някакъв неясен инстинктивен спомен от колониалното им минало — мислят си, че това е гласът на властта.

(С акцент на човек от горната класа.) Не ни тревожи толкова незрялата поквара и агресивност на вашата култура, колкото фактът, че се отнасяте с такова неуважение към добрите обноски.

(Смях.)

Вярно е!

ВОДЕЩ: И ти си им казал това?

КИЙС: И много повече. Казвам ти, Бари, ако излезеш по телевизията там и дори далечно приличаш на Алистър Кук, те си мислят, че си гласът Божи. Можеш ли да си представиш какво би казал Господ, ако имаше тази възможност?

(Отново с акцент на човек от горната класа.) Да видим сега: Америка, да. Вие покварихте Третия свят, като изнесохте голия си материализъм, унизихте човешката трагедия, като я превърнахте в жалък спектакъл за вечерните си новинарски емисии, извратихте световните критерии за женска красота, като ги превърнахте в одобрение на анорексията, създадохте поколение от атлетични богати грубияни, които се подиграха със самата идея за спортсменство и научиха света, че всички проблеми могат да се решат под дулото на пистолета.

Хм. Не е зле за двеста години работа.

(Смях.)

И дори не ме карайте да споменавам за адвокатите им!

ВОДЕЩ: (смее се) И им каза всичко това, така ли?

КИЙС: Мили Боже, човече, някой трябваше да се опита да ги спре.

ВОДЕЩ: И скоро отново ще си при тях?

КИЙС: Следващата седмица. Нямам търпение. (Смях.)

Транскрибция на британската телевизионна програма „Късното шоу“ с участието на Тери Кийс преди второто му пътуване в Америка.

Навалицата пред ресторанта се виеше по Петдесет и седма улица и продължаваше зад ъгъла покрай кадифеното въже. Охраната беше проправила тясна пътека до улицата, така че знатните гости да могат да минават от лимузините си до входа. От стената над навеса в нюйоркската нощ се взираха идеализираните барелефни профили на четирите топмодела, собственички на заведението — Маунт Ръшмор^[1] с червило. Под тях сияеше името на ресторанта: „ЛИЦЕТО“.

Монтоун показа полицейската си карта и си проправи път до входа. Забеляза Тери Кийс, който го очакваше вътре, облечен в черен двуреден костюм и застанал до красива, мършава блондинка, половин глава по-висока от него. Тери го видя, каза нещо на охраната на вратата и мъжът махна на детектива да влезе във фоайето. Трябваше да викат, за да се чуят от гърмящата отвътре музика. Монтоун усети, че кухият екот пронизва ребрата му.

Блондинката се казваше Тайлър и не бе толкова млада, колкото изглеждаше отдалеч. По ръцете и краката й беше прилепнала плетена черна дантела и жената се поклащаше на високите си токчета, като нервно се усмихваше и се държеше за ръката на Тери. Изглеждаше достатъчно секси по своя си недохранен начин, но на Монтоун му се стори тъпа и се зачуди защо Кийс е с нея.

— Мисля, че Холи е вътре — извика в ухото му тя.

Единственото, което можеше да види пред себе си, беше тъмна маса олюляващи се тела и размахващи се ръце на дансинга. Тери постави ръка на рамото му и се наведе към него.

— Направо ужасно!

Монтоун се усмихна в знак на съгласие. Промъкнаха се вътре. Въртящи се светлини пронизваха мрака, светкавици осветяваха части от телата на танцуващите.

Половината от тълпата все още беше навън и Монтоун предположи, че вече надхвърля броя на поканените. А инспекторът от противопожарната охрана навярно пиеше на бара за сметка на заведението.

Зад дансинга се разкриваше просторна трапезария. Сумрачното осветление бе още по-слабо заради гъстия дим, около масите се трупаха групи хора. Тайлър ги поведе натам. Заобиколиха танцуващите и когато оставиха кънтящите тонколони зад себе си, разговорите отново станаха възможни. Когато очите им се приспособиха, можеха да видят повече подробности — повечето от присъстващите бяха млади или също като Тайлър отчаяно се опитваха да изглеждат такива и носеха обичайното черно облекло. Монтоун се запровира към бара, за да донесе напитки, докато Тайлър и Тери пазеха масата им.

Когато се върна, между столовете им се беше надвесила жена, обърната с гръб към него — тесни черни дънки, гъста кестенява коса, пръсната над черна копринена тениска. Той остави напитките и тя се завъртя. Тайлър каза нещо, което Монтоун не чу, и посочи към него.

— Здрасти — каза жената.

Изобщо не приличаше на снимката от корицата. Не носеше грим, само лек гланц за устни. Косата й бе разрошена, обикновена, нямаше я сложната прическа. Усмивката й изглеждаше искрена и топла. Сините й очи не излъчваха сексуалната предизвикателност на топмодела. „По-млада е, отколкото изглежда“ — помисли си той, докато се ръкуваха. Суха, хладна кожа, дълги пръсти, разумно къси нокти. Без пръстени.

— Мога ли да ви донеса нещо за пиене? — попита Монтоун.

Холи небрежно махна към бутилката бира, която държеше — „Не, благодаря“ — после се наведе към него, докосна го по ръката и заговори в ухото му:

— Аз имам чичо, който е полицай.

Той също се наведе към нея и тя наклони глава, като разкри съвършеното си ухо.

— Аз имам чичо, който е модел — каза Монтоун.

Холи скептично го изгледа. Може би си мислеше, че я подиграва.

— Наистина. Ед Санкола. Има магазин „Гигант“ в Рочестър. Викат му Големия Ед. Стар е, но се поддържа във форма. Обича да представя костюми за рекламите, които носи, в местния вестник. Хората влизат в магазина му и го разпознават. Винаги им казва: „Аз съм си най-добрият клиент.“ Това е репликата, която използва в рекламите си. Пуска реклами даже по кабелната телевизия. В Рочестър чичо Ед е звезда от изключително малка величина.

Тя се засмя, харесала историята му, после на свой ред се наведе към ухото му, като леко се докосна до рамото му. Монтоун усети аромат на свеж сапун и парфюм с мирис на цветя.

— Моят чичо е мъж на сестрата на майка ми.

— Майтапиш ме.

— Не, искам да кажа, че не ми е кръвен роднина — отвърна Холи, като леко го бутна с ръка.

— Слава Богу.

— Той е… как му казвате… е, приема жалбите.

— Къде?

— В Провидънс. — Тя отметна непокорен кичур коса от лицето си.

— На Роуд Айлънд ли? Оттам ли си?

— Родена съм там. Преместихме се във Флорида, когато бях в гимназията.

— Никога не съм ходил на Роуд Айлънд. Толкова ли е малък, колкото твърдят?

— Да не би да не вярваш?

— Винаги се изненадвам, когато го видя на картата. Мисля си, защо е тогава целият този шум?

— На Роуд Айлънд няма място за магазини „Гигант“ — каза тя. — Там Големия Ед няма да е на мястото си.

— Винаги може да открие магазин за джуджета.

Холи лукаво го погледна и отпи от бирата си. Монтоун сведе очи към масата. Блондинката — как ли се казваше, Тайлър? — се бе завъртяла на стола си и оживено бъбреше с ниска чернокожа жена, която детективът познаваше от телевизията. Тери не се виждаше наоколо.

Монтоун беше заслепен от фотографска светкавица. Приближил се изотзад, Кийс прехвърли ръка през рамото му и в този момент фотографът направи нова снимка.

— Там отзад е по-спокойно — прошепна му Тери и леко наклони глава наляво.

Монтоун погледна натам и видя отворена задна врата, която водеше към вътрешен двор.

— Пушиш ли? — попита Холи детективът, като отново се наведе към нея.

— Отказах ги.

— Искаш ли да подишаш чист въздух?

Тя погледна към вратата. Поколеба се.

— Искала си да разговаряш за нещо с мен, нали, Холи? — по-директно попита той.

Над лицето й се спусна тъмна сянка. Тя кимна и закрачи към вратата пред него. Кийс вдигна палци нагоре към Монтоун, който последва момичето навън.

Дворът беше почти съвсем пуст. Под огромни бежови чадъри се бяха събрали само няколко малки групички хора, но двамата можеха да разговарят спокойно и далечният екот на музиката почти не достигаше дотук. Холи спря до оградата, подпря тока на каубойския си ботуш на долното перило и си допи бирата. Видът й бе тържествен и резервиран. Монтоун застана срещу нея и зачака.

— Спомням си, когато залови онзи лудия — Плужека, нали така му викаха?

— Уендъл Слайгоу.

Тя нервно кимна.

— Често съм те гледала по новините. Трябва да съм прочела абсолютно всичко, написано във вестниците и списанията за случая. Не зная защо, но просто не можех да го изхвърля от главата си. Мислиш ли, че е странно?

— Много хора се чувстваха по същия начин.

— Сестра ми каза, че било нормално човешко любопитство. Даже написа за случая в една от книгите си. Тя е психоложка — вундеркиндчето на семейството.

— Ами ти?

— Аз бях високото, смешно момиче.

„Вече не“ — помисли си Монтоун.

— Тъкмо се бях преместила тук. За първи път живеех сама. Предполагам, че съм била и уплашена.

— Той е страшен тип.

— Колко души е убил?

— Петнайсет.

— Господи. Ти си познавал една от жертвите, нали?

— Полицайка — отвърна той. — Работеше под прикритие.

От месеци не се беше сещал за Шийла. Мъката трябва да се бе изписала на лицето му.

— Сигурно си се чувствал ужасно. Съжалявам.

Съчувствието й изглеждаше искрено. Монтоун кимна.

Тя извърна очи. Хапеше устните си. Нервно.

— Е, какво става, Холи?

— Чувствам се малко глупаво, че ти го разказвам. В сравнение с онази история, изглежда смешно.

— Кое?

— Предполагам, че е част от работата ми. Много момичета в този бизнес привличат хора, които ги преследват. Маниакални типове.

— Луди.

— Пишат ти писма, пращат ти цветя. Въобразяват си, че имат любовна връзка с теб.

— Виждат снимката ти и я възприемат като истинския човек.

— Точно така. Не разбират, че това е като на театър. Ние играем роли, но при някои хора това само задейства погрешни реакции.

— Този град е пълен с кретени, на които им хлопа дъската.

— Обикновено са безопасни.

— А какво прави точно този по-различен?

— Преди няколко седмици започнах да получавам тези обаждания. Когато съм си вкъщи, обикновено не отговарям, но ги чувам да се записват на телефонния секретар. Няма глас, онзи, който звъни, никога не оставя съобщение, но не затваря веднага. Чака доста време, повече от минута. Просто някой е там. Това… присъствие.

— Колко често се случва?

— Поне веднъж дневно. Отначало дори не забелязвах, просто превъртах на бързи обороти, когато нямаше нищо. След около седмица осъзнах какво става, когато онзи започна да се обажда по няколко пъти на ден.

— Номерът ти не е вписан в указателя, нали?

— Да.

— Чува ли се нещо на записите?

Тя се замисли за миг.

— Понякога уличен шум. Понякога… нищо.

— Ами дишане?

— Обикновено към края. Не е тежко, просто… — Тя му показа — бавно, съсредоточено дишане.

— Мъж или жена?

— Предполагам, че е мъж.

— Имаш ли някакви предположения?

— Виж, не искам да ме помислиш за наивна. Същото ми се е случвало и няколко пъти по-рано, просто си сменям номера и край.

— Добре. Какво тогава прави този случай по-различен?

Холи отново се поколеба.

— Сигурно се страхувам да не се разчуе. Възможно е този човек всъщност да търси известност. Сестра ми каза, че с това трябвало да се внимава.

— А ако отидеш в полицията и подадеш официално оплакване, има възможност информацията да се разпространи, това ли те притеснява?

Тя неохотно кимна. Очевидно съзнаваше, че го обижда.

— Сега приказваме като приятели, ти ме питаш за мнението ми — каза той. — Нито една твоя дума няма да излезе оттук, освен ако не пожелаеш. Нали така?

— Струва ми се, че мога да ти се доверя.

— Добре.

Успокоена, Холи бръкна в задния джоб на дънките си, извади квадратен бял плик с размерите на пощенска картичка и без да каже нищо, му го подаде. Монтоун внимателно го отвори и измъкна картичката за краищата.

Грижливо залепени букви с всевъзможна големина, изрязани от вестник: красотата е предателство.

Той завъртя картичката — на гърба й нямаше нищо.

— Кога я получи?

— Миналия петък — отвърна тя.

— Къде я намери?

— В пощенската си кутия.

Печатът на плика носеше дата от деня преди получаването. Кодът показваше, че обработването е станало в пощенската станция на Трето авеню между Петдесет и четвърта и Петдесет и пета улица. Монтоун знаеше, че в този клон се разпределят повече пратки, отколкото където и да е другаде в страната.

— В този район ли живееш?

Холи кимна.

— В центъра. „Трайбека“.

— Сама?

— Да.

— Някой друг има ли ключ за пощенската ти кутия?

— Не.

— Някога да си го давала на някого, за да ти прибира пощата?

— Не.

— Някога преди получавала ли си подобни неща вкъщи?

— Не.

— Имаш ли основания да подозираш някого? Някой от службата ти? Или пък старо гадже?

— Не се сещам за никого.

— Може би някой, когото си отблъснала. Помисли малко. Може дори да не си съзнавала, че го правиш — възможно е човекът да е изградил цялата фантазия в главата си.

Тя се замисли за миг.

— Всъщност, не. Хората си въобразяват, че моделите всяка нощ купонясват по клубовете или спят с рокзвезди. Но не е така — не можеш да попречиш на хората да си го мислят, просто работното ми време не го позволява. Обикновено ставам в пет сутринта и отивам да мръзна на някакво отвратително място.

Монтоун се усмихна.

— Не искам съчувствие, но през последната година почти не излизам.

— Откога живееш на този адрес?

— От около осем месеца.

— На много хора ли си го дала?

— Само на приятелите и семейството ми. Не получавам много поща вкъщи. За служебната си кореспонденция използвам кутия в пощата.

— Умно.

Тя сви рамене — типичен нюйоркски жест.

— Показвала ли си писмото на някой друг?

— Не.

— На приятелката си Тайлър?

— Тя не ми е приятелка, а рекламен агент.

— Може ли да го задържа?

— Разбира се. — Холи го наблюдаваше, докато детективът пъхна обратно картичката в плика и го прибра в джоба си. — Е, според теб има ли някаква връзка? Между картичката и обажданията?

— Вероятно, но не искам да насърчавам каквито и да е предположения, докато не разполагам с всички факти. Сигурно си съобщила за това в телефонната компания?

— Естествено. Като че ли ще направят нещо.

— Предполага се, че са длъжни да докладват в полицията — това е щатско и федерално престъпление.

— Проблемът е, че онзи никога не казва нито дума.

— Няма значение — щом те безпокои, значи пак е тормоз. И от компанията могат да проследят обаждането. — Монтоун извади химикалката и бележника си. — Когато пак ти позвънят, затваряш и набираш пет-седем, с което активираш проследяването.

— Наистина ли?

— Мога да го уредя. Какъв ти е номерът?

Холи му го продиктува.

— Въпросът е, че го смених само преди три дни. След като получих картичката. Изобщо го няма в указателя, а ето, че тази сутрин пак се е случило.

— Абсолютно същото ли?

— Да.

— По кое време?

— Към осем. Бях на снимки — чух го, когато се прибрах.

— Изтри ли съобщението?

— Не. — Очите й грейнаха от вълнение. — Ей, искаш ли да ти го пусна?

— Искаш да кажеш, веднага ли?

— Защо не? Освен ако представата ти за добро прекарване не е да се мотаеш сред тези супермодерни кретени.

— Мога да го пропусна.

— Измъкването от купона винаги е по-забавно от самия купон. Във всеки случай запознанството ми с теб е най-готиното нещо, което ще ми се случи тази вечер.

— Искаш ли да се сбогуваш с приятелката си? — попита той.

— Нали ти казах, тя не ми е приятелка. Ами твоят приятел?

— Почти не го познавам.

— Тогава да си плюем на петите и да вземем такси.

— Аз съм с кола.

— Полицейска кола ли? Винаги съм мечтала да се возя в полицейска кола.

— Детективски автомобил. Не синьо-бял.

— Под прикритие значи — още по-добре.

Тя го хвана под ръка и енергично го поведе през обраслия с бръшлян заден изход, който излизаше на дълга тясна уличка покрай ресторанта.

— Онзи твой чичо не те ли е возил из Роуд Айлънд?

— Не, нали ти казах — с престорено раздразнение отвърна тя. — Той не излизаше от участъка.

— Това не означава, че не е можел да шофира.

Седнал до прозореца в ресторанта, откъдето беше наблюдавал целия им разговор, Тери Кийс изчака Монтоун и момичето да излязат навън. Той се върна при Тайлър, която разговаряше близо до дансинга, отведе я настрани и й каза, че получил мигрена — да не се тревожи, вкъщи имал лекарство, но трябвало незабавно да го вземе — бързо се извини и напусна празненството още преди тя да успее да реагира.

 

 

— Какво е това? — попита Холи и посочи към ярко светещото устройство, закрепено за таблото.

— Светлинна аларма.

— Може ли да я включим?

— Не.

— Правилникът ли забранява?

— Нещо такова.

— Да не се използва за впечатляване на момичета — имитира официалния жаргон тя.

— Някой трябва да ти е показвал ръководството.

— В момента на служба ли си?

Холи седеше на предната дясна седалка със свити под себе си крака и с лице към него, напълно забравила за предпазния колан. Движеха се на юг по Седмо авеню.

— На повикване съм.

— Какво означава това?

— Ако имат нужда от мен, ще ме повикат. — Монтоун посочи към радиостанцията. — Ето. — После й показа пейджъра си. — Или с това. — Той извади клетъчния си телефон от вътрешния джоб на сакото си.

— Само протегни ръка и ще докоснеш някого. Що за пистолет е това? — Сакото му се беше разтворило и се виждаше кобурът на подмишницата му.

— „Зиг-Зауър“.

— Деветмилиметров ли?

— Да.

— Автоматичен?

Той я погледна.

— Да.

— Колко патрона побира пълнителят?

— Петнайсет.

— Мислех си, че са само с девет патрона.

— Това е другият модел.

— В полицията не ви ли карат да носите трийсет и осми калибър?

— Те бяха стандартните служебни пистолети преди. Докато не решиха, че се движим с огнева мощ, по-малка от тази на средния тийнейджър. Ти какво, да не би в колежа да си писала дипломна работа върху огнестрелното оръжие?

— Баща ми беше голям ловец. Винаги съм си падала по оръжията.

— С какво се занимава баща ти?

— Имаше магазин за килими. Сега е пенсионер. И не съм ходила в колеж. Както ти казах, сестра ми беше умната в семейството.

— Можеш ли да стреляш?

— Естествено. Като хлапе ме водеше на стрелбището.

— Ти още си хлапе.

— На двайсет и четири съм, старче.

— Изглеждаш на деветнайсет.

— Благодаря.

— За твое сведение, аз съм на трийсет и четири.

— Старец. — Тя се облегна назад и доверчиво му се усмихна.

— Известен ли ти е изразът „Младите не могат да оценят младостта“?

— Прекалено съм млада, за да проумея тази концепция, детектив.

— Нямам повече въпроси.

Двамата помълчаха, докато пълзяха сред трафика по „Таймс скуеър“. Монтоун крадешком хвърли поглед към нея. Светлините играеха по лицето й, обърнато към бурните вълни на нощния живот по улицата. Изразявайки някакво вътрешно чувство, на устните й се изписваше загадъчна усмивка, сякаш знаеше могъща тайна. Колкото и далечна да изглеждаше в този момент, Монтоун усети, че вътре в него падат някакви прегради и за първи път почувства, че между двама им може да се получи нещо.

Две таксита рязко набиха спирачки точно пред тях и едва не се сблъскаха. Шофьорите, единият азиатец, а другият западноафриканец, свалиха прозорците си и започнаха да си крещят, всеки на своя език. Когато движението зад тях се задръсти, Монтоун включи сирената. Шофьорите погледнаха към него и се стреснаха като джебчии, хванати на местопрестъплението. Те се скриха обратно в кабините на колите си и отпрашиха. Когато светофарът стана зелен, Монтоун потегли по „Бродуей“, надалеч от навалицата. И изключи сирената чак шест пресечки по-късно.

 

 

От апартамента на Холи, представляващ голямо помещение в югозападния ъгъл на петия етаж, се разкриваше гледка на запад към Хъдзън и на юг към Батъри. И на двете стени имаше високи прозорци със завеси. Монтоун я помоли да не включва осветлението и огледа и двете посоки, като се мъчеше да определи кой може да я наблюдава.

— Защо не си купиш щори? — попита той.

— Какво не бих дала дори само за един свободен ден за пазаруване — отвърна тя, когато се върна от кухнята с две чаши калифорнийско шардоне.

— Когато настъпи този ден, не забравяй да си избереш и малко мебели.

— Не си ли падаш по минимализма?

— Обичам да има къде да сядам.

— Никога не се задържам тук. Имам си легло. — Холи сви рамене, сякаш фактът, че това задоволява останалите й нужди, бе ясен от само себе си.

По дължината на Г-образното помещение минаваха носещи йонийски колони. Двамата се облегнаха един срещу друг и отпиха от виното си. Тя разсеяно гледаше надолу към пода. За миг като че ли забравиха защо са тук и мълчанието започна да става неловко.

— Да се досетя ли какво има в хладилника? — попита Монтоун.

Холи озадачено го изгледа, върната в действителността от идеята му.

— Давай.

— Бутилирана вода. Бяло вино. Сок от боровинки. Замразено кисело мляко. Витамини. Може би няколко кутии готова храна от съседния китайски ресторант. Маркова водка в камерата, навярно „Столи кристъл“. Опаковка купен от магазина лед. Една от онези ледени маски за лице. И няколко филма за фотоапарат.

— Погледнал си.

— Кълна се в Господ — невинно възрази Монтоун.

Тя го заведе в кухнята и отвори хладилника.

— Днес изхвърлих китайската храна — каза Холи и му показа всичко, за което беше споменал, наред с още няколко неща. — Как го направи?

— Виното беше очевидно — отвърна той, като повдигна чашата си. — В Ню Йорк всеки има бутилирана вода. Всяко момиче, което познавам, кой знае защо държи в хладилника си сок от боровинки. Ти си толкова слаба, че трябва да си позволяваш някои неща — например замразено кисело мляко.

— Обезмаслено.

— Водката е за гости. Видях фотоапарата, закачен ей там на вратата, и затова споменах за филми. Ледът е останал от последния път, когато си канила някого на по чаша, а това навярно е било снощи, ако се съди по мръсните чаши в мивката. Ледената маска за лице беше предположение, изхождащо от професията ти. Времето, което отделяш за гримиране, за сваляне на грим и така нататък, а и ранното ставане, за което ми спомена.

Тя отвори камерата и посочи с ръка.

— Аха! Забрави за замразеното пиле — каза Холи, като го извади и погледна етикета. — Очевидно и аз съм го забравила, тъй като е тук от около три месеца.

— Бях готов да се обзаложа, че си вегетарианка.

— Ъ-хъ. Напълно месоядна съм.

Тя пъхна обратно пилето и затвори вратата на хладилника.

— Умът ти постоянно ли работи така? — с престорена предпазливост попита Холи.

— Така е по-добре.

Тя леко смръщи чело, отново прехапа устни, после го поведе към обособената спалня в отсрещния край на помещението.

Кремавите чаршафи и пухени завивки на леглото бяха разхвърляни. По пода се въргаляха дрехи. Пред разкошна тоалетка с вградено огледало имаше един-единствен стол. Празен черен куфар на колелца стоеше на входа на гардеробната, очевидно между поредното пристигане и заминаване.

Холи седна на ръба на леглото и взе в скута си лъскав черен телефонен секретар. Индикаторът за съобщения мигаше.

— Тази сутрин е звънял два пъти — каза тя. — Запазих само едното обаждане.

Момичето включи апарата и мълчаливо зачака. Монтоун стоеше на разстояние от леглото, докато лентата се пренавиваше. Когато бе готово, Холи усили звука и вдигна показалец, за да привлече вниманието му.

Улични шумове — автомобили, клаксони, рев на автобус. Стъпки, гласове на минувачи. Висок ритмичен писък, повтарящ се четири пъти. Далечно изсвирване. Дрезгаво мъжко пеене, също далечно и странно изопачено. После бавното настойчиво дишане, което бе описала Холи, чуващо се над общата шумотевица. Накрая бавно затваряне.

— Пусни го пак да го чуя — каза Монтоун.

Тя пренави записа и повдигна апарата към него, когато детективът се приближи, за да го изслуша повторно.

— Уличен автомат. Определено в Манхатън — каза той. — На пресечка е — чува се как автомобилите спират и потеглят на светофара. Движението е достатъчно натоварено, за да има регулировчик със свирка. Наблизо няма строежи.

— Сигурен ли си, че е в Манхатън?

— До автобусна спирка, навярно на някой от булевардите — автобусът потегли право напред, без да завива.

Което свежда възможностите до… колко… само около хиляда телефона. Монтоун затвори очи и се замисли.

— Нещо в онова пеене да ти е познато?

Холи поклати глава.

— Сигурно е бил някой скитник.

— Бих искал да взема този запис.

— Естествено. — Тя извади касетата и му я подаде. — Някъде тук имам още един.

Докато ровеше в кутия от обувки до леглото, телефонът иззвъня. Холи замръзна на място и погледна към апарата, осъзнала, че без касета няма начин да чуе кой се обажда. Монтоун отстъпи назад към вратата, но тя му махна с ръка да остане, отметна коса настрани с изящно извиване на шията си и вдигна слушалката.

— Ало?… — Холи вдигна поглед към него. — Ало?… — Тя кимна с разширени очи и посочи към слушалката.

Монтоун допря показалец до устните си, тихо се приближи, взе слушалката от ръцете й и я вдигна до ухото си. Не чу уличен шум, само тежко мълчание и — точно както му го беше описала — усещане за нечие физическо присъствие. После бавно, преднамерено дишане.

— Тук е телефонната централа на полицейското управление — внезапно каза Монтоун. — Госпожо, това ли е човекът, който ви тормози?

Той протегна слушалката към нея и енергично закима с глава.

— Да — отвърна тя.

— Започваме проследяване. Всяко следващо неупълномощено обаждане на този номер ще доведе до арест и наказателни мерки. А сега, моля, затворете, госпожо. Ние ще довършим проследяването.

Монтоун се заслуша. Все още чуваше далечния уличен шум, но дишането беше спряло.

— Какво стана? — задъхано попита тя.

Детективът покри с длан слушалката.

— Мисля, че е хвърлил телефона и е побягнал. Даже не го е затворил.

— Наистина ли?

— Предполагам, че сме го уплашили до смърт.

Холи вдигна ръка към устата си, за да потисне нервния си смях. Сега помежду им имаше някаква дяволита, заговорническа връзка. През отворения прозорец се разнесе ниската сирена на речен влекач. Когато прозвуча повторно, Монтоун я чу и в слушалката. Той бързо отиде до прозореца и погледна навън.

— Какво има? — попита тя.

Детективът остави слушалката отворена и се насочи към вратата.

— Остани на телефона. Заключи след мен.

Монтоун се отказа от бавния асансьор и се втурна надолу по стълбището. Излезе от сградата и заобиколи от другата страна, като разкопча кобура на подмишницата си. После забави ход и небрежно пресече улицата към телефонния автомат, който бе забелязал от прозореца.

Слушалката беше внимателно оставена, а не захвърлена, върху стоманената лавица под апарата. Той я взе с носната си кърпичка и погледна нагоре към ярко осветения апартамент.

— Аз съм, Холи, чуваш ли ме?

— Да?

— Веднага се връщам. Отвори ми входната врата от домофона.

Смутено мълчание.

— Вече го направих.

Монтоун погледна надолу и видя, че предната врата на сградата тъкмо се затваря. Той пусна слушалката и се затича, като извади деветмилиметровия пистолет от кобура. Бравата не се завъртя. Детективът провери домофона, не видя името на Холи и натисна с длан всички бутони. Отговори му дрезгав мъжки глас, после се разнесе бръмченето на ключалката. Той блъсна вратата и се втурна в тясното фоайе, протегнал напред и надолу пистолета.

Опрял гръб в стената, Монтоун започна да се придвижва напред, като притаи дъх и се заслуша. Един-два етажа по-нагоре се отвори врата и в коридора се разнесоха тътрещи се стъпки. Огледа се наоколо. На стълбището не се виждаше никой.

Точно пред него бе кръглият прозорец на асансьора. Моторът бръмчеше — асансьорът се издигаше. Той спринтира нагоре по стълбището. От отворена врата на третия етаж струеше светлооранжева светлина. На прага стоеше сънен мъж на средна възраст по тениска и домашни пантофи — тътренето, което беше чул. Монтоун му показа полицейската си карта, махна с пистолета и човекът се прибра вътре, тихо затваряйки вратата зад себе си.

Детективът тичешком изкачи последните два етажа, мина покрай бръмчащия асансьор и се скри в тъмен ъгъл пред вратата на Холи. Асансьорът спря и утихна. Вратите се отвориха. Монтоун виждаше само малка част от кабината. Чу се изщракване, нещо вътре премести тежестта си. Той вдигна пистолета си и тръгна напред.

Отвътре изскочи сив плъх. Тежкото му тяло се клатеше на краката му, отвратителната му гола опашка се виеше отзад. Голяма свирепа котка се метна подире му и го блъсна в стената. Плъхът остана неподвижен, целият в кръв и парализиран от страх. Внезапно котката се завъртя и погледна към Монтоун с живите си, безстрашни очи. Когато вратите на асансьора се затвориха зад нея, плъхът отчаяно се обърна и дращейки с нокти по пода, се затича към мрака. Котката скочи след него и изчезна по стълбището.

Някъде далеко надолу се разнесе затръшване на врата, но детективът се отказа от преследването. Той прибра пистолета си в кобура, почука на вратата на Холи, каза й кой е и тя го пусна да влезе.

От покрива на сградата оттатък улицата Тери Кийс наблюдаваше с бинокъла си влизането на Монтоун в апартамента. Този път се докоснаха — той загрижено постави ръка на рамото й, а тя притисна длан върху неговата в търсене на утеха.

„Отлично си паснаха. Направо са създадени един за друг.“

Двамата продължиха да разговарят. Монтоун я отведе до прозореца и й посочи надолу към телефона, после към входната врата. Очевидно й описваше маршрута си.

Кийс трябваше да остави бинокъла и да полежи неподвижен, когато детективът погледна към него. Изтече цяла минута преди отново да се надигне над ръба на покрива.

Монтоун я разпитваше. Момичето клатеше глава, сочеше към домофона на стената до вратата и му показваше как е пуснала в сградата човека долу. Кийс се зачуди дали й е разказал за плъха.

Изминаха петнайсет минути, докато двамата изпиха още по чаша вино, за да се поуспокоят. Кийс нямаше нужда да ги чува, за да следи разговора им — неговата стратегия за безопасност, нейната самоувереност, докато му показваше трите ключалки и съвършеното резе на вратата.

После Монтоун й даде визитката си, като записа върху гърба й домашния си номер. На сбогуване нейната ръка отново намери неговата, докато неловко го целуваше по бузата.

Когато Холи заключи вратата след детектива, Кийс остави бинокъла, претърколи се по гръб и се разсмя толкова силно, че се задави, очите му се насълзиха и трябваше да покрие устата си с длан.