Ерик Боуман
Английска примка (6)

6.

Единственият ми спомен от баща ми: на четири години съм и лежа в едностайния ни апартамент в Блакпул, докато Карън, майка ми, обслужва мъжа на леглото до креватчето ми. Той носеше тъмнозелена униформа и хвърли шапката си на пода до мен. Светлината на свещите хипнотично се отразяваше в месинговата й емблема.

Беше американец, професионален войник. Не зная името му и образът му е замъглен от митовете на Карън за него. Тя твърдеше, че три години по-рано двамата се влюбили и в резултат съм се появил аз. Идваше от време на време в Англия и често й пишеше, макар че никога не съм виждал писмата му. След като се уволнял, каза ми Карън, имал намерение да постъпи в полицията в някакъв голям американски град и тогава сме щели да се преместим при него.

Звуците, които издаваха, ме плашеха, но лежах съвсем тихо, при това основателно, защото ако започнех да хленча, докато се чукат, Карън щеше да ме заключи във водопроводната шахта в стената на спалнята и тормозът отново щеше да започне. Чаената лъжичка, нагорещена върху котлона, който ни служеше за кухня, беше любимото й възпитателно средство.

Когато свършиха, Карън се замъкна до тоалетната в дъното на коридора. Мъжът се претърколи и погледна към креватчето ми. От него лъхаше на алкохол и секс.

Попита ме за името ми. Аз го попитах дали ми е баща. Той се засмя, оголвайки дълги, неправилни зъби.

Прошепна ми, че Карън му била казала тайната и искал да я сподели с мен, но трябвало да обещая да не я издавам на никого. Съгласих се.

— Твоят татко е Дяволът — рече мъжът.

Той остави на креватчето шепа монети и каза, че това щяла да е нашата малка тайна. Никога повече не го видях.

Откъс от „Човек от равнините“, Перигрин Кийс

Тери Кийс изчака в колата, когато спряха за малко пред жилището на Монтоун, за да си вземе багажа. Двайсет минути по-късно пътуваха на изток сред оредяващия нощен трафик в петък вечер по лонгайлъндската магистрала. Прозорците бяха отворени, по радиото предаваха бейзболен мач от Западното крайбрежие, студеният нощен въздух свободно циркулираше в купето.

Магистралата минаваше покрай стария квартал на Монтоун, близо до моста „Уайтстоун“ — мрачна, грозна гледка. Къщите, повечето евтини следвоенни постройки, бяха порутени и малцина от собствениците притежаваха гордостта или парите, за да ги поддържат.

— Израснал си тук, нали, Джими?

— Точно така.

— Връщаш ли се често?

— Само пътьом. Нямам много щастливи спомени.

— Прилича на квартала, в който израснах аз.

— Малко хора успяват да се измъкнат оттук.

— Ти как успя?

— Със стипендия за хокей. В малък колеж в северната част на щата.

— Семейството ти още ли живее тук?

— Баща ми е мъртъв. Майка ми отдавна се премести в Тампа.

— Братя и сестри?

— Само дете съм.

— Виж ти. И аз — каза Кийс. — С какво се занимаваше баща ти?

— Беше инженер-химик — отвърна Монтоун. — Участваше в екипа, който създаде стиропора.

— Това трябва да им е донесло цяло състояние.

— Не и на него. Патентът беше собственост на компанията. Те бяха просто наемни работници.

— И какво получи в крайна сметка?

— Рак на черния дроб. Почина, когато бях четиригодишен.

— Не ти е било лесно.

— Не.

— И аз не познавам баща си — рече Кийс. Седеше с крак, вдигнат на таблото и идващите насреща автомобили от време на време осветяваха лицето му.

— Как така?

— Ами майка ми просто не знаеше от кого съм. Имало доста кандидати, но тя, изглежда, не успяла да реши кой точно е хвърлил семето. В моментите си на просветление твърдеше, че бил американец.

— Жива ли е?

— Честно казано, не зная. За последен път я видях на дванайсет години — тогава се подписа, че ме поверява на грижите на държавата. Толкова беше друсана, че даже не разбра кой я целува за сбогом.

— И си влязъл в системата.

— Приемни домове. Затвори за малолетни престъпници. Кратки, но изпълнени с преживявания престои на улицата. Доста мрачничко — всичко е описано в книгата ми, ако те интересува.

— Взех я със себе си — каза Монтоун и кимна към сака си на задната седалка. — Още не съм имал възможност да я отворя.

— Малко леко четиво за плажа — отвърна Кийс. — Не знаех, че имаме толкова много общи неща.

— Спортът, ето какво ми помогна. Треньорът се заинтересува от мен. Наистина успях да пробия.

„Да, успял си. И после още много, много пъти.“ Полускрит в сянка, Кийс го наблюдаваше с немигащи очи.

— Майка ти проститутка ли е била? — след поредното мълчание попита Монтоун.

— Този термин предполага определено равнище на професионална насоченост, каквото бедната жена всъщност не притежаваше. Професионализмът й убягваше. „Проститутка“ е едно стъпало по-нагоре.

— Съжалявам.

— Идеята за баща американец ме вълнуваше. Фантазирах си всякакви неща за това, какъв може да е бил. Герой от войната. Международен шпионин. Кинозвезда. По едно време даже успях да се убедя, че е Стив Маккуин и че тогава е снимал военен филм. Толкова силно влюбен в мама, че след снимките идвал вкъщи с униформата. Тя беше работила веднъж като статистка за някакъв филм, който снимаха в Манчестър, и спокойно може да се е чукала с някого от екипа. Навярно с електротехника.

Монтоун внимателно слушаше, изненадан, че Кийс не изглежда озлобен. Но не изглеждаше и да му е забавно.

— Нали знаеш, там филмите оформяха светогледа ни — каза Тери.

— И тук.

— Но ти вече си живеел сред тези модерни чудеса — те само са подсилвали онова, което си виждал всеки ден. Нашата малка империя беше срината със земята. Мечтите ни се изчерпаха и американските филми ни дадоха цяла нова действителност. В затвора не гледахме нищо друго. Направих проучване по този въпрос.

— И?

— Ще останеш удивен. Америка дава на света много повече, отколкото съзнаваш. Тук не можете да го видите, Джими, изолирани сте. Някога бил ли си отвъд океана?

— Не.

— В Лондон гледат „Футбол в понеделник вечер“. Съвсем близо до Кремъл има „Макдонълдс“. Ем Ти Ви управлява Третия свят. Сърцето на Европа не е по-голямо от Тексас — вие ни превъзхождате. Кино, телевизия, мода, музика, хранителни стоки — вече всичко започва оттук.

— Но вие имате история, традиции.

— А американската масова култура е истински валяк, на волана на който е Мики Маус. Без конкуренция. „Историята“ няма никакъв шанс. Повече хора знаят кой е Майкъл Джексън, отколкото кой е президентът на собствената им страна. Французите все още се съпротивляват, естествено, но войната е свършила. Евро Дисни вече е там.

Известно време пътуваха в тишина. Минаха покрай отбивките за „Кенеди“. Кийс бе приятен спътник и с него мълчанието не беше неловко — той оставяше разговора да се приспособява към ритъма на пътя.

Към дванайсет без петнайсет стигнаха отбивката за монтоукската магистрала. Следвайки писмените указания на Холи, те се насочиха на юг към океана покрай Уотър Мил, излязоха от магистралата и поеха по лъкатушещи второстепенни пътища, които минаваха покрай огромни имения, вили, скрити зад високи стени, и горички стари дървета.

Откриха къщата в края на пясъчна алея, модерна триетажна комбинация от стъкло и дълги дървени греди, издигната на скала точно над широката плажна ивица, заобиколена от двор, небрежно допълващ естествената земна покривка и водораслите. Пристигането им задейства активиращите се от движение светлини над гаража. На отбивката беше паркирана колата на Тайлър, последен модел БМВ.

Тайлър ги посрещна на входната врата и ги въведе в огромен вестибюл. Когато го целуна за добре дошъл, Монтоун усети леко кисел дъх на червено вино и съвсем слабо загатване за марихуана. Изглеждаше малко нестабилна на босите си крака. Носеше свободна, пъстра роба и все пак успяваше да изглежда навлечена, което допълваше първоначалното му впечатление от предишната вечер, че жената е малко смешна. Тери, изглежда, я харесваше, поне физически, което караше детектива да смята, че навярно няма никакви задръжки в леглото.

Докато ги водеше през кръглата дневна, разположена на по-ниско равнище и претъпкана с бели кожени дивани и претенциозни произведения на изкуството, Тайлър бъбреше за „великолепната къща“ и „превъзходното й изложение“ и им обясняваше, че прочутият фотограф и неговият архитект се били съветвали със специалист по някакво мистично китайско изкуство, наречено „фен шуй“. И тогава на малкия балкон над тях се появи Холи.

— Построил я е, за да има къде да си води гаджетата, когато жена му отсъства — каза тя.

— Детски приказки — измърмори Тайлър.

— И ти ли си била от тях, мила? — развеселено попита Кийс.

— Не и през този живот — отвърна тя, докато се спускаше по стълбището. — Струва ми се, че тъкмо затова ми позволява да използвам къщата.

Холи заведе Монтоун до една от долните спални, където той си остави багажа, докато Тайлър и Кийс се качиха на горния етаж. По стените висяха големи снимки и детективът предположи, че са творби на самия собственик — пусти, зловещи черно-бели пейзажи, потискащи портрети на нюйоркския уличен живот.

— Това ли е фотографът? — попита той и посочи към една от снимките.

— Да. — Известно време двамата я гледаха. — Какво мислиш?

— Добре си постъпила, че не си спала с него.

Монтоун отвори плъзгащата се врата и излезе на верандата, водеща надолу към плажа. Въздухът бе топъл и приятен. Когато се приближи до края на терасата, движението му активира наредените покрай задната стена на къщата сензорни прожектори и те осветиха широк участък от водата. Пенливите гребени на вълните засияха. Приглушеният шум на прибоя му звучеше чужд като непознат език.

Холи го последва навън. Косата й беше спусната, носеше огромен зелен плетен пуловер, тесни черни дънки и мокасини от напа. Монтоун предположи, че вече си е била легнала и е станала, когато са пристигнали. На масата в дневната имаше само една чаша вино, а Холи очевидно не бе пила.

— Харесва ли ти тук? — попита тя.

— Не зная. Можех да прекарам вечерта и в „Блимпис“ на Четирийсет и четвърта улица.

Холи се усмихна и отиде до отсрещния парапет на верандата.

— Зная, че в момента си зает с нещо важно. Наистина не беше нужно да идваш.

— Така или иначе утре сутрин имам служебна работа насам. Ако по някакъв начин ме затрудняваше, щях да ти кажа.

— Когато дойдох тук, цялата история започна да ми се струва толкова далечна, не зная, чувствам се малко тъпо. Легнах си рано, за да не ми се налага да мисля за това.

— Да го чувстваш и действително да е така, са две различни неща.

— Ако прекараш девет часа с Тайлър, после ще искаш да спиш цяла седмица — отвърна тя.

— Значи не съм бил само аз.

— Тя действа по този начин на всички. Няма лоши намерения, струва ми се, че е добросърдечна. Просто не е много приятна.

— Чудех се какво намира в нея Тери — каза Монтоун.

— Просто е достатъчно луда, за да е добра в леглото.

— И аз така си помислих.

— Освен това той не я познава чак толкова отдавна. Жалко е — за нея три седмици вече са сериозна връзка.

— Ще трябва да си сложа запушалки за уши. Като онези типове, дето насочват самолетите по летищата. — Той вдигна ръце и имитира движението.

Холи се засмя и се облегна на перилата. Очевидно се беше поотпуснала.

— Тук е толкова спокойно — каза тя.

— Чувстваш ли се вече в безопасност?

— Носиш ли си пистолета? — с крива усмивка попита Холи.

Той разтвори сакото си, за да й покаже.

— Да. Чувствам се в безопасност. И не заради оръжието. Благодаря ти, Джими.

Някъде отгоре се разнесе остър писък, който можеше да изразява болка, но след това избухна смях — гласът на Тайлър, определено — последван от ентусиазирани възклицания, от време на време прекъсвани от пронизителни викове „Да!“.

— О, Господи — каза Монтоун.

— Тя така си пищи.

Двамата се спогледаха и се разсмяха. Сетила се, че са точно под прозорците на спалнята, от която се разнасяха звуците, Холи започна да му прави знаци да замълчи, което само още повече ги развесели. Тайлър премина към оперни викове, като за разнообразие пускаше и по някое „О, Боже“. Холи и Монтоун допуснаха грешката отново да се спогледат и вече сериозно загазиха.

Монтоун се превиваше, като отчаяно се мъчеше да не издава звуци и да си поеме дъх. Холи се отказа от всякакви опити да се сдържи и безсилно се отпусна на перилата, смеейки се до сълзи. Когато Тайлър отново изпищя, двамата безпомощно се свлякоха на терасата.

— Накрая ще задейства сензорите за дим — прошепна Монтоун.

Истерията на Холи превключи на ново равнище. Тя отчаяно размаха ръце, после запълзя надолу по стълбите и задъхано се стовари върху пясъка. Детективът си съблече сакото, зарови лице в него и се опита да се успокои, докато залиташе по стъпалата. Накрая се строполи до нея.

— Защо не вземе да я убие и да свършват? — изхриптя момичето.

Двамата запълзяха към морето, докато се отдалечиха на достатъчно разстояние и смехът най-после свободно изригна от тях, мощен и постоянен като вълните. После, останали без дъх, се отпуснаха по гръб и просто зачакаха да се успокоят.

— Това беше по-хубаво от секс — каза Холи, като бършеше очи с ръкавите на пуловера си.

— Или от онова там, каквото правеше Тайлър.

— Мислиш ли, че са ни чули? — попита тя.

— Не би забелязала и Третата световна война.

— Но той не издаде нито звук, нали?

— Не успя да вземе думата от нея.

Двамата се разсмяха за последен път, после потънаха в уморено, доволно мълчание. Лампите покрай задната стена на къщата угаснаха и ги оставиха под бледата лунна светлина, отразяваща се в белия пясък.

Монтоун се завъртя и се приповдигна на една ръка, за да погледне към Холи. Тя се бе изтегнала върху пясъка, спокойна и неподвижна. Ръцете й бяха под главата и гледаше към небето. Известно време никой не каза нищо.

— Странно, нали? — попита момичето.

— Кое?

— Как се запознават хората. Как се пресичат пътищата им.

— Категорично.

— Кара те да се чудиш дали има някаква определена система, или всичко е случайни електрони, които си летят наоколо и се блъскат един в друг.

— Не си ми казвала, че си философ.

— А ти не си ли, при всички неща, които трябва да виждаш? Животът и смъртта. Това не те ли кара да си задаваш тези въпроси?

— Задавам си ги, естествено.

— Будистите вярват, че всички човешки съдби са предварително определени. Ти дори можеш да не знаеш, че си жив, но пътят ти те отвежда там, където трябва да идеш.

— А ти накъде отиваш?

— Не зная. Всъщност, в това отношение се чувствам малко невежа. Започнах да работя още на шестнайсет години.

— Не си невежа.

Тя се претърколи настрани, за да го погледне, и зае същата поза като него. Единият й крак се изхлузи от обувката и се зарови в пясъка. На слабата светлина съвършеното й лице му се стори още по-младо и по-открито отпреди и той усети, че помежду им се вдига още една преграда. Известно време отново помълчаха.

— Някога налагало ли ти се е да убиваш? — попита Холи.

— Веднъж.

— Ще ми разкажеш ли?

— Арест на наркотрафиканти. Повалих заподозрения на пода и му сложих белезници. Мислех си, че сме овладели положението. Другият тип влезе през вратата от съседния апартамент, като стреляше с пистолетите в двете си ръце. Улучи партньора ми. Едва успях да реагирам.

— Измъчваше ли се?

— Не чак толкова много. Въпросът беше или той, или аз. Той беше лошият. Никога не съм съжалявал.

— Същото ли беше, когато залови Уендъл Слайгоу?

— Различно.

— Защо?

Преди да отговори, Монтоун дълбоко се замисли. Отдавна не бе разговарял с никого за това.

— В продължение на година и половина търсех човека, извършил онези убийства. По случая работеше цяла група. Все още не го бяхме идентифицирали, но му направихме подробен психологически портрет на основата на онова, което беше сторил с жертвите си.

— Как?

— Когато разбрахме, че става дума за серийни убийства, извършени от един и същи човек, управлението ме прати на курс в академията на ФБР в Куонтико. Вече имаше достатъчно престъпления от този род и бяха разработили система за анализиране на начините на действие. Учат те да гледаш на жертвите и престъпленията по определен начин. Това ти показва едно-друго.

— А на теб какво ти показа?

— Той убиваше проститутки, ловеше момичетата направо на улицата, но според психологическия портрет беше срамежлив и затворен, което означаваше, че не ги уговаря да тръгнат с него, което на свой ред показваше, че трябва бързо да преодолее съпротивата им. Така разбрахме, че е физически силен, но че външният му вид не е чак толкова особен или заплашителен, защото никой не го беше забелязвал на местопрестъпленията.

— Приличаше на учител по естествени науки.

— Слайгоу е едър, здрав тип, но в него имаше нещо толкова обикновено, че не би го забелязала, ако седи до теб в автобуса. След като го заловихме, вестниците започнаха да го наричат „Плужека“, защото движенията му бяха мудни, спокойни. Прякорът беше подходящ за вестникарски заглавия, но тъкмо това го караше да се слива с обстановката. Портретът от Куонтико ни подсказа да търсим точно такъв незабележим човек.

— И какво друго ви подсказа?

— Че е бял мъж в началото на трийсетте си години, който живее сам и не е бил женен. Най-вероятно само дете. С интелигентност над средната, завършил гимназия някъде в района, а после навярно и двугодишен курс по инженерство или електроника. Че работи като търговец или някакъв техник, вероятно сам. Че шофира бус, модифициран от самия него.

— Наистина ли? Подсказал ви е всички тези подробности?

— Не мога да ти обясня защо, но се получи. Психология, интуиция, всичко се комбинира. Знаехме, че като хлапе е имал проблеми, които никой не е забелязал или просто не им е обърнал внимание.

— Какви по-точно?

— Ами например може да е палил пожари, да е измъчвал животни. Навярно се е напикавал насън. Когато навлязъл в пубертета и го ударили хормоните, започнал да поема по-големи рискове, за да види какво ще му се размине безнаказано — дребни кражби, надзъртане през прозорци, може би дори влизане с взлом. Би трябвало да е бил арестуван поне веднъж за някакъв вид сексуално престъпление. Всичко това се оказа абсолютно вярно. На деветнайсет години го бяха арестували за опит за изнасилване на проститутка, но делото било прекратено поради технически причини. Портретът също показваше, че след този арест трябва да е кротувал поне пет години, преди да започнат убийствата.

— Защо?

— Защото беше умен. Защото не е можел да позволи на импулсивните си желания да повлияят на способността му да се контролира и по този начин да го хванат. Затова се оттеглил, поучил се от грешките си, усъвършенствал тънкостите на играта си. Известно време може даже да се е опитвал да стане „нормален“, да е ходил с някое момиче. За да се убеди, че е наред.

— Значи е бил противоречива личност.

— Тогава, да. Знаел е точно какво става в него и колко е ужасно. През цялото време е копнеел да убива. Представял си го е. Фантазиите са го ужасявали и вълнували. Съпротивлявал се е, но нищо не е било в състояние да го накара да престане.

— И е загубил битката.

— Тези идеи прекалено са го обсебили. Когато са на сексуална основа като при него и няма начин да бъдат елиминирани терапевтично, почти няма връщане назад. А когато се е поддал и извършил първото убийство, той открил, че му харесва. Усещането за власт само подхранило фантазиите му. Искал още.

— Петнайсет души.

— И никога нямаше да престане. Когато разговаряш с този тип, разбираш, че е интелигентен, внимателен, очевидно образован. Но и до днес не е изразил каквото и да е угризение за жертвите си.

— Как е възможно?

— Нещо в тези хора се поврежда. Не че не знаят разликата между добро и зло. В този смисъл Слайгоу не е луд — изглежда напълно рационален. Но за тях жертвите, с които вършат тези неща, просто не са реални същества.

— Точно за такива неща пише сестра ми.

— Учената ли?

— Психоложката, да. Тя смята, че са родени такива. Обикновено хората казват, че се дължи на психическо нараняване в детска възраст. Но ако е така, защо всички те не стават престъпници?

— Права си — каза Монтоун. — Сестра ти е умна.

— Това обаче не обяснява причината.

— По всяко време на улицата може да има петнайсетина-двайсет такива маниакални убийци. На някакво фундаментално равнище те вече не са човешки същества.

— Те са чудовища.

— Уендъл Слайгоу, който е максимално изолиран в „Атика“ до двайсет и втори век, получава по пощата по пет предложения за брак месечно от жени, които никога не е виждал.

— Това е безумно.

— И всеки следобед от два до четири играе бридж с трима други серийни убийци. И четиримата са изолирани в едно и също отделение, за да ги предпазят от другите затворници. Само те са убили трийсет и девет души.

— Как го залови, Джими?

— Една от външните видеокамери на банка, близо до мястото, където беше хванал последната си жертва, засне буса му. Шофьорът не се виждаше, нито пък момичето, но колата остана на паркинга повече от час точно по време на изчезването на проститутката, а ние знаехме подробности от психологическия портрет, така че издирих Слайгоу по регистрационния номер. Компютърът показа, че в досието му няма нови провинения. Данните за онзи опит за изнасилване бяха изтрити и не се появиха, но адресът му го поставяше по средата на района, от който бяха отвлечени повечето жертви. Не беше чак толкова добра основа, но въпреки това реших да опитам.

Онази нощ отидох до къщата му. Работнически квартал в Янкърс. Тъкмо приближавах, когато Уендъл излезе от дома си. Движеше се бавно, носеше онова огромно войнишко яке. Когато го видях, изпитах чувството, че е нашият човек, но инстинктът ми подсказа да не го заговарям. Той заобиколи до заключения гараж зад къщата си и потегли с буса. Не ме видя, затова го проследих.

Около два часа като че ли безцелно се мота из окръг Уестчестър, докато не мина през гората, в която бяхме открили една от предишните му жертви. Част от парка „Таконик“, отдалечено място, което човек обикновено няма причини да посещава нощем.

Тъкмо се канех да повикам подкрепление и да го накарам да спре, когато той отби от пътя. Ако завиех след него, щеше да ме види, затова продължих и спрях на стотина метра нататък. Повиках щатската полиция и навлязох в гората пеш. Видях буса на около четиристотин метра навътре. Двигателят беше изключен.

Когато се приближих до колата, го чух да се движи из храстите на известно разстояние. Прозорците бяха тъмни и вътре не се виждаше нищо. Исках да се върна и да изчакам полицията, но нещо в каросерията на буса прошумоля. Задната врата беше отключена.

Беше едно от нашите момичета. Работеше в групата ни и преоблечена като проститутка обикаляше улиците в източен Харлем. Два часа по-рано по някакъв начин беше успял да я залови. Никой не го беше видял. През цялото време бях в движение и дори не знаех, че са съобщили за изчезването й.

— Знаел ли е, че тя е ченге?

— Открил значката й. Беше приковал китките и краката й за метална плоскост в каросерията на буса.

— Боже мой.

— Бусът беше мястото, където извършваше убийствата. Вътре приличаше на операционна. Неръждаема стомана. Звукоизолация. Специална подова настилка. Скалпели, електрически инструменти, интравенозни системи, бутилки с кислород и азотен оксид. По този начин можеше да поддържа живота им дни наред.

Холи неволно потръпна. Изглеждаше пребледняла и разстроена. Вглъбен в разказа си, той не бе обърнал достатъчно внимание на реакциите й.

— Извинявай, разказвам ти много повече, отколкото е нужно.

— Жива ли беше?

— После не писаха нищо за това.

— О, Господи. И ти си я познавал.

— Да. Бяхме приятели.

Монтоун погледна към небето, после затвори очи и мигновено се озова в миналото. От много време не беше преживявал този кошмар. Усети, че ръцете му се разтреперват, но трябваше да продължи да разказва.

— Две години преди това, когато все още бяхме патрули, в продължение на няколко месеца излизахме заедно. Шийла беше от стария ми квартал, нали разбираш? Жилава, енергична. Не беше голяма любов, и двамата го знаехме, така че после нямаше сърцераздирателни сцени. Останахме си приятели.

— Ужасно съжалявам.

Монтоун кимна и извърна очи.

— Онази нощ беше хванал две момичета. Отнасяше другия труп в гората, за да го изхвърли. Чух го да се връща. Затворих вратата и се отдалечих. Когато стигна до буса и го отвори, аз го осветих с фенерчето си и му казах да легне на земята. Той бавно се завъртя, за да ме погледне, без да обръща внимание на заповедта ми. Изражението му изобщо не се промени, сякаш не го интересуваше. Бях толкова разярен, че можех да го застрелям на място. И точно това ме накара да се поколебая.

— Значи затова е успял да те рани.

— В специално джобче в ръкава си имаше малък пистолет. Когато вдигна ръка, оръжието се изхлузи в дланта му и той стрели. Улучи ме точно над коляното. Аз стрелях в същия момент, но куршумът излетя настрани и попадна ето тук, в рамото му. Всъщност, имах късмет, защото под якето си носеше бронирана жилетка. Ако го бях улучил в сърцето, нямаше да му направя нищо. Той падна, изпусна пистолета и не оказа каквато и да е съпротива. Защото не можеше да понася болка. Харесваше му само да я причинява.

Заключих го с белезници за бравата на вратата. Седнах, направих си турникет на крака и зачаках полицията. Уендъл се разплака. Този гаден звяр хленчеше колко много го боляло рамото. Искаше ми се да го убия. За стотна от секундата бях свалил гарда си, защото го мразех и кучият син едва не ме очисти. Това бяха най-дългите десет минути в живота ми.

Очите му се насълзиха. Той премигна в опит да проясни погледа си.

— Покрих я с одеяло, опитвах се да я накарам да продължи да говори. Сирените вече се чуваха.

Монтоун дълбоко си пое дъх и потрепери.

— Тя умря. Постоянно си мислех, че това нямаше да се случи, ако го бях спрял по-рано. През цялото време, докато тя лежеше там и животът й изтляваше. Може би така или иначе вече е било твърде късно, поне така ми обясниха лекарите. Казваше се Шийла. Шийла Маркс. Слайгоу пазеше видеозаписи на всичките си жертви. Показвал ги на другите, докато работел по тях. Записът на Шийла течеше по телевизора, който беше монтирал в каросерията.

Холи дълбоко си пое дъх и избърса сълзите от очите си.

— О, Господи, Джими.

— Не трябваше да ти го разказвам. Извинявай.

— Аз те накарах. Исках да го чуя.

— Нямаше нужда да го знаеш.

— Може би ти имаше нужда да го разкажеш.

Докато мислеше над думите й, Монтоун протегна ръка, за да разтрие левия си крак под коляното. Болеше го от влажния океански въздух.

— В този крак ли те рани? — попита тя.

— После не можех да работя. Взех си отпуск по болест. Шест месеца. Постоянно я виждах да лежи там.

Холи се наведе към него, обхвана лицето му с длани и нежно го целуна. Очите й бяха тъжни и съчувствени, готови да обгърнат двама им в забрава. Монтоун изпитваше ирационално угризение, макар да знаеше, че ще станат любовници. Все още можеше да й посочи стотици причини да изчакат, но когато целувките й разпалиха експлозивността на желанията им, всичките му железни аргументи отпаднаха.

Топлият й дъх и ароматът на косата бяха мамещи и шокиращо реални, но последните му съпротивителни сили бяха сразени от нейната искреност. Искаше я, дори цената за това да бяха собствените му добри намерения.

— Искаш ли да влезем вътре? — прошепна той.

— Не — отвърна Холи и изхлузи пуловера си.

Той откопча кобура си и внимателно го остави на пясъка близо до себе си.

От най-високия прозорец на къщата, отдалечен на петдесетина метра, Тери Кийс ги гледаше как се любят на плажа с далекоглед за нощно виждане.

Той протегна тънкия колкото химикалка параболичен микрофон още седем-осем сантиметра напред и настрои датчика на миниатюрния си касетофон, за да се увери, че звуците, които двамата издават, ще се запишат също толкова ясно, колкото и разговорът им.

Хрумна му, че ако се забавят, ще има време да монтира микрофон в спалнята на Монтоун, в която със сигурност щяха да прекарат по-голямата част от нощта.

„Не ставай алчен. Всичко върви чудесно. И без това вече имаш повече, отколкото ти е нужно.“

Високо хъркане от съседната спалня прекъсна звуците на любовниците. Когато пристигнаха, тази идиотска жена вече беше толкова пияна и друсана, че поставеното от него хапче във виното й я приспа за по-малко от петнайсет минути. Не достатъчно бързо, за да му спести унижението първо да я обслужи, но това придаваше законна форма на интереса му към нея. Поне бе открила в себе си напъпващ апетит за болка. И все пак дори само мисълта за докосването до нея дълбоко го отвращаваше.

„Само да знаеха колко страдам заради изкуството си. Но ще разберат.“

 

 

Монтоун се събуди от гласовете и протегна ръка към Холи. После си спомни, че след като се любиха за последен път по зори, тя се беше върнала в стаята си, за да спазят благоприличието.

— Само този път — обеща му Холи и го целуна, после спря на вратата и му прати въздушна целувка.

По навик ръката му потърси кобура до леглото. Седем и трийсет. Той стана и се опита да раздвижи болния си крак. Гъста мъгла забулваше плажа — едва различаваше водната линия на сивкавата, разпръсната светлина.

След като взе душ, той откри Холи и разтревожения Тери Кийс в кухнята да пият кафе. Тайлър се била разболяла през нощта. Някакъв опустошителен стомашен вирус, може би пристъп на дивертикулит.

А може би и малко повечко червено вино и дрога, помисли си Монтоун. Бе готов да се обзаложи, че е пристрастена към хапчета.

Каквато и да беше причината, Кийс изглеждаше достатъчно загрижен, за да прекъсне почивката им и незабавно да я откара обратно в града. Имала някои лекарства в апартамента си и ако се наложело, можели да отидат при домашния й лекар. Когато Тери се качи горе, за да й помогне да слезе при колата, Монтоун и Холи се опитаха да не поглеждат един към друг. Нито един от двамата не искаше радостта от неочакваното им усамотяване да отслаби благоприличната им загриженост за състоянието на Тайлър.

— Дали знаят? — прошепна той.

— Нямам представа — отвърна Холи.

Монтоун я целуна и усети, че помежду им се заражда някакво възхитително, заговорническо чувство.

Кийс помогна на Тайлър бавно да слезе по стълбището. Тя изглеждаше изтощена, безпомощна и бяла като памук.

„По-тежко е от махмурлук“ — разбра Монтоун. Наистина беше тежко болна. Той отнесе багажа й при колата и отвори вратата, така че Кийс да й помогне да влезе вътре. Тайлър едва успя да се сбогува с тях и нямаше достатъчно сили дори да затегне предпазния си колан.

— Ужасно съжалявам за всичко това — каза Кийс, докато подреждаха чантите в багажника.

— Няма за какво. Добре, че има кой да се грижи за нея.

— Страхувам се, че понякога прекалява. Много нервно момиче. Всъщност, едва сега започвам да я опознавам. Предполагам, че е от напрегнатата й работа.

— Можем ли да помогнем с нещо?

— Ще се оправим. Вие с Холи как я карате? — попита Кийс.

— Ами, добре. Снощи си поговорихме много приятно.

— Днес трябва ли да се връщаш на работа, или можеш да останеш малко повече при нея?

— Още не съм мислил за това.

— Просто не ми се иска да остава тук сама. Нали затова я доведохме тук? За да е сред хора.

— Ако се върна, със сигурност ще я взема със себе си. И без това няма да е зле да се поразходи.

— А ако все пак решиш да останеш — каза Кийс с ръка на рамото му и лукава усмивка, — желая ти късмет, момчето ми.

Той му намигна, влезе в колата и потегли. Последното, което Монтоун видя, бе бледото, измъчено лице на Тайлър, облегнато на прозореца. Той изчака да се скрият от поглед и се върна обратно в къщата.

Чу гласа й от горния етаж и се качи при нея. Холи го очакваше в леглото. Макар и не по-малко страстни и възбудени, отколкото предишната нощ, сега те не бързаха, търпеливо се учеха един друг, разширяваха изживяванията си, наслаждаваха се на онова, което откриваха. Към края ритъмът им се уеднакви като на спортисти и двамата едновременно свършиха толкова експлозивно, че единственото, което можеха да направят след това, бе да се разсмеят.

 

 

Монтоун седеше до плота и удивено наблюдаваше как Холи се движи из кухнята. Беше вдигнала косата си нагоре и носеше само огромна бяла риза с навити ръкави. Не приказваха много. Докато я гледаше как приготвя пържени филийки и прави кафе, той реши, че никога през живота си не е виждал толкова очарователна гледка. От време на време тя се обръщаше към него, забелязваше изписалото се на лицето му удоволствие и се усмихваше.

— Вдъхновение ли ти е дошло? — попита Холи.

— Моля?

— Изглеждаш вдъхновен.

— Това ли било?

— Така ми се струва.

— Е — отвърна той, — поне веднъж в живота не е зле.

Вродената му предпазливост вече го бе накарала да анализира стотици последствия от връзката им и беше стигнал до поразителното заключение, че нито едно от тях не оправдава безпокойството му. Ако животът му бе прекалено суров, за да допусне тази възможност, е, тогава щеше да го промени.

След ареста на Слайгоу си забраняваше толкова много неща и поддържаше строга, почти аскетична дисциплина, сякаш не заслужаваше мечтите си. Психоложката от управлението, която посещаваше два пъти седмично в продължение на повече от година, му обясни, че се чувствал отговорен за смъртта на Шийла. Беше права, разбира се, но фактът, че го знае, изглежда, не променяше нищо. Сега, пет години по-късно, без каквито и да е усилия мечтите му неочаквано се осъществяваха и той нямаше намерение да се откаже от този дар, колкото и невероятен да му се струваше.

Преди да тръгне за срещата си със съфъкския окръжен шериф, Монтоун провери дали охранителната система на къщата работи и като предпазна мярка остави на Холи втория си пистолет, служебен револвер трийсет и осми калибър. Провинциалната къща на Макензи Денис се намираше на двайсетина минути път с кола на изток в Хамптън. Оказа се, че не е някое от разкошните бижута, осеяли крайбрежието, а сравнително скромна вила, скрита в гората откъм северната, не толкова модерна страна на магистралата.

В отбивката видя двамата съфъкски заместник-шерифи, Филипс и Айхлър. Те вече бяха взели ключовете от компанията, която поддържаше сградата, и пред вратата ги очакваше служителка от местния й клон.

Къщата и дворът били отцепени на сутринта след смъртта на Денис, казаха му шерифите. Оттогава вътре не бил допускан никой, макар Монтоун да подозираше, че двамата са хвърлили по един поглед. Ако можеше да извлече полза за управлението, като допринесе за публикуването на сензационен материал, нито едно уважаващо себе си ченге не би пропуснало такава възможност.

Натрупал цяло състояние от договора си с телевизионната мрежа, Денис бе купил имота само няколко месеца по-рано. Служителката от компанията за недвижими имоти им каза, че използвал услугите на декоратор, за да подготви къщата за „сезона“, осемте седмици в края на всяко лято, през които нюйоркският елит вкупом мигрира в този модерен район.

Вътре имаше съвсем малко мебели, всички покрити с калъфи. Нямаше писма, нито вестници. Леглата не бяха оправени. Жената не бе сигурна дали Денис е прекарал тук дори само една нощ.

— Каква трагедия — поне на два пъти каза тя.

После попита Монтоун дали случайно знае нещо за завещанието на покойния и за бъдещето на имота. Той любезно й съобщи, че ако е толкова нетърпелива да се заеме с продажбата, трябва да разговаря направо с адвоката на Денис. Жената леко пребледня и го остави на мира до края на времето, което детективът прекара там.

В къщата почти не откри следи от Макензи Денис. Никакви лични вещи. Дори не беше имал време да закачи снимките си по стените. Определено никой не бе правил явен опит да проникне вътре — вече беше монтирана и работеше скъпа алармена система, свързана с частна охранителна агенция. Убиецът не бе влизал тук. Монтоун бързо реши, че къщата няма връзка с разследването, надраска някои бележки за доклада си и каза на шерифите, че могат да свалят охраната на имота.

„Какъв приятен, спокоен район“ — помисли си той, докато се връщаше към колата си и гледаше към гората. Чудесно място за работа в органите на реда. По един-двама пияни седмично, охрана на мачове по поло за известни личности, няколко взлома извън сезона, може би от време на време битови скандали. Агресивната енергия на града, оставила толкова силен отпечатък върху нервната му система, му се струваше като някаква далечна планета.

За миг завидя на тези шерифи за провинциалния им живот и чист въздух, представи си как прекарва свободните си дни на малка яхта в Залива, как лови риба сутрин и спира за обяд в някой крайбрежен ресторант. Чаша ледена бира в горещ летен ден. Омари, печени на огън по залез-слънце на брега. Спокойно настройване за сънлива зима, след като големите клечки са отнесли вечния си купон обратно в Манхатън. Фантазиите му продължиха чак до средата на пътя до Уотър Мил.

Холи намираше място в повечето от тях дори без съзнателното му желание. Странно колко бързо я беше допуснал в себе си, с колко надежди го изпълваше тя. Но съзнаваше, че не трябва да вярва в мечтата, докато двамата не я направят достатъчно реална.

Колкото и да се дърпаше, колкото и да криеше вътрешния си свят от хората, които го обичаха, сега имаше нещо, което знаеше как да направи.

„Защо се пазиш? — питаше се той. — Какво чакаш?“

Когато влезе в отбивката, нямаше търпение отново да я види. Ако не им потръгне, винаги можеше да се върне към стария си живот. Бе решен, че този път няма да провали нещата, като не позволи на жената да разбере кой е и какво изпитва към нея.

Животът не се издаваше с гаранция. Когато се появи големият шанс, просто трябва да го използваш.

Монтоун паркира и влезе в къщата, като викаше името на Холи.

Право пред себе си видя дългите й голи крака да висят във въздуха на метър над земята. И бавно се полюляваха.

Втурна се в дневната и погледна нагоре, за да види въжето, завързано за най-долното перило на балкона. Въже за простиране на дрехи. Завършващо с клуп.

Видя лицето й. Синьо, с разкривени черти. Мъртва.

— Не. Не, не, не.

„Не отново.“

Задействаха се полицейските му инстинкти — „Недей да докосваш нищо!“, — но той не им обърна внимание. Изтича в кухнята и грабна нож от подставката. До мястото, където висеше Холи, имаше прекатурен стол.

„Не го прави!“

Той изправи и постави стола до нея, скочи отгоре, прегърна я през кръста, протегна ръка и сряза въжето.

Отпуснатото й мъртво тяло увисна върху гърдите и раменете му. Монтоун внимателно я подхвана, слезе долу и я остави на пода. Носеше същата бяла риза. Горната й половина вече бе студена, кръвта се беше стекла в краката й. Той свали примката и потърси пулса й, като отлично съзнаваше, че няма да го открие. От двете страни на врата й се виждаха яркоморави драскотини.

— О, Господи. О, Господи.

Затвори ужасните й пусти очи, прегърна я и остави мъката си да избликне. Сякаш цяла вечност остана надвесен над тази черна бездна, като съзнаваше, че ако падне в нея, може никога да не се завърне.

Искаше да я последва. Опитваше се.

Но точно преди сълзите му да потекат, той ги сподави. Стоманени капаци с грохот паднаха върху пропастта между него и онази безвъзвратна болка. С усилие на волята изхвърли от ума си всичко, свързано с нея — спомени, чувства, физически усещания. Каквото и да бе тя за него — същност, душа, светлина — Холи вече я нямаше и той не можеше да направи нищо, за да я върне.

Мислите му намериха проста пътека и яростно се вкопчиха в нея.

Щеше да открие убиеца. Нали това му беше работата. Трябваше да се задейства и тези първи мигове бяха най-важни. Монтоун си погледна часовника: 11:20 ч. Бе мъртва поне от половин час.

Той остави тялото на пода и се изправи.

„Остави стола и ножа където са си. Намери телефон. Обади се.“

Процедурата.

Телефонът в кухнята.

„Не докосвай нищо друго!“

Телефонистката бързо го свърза със съфъкското Окръжно шерифско управление. Детектив Джеймс Монтоун от отдел „Убийства“ в нюйоркското полицейско управление докладва за убийство. Изобщо не спомена думата „самоубийство“, което в централата надлежно отбелязаха. Заместник-шерифите вече пристигаха. Поиска да пратят Филипс и Айхлър, полицаите, които го чакаха в къщата на Денис. Планът за разследването вече се оформяше в главата му.

Още един разговор: с Мърфи, в деветнайсети участък. Мъчително изтече цяла минута, преди да отговори.

— Майк, загазих.

— Какво има?

Разказа му. Не цялата история, но достатъчно, така че Мърфи да го разбере.

— Джими, искаш ли да дойдем при теб?

Монтоун не разбра въпроса.

— Свързани ли са? Денис и момичето?

— Възможно е. Не зная.

— Защото мога да повикам хеликоптер. Ще пристигнем след час. Ще доведа групата.

Монтоун не отговори, поразен от предположението на Мърфи, че убийствата може да са свързани. Вероятността проблесна като сребриста рибка в поток.

— Джими, изслушай ме: ако поемем юрисдикцията, ще можем да контролираме местопрестъплението, разбираш ли какво ти говоря? Ако си попаднал в беда, тя ще стане и наша.

Той се обърна да я погледне. Нещо го глождеше.

— Джими?

— Чакай малко.

Монтоун остави слушалката и отиде при трупа. Какво беше това?

Ръцете й, обхващащи лицето му.

На дясната й ръка забеляза пръстен. На средния пръст. Дебел златен пръстен с голям кървавочервен камък.

„Снощи не носеше пръстен.“

Монтоун припряно се върна на телефона.

— Мърф, иди до бюрото ми.

Чу, че Мърфи прехвърля връзката.

„Ръката на Денис върху масата за аутопсия. Бяла следа в основата на безименния пръст на дясната му ръка.“

— Тук съм — каза Мърфи.

— Дневникът на разследването, в горното чекмедже. Има снимки от офиса на Денис, около бюрото му.

Чу, че Мърфи вади папката и прелиства снимките.

— Добре — каза той.

— На една от тях се вижда снимка на стената зад бюрото. Цветна. Връчват му някаква награда.

— Намерих я.

— На дясната му ръка има пръстен. На безименния пръст.

Мълчание.

— Не го виждам много добре.

— Използвай лупа. В горното дясно чекмедже.

Монтоун зачака.

— Изглежда златен. С червен камък.

Монтоун въздъхна.

— Свързани са.

— Идваме.

— Действайте.

— Джими, чуй ме, недей да пипаш нищо. Излез навън и изчакай местните…

— Просто елате тук.

Монтоун затвори, тръгна към вратата, после спря.

— Не — тихо каза той. — Остави нещо.

Върна се в дневната. Сподави желанието си да издърпа надолу увилата се около кръста й риза. Огледа се наоколо.

Горният етаж. Нещо на ръба на балкона. Сирени в далечината. Приближаваха се. Нямаше много време.

Качи се по стълбището.

На настлания с плочки под, близо до мястото, където въжето бе завързано за парапета, стоеше изправен миниатюрен касетофон. Лентата се беше превъртяла докрай. Имаше някакъв запис.

Тъкмо това очакваше да открие.

Предсмъртното й „писмо“.

Преди да се „самоубие“.