Ерик Боуман
Английска примка (3)

3.

Скъпи господин Слайгоу,

Готвя се да посетя вашата част на света, за да извърша някои проучвания за книгата, която пиша. Всяко произведение, стремящо се да представи убийството в Съединените щати като явление, напълно ще се провали, ако не включи обширен разказ за вас.

Напълно съзнавайки, че в миналото сте оказвали съдействие на много писатели и журналисти, аз съм сигурен, че сте останали разочарован от липсата на проницателност или съчувствие към вас в техните съчинения. За да успокоя опасенията, които навярно изпитвате в резултат на тази молба, си позволих волността да приложа две мои вече публикувани книги, като съм уверен, че ще откриете в тях достатъчно доказателства за искреността ми и за дълбокото ми разбиране на вашето положение.

Особено ми се иска лично да разговарям с вас, господин Слайгоу, и скоро отново ще вляза във връзка с вас, за да проверя кога по време на посещението ми ще ви е удобно да се срещнем.

С уважение:

Терънс Перигрин Кийс

Писмо, открито сред личните вещи на Уендъл Слайгоу Плужека в щатския затвор „Атика“

След като направи предварителен преглед на трупа, патоложката даде на Монтоун своето обичайно сухо мнение за причината за смъртта.

— Изглежда, че този човек е паднал през прозореца на трийсет и петия етаж — каза тя.

Четирийсет и две годишната дъщеря на търговец от Чайнатаун д–р Рей-фен Ли имаше безупречната репутация на най-интелигентна патоложка в града.

Половин час по-късно вече беше разрязала Макензи Денис от шията до чатала. Докато работеше, тя описваше процедурата в закачения над главата й микрофон, за да я транскрибират след това, като излагаше многобройни подробности в потвърждение на първоначалното си впечатление. Масивни травми от сблъсък. Смазана предна част на черепа. Десетки парченца стъкло и кост, дълбоко забити в мозъка. Фрактури на раменете, краката и ръцете. Смлян таз. Разкъсани вътрешни органи. Почти втечнен далак. Несмляното съдържание на стомаха му отговаряше на готовата храна от „Забар“, която бяха открили в хладилника му.

Лекарката посочи светъл кръг на кожата около безименния пръст на загорялата му дясна ръка.

— Носил е пръстен тук — каза д-р Ли. — Бил ли е женен?

— Това е другата ръка — рече Монтоун.

— Човекът е друг — подметна Мърфи.

Взетите рано сутринта проби кръв, жлъчка и урина вече се анализираха. Монтоун искаше колкото може по-бързо резултатите от тези тестове. По негово настояване началникът на криминалния сектор Фоли бе телефонирал в патоанатомията, за да потвърди заповедта. Някои резултати щяха да са готови до края на деня. Онези, които при други обстоятелства щяха да се забавят със седмици, трябваше да са на разположение след дни.

С известна трудност д-р Ли успя да отдели непокътнати тъкани от мозъка, черния дроб и бъбреците.

— Струва ми се, че трябва да им направиш хроматография — предложи Монтоун.

— Барбитурати ли търсиш? — попита тя и лъскавите й вежди над маската се повдигнаха.

Детективът кимна. Мърфи го изгледа — за първи път в разследването чуваше да става дума за някакъв друг наркотик, освен кокаина.

— Нещо конкретно ли? — попита д-р Ли.

— Амобарбитал^[1].

Патоложката кимна и подаде на асистентката си таблата с пробите, поставени върху стъклени плочки.

— Ултравиолетова спектрофотометрия. Термична йонизация. Хроматография.

Асистентката си записа инструкциите и отнесе таблата към лабораторията.

— Ако търсиш дългосрочна пристрастеност, няма следи от венозни инжекции — каза д-р Ли.

— Вероятно е било еднократно — отвърна Монтоун.

Тя се наведе напред и внимателно разгледа опакото на дланите и ръцете на Денис.

— Може би мускулно.

Лекарката повдигна и изпъна лявата ръка на жертвата, смъкна увеличителното стъкло, закачено на подвижна рамка над масата, и го насочи към горната част на трицепса. Тя посочи със стоманена показалка към тъмночервено петънце от убождане по средата на мускула.

— Може би тук — каза д–р Ли.

— Доста е трудно да се инжектираш сам на такова място, нали?

— Да. Но не е невъзможно.

Вниманието й привлече нещо друго. Тя смъкна лупата точно над шията и внимателно разгледа кожата, после използва показалката, за да посочи на Монтоун две тънки червени охлузвания, които се застъпваха и минаваха хоризонтално в основата на гърлото. Патоложката проследи линиите до тила, където следите едва се виждаха, скрити от масивна травма от падането.

— Отговарят на белези от въже — каза тя.

— Господи. Душили ли са го? — попита Мърфи, като се надвеси зад тях.

— Два пъти — отвърна Монтоун.

 

 

Тери Кийс ги чакаше, седнал на пейка в коридора навън. Той любезно беше отклонил предложението на Монтоун да влезе в моргата, по време на която и да е част от аутопсията. Подобни анатомични подробности само щели да разпалят и без това прекалено живото му въображение, смутено им каза Кийс.

Тримата мъже отидоха да пият кафе в евтин ресторант малко по-нататък на същата улица. Кийс подари на Монтоун последната си книга, „Човек от равнините“ от Перигрин Кийс, с твърди корици. Когато седнаха в сепарето, той написа посвещение:

„На Джими — нека винаги да залавяш когото трябва. С най-добри пожелания, Тери.“

Мърфи повъртя книгата в ръце, сякаш бе малко опасен предмет.

— Какво е, като роман ли?

— Нещо такова. Всъщност си е точно роман.

— Без майтап. И как беше?

— Остана пет седмици в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“ — равнодушно отвърна Кийс.

— Браво — рече Мърфи. — Ще направят ли филм по него?

— Едно студио купи правата.

— Нима? И кой ще играе?

Монтоун леко се наежи: Мърфи беше всичко друго, но не и любезен.

— Още не са стигнали чак дотам — учтиво отвърна Кийс. — Посъветваха ме да не бързам много.

Мърфи повдигна книгата върху дланта си, сякаш преценяваше стойността й според тежината.

— Откъде взимаш идеите си?

— А, нали разбираш, оттук-оттам.

— Доста необичайно е това Перигрин. Що за име е?

— Всъщност това е презимето ми. Изглежда, издателите го предпочитат, затова е изписано в книгата. Аз със сигурност не бих го използвал. Собственото ми име е Терънс. Тери.

— Последно кое от двете, Тери или Пери?

— Както ти харесва — с добродушна усмивка каза Кийс. — Или и двете.

— Тери-Пери ли?

— Перигрин е птица, нали? — намеси се Монтоун.

— Да. Вид сокол.

— От онези, които се използват за лов. Чел съм нещо по въпроса.

— А какво би трябвало да е това, замък ли? — попита Мърфи и посочи към илюстрацията върху обложката на книгата — готическа каменна сграда на фона на залязващо слънце.

— Това е затвор.

— А стига бе. Надявам се, че романът ти не е автобиографичен — каза Мърфи, като се засмя и леко се закашля.

— Всъщност е точно така — спокойно отвърна Кийс.

Мърфи мигновено утихна, после остави книгата върху масата.

— Останах с впечатлението, че миналото ми не ти е известно, което искрено ме изненада — каза Кийс, като гледаше право към Монтоун. — В списанията постоянно пишат за това. Щом вашата информационна служба не ти е съобщила, реших, че би трябвало да научиш.

— Лежал си в затвора — безизразно рече детективът.

— Дванайсет години. В онази сграда — каза Кийс и посочи към обложката.

— А стига бе — обади се Мърфи.

На Монтоун му се искаше да попита за какво са го осъдили, но зачака. Щеше да е по-добре сам да му го разкаже.

— Имах тежко детство, не че това е някакво извинение. Обичайните неумишлени нарушения, дребни кражби, вандализъм. Но в училище се стегнах. Един от учителите ми прояви интерес към мен и с негова помощ изкарах достатъчно висок успех, за да получа стипендия за университета.

Мърфи неспокойно се въртеше на мястото си. Монтоун се чувстваше така, като че ли седалката всеки момент можеше да го изхвърли във въздуха. От момента, в който колегата му бе престанал да пие и започна да се тъпче, шкембето му растеше със светкавична бързина.

— Вечерта преди заминаването ми за Кембридж един стар приятел, без да ми каже, ми уреди проститутка. Излизаме двамата, той ме напива като тараба, после ме води на среща с момичето под кея на плажа — най-красивото, което някога бил виждал, сякаш излязло направо от някое порно списание. Това беше идеята му за майтап, за да имате някаква представа за компанията, в която се движех. Капитан на скапания футболен отбор. Всъщност беше изровил обикновена курва от Блакпул.

— Наоколо има достатъчно такива — подметна Мърфи, като съжаляваше, че изобщо е отворил този въпрос.

— Та стоя аз сам и чакам под кея, когато от тъмното се появява онази жена. И прилича на чудовище — с мръсна, порочна уста. Хваща ме и започва да ме кара да й дам парите, които съм й дължал. Не знаех нищо за уговорката им, но чувам, че приятелчето ми се скапва от хилене горе на кея. Само дето съм толкова насмукан, че не мога да се държа на крака, още по-малко мога да я убедя да ме остави на мира.

Жената ме удря, поваля ме на земята, после ми сяда върху гърдите. Плюе ми отрова право в лицето. Моля я да ме пусне, не мога да дишам, струва ми се, че умирам. Тя ми бръкна в гащите и започна да ме обарва, а когато не реагирах — как бих могъл при тези обстоятелства…

Ръката на Тери леко затрепери, докато разбъркваше кафето си. Той гледаше надолу към чашата, изчервен, смутен от спомените.

— … тя побесня, започна да ми бие шамари, блъсна ме с ръчната си чанта и аз замахнах и я ударих в брадичката. Силен удар. Исках да я ударя с всичка сила, за това няма спор. Тя падна назад и си блъсна главата в каменния вълнолом. Бях полудял от ярост. Метнах се отгоре й и пак я ударих. После още един път. Ударих я всичко на всичко три пъти.

Той престана да бърка кафето си и неподвижно задържа лъжичката над чашата.

— Умряла е веднага щом главата й се е блъснала в камъка. Нямах представа. Изпълзях до морето. Беше ми ужасно лошо. Очевидно съм крещял. Няколко минути по-късно ме открил полицай. Лежал съм до трупа й толкова пиян, че не съм бил в състояние да говоря. Приятелят ми, единственият свидетел, който би могъл да потвърди моята версия за случилото се, си беше плюл на петите, без никой да го види.

Всичко беше заради онези последни два удара. Върху тях изградиха обвинението. Удрял съм я, след като е умряла. Въпреки че тогава очевидно не съм го знаел, фактът си беше факт.

— И те осъдиха, така ли? — попита Монтоун.

— Назначеният от съда адвокат ме уговори да се призная за виновен в непредумишлено убийство. Случаят привлече вниманието, когато един лондонски журналист направи поредица от телевизионни репортажи: хлапето от долната класа, получило всички възможности да се издигне и все пак успяло да си прецака живота.

След това университетът ми отне стипендията. Онзи приятел футболистът отказа да свидетелства в моя полза и заяви, че изобщо не бил там. Имаше си своя стипендия, за която да се вълнува. Направи страхотна кариера — докато бях вътре, често гледах мачовете му. След като ме подложи на някакви тестове, психологът реши, че по време на престъплението съм знаел точно какво правя. Всичко това накара съдията да заключи, че трябва да ме използва за пример и ми даде максималната присъда. Петнайсет години. Даже не обжалвах. Чувствах се ужасно и смятах, че си го заслужавам.

Кийс открито го погледна.

— Навярно днес всички те биха казали, че затворът е най-доброто, което ми се е случвало. Че ако не съм влязъл вътре, никога е нямало да се поправя. Че съм започнал да пиша в затворническия вестник. Че това ми е дало втори шанс в живота, позволило ми е да открия смислена работа, докато ако съм останел на свобода, в крайна сметка съм щял да се самоунищожа.

Не съм озлобен, но не съм и толкова сигурен в това. Даже наистина така да е било най-добре, какво значение има? Онази жена плати с живота си. Чисто и просто. Не минава и ден, без да си спомня лицето й. Колкото и окаяна да беше, когато пътищата ни се пресякоха, трябва да е имала своите надежди и мечти. След време може би щеше да стане друг човек. Кой знае?

Никой не се обади.

— Случват се такива неща — философски отсъди Мърфи и махна с ръка.

— И на теб веднъж ти се е наложило да убиеш човек, май четох някъде за това, нали, Джими?

Монтоун кимна.

— Как го понесе?

— Навремето ме глождеше. Вече не.

— Разбираш ли, при мен не е така. Раната не заздравява. Затова днес не можех да гледам онзи труп. Затова пиша на тази тема. Вашата работа е да не позволявате на хората да се убиват един друг или когато го правят, да ги карате да си плащат. Както аз схващам нещата, моята работа е да се опитам да разбера защо изобщо се случва това.

Кийс замълча. Докато седяха в тишина, сервитьорката отново напълни чашите им с кафе. Мърфи хвърли поглед към Монтоун, като се мъчеше да долови реакцията му, за да се държи съответно. Лицето на партньора му продължаваше да е безизразно.

— Това е историята ми — равнодушно каза Кийс. — Поне от моята гледна точка. Ако знаех, веднага щях да ти разкажа. Повечето хора, с които се срещам, вече знаят за това, затова рядко го споменавам. Реших, че трябва да го чуеш от мен. И ако промениш мнението си за съвместната ни работа, напълно ще те разбера.

Монтоун изчака малко.

— Значи съжаляваш за онова, което си сторил.

— Надявам се, че е очевидно.

— И си платил дълга си.

— Така ми казаха.

— Всички сме били млади и глупави, нали, Мърф?

— Сега сме стари и глупави.

— Значи си уредил сметките си. От моя страна няма никакъв проблем.

Кийс ги погледна — благодарно, но не угоднически, радостен, че смятат греха му за изкупен, но без да търси тяхното одобрение.

— Благодаря за книгата — каза Монтоун и я взе от ръцете на Мърфи.

— Удоволствието е мое.

Известно време тримата помълчаха, но изпитваха облекчение, че са избегнали неприятна възможност. Реакцията на Мърфи: както обикновено, той се пресегна за менюто.

— Искате ли да хапнете нещо? — попита той.

 

 

— Когато жертвата е от висшия елит, управлението образува спецгрупа. Шестима детективи работят по разследването нонстоп, но когато се наложи, се включва целият отдел.

Бяха в колата на Мърфи и пътуваха по Парк авеню към „Бродуей“. Зад волана беше Мърфи, Монтоун седеше до него, обърнат с лице към Кийс, който държеше в ръце отворен бележник.

— Колко детективи има в отдела?

— Трийсет. Трима сержанти и един лейтенант — той е началник на отдела.

— Но ти ръководиш това разследване.

— Точно така.

— Разбираш ли, Джими просто е нашата рокзвезда — подхвърли Мърфи, като шофираше с два пръста и с другата ръка протягаше цигарата си през отворения прозорец.

— Мамка ти, Мърф.

— Удоволствието е мое.

— Струва ми се, че си заслужаваш репутацията, Джими — каза Кийс. — Повече разкрити случаи, повече арести, повече осъдени.

— Не всичко е благодарение само на мен — отвърна Монтоун. — Участват много хора. Поне един-два процента от заслугите са на Мърф например.

— Поне.

— Значи — нямам намерение да злоупотребявам с привилегията да съм тук — разглеждаш случая Денис като убийство? — попита Кийс.

Мърфи погледна към Монтоун, за да знае как да реагира.

— Все още не можем да го твърдим със сигурност, но обществеността ни наблюдава толкова внимателно, че всички, от началника на управлението до кмета, са за извънредни правомощия. Това означава, че имаме карт-бланш — неограничено работно време, лабораториите са на наше разположение, имаме телефонна информация от Бюрото…

— Телефонна информация ли?

— Ако искаме записи на входящите и изходящите разговори на определен абонат в определен ден…

— В дома, офиса и при гаджето му — прекъсна го Мърфи.

— ФБР върши тежката работа. Струва ни петстотин кинта на парче, но при тези обстоятелства даже не е нужно да искаме разрешение от лейтенанта. Управлението нарича такъв вид операция „спецчаст“ — подразделение, което работи само по конкретно разследване.

— Ами самото местопрестъпление, апартаментът, каква е процедурата ви там? — попита Кийс, без да спира да записва, за да навакса.

— Първо събираме веществените доказателства — косми и нишки, отпечатъци от пръсти и се мъчим да не позволим на шефовете да изпотъпчат навсякъде. Управлението не използва цивилни като онези безчувствени кретени в Лос Анджелис, които прецакаха случая О. Джей Симпсън. Разполагаме с опитни детективи от ООМ, отделението за оглед на местопрестъплението. Те поставят работен номер на разследването и пристигат от Двайсет и трети участък. Онова, което открият, отива за анализ в лабораторията ни в НИО, Научноизследователския отдел. Всичко става в рамките на управлението.

В същото време ние покриваме сградата, съседите, служителите, всеки, който може да е видял или чул нещо. Днес отново пращаме там групи, за да разговарят с хора, които може да са отсъствали по време на проверката ни снощи. Или пък понякога изскача някоя подробност, за която не са имали време да се сетят. Първите четирийсет и осем часа са най-важни — след това спомените започват да избледняват.

— Проверявате ли наоколо, в други сгради?

— Проверяваме съседната сграда, тъй като засега не смятаме, че е възможно някой да е стигнал до онзи апартамент през фоайето или по стълбището — има сериозна охрана, там живеят много важни личности. Не казвам, че някой го е бутнал, но все пак ако е така, има вероятност да се е качил на покрива от съседната сграда.

— Наистина обмисляш всички възможности, нали?

— Всяка смърт, даже да прилича на самоубийство, отначало се разглежда като убийство. Задаваш си следните въпроси: скочил ли е? Бутнал ли го е някой? Житейски факт е, че щом има небостъргачи, има и хора, които скачат от тях.

— Разкажи му за оня тип миналата година — обади се Мърфи.

— Беше богат бизнесмен. Голям запалянко. Личен приятел на Джо Намат. Бизнесът му се сгромолясал, жена му и гаджето му го напуснали. После го напуснало и кучето му. Той си сложил бейзболна каска и скочил от деветнайсетия етаж.

Двайсет и девет години не пропуснал нито един мач — заключи Монтоун. — Човек никога не знае.

— Значи все пак смяташ, че не е изключено Денис да не е скочил сам? — попита Кийс.

— Ще ти кажа още нещо — обикновено хората не се самоубиват голи.

— Защо?

— Трудно е да се каже. После не са много приказливи — рече Мърфи.

— Може би не искат да смутят онзи, който ги открие.

— Много мило от тяхна страна, нали? — каза Мърфи. — Разплискваш си мозъка наоколо, но не искаш да те намерят по гола пишка.

 

 

— Много хора идват в отдела ни от Харлем и Южен Бронкс, където са работили с наркомани, проститутки и закоравели престъпници — каза Монтоун. — И внезапно си имат работа с милионери, данъкоплатци. Не можеш да се отнасяш към тези хора по същия начин, но някои не успяват да се приспособят, а казвам ти, отдавна са минали дните, когато са пребивали престъпниците с гумени палки. Трябва да ги победиш с любезност.

— Добре е да помагаш на хората — каза Мърфи.

Бяха в асансьора. Емблемата на телевизионната мрежа, в която беше работил Макензи Денис, украсяваше бутоните, както и синия блейзер на младата служителка, която ги придружаваше. Мърфи си поправяше вратовръзката в опит да направи добро впечатление. Кийс продължаваше да си води записки.

— Та значи, едно от първите места, на които отиваме, е работното място на жертвата — каза Монтоун. — За да получим представа какво е ставало с тази част от живота му.

Вратата се отвори и те излязоха на етажа, на който се намираха кабинетите на шефовете на компанията. От френските прозорци се разкриваше прекрасна гледка към града. Служителката ги заведе на регистратурата. Монтоун подаде визитната си картичка. Жената зад гишето му посочи към няколкото кожени дивана и вдигна телефонната слушалка. Секунди по-късно се отвори масивна врата и мъжът, който седеше в стаята, ги забеляза:

— Мили Боже, това не е ли Тери Кийс?

Президентът на телевизионната мрежа — ако не млад, поне младолик, нисък и невероятно почернял за април — профуча покрай секретарката си, отиде при Тери, енергично раздруса ръката му и го потупа по рамото. Изглежда се познаваха. Кийс бързо представи детективите и обясни причината за посещението им.

— Значи този безделник е с вас, така ли? — малко прекалено високо каза президентът. — Заповядайте, момчета. Сядайте. Тери, адски жалко, че Тина я няма, сигурен съм, че щеше да ти се зарадва.

Кийс последва президента — казваше се Тед — в кабинета му, Монтоун и Мърфи тръгнаха след тях. Без да го питат, Тед обясни откъде се познават с Тери: по едно от най-гледаните му предавания излъчили материал за Кийс, когато представял книгата си. Президентът проявил интерес и после го поканил да прекара уикенда в Хамптън.

Тед натисна един от бутоните на бюрото си и освободи магнитна ключалка. Огромните врати безшумно се затвориха. Той се настани на ръба на плота и енергично започна да се тъпче с желирани бонбони от скъпа кристална купа. Монтоун забеляза, че носи венчална халка.

Точно до бонбоните, поставена така, че посетителите да не могат да не я видят, стоеше лъскава снимка в златна рамка на блондинка със сапфиреносини очи. Детективът я позна — актриса, играла главната роля в телевизионен сериал няколко сезона по-рано. Един от онези филми, в които всички успяват да се появят по бански поне в един епизод.

— Та значи снощи си стоя на трибуната в Бевърли Уилшиър и чакам да произнеса речта си за благотворителната дейност, която двамата с Тина развиваме от години, когато ми съобщиха за Мак. Естествено, веднага тръгнах за летището. Седнете, седнете, моля ви — каза той и посочи с ръка към скъпата гарнитура.

Мърфи и Кийс седнаха. Монтоун остана прав на равнището на очите на Тед и го остави да приказва. Тина бе блондинката от снимката — вече беше разбрал това и все още не го бе питал за каквото и да е.

— Всички ние сме дълбоко, дълбоко потресени. Мак ни беше скъп приятел, голям талант. Двамата с Тина го смятахме за член на семейството. Ужасно, ужасно ще ни липсва. — Тед бе казал приблизително същото и за сутрешните вестници.

Той направи почтителна пауза, като замислено разгледа и после изяде още един желиран бонбон. Монтоун забеляза, че в купата има само червени и черни — в тон с интериора на стаята.

— Работата му сигурна ли беше? — попита детективът.

— Не разбирам съвсем въпроса ви — малко обидено каза Тед.

— Имаше ли нещо, свързано с работата му, което може да е предизвикало чувство на несигурност или отчаяние? — Гласът му остана неутрален.

— Ще бъда съвсем откровен. Мога ли да ви кажа, че неотдавна сме били загрижени за рейтинга на вечерната емисия с Мак? Не. Това е бизнес. Всичко зависи от акционерите. Достатъчно ли е, за да доведе до промяната, за която намеквате? Отговорът е: „Все още не.“

Докато драскаше нещо в бележника си, Монтоун обмисли двусмислените му думи.

— Може ли да се каже, че е имал много приятели тук?

— Мак беше изключително популярна личност. Знаеше как да работи в екип.

— Известно ли ви е да е имал врагове?

Тед отново го отряза.

— Намеквате, че може да не е самоубийство ли?

— Не, господине. Питам ви дали е имал врагове.

Президентът се замисли за миг.

— Мак беше амбициозен човек в област с невероятно, невероятно голяма конкуренция. Издигна се до водещ за сравнително кратко време. Не мога да твърдя, че не е наранил нечие честолюбие.

— Сещате ли се за конкретни имена?

— В момента нищо не ми идва наум. От време на време всеки понася удари. В този бизнес играта не е много деликатна.

— Някакви лични вражди? Разярени съпрузи?

Тенът на Тед стана малко по-тъмен и той престана да дъвче бонбони.

— Мога ли да говоря честно? Всички тук сме възрастни хора, нали, момчета? Носят се всякакви слухове. Мак беше изключително, изключително привлекателен мъж. Ерген, както несъмнено ви е известно. Нищо по-конкретно не мога да ви кажа. Хората нямат навика да споделят с мен такива неща.

— Много ни помогнахте, господине. Благодаря ви.

— Трябва да знаете, че наредих на служителите си да ви оказват пълно съдействие — прибави Тед, като се изхлузи от ръба на бюрото. Изглеждаше малко облекчен и очевидно нямаше търпение да ги изпрати.

Когато отново влязоха в асансьора, Монтоун каза:

— Не ми спомена, че го познаваш.

— Не знаех с кого имаме среща — отвърна Кийс.

— Значи си ходил в къщата на Тед на острова, а, Тери? — попита Мърфи.

— Преди няколко месеца. В източен Хамптън, струва ми се.

— С чудесно изложение, мога да се обзаложа.

— Да. Мисля, че Макензи Денис чукаше жена му — каза Кийс.

— И аз мисля така — също толкова сериозно отвърна Монтоун.

— Оная от снимката ли? — попита Мърфи. — Страхотна.

— Изключително, изключително.

— Мак знаеше как да работи в екип.

— Изглежда, Тед е бил много зает.

— През онзи уикенд — каза Кийс, — изобщо не ми се стори такъв.

Монтоун се усмихна, пъхна в устата си дъвка и се загледа в номерата на етажите.

— Великите мозъци мислят еднакво — рече той.

Кийс му се усмихна в отговор, сякаш бяха членове на един и същ таен орден.

 

 

След едночасови разговори с персонала на студиото не постигнаха никакъв резултат, освен предположението, че Макензи Денис е спал с още две от служителките. На излизане от сградата, докато Мърфи отиде да си вземе нещо безалкохолно и шоколад от щанда във фоайето, Монтоун позвъни в участъка по клетъчния си телефон. Кийс се свърза с Тайлър Ангстръм от автомат.

— А, Тери, толкова се радвам, че се обаждаш, Господи, много ти благодаря за снощи, прекарах толкова вълшебно и писмото ти беше толкова сладко…

— Пак заповядай.

— Всичко беше съвършено, съвършено, съвършено. И цветята, Тери, тук са, на бюрото ми, изключителни са.

— Радвам се, че ти харесват.

— Каква прекрасна изненада — днес беше истинска катастрофа, защото след като дойдох на работа сутринта, открих, че съм си загубила бележника…

— Какво си загубила?

— Бележника с адресите, телефоните, клиентите, всичко, целият ми живот е в този бележник, без него съм като парализирана и въпреки че вкъщи имам копие, не съм го попълвала от цяла вечност, пък и нямах време да се прибера, така че буквално бях парализирана…

— Какъв ужас — каза той, като държеше слушалката на разстояние от ухото си — гласът й можеше да пробие бронирана жилетка.

— Пълно отчаяние цяла сутрин, освен твоите великолепни цветя… и снощи, беше прекрасно, — но, слава Богу, краят е щастлив, защото преди час го донесе един таксиметров шофьор: трябва да съм го оставила в таксито, можеш ли да повярваш? Кой казва, че този град нямал сърце?

„Господи, по-лесно е, когато е в безсъзнание.“

— Слушай, Тайлър, страхувам се, че трябва да тичам, но още ли е валидна уговорката за довечера?

— Напълно, скъпи.

— Разговарях с онзи мой приятел, за когото споменавам в писмото, полицаят, спомняш ли си? Оказа се, че е голям почитател на Холи и си умира да се запознае с нея — успя ли да приказваш с нея?

— Току-що, след като ми върнаха бележника. Онзи ден си смени телефонния номер заради онези заплахи, струва ми се, че ти разказах…

— Да, ужасно.

— Е, лошото е, че тази сутрин е получила още една на новия номер…

— Колко ужасно.

— … който не би трябвало да е в телефонния указател, така че, струва ми се, изобщо я е страх да се появява на публично място, но хубавото е, че когато й казах, че приятелят ти е детектив, Холи отвърна, че наистина ще се радва да поговори с него за това.

— Той ще е повече от готов да й помогне. Тогава какво ще кажеш за осем и половина?

Кийс погледна към Монтоун, видя, че детективът привършва разговора си и бързо затвори, преди жената отново да се разприказва. После отиде при него до щанда за вестници.

— Джими, току-що разговарях с Тайлър, приятелката ми, тя е рекламна агентка, момичето, с което ходих на онзи купон снощи, спомняш ли си?

— Да.

— Тя казва, че довечера щяло да има друг голям купон, откриване на ресторант, собственост на онези топмодели, и че щяла да води със себе си онази нейна приятелка, която също е топмодел, Холи еди-коя си.

— Да?

— Както и да е, бях споменал на Тайлър, че може да работя с теб и докато двете си говореха, името ти случайно изскочи — виж, това е нейната снимка.

Кийс взе от щанда модно списание. На корицата знойна брюнетка — лице, което Монтоун незабавно позна от рекламите — гледаше съблазнително, облечена в тънка бяла кожена рокля без презрамки.

— Това ли е приятелката?

— Холи Мюз, да бе — отвърна Кийс, като откри името й в съдържанието. Той подаде списанието на детектива. — С една дума, очевидно Холи знаела кой си и казала на приятелката ми, че много иска да се запознае с теб.

Монтоун се зазяпа в снимката.

— Такова момиче да остане само?

— Така говорят слуховете. А това само доказва един от природните закони на Тери Кийс.

— Който гласи?

— Независимо колко хубава е една жена — сниши глас Кийс, — някой някъде се е уморил да я чука.

 

 

Кийс ги остави навън и отиде на друга среща. Монтоун подкара колата на изток през моста на Петдесет и девета улица, докато Мърфи го осведомяваше за материалите по случая Денис в ежедневниците. Дори „Таймс“ бе поставил некролога на първа страница. „Дейли нюз“ публикуваше скорошна снимка на Денис с привлекателна жена под ръка и правеше неясни, но сензационни намеци в материал със заглавие „СМЪРТ В СКОРОСТНОТО ПЛАТНО“. „Поуст“ използваше случая, за да пусне една от апокалиптичните си уводни статии: щом такъв човек, представител на медийния елит, постигнал всичко, реши да отнеме собствения си живот, какво говори това за нашата упадъчна либерална култура?

Всички материали придаваха огромно значение на факта, че разследването се води от Монтоун и го използваха като доказателство за това, че става дума за убийство. „Таймс“ публикуваше прословутата снимка на ранения Монтоун, който арестува Плужека.

Когато Мърфи приключи със спортните страници, вече пътуваха на север по магистралата за „Клиървю“. Той отново взе книгата на Тери Кийс и я разгледа.

— Изглежда готин тип — каза Мърфи, загледан в снимката му на обложката.

— Така изглежда.

— Не ми прилича на престъпник.

— И на мен.

— Но, ей…

— Човек никога не знае — довърши вместо него Монтоун.

Известно време Мърфи помълча.

— Струва ми се, че трябва да го проверя. И да се свържа с Интерпол в Англия. За да съм сигурен, че е чист.

— Няма да е зле.

— Той няма да научи, нали?

— Освен ако ти не му кажеш.

Мърфи прелисти книгата.

— Може би и аз ще я прочета след теб.

— Естествено, Мърф. И ми кажи, ако решиш да не използваш билетите си за балет този сезон.

— Ако случайно нещо съм възпрепятстван, ти ще си първият, на когото ще се обадя.

— Какъв приятел.

— Мамка ти и на теб. За твое сведение веднъж съм ходил на балет. Жената ме замъкна. В центъра „Линкълн“. С ония огромни кресла. Гаджета с бедра хей дотук — не било толкова лошо, мисля си аз. И знаеш ли кое не можах да понеса? Да слушам как краката им трополят наоколо. Всеки път, щом се втурнат по сцената, все едно, че минава стадо бизони.

 

 

Порутена сграда във Форт Тотън, слабо използвана военна база на изток от моста „Трогс нек“, подслоняваше служба на нюйоркското полицейско управление, неофициално известна като Пещерата. Дом на двамата сержанти и двайсетте детективи от ОТП — отделение за техническо противодействие — специализирано в свръхмодерната електроника и анализи. Служителите на ОТП провеждаха операции по наблюдение, поставяха подслушвателна апаратура, подготвяха информатори или ченгета за работа под прикритие.

Обикновено Монтоун носеше видеокасетите от разследванията си в новинарското студио на „Фокс 5“. Там имаше познати, които винаги бяха готови да му помогнат, ако имаше вероятност да получат голям материал. Но той беше убедил шефовете си да запазят в тайна „изповедта“ на Денис — за нея щеше да знае единствено убиецът, ако такъв изобщо имаше. Предишната нощ бяха пратили записа по сигурен куриер право в Пещерата.

Монтоун и Мърфи седяха заедно с детектив Тами Депиетро в тясна, мрачна стаичка пред стена с видеоапаратура. На един от мониторите, разположен на височина на очите им, се виждаше образът на Макензи Денис от записа с изповедта. В долния ляв ъгъл беше изписан часът. Детектив трети ранг Депиетро, любимка на Монтоун в отделението, ниско, устато момиче от стария му квартал, пусна записа съвсем бавно, кадър по кадър.

— Ето го пак — каза тя, като замрази образа и посочи към часа: 00:01:35:26. — Той определено движи очи.

— Върни го пак — нареди Монтоун.

Депиетро започна да превърта картината назад-напред и когато се гледаше многократно с тази скорост, ясно се забелязваше леко, но характерно местене на очите на Денис отляво надясно.

— Значи чете — каза Монтоун.

— Сравних го със запис на едно от предаванията му, на който използва телепромптер. Същото движение. В този запис има още шест аналогични движения на очите. Веднъж тук, чакай да го намеря… — Тя набра съответния час на клавиатурата си. Лентата се превъртя напред, после замръзна точно където трябва. — Точно тук. Наблюдавай очите му.

Депиетро бавно превъртя образа. Погледът на Денис се насочи надолу и вляво от камерата, после се върна обратно нагоре и леко надясно.

— Тук също прави пауза — прибави жената.

— Пусни го пак с изключен звук и нормална скорост — нареди Монтоун.

Докато Денис мърдаше устни, детективът взе два бележника и имитира движенията на човек, който държи табла с реплики.

— Първото табло се движи надолу и после наляво. Той млъква, за да проследи таблото надолу, после поглежда нагоре към следващото.

— Точно така — потвърди Депиетро и спря лентата. — Онзи, който е заедно с него в стаята, сменя таблата.

— Престъпникът си служи с дясната ръка — каза на Мърфи Монтоун.

— Според мен се е опитвал да направи така, че онзи, който впоследствие гледа касетата, да разбере какво става.

Те изгледаха края на записа в мълчание. Жената го спря преди прозорецът да се счупи.

— Страхотна работа, Тами, много сме ти задължени.

— Какво ще кажеш за това, скъпа? — попита Мърфи. — „Метс“ срещу „Доджърс“? От мястото за резервите?

— Вече не се интересувам от бейзбол — отвърна тя. — Откритото първенство на САЩ по тенис. Агаси.

Мърфи и Монтоун се спогледаха с каменни физиономии.

— Какво мислиш, Мърф? Малко скъпичко, а?

— Ще трябва да проверим цените на билетите.

— Искам да ви покажа още нещо — каза Депиетро.

Тя натисна друг бутон и върна записа до момента, в който Денис се изправяше, отново на забавен кадър.

— Нямаш предвид оная му работа, нали, Тами? — рече Мърфи.

— Виждала съм и по-големи — безразлично отвърна жената. Тримата се засмяха.

Денис за пореден път бавно се изправи от стола и изчезна от екрана.

— Ето го — абсолютно сериозно каза тя и се наведе към екрана. — Стената, тук, в ъгъла.

Депиетро отново започна да превърта записа напред кадър по кадър. Монтоун се приближи към монитора.

— Там. — Тя замрази кадъра и посочи.

Между картините на стената за стотна от секундата се появи сянка. Дълга права линия, завършваща с примка.

Сянката на клуп.

 

 

Кийс слезе на Двайсет и трета улица и закрачи на запад откъм северната страна на пътя. Погледна часовника си: 16:20. Точно по график. Имаше стая в хотел „Челси“, регистрирана на собственото му име и освен всичко останало, трябваше да се преоблече. Пресече Седмо авеню, но преди да тръгне на юг по Двайсет и трета улица, нещо привлече вниманието му и той се закова на място.

Мъжът седеше зад прозореца на кафене точно оттатък улицата, държеше в ръце чаша и зяпаше към входа на хотела. Кийс се приближи, за да може да разгледа познатия суров профил под рошавия бял перчем.

Старото копеле го беше проследило до Ню Йорк.

Той се отдалечи на достатъчно разстояние, така че другият да не може да го види. В ума му се блъскаха безброй въпроси. „Откога е тук? Какво знае? Защо се появява точно днес пред хотела ми?“

Върна се обратно до будка за вестници и прелисти някакъв ежедневник, докато с брутална ефикасност овладяваше емоциите си.

„Помисли си: какво може да ми причини в тази страна, щом не успя да ми направи нищо у дома? Той няма власт тук без средствата и връзките си. Не може да е нещо повече от дребна досада.“ Кийс бързо откри начин да превърне ситуацията в преимущество.

„Радвам се, че си успял, старче. И без това трябва да си уредим сметките. И след като вече съм тук по работа, този път ще я свърша докрай.“

Можеше да напусне „Челси“ без каквато и да е трудност. Тъкмо затова си бе направил труда да се подсигури. Досадното копеле никога повече нямаше да припари до него.

Кийс заобиколи до Седмо авеню и влезе през задния вход на хотела.

Когато погледна надолу от прозореца на стаята си, старецът го нямаше.