Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Before I Wake, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
Az (2014)

Издание:

Ерик Боуман. Английска примка

ИК „Бард“, София, 1998

Американска. Първо издание

Редактор: Виолета Игова

Коректор: Марийка Тодорова

История

  1. — Добавяне

10.

Макензи Денис

Холи Мюз

Коуди Лоусън

Ливингстън Паркър

Ерин Кели

Джеймс Монтоун

Открито в бележник в бруклинския апартамент, нает от Тери Кийс под името Хауърд Кърцман

Виждат те по телевизията. Виждат те окървавен в деня на мача. Виждат те да дрънкаш разни глупости по телевизията и знаете ли какво? Вярват ти. Това е НФЛ, мила.

Ние не сме богове, но сме почти божествени. Аз съм в лигата от дванайсет години. Никой никога не ми е казвал „не“.

Подчертан пасаж от книгата „Моят дом: животът в бойната зона на НФЛ“ на Коуди Лоусън, открита в манхатънския офис, нает от Тери Кийс под името Хауърд Кърцман

В единайсет часа Кийс вече беше набелязал мишената си в тълпата на дансинга. Човекът имаше подходящ ръст, не пиеше и ако се съдеше по неувереното му поведение, имаше изключително слаб характер. След като се убеди, че е дошъл сам в клуба, Кийс изчака половин час, докато тръгне към тоалетната и бързо го последва вътре.

Мъжът влезе в една от кабинките. Кийс изчака в тоалетната да няма никой, после заключи вратата. Когато кабината се отвори, той застана на пътя му и подаде ръка. Човекът я пое и Кийс я задържа.

— Здрасти, много се радвам да те видя пак — каза той и съсредоточи цялата си воля към очите му още преди другият да успее да отговори. — Забеляза ли? Колко по-лека усещаш ръката си? Искам да се концентрираш върху усещанията, които ще изпиташ в ръката си. Тя ще става все по-лека и по-лека, докато олекне толкова, че когато я пусна, ще се понесе във въздуха сама. Готов ли си?

Кийс го пусна — очите на мъжа се замъглиха. Ръката му започна да се издига.

— Чудесно. И докато ръката ти става все по-лека, и се издига все по-нависоко, ти все повече ще се отпускаш. Точно така.

Ръката на мъжа продължаваше да се издига във въздуха. Погледът му стана неподвижен, клепачите му се притваряха.

— И когато ръката ти докосне темето, ти ще си в много дълбоко, много отпуснато, много приятно състояние. Усещаш ли го?

— Да.

— Чувстваш се дълбоко отпуснат и спокоен, а сега, когато ти кажа да спуснеш ръката си обратно долу, ще го направиш, нали?

— Да. — Мъжът бавно отпусна ръка.

— И отново нагоре.

Той се подчини.

— Добре. Как се казваш?

— Еди Вейлън.

— Имаш много хубава риза, Еди. Бих искал да ми я дадеш и в замяна аз ще ти дам моята, така е честно, нали? Всъщност, мисля, че няма да е зле да си разменим всички дрехи, нали си съгласен?

— Да.

Кийс свали бейзболната си шапка и я сложи на главата на Еди, докато той си разкопчаваше ризата. Преоблякоха се за по-малко от две минути, смениха дори обувките си. Сега англичанинът носеше черни дънки, сива тениска и черно яке. Той изпразни съдържанието на черната си чантичка, пъхна вътре портфейла на Еди, после я закопча на кръста му.

— Така изглежда чудесно. Еди, веднага щом свършим разговора си, ти ще напуснеш това помещение. Когато го направиш, искам да държиш главата си наведена надолу, да отидеш до отсрещната лява стена и да застанеш с гръб към прозореца. Разбираш ли?

— Да.

— Поръчай си чаша бяло вино и гледай към хората на дансинга. В дванайсет и пет искам да напуснеш клуба и да се качиш на първото такси, което видиш. Кажи на шофьора да те откара на кея в края на Лас Олас авеню във Форт Лаудърдейл. Плати му, слез от колата и чакай на края на вълнолома. Разбираш ли?

— Да.

— Щом някой те заговори, след като стигнеш там, ти ще забравиш всичко, за което сме приказвали. Няма да си спомняш защо си на вълнолома, нито как си се озовал там. И когато преброя до три, ще излезеш от това отпуснато състояние и няма да си спомняш нито дума от нашия разговор. Ясно ли е?

— Да.

— Едно, две, три.

Еди отвори очи и с изненада откри, че някой е застанал толкова близо до него.

— Извинете — каза Кийс.

Той се отдръпна, за да пусне Еди да мине, после влезе в кабинката и я затвори след себе си. Мъжът отиде право при вратата, отключи и излезе от тоалетната.

От вещите, които бе извадил от чантичката си, Кийс си сложи очила с рогови рамки, закачи си на едното ухо златна обеца и завърза на главата си синя кърпа. Внимателно извади от найлонов плик изкуствени мустаци и козя брадичка и си ги залепи.

След като изчака в кабинката три минути, за да остави лепилото да засъхне, той излезе навън и започна да вчесва косата си пред огледалото, докато другите двама мъже, които използваха тоалетната, се насочат към вратата. Тръгна точно след тях, като внимаваше да са между него и прозореца. Когато стигна до бара, рязко зави надясно към задния изход.

Кийс взе нечий чадър от масата до вратата, отвори го и излезе навън под проливния дъжд. Спря да запали цигара и да се увери, че никой не му е обърнал внимание. После с леко накуцване мина точно пред необозначения полицейски автомобил, паркиран оттатък улицата.

Никаква реакция.

Половин пресечка на север зави по малка уличка, влезе през страничния вход на хотел „Бийчкоумър“ и се качи в апартамента на Д. Томас Силвестър. Спусна щорите и включи малка лампа в кухнята. После отвори фалшивата плоскост на тавана над печката и извади черния брезентов сак, наред с леко изменен аналог на черната си кожена чанта.

Кийс съблече дрехите на Еди Вейлън и ги напъха в сака. Сложи си черен найлонов анцуг, черни маратонки, тънки черни ръкавици и черна плетена шапка. Той преметна двете чанти на рамо, погледна си часовника — 23:38 — излезе от апартамента и се спусна по задното стълбище в подземния гараж на сградата.

Покрит с предпазен калъф, на мястото за паркиране на господин Силвестър го чакаше черният форд „Тоуръс“, модел 1994 г., който бе купил предишната есен. Кийс прибра чантите и калъфа в багажника и седна зад волана. Двигателят запали моментално.

Изкара форда на улицата и зави на юг по „Колинс“, после в продължение на пет минути следва обиколен маршрут. Спазваше ограниченията за скоростта и често поглеждаше в огледалата, за да провери дали не го следят. Убедил се, че е сам, Кийс подкара по „Макартър“ на запад към континента и отново зави наляво по Бискейн авеню.

Десет минути по-късно, точно когато Еди Вейлън сядаше в таксито пред нощния клуб, Кийс влезе в „Коконът гроув“ на шест пресечки от дома на Ерин.

 

 

— Откъде взе ризата? — попита Монтоун.

— Не зная.

— Твоя ли е?

— Предполагам — отвърна Еди, като погледна надолу към нея.

— Предполагаш ли?

— Не зная.

Детективът разгледа шофьорската му книжка. Зад тях Галиндес го провери по радиостанцията чрез системата за издирване.

— Как беше облечен, когато излезе тази вечер?

— Честно, не си спомням.

— Тази вечер взимал ли си някакви наркотици, Еди? Със закопчани на гърба ръце, коленичил върху грубите дъски на кея по средата на кръга от ченгета, Еди Вейлън сведе глава и се разплака.

— Аз не взимам наркотици. След онова отравяне даже не използвам тиленол.

— Къде работиш, Еди?

— В магазин за домашни любимци в „Коръл гейбълс“.

— Познаваш ли човек на име Тери Кийс?

— Не, трябва ли?

— Ти ни кажи.

— Колко ти плати, за да дойдеш тук?

— Да ми плати ли?

— Недей да ни лъжеш, Еди.

— Не ви лъжа, кълна се. Моля ви, не ме наранявайте — каза той, като се мъчеше да сдържи сълзите си. — Толкова съм уплашен. Заклевам се в Господ, че преди никога не ми се е случвало такова нещо. Изпих две маргарити. Не зная какво се е случило. Сигурно съм изгубил съзнание, нали?

— И не си пил вино?

— Та аз дори не обичам вино.

— Видяхме те да си поръчваш чаша бяло вино, Еди.

Галиндес излезе от колата си и поклати глава към Монтоун. Нищо. Монтоун бързо се отдалечи от Еди, извади клетъчния си телефон и набра номера на Ерин. Никой не отговори.

— О, Боже. Това е като в „Трите лица на Ив“. Получил съм раздвояване на личността. Така е, нали? Какво съм направил? Дори не познавам никого във Форт Лаудърдейл. Моля ви, кажете ми, направил ли съм нещо ужасно?

Един от местните полицаи и Фонсека се спогледаха и едва не се разсмяха. Франки трябваше да извърне очи.

Никакъв отговор от дома на Ерин. Монтоун натисна бутона за пренабиране и отново се заслуша. Нищо.

— Като тийнейджър страдах от перманентно главоболие. Мислите ли, че може да е свързано?

— Човек никога не знае.

— Имам леля епилептичка. Казват, че можело да е предизвикано от мозъчни тумори. Възможно е това да е първият симптом. Не е ли по-добре да ме закарате в болница?

Монтоун изключи телефона и го прибра в джоба си.

— Хектор, незабавно прати няколко коли на този адрес в „Коконът гроув“ — каза той, като му подаде визитката на Ерин, на гърба на която беше записан адресът на родителите й. — Мисля, че е тръгнал към сестрата на Холи.

— Влизай — рече Галиндес.

Двамата мъже скочиха в автомобила на лейтенанта. Той върна на заден ход по вълнолома с петдесет километра в час, излезе на улицата, обърна и пое обратно към междущатската магистрала, като в същото време се свърза с централата на Метро-Дейд.

 

 

Кийс отби от магистралата и навлезе в района край Пийкок парк. Откри по памет улицата, която търсеше, и бавно се приближи към къщата. Подмина входа й и зави наляво, после пак наляво в алеята зад двора и паркира форда под гъсталака на огромна върба. Извади от багажника брезентовия сак и го отнесе до малка сервизна постройка край задната ограда, която го скриваше от уличката.

Къщата се намираше на петдесетина метра оттам. Той разкопча ципа на сака, извади бинокъла за нощно виждане и го насочи към втория етаж. Светеха много от прозорците и слабо се чуваше музика.

Кийс нарами сака, безшумно прескочи оградата и тръгна по настлана с плочи пътека, виеща се между басейнчета с пъстри рибки и водеща към колонадата от задната страна на къщата. Той бавно мина покрай стената и опита всички врати — бяха заключени.

Стигна под балкона и се долепи до къщата. До една от външните колони имаше рамка за асма. Кийс я опита и прецени, че е достатъчно стабилна, за да издържи тежестта му.

Изкатери се горе и безшумно прескочи перилата на балкона. В спалнята се влизаше през три двойни френски врати, всичките отворени. Той застана на колене, изпълзя до първата и надзърна вътре през поклащащите се на вятъра бели ленени завеси.

 

 

Пред къщата на родителите на Ерин спряха три патрулни автомобила и шокираха последните гости, които пресичаха моравата към колите си. Извадили пистолетите си, полицаите се втурнаха към входната врата и поискаха да разговарят с госпожица Кели.

Ерин се появи от кухнята, където помагаше на прислужницата.

Полицаите се разгърнаха, за да претърсят и отцепят останалата част от къщата и градината.

Сержантът им съобщи по радиостанцията, че всичко е спокойно. Секунди по-късно телефонът иззвъня и свързаха Ерин с Монтоун, който все още пътуваше натам заедно с Галиндес.

— Опитах се да се свържа с теб — каза той. — Никой не ми отговори.

— Една от братовчедките ми разговаряше с децата си в Охайо — отвърна Ерин.

— Не излизай от къщата. Стой при полицаите. След половин час сме при теб.

 

 

Стаята беше крепост на секса — най-голямото легло, което Кийс бе виждал през живота си, издигнато върху подиум и осветено от редица вградени лампи.

На него лежеше млада жена. Голата й бяла кожа рязко контрастираше на фона на черните сатенени чаршафи. Беше широко разкрачена и токовете на черните й сандали, пристегнати с каишки в глезените, бяха закрепени между пръчките на таблата от ковано желязо. На китките й имаше кожени ремъци. Повдигната върху възглавниците, тя гледаше с разширени зеници към собствения си образ, отразен в покритата с огледала стена зад леглото. Отпуснала дясната си ръка върху таза си, жената мастурбираше.

Когато се вгледа по-внимателно, той разбра, че глезените на момичето са завързани за таблата на леглото с черно въже с пискюли. Вдигнатата й над главата лява ръка също беше стегната за рамката.

Върху малко огледалце до нея се виждаше пътечка кокаин. На нощното шкафче имаше масивна сребърна кофичка за шампанско с две отворени бутилки. По леглото бяха пръснати разнообразни секс играчки.

Докато Кийс я наблюдаваше, жената облиза показалеца на дясната си ръка, допря го до белия прах, намаза с него зърната си и после отново започна да се гали между краката.

Откъм арката вдясно от огледалната стена се чу нечие изпъшкване, после дрезгав стон. Когато очите му привикнаха към сумрака, той забеляза друга жена, облегната на стената и жадно впила поглед в леглото. Високо и болезнено слабо тъмнокожо момиче с почти комично издути гърди се движеше в ритъм с мъж, който беше проникнал в него изотзад.

Собственикът на къщата, бившата звезда от Националната футболна лига, Коуди Лоусън.

Мъжът се извисяваше цяла глава над момичето и тежеше петдесетина килограма повече. Едната му огромна черна ръка, цялата във възлести мускули, обгръщаше корема на жената и не й позволяваше да мърда. Кийс едва го различаваше на слабата светлина, но виждаше, че е затворил очи и е отметнал глава назад, потънал в чувствено изживяване.

Когато мощната музика заглъхна и песента свърши, мъжът се откъсна от момичето, завъртя го и силно го блъсна към леглото. То залитна към стъпалата на подиума, опита се да протестира, очевидно дрогирано, пияно или и двете, после падна на колене и се разкикоти. Главата му се люлееше като на парцалена кукла.

— Давай, кучко — с дрезгав, тежък глас каза мъжът. — Знаеш, че го искаш.

Той отстъпи назад и изчезна от поглед. Мигове по-късно Кийс чу, че в съседната стая потича вода.

Чернокожото момиче се наведе напред, запълзя по леглото към другата жена и започна да я целува и хапе по раменете, ръцете и гърдите. Бялото момиче почти не обръщаше внимание и продължаваше да мастурбира, впило изцъклен поглед в огледалото.

Кийс извади от сака газов пистолет и се прицели в бедрата на чернокожата. Отнякъде се разнесе механично бръмчене — аудиосистемата сменяше дисковете. Когато стаята се изпълни с див, разтърсващ рамките на вратите рап, той стреля.

Игличката потъна в кожата на момичето. То реагира, сякаш ухапано от насекомо, за миг се разсея, но бе прекалено дрогирано, за да проследи нишката на мисълта си и да достигне до каквото и да е заключение. Секунди по-късно, изглежда, напълно забрави за случилото се.

Вниманието на чернокожата се насочи към кокаина. Тя облиза праха с връхчето на езика си и наведе глава между краката на другото момиче.

Кийс презареди пистолета, после бръкна в сака и извади спринцовка и клуп.

Вмъкна се през първата врата, приведе се и бавно запълзя наляво. Стаята беше толкова голяма, че не се наложи да се приближи на повече от пет метра от леглото. Нито една от двете дрогирани проститутки не забеляза плъзналата се зад тях черна сянка, нито отражението на мъжа в огледалото.

Скрил се зад черен кожен диван на три метра вдясно от леглото, Кийс се прицели в лявото бедро на бялото момиче и стреля.

То дори не трепна — толкова притъпени бяха сетивата му. Чернокожата вече започваше да проявява характерните признаци — главата й клюмаше, крайниците й губеха координация. След минути и двете щяха да са в безсъзнание. Игличките щяха да се разтворят в телата им след двайсет и четири часа.

Кийс се изправи и отиде до вратата от лявата страна на леглото, идентична с тази отдясно. И двете водеха към огромна баня, хедонистичен оазис, предлагащ всички възможни удоволствия. Специални лампи окъпваха помещението в мека розова светлина. От тонколоните на стените се носеше музика.

Стъпала водеха към издигната квадратна вана от монолитен карарски мрамор. Металните части бяха от масивно злато. Шведският душ вдясно изстрелваше мощни струи вода през дванайсетте си златни дюзи.

Собственикът на къщата — двуметров гигант с изваяно, яко тяло — стоеше изправен под струите с отметната назад гладко обръсната глава и разперени ръце.

Кийс погледна надолу към леглото. Бялото момиче го зяпаше с кръвясал, неразбиращ поглед и се опитваше да си обясни по някакъв начин този мрачен призрак. Просната по очи, чернокожата вече спеше до нея. Едната й ръка беше неестествено извита настрани, разсипала част от кокаина от огледалцето върху черните сатенени чаршафи.

Той вдигна показалец към устните си, после се усмихна.

Момичето отпусна глава върху възглавниците. Очите му се забелиха, после клепките му се затвориха и то се предаде на опиата.

Душът зад Кийс спря да тече.

Той се притисна до вътрешната стена. Без да поглежда, англичанинът разпъна сгъваемия, дълъг метър и двайсет стоманен прът. Приготви спринцовката и репетира стягането на клупа.

Чу босите крака на мъжа да шляпат по мраморния под към другата арка.

— Кучките не издават нито звук — измърмори той. — Скапана работа. А трябваше да е готино. Мамка му.

Когато влезе в спалнята, Кийс тихо се плъзна след него. Музиката заглушаваше шума от движенията му.

Мъжът застана до подиума и яростно изгледа двете спящи жени. Той сръга с крак чернокожата курва, но тя не помръдна.

— Мамка му.

Опита се да върне разсипания кокаин върху огледалото, после го остави до кофичката за шампанско. Извади едната бутилка и дълго отпи, след това претърколи чернокожото момиче и изля малко шампанско върху лицето му.

— Събуждай се, кучко.

Плесна я два пъти през лицето. Никаква реакция.

— Заеби, нищо не става.

Прокара пръст по огледалцето, после размаза кокаина по пениса си. Като дишаше тежко, той коленичи между краката й, широко ги разтвори и грубо проникна в нея.

Кийс безшумно пристъпи напред, вдигна клупа, изчака мъжът да издиша, после с едно-единствено светкавично движение надяна стоманената примка на шията му и здраво я стегна.

За миг Лоусън не осъзна какво става, после стрелна ръце към гърлото си и усети студената тел. Изпадна в паника и скочи от леглото, надалеч от момичето. Изумително силните му ръце се размахваха във всички посоки в опит да ударят невидимия противник.

Кийс беше стъпил здраво и стискаше пръта с две ръце, използвайки го като лост, за да повали мъжа на земята. Бейзболистът падна на колене, изви се и успя да зърне човека зад себе си. Вените на челото му силно се издуха и бялото на очите му кръвяса от спуканите капиляри. Той протегна ръка, сграбчи пръта, заби крака и дръпна с всички сили, отмятайки Кийс в отсрещната част на стаята.

Англичанинът се блъсна в стената. Ударът изкара въздуха от гърдите му и той изпусна пръта. Все още с примката на шията си, Лоусън залази на четири крака по стъпалата и стигна до ръба на леглото. Кийс се хвърли след него, но точно когато достигна пръта, мъжът успя да извади пистолет от скрит отстрани на рамката на леглото кобур. Започнал да губи сили, той се завъртя и бавно вдигна оръжието към Кийс, който пусна пръта и се метна под прикритието на арката.

Лоусън се опита да изпълзи след него, но клупът най-после го повали. Той изгуби съзнание, строполи се напред, отскочи с лице от стъпалата на платформата и пистолетът се изхлузи от ръката му.

Кийс пристъпи напред, заби иглата в задника му и му инжектира цялата доза транквилант. Изчака още десет секунди, после внимателно освободи примката от шията му и провери пулса му. Гърдите на бейзболиста все още се надигаха и спадаха.

Музиката трябваше да е заглушила шума от борбата им, но той се скри и изчака още минута, за да види дали някой няма да се появи.

Никой. Даже в къщата да имаше други хора и да бяха чули глъчката, очевидно бяха свикнали от тази стая да се разнасят смущаващи звуци. Кийс отиде до вратата на спалнята и я заключи. Остави клупа, излезе на балкона и внесе вътре сака. Погледна си часовника: 0:14.

Той задиша дълбоко, за да се съсредоточи, и плъзна поглед пред себе си. Материалите за картината, която щеше да нарисува, го развълнуваха. Въображението му се понесе във висините.

Пистолетът на пода.

Курвите.

Наркотиците.

Сексиграчките.

Иглата.

Ако искаше да спази плана си, можеше да си позволи само двайсет минути. Достатъчно време, за да си свърши работата.

Но недостатъчно, за да си достави удоволствие.

 

 

Когато Галиндес спря до тротоара, Монтоун изскочи от автомобила и се затича към вратата. Ерин излезе да го посрещне и той я поведе по пътеката край къщата, надалеч от другите ченгета.

— Не искаха да ми съобщят какво се е случило — каза тя.

— Следяхме Кийс и той ни се измъкна. Помислих си, че може да дойде тук.

— Защо?

— Ако Кийс смята, че животът му е разрушен от онези хора, както предположи ти — репортерът, който дал гласност на случая му, момичето, което го отблъснало, ченгето, приятелят, който избягал и отказал да свидетелства.

— Е?

— Възможно ли е това да е мотивът му? Той уби телевизионен репортер. Уби Холи. Уби Хеншоу. Продължава по списъка.

— Но това не са същите хора.

— Освен Хеншоу. Но пък може да го е направил просто защото инспекторът се е изпречил на пътя му.

— Значи твърдиш, че жертвите му са заместители, дубльори.

— Ти ще ми кажеш има ли някаква логика?

Спряха под покрита с бръшлян рамка, докато Ерин размишляваше над идеята му.

— Хипотезата ти може да се обоснове — отвърна тя. — Възможно е да го прави, без дори да знае защо.

— Тези признания, които оставя, антиамериканските му писания. Всъщност, може да смята, че води някакъв морален кръстоносен поход. До момента, в който това започва да затъмнява действителните му намерения.

— За да покаже, че случилото се не е по негова вина.

— Не може да приеме отговорността, че животът му толкова ужасно се е объркал — възприема се като жертва. Съдебният психолог му е поставил диагноза, ако, струва ми се, си спомням вярно, нарцистично личностно разстройство. Това не би му пречило да използва всичките си способности, да е обаятелен, дори да постигне изключителни успехи. Но в душата му зее дупка, която не може да запълни. Нито със слава, нито с пари, с нищо.

— С нищо друго, освен с убийства.

Тя отново спря да върви.

— Диагнозата му спокойно може да се проявява като ярост, караща го да убива хората, които схваща като свои смъртни врагове.

— Но точно защо го прави?

— Трудно е да се определи. Опитва се да възстанови целостта си. Да изличи миналото. Да изтрие грешките. А може да е чисто и просто от завист.

— Към кого?

— Към теб, Джеймс. Заради това, което си. Заради факта, че си получил признание и те уважават за работата ти.

— Какво общо има това с теб?

— Ти си другият елемент: единственият човек, който е свързан с Денис и Холи. Каквото и друго да си мисли, че прави, ти си в центъра на аргументите му.

— Защо аз?

— Ти си такъв, какъвто е можел да стане. Точно това се опитвах да ти обясня, когато говорех за еднаквото ви минало. Той се смята за по-умен, по-силен, повече заслужаващ такава съдба, но все пак ти си получил почестите и за теб са писани книги, докато той е гниел в затвора.

— Откъде изобщо е научил за мен?

— Може да е прочел моята книга — отвърна Ерин. — Нали точно затова си решил, че преследва и мен. Психологът, който му е поставил диагноза и е свидетелствал, че е в състояние да бъде изправен пред съда.

С периферното си зрение Монтоун видя, че Галиндес му дава знак от предната врата. Той се извини и отиде при него.

— Върнал се е в хотела — каза кубинецът. — Влязъл е свеж като шибана, маргаритка.

Двамата обсъдиха поведението си и Монтоун се върна обратно при Ерин.

— Знаем къде е — съобщи й той. — Ще оставим няколко ченгета да пазят тук през нощта. Кажи на родителите си, че няма за какво да се тревожат. Утре сутрин ще ти позвъня.

— Ще помисля върху онова, което ми каза.

— Аз също.

 

 

Докато Монтоун и Галиндес още пътуваха към „Коконът гроув“, Тери Кийс спря черния си форд под един от мостовете близо до любимо на туристите място, откъдето се виждаха отразяващите се в морето светлини на Саут бийч.

Отлепи си брадата и мустаците и се преоблече в дрехи, подобни на онези, които носеше преди срещата с Еди Вейлън. Натъпка в сака всичко, което беше използвал, наред с десеткилограмова гира и го хвърли в Бискайския залив.

Единственото, което запази от вечерта, бе ролка трийсет и пет милиметров филм.

После подкара форда към центъра на Маями и паркира в уличката точно зад триетажна офиссграда. Облече върху жълтата си копринена риза леко кафеникаво яке, вдигна ципа догоре и си сложи черна шапка. Внимателно извади втората чанта от багажника, заключи колата и постави ключовете в малка магнитна кутия под предния десен калник.

Пъхна филма в кафяв плик с марка и адрес, в който вече имаше предварително написано писмо, и го пусна в улична пощенска кутия на път за най-близката автобусна спирка на Бискейн авеню. Три минути по-късно се качи на експресния автобус в един часа, последният курс за Саут бийч. Автобусът пресече надводния път, зави надясно по Колинс авеню и Кийс слезе само на две пресечки от „Делано“.

Изчака докато група шумни пияни немци освободи входа, после влезе през предните врати в оживеното фоайе.

Застанал на пост оттатък улицата, Мърфи пръв го видя да се връща и незабавно позвъни на клетъчния телефон на Галиндес.

Кийс остави кожената си чанта на съхранение при момичето на регистратурата и взе разписка.

После отиде до най-близкото стълбище, свали си якето и шапката и изтича нагоре до осмия етаж. Пред стаята му нямаше никой и той влезе вътре, за да подготви следващия си ход.

 

 

Галиндес остави Монтоун срещу „Делано“ в един и половина. Мърфи излезе от „Импириъл“, за да го посрещне, и двамата застанаха на улицата. Кубинецът слушаше през отворения прозорец на колата.

— Пристигна преди десетина минути — съобщи Мърфи.

— Някой видя ли къде е отишъл?

— Чухме го да влиза в стаята си. Мисля, че в момента е долу в бара.

— Искам да го арестуваме — каза Монтоун, като хвърли поглед към „Делано“.

— За какво, за размяна на ризи ли? — попита Галиндес.

— Хайде да опитаме както ти предложи. Да се опитаме да го пречупим.

Кубинецът и Мърфи размениха състрадателен поглед.

— Не, че не ми се иска, Джими — отвърна Галиндес, — но ми се струва, че ти беше прав. Той не е от податливите.

— Не ми пука. Вече хич не ми пука, мамка му. Искам да го пипна.

— Джими, в момента правим кръвна проба на Еди Вейлън. Ще вземем показанията му, ще му покажем снимки, ще проверим дали ще го разпознае.

— Ако Кийс го е упоил, ще го арестуваме заради това.

— Няма да има никаква разлика. Той предварително знае какво ще направим, какъв е смисълът? Хайде да вдигнем още малко жегата. Да му подхвърлим някого точно под носа му.

— Утре ще доведа още хора.

— Не утре. Още тази нощ. Писна ми да му играя по свирката. Слагам точка.

— Ти решаваш.

След още един мрачен поглед към Мърфи Галиндес сви рамене и потегли.

— Мисля, че Хектор е прав — каза Мърфи.

— Сигурен ли си, че е в бара? Някой видя ли го да напуска сградата?

— Там е.

Мърфи забеляза студената ярост, изписала се на лицето на Монтоун.

— Какво се каниш да правиш, Джими?

Той не отговори.

— Какво ще правиш?

Монтоун закрачи към отсрещната страна на улицата.

— Къде отиваш, Джими?

— Да приказвам с него.

Мърфи го последва до вратата на хотела, преди да се сети, че Кийс може да го види, после побърза да се върне обратно в „Импириъл“ и да повика Пат Фийни.

Барът се намираше в дъното на откритото фоайе, асиметричен правоъгълник от полирано тиково дърво, отделен от останалото пространство с драпирани бели ленени завеси от тавана до пода. Когато те се полюшваха на вятъра, светлините в бара ставаха призрачни и на фона на лена се очертаваха изкривените сенки на хората.

Монтоун забеляза жълтата копринена риза в тълпата на бара. Кийс седеше с гръб към входа и разговаряше с тъмнокожа красавица, която пушеше дебела пура. Тя вдигна поглед, видя детектива, застанал зад него, и очите й станаха още по-тъмни.

Той зачака Кийс да се обърне.

— Джими.

— Ей, Тери.

— Как мина вечерта?

— А твоята?

— Супер. Адски гот. Това е Имакулата, името й е фантастично, нали?

— Извини ни за момент — каза на момичето Монтоун.

Сияйната й усмивка угасна, когато детективът хвана Кийс за ръката, дръпна го на крака и го отведе от бара.

— Къде отиваме?

Монтоун не отговори.

— Ей, Джими, приятелю, тъкмо започвах нещо с онова момиче.

Монтоун мина през двойните врати, които водеха към басейна. Той заобиколи ъгъла, спусна се надолу по рампа за инвалидни колички, блъсна Кийс до стената и отстъпи назад.

— Какъв е проблемът? — почти развеселен попита англичанинът.

Монтоун яростно го гледаше.

— Джими, кажи ми…

— Зная какво си направил, Тери.

Кийс не отговори. Челото му се смръщи, очите му изпитателно се впиха в лицето на Монтоун.

— Зная, че си бил ти.

Моментен проблясък на коварство в очите му. За стотна от секундата детективът зърна в тези очи мрака, който му беше описал Питър Хеншоу — пусти, ледени, безмилостни и неразбираеми като очи на акула. Погледът му се насочи към корема на Монтоун.

Джими рязко разтвори ризата си.

— Не нося подслушвател. Никой не ни чува. Това искаш, нали?

Кийс не отговори.

— Зная какво си направил, зная и защо си го направил. Чуваш ли ме?

Кийс безизразно го гледаше.

— Ако я докоснеш, ако изобщо се доближиш до сестрата на Холи, ще те убия.

Облегнал гръб на стената, Кийс сведе глава, после бавно покри лицето си с длани. Тялото му започна да се тресе. Монтоун си помисли, че плаче.

Когато англичанинът отново вдигна глава, детективът разбра, че се е смеел. Загубил равновесие, почти изпаднал в истерия, Кийс се опитваше да се овладее. Той избърза сълзите от очите си и отново погледна към Монтоун, бавно се усмихна и вдигна двете си ръце настрани. Не каза нито дума.

Разтърсен от гняв, детективът замахна с юмрук да го удари. Кийс дори не трепна. Двамата напрегнато се взираха един в друг. В последния момент Монтоун се удържа.

— Това е истинското ти лице, нали, побъркано копеле? Ето как изглеждаш в действителност.

Кийс спокойно му се усмихваше.

Монтоун отпусна юмрук, извади белезниците си, закопча едната гривна за дясната китка на англичанина и грубо заключи другата за перилото на рампата. Кийс не възрази и не оказа съпротива, просто безизразно мълчеше.

— Рано или късно ще застанем един срещу друг — каза детективът. — И когато се прецакаш, а ти ще се прецакаш, аз ще те очистя.

Монтоун се завъртя и се върна обратно в хотела. Той спря на бара и тихо показа полицейската си карта на момичето с пурата, което по-рано приказваше с Кийс.

— Някога преди виждала ли си този мъж?

— Не.

— Давала ли си му телефонния си номер, домашния си адрес или някакъв друг начин да се свърже с теб?

— Не.

— Изобщо недей повече да говориш с него. Още сега си върви вкъщи, заключи вратите и се моли на Господ повече никога да не го видиш.

Разбра го. Видимо потресена, тя взе чантичката си и Монтоун я придружи да си хване такси пред хотела. Когато момичето замина, той видя, че по тротоара приближават Мърфи и Фийни.

— Свържете се по телефона с Галиндес — нареди Монтоун. — До утре ще стане ясно какво е направил тази нощ Кийс. Ако се опита да избяга, ще го хванем. Веднага щом разберем какво е извършил, той е наш.

— Франки провери — не са успели да измъкнат нищо от онова хлапе.

— Това изненадва ли те?

— Правят му кръвна проба. Франки казва, че може да е бил хипнотизиран.

— Отцепете района. Покрийте изходите, стълбищата и асансьорите. Стига сме се мотали.

Той се върна през фоайето и излезе до басейна. На перилата висяха празни белезници. Монтоун чу подигравателно подсвирване и се завъртя. Кийс му махна, седнал на маса до басейна. Държеше коктейлна чаша в ръка и пушеше пура. Детективът отиде при него.

— Струва ми се, че не се забавляваш достатъчно, Джими. Все тази работа, работа и пак работа.

Сякаш предишният разговор изобщо не се беше състоял.

— Качвай се в стаята си, веднага.

— Време за нанкане, а?

— Ставай.

— Толкова си строг.

Кийс остави чашата си и се изправи. Монтоун го стисна за ръката и го поведе към входа.

— Безпокоя се за теб, Джими, наистина се безпокоя — каза англичанинът. — В управлението може и да са били прави — вече прехвърляш границата. Малко остава да превъртиш.

Монтоун не отговори. Той го въведе в асансьора, в който влязоха и две пияни млади двойки. Те нервно погледнаха към детектива, който стискаше ръцете на Кийс.

— Държах се като непослушно момче — каза Кийс, като заговорнически се наведе към тях.

Младежите се подсмихнаха и се извърнаха, за да се разкикотят. Монтоун яростно изгледа един от тях и той незабавно млъкна.

Когато асансьорът спря, Кийс обели очи към тях и младежите открито избухнаха в смях зад гърба им. Монтоун го поведе към стаята му.

— Отключи вратата — нареди му той.

Кийс пъхна електронната карта в процепа и отвори. Монтоун взе картата от ръката му, пъхна я в джоба си и го последва вътре. Откъсна телефонния кабел от розетката на стената в спалнята, после направи същото с телефона в банята. Той отнесе и двата апарата със себе си обратно до вратата.

— Не се опитвай да си тръгнеш — каза Монтоун.

— Наистина вземи да си починеш, Джими — с приятелска усмивка отвърна Кийс. — Никакви силни чувства — ще оставим това зад гърба си. Утре сутрин ще се почувстваш по-добре.

Монтоун затвори вратата. Той отключи собствената си стая, подпря вратата със стол, за да може да вижда в коридора и телефонира на Мърфи в „Импириъл“.

— Свърза ли се с Галиндес? — попита той.

— Готово е. Хотелът е покрит от горе до долу.

— Някой постоянно да слуша какво става в стаята му. Ако чуете каквото и да е през нощта, съобщете ми.

— Готово.

Монтоун затвори. Той премести стола си до отворената врата, седна и зачака настъпването на утрото.

 

 

Събуди се внезапно, когато главата му клюмна напред. Рязко я вдигна и се завъртя. През щорите в спалнята се процеждаше бледожълта светлина. Погледна си часовника: седем и половина. Монтоун се обърна към пустия коридор, хвърли поглед към вратата на Кийс, увери се, че всичко е спокойно, протегна се и влезе в банята.

След като взе душ и се преоблече, той се върна в спалнята и забеляза, че индикаторът за оставено съобщение на телефона премигва. Като следваше появяващите се на дисплея на автомата инструкции, детективът се свърза с хотелския войсмейл.

— Имате едно съобщение — прозвуча металическият компютърен глас. — Получено в седем и двайсет и пет часа.

Монтоун натисна бутона за повикване на съобщението.

Шепнещи, приглушени гласове, стържещ запис, далечен океански прибой.

— В този крак ли те рани.

— Да.

Дишане, шумолене на дрехи. После характерният звук на целувка.

— Искаш ли да влезем вътре? — Мъжки глас.

Собственият му глас.

— Не.

Гласът на Холи.

Онази нощ на плажа. Първият път, когато се любиха. Кийс ги бе подслушвал. Беше ги записал. Монтоун затръшна телефона. Изскочи в коридора и заблъска с юмрук по вратата на Кийс.

— Отваряй! Отваряй, копеле мръсно!

След като англичанинът не отговори веднага, Монтоун изрита вратата и разби касата.

— Къде си, мамицата ти?

Отвори вратата на банята, килерите, на балкона. Апартаментът бе празен.

Монтоун се втурна обратно в стаята си и телефонира в „Импириъл“. Пат Фийни отговори още на първото иззвъняване.

— Къде е той?

— Долу, в ресторанта.

— Казах ви да ме повикате.

— Всичко е под контрол, Джими, тъкмо се канехме да…

Монтоун запрати телефона към отсрещната стена и изтича навън в коридора. Натисна бутона на асансьора и слезе във фоайето. Яростта ясно се изписваше на лицето му. Другите двама души в кабината престанаха да разговарят и инстинктивно се отдръпнаха от него.

Когато излезе от асансьора, Франки Фонсека затвори телефона на регистратурата и закрачи към него.

— Джими, почакай…

Монтоун се завъртя и тръгна в обратната посока. Франки се опита да го настигне.

— Джими, той не е сам…

Монтоун дори не го чу. Втурна се в ресторанта и затърси с поглед Кийс като топлинно насочваща се ракета.

Там, на една от масите по средата. Разговаряше с жена, седнала с гръб към детектива.

Полезрението му се стесни, останалата част от помещението изчезна. Смътно осъзнаваше ярка светлина, която го заслепяваше. Монтоун измина разстоянието от десет крачки помежду им.

Хванат по средата на изречението, Кийс замълча, вдигна поглед и лицето му замръзна.

— Джими, не! — извика Фонсека, когато влезе в ресторанта.

Монтоун измъкна англичанина от стола му и го блъсна върху съседната маса. Хората наоколо се разпищяха и наскачаха от местата си. Във всички посоки полетяха чинии, храна, прибори.

Стигнал до него, преди да успее да се изправи на крака, Монтоун го сграбчи за яката на ризата, натисна го надолу и започна да го блъска в лицето — къси, жестоки удари.

Кийс го гледаше право в очите, не се защищаваше и не оказваше каквато и да е съпротива. Не каза нищо. По лицето му се стичаше кръв.

Монтоун отново го изправи, заби дясната си ръка под ребрата му и му изкара въздуха, удари го в бъбреците, после му нанесе ъпъркът под брадичката и го просна насред бюфета. Англичанинът тежко се строполи върху масата, после се свлече на земята сред купчина вафли и строшено стъкло и остана неподвижен.

Боят отне по-малко от минута. Никой, дори Фонсека не посмя да се намеси. Неколцината други посетители в ресторанта или се втурнаха към вратите, или останаха да гледат хипнотизирани, шокирани от жестокостта, нарушила спокойното утро.

Монтоун отиде при Кийс, насочи показалец към лицето му и го изрита отстрани, чувайки задоволително изхрущяване на кости, преди Фонсека най-после да се хвърли на гърба му и да го отведе настрани.

В ресторанта се втурнаха двама униформени полицаи и помогнаха на Франки. Изразходвал адреналина си, той не оказа съпротива.

На вратата се появиха Хектор Галиндес и Мърфи.

Сред внезапно настаналата тишина Монтоун забеляза насочената към него телевизионна камера.

„Ярките светлини.“

Беше заварил Кийс по средата на интервю. Монтоун се вкопчи в ръката на Франки Фонсека.

— Той е оставил… Той е оставил съобщение — тихо каза детективът, като се опитваше да си поеме дъх. — Погрижил се е да го запишат. В телефонната централа.

— Добре, Джими.

Жена с папка в ръце каза нещо на немски на оператора. Двамата бързо тръгнаха към Кийс, за да го снимат отблизо.

Галиндес мина покрай Монтоун.

— Изкарайте го оттук — нареди той.

Фонсека и Мърфи го поведоха към вратата.

— Питайте ги дали е излизал да телефонира — каза Монтоун и посочи с ръка към телевизионния екип. — Трябва да има някъде касетофон.

— Полиция, дами и господа — съобщи Галиндес на присъстващите. — Моля, всички да напуснат ресторанта и да отидат във фоайето.

Репортерката беше коленичила до Кийс и притискаше към една от раните по лицето му лед, увит в носна кърпичка. Той вдигна поглед към нея и жално заговори към камерата:

— Не зная защо — каза англичанинът. — Честно не зная защо. Бяхме добри приятели.

Галиндес издърпа кабела на камерата. Операторът започна да протестира на немски.

— Ние ще свидетелстваме — обърна се жената към кубинеца, като се опитваше да говори заплашително.

— Навън, госпожо — отвърна Галиндес с тон, който не търпеше възражения. — Там ще вземат показанията ви.

Репортерката и операторът отстъпиха. Тя му нареди на немски да извади и пази касетата.

Лейтенантът коленичи до Кийс и го погледна със студени, разбиращи очи. Англичанинът отвърна на погледа, без дори да мигне.

— Трябва ли ви линейка?

— Не.

— Все пак се налага да идете на лекар.

— Не. Не искам да повдигам обвинения.

— Добре.

— Ще поговоря с адвоката си — каза Кийс.

— Имате адвокат тук? Защо ли това не ме изненадва, гадно лайно?

Кийс премести леда от раната върху челото си. По бузата му потече струйка разредена с вода кръв, все едно, че беше сълза. Той се усмихна на Галиндес. Зъбите му бяха окървавени.

Мърфи и Фонсека отведоха Монтоун в изолиран ъгъл на фоайето, като се опитваха да го скрият от насочените показалци и свидетелите на сцената в ресторанта. Около тях скорострелно плъзнаха слухове, които раздуваха случилото се с все повече подробности. Появиха се униформени полицаи, които завардиха всички врати.

В отсрещната част на фоайето детективите от Метро-Дейд взеха показания от германския телевизионен екип. Пат Фийни изслуша разговора им, после отиде при Монтоун да докладва.

— Те са от германска телевизионна мрежа. Били уговорили интервюто с него още преди седмици.

— Преди седмици?

— Записали са цялата скапана история, Джими — каза Фийни.

— Ако питаш мен, не ми пука. Съжалявам, че не го убих. Изслуша ли съобщението?

— Работим по въпроса, Джими — отвърна Фонсека.

— Проверете в тоалетната, трябва да е телефонирал оттам.

Вратата на ресторанта се отвори и във фоайето нестабилно излезе Тери Кийс. Лицето му представляваше подута маска. Галиндес и двама униформени вървяха плътно зад него. Кубинецът забеляза Монтоун и се приближи.

— Не иска да повдига обвинение. Иска да се срещне с адвоката си — каза той.

— Проследете го, нека върви — рече Монтоун.

— Така ли упражняваш безпристрастност, приятелю? — тъжно попита Галиндес.

— Той ни е записал, нас с Холи — отвърна Монтоун. Ръцете му силно трепереха след отлива на адреналина. — Как се любим. Ето какво чух по телефона.

— Сега ли?

Той кимна.

— Трябва да го проследим.

— Добре ще се поразходим, мамка му.

Тери Кийс подаде на момичето на регистратурата разписката и взе кожената си чанта. Когато я преметна на рамото си, той леко залитна.

Нормалното оживление във фоайето постепенно замря, когато всички спряха да погледнат към насочилия се към изхода пребит човек — истинско плашило с окървавени дрехи. По едно време той едва не падна, но в последния момент успя да запази равновесие. Отхвърли нечие предложение за помощ, спря до вратата и извади чифт слънчеви очила. Разгъна рамките, сложи си ги и се изправи в цял ръст, като потръпна от болка. Портиерът му отвори вратата и Кийс излезе от хотела.

Монтоун, Галиндес и другите детективи го последваха. Англичанинът взе такси. На входа и изхода стояха в готовност четири патрулни коли и два седана. Когато таксито потегли, детективите се качиха в седаните и по „Колинс“ след Кийс се заточи цяла процесия от полицейски автомобили.

— Бискейн авеню хиляда шейсет и две — каза на шофьорката Кийс.

Погледна си часовника: 08:20. Шофьорката, бяла жена на средна възраст, нервно хвърли поглед към него в огледалото.

— Добре ли сте, господине?

— Прекрасно. Благодаря.

— Сигурен ли сте, че не искате доктор или нещо подобно?

— Бискейн авеню хиляда шейсет и две.

Тя погледна към върволицата от полицейски коли зад тях.

— В беда ли сте?

— Защо, какво ви кара да си мислите такива глупости?

Жената видя изражението на лицето му и престана да му задава въпроси.

Кийс си съблече сакото, бръкна в чантата, извади портфейл с карта за самоличност и кредитни карти на името на Д. Томас Силвестър, както и три хиляди долара в брой. Пъхна го в джоба на панталона си, после извади от сакото собствения си портфейл.

Таксито прекоси надводния път и се насочи към континента. Полицейските автомобили продължаваха да ги следват, без да скъсяват дистанцията.

От вътрешен джоб на чантата Кийс извади обикновен бял плик, адресиран до „Маями херълд“, и внимателно го остави на седалката. Когато излязоха на Бискейн авеню, той отвори най-голямото отделение на чантата и включи нещо вътре.

Десет минути.

— Къде отива? — попита Монтоун.

— Някъде на „Бискейн“ — отвърна Галиндес, докато маневрираха сред градския трафик.

Три минути по-късно таксито спря пред триетажна офиссграда, построена в Тюдъров стил. Без да каже нито дума на жената, Кийс й плати, излезе навън и като носеше чантата си на рамо, изчезна в сградата.

Полицейските автомобили паркираха навън и почти задръстиха улицата. Галиндес нареди на една от патрулните коли да последва и задържи таксито за разпит. Другите полицаи останаха да чакат заповедите на лейтенанта.

— С кого има среща тук? — попита Монтоун.

— С „Паркър и Морел“, първокласни задници — отвърна кубинецът.

— Не са ли чисти?

— Преди Паркър беше обществен защитник. Преди петнайсетина години мина от другата страна на барикадата. Има толкова много колумбийски клиенти, че направо трябва да открият посолство. Години наред търсим повод да ги пипнем.

Монтоун излезе навън и се облегна на покрива на колата. През огромния прозорец на първия етаж можеше да види Кийс, който седеше във фоайето и четеше списание. Зачакаха.

Две и половина минути по-късно секретарката го въведе в кабинета на господин Паркър.

Когато Кийс влезе вътре, господин Ливингстън Паркър и тримата му присъстващи на срещата колеги изразиха стъписването си от вида му. Той остави сакото си до прозореца, преметна чантата на облегалката на един от столовете, извади от страничен джоб чиста риза и попита Паркър дали може да използва банята, за да се освежи, преди да започнат. Един от мъжете го придружи до личната баня на адвоката, която — както отлично бе известно на Кийс — се намираше в задната част на сградата.

Клетъчният телефон на Галиндес иззвъня. След като поговори, той бързо излезе от автомобила и прошепна на Монтоун:

— Току-що са открили Коуди Лоусън с куршум в главата заедно с две убити проститутки.

— Коуди Лоусън, бейзболистът ли?

— Има къща в „Гроув“. Намерили са и предсмъртно писмо.

Спортистът.

— Арестувай го — каза Монтоун. — Моля те, хайде да го арестуваме.

Галиндес даде заповед и униформените се втурнаха към входа на Бискейн авеню 1062.

Експлозията повдигна сградата от основите й. Въздухът се нажежи още преди да чуят взрива.

Стъклата на предните прозорци изхвърчаха от рамките си и се пръснаха като смъртоносни шрапнели по тротоара, убивайки на място двама от полицаите. Трите етажа на сградата се срутиха на равнището на улицата. Хората в кабинета на господин Паркър, най-близо до мястото, което впоследствие следователите определиха като епицентър на взрива, просто изчезнаха, изпариха се.

Ударната вълна отхвърли Монтоун три метра назад над колата. Той изгуби съзнание още преди главата му да се блъсне в паважа.