Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Before I Wake, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
Az (2014)

Издание:

Ерик Боуман. Английска примка

ИК „Бард“, София, 1998

Американска. Първо издание

Редактор: Виолета Игова

Коректор: Марийка Тодорова

История

  1. — Добавяне

2.

Първият природен закон

Тъй като природното състояние на човека е война на всеки срещу всеки, всеки човек има право на всичко, дори на тялото на друг…

Това се отнася и за тази война на всеки срещу всеки: оправдани са всякакви действия. Представите за добро и зло, правда и неправда нямат място тук. Насилието и измамата са две основни достойнства…

В отмъщението човек не трябва да се води от това колко голямо е причиненото зло, а колко голяма ще е ползата за него. Думите са прекалено слаби, за да обуздаят човешките амбиции, алчност и други страсти без страха от някаква ограничаваща сила…

В това състояние на война няма място за промишленост, няма отчитане на време, няма изкуство, писменост, общество. И което е най-ужасно, в него властва постоянен страх и опасност от насилствена смърт, и човешкият живот е самотен, нещастен, отвратителен, брутален и кратък…

Томас Хобс[1], „Левиатан“ (1651)

Когато излезли от природното състояние и влезли в обществото, хората се договорили само един от тях да не се подчинява на закони и да запази цялата свобода на това природно състояние, и безнаказано да върши беззакония. Това доказва следното: хората са толкова глупави, че полагат усилия да избегнат злините, които могат да им причинят невестулки или лисици, но са доволни и не само това, а и смятат за безопасно да бъдат поглъщани от лъвове.

Джон Лок[2], „Два трактата на управлението“ (1690)

Откъси от бележник, открит сред вещите на Тери Кийс

Към дванайсет и половина през нощта знаеха и следното: единственият отпечатък от крак, който Монтоун откри на килима в дневната, отговаряше на чифт обувки в гардероба на Денис, в телефонния му секретар нямаше непроверени съобщения и бутонът за повторно набиране на телефона му ги свърза с млада жена на име Луиза Фернандес, която през последните пет месеца работела като лична секретарка на водещия.

Госпожица Фернандес пристигна в апартамента малко след един часа през нощта. Тя беше привлекателна двайсет и шест годишна жена, родена в Маями, със слънчев загар и онзи лъскав водопад от гъста кестенява коса, който може да се види по рекламите на шампоани. Родителите й бяха родени в Куба, но Луиза говореше английски без акцент и представляваше отличен пример за спретнато амбициозно работещо момиче, каквито продължаваха да прииждат с хиляди в Ню Йорк. Монтоун не остана с впечатление, че тя е типична истеричка, но Луиза дълго плака при новината за шефа й.

Разговаряха във фоайето пред апартамента. Детективът си водеше бележки, подаваше й все нови тоалетни кърпички и от време на време поглеждаше към подгъва на плисираната й тъмносиня поличка, който постоянно се плъзгаше нагоре по голите й кафяви крака, още откакто седнаха. Той определи и потисна привличането си към нея като инстинктивна реакция към скръбта на толкова млада и красива жена.

— Досега никой от познатите ми не е умирал — каза Луиза.

Според нейното описание, работата й била като на домакиня от петдесетте години без каквато и да е дългосрочна изгода или осигуровка. Телевизионната компания й плащала заплата като на новопостъпил патрулен полицай, за да изпълнява поръчките на Денис, да носи дрехите му на химическо чистене, да купува коледните му подаръци и може би от време на време, помисли си Монтоун, да изпълнява най-традиционната брачна функция.

Луиза му каза, че купила готовата храна, която детективът бе открил в хладилника, и я донесла приблизително в шест и половина. Влязла вътре със собствения си ключ и не видяла никого. После отишла на вечеря с приятели и се прибрала вкъщи в единайсет и половина, за да открие в телефонния си секретар съобщение от Денис — получено в 19:35 ч. — който я молел да му купи билети за бродуейски мюзикъл за през уикенда. Нищо, което да предполага намерение да се хвърли през прозореца.

— Кога го видя за последен път, Луиза? — попита Джими.

— Разговаряхме в студиото към пет, преди предаването. Обикновено правехме така — проверка в края на деня. Помоли ме да му купя нещо от „Забар“.

— Нещо необичайно в поръчката?

— Не, както обикновено.

— Спомена ли да има някакви планове за вечерта?

Тя поклати глава.

— Каза, че бил уморен. Утре — предполагам, че вече е днес, нали? — трябваше да води предаването от Вашингтон и искаше да си почине. — Тя избърса от окото си нова сълза.

— Забеляза ли нещо необичайно в работата му?

Луиза се замисли за миг.

— Не.

— Да е разговарял или споменавал за някого, когото не познаваш?

— През по-голямата част от деня се въртях наоколо. Всъщност, не ме питате за това. Не, никой, който да се отличава с нещо.

— Видя ли някой да се мотае около апартамента? По стълбището? В асансьора?

— Не.

— Да е получавал заплахи по телефона? Писма от луди почитатели? Някой да го е преследвал?

— Не. Искам да кажа, може и да е имало нещо такова. Но не ми е известно.

— Знаеш ли дали е имал видеокамера?

Това я разтърси и стана още по-бледа, въпреки загара си. По лицето й се изписа мъка и тя притисна ръка към челото си.

— Мамка му.

Монтоун зачака. На коляното й цопна голяма сълза.

— Майка ми ще ме убие. Ще ме убие и после ще умре от инфаркт.

Детективът мълчеше. Един от отдела, Майк Мърфи избра този момент, за да излезе от асансьора. Тъкмо се канеше да каже нещо, когато Монтоун му махна да влезе в апартамента. После подаде на Луиза нова кърпичка.

— Открили сте касетата, нали? — попита тя. Очите й бяха зачервени.

Той кимна, но освен че едва дишаше, съзнаваше, че ще чуе най-лесно изтръгваното от него признание или нещо още по-интересно.

Луиза малко сниши глас, наведе се напред и го погледна изпод бретона си.

— Когато ме интервюираха за тази работа, ме предупредиха за него, разбирате ли?

— Кой те е предупредил, мила?

— Някакви момичета в офиса. Тогава работех временно и един ден, както си пиша на бюрото, той неочаквано дойде при мен и ме заговори.

— Господин Денис.

— Мак. Всички му викаха Мак. Имате ли цигари?

Монтоун й даде цигара и я запали, всичко това само за около две секунди. Макар че вече не пушеше, винаги носеше в себе си по пакет за престъпници, информатори и свидетели. Луиза дълбоко си дръпна и се наведе над кръстосаните си крака. Обувката на горния й крак се поклащаше насам-натам в бавен ритъм. При движението сухожилията на ходилото й изпъкваха. Сковаността й се бе стопила, наред с голяма част от изтънчеността, скриваща под себе си истинското момиче — лукава земност, която правеше сексуалната й връзка с Денис по-разбираема.

Първият принцип на действие на Монтоун: чакай достатъчно време, дръж си устата затворена и хората сами ще ти се разкрият.

— Та значи ми каза, че секретарката му току-що го е напуснала и й търси заместничка. Описа ми какво трябва да правя. А аз си хапех устните, за да не кажа „да“ прекалено бързо.

— И някое от момичетата те е предупредило, какво че… сред задълженията ти може да има и такива, за които да не ти е споменал.

Тя кимна, благодарна, че й е помогнал, без да се интересува дали онова, което е сторила, е лошо или дори изненадващо.

— Та мина около месец и ние, нали разбирате, една нощ се свалихме. Той започна пръв и аз… знам, че е адски лоша идея и затова не се опитвам да изкарам връзката ни нещо повече, отколкото беше… но предполагам, че съм се оставила, нали?

— Колко често?

— Горе-долу веднъж седмично. В спокойна вечер, когато не му се налагаше да носи смокинг. Телефонираше ми. И аз отивах при него.

— Някога излизали ли сте заедно?

Тя издуха дима и наведе глава така, сякаш въпросът е смешен.

— Той ми беше шеф.

— Някога оставала ли си за цяла нощ?

— Не. Сутрин трябваше да ставам рано и да ходя на работа.

— Какво изпитваше към него?

Луиза го погледна така, като че ли не разбираше въпроса.

— Харесваше ли го?

— А, не, не много. Той живееше в свой собствен свят, нали разбирате? В центъра на вселената. Един ден го заварих да прави тежкарски пози пред огледалото в спортната си зала. Той даже не се засрами, само каза: „Не е зле за четирийсет и осем, а?“ — Тя забели очи.

— Някога виждала ли си го да взима наркотици?

— Никога не съм го виждала да пие дори втора бира.

— Кажи сега за онзи видеозапис.

— Добре. Преди около два месеца Мак извади оная видеокамера, монтира я на статива до леглото и… нали знаете… — Луиза сведе поглед към пода, леко се изчерви и изтръска цигарата, въпреки че нямаше пепел.

— Записал ви е как се любите.

— Да. И после искаше да гледаме касетата. Той се изкефи, ама на мене ми стана гадно. Предполагам, че беше свикнал да се гледа по телевизията повече от мен.

Страхотно — малко ирония.

— И ти е било неудобно.

— Завърших католическо училище, разбирате ли? Помолих го да я изтрие, той ми обеща и каза, че освен това нямало да я показва на никого. Сега сигурно ще свърши в някое порносписание. И без това вече съм загазила, нали?

— Имаш ли си приятел, Луиза? В момента ходиш ли с някого?

— Не.

— Наоколо ти не се ли навъртат бивши гаджета?

— Не. — Въпросът му като че ли я раздразни.

— Къде си била към десет и четирийсет и пет?

— В ресторанта.

— С петима приятели, нали така?

— Точно така.

— Значи е много вероятно да не си бутнала шефа си през онзи прозорец.

Очите й се разшириха.

— Бутнал ли го е някой?

— Така ли казах? Не, казах, че ти не си го бутнала.

— А, не. Господи! Разбира се, че не съм.

— Тогава защо да си загазила?

Тя очевидно се отпусна и се огледа наоколо за място, където да изгаси фаса си. Монтоун също се завъртя и не откри нищо подходящо, затова взе угарката от ръката й, любезно се усмихна и я внесе в апартамента.

С ръкавици и памучни терлици, двете групи от ООМ пълзяха из дневната, сега пресечена от дълги пластмасови ленти, събираха влакна и търсеха отпечатъци. Един от тях беше отворил лаптопа на Денис върху масата в трапезарията. Монтоун мислено си отбеляза да провери съдържанието му.

Мърфи стоеше в кухнята заедно с Ханк Лопес, може би най-мързеливият детектив в управлението, който работеше нощна смяна. Лопес го стрелна със зъл поглед — той трябва да бе следващият в списъка и Коксън го беше подминал, досети се Монтоун. Нищо чудно. На него му се свидеше да ти даде даже молив назаем.

Когато Монтоун занесе цигарата в умивалника и я угаси с вода, на тлъстото румено лице на дебелия и спокоен Мърфи се изписа глуповата усмивка.

— Значи я е чукал, нали? — попита той.

— Само за това мислиш, Мърф. — Монтоун пусна фаса в кошчето за боклук. — Най-много веднъж седмично.

Мърфи издаде онзи свой хриплив тютюнджийски смях и протегна ръка. Лопес му подаде петачка.

— Иди, че вярвай в доброто у хората и само гледай докъде ще те доведе това — измърмори Лопес.

— Да — рече Мърфи и пъхна банкнотата в джоба си с дебелите си, сръчни пръсти. — Той беше и един от моите примери за подражание, Ханк. Тоя тип можеше даже да чете.

— Не говорех за него — отвърна Лопес, загледан в кръстосаните крака на Луиза.

— Тя казва, че наистина имал видеокамера — каза Монтоун, после сниши глас. — И освен ако не я е изтрил, тук някъде има друга касета, която ми се иска да изгледам много повече, отколкото „Батман“.

— С тях двамата ли? — оживено попита Мърфи. — Да ти трябва помощ, Джими?

В кабинета на Денис Монтоун откри шкаф, пълен с видеокасети. Надписите показваха, че записите са от предаванията му. Детективът нареди на един от патрулните да ги събере в кашон, за да може да ги вземе със себе си вкъщи и да се увери, че няма други изненади.

Камерата, „Панасоник Хай-8“, бе грижливо поставена върху няколко папки в най-долното чекмедже на бюрото. Стативът намери в килера зад бюрото. Монтоун повика хората от ООМ да потърсят отпечатъци, убеден, че усилията им няма да се увенчаят с успех.

После отново отиде при Луиза. Току-що й бяха взели отпечатъци. Тя тревожно го погледна, сякаш следваха снимките и идентифицирането на заподозрения. Монтоун й обясни, че това е стандартна процедура, за да могат да елиминират отпечатъците й, ако ги открият в апартамента.

Помоли я за ключа от жилището на Денис и й каза, че всички лични вещи, които е оставила там, ще са на нейно разположение веднага щом завършат разследването. Тя свали ключа от ключодържателя си с емблемата на университета в Маями. Монтоун го прибра в джоба си и й даде визитката си, огради номера на войсмейла си в случай, че момичето си спомни нещо и я предупреди, че навярно отново ще се наложи да разговаря с нея.

Луиза изчисти упоритото мастило от пръстите си с нова кърпичка, взе картичката му и я разгледа, като че ли се опитваше да запомни номерата. Монтоун се досети, че не й се прибира в празния апартамент, където щеше да лежи будна и да си мисли, че любовникът й се е разплескал на тротоара. Той внимателно я хвана за лакътя и я изпрати до асансьора.

— Господи. Даже не ми хрумна — впила поглед в пода каза тя, когато стигнаха по средата на коридора.

— Какво?

— Оставам без работа.

Монтоун изчака малко.

— Не че ме интересува, но мога ли да ти дам един съвет, Луиза?

Тя го погледна и кимна с леко увиснала челюст.

— Ако някой от медиите се опита да купи онова, което знаеш, а те със сигурност ще го направят, кажи им да се разкарат. Ще ти досаждат непрекъснато — хора, за които никога не си чувала, ще се правят на най-добрите ти приятели. Просто знай, че не си длъжна да отговаряш на каквито и да е въпроси, даже да ги задавам аз, ако те карат да се чувстваш неспокойна. В такъв случай си вземи адвокат и той ще отговаря вместо теб — затова им плащат, да понасят ударите.

Тоя тип, на когото си му носила мръсните ризи на пране и си му купувала нещо за ядене, сега той е мъртъв и ти продължаваш да живееш живота си. Изглеждаш ми добро момиче. Не е нужно никой да знае за вас двамата, за никаква видеокасета, защото няма да научат от мен.

Тя си играеше с размъкната нишка на ръкава си, после вдигна поглед към него и сбърчи лице в опит да не заплаче.

— Благодаря — успя да промълви Луиза.

— Запомни какво ти казах.

Вратите се отвориха. Тълпата навън бе нараснала до повече от двеста души — редица от униформени полицаи задържаше глутницата репортери, които се натискаха към предния вход. Гледката потвърждаваше страховете на Луиза. Тя започна да губи самообладание.

Монтоун й каза да остане там, отиде при един от полицаите, когото познаваше, после махна с ръка на набития портиер на сградата да се приближи. Той поверително постави ръка на рамото му и сниши глас, предварително прочел името от табелката му.

— Арти, ще съм ти много благодарен, ако придружиш младата дама без нашите приятелчета навън да й досаждат.

— През мазето — няма проблем — бързо отвърна портиерът. — Служебният вход излиза на една от пресечките на Шейсет и осма. Даже още не е отцепена. Монтоун се обърна към униформения.

— Вземи я с колата си, откарай я вкъщи и я придружи до апартамента й. Провери килерите, погледни под леглото, накарай я да се почувства в безопасност, преди да си тръгнеш. Искам през остатъка от нощта пред блока й да пази патрулен автомобил и утре цял ден да минавате на проверка.

Той ги отведе обратно при Луиза, обясни й плана, хвана в ръце изцапаната й с мастило длан и й изрази съчувствието си, като тайно се надяваше човекът, бутнал Макензи Денис, поради някаква причина да не е решил, че тя е следващата в списъка му. Портиерът и полицаят я придружиха надолу по стълбището.

В отсрещния край на фоайето се бяха събрали големите шефове — капитан Дан Джейкс Напетия, облечен в един от хиляда и петстотин доларовите си костюми и хвърлящ отблясъци с осемнайсеткаратовите си ръкавели, успокояваше районния командир Фланигън и началника на криминалния сектор Бил Фоли, които току-що бяха пристигнали от централата. Коксън се мотаеше зад групата и поглеждаше към Монтоун, докато чакаше шефовете да решат кой ще се заеме с пресконференцията. Напетия Дан видя Монтоун до асансьора и му махна с ръка да се приближи.

— Телевизията вече е смъкнала знамето до средата на мачтата, за Бога — каза началникът. — Измъкнаха президента от вечеря в Бевърли Хилс по случай някакви награди. Ще вземе нощния самолет. Този човек е мой личен приятел.

— Вече започва да става напечено — рече Фоли, като нервно поглеждаше към тълпата.

— Нещо от момичето, Джими? — попита Дан Джейкс.

Монтоун се ръкува с всички. Нямаше запознаване — познаваха го и присъствието му ги радваше. Тъй като вече бяха по-скоро политици, отколкото ченгета, фактът, че с работата се е заело едно от светилата в управлението, им действаше успокоително.

— Открих видеокамерата. Очевидно му е доставяло удоволствие да се гледа.

— Това е престъпление — продължи Монтоун и им изложи основните подробности. — Нямаме свидетели или заподозрени, но това е престъпление. Убийство.

Тишината надвисна като скала — всички очакваха реакцията на началника. Той разглеждаше безукорния си маникюр.

— Трябва да направим изявление, иначе цяла нощ ще висят тук — каза той и кимна към пресата навън.

— Продължавай, Джими — каза Дан Джейкс.

— След като Денис е изхвърчал през прозореца, някой е преместил камерата и статива. Никой не е видял стъклото да пада преди трупа, следователно не го е строшил предварително, да речем със стол, след което да е прибрал камерата и да е скочил. Докато не проверим записа, няма да разберем дали е същата камера, с която е направен записът, но предполагам, че е така. Някой я е върнал обратно в бюрото. И е загладил килима — няма следи от статива.

— Защо му е да го прави, мамка му? — ядосано попита Коксън. Стомахът му изкъркори и той потръпна, вечно на път към язвата.

— Дай ми малко време, Лу, минали са само два часа. — Монтоун погледна към шефовете си за подкрепа, но лицето на началника му остана каменно.

— Ами онази касета с изповедта? — попита той. Джейкс и Фланигън вече се бяха качвали да я гледат, но не и Фоли.

— Този тип си изкарваше адски добри пари, като правеше да изглежда така, сякаш не чете, докато четеше.

— И какво е чел в този случай?

— Може би готов текст. Зад камерата. Тази „изповед“ ми прозвуча като предварително подготвена.

— Значи твърдиш категорично, че не е самоубийство.

— Заради две неща: самоубийците скачат с краката напред и почти никога не го правят по гол задник. Този тип е излетял с главата надолу, а и доколкото го познавам, суетата не би му позволила да скочи гол.

Началникът отново погледна към репортерите откъм другата страна на стъклената стена на фоайето. Блуждаещите светлини ги караха да тичат, за да заснемат нещо интересно и да се приготвят за близките кадри.

Напетия Дан даде знак на Монтоун.

— Благодаря ти, Джими. Извини ни за една минута.

Детективът се отдалечи. Докато ги гледаше да се съвещават като спортни рефери, му се прииска все още да пуши. През повечето време приказваше началникът, като разпалено ръкомахаше. Накрая очевидно стигнаха до някакво заключение и Напетия Дан и Коксън отидоха при Монтоун, докато големите шефове излязоха навън, за да се изправят пред камерите.

— Искаме да продължиш, Джими — каза Дан.

— Картбланш ли ми давате? — попита детективът, като подчертано гледаше към Коксън.

— Картбланш. Спецчаст. Даваме ти изключителни правомощия.

— Тази нощ няма да кажа на никого, че е убийство, капитане. Ще им изложа фактите, това е. И няма да кажа нито дума за онзи запис. Запечатвам го, заключвам го и го пращам в Пещерата.

— Това е добре — отвърна Дан, като хвърли отблясъци с ръкавелите си. — Случаят е твой, Джими. Ще трябва да дадеш изявление за медиите. Знаеш процедурата.

— Съобщи ми кой искаш да влезе в групата ти — каза Коксън.

Монтоун мрачно кимна и се ръкува с двамата, преди да последва шефовете горе.

 

 

На половин пресечка от тълпата оттатък улицата стоеше висок среброкос старец. Приличаше на почтен гражданин на път за вкъщи, но отблизо можеше да се види, че ръбовете на чистия му шлифер и токовете на тежките му обувки са изтъркани.

Когато чу по радиото в хотелската си стая за смъртта на водещия, старецът бързо прерови бележника си с налепени вестникарски изрезки.

Ето я, груповата снимка във вестник отпреди три седмици — Тери Кийс, застанал точно до рамото на мъртвия журналист.

Тласкан от инстинкта си, старецът веднага бе тръгнал на север по Пето авеню. Онова, което очакваше, беше започнало. Телевизионни коли задръстваха улиците около мястото. Тълпата постоянно растеше.

— Викат, че бил скочил — обясняваше латиноамериканец на момиче с безизразно лице. — Ей го де е паднал, точно тука. Видях ги да чистят кръвта.

— Бил е бутнат — каза сякаш на себе си старецът с чист британски акцент.

— По радиото рекоха, че било самоубийство — възрази момичето.

— Бутнат е — повтори англичанинът, вперил поглед в строшения прозорец. Присъствието му бе някак смущаващо, излъчваше непроницаема скованост. Двамата млади предпазливо се спогледаха и отминаха нататък.

Англичанинът остана зад загражденията около час, като наблюдаваше всичко.

 

 

— Към десет и четирийсет и пет тази вечер господин Макензи Денис е паднал от прозореца на апартамента си на трийсет и петия етаж — каза Монтоун. — Полицаите от деветнайсети участък са пристигнали след минути. Смъртта на господин Денис е констатирана на място и трупът му е откаран в патоанатомията, където утре ще му бъде направена аутопсия.

Репортерите, които тикаха микрофоните си в лицето му, едновременно закрещяха въпроси за вероятността от убийство. Детективът им махна, с което извинително загатваше, че би искал да им помогне, но ръцете му са вързани: знаеха процедурата.

— Съжалявам, приятели, това е всичко, с което разполагаме.

Униформените преградиха пътя им, докато Монтоун се вмъкваше обратно в сградата.

— Изненадан ли си, че ти дадоха този случай, Джими? — извика един от репортерите.

Монтоун хвърли поглед през рамо и уверено се усмихна. На лицето му не се четеше никаква изненада.

— Естествено, че ще поемеш случая, Джими — прошепна Тери Кийс.

„С деветдесет и девет процента сигурност.“

— Доброто начало е половината работа.

Седнал на стол пред телевизора в апартамента си в „Плаза“, Кийс натисна бутона за изключване на звука, когато на екрана се появи репортерът на Си Ен Ен на местопрестъплението. Тери погледна надолу към светещите стрелки на ролекса си. Два и петнайсет.

Хвърли поглед назад към жената на леглото, която тихо похъркваше. Бе заспала само минути след като разтвори два милиграма рохипнол в третата й чаша шампанско.

Кийс безшумно се изправи и влезе в килера. Свали от лавицата малка черна чанта — натъпкана с дрехите и хардуера, които по-рано беше използвал — и я пъхна в пътния сак, нарочно оставен да виси на кукичката на отворената врата на килера. Знаеше, че сакът не е привлякъл излишно вниманието на жената, част от романтичната изненада, която й бе приготвил.

Ако беше видяла какво има в чантата, вечерта й изобщо нямаше да завърши толкова приятно.

Върна се обратно в спалнята, отвори голямата, украсена с мъниста ръчна чанта на жената и извади документите й. Когато погледна шофьорската й книжка, той без изненада забеляза, че го е излъгала за възрастта си. След като се увери, че необходимите му телефонни номера и адреси са в бележника й, Кийс го пъхна в сака си.

Остави на възглавницата до главата й предварително написаната бележка и една червена роза, закачи поръчката за закуска от външната страна на бравата, нарами сака си и тихо се спусна по задното стълбище до изхода към Петдесет и осма улица. Никой не го видя да излиза.

След като измина двайсетина пресечки на югозапад, той хвърли черната чанта в контейнер за смет до строителен обект. Докато се отдалечаваше, иззад ъгъла се появи боклукчийската кола. Точно навреме.

 

 

Тайлър се събуди в седем часа, когато на вратата почука сервитьорът. Погледът й бе замъглен, слепоочията й пулсираха и нямаше ни най-малка представа къде се намира. Забеляза розата на възглавницата, после се опита да се съсредоточи върху бележката.

06:00 ч.

Скъпа моя Тайлър,

Каква вълшебна нощ! Извинявай, че трябваше да изляза, но закъснявам за работа — навиците на дисциплинирания живот умират трудно, а ти изглеждаше толкова красива и спокойна, че не ми даде сърце да те събудя.

Спомена, че тази вечер щяло да има нов купон. Да. Страхотно. Може ли да доведа със себе си един нов приятел? Той е ерген и защо да не го запознаем с онази твоя приятелка, моделът, за която ми разказваше? Как й беше името? Онази с ужасния проблем с телефонния тормоз? Не беше ли Холи?

Струва ми се, че този мой приятел може да й хареса. Той е прочут полицейски детектив.

По-късно ще си поговорим.

Твой Тери

Тя прочете писмото, облече си халат, каза на сервитьора къде да остави подноса, с олюляване влезе в банята и обилно повърна.

Отпусната върху студените плочки на пода и подгизнала от пот, Тайлър осъзна, че все още стиска бележката в ръка. Заглади гънките й и след като я препрочете, успя смътно да си спомни, че е била цялостно и неведнъж опустошена. Споменът бе мъгляв, но писмото звучеше бодро, сякаш той смяташе, че са прекарали чудесно. Наричаше я „скъпа“ и казваше, че изглежда красива. Прекрасно. Още по-окуражително беше предложението да прекарат заедно и тази вечер.

Тайлър вдигна очи и се видя в огромното огледало.

Синкави охлузвания загрозяваха китките и предмишниците й. Тя се завъртя и разбра, че овалните петна по вътрешната страна на бедрото й са отпечатъци от пръсти. Остро усещане прониза стомаха й, когато внезапно си спомни миг от нощта — те двамата с преплетени тела. Колко силен бе той, докато я караше да се наведе и…

— О, Божичко!

Отново й се пригади и я полазиха тръпки. Тайлър вдигна поглед и видя, че от обезцветено петно в ъгъла на тавана капе тъмна вода. Парче от тапета се беше отлепило от стената.

„Лесно ти излизат синини — напомни си тя. — Недей да правиш повече това, ако не е необходимо, защото добрата новина е, че може би си имаш гадже.“

 

 

Монтоун вкара първия ключ, когато чу, че вътре звъни телефон. Отвори трите ключалки, втурна се в дневната си, остави кашона с компютъра на Денис и видеокасетите и вдигна слушалката тъкмо преди да се включи телефонният секретар.

— Монтоун.

— Джими, тук е Тери Кийс.

— Ей, как си?

— Не ти звъня прекалено рано, нали?

— Не, ни най-малко. — Джими си погледна часовника: осем и пет.

— Добре, добре. Господи, Джими, току-що те видях по новините.

— Нима? Как изглеждах?

— Какво да ти кажа? Ти си истинският живот. С една дума, удивително е. Снощи бяхме на онзи голям купон, когато съобщиха за Денис, и все едно, че падна бомба.

— Когато хората често гледат някого по телевизията, им се струва, че го познават — отвърна Монтоун.

— Но аз наистина го познавах. Запознахме се преди около три седмици. Приказвахме на някаква веранда в продължение на… не зная, трябва да е имало половин час.

— Къде се запознахте?

— На някакъв купон в Хамптън. Едно от онези изпитания, на които постоянно ме подлага моят издател.

Монтоун седна на стола.

— Как ти се стори той?

Замислено мълчание.

— Държа се добре. Малко надменен, със съзнание за собствената си важност. Любезен, но сдържан. Искаше да се увери с кого разговаря, преди да се разкрие.

— На купона имаше ли наркотици?

— Мили Боже, нима хората още се дрогират?

— Ще се изненадаш.

— Мисля, че пиеше бяло вино. Не ми приличаше на наркоман — прекалено суетен беше. А и страхотен курвар.

— А стига бе.

— Опитваше се да сваля абсолютно всичко живо под четирийсет и с дамска чантичка.

— Сам ли беше?

— Поне останах с такова впечатление — извинявай, Джими, сигурно имаш адски много работа. Просто исках пак да ти благодаря за предложената от теб помощ. Мислих си само да оставя съобщение на телефонния ти секретар.

— Предложението все още е в сила. Ако искаш да дойдеш и да се помотаеш заедно с нас днес, това ще е точно каквото ти трябва.

Кийс замълча. После предпазливо и сякаш почтително попита:

— Да не би да ми казваш каквото ми се струва, че казваш?

— Засега недей да ме цитираш.

— Убийство.

— Това е една от възможностите. Нали искаше да проследиш разследване отначало докрай?

— Само ако си сигурен, че няма да ти се пречкам.

— Както каза, ти си го познавал. Може да ни съобщиш нещо, което да ни влезе в работа.

„Ти също си го познавал, нали, Джими?“

— С удоволствие ще ти помогна с каквото мога.

Монтоун му даде адреса на патоанатомията. Аутопсията щеше да се проведе в единайсет.

Трябваше да сподели идеята с Мърфи и останалите си хора, но щом за този случай щеше да има книга, за разлика от евтините романчета, наводнили пазара след ареста на Плужека, Монтоун с готовност щеше да допусне в разследването писател. Беше по-добре да контролира информационния поток, отколкото да остави Кийс сам да души наоколо. Дори не трябваше да известява за това началството. След като няколко години бе работил като детектив в този град, Монтоун знаеше някой и друг номер.

Той изключи телефона и отиде в спалнята си. Огледът на местопрестъплението и първоначалните процедури бяха отнели цялата нощ. Два часа сън и щеше да е готов да продължи.

 

 

Тери Кийс остави клетъчния телефон на ръба на покрива, но продължи да наблюдава Монтоун с бинокъла, докато детективът влезе в спалнята си и спусна щорите. Апартаментът му се намираше на шестия етаж в сграда на Трийсет и седма улица между Осмо и Девето авеню.

След като през последната си година в затвора научи за Джеймс Монтоун, Кийс беше прочел всяка дума, написана за него. Повечето от книгите за случая Слайгоу бяха тъпи, нечетивни опити за печалба от непосредствената сензация, но неговото проучване само започваше оттам. Монтоун отговаряше съвършено на типа, който търсеше. Никой психоаналитик не бе притежавал толкова търпение да се съсредоточи върху даден обект.

Самият Уендъл Слайгоу се беше оказал ценен източник на информация.

С помощта на компютъра си Кийс проникна в банковите сметки, данните за кредитните карти и социалната осигуровка на Монтоун. Детективът бе роден и израснал в Куинс, но плащаше две хиляди и триста месечно за привилегията да спи в Манхатън, докато повечето от колегите му ежедневно пътуваха от предградията в Куинс, Рокланд и Стейтън Айлънд. Кийс знаеше, че Монтоун не би повторил пътуването обратно по моста Трайбъроу — беше хвърлил прекалено много сили, за да си изгради живот на скъпия бряг на реката.

Работнически произход. Златното момче, разкрило големите случаи.

Героят, изправил Плужека пред правосъдието.

С онази наперена, самоуверена усмивка по телевизията.

„Но аз зная цената, която си платил за славата, Джими. Зная за онези посещения в кабинета на психолога в управлението.

За потенето нощем. И спомените за момичето в микробуса.

Когато свършим играта, онези дни ще ти се струват като любимото ти лято.“

Кийс се изправи на покрива на сградата на Трийсет и девета, в която наемаше офис на последния етаж. Името на таблото във фоайето гласеше:

 

„Хауърд Кърцман, Капитъл инвестмънтс“.

 

 

Домашният адрес на Кърцман бе апартамент на Флатбуш авеню, скривалище, което Кийс си беше устроил по време на предишното си идване в Щатите.

Господин Кърцман, както би го описал домоуправителят, бе нисък, топчест мъж на средна възраст с прекрасни посивяващи мустаци. Носеше слухово апаратче и очила с дебели черни рамки, които увеличаваха яркозелените му очи, ходеше с леко накуцване и говореше с отчетлив бруклински акцент. След като нае офиса предишната есен, господин Кърцман никога не беше подавал оплакване, рядко идваше в сградата и не си вреше носа където не му е работа, поради което нито домоуправителят, нито който и да е друг му обръщаше внимание.

Кийс прибра бинокъла в калъфа му и слезе по стълбището. След като се увери, че коридорът е пуст, той влезе в офиса на господин Кърцман и заключи вратата. Остави на бюрото дебелите черни очила и си свали зелените контактни лещи. Намаза краищата на мустаците си с отлепваща течност, после извади от чантата си възтопъл малинов сироп и го изпи със сламка.

Поръча по телефона да доставят цветя в офиса на Тайлър Ангстръм. Докато ядеше зрели череши и плюеше костилките в пепелника, той се свърза чрез лаптопа си с брокерска служба, проучи пазарните тенденции за деня и направи три благоразумни хода.

По време на обиколката си из Америка предишната есен той беше открил брокерски сметки в три различни града. През следващите месеци играеше агресивно с акциите си от Лондон, печелеше средно по десет хиляди долара седмично и ги внасяше отново в сметките.

В същото време тайно прехвърли предишните си акции в Щатите. С аванса от новата си книга притежаваше четвърт милион долара, една част в брой, друга в банки на различни имена. Когато отново пристигна в Ню Йорк, във взети под наем пощенски кутии го очакваха повече от двайсет и пет кредитни карти, издадени на тези имена.

За да започне работа по голямата си творба. Окончателният разказ за убийството в Америка.

Кийс остави на бюрото бележника на Тайлър Ангстръм и го прелисти — имена, домашни адреси, частни телефонни номера, факсове, кодове за компютърен достъп, написани с прилежната й ръка. На друго място бе разделила страниците на социални категории като индекс за съставяне на списъци с покани за празненства: „кино“, „мода“, „общество“, „издателска дейност“, „милионери“, „медии“.

Беше се спрял на Тайлър, след като прочете за този списък в статия за нея, поместена в някакво списание. После извърши изчерпателно проучване. Опозна навиците й. Опозна мисленето й. Опозна слабостите й. Импулсивността й се оказа точно толкова полезна, колкото бе преценил — Кийс държеше в ръцете си справочник за градския елит. Той включи ксерокса си, копира всяка страница, ламинира копията, внимателно върна оригиналите и постави бележника в обикновен голям плик.

Кийс свърза телефона си с електронно устройство, поставено в най-горното чекмедже на бюрото си. После включи малък касетофон и го доближи към слушалката: от него се разнесе уличният шум на Ню Йорк. Докато електронното устройство насочваше разговора през един от петдесетте телефонни автомата, които случайно беше избрал, той набра домашния номер на Холи Мюз.

Бедното момиче го бе сменило малко след като получи няколко смущаващи телефонни обаждания.

Чу гласа й, записан на телефонния секретар: нахален, дразнещ, прекалено самоуверен.

— Тук е Холи. Знаете какво да направите и кога да го направите.

Той доближи касетофона до слушалката и остави да се запишат трийсетина секунди уличен шум, после прибави малко дълбоко дишане и затвори.

Кийс си сложи чифт хирургически ръкавици и извади от куфарчето си два вестника. Изряза с ножици различни букви от материали за Макензи Денис, залепи ги върху лист обикновена копирна хартия, изчака лепилото да изсъхне, сгъна писмото в евтин плик и залепи марка.

После с големи черни букви го адресира до „Госпожа Холи Мюз“.

Отключи вратата на шкафа и провери двата видеокасетофона вътре — записът, който копираше, бе свършил. Извади копието и го пъхна в плик с найлонова изолация, вече адресиран и със залепена марка.

Кийс свали мустаците, дрехите на господин Кърцман и подплънките от кръста си. После заключи очилата, ръкавиците, контактните лещи и електрониката в най-долното чекмедже на кантонерката и отново се преоблече като Тери Кийс — черни дънки, черни маратонки „Найки“, бяла тениска и тъмнокафяво ленено сако. Сложи си бейзболна шапка с емблемата на „Ню Йорк янкис“ и тъмни очила.

След като излезе от офиса, той се спусна по задното стълбище и тръгна на изток по Трийсет и девета улица. Просто за удоволствие остави още едно съобщение на телефонния секретар на Холи Мюз от уличен телефон пред офиса му.

Пътьом пусна писмото до момичето в пощенска кутия, като го държеше за ъглите. Когато стигна до оживената пощенска станция на Трето авеню, той влезе вътре и пъхна плика с касетата в кутията за местна поща.

Бележки

[1] Томас Хобс (1588 — 1679) — английски философ и писател. — Б.пр.

[2] Джон Лок (1632 — 1704) — английски философ. — Б.пр.