Ерик Боуман
Английска примка (11)

11.

На вниманието на всички, които се интересуват:

Дойдох, за да поднеса на Америка дар. Вие сте носители на великия Упадък, смъртен враг на цивилизацията, културата и състраданието. Заели позата на борци за свобода на личността, вие всъщност сте Врагът от най-мрачните предсказания, още по-злостен, защото заради невежеството и изолираността си се смятате за невинни.

Намалете населението на този свят до село от сто души, които отразяват всички съотношения на богатство и националност, и само шестима от тях ще са американци. Но тези шестима ще контролират 50% от ресурсите на планетата и 70% от богатствата й. Били сте възпитани да вярвате, че това беззаконие е дадено ви от Бога право, без дори да се замисляте, че благосъстоянието ви е за сметка на живота на всички други хора.

Цената на вашата свобода е поробването на човешката раса.

Донесох ти дар, Америка.

Моят дар е това обещание: нито богатства, нито красота, нито власт или слава, нито принципи или благородни намерения могат да ви спасят от ръката й, когато ви призове Смъртта. Отхвърлянето на смъртта е основното лицемерие на вашата империя, защото вие сте причината за безразборната смърт по всички други земи на тази планета.

Бомбите от вашите фабрики се сипят като дъжд.

Отровата на вашия материализъм задушава душите ни, вашият култ към известността ни погубва.

Отпадъците на вашата промишленост и излишъците ви замърсяват въздуха ни, отравят водите ни и унищожават природния ред.

Вашата наука уби всички наши Богове.

Както показва историята, вас не може да ви спре нито дипломация, нито какъвто и да е политически акт. Всички надежди, че може да се поправите, се загубват във вашия хедонизъм и поквара. Краят на света е отпечатан във вашия лик, без дори да го подозирате, защото в този, във вашия американски век вие никога не сте страдали на собствена територия от копитата на Конниците.

Тук съм, за да ви върна смъртта, която вие въздадохте на всички нас. Наречете го произведение на изкуството, писмо в бутилка, букви, надраскани в пясъка. Изложих го на единствения език, който можете да разберете, в единствената форма, която ще привлече височайшето ви внимание.

Смъртта е моето средство и моето послание.

Дойдох, за да науча децата ви, че ще умрат. Едва тогава, когато истината се отпечата в съзнанието им, те ще разберат как трябва да се променят, така че светът да бъде спасен от вашата арогантност и суета.

Аз съм резултатът на вашите мечти.

Смърт и прераждане.

Писмо, оставено от Тери Кийс в такси пред сградата на Бискейн авеню 1062

Монтоун остана в болница четири дни. Първите двайсет и четири часа нямаше абсолютно никаква представа какво се е случило. Беше получил силно мозъчно сътресение и страдаше от частична загуба на паметта, която според лекуващите му лекари щеше да е временна, навехнат врат, изкълчено дясно рамо и петдесетпроцентова загуба на слуха на дясното ухо. Хектор Галиндес лежеше в съседната стая и се възстановяваше от спукване на таза, причинено от изхвърчала през един от прозорците на сградата кантонерка.

Пат Фийни и Майк Мърфи, които по времето на експлозията все още се бяха намирали във втория автомобил, имаха само порязвания от стъкла. Франк Фонсека, изскочил от колата, когато униформените се бяха втурнали към входа, бе със счупена ръка. Бяха загинали двама патрулни полицаи от Метро-Дейд, първи стигнали до вратата на сградата. Имаше още шестнайсет ранени полицаи и при изписването на Монтоун петима от тях продължаваха да са в критично състояние.

Въпреки че сред развалините успяха да открият само три непокътнати трупа, следователите заключиха, че в сградата са загинали седем души, включително Ливингстън Паркър, тримата му колеги, две секретарки и Тери Кийс. Портфейлът и останките от сакото и окървавената му риза бяха намерени сред руините.

Дни по-късно успяха да изровят парче от частичен зъбен мост. Медицинският картон, пратен по факса от затворническата болница „Уормууд скръбс“ край Лондон, показваше, че мостът е изработен за Тери Кийс, докато е излежавал присъдата си.

Детективи, специалисти по експлозивите, откриха свидетелства, че е използван семтекс, компактен, мощен взрив. Те смятаха, че приблизително четири и половина килограмовата бомба е била поставена в чантата, която Тери Кийс е внесъл в сградата и части от която бяха намерени, залепени за саморъчно направения детонатор.

Идентична на тази чанта бе открита от полицията в гардероба в стаята на англичанина в „Делано“. В нея имаше папка с надпис „МОНТОУН“, същата, която детективът беше зърнал по време на полета за Маями.

Листовете вътре бяха празни.

В лаптопа на Кийс нямаше нищо, което да показва, че изобщо е пишел книга.

Няколко дни след взрива се появиха местни свидетели, които идентифицираха Кийс като човек, когото са познавали под името Д. Томас Силвестър. Полицията разкри празния апартамент, който бе наемал в Саут бийч на две пресечки от хотел „Делано“. Вътре намериха неговите отпечатъци.

По остатъците от експлозива сред развалините детективите проследиха произхода му до по-голямо количество, откраднато предишния септември от военна база. Вече арестуван по други обвинения информатор им съобщи, че мъж, отговарящ на описанието на Кийс, купил четири и половина килограма от експлозива още миналата есен, когато англичанинът беше минавал през Маями по време на творческата си обиколка.

Черният форд „Тоуръс“, купен по същото време и регистриран на името на господин Силвестър, изобщо не бе открит.

Непосредствено след взрива за първите страници на вестниците с него се конкурираше новината за смъртта на Коуди Лоусън, открит в спалнята на имението си в „Коконът гроув“. Дългогодишен основен играч на „Маями долфинс“ по време на дванайсетгодишната си спортна кариера, Лоусън също си бе създал игриво заплашителната репутация, че е натрупал много милиони от участие в реклами.

Роденият в Южна Флорида бейзболист беше помогнал на отбора на университета в Маями да спечели шампионата на НСАК^[1], преди да премине в професионалния спорт след скандал в спортното министерство — двама от съотборниците му бяха обвинени и осъдени за изнасилване. Според недоказани слухове Лоусън също присъствал на местопрестъплението — някои дори намекваха, че участвал — но изобщо не се стигна до изправянето му пред съда. Звезда на отбора, докато осъдените бяха само резерви, в НФЛ Лоусън бе обвиняван във фаворизиране. През последните години грижливо излъсканият му имидж беше пострадал от грозен публичен процес за развод, породил упорити слухове за упадъчен морал, както и от противоречива автобиография, в която най-после признаваше, че бил свидетел, но не и участник в някогашното изнасилване.

Лоусън бе намерен в осем и половина сутринта в деня на експлозията от прислугата в дома му. На леглото му лежаха две проститутки, завързани и със запушена уста, и двете умрели от свръхдози инжектиран кокаин. Върху поставено до леглото огледало имаше голямо количество от същия наркотик. По труповете на двете жени имаше многобройни стари следи от инжекции и едната от тях държеше в ръката си спринцовка. Бяха жестоко бити, преди и след смъртта.

Лоусън лежеше между двата трупа, застрелян в главата. В дясната си ръка стискаше трийсет и осем калибров револвер, регистриран на негово име. „Прощалното му писмо“, надраскано с кръвта на едното от убитите момичета върху огледалната стена зад леглото, се състоеше от една дума: „ПРЕКАЛЕНО“.

На сутринта след мрачното откритие в офисите на национален таблоиден вестник се получи по пощата филмова лента от местопрестъплението, наред с копие от писмото, което Кийс беше оставил в таксито, и лист хартия, върху който бе напечатан въпросът: „ОБРАЗЕЦ ЗА ПОВЕДЕНИЕ ЛИ?“ Тези снимки и писмото останаха по първите страници в продължение на няколко дни и предизвикаха правна и морална буря.

Експлозията на Бискейн авеню, отвратителното убийство на Коуди Лоусън, откриването и публикуването на оставеното в таксито писмо поставиха живота и посланието на Терънс Перигрин Кийс в центъра на вниманието по начин, който навярно би могъл да очаква единствено той. Когато по Си Ен Ен показаха запис от побоя на Монтоун над Кийс в хотел „Делано“, пресата неизбежно направи връзката със „самоубийствата“ в Ню Йорк и историята придоби скандално безсмъртие.

По списанията се появиха мелодраматични заглавия („Мрачният ангел на смъртта“), по телевизията, радиото, телефона и в задните дворове се разменяха яростни реплики. Двете книги на Кийс удариха тавана в списъците на бестселърите, макар че издателите му заклеймиха кървавата следа, която беше оставил след себе си. Психолозите анализираха всяка негова дума, включително прословутите му „прощални писма“. Както отбелязваше не един от тези експерти, с ирония, която според тях не би разочаровала самия Кийс, „много пари смениха притежателите си“.

През тези първи дни представители на всички медии отчаяно се опитваха да се свържат с Монтоун. Болницата се озова под медийна обсада и тълпата навън ставаше все по-голяма. Предлагаха му огромни суми за изключителния достъп до неговата история. Разсъжденията и анализите се съсредоточаваха върху ролята на детектива в кръстоносния поход на Кийс. Около него се водеха всякакви спорове: какво знаеше за този човек и кога го бе научил? Колко от приписваните на Кийс четиринайсет убийства биха могли да се предотвратят, ако са били взети своевременни мерки? Като реакция към мълчанието на Монтоун, заключенията им далеч не бяха в негова полза.

Полицаите от неговия отдел неотлъчно го пазеха, докато се възстановяваше от раните си и започваше да сглобява парчетата от раздробената си памет. От леглото си Хектор Галиндес нареди в болницата да поставят денонощна полицейска охрана, за да не допускат журналистите. Началниците му работеха заедно с шефовете в Ню Йорк, за да организират двустранната си реакция.

Незабавно свикаха съвместна пресконференция и за първи път до известна степен разкриха предприетата от тях операция за задържането на Тери Кийс. Като го заклейми с мъгляви хвалебствия, управлението започна внимателно да се дистанцира от Джеймс Монтоун, оставяйки много неясни въпроси за начина, по който е упражнявал едноличното си командване. Техен основен приоритет си оставаше свеждането на щетите до минимум.

Вечерта, след като дойде в съзнание, Монтоун прекара един час в спокоен разговор с Галиндес и Майк Мърфи, като им задаваше въпроси и попълваше ужасяващите дупки в паметта си, преди умората и болкоуспокоителните да го приспят. През нощта често се будеше и плачеше поради причини, които не можеше да си спомни.

На следния ден Монтоун се почувства достатъчно силен, за да отговори на първото си телефонно обаждане. Трябваше да държи слушалката до лявото си ухо — увреждането на слуха на дясното беше постоянно.

Ерин Кели му звънеше от дома си в Сиръкюз. В деня на раняването му тя многократно се бе опитвала да влезе и да го види, но лекарите не й бяха позволили. Ерин се беше прибрала на следващия ден, за да изпълни задълженията си към университета.

— Ще дойда, ако искаш да съм при теб — каза тя. — Мога да пристигна още довечера.

— Няма нужда — отвърна Монтоун. — Скоро ще ме изпишат.

Не й каза истинската причина: че досега са успели да опазят името й от вестниците и че не иска да я компрометира.

Разговорът стана неловък. Той зачака.

— Бейзболистът, който беше убит — сниши глас Ерин. — Вписва се в твоята теория.

— Приятелят, който отказал да свидетелства.

— Талантливият спортист, който живее според други закони. Не би могло да е по-ясно.

— Разбирам — отвърна Монтоун, като разтриваше челото си.

— Адвокатът, загинал при експлозията. Ливингстън Паркър, той също се вписва.

— Защо?

— Някога е бил обществен защитник. Но сега се занимава с процъфтяваща частна практика. Обърнал е гръб на онеправданите си клиенти. Точно като онзи, който уговорил Кийс да се признае за виновен.

В ума му проблесна откъслечен спомен от експлозията — жега, оглушително разтърсване.

— Разказвал ли си за това на някой друг? — попита тя.

— И така ми е достатъчно трудно.

— Оказа се прав, Джеймс. Всичко отговаря. Ти го беше разгадал.

Монтоун помълча.

— В момента фактът, че съм бил прав, не означава много.

— Разбирам защо се чувстваш така. Но струва ми се, няма никакво съмнение, че е щял да се насочи към мен и Бог знае още към кого. И ти го спря.

— Той сам се спря.

Тя отново замълча. Монтоун я чу тихо да плаче.

— Съжалявам, че те е наранил — каза Ерин.

— Ще се оправя.

— Ужасно съжалявам за всичко това. — Той усети, че Ерин полага усилия да се овладее. — Кога си идваш?

— След ден-два. Зависи от докторите. Имам адско главоболие. Ушите ми звънят. Постоянно се опитвам да вдигна слушалката.

Поредната продължителна пауза.

— Може ли да дойда да те видя, когато се върнеш? — попита тя.

— Чакай първо да се изправя на крака.

Ерин замълча.

— Ще те разбера, ако в момента не искаш да ме виждаш, Джеймс. Но мисля, че ако поговорим, може да е от полза. И за двама ни.

Монтоун се помъчи да се ориентира в хаотичното море от емоции. Питаше се дали тя споделя неговото объркване. Чувстваше се свързан с нея не само чрез общата им загуба, а с нещо по-съществено, по-желано. Когато помислеше за Ерин, усещаше още нещо, което го плашеше. Но причината за съществуването му оставаше далечна, скрита в мъгла.

— Ще ти позвъня, щом се върна — каза той. — Обещавам.

На следващия ден висшите полицаи от Метро-Дейд посетиха болницата, за да вземат показания от нюйоркските ченгета. По настояване на Хектор Галиндес, на Монтоун му бяха спестени каквито и да е разпити и той прекара само час с детективите от Маями. Мърфи остана в стаята, за да му подсказва, когато все още неуверената му памет се окажеше недостатъчна. По-късно колегите му запълниха скицираните от него очертания на събитията.

След като се посъветва с лекарите, Монтоун получи разрешението им и се приготви да замине за Ню Йорк на следващия ден. Тази вечер, след последните грижи за раните му, Хектор Галиндес поиска да се видят насаме. Монтоун седна до леглото му. Ръката му все още беше здраво пристегната към тялото му.

Като потъваше и изплуваше от унеса на лекарствата, Галиндес стисна здравата му ръка и не искаше да го пусне.

— Не изглеждаш толкова зле — каза Монтоун.

— Нима? Няма да мога да се чукам шест месеца.

— Как го приема жена ти?

— Жена ми ли? Да не си луд? Имаме шест деца, за Бога. Тревожа се за гаджето си.

Монтоун се усмихна за първи път след експлозията.

— Спомняш ли си какво се случи? — попита кубинецът.

— Едно-друго. Постепенно всичко си идва на мястото.

— Спомняш ли си как насмели оня говнар?

— Да.

— Добре. Не го забравяй.

Галиндес продължително го изгледа с тъжните си, сънливи очи.

— Това завинаги ще те промени, приятелю.

— Зная.

— Нямам предвид само външно. Когато се върнеш към нормалния си живот, може би ще ти трябват години, за да разбереш как и защо. Не бързай. Тези гадости са прекалено сложни.

Монтоун кимна, като се опитваше да го слуша.

— Още ли се самообвиняваш?

— Малко.

— Мислиш си „Как успях да допусна онова чудовище в живота си“, нали? „Трябвало е да се сетя.“

— Да.

— Пълни глупости. Този тип, той не е човешко същество, нямало е как да го разбереш. Аз погледнах в очите му и го зная.

— Значи и ти си го видял.

— Ходещ труп с душа на мъртвец. Няма никой вкъщи. Можел е да се направи на каквото си иска за пред теб. Само някой скапан светец би го разкрил.

— Възможно е.

Хектор се наведе към него и прошепна:

— Джими, има само един начин да се почувстваш по-добре.

— Какъв?

— Възмездие. Старият завет. Разчистване на сметките.

— Как?

— Още никой не знае. Не успяхме да открием колата.

Монтоун не знаеше какво иска да каже кубинецът.

— Черният му „Тоуръс“. Никъде го нямаше.

— Какво искаш да…

— Само ти казвам.

Известно време двамата поседяха в мълчание. Галиндес се умори, пусна дланта на Монтоун и го потупа по ръката.

— Ела пак насам да се видим, когато се измъкна от тоя скапан целомъдрен пояс. Ще се поразходим с яхтата ми. Ще те запозная с гаджето ми — между другото тя познава повече симпатични жени, отколкото можеш да срещнеш сам за пет години.

— Добре, Хектор.

— Животът е такъв, какъвто ти си го направиш. Всички ние имаме избор. Това е мъдростта на скапаните векове.

Монтоун поседя при него, докато Галиндес потъна в сън.

 

 

Богат приятел на управлението прати частния си самолет, за да върне Монтоун и другите детективи в Ню Йорк. Галиндес уреди полицейски бус, който да отвлече вниманието на медиите пред болницата, така че да стигнат необезпокоявани на летището.

На пистата на „Ла Гуардия“ ги чакаше полицейски автомобил, който ги откара в Манхатън. През първите няколко дни Фийни, който нямаше нищо против да прекара известно време далеч от жена си, се редуваше с Фонсека да стои при Монтоун, докато накрая той им нареди да го оставят сам.

През следващата седмица капитан Дан Джейкс го повика в кабинета си и му предаде решението на управлението. Предлагаха му шестседмичен платен отпуск по болест, ако се съгласи да не дава никакви интервюта. Смятаха, че дотогава историята ще позаглъхне. Джейкс внимателно намекна, че междувременно няколко сеанса с психолога на управлението могат да му помогнат да внесе ред в чувствата си. После щеше да реши дали е готов да се върне на активна служба. Ако не беше, можеше да се прехвърли на канцеларска работа.

А можеше и да подаде молба за пенсиониране по болест. Джейкс му даде да разбере, че началството няма да му пречи. Представителят на полицейския профсъюз вече му бе разказал за предложението и го насърчи бързо да се възползва от необичайната щедрост на управлението. Монтоун едва не беше загубил живота си на два пъти в продължение само на пет години и в двата случая бе заловил опасни убийци — що се отнасяше до двете организации, той отдавна беше дал своето.

В същото време той болезнено ясно съзнаваше, че управлението иска да се дистанцира от него и от кошмара за Пресцентъра, в който се беше превърнал, доколкото, разбира се, позволяваше благоприличието.

Монтоун поиска няколко дни за размисъл. Джейкс му отговори, ако иска да вземе целите шест седмици, и на прощаване стисна лявата му ръка — дясната все още висеше на превръзка.

Прекара по-голямата част от следващата седмица сам в апартамента си, като спеше по десет-дванайсет часа дневно. Смени си телефонния номер, за да се скрие от пресата, и поне по един журналист на ден се опитваше да го издебне във фоайето на блока му. Поръчваше си храна от италианския ресторант на ъгъла и излизаше само за дълги, самотни разходки.

По време на една от тях, без предварително да се обажда, мина през деветнайсети участък, но след неловките поздравления на колегите му обичайната дейност в отдела — безсмислени престъпления, безкрайна писмена работа, върволица от заловени престъпници — му се стори чужда и задушаваща.

Навярно Хектор Галиндес беше прав — животът му бе останал без опората си. Тази мисъл го ужасяваше, защото нямаше представа с какво да я замени.

Не отговаряше на телефона, а изслушваше телефонния секретар и вдигаше слушалката само за Мърфи, Фонсека или Фийни. Гледаше много бейзбол по телевизията и ежедневно ходеше в болницата за физиотерапия на рамото и врата. Пусна си брада, защото не можеше да се бръсне с лява ръка, пък и тя скриваше бавно зарастващите рани по лицето му. В деня, в който му свалиха гипса на ръката, Монтоун отиде на „Таймс скуеър“ и си купи билет за следобедно представление, един от големите филми през лятото, но си излезе по средата, защото холивудското насилие му изглеждаше прекалено фалшиво.

Поне един път на ден вдигаше слушалката, за да позвъни на Ерин Кели и само веднъж набра номера й докрай. Когато му отговори телефонният й секретар и чу гласа й, той не остави съобщение.

На следващия ден — горещ и влажен, предвещаващ подранило лято — докато се връщаше от една от разходките си по Осмо авеню, Монтоун спря на светофара на Трийсет и осма улица.

Чу някой да пее. Приличаше на оперна ария, дрезгави трели, носещи се от решетката на метрото, накъсани и фалшиви. Глас на скитник, навярно просяк или обикновен луд.

Той се заслуша, като ровеше във все още упоритата си памет, за да се сети къде го е чувал преди.

После бързо извървя последната пресечка и половина до жилището си. Извади от килера кутия от обувки, намери вътре касетата и я постави в телефонния си секретар.

Записът на мълчаливото телефонно обаждане, който му беше дала Холи.

Включи го, наведе се напред и внимателно се заслуша.

Уличен шум. Минаващ автобус. Фалшив глас, пеещ в далечината.

Същият глас.

Бяха се обаждали от някой от автоматите пред онази сграда.

Монтоун застана пред прозореца в дневната си, загледа се навън и се опита да подреди мозайката, когато нещо привлече вниманието му.

Отразена слънчева светлина. Нещо блестящо на съседния покрив. Той вдигна поглед, отново го видя, след това зърна раздвижване и блясъкът изчезна. Мислите му се съсредоточиха върху мястото, откъдето идваше.

Същата сграда.

Монтоун се отдалечи от прозореца. Извади бинокъла си от килера, върна се и го насочи към покрива на десететажния блок.

Нещо имаше горе. Движение? Нечие рамо?

Извади пистолета си от кобура, закачен на вратата на спалнята — докосваше го за първи път, откакто се бе върнал от Маями, защото гипсираната ръка не му позволяваше да го носи — и го пъхна отзад под колана си, грабна клетъчния си телефон и напусна апартамента.

Върна се при сградата на Осмо авеню. Отпред забеляза униформен патрул. Младо момче с луничаво лице и червена коса. Монтоун се приближи и му показа полицейската си карта.

— Знаеш ли кой съм?

Хлапето — на табелката на гърдите му пишеше „О’Кийф“ — незабавно го позна и на лицето му се изписа такова изражение, все едно че е срещнал кинозвезда.

— Да, господине.

— Ела с мен.

Двамата влязоха в сградата. Монтоун се насочи право към отворена асансьорна кабина.

— Намери домоуправителя и ела на покрива — нареди той.

— Искате ли да повикам подкрепление?

— Няма време.

Вратите на асансьора се затвориха. Детективът натисна бутона за последния етаж. Извади пистолета си и го стисна в ръка, когато излезе навън.

Коридорът пустееше. Изтърканият линолеум на пода отразяваше ослепително ярката светлина. Монтоун внимателно мина покрай няколко стъклени врати на офиси и откри противопожарното стълбище.

Качи се горе, бавно отвори вратата и надникна към покрива. Покрай парапета минаваше чакълена пътека и той тръгна по нея към южната страна на сградата, насочил пистолета си напред.

На перваза лежеше бинокъл. От това място ясно се виждаше неговият блок и прозорците на апартамента му.

Зад него се разпърхаха гълъби. Монтоун се завъртя, готов да стреля.

На пътеката до вратата стояха О’Кийф и домоуправителят.

Докато се връщаха, детективът им описа човека, когото търсеше. Домоуправителят не можеше да се сети за обитател на сградата, който да отговаря на описанието. Монтоун попита за наематели, които са се нанесли наскоро, и му даде приблизителните дати.

— Има един господин Кърцман — отвърна мъжът. — Но той изобщо не изглежда така.

— Покажете ми офиса му.

Отидоха до една от стъклените врати.

Монтоун им даде знак да пазят тишина и се вгледа през опушеното стъкло, за да провери дали нещо вътре се движи. Забеляза, че ръцете му треперят.

— Виждали ли сте го наскоро, през последните две седмици?

— Не.

— Отворете вратата.

— Не мога да го направя без заповед за обиск.

— Отворете или ще я разбия.

Домоуправителят се подчини.

— Останете навън.

Монтоун вдигна пистолета си и отвори вратата. После надникна.

Застоял въздух. Дебел слой прах по мебелите. Влезе вътре и отвори вратата на килера.

Празен.

Отпусна пистолета.

— Искам да видя молбата за наем на господин Кърцман — каза той. — Донесете ми я още сега.

Домоуправителят излезе. Монтоун извади клетъчния си телефон и набра номера на отдел „Убийства“.

— Търся Мърфи. Тук е Монтоун.

 

 

Детективите пристигнаха след двайсет минути и отцепиха последния етаж. Хората от ООМ се появиха малко по-късно и се захванаха на работа. В заключено чекмедже на бюрото откриха грим и подплънки, отговарящи на описанието на „господин Кърцман“.

Оказа се, че в килера има таен склад със забранени за свободна продажба лекарства, включително рохипнол и адреналинов серум. Мърфи направи списък на книгите в офиса.

В молбата за наем на господин Кърцман се посочваше адрес в Уйлямсбърг, Бруклин.

Когато Монтоун и Мърфи пристигнаха там, профучавайки по моста с включени полицейски светлини и сирена, трийсетчленната група за бързо реагиране вече се беше разгърнала около сградата, бе евакуирала другите наематели и имаше готовност за проникване в апартамента.

 

 

Две минути преди експлозията Тери Кийс свали зъбния си мост, пусна го на пода и се измъкна през прозореца в банята на Ливингстън Паркър. Провери дали полицията е завардила уличката зад сградата, незабелязано се придвижи до черния форд „Тоуръс“, който беше паркирал там предишната нощ, влезе в него и потегли.

Когато бомбата избухна, вече бе на три пресечки оттам. Чу, дори усети взрива, но устоя на силното изкушение да обърне и да се наслади на опустошенията.

С чистата си риза и слънчеви очила, той нахлупи ниско на челото си бейзболна шапка и извади от жабката аптечката. Зави по шосе 41, насочи се на запад извън града и включи радиото. Новината за експлозията бързо се разпространи и Кийс продължи да слуша с надеждата да чуе подробности за броя на жертвите.

Когато напусна границите на града и навлезе в отсечката, минаваща през Евърглейдс, той отвори бутилка вода, изпи в движение шест аспирина и като стриктно спазваше ограниченията на скоростта, обърна внимание на раните си.

Към обед стигна във Форт Майърс. Новината за шокиращата смърт на Коуди Лоусън вече се конкурираше за ефирно време с експлозията. Започваха да споменават името на Тери Кийс като вероятен заподозрян и единодушно го поставяха сред жертвите на взрива, които според първите преценки бяха девет, включително двама полицаи от Маями. Не се споменаваше за детектив Джеймс Монтоун от нюйоркското полицейско управление. Нито за черен форд „Тоуръс“. Все още не се посочваше връзката между двете събития.

Почистил и бинтовал раните си, Кийс спря на уединена бензиностанция на самообслужване и напълни резервоара. Купи си от автоматите два сандвича с шунка и пет-шест кутии кола, както и торбичка лед, която изпразни в стиропорен охладител. Никой не му обърна особено внимание.

После продължи на север по шосе 41, като избягваше междущатската магистрала. Изяде двата сандвича и наложи с лед подутите си устни и очи. Въпреки болките и пулсирането в реброто, за което подозираше, че е пукнато, настроението му беше отлично. Пътните патрули, покрай които минаваше, изобщо не го забелязваха.

В три часа стигна до крайните квартали на Тампа и отби встрани от пътя зад палмова горичка. Като предпазна мярка, свали регистрационните номера на колата, хвърли ги в недалечното блато и ги замени с други, откраднати от гаража в хотела на Д. Томас Силвестър в Саут бийч. Бяха от автомобила на възрастен човек, който рядко шофираше и скоро нямаше да открие изчезването им.

Мина по междущатско шосе 75, за да заобиколи задръстванията в центъра на Тампа, и сметна, че се е отдалечил на достатъчно разстояние от Маями, за да се възползва от удобствата на свръхскоростната магистрала. Бе сигурен, че вече показват снимката му по телевизията, но след като реши, че последиците от побоя на Монтоун на практика са го направили неузнаваем, спря още веднъж край Окала за бензин, сандвичи и термос с кафе.

Към полунощ отби в паркинга на жилищен блок в предградие на Атланта. С помощта на електронна карта влезе в подземния гараж и паркира на мястото на апартамента, който беше наел предишната есен под името Чарлз С. Харди. Покри форда с калъфа от багажника и се качи в апартамент 4А.

Предварително бе заредил хладилника с консерви и достатъчно дълбоко замразени храни за цяла седмица. Приготви си вечеря от ориз, бьоф Строганов и лимонада и включи малкия телевизор, за да гледа новините.

След четири дни лицето му се възстанови достатъчно, за да се осмели да излезе навън, като носеше грима и дрехите, преобразяващи го в Чарлз Харди. Прекара следващите три дни, като се возеше на автобус и пазаруваше в крайградските търговски центрове. Жадно следеше Си Ен Ен за някакви признаци, че го смятат за жив, но такива нямаше. Купуваше и с наслада четеше пороя от статии за себе си във вестниците и списанията.

Повечето смятаха, че е луд и всички приемаха, че е мъртъв.

Онова, което безкрайните им разсъждения пропускаха и което навярно бяха разбрали единствено Монтоун и преди него Питър Хеншоу, беше, че Тери Кийс буквално не е човек. Когато светът му рухна около него под кея в Блакпул, неговата представа за великото му бъдеще се превърна в празнота, просмукала се от първична злоба, толкова всепоглъщаща, че постепенно доунищожи всички останки от личността му. Тери Кийс престана да съществува.

Бе в състояние да се дистанцира и с почуда да съзерцава собствената си ярост и пустота, но това не го утешаваше, не правеше живота му по-лек. И едва през последните му години в „Уормууд скръбс“ тази страст се свърза с убедителен план за действие. Вече беше написал първата си книга и работеше върху втората. Кампанията му за освобождаване вече набираше пълен ход.

Всичко започна, когато попадна на книга от американска психоложка, разказваща за сериен убиец на име Уендъл Слайгоу и за ченгето, изправило го пред правосъдието.

Жената имаше безразсъдството да предполага, че всеки, осъден за престъпление — например някой невинен като самия него, — е отговорен за наказанието, което впоследствие му наложат. Колкото повече се задълбочаваше в книгата, толкова повече растеше удивлението му от разкриващите се пред него тайни послания: по някакъв свръхестествен начин този полицай, чийто живот имаше толкова поразителна прилика с неговия, че не можеше да е обикновено съвпадение, беше откраднал от него живота, който Тери Кийс трябваше да изживее.

Най-после обяснение за жестоката му съдба.

Бе допусната Грешка. Наистина беше извършено ужасно Престъпление. И не от, а срещу него.

Прочете всички книги за този детектив Джеймс Монтоун, които успя да открие. Превъзнасян и възхваляван в писания и по телевизията — „добър човек“. Проклети лъжи. Монтоун определено имаше съучастници в престъплението срещу него. Сам човек не би могъл да извърши такова чудовищно беззаконие. Всички те му бяха помагали в кражбата, до последния човек, онези, които го бяха затворили. От поквареното, пагубно общество, отгледало и възнаградило Монтоун, до жената, написала тази коварна книга. Всички те трябваше да си получат своето заради онова, което му бяха сторили.

Това невероятно прозрение му показа и начин, по който да отмъсти на хората, лишили го от живот и щастие. Не просто отмъщение. Жестокостта на извършеното спрямо него престъпление трябваше да се отразява в тежестта на неговия отговор. Отговор, който щеше да накара света да признае превъзходството му.

Като начало щеше да разговаря с другия човек, на когото Джеймс Монтоун беше причинил такива страдания. Уендъл Слайгоу. Свързваха ги толкова много общи неща.

И Планът се роди. От този момент насетне той посвети цялото си време на неговото изпълнение.

Следващия понеделник Чарлз Харди си събра багажа, взе такси до летището на Атланта и хвана самолет до Ню Йорк. Нае стая в евтин хотел в центъра и посети старата си сграда на Осмо авеню. Изчака, докато се увери, че Монтоун го е видял, остави бинокъла си на перваза на покрива, после слезе долу и застана оттатък улицата, за да види как детективът влиза вътре заедно с млад полицай.

По времето, когато Монтоун и Мърфи стигнаха до жилищния блок на Хауърд Кърцман в Бруклин, Чарлз Харди се намираше на „Ла Гуардия“ и се качваше на самолет за Бъфълоу. Пътуването с автомобил до щатския затвор „Атика“ щеше да отнеме по-малко от час.

Оттам до Сиръкюз имаше малко повече от сто и петдесет километра.

 

 

Авангардът на групата за бързо реагиране разби вратата с малък таран. Дванайсет души с автомати се втурнаха в първата стая, докато другият взвод проникваше отзад.

В апартамента нямаше никой и очевидно не бе обитаван от седмици.

ООМ пое контрола над местопрестъплението. Детективите взеха голям брой отпечатъци и само след няколко часа щяха да потвърдят, че са на Тери Кийс.

В чекмеджето на бюрото откриха документи за банкови сметки в четири различни американски града и на четири различни имена, включително това на Хауърд Кърцман. Незабавно щяха да уведомят полицията във всеки от тях, за да предприеме съответните следствени мерки. Мърфи поиска информация дали от четирите издадени на тези имена кредитни карти наскоро не са извършвани тегления. Поиска и данни за телефонните разговори, водени от апартамента. Щяха да ги получат до следващата сутрин.

Върху малка масичка в дневната стоеше поставена в рамка снимка на Холи и Монтоун, направена вечерта, когато се бяха запознали на откриването на ресторанта. До нея имаше още една от същата вечер — Монтоун и Кийс, усмихнати и дружески прегърнати.

В ненадписана папка върху масичката откриха също снимки на Макензи Денис, Холи Мюз, Коуди Лоусън, Ливингстън Паркър, Ерин Кели и Джеймс Монтоун.

В папката имаше и отпечатан на принтер ръкопис. Надписът на първата страница гласеше: „НЕЗАВЪРШЕНА ТВОРБА от Терънс Перигрин Кийс“.

Това беше книгата, която пишеше — не за разследване на убийства, а за тяхното извършване. Някои места бяха адресирани пряко до Монтоун.

Той незабавно излезе навън и набра номера на Ерин Кели в Сиръкюз. Разказа й какво са открили — потвърждение, че тя наистина е следващата мишена на Кийс.

— Когато свършим разговора, искам да позвъниш на някой свой приятел и да стоиш на телефона — каза детективът.

— Защо?

— Ще се свържа с щатската полиция, ще помоля някой да остане при теб. Поне докато пристигна аз. Ще дойда още тази вечер.

— Какво става?

— Има вероятност Кийс да е жив.

Мълчание.

— Разбирам — отвърна тя.

— Тръгвам направо за летището. Ще пристигна след няколко часа.

— Добре.

— Ерин, навярно няма основания за тревога, но не искам да рискуваме. Имаш ли оръжие?

Отново мълчание.

— Ерин?

— Да. Да, имам оръжие.

— Знаеш ли как да го използваш?

— Да. Чичо ми беше полицай.

— Сержант в Провидънс.

Тя отново се поколеба.

— Моля те, побързай — каза Ерин.

Мърфи го откара до „Ла Гуардия“. Монтоун предварително телефонира и си запази място за полета в осем часа. След свалянето на гипса го болеше вратът, нервите му бяха чувствителни.

— Сигурен ли си, че си видял някого на онзи покрив? — попита партньорът му.

— Почти.

— Бинокълът може да е бил там от седмици. Той трябва да е мъртъв, Джими. Сам видя онази експлозия.

— Не съм видял никой да забива кол в сърцето му.

Успяха да стигнат точно навреме. Докато траеше полетът, премисли всичко, откри как можеше да го е направил Кийс. Спомни си завоалираното предупреждение на Галиндес.

„Не успяхме да открием колата.“

Унесе се в сън, най-после победен от изтощението. Стюардесата го събуди малко преди да се приземят. На летището в Сиръкюз нае автомобил и позвъни на Ерин, за да я попита как да стигне до нея. Когато потегли, вече беше тъмно.

Откри улица „Сикъмор“ и проследи номерата, докато стигна до дома й, двуетажна дървена къща в квартал на висшата средна класа. Отпред бе паркирана патрулна кола. Той спря пред нея и отиде до входа.

Отвори му Ерин. Когато го видя, едва не избухна в сълзи.

— Лицето ти — каза тя и протегна ръка да го докосне.

— Ще се оправи.

Ерин го прегърна. Той видя над рамото й полицаите, които внимателно ги наблюдаваха.

— Толкова се радвам, че те виждам — промълви тя.

— Аз също.

Единият от патрулните отиде при тях, като държеше в ръката си радиостанция.

— Детектив Монтоун?

— Да.

— Полицай Дон Лафльор. Партньорът ми се казва Бостик.

Другият отдаде чест.

— Благодаря ви за помощта.

— Няма проблем. Детектив, от службата ви се получи съобщение за вас. Трябва да телефонирате на директора на „Атика“ Гранвил. Ето номера му.

Монтоун се откъсна от Ерин и взе листа хартия от полицая. Тя му показа телефона. Централата в „Атика“ бързо го свърза с кабинета на директора.

— Тук е Джеймс Монтоун.

— Благодаря, че се обаждате, детектив. Извинявам се, че ви безпокоя с това.

— Какъв е проблемът?

— Привечер направихме случайна проверка в сектора за затворници със строг режим. В килията на Уендъл Слайгоу открихме нещо, за което реших, че трябва да знаете. Съжалявам, че не сме го намерили по-рано.

— За какво става дума?

— Кореспонденция до Слайгоу от онзи човек Тери Кийс. Писмо, което Слайгоу наскоро ви е написал.

— На мен?

— Навярно е написано едва днес и още не е било пратено. Намерихме и аудиокасета, скрита в кутията му за шах. Смятаме, че записът е свързан с един от случаите, по които сте работили.

— Кой?

— Онзи с младата жена. Моделът.

— Запис на какво?

— Изглежда е същият, който преди време пуснаха по радиото. Само че продължава повече. — Гранвил замълча, очевидно почувствал се изключително неловко. — Чува се как жената се задушава.