Ерик Боуман
Английска примка (5)

5.

„Левиатан“, Томас Хобс

„Културата на нарцисизма“, Кристофър Лаш

„Модел: грозна работа за красиви жени“, Майкъл Грос „Пътеводител за Маями“

„Моят дом: животът в бойната зона на НФЛ“^[1], Коуди Лоусън

„Събуди гиганта в себе си“, Антъни Робинс

„Готварска книга на анархиста“

„Как да открием всеки навсякъде?“

„Справочник по хипноза за професионалисти“, Рой Юдълф

„Престъпната нагласа“, Ерин Кели

„Черно сърце: залавянето на Уендъл Слайгоу“, Дейвид Фелоуз

Списък на книгите, открити в нюйоркския офис, нает от Тери Кийс под името Хауърд Кърцман

— Портиерът на съседната сграда твърди, че към два и половина следобед в деня на скока на Денис е пуснал вътре техник от службата за инсталиране на кабелна телевизия — каза Мърфи и показа формуляр за разпит, който извади от купчината на бюрото си.

Спецчастта — петима детективи и неколцина униформени — се беше събрала около бюрото на Монтоун. Всички прелистваха бележките си за сутрешното съвещание.

Ненатрапчиво седнал край вратата, Тери Кийс наблюдаваше срещата и си водеше записки. Когато Монтоун постави пред останалите въпроса за присъствието на писателя, никой не възрази.

— Описание? — попита Монтоун.

— Бял мъж. Твърда шапка, носел е кутия с инструменти. Имали много проблеми в сградата, плъховете прегризвали кабелите и постоянно влизали и излизали техници.

— Значи техник? И нищо повече ли?

— Никой друг не го е забелязал вътре. Портиерът го е видял да си тръгва към три и петнайсет. Пат проверява дали компанията е пращала хора по това време.

Пат Фийни бе първият, когото Монтоун поиска за групата си. Освен че беше първокласен детектив, всички знаеха за ужасно несполучливия му брак, заради което с готовност се съгласяваше да работи по всяко време на денонощието. Той затвори телефона на бюрото си зад Мърфи.

— През този ден кабелната компания не е получавала повиквания от тази пресечка на Шейсет и девета улица — с предрезгавял от уиски баритон каза Фийни.

— Някой да е виждал камион или бус на кабелната компания, паркиран отпред? — Присъстващите прегледаха формулярите си за разпити, но никой не отговори.

— Продължавай, Мърф.

— Пак ще проверя купчините — каза Мърфи.

Пат Фийни се изправи и започна да се разхожда насам-натам, като поправи стегнатата си вратовръзка. Проницателните му черни очи блуждаеха наоколо.

— Ако някой го е бутнал, как е излязъл от сградата? — попита той. — След като Денис е излетял през прозореца, той е разполагал най-много с три-четири минути, преди лайната да се разхвърчат до апартамента. Казваш, че е скрил онази видеокамера, върнал е стола на място и е пригладил килима.

— Възможно е.

— Възможно е да е влязъл в кухнята и да си е направил шейк — подметна Мърфи.

— Хладнокръвен прибран скапаняк — каза Фийни, като си запали цигара.

Монтоун посочи към скицата на сградата на черната дъска до бюрото му.

— Така има достатъчно време да се качи на покрива, да се спусне до противопожарния изход на съседната сграда, да слезе по стълбището на улицата и да изчезне още преди първият патрул да се появи на местопрестъплението.

— Как се е спуснал до съседната сграда?

Монтоун извади от папката си снимка и я вдигна нагоре.

— Това е тухленият парапет по ръба на покрива. Виждате ли тези драскотини? Нови са. Може да е използвал някаква кука, завързана за въже. Това би му позволило да се добере до противопожарния изход.

— Да не е някакъв нинджа, мамка му?

— Вземи със себе си няколко униформени, Пат, прати някого до онази стена и провери наоколо. Качете се на покрива на съседната сграда, потърсете отпечатъци около противопожарния изход, прати няколко момчета по уличката да видят дали не е изпуснал нещо. Какво друго имаме?

Монтоун беше включил в групата си Ханк Лопес като компенсация за това, че лейтенантът го е подминал при възлагане на разследването. Тъй като Лопес не можеше да различи собствения си задник от миша дупка, Монтоун му даде за партньор детектив Франк Фонсека, новоизгряващата звезда на отдела. Гладко избръснат, сериозен и усърден новак, неотдавна прехвърлил се при тях от службата по наркотици, Франки имаше дарбата максимално да използва наличните средства и упорито да издирва подробностите, което напомняше на Монтоун за самия него на млади години. С широкия си кръг от информатори — и платени, и доброволни, Франки вече си бе заслужил прякора „Царят на връзките“.

Лопес и Фонсека докладваха за проверката си около миналото на Макензи Денис: в последно време не бил получавал никакви заплахи, не бил съобщавал за проблеми с личната си безопасност, нямал необичайни застрахователни полици, тайни финансови затруднения и съперници с убийствени наклонности в службата.

Родителите му, пенсионери, живеещи в Южна Каролина, били уведомени и щели да пристигнат със самолет, за да приберат тялото му. Денис имал второ жилище на Лонг Айлънд. Монтоун им каза да се свържат със съфъкското Окръжно шерифско управление и да им наредят да запечатат къщата — имаше намерение да отиде и лично да направи оглед.

Фонсека съобщи още две дребни подробности: до сервизния вход на апартамента било открито малко камъче, съответстващо на пръснатия по покрива чакъл. Единствените отпечатъци, които намерили в кухнята, по вратите, прозорците и видеокасетофона, принадлежали на Денис и секретарката му Луиза Фернандес. Космите и нишките също били техни — един от момичето в леглото.

Докато докладваха, в стаята влезе униформен полицай с голяма книжна торба и я подаде на Монтоун. Когато Фонсека свърши, Монтоун извади от нея тояга и я вдигна така, че всички да я видят: бе дълга почти метър, дебела колкото дръжка на метла и с телена примка, закрепена за единия край. Стегнатостта на примката се контролираше със специално въже.

— Пращат ни това от кучкарника — каза той. — С него залавят бездомни или опасни животни. Престъпникът е използвал такава примка или нещо подобно, за да удуши Денис.

Детективът демонстрира действието й върху Мърфи, като нагласи клупа около шията му и здраво го стегна.

— Нападаш някого изотзад и жертвата не може да помръдне, не може да види кой е противникът й. Затягаш жицата с тази ръка и след двайсет секунди човекът е в безсъзнание.

Той свали примката от Мърфи.

— Да речем, че поваля Денис на излизане от душа. Приспива го с инжекция — дозата е много прецизно определена и престъпникът знае точно кога ще свърши действието й. В това време поставя камерата. Когато Денис се свестява, онзи го води в дневната и му обяснява какво иска. Нашият човек е шокиран и замаян от дрогата, затова е готов да направи всичко, като си мисли, че така ще остане жив. Престъпникът включва камерата, държи таблата с репликите в едната си ръка и навярно пистолет в другата.

Когато записът свършва, веднага щом Денис се изправя, той му нахлузва клупа. Аутопсията показва, че е бил душен два пъти. Жертвата вече си е изиграла ролята и той не проявява никаква милост към Денис. Пак започва да го души, докато припадне, после го блъсва през стъклото.

Никой не отговори. Кийс скицираше клупа в бележника си.

Монтоун остави тоягата върху бюрото си.

— Хайде да проверим магазините за животни, за да видим дали наскоро някой не е купувал подобно нещо. Може да извадим късмет. Това е.

Групата се разотиде по задачите си. Двама детективи останаха да разгледат клупа. Тери Кийс се приближи до Монтоун, който разчистваше папките върху бюрото си.

— Излизам да изпия едно кафе, ще дойдеш ли с мен? — попита полицаят.

— Естествено.

 

 

— Как разбра, че е използвал такава примка? — попита Кийс, когато завиха по Лексингтън авеню.

— Денис имаше охлузвания по шията, но не е умрял от задушаване.

— Но как можеш да си сигурен, че е използвал точно такова нещо?

— Убиецът го е държал на разстояние — Денис изобщо не е успял да се приближи, за да се съпротивлява. Бил е силен мъж, но по ръцете му няма следи от борба — натъртени кокалчета, тъкан под ноктите, такива неща.

— И все пак това са само предположения, нали?

Монтоун се поколеба, после реши да му разкрие повече информация.

— На записа се виждаше сянка на примка на стената.

— Наистина ли? Видял си я на видеото?

— При свръхзабавен кадър. Появи се за частица от секундата.

— Не знаех, че разполагате с такива технически възможности.

— Говорим за видеокасетофон — това не е някаква суперелектроника.

— И какво ти показва това? Може би, че убиецът работи с животни.

— Възможно е. Разследването е сложно — няма свидетели, няма много веществени доказателства. Повечето убийци допускат много грешки, защото не разсъждават ясно или просто са глупави. Този тип не е глупак.

— Ами мотивът му?

— Засега не ме интересува особено много. Когато уличиш някого с веществени доказателства, имаш достатъчно време да се чудиш за това. Пък и честно казано, на кого му пука? Убил си някого и какво значение има защо си го направил? Това е работа на прокуратурата. Злото така или иначе е сторено.

Кийс кимна, но не отговори. Монтоун загърна сакото си, внезапно изпаднал в лошо настроение — времето се беше развалило, вятърът се усили, трупаха се облаци и скоро щеше да завали. Сигурна като барометър, старата рана в долната част на лявото му бедро започна да пулсира, сякаш някакъв звяр гризеше костта му.

— Трябва да ми дадеш думата си, че няма да разговаряш с никого за онова, което чуваш на тези съвещания — като сниши глас, каза Монтоун.

— Нали така се договорихме, няма проблем.

— Нито с приятелката си, нито с когото и да е друг. Въпросът е много сериозен. Запазихме в тайна записа с изповедта, имаме си основания за това.

— Не искате никой да научи, че е убийство.

— Отчасти заради това. Наоколо е пълно с побъркани, които са готови да дойдат и да се признаят за виновни в убийството на Линкълн, ако решат, че така ще ги покажат по телевизията. Освен това се опитваме да запазим в тайна известна информация, която знаем само ние и престъпникът.

— Разбирам. И още повече съм ти признателен за доверието.

— Зная, че имаме уговорка, но поемаме голям риск, като те допускаме при нас.

— Джими, не искам да ви създавам каквито и да е проблеми и по никакъв начин няма да злоупотребя с доверието ти. В момента, в който присъствието ми започне да ти тежи, само ми кажи, и аз ще изчезна.

Монтоун се поколеба и плъзна поглед по улицата.

— Само спазвай уговорката.

— Проект като моя отнема много време. Няма да публикувам нито дума за това дълго след като разследването завърши. Обещавам. Ако искаш, ще го изложа в писмена форма.

Монтоун махна с ръка. Купиха си кафе и бисквити от малка сладкарница и продължиха да вървят. Висока, привлекателна брюнетка пресече улицата пред тях, като накара автомобилите да набият спирачки, без да забавя крачка или по какъвто и да е начин да показва, че съзнава впечатлението, което прави. Двамата мъже я проследиха с поглед, докато изчезна в тълпата.

— Има Господ — каза Кийс.

Отново продължиха напред.

— Какво стана снощи с вас двамата с Холи?

— Тя е мило момиче. Всъщност е по-симпатична, отколкото предполагах. Някои от тези модели човек постоянно ги вижда по ресторантите.

— Генетични мутации — отвърна Кийс.

— Можеш да чуеш вятъра, който свири в ушите им.

— Заедно ли си тръгнахте след купона? По едно време ми се изгубихте от очите.

— Останахме заедно известно време. Закарах я до вкъщи.

— Разказа ли ти за проблема си?

— Дадох й някои съвети. В общи линии, благоразумни предупреждения.

— Ще се срещнете ли пак?

— Не зная — ти да не работиш в агенция за запознанства?

— Случвали са се и по-странни неща. Лично съм се убеждавал.

— Между Холи и мен ли? Майтапиш ли ме?

— Съвсем сериозен съм.

— Тя е била подложена на тормоз. Навярно такива са рисковете на професията й и сигурно ще мога да й помогна малко, което с удоволствие ще направя, но това не означава, че помежду ни ще има нещо. И недей да смесваш работата с личния ми живот.

— Прощавай, че те питам, Джими, но имаш ли изобщо личен живот?

— Имам своите интереси.

— В момента ходиш ли с някоя?

— Точно сега, не.

— Нали не искаш да ми кажеш, че тя не те привлича?

— Аз съм жив човек, за Бога.

— Добре. Тогава не изключвай никакви възможности.

— Хайде де, защо му е на такова момиче да проявява интерес към мен?

— Ще се изненадаш.

Монтоун спря.

— Да не би да ти е известно нещо, което аз не зная?

— Само онова, което тази сутрин Холи е казала на Тайлър.

— Какво й е казала?

— Че те харесва. Че ти е много признателна. И че би искала да те опознае по-добре.

— Наистина ли го е казала?

— Нали тъкмо в това се опитвам да те убедя, Джими, че си й направил страхотно впечатление.

Двамата спряха на червен светофар, за да изчакат. Монтоун погледна към будка за вестници и забеляза снимката на Холи на корицата на друго списание — великолепна, чаровна, недостъпна. За миг се почувства дезориентиран, сякаш беше навлязъл в чужд живот.

— О, Божичко — каза Кийс.

Монтоун се завъртя. Тери не гледаше към будката, а към витрината на магазина за електроника на ъгъла.

Всички изложени телевизори предаваха изповедта на Денис. По тротоара наоколо се тълпяха уморени нюйоркчани, които зяпаха с отворена уста, смаяни от унизения му вид.

Пейджърът на Монтоун сигнализира. Той извади клетъчния си телефон и набра номера.

— По дяволите!

 

 

Касетата беше пристигнала със сутрешната поща, адресирана до една от водещите на новините в пет часа. Монтоун разглеждаше добре изолирания плик в кабинета на главния редактор, докато Мърфи и Фийни разпитваха служителите в редакционната стая. Беше започнала една от типичните кратки пролетни бури и дъждът шибаше стъклата на прозорците.

Пратката носеше печат от същата сутрин и беше пусната в пощенската станция на Трето авеню, най-големият клон в Ню Йорк. Нямаше данни за теглото — очевидно изпращачът просто бе пъхнал плика в някоя от кутиите. Беше надписан с обикновени главни букви с дебело черно мастило. Нямаше никакви други особености. Пликът можеше да е купен от хиляди магазини за канцеларски стоки.

Водещата, жена на средна възраст с напръскана с лак коса и студена усмивка, се бе срещала с Макензи Денис по различни поводи в обществото, но работеше в конкурентна мрежа и не можеше да се сети за основателна причина, поради която е била избрана за получател на касетата. Докато разговаряха, Монтоун осъзна, че жената и нейният редактор все още са под впечатлението, че са получили нещо като предсмъртно писмо и че самият Денис е уредил да пристигне след смъртта му. Никой не беше забелязал сянката на клупа.

А вече всички местни станции и национални мрежи предаваха излъчените откъси из цялата страна. Изповедта на Макензи Денис незабавно застана в центъра на вниманието. Темата бе неустоима: преди да се самоубие, телевизионен водещ обвинява медиите в измама на публиката. Медиите повече от всичко на света обичаха да експлоатират материали за това, как медиите експлоатират новините.

Историята на Денис беше прогорила нажежена до бяло дупка в чувствителния към сензации мозък на главния редактор (бяха я нарекли „Неговата последна история“) и тъкмо затова бе пуснал записа в ефир преди да съобщи в полицията. Че по този начин съсипваше репутацията на жертвата, емоционално опустошаваше близките й и нанасяше материални щети на разследването — такива тънкости не се отнасяха за подобна сензация. Ако нечие човешко нещастие бъдеше записано на видео, правото на публиката да го види автоматично анулираше всякакви други съображения. Не бяха платени никакви пари, което в мозъците на новинарите напълно оправдаваше показването на записа като „отговорност пред нашите зрители“.

Тези хора, изглежда, бяха готови да се възмутят, че полицията изобщо проявява някакъв интерес, но Монтоун прикри отвращението си и успя спокойно да ги разпита. Имаше вероятност по-късно отново да му дотрябват. Убиецът можеше да реши да им прати нещо друго.

Изпращането на записа му говореше следното: онзи, който беше извършил това престъпление, се стремеше към публичност и това повдигаше залога на много по-зловещо равнище. Монтоун още отначало бе разбрал, че убиецът е умен тип. А сега се оказваше, че вероятно е имал план.

— Забеляза ли позите им, когато влязох? — попита Кийс детективът, когато той се върна при писателя в редакционната стая.

— Не ми направиха впечатление — отвърна Кийс и погледна към прозорците на кабинета на главния редактор.

— Скръстени ръце. Повдигнати рамене. Брадички хей дотук.

— Добра защита.

— Готови за битка. Какво ти говори това?

— Че не разбират какво са получили. Все още си мислят, че се е самоубил — тихо каза Кийс.

— Схватлив ученик си.

 

 

Когато се върнаха, Холи Мюз чакаше на регистратурата в участъка. Кожено яке, черна тениска, тъмни очила, тесни дънки и каубойски ботуши. Четирима униформени и сержантът на регистратурата се препъваха един в друг, докато й носеха кафе. Изглеждаше бледа и напрегната и носеше под мишница тъмнокафяв плик. Когато Монтоун се приближи, тя отиде при него настрани от тълпата. Погледът й беше сведен надолу.

— Можем ли да поговорим някъде насаме?

Той я отведе в една от малките стаи на горния етаж, които детективите използваха за разпити. Кийс ги последва, като изглеждаше загрижен за нея, но Холи искаше да разговаря само с Джими и писателят остана навън. Мърфи и другите го притиснаха с въпроси кое е това момиче и какво иска от Монтоун.

— Добре ли си? — попита той.

— Не съвсем — отвърна Холи, когато вратата се затвори. — Споменах ти, че за служебната си кореспонденция използвам пощенска кутия — само семейството ми и неколцина приятели знаят истинския ми адрес.

— Точно така.

— Ето какво открих сутринта в пощенската кутия вкъщи.

Тя му подаде тъмнокафявия плик. Ръцете й трепереха. Монтоун го хвана за краищата и изпразни съдържанието му върху масата.

Първото нещо, което видя, бе голяма черно-бяла снимка на Холи, застанала с чаша в ръка до прозореца в кухнята си и замислено загледана към нещо, може би вестник, разтворен върху масата. Беше само по дънки без горнище, косата й бе мокра и сресана назад, току-що измита. През източните прозорци в стаята нахлуваше ранна утринна светлина и хвърляше сенчести полумесеци по мускулестия й гръб до заоблената извивка на гърдите й. Гъвкавата й, грациозна поза и очевидният факт, че не подозираше за невидимия фотограф, придаваше на снимката чувствен оттенък, на който детективът се опита да не обръща внимание.

Самата Холи беше уловена от коленете нагоре, фокусът бе съвсем ясен, всичко наоколо изглеждаше леко замъглено — снимката беше правена с телеобектив, навярно от прозорец или от покрива на сградата оттатък улицата. Хартията бе лъскава, с леко извити ъгли. Монтоун предположи, че снимката е проявена и извадена в частна тъмна стаичка.

Освен снимката, в плика имаше само лист обикновена бяла копирна хартия. По средата му, както и предишното писмо, което беше получила, бяха залепени няколко думи от букви, изрязани от вестник: красотата е безмилостна.

Холи седна и запали цигара.

— Какво трябва да означава това, по дяволите? — гневно и уплашено попита тя.

Монтоун продължаваше да разглежда плика, без да отговори. Адресът гласеше: „Госпожа Холи Мюз“. Синьо мастило. Печатни букви. Клеймо от пощенска станция от центъра на града. Пратено предишния ден. Мислите му за миг се върнаха към пакета, получен в телевизионната мрежа — също от вчера, от друг клон, двайсет пресечки на югоизток, — но почеркът и мастилото бяха съвсем различни и тъй като нищо повече не свързваше двете пратки, той не обърна повече внимание на идеята.

— Смяташ ли, че е от онзи тип, когото си видял снощи? Онзи, който ми звъни? — Тя кръстоса крака, като нервно люлееше горното си стъпало.

— Възможно е.

— Не мислиш ли, че е очевидно? Този гадняр ме е наблюдавал от покрива. Следил ме е. Сега ме снима…

— Зная, че изглежда вероятно.

— Кой знае още колко снимки е направил? Може да е стоял там горе седмици наред…

— Ние се опитваме да не правим такива заключения, докато не открием всичко, което можем.

Холи сведе глава, като се мъчеше да преглътне сълзите си.

— Няма да позволя на някакъв изрод да ми разсипе живота, няма, искам да кажа, нищо не съм направила. Мислих върху онова, което ми каза, и не съм отблъсквала никого, нямам никакви луди бивши гаджета, държа се любезно с хората, с които работя, имам добра репутация…

— Сигурен съм, че е вярно…

— Това е някакъв побъркан, който ме е избрал просто ей така.

Монтоун изчака, после внимателно каза:

— Снимката ти е по кориците на списанията. Изглеждаш по особен начин. Някои от фотографиите навярно са малко провокативни.

— Точно това ми е работата.

— Не казвам, че в това има нещо лошо или че вината е твоя, но все пак това може да подтикне някого. Не е нужно да има рационална причина. И това не означава непременно, че човекът иска да те нарани.

Не й обясни, че в толкова голям град има хиляди луди, представящи си, че имат връзка с жени, които са видели на снимка или по телевизията. Пълнокръвни фантазии, по-реални за тях, отколкото хората в живота им. Тези образи им говореха. Вътрешни гласове им казваха какво да правят. И от време на време някои от гласовете на тези хора заглушаваха звука на света, и личният им ад се изсипваше на улицата.

— Самата ти каза, че момичетата от твоя бизнес постоянно предизвиквали у хората реакции, които не могат да контролират. И че много често са имали подобни проблеми, нали така?

Тя кимна миг по-късно, забила поглед в пода.

— Какво да правя? — Холи си свали очилата и вдигна очи към него. Те бяха зачервени и уморени от плач.

— Можеш ли да си спомниш коя сутрин е било това? — загледан в снимката, попита Монтоун.

Тя се замисли за момент.

— Струва ми се, че носех тези дънки в понеделник.

— Миналия понеделник.

Холи кимна.

— Искам да си спомниш целия ден. Прегледай бележника си, мислено пресъздай деня. Да си се срещала, или да си виждала необичайни хора на места или по начини, които са се запечатали в ума ти? Недей да ми отговаряш сега. Помисли си. Искам да проверя тези неща за отпечатъци — веднага се връщам.

Когато Монтоун се насочи към вратата, Холи извади бележника си.

Той взе от склада необходимите му принадлежности, отиде в офиса си и провери снимката, листа и плика, после извади от бюрото си първата картичка, която момичето беше получило, и я проучи. Откри само един частичен отпечатък на снимката, но предположи, че е неин. Преди да я изпрати, щеше да вземе отпечатъците й за сравнение.

Постави картичката до писмото и ги разгледа с лупа. Буквите бяха изрязани от различни вестници, но поради сходствата в разполагането им изглеждаше ясно, че са дело на една и съща ръка.

красотата е предателство

красотата е безмилостна

Можеше да е цитат от стихотворение или проза. Монтоун позвъни на познат професор по английска литература в Колумбия, но му отговори телефонен секретар и той остави съобщение. Ученият бе свидетел на убийство, което бяха разкрили предишната година и, изглежда, детективската работа го вълнуваше, типична реакция на хора, на които не им се налагаше да си изкарват прехраната с нея.

Вече свършваше, когато Мърфи почука на вратата и влезе в стаята, следван по петите от Тери Кийс. Монтоун небрежно пъхна снимката, писмото и картичката в папка за веществени доказателства, преди да успеят да ги видят, и ги заключи в бюрото си.

— Какво е официалното ни мнение за видеозаписа? — попита Мърфи.

— Репортери ли има долу?

Мърфи кимна.

— Не сме знаели за него — отвърна Монтоун.

— Искаш ли да се посъветваш с шефовете по въпроса?

— Ще позвъня, но те ще се съгласят.

— Стигнали ли сме до някакви заключения за записа?

— Анализираме го. По-късно ще дадем изявление.

Мърфи хвърли поглед към стаята за разпити.

— С престъпление ли се бориш там, Джими?

— Нещо такова.

— Защото, ако мога да ти помогна с нещо…

— Довиждане, Мърф.

Детективът излезе от стаята. Монтоун затвори вратата и даде знак на Кийс да седне до бюрото.

— Холи казала ли е на приятелката ти нещо, което би трябвало да зная? — попита той.

— Неприятности ли има?

— Да си остане помежду ни, но работата е много сериозна.

— Онзи проблем с тормоза, нали? — рече Кийс.

— Не смятам, че става въпрос за тормоз. Според мен я преследват.

— Какво се е случило?

— Получила е две заплашителни писма по пощата и някой я наблюдава от съседната сграда. Снощи гоних някакъв тип пред жилището й.

— Господи.

— Бих искал да зная дали е казала нещо на някой друг.

— Ще питам Тайлър, веднага ще й се обадя.

— Проблемът в такива случаи е, че кретенът не е нарушил никакъв закон и докато това се случи, официално не съм в състояние да направя каквото и да е. Надявам се да не се стигне чак дотам. Понякога просто се отказват.

— Това е ужасно. Какво може да направи Холи? Какво можем да направим ние?

— Може да си наеме телохранител. Да си купи куче. Да напусне града за известно време.

— А може би трябва да излиза с полицай.

Монтоун го изгледа.

— Опитвам се да не намесвам личния си живот.

— Не виждам никакво противоречие. Ти очевидно се страхуваш за нея.

— Тя е мило хлапе. Не искам да се възползвам от положението й.

— Не, разбира се, че не — замислено кимна Кийс. — Току-що ми хрумна нещо: през уикенда двамата с Тайлър ще ходим на Острова. Навярно няма да е зле да вземем и Холи с нас, за да се махне от тук поне за два дни. Както предложи самият ти.

— Утре сутрин трябва да ходя до Бриджхамптън. Денис е имал там къща.

— Тогава защо не дойдеш да вечеряш с нас в събота? Ще прекараш известно време с нея. Искаш да се чувства в безопасност, нали?

— Искам да е в безопасност.

— Тогава ще поговоря с нея. Ти си съгласен, нали?

Монтоун се поколеба.

— Добре.

 

 

След пет минути в затворената стая при Холи Кийс се върна обратно в кабинета на Монтоун.

— Кога можеш да тръгнеш?

— Моля?

— Холи ще замине заедно с Тайлър още този следобед. Ако успееш да свършиш довечера, мога да те изчакам и да тръгнем заедно.

— Това устройва ли я?

— Останах с впечатлението, че й се иска да остане за малко насаме с Тайлър. Да поплаче на рамото й. Женско приятелство.

— Предполагам, че ще мога да се освободя късно тази вечер. Там ще се настаня в някой мотел. И на сутринта ще отида да видя къщата на Денис.

— Холи каза, че можела да използва къщата на свой приятел. Някакъв супермодерен фотограф. Във всеки случай, мястото е огромно, има много спални, намира се точно на плажа и си поканен.

— Не бих искал да се натрапвам.

Тери седна до него и сниши глас.

— Може ли да ти дам един съвет, Джими?

— Казвай.

— Тя те харесва. Благодарна ти е. Знае колко си зает и все пак галантно отделяш от времето си, за да й помогнеш.

— Не е толкова голяма работа.

— Тя наистина изглежда добър човек. Уравновесена е, иска да прави всичко както трябва. Успехът й не я е развалил, съгласен си, нали?

— Да.

— Да не споменавам, че е истинска богиня от скапаната гръцка митология.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Според Тайлър последните й две връзки свършили толкова ужасно, че трябвало да иска помощ от Червения кръст. Мъже от същия бизнес, истински свини. Заклела се е да не повтаря грешката си. Иска да срещне някой от „истинския свят“.

— На това ли му викаш „истински свят“? — каза Монтоун. Тази идея му се стори направо смешна.

— В сравнение с онова, с което е свикнала, ти си скала. Та ето какъв е съветът ми: струва ми се, че трябва да престанеш да се подценяваш.

Детективът се усмихна въпреки волята си и не успя да се сети какво да отвърне.

— Харесва ли ти този план? — попита Кийс.

— Става.

— По кое време ще тръгнем? Ще дойда да те взема оттук.

— В девет часа.

Кийс стисна ръката му, вдигна палец нагоре и излезе.

 

 

Монтоун държеше ръката на Холи и притискаше пръстите й един по един първо в мастилото и после върху хартията. Тя беше възвърнала самообладанието си и го наблюдаваше с кисела усмивка, която определено го безпокоеше. Чувстваше се несръчен като осмокласник. Откритият, небрежен начин, по който му бе подала ръцете си, граничеше с интимност. Монтоун погледна към едностранното огледало на стената зад нея с безпричинното параноично подозрение, че отзад се е събрал целият отдел и ги наблюдава.

Когато свършиха, той й даде кърпички и почистваща течност. Холи усмихнато избърса пръстите си. Монтоун усещаше промяна в отношенията им, сякаш сега тя притежаваше някаква тайна информация за него и не бе сигурен, че това му харесва.

Въпреки че подробно си беше припомнила последните няколко дни, тя не се сещаше за нищо подозрително. Докато разговаряха, на него му хрумна, че предишните й притеснения са изместени от спокойствие, дължащо се на привличането й към него, по-познато явление, което отново изравни позициите им.

„Това е обичайното й преживяване — напомни си той. — Мъже, постоянно изкарвани от равновесие, готови да умоляват, да прекаляват с любезностите. Красотата е сила, подобна на земното привличане, и жените, които я притежават, развиват шесто чувство за въздействието й върху хората.“ Монтоун не виждаше начин да противодейства на този нов вид връзка. Холи остана любезна, дори го подканваше да й оказва внимание. Кой знае поради каква причина и без лоши намерения сега всеки техен ход се определяше от законите на ухажването.

Той я изпрати до задния изход, за да избегне телевизионните екипи, които се бяха събрали около регистратурата в очакване на реакция след излъчването на записа.

— Ще се свържа с управлението и ще се погрижа още този следобед да пратят патрулна кола на твоята улица. Не могат да паркират там, но редовно ще минават на проверка. Ако не ти се иска да се качиш до апартамента си сама, ще пратя някой да те посрещне.

— Ще се оправя, благодаря ти.

— Не искам да се тревожиш. Разбираш ли, типове като онзи са страхливци, това не означава непременно, че са опасни.

— Няма нужда да ме успокояваш, Джими. Вече го направи. — Никога преди не беше използвала малкото му име. Монтоун разбираше, че това е съзнателно решение.

— Добре.

— Предполагам, че ще се видим довечера.

— Приятно пътуване.

Двамата се ръкуваха. Той проследи с поглед как тя отива до ъгъла и изчака, докато си вземе такси.

 

 

Монтоун се свърза с капитан Дан Джейкс и районния командир Уил Фланигън. Те подкрепиха версията му за записа и той слезе долу, за да даде изявление и да отговори на въпросите на журналистите пред участъка. Както обикновено, те използваха внушителната каменна сграда, за да придадат тежест на репортажите си. Детективът отдавна беше научил, че онова, което им въздейства, има същата сила и пред шефовете му, затова застана на най-горното стъпало на фона на крепостта.

Освен това знаеше, че трябва да дава само кратки и съдържателни отговори, за да не могат да ги накъсат и така изопачени, да ги излъчат по новините. „Предсмъртната изповед“ на Денис щеше да е водещо събитие в повечето местни и дори национални програми, което даваше на Монтоун уникална възможност да се обърне директно към убиеца. Не знаеше кой е този човек и къде се намира, но беше сигурен, че ще го гледа.

Започна с това, че управлението не знаело нищо за записа преди излъчването му в ефир и увери репортерите, че ако полицията имала някаква информация, непременно щяла да я направи достояние на публиката.

После изясни, че в този момент управлението смята смъртта на Денис за очевидно самоубийство, идея, която появата на записа според тях само доказвала.

Отрече създаването на спецчаст и каза, че поради обществените позиции на Денис, известен брой детективи работели заедно, за да ускорят разследването. Те имали сигурна следа, която предполагала, че господин Денис предварително е уредил изпращането на касетата до телевизията след смъртта му.

Предупреди представителите на пресата да не се нахвърлят на безразсъдни или преждевременни заключения за нещастния случай — господин Денис имал колеги, които заслужавали съчувствие в този тежък момент. Изявлението, направено от Денис на записа, който вече бил транскрибиран и широко разпространен, очевидно говорело, че той е бил изпаднал в сериозна емоционална криза.

Поради това, подчерта Монтоун, те не придавали „особено значение на съдържанието на самото изявление“.

Монтоун не знаеше срещу кого се е изправил, но бе уверен, че подценяването на „посланието“ на записа ще е противно на очакванията на убиеца. Ако беше убил Денис, за да направи свое собствено изявление, или ако речта, която бе накарал жертвата си да произнесе, всъщност беше негово изявление, Монтоун щеше да направи всичко възможно, за да елиминира въздействието му.

Престъпникът бе положил много усилия, за да направи така, че смъртта да изглежда почти — но не съвсем — като самоубийство. Беше оставил многобройни дребни, но сигурни доказателства за обратното — разположението на камерата, камъчето от покрива — и Монтоун реши, че това изобщо не са грешки, а съзнателен и провокативен акт. Убиецът хвърляше ръкавица на всеки достатъчно умен, за да разтълкува правилно знаците му: предизвикваше ги да възприемат случая като убийство, дело на висш разум.

Тъй като не разполагаше с повече улики, Монтоун чувстваше, че навярно ще успее да се добере до този човек, като пренебрегне примамката му. Да поддържа версията за самоубийство и тотално да елиминира идеята за престъпление за пред публиката. Ако предположенията му бяха верни, убиецът може би нямаше да се чувства толкова горд от постижението си и самолюбието му щеше да бъде наранено, а ако се разяреше достатъчно, можеше да бъде провокиран да направи по-безразсъден опит да докаже значението на „приносите“ си.

„Месомелачката“ — така го бе наричал треньорът му по хокей в гимназията. В отдела имаше много по-талантливи кънкьори и повечето бяха с по-добри физически данни, но нито един не притежаваше дори половината от неговата решителност. Монтоун съзнаваше недостатъците си и в полицейската си работа подражаваше на спортистите, на които винаги най-много се беше възхищавал — хора, които нито за миг не минаваха на ниска предавка.

Продължавай да упорстваш и може би ще успееш да заемеш по-добра позиция. Упорствай и ще изтощиш противниците си. Не спирай, не мисли за това, просто го прави. Рано или късно ще допуснат грешка и този момент ще реши изхода от играта.

Той си отбеляза да разкаже на Тери Кийс за упорството, което лежеше в основата на разследването на убийство.

 

 

В осем часа, тъкмо когато се канеше да си тръгне, му позвъни Пат Фийни, за да го помоли да отиде до съседната на жилището на Денис сграда на Шейсет и девета улица. Мърфи се метна в колата и двамата потеглиха заедно.

— Получих от Интерпол досието на твоето приятелче Тери — каза Мърфи, като извади от джоба на сакото си сгънат телекс.

— Какво пише?

— Излежал голяма присъда за непредумишлено убийство. Изглежда, съвпада с неговия разказ. Пуснали го условно през деветдесет и втора. Три години по-рано за добро поведение. Образец за примерен затворник.

— Нормално ли е издържал изпитателния срок?

— Чист е като сълзица. Оттогава няма нито едно нарушение. Преди две години направил сензация с книгите си.

— Чудесно — отвърна Монтоун. Съзнаваше, че му се е искало информацията за Кийс да е положителна.

— Няма данни за нарушенията му като малолетен, но мога да проверя, ако те интересува — каза Мърфи.

Монтоун махна с ръка.

— Свърза ли се с имиграционните власти?

— Миналия септември и октомври прекарал в страната осем седмици. Като официална причина за посещението е посочил „творческа обиколка“. Върнал се отново преди около месец през „Кенеди“, този път с разрешение за работа. „Творческо проучване“. Очакван престой: шест месеца.

— Убедително, нали?

— Ей, той коренно е променил живота си — каза Мърфи, като прибра телекса обратно в джоба си. — Браво на него. Едно прецакване по-малко.

 

 

Пат Фийни беше наредил да отцепят уличката между сградите и да монтират на съседния покрив работно осветление. Първо им показа вратата за покрива, до която се стигаше по късо стълбище от сервизния асансьор. Домоуправителят обясни, че вратата на стълбището винаги била заключена и че само той и живеещите тук имали ключове. Участъкът под резето бе лепкаво, точно като вратата за сервизния вход на Денис.

— Да речем, че следобед влиза вътре като „техник от кабелната телевизия“ и облепва ключалката — каза Фийни. — Какъв е следващият му ход?

— Прехвърля се на покрива на сградата на Денис — отвърна Монтоун, като гледаше нагоре към стълбището. — И облепва неговата ключалка.

— Защо?

— Той е на разузнаване. Това му спестява потта по-късно.

Монтоун ги поведе към покрива. Другите двама детективи от групата оглеждаха отцепения участък около противопожарния изход.

— Как се е прехвърлил на другия покрив? — попита Мърфи, вперил очи в три и половина метровото разстояние между сградите и дълбоката трийсет и пет етажа бездна до уличката долу.

— „Техникът от кабелната телевизия“ е носел куфарче с инструменти, нали така? — каза Монтоун и ги поведе към ръба на покрива.

— Така твърди свидетелят.

— В куфарчето е имало въже, завързано за някаква кука. Прехвърлил е куката през парапета — ето откъде са драскотините по онези тухли. Спуснал се е по въжето, залюлял се е до другия противопожарен изход и се е покатерил. Върнал се е по същия път.

Фийни скептично погледна надолу.

— Посред бял ден, мамка му. Никой не го е видял.

— Хората в този град не гледат нагоре, Пат.

— Залюлял се е като Тарзан.

— Фактът, че престъпникът е бил куражлия, изглежда, не подлежи на съмнение. Навярно е носел всичко необходимо в куфарчето за инструменти и го е скрил някъде в сградата. Някой да го е забелязал да излиза с него?

— Знаем, че си е тръгнал. Но за куфарчето нямам представа — отвърна Мърфи и си отбеляза да попита.

— Значи, връща се вечерта, прехвърля се, очиства Денис и пак обратно — все още неубеден, каза Фийни.

— Имаш ли друго предположение?

— Как се е промъкнал покрай портиера вечерта?

— Тази сграда има гараж, нали? Охраната сигурно не е чак толкова сериозна и той вероятно го е знаел. Възможно е да е облепил и друга врата. Проверете.

— Този скапаняк здравата се е поизпотил — каза Фийни, като си запали цигара.

Монтоун знаеше, че Фийни има лошо предчувствие. И той изпитваше същото. Бяха свикнали с паниката, безредието и глупостта, характерни за повечето престъпления, които разследваха. Това логично мислене и студена прецизност бяха тъкмо обратното и предполагаха увереност и здравомислие, които правеха всички неспокойни.

— Открихме нещо тук — каза Франк Фонсека.

Те се приближиха до отцепената част от покрива и Франк им показа какво е намерил, като го вдигна от земята с дълги пинсети — малък лъскав, червен осмоъгълник, изрязан от хартия или гъвкава пластмаса.

— Може да е пайета? — предположи Фонсека.

Монтоун разгледа осмоъгълника с лупата, която извади от портфейла си, и го вдигна към светлината.

— Струва ми се, че би трябвало да има дупчица. За пришиване към нещо.

— Към какво? Към вечерна рокля ли?

— Питайте домоуправителя дали тук горе някога са организирали празненства — нареди Монтоун.

— Сигурно Шер му е била съучастничка — подметна Мърфи.

— Аз не мисля, че е пайета — каза Монтоун, като продължаваше да разглежда осмоъгълника. — Предполагам, че е от конфети.

 

 

Монтоун паркира пред участъка в девет и петнайсет и остави Мърфи. Тери Кийс го чакаше на тротоара до полицейския гараж с платнен сак в ръка. Той хвърли багажа си на задната седалка, качи се отпред и потеглиха. На Монтоун не му се стори необичайно, че Кийс е застанал толкова надалеч от входа.

Когато Мърфи влезе в участъка, Айда, възрастната цивилна служителка на регистратурата го попита дали е бил с детектив Монтоун. Той й отговори, че заминава за Лонг Айлънд, за да може на сутринта да направи оглед на къщата на Денис.

— Детектив Монтоун ще се отбие ли в участъка, преди да замине? — попита Айда.

— Защо?

— Един господин иска да го види — отвърна тя и кимна към висок, сивокос мъж, седнал близо до вратата.

— Има ли уговорена среща?

— Не.

— Иска ли да разговаря с друг полицай?

— Не.

— Какво иска всъщност, Айда?

— Определено не зная — каза жената, вкопчила се в невежеството си на цивилна служителка като в почетен знак.

Мърфи погледна към мъжа, който седеше изправен и гледаше право пред себе си като военен. Помисли си дали да не иде и да размени някоя и друга дума с него, но след двойната смяна в петък вечерта се отказа. Все още му предстоеше дълго шофиране до Роклънд и обратният път сутринта му оставяше време, само колкото да вечеря с приготвена на микровълнова фурна храна, да целуне двете си възхитителни закръглени дъщерички и да поспи шест часа. Каза на Айда мъжът да остави съобщение и се насочи нагоре по стълбището към отдела.

Когато служителката му съобщи, че Монтоун няма да се върне, старецът надраска нещо върху гърба на визитна картичка, остави я на Айда и любезно я помоли да предаде на детектива, ако обича да му позвъни колкото е възможно по-скоро по „въпрос от известна неотложност“.

Което не остави сериозен отпечатък в ограничената памет на Айда, макар да си спомняше, че се е наслаждавала на бодрия му английски акцент. Бе забравила да спомене на Мърфи, че мъжът е англичанин.

Тя остави визитката, без да я прочете на мястото за съобщения за Монтоун, и заместник-инспектор Питър Хеншоу от Скотлънд ярд напусна участъка.