Георги Караславов
Орлов камък (7) (Родопска легенда за юноши)

7.

Шумно и тържествено беше дигането на големия стан. Народът от целия край беше се сипнал да гледа. Имаше хора, които бяха бъхтали половин ден път през баири и чуки, за да видят как и едно момче от техния край ще замине с богатите чужденци. Най-сетне всичко беше опаковано и приготвено. Няколко коли минаха напред, за да определят и изпитват пътя, но избързаха, за да не дигат прахоляк върху колата на владетеля, след която се готвеха да тръгнат двадесетина конници за охрана. В тази кола, до самия владетел, щеше да пътува и Орфей.

Неговите другари и акрани зяпаха завистливо отстрани и от време на време поръчваха по нещо. Орфей гледаше безучастно и само клатеше мълчаливо глава. Той мразеше вече тези хора, които го откъсваха от родния му край, и се чудеше как ще им свири, когато душата му беше занемяла от скръб. Баща му се полакоми по богатството, но защо му е на него, на Орфея, това богатство, когато в сърцето му няма да има възторзи и радост? Но прав беше баща му — ако не беше заминал доброволно, щяха насила да го отвлекат и да го държат там като роб. А тъй все има надежда да се върне в родната планина…

И ето, най-тежкият миг настъпи. Орфей се прости с родителите си и с всичките си роднини. Прости се и с всички съседи и другари. И с Дикините родители се прости. Те първи бяха дошли тук. Само Дика не беше дошла. Откак научи, че Орфей е склонил да тръгне с владетеля от далечния чужд край и че Орфеевите родители стават много богати хора, тя избяга в гъстия лещак над двора им, свря се в най-тъмното и затулено място и дълго и безутешно плака. Кого ще търси да зърне вече на канарите отсреща? Кой ще й свири така хубаво, сладко и упоително? Кой ще я поздравява всяка вечер от Орлов камък? И кого ще търси да зърне тя по бродовете на реката?… Няма го вече нейния скъп приятел, с когото толкова лета пасоха малките си стада из китните долчинки и веселите поляни под стръмните и горди върхове! Няма да зърне вече усмихнатото му лице с кръглите миловидни очи, няма да види вече как лекият немирен ветрец си играе с къдриците на косата му!… Страшна мъка късаше сърцето й само като си помислеше колко студена и строга е била към него, как го е тревожила и обиждала със своите палавости и хитрини, как безпричинно го е разтакавала… И колко търпелив, благ и услужлив е бил той!… Не, Дика няма да си прости за туй, дето така троснато и опако му е отвръщала винаги, когато той се е обръщал към нея… Това й се пада сега. Той сигурно се е отчаял от нейната студенина и е склонил да замине в далечния непознат град. Какво ще стане там с него? Тя знае какво ще стане. Най-важното — той няма да се върне вече. И защо ще се връща в тези диви планини, сред тези прости горяни и овчари? Там той ще се обърка с богати и учени хора, ще се запознае с градски момичета, на които ръцете са бели и меки като памук. Та за нея ли, малката овчарка с изпръхналото лице, ще си спомни той?

Сега на него сигурно много му е драго, че тръгва за далечния град с непознатите чужди хора, и сигурно не му и хрумва, че тя, Дика, се пука от мъка и го оплаква, като да е умрял. Да, за нея той е умрял вече, защото няма да се върне и защото ще я забрави още по пътя…

А Орфей все се разтакаше около колата на владетеля, все се сбогуваше със струпания народ и все се оглеждаше на всички страни дано да види оная, която беше най-близо до сърцето му и на която искаше да каже само, че ще се върне, че много скоро ще се върне, че само за нея ще се върне. Всяка малка, забрадена моминска главичка го стряскаше. „Ето я!“ — викаше той в ума си със сърце, премаляло от милост и болка, и клюмваше, като разбереше, че не е тя. До последния миг той гледа жадно и трескаво, но най-сетне голямата мека кола се плъзна надолу по пътя. И докато да се скрие зад първия завой между високите скали и стръмните гористи склонове, той се извръщаше, отмяташе малката завеска и провираше главата си навън. Ето, изпращачите изчезнаха, хубавият роден край се скри.

Но колкото да беше тъжен и угнетен, Орфей се унесе от равномерното друсане на широката, удобна, мека, разкошна кола, запрегната с четири бели коне, силни и бързи като вятър. Той седеше до владетеля, който постоянно го питаше не желае ли нещо, дали не е гладен или жаден. Но на Орфея не му беше нито до ядене, нито до пиене сега. Той се прощаваше с ония познати местности, по които беше скитал през късните есенни дни, когато дивите круши зрееха, и в далечните усойни склонове дренаците бяха налели тъмночервени плодове. Но полека-лека познатите места изчезваха и Орфей се заплесваше вече по непознатите долини, върхове и завои. Тук реката ставаше по-широка и по-спокойна, тук вировете бяха по-големи и по-синкави. Ето ония възвишения, които той толкоз пъти бе гледал от техните чукари. Все пак те му бяха познати и това много го вълнуваше. И той дотолкова се захласна по новия път, по който за пръв път минаваше, че съвсем престана да отвръща на владетеля.

Най-сетне малко преди обед те излязоха от планинското дефиле, по което протичаше тяхната река, и отпреде им се ширна безкрайна равнина, гладка като тепсия, потънала в орешаци, кории, лозя, жита и целини, обрасли с висока, прегоряла вече трева, свърталище на зайци и костенурки. По-нататък пътят се губеше само сред такива целини, в които като че ли човешки крак никога не беше стъпял.

Орфей гледаше като гръмнат. Досега той не знаеше и не можеше дори да предположи, че на земята има такива необгледни и красиви равнини. Наистина баща му и другите мъже от околните къщи бяха слизали дотук и често си приказваха за тези пътувания, но повечето те приказваха за някакъв бял град с високи и удобни къщи, с крепости и улици, прави като буки. Те завиждаха на гражданите, които носели стоки от други далечни краища и им ги продавали скъпо и прескъпо, а купували стоките на горяните на безценица. Ааа! Ето го този чуден, красив, голям град, за който е трудно да се разкаже колко интересен и прекрасен е той. Но колкото Орфей се дивеше и не знаеше кое по-напред да види, колкото жителите на този град му изглеждаха като някакви същества от друг свят, толкова хората, които пътуваха с владетеля и които спряха сред града да поят добитъка, гледаха равнодушно на всичко и дори се подиграваха и с къщите, и с улиците, и със струпаните любопитни хора.

— Твоят град по-хубав ли е от този? — обърна се Орфей към владетеля.

Владетелят го погали по косата и се усмихна снизходително. Като помълча малко, замислен за съвсем друго нещо, той рече малко заканително:

— Ще видиш.

Като слязоха от колата, за да се поразтъпчат малко, Орфей се залепи до един коняр и попита дали градът, в който отиват, е по-голям и по-хубав. Конярят сви презрително устни.

— Е, млади момко — рече той, — това е едно нищожно мръсно селище. Истински град ти ще видиш, когато пристигнем в столицата на нашия господар.

Сега вече Орфей повярва, че градът, в който отиваха, е наистина много по-красив и по-голям от този град. Отначало той дори си помисли, че това е столицата на владетеля. Но тутакси си спомни, че говореха за някакво гладко, синьо, топло море, на брега на което била тази прочута столица. А тук имаше само една малка река, на която той зимно време поеше овцете. Ако питаха него, той би останал тук, защото бе близко до родния му край и защото във водите на тази река, на най-хубавия и бистър бързей до тяхната къща, Дика переше дрехите си. От друга страна, Орфей страшно искаше да види и море. Какво е то? Как изглежда? От техния край море бяха виждали само неколцина по-възрастни хора. Някога, през по-тежки години, те прекосявали планината и слизали на юг с кервани магарета да купуват сол. Та и досега те разказваха за морето, до което стигнали. Веднъж Орфей слуша един такъв разказ за ненагледното и тайнствено море отвъд планините и оттогава мечтаеше да го види и той, да му се полюбува, а и да го възпее. И ето, сега той отиваше вече натам…

След къса почивка дългият, пъстър и шумен керван продължи нататък по сухия, прашен и равен път. Това беше път през полето, какъвто Орфей досега не беше виждал. На юг, много наблизо, се точеше тяхната планина, стръмна, обрасла с гъсти букови и борови гори. Далече на север като някаква синя сянка се мерджелееше друга планина. Орфей не знаеше накъде да гледа по-напред. Той искаше да види докъде се простира тяхната планина, а искаше да знае каква е и как изглежда по-нататък и далечната синя планина. Същевременно не можеше да се начуди на безкрайното поле, загубено някъде към изгрева. Никъде не се виждаше нито един хълм, нито една долчинка. На места от високите и гъсти треви край пътя хвъркаха ненадейно яребици или пъдпъдъци и също като големи и сиви камъни, метнати от някой юначина, тупваха пак някъде в гъстите треви. На едно място видяха малко селце, чиито къщурки бяха пръснати около шаварливо блато.

Орфей постоянно питаше кога ще стигне до големия град на брега на красивото море. Но владетелят все клатеше глава, мърмореше нещо, но не казваше точно и ясно още колко път им остава. Най-сетне стигнаха до една голяма река. Орфей гледаше от колата като гръмнат. Тази река беше много широка, мътна и се влачеше като великански сив смок между гъсти върби, ракитаци, тръстики и буйни треви. На места, дето пътят се отбиваше през спокойните прохладни върбалаци, реката изчезваше от погледа на Орфей, застанал на малкото прозорче на колата, чакаше да блесне пак мътната вода. На едно открито място се виждаше голям речен завой. Там спряха за малко хем конете да си поотпочинат и да си похапнат, хем Орфей да разгледа по-отблизо реката. Водата се губеше в посока към синкавата планина сред рамка от големи, тежки гъстозелени върби, чиито клони се плакнеха в самата река. Някои от кочияшите и прислужниците се съблякоха набързо и се гмурнаха да се къпят. Орфей гледаше учуден. Тези хора плуваха толкова леко, че той им завидя. Те обещаха да го научат да плува, когато стигнат в столицата. Нека почака той — като морската вода не е виждал. Но кога ще стигнат? Когато пресекат тази голяма река, която извива и се влива надолу в морето, ще пътуват още ден-два и ще стигнат в големия град. Керванът потегли пак и спря сред полето при голям извор. Там разпрегнаха и останаха да спят. Запънаха конете, наредиха стражата, нагласиха леглата и си легнаха. Орфей дълго време не можа да заспи. На няколко пъти той става. Нощта беше безлунна, спокойна, небето гореше в жарава от звезди, откъм реката повяваше лек, приятен, прохладен ветрец. Това беше нов свят, непознат и чудноват, и Орфей гледаше в смълчаната нощ, слушаше припряното пърхане на спънатите коне и мислеше за своя роден край. Беше му чудно, че и там грее същото небе, че и там сега е така тъмно и безлюдно, само че реката пее непрестанно в тишината на дълбоката звездна нощ и околните върхове бдят като великански стражи. Дълбоко развълнуван, той си легна и неусетно заспа.

Събуди го пъстрата глъч на разроения лагер. Коларите викаха сърдито, прислужниците се караха, сановниците, съветниците и близките на владетеля се разхождаха нагоре-надоле. Орфей скочи, както скачаше сутрин у дома си, но веднага се опомни. Утрото, окъпано в лека роса, блестеше красиво и свежо. Някъде от безкрая на равнината слънцето плискаше снопове от ослепителни лъчи. Над гъстите върбалаци, които чертаеха пътя на реката, беше легнала нежно млечна мъгла. Огнени паяжини се сплитаха над високите треви, зеленото поле грееше, като че ли бяха запалени милиони невидими искрици. И в този величествен порой от ослепителна светлина трептяха и пееха чучулиги. Свежестта на утрото и бодростта на тези песни галеха сърцата и окриляваха душите. Колко красиво, ненагледно и радостно беше сред това пъстро и китно, безкрайно поле!…

Орфей поглъщаше тези бодри звуци и тази величествена красота и в съзнанието му се изплитаха звуците на една нова песен, песен на младостта, жизнерадостта и доброто в света. Когато се върне в своя роден край, дето същото слънце сега огрява любимия Орлов камък, той ще изпее тази песен на Дика. И тогава тя ще разбере, че на всяка стъпка, че всеки миг той е мислил за нея. Сърцето й ще се изпълни с умиление и вяра. И тава ще бъде най-голямата и най-скъпата награда на Орфея за неговото неизменно приятелство.

Орфей извади неволно свирката си, прегледа я, както винаги, когато сърцето му накипяваше от радост или от мъка, прекара я по върховете на зелената тревица, за да я намокри с утринната роса, и бавно, и с някаква неизразима наслада я сложи в ъгъла на устните си. Хората се извърнаха и застинаха, конете, които след късата предутринна дрямка бяха се разшавали и хрупаха лакомо свежата трева, отпуснаха глави и се заковаха на местата си, цялото поле стихна и занемя в някаква дълбока и сладка тръпка. Като че ли всички дръвчета, тревички и цветчета се сведоха надолу.

Владетелят лежеше в своята кола, превърната на удобно меко легло, слушаше и чувствуваше как от сърцето му се свличаха и се стапяха останките от някаква тежка мъчителна преситеност, от някаква непоносима досада, от някаква ръждива, отровна мнителност. Той усещаше колко дълбоко и страшно е била загнила душата му, как безнадеждно и жестоко е било покварено сърцето му. Сега той дишаше леко като младенец и раздвижената кръв биеше с нова сила в слепите му очи. Старите сановници, съветници и управители, освободени от гъстата и отвратителна мътилка на всички господарски пороци, от дребнавите и злостни чувства на завистта, користта и себелюбието, гладеха полекичка брадите си, забравени от удоволствие, спокойни, възторжени и бодри.

Керванът пак тръгна по течението на голямата и спокойна река, към изгрева, към синьото топло море, към големия и шумен град. Но този път хората не пътуваха мълчаливи и замислени, озлобени един към друг, подозрителни и готови да угодничат на всеки по-силен от тях, а всъщност да го мразят и ненавиждат до дъното на душата си зад гърба му. Над равното поле се извиха песни и свирни — пееха и свиреха прислужниците, конярите и коларите. Защото те знаеха, че докато Орфей е с тях и докато той свири със своята малка вълшебна свирка, никой няма да ги нахока, да ги накаже, да ги набие. За пръв път техните бедни и честни сърца се разтваряха за такава непринудена радост, за такъв неудържим, свободен възторг. На тях не им тежеше трудът, на тях им тежеше тиранията, тежеше им жестоката сиромашия, тежеше им постоянният унизителен страх за своеволието на владетеля и на всичките му сановници, съветници, управители и близки. И сега, отпуснати и весели, те се питаха дълбоко в душата си: — Докога ще продължи това?

Пътуваха цял ден, преспаха край брега на голямата тиха река още един път и едва на другия ден привечер в далечината, дето се мяркаха сиви хълмове, се очертаваха къщите на голям град. Този град беше построен там, дето в голямата тиха река се вливаха още две реки. Красив и примамлив беше този град, много по-голям и по-хубав от града в подножието на родната планина, дето се измъкваше от клисурите тяхната бистра палава река. И Орфей комай беше уверен вече, че това ще е столицата на силния и богат владетел, за която от толкова време пътуваха. Но тук нямаше море. Напразно Орфей се приповдигаше и гледаше на всички страни. Наистина никъде не се виждаше море. Ако и този голям и чудноват град не е столицата на владетеля, тогава каква ли пък ще да е тази столица? И той изгаряше от нетърпение да иде час по-скоро и да види морето, на брега на което беше построен този приказен град.

Двама конника бяха избързали напред, за да съобщят за пристигането на владетеля. И към края на града беше се сипнала голяма тълпа, начело на която беше застанал управителят на града и неговите помощници и роднини. Управителят и неговите помощници бяха облечени със скъпи пъстри дрехи, но любопитната тълпа зад него беше оръфана и боса, мръсна и чорлава до погнуса. Владетелят слезе от колата, поразгледа се, хвърли на тълпата няколко шепи дребни и по-едри монети и когато бедняците се сборичкаха в прахоляка на улицата, той се качи на колата и заповяда да продължат.

Пренощуваха в града и на следния ден призори продължиха все към изгрева. Орфей беше вече неспокоен и равното прегоряло поле, разхълмено тук-таме, не го привличаше. Той питаше все по-често и по-често кога най-сетне ще стигнат в големия град.

— Скоро, скоро — тупаше го по рамото владетелят.

Бавно и мъчително минаваха последните часове на това дълго пътуване. И чак когато на едно място морето блесна с величието и красотата си, Орфей изтръпна и остана така, закован, занемял, поразен. Той гледаше с онова юношеско любопитство, което за цял живот врязва и запазва в паметта интересните случки и величавите картини.

Ето и първите очертания на столицата. Всички се оживиха, впиха погледите си напред, Орфей не мигаше, превърнат на зрение, захласнат, учуден, развълнуван и затрогнат до дъното на душата си…