Георги Караславов
Орлов камък (11) (Родопска легенда за юноши)

11.

Орфей беше залепен за прозореца, от който най-добре се виждаше морето към срещния бряг, късаше нервно нокътя на показалеца си, плюеше често и шумно откъснатите остри като иглички парченца и трепваше като опарен при появата на всяка нова платноходка. Всичките му надежди бяха в това умно, жилаво и честно рибарче. Ако то не дойде, ако го остави, тъй и ще си умре тук Орфей.

Слънцето залезе, над морето падна тиха лунна вечер. Но Орфей, загрижен и разтревожен, не се откъсваше от прозореца. Късно след полунощ той се отчая и си легна. Но не можа да заспи. Все си мислеше за туй, дето Кир не се яви, и все се страхуваше, че плановете им за бягството може би са пропаднали. Какво ли не си помисли Орфей! Че са ги открили шпионите на владетеля, че са затворили бедния Кир и че болнавата му стара майка е останала сама в схлупената колиба без ничия помощ. Ще затрият доброто момче… Орфей ще остане да гасне в този дворец, защото съгледниците ще завардят и морето. И тогава — сбогом, роден край, сбогом, прекрасни планини, сбогом, близки и приятели, сбогом, Дика!

Рано на другия ден Кир спря лодката си до малкия кей, скочи чевръсто и изтича по стълбите нагоре. Орфей го прегърна. Той беше толкова развълнуван, така зарадван, че в първите моменти не можа да му продума.

Кир разправи, че вчера не дошъл, защото трябвало да помогне нещо на някакъв съсед. После той каза, че майка му получила подаръците и много му била благодарна. Тя искала да го види. „О, нека и в нашата къща да влезе един такъв знатен човек!“ — казала тя. Кир обясни през смях как й разправял, че Орфей не е знатен човек, но тя не вярвала.

— Трябва да дойдеш — заключи Кир, — много ще се зарадва.

— А дали ще може? — И Орфей се огледа плахо и предпазливо.

— Защо да не може? Тук ти си като истински господар. И за по-нататъшната ни работа ще бъде по-добре, ако обадиш на всички прислужници, че отиваш на разходка и че ще се забавиш до вечерта.

Орфей махна радостно с ръка, като че беше открил тайната на своето спасение, и тутакси изтича в стаите на прислужниците.

— Свободни сте до вечерта — рече той с господарска небрежност. — Аз ще се разходя по морето. — И заповяда да сложат в лодката хляб, месо, плодове и вода. Той напълни джобовете си с жълтици, взе една скъпа материя, която Лира беше му подарила, и скочи весело в малката рибарска платноходка.

Чудно! Той отиваше при старата майка на Кир, а беше така развълнуван, като че ли отиваше при своята собствена майка. Морето беше огледално гладко, въздухът беше свеж и лек, всичко по бреговете и на островите беше потънало в зеленина. Орфей дишаше дълбоко, навеждаше се ниско над водата и плискаше с ръка. Каква радост, какъв живот! Той завиждаше на Кир, завиждаше му за туй, че всеки ден малкият рибар плаваше по това чудесно море, обикаляше, където му скимнеше, и всяка нощ се прибираше в родния дом при старата си майка.

Кир беше легнал по средата на лодката и опъваше веслата. Мускулите на голите му ръце се завързваха на възли, щом опънеше лопатите. И целият той се изпъваше, превърнат като че ли на колец. Орфей гледаше как тънкият му жилав врат се огъваше и му ставаше драго. С такъв юначага той ще се отърве от затвора на проклетия владетел.

Тук-таме срещаха или подминаваха платноходки и лодки на други рибари. Кир им махаше приятелски с ръка, закачаше ги, те отпущаха въдиците и мрежите и с безкрайно удивление го гледаха. Откъде беше взел този благороден младеж в мръсната си лодка? И къде го водеше? Такива благородници, добре облечени и изнежени, пътуваха само с големи и разкошни ладии, карани от много роби-гребци. Явно беше, че Кир се гордее с Орфея. Той бързаше към срещния бряг — искаше хем по-скоро да зарадва майка си с необикновения гост, хем да се докара и пред хората от своето рибарско селище.

Най-сетне стигнаха брега. Кир скочи, издърпа лодката, притисна я с две ръце, докато да скочи и Орфей, сетне я завърза за обикновен дървен кол и махна нагоре към стръмната пътечка:

— Хайде сега у дома.

Горе те нагазиха в попрегоряла поляна. Орфей погледна с благодарност светлия простор, наведе се, подпря се на ръце и се търкулна на тревата. Той залепи страната си на меката, тук-таме спържена от слънцето и поизтъпкана зеленина и с дълбока наслада пое дъх. Упои го познатият мирис на растителна преснота и на земя. Толкоз му беше мило и приятно, че му идеше да заплаче. Той се пренесе в своя роден край, сред чудната планина, и макар тревата да нямаше свежестта на планинските поляни, на Орфей не само че се стори ненаситно сладка, но дори усети някакъв странен мирис на борова шума. Ах, да има да поеме една пълна глътка боров въздух! Тогава той ще забрави всичко и ще се пренесе всецяло в родния си край!

Кир постоя насмешливо загледан над него, но се сепна, тъй като помисли, че му е прилошало.

— Орфей — наведе се той галено, — какво ти е?

— Нищо — извърна се леко Орфей. — Стана ми и мило, и мъчно, като видях тази тревица.

— Е, остави, тук тревата е утъпкана и замърсена, ще идем зад селото, там има хубави ливади…

Орфей беше като замаян. Тук, в тази далечна земя, пред малкото рибарско селище със схлупени къщурки и с прости добродушни хора, той се чувствуваше като в своя роден край. И там хората са такива бедни и добри, и там къщурките са такива малки и схлупени. Орфей стана, дълбоко развълнуван и натъжен от това, че все пак той не е у дома си, в своите родни планини.

Навлязоха в селището. И изведнъж от къщурките наизскачаха жени, мъже и деца. Те гледаха изумени този красив, малко бледен благороден младеж, но с още по-голямо изумление те гледаха Кира. Как и откъде Кир се е сприятелил с такъв знатен момък? И къде отиват те? Белким на гости на старата Кирова майка?… Да, двамата момци завиха и влязоха в малкото Кирово дворче. Старата стоеше на прага — тя чакаше просълзена от радост и умиление. Но като видя Орфея, тя разтърка очите си, за да разбере, че това не е лъжа. Наистина тя очакваше да види някакъв богат момък, но такъв знатен гост, толкова разкошно и скъпо облечен тя не можеше и да си представи в своя беден дом. Тя стоеше като скована и не знаеше какво да продума. Орфей се приближи до нея, хвана сухата й напукана ръка, прилепи се галено до нея и рече тихо и сърдечно:

— Ето, ние дойдохме, майко.

— Добре си дошъл, синко — отпусна се изведнъж тя и си пое свободно дъх. Простите и синовни думи на този толкова богато облечен момък я стоплиха. И тя вече не се смущаваше за това, че къщата й беше схлупена и в голямата стая, в която миришеше на сушена риба, имаше само един голям дървен сандък за сиромашиите им завивки. Все пак за днес тя беше приготвила няколко вкусни гозби. Тя всъщност не знаеше дали тези гозби са вкусни, но Орфей яде с такава наслада и с такова доволство, че не знаеше как да й благодари. И простата дъсчена софра, и малките трикраки столчета, издялани грубо от просто дърво, и сивите пръстени паници — всичко му беше мило, познато, свое, родно.

Като се наобядваха, Кир изведе Орфея към ливадите зад селището. Това бяха истински ливади в малка долчинка и тревата там беше запазена и прясна като тревата в родните планини. Но Орфей се задъха от радост, когато видя над ливадите малко стадо. Той издигна ръце, извика и се хвърли към овцете. Малкото стадо се подплаши и се разпръсна. Пастирчето гледаше страхливо този непознат благородник с очи, разширени като на луд, и не знаеше какво да прави. Отначало се учуди и Кир, но като разбра, че това е от неудържима радост, само се усмихна на себе си и тръгна бавно нагоре.

Орфей седна под една шипка и се замисли дълбоко. Това малко стадо, от което той не можа да хване нито една овца, за да я прегърне и да й се порадва по-отблизо, му напомни до болка за милия, далечен роден край. Ще си иде ли някога там? Ще се отскубне ли от този страшен затвор? Ще се махне ли от тези лицемерни и жалки хора, които мислеха само как да се облекат по-разкошно и как да се наклеветят пред злия и мнителен владетел!…

— Кир — дигна очи Орфей, когато малкият рибар дойде и застана над него, — ще ми помогнеш ли да избягам?… Само ти можеш да ме избавиш от този затвор…

Кир седна до Орфея и хвана ръката му. И той му разкри плана си, върху който непрестанно мислел, откак станало дума за бягството. Кир каза, че с тези дрехи Орфей не трябва да пътува, защото с тях навсякъде ще обръща внимание и че съгледниците на владетеля, които той непременно ще разпрати, ще се научат накъде е тръгнал. После Орфей трябвало да излиза по-често от двореца и да се бави по-дълго време, за да свикнат с тези отсъствия. И когато свикнат, една нощ ще поемат надолу по теснините. Ще пътуват дълго все по тези теснини и след това ще излязат на открито море. Това според Кир било най-красивото море. То било бистро като сълза, синьо като пролетно небе и пълно с риба. И на всеки хвърлей имало острови. Тези острови били красиви, богати и ако да не била старата му майка, която не искала да напуща родната си къща, Кир щял да се пресели там. Той е ходил там на няколко пъти. Навлизал и в сушата срещу течението на голяма и мътна река. Колко върби и какви тръстики растели край бреговете на тази река!

— Нашата река! — извика и скочи Орфей с очи трескаво запалени.

— Да, ти я знаеш — отвърна спокойно Кир. — Тази река минава през града, който е построен там, дето в нея се вливат други две реки. Аз съм ходил дотам. И до този град мога да те отведа с моята лодка. А оттам ще си идеш сам. Можеш ли?

— Мога! — отвърна без колебание Орфей.

Така сред тихото поле, край зелените ливади под шипката беше уговорено всичко около бягството на Орфея. Кир наистина беше обмислил най-подробно това бягство. „От момента, в който ще тръгнем, ти няма да се казваш вече Орфей, а Красил. А като си измениш малко и лицето, дори да те срещнат съгледниците, те няма да те познаят.“ Орфей слушаше с възторг тези чудни кроежи за бягството и вярата му в живота се възвръщаше. Те ще успеят, те ще се измъкнат, те ще избягат! Орфей ще види пак своя роден край, ще се качи на Орлов камък, ще засвири — с поглед, устремен надолу зад реката, към малката къщичка със сивия покрив от тежки каменни плочи… И тогава той ще изсвири най-хубавата си песен…

На връщане към бедната рибарска хижа Орфей пърхаше от радост. Пред дома на Кир беше се събрал сума народ. Жените бяха се сврели при старата и я разпитваха за необикновения гост. А тя отвръщаше от време на време по някоя дума и се усмихваше сдържано. Явно беше, че се гордее със сина си. Ето, искаше да каже тя, кой от всички рибарски селища има такова момче — да се познава с такива богати и знатни хора!…

Орфей поздрави насъбраните хора, погали едно дете по рошавата главичка. То подсмъркна и го погледна доволно и щастливо. Орфей заговори с някои юноши, закачи две девойки, които се превиха й се дръпнаха назад с кръшен смях, хвана за ръката един старец и попита на колко е години. Старецът каза нещо, но Орфей нищо не разбра от това. Старецът обясни, че когато голямата буря изпотопила всички кораби и лодки, тогава той бил ергенин. Но кога е била и каква е била тази голяма буря, Орфей не знаеше, нито беше чувал нещо за нея. Може би това е станало, когато и Орфеевият баща не е бил роден. Защото старецът беше сбръчкан от годините и едва се крепеше на слабите си тънки крака, като се подпираше на здрав гладък бастун.

— Това е дядо Крим — каза Кир. — Той е най-старият мъж в нашите селища. На младини той е ходил в непознати земи, в които никой досега не е ходил…

Тъкмо това интересуваше Орфея. И той хвана стареца за ръката, изведе го към средата на дворчето и го дръпна да седне на зелената тревичка. Старецът се сви мъчително и отдъхна, уморен от дългото чакане на чудния гост. Той беше щастлив и постоянно се усмихваше. Разговорът с този знатен младеж според стареца беше награда за всичките му мъки и премеждия през дългия живот. Орфей го заговори за широкото море отвъд теснините — ходил ли е натам, познава ли и тези места? Старецът се усмихна снизходително — какво са теснините и морето зад тях. Та той е минавал с месеци път нататък и познава още по-голямо и по-чудновато море. Орфей трепереше от любопитство. А познава ли старецът голямата река, която води при хубав град, построен на мястото, дето в нея се вливат две реки? Старецът махна с ръка — каква е тази река? Тя е като вада при оная велика река, която се влива в срещния край на морето и която е толкова голяма, че отначало не може да се познае река ли е или е море. Тя гъмжи от крокодили — страшни животни, които могат да глътнат човека като хапка. Ето, там е ходил старецът, нагоре по тази река е плавал с голям и тежък кораб. Там той е видял много черни хора, диви и жестоки, и тези хора са говорели на свой, непонятен език… Ето, в такива земи е пътувал старецът, такъв свят познава…