Георги Караславов
Орлов камък (2) (Родопска легенда за юноши)

2.

В радостни надежди за всеки нов ден измина лятото. Измина и есента, хубавата, топла есен със свежите росни утрини и със спокойните приказни вечери. Наближи зимата, мека както винаги, с малко сняг, който на южните припеци се задържаше едва по за няколко часа. Тогава гората притихваше и само в дълбоките светли нощи от усоите долиташе зловещият и протяжен вой на глутниците. Над малките разпръснати къщурки от селището се виеше лениво димът от големите цепеници и пънове, които догаряха в широките огнища.

Орфей ходеше с баща си за дърва, свличаше вейки от купните, за да храни със суха шума овцете и козите, извеждаше ги на водопой, а когато времето беше добро, помамваше ги нагоре хем да се поразходят, хем да почоплят изостаналите сухи листа по голите храсталаци. Колко пъти поглеждаше той към къщата на Дика, за да види дали и тя няма да изкара стадото си на водопой, но нея я нямаше вече. Понякога с Дикиното стадо излизаше или баща й, или малкото й братче.

— Къде е Дика? — попита веднъж той братчето й уж случайно, но с такъв разтреперан глас, че сам се засрами и изчерви. — Защо тя не извежда овцете?

— Помага на мама в къщи, преде, шие — отвърна момчето. И като помълча, додаде: — Пък и аз вече съм голям, лятос аз ще паса стадото.

Сви се сърцето на Орфея. Краката му се подкосиха от мъка. Отиде си той съсипан и отчаян, затвори се в топлата кошара при овцете й дълго стоя така, с очи натежали за плач. Няма да я вижда всеки ден, няма да чува гласа й, няма да тръпне от сладостна тревога, колчем го стрелне с дълбоките си хубави очи… А може би това са само хвалби на малкия немирник.

Но ето дойде пролетта, реката потъмня, зашумя по-високо и по-весело, букаците напъпиха, по долини и върхове буйнаха треви и цветя. Всичко растеше, развиваше се и пъстрееше, както всяка друга пролет, но кой знае защо, на Орфея се струваше, че сега е по-величествено, по-красиво и по-тържествено. И слънцето изгряваше по-голямо и по-светло, и птиците пееха по-гласовито и по-упоително. Всичко беше се променило в очите на малкия пастир. Той дишаше с пълни гърди свежия пролетен въздух и усещаше как в младата му гъвкава снага преливат чудни, неудържими сили. Каква хубава година започна, какво светло лято иде, какъв прекрасен живот ще се живее! С Дика той ще обиколи цялата планина, ще намери най-тучните пасбища, ще отгледа най-хубавите овце в целия край.

Сутрин той подкарваше стадото си нагоре в дола и все поглеждаше назад, и все се ослушваше да чуе познатите звънчета. Но нея я нямаше. И нито стадото й се виждаше, нито звънчетата се чуваха. И стана онова, в което се съмняваше и от което се страхуваше. Една сутрин той ходи у лелини си, които живееха зад баира. На връщане, както си бързаше по горската пътека, той зърна настрана през сечището Дикиното стадо. И със стадото наистина вървеше братчето й. Орфей се спря, остра болка го сряза през гърдите. Той викна на малкия хлапак и приближи до него:

— Къде нататък?

— В Чакалово, на паша — отговори Дикиното братче.

— Далече е — рече с пресъхнало гърло Орфей.

— Там са другарите ми — от отвъдните къщи.

Така Орфей остана сам в цялата околност, сам със стадото и със свирката си. Той ходеше при Синия вир, навеждаше се, пиеше вода, плискаше лицето си и все му се струваше, че Дика е зад него, че го гледа сериозно и съсредоточено с големите си светлосини очи и че ще му продума. Но нея я нямаше. Орфей беше сам-самичък в пустия дол, над който само от време на време прелитаха орли. И когато мъката го стягаше до задушаване, той вадеше малката си дървена свирка, потапяше я в бистрата вода, изтриваше я с ръкав и я надуваше.

Не, не свиреше това чудно момче, не свиреше, а говореше, говореше и на малки, и на големи, говореше за този хубав край с дивите, тъмни, непроходими борови гори, за пъстрите избуяли ливади, за любимата река, която се плиска от бряг в бряг, от камък в камък и се провира като змия из дивите клисури и край малките зелени полянки, говореше за хладните букаци; за родните лещаци, за хубавия дол с дренаците и орешаците, дето той познава всяка стъпка, говореше за Орлов камък, дето са преживели толкова хубави, щастливи дни с нея… Ето, тук живее Дика, тя обича този край, тя е влюбена в това небе… Орфей свири за всичко, което й е мило и скъпо. Мъката и радостта му, надеждите и разочарованията му се изливаха в тези нечувани, съвършено нови, нежни и топли звуци. Навсякъде, докъдето стигаха тези звуци, хората се спираха, оставяха си работата и го слушаха със затаен дъх.

Привечер, когато Орфей се качваше на Орлов камък, тогава го чуваше и Дика. Слушаше тя и сърцето й трепереше от сладост. И не можеше да разбере защо навремени й беше толкова радостно, приятно и волно на душата, а навремени й ставаше мъчно, тежко и болно. Не тъжеше ли за леките безгрижни дни на миналите лета, когато ходеха двамата из дълбокия дол? Или й беше мъчно за малкото стадо, за кротките овчици, за немирните кози, които брат й сега отвеждаше отвъд към Чакалово?

— Чуваш ли? — закачаха я понякога завистливо дружките й. — За тебе свири, проклетникът, пък всички ни подлудява със свирните си.

— Защо да ви е подлудил? — отвръщаше зачервена Дика. — Я виж какви сте си кротки и хрисими.

— Тъй, лесно ти е да го кажеш… Заради свирните му хората и в огъня ще стъпят…

Веднъж вместо на Синия вир, Орфей свали да напои стадото си на реката. Влечеше го натам, погледът му беше все към Дикината къща. Може би ще зърне някъде наблизо Дика. И наистина, на един широк брод, през който минаваше път за срещните рътлини, той я видя.

Сърцето му се преметна, гърлото му засъхна, краката му отмаляха. Защо отпадна така? Та за пръв път ли я вижда? Какво стана с него? Тя беше нагазила в реката, переше. Дрехата й беше прибрана, усукана и затикната между коленете, русата й коса, отпусната надолу току над водата, препречваше погледа й, та затуй, увлечена в работата си, тя не го видя. Наистина дочуха й се звънци от овце, но тъдява понякога минаваха пастири и от отвъдните къщи. Но овцете и козите се спуснаха от брега, един пръч отиде пред нея и я загледа учудено. Тя го позна, ахна и се изправи, като отметна косата си назад. Орфей стоеше на брега, подпрян на тоягата си, смутен и щастлив.

— Переш ли? — попита той като с чужд глас.

— Нали виждаш? — отвърна Дика, сякаш разсърдена, задето я сепна и разтревожи.

— Защо не идваш вече със стадото?

— Защото съм голяма.

— Ух! — прихна той да се засмее, но се въздържа. — Мислиш си! — И като я изгледа присмехулно, додаде: — Престаряла си вече.

— Пък и мама не ме пуска — рече Дика, сякаш за да се оправдае.

— А защо не те пуска майка ти? — поуспокоен, попита Орфей.

Дика приглади косите си и само се извърна към него с лице зачервено, свежо и опреснено от бистрата планинска вода.

— Няма вълци да те изядат — рече на подбив той.

— Овчарлъкът е мъжка работа, братчето ми пасе вече нашето стадо — отговори тя троснато.

— Бре, сега ли разбра, че било мъжка работа? — усмихна се той. — Толкова лета си пасла овцете и козите.

Когато тя струпа изпраните дрехи на кобилицата и ги понесе леко нагоре, Орфей остана все така подпрян на тоягата си, натъжен и замислен. Той гледаше как кръстът й се превиваше нагоре по тясната пътечка и как розовите й прасци се изгубиха в шумака. Орфей остави стадото си на пладнище под един висок, стар, клонест дъб, сви се до грапавия дънер и прехапа устни. „Дика ми е сърдита — заключи най-сетне той. — Но защо ми е сърдита? С какво съм я обидил? Свиря си само, но лошо ли е да свири човек?“

Привечер, тъжен и отпаднал, Орфей подкара стадото си към Големия извор, който беше при речния завой и на който водата беше лековита. Там идеха недъгави хора, за да се лекуват. Името на този извор беше се разнесло много надалече и от години вече всяко лято идеха да се къпят разни хора. Орфеевият баща разправяше, че като се къпели и като пиели вода от този извор, болните оздравявали. Той поръчваше на Орфея да пои овцете си там, защото така те ставали по-здрави и по-млечни, но Орфей обичаше да ходи при Синия вир в дола, тъй като там беше тихо, а водата беше бистра като сълза и студена като лед. Миналото лято Орфей и Дика поиха няколко пъти стадата си на Големия извор, но там те видяха люде, които се тресяха като трепетликови листа, имаше мъже и жени със схванати ръце и крака, с изкривени вратове, имаше и такива, които бяха изгубили свестта си и лудуваха, приказваха безпътни приказки и от нищо не се страхуваха, нито се срамуваха…

Някои от болните, които бяха по-отдавна на лечение и бяха слушали как малкият пастир свиреше наблизо в гората, щом го зърнеха, отиваха при него и го молеха да им посвири. Орфей ги гледаше, дожаляваше му за тях, за недъзите и болките им, вадеше свирката и я надуваше. Те слушаха притихнали и кротки, със светнали лица и с погледи, устремени някъде в бистрия небосклон! Но понякога, щом ги забележеше, той подбираше стадото си и бягаше от тях. В такива моменти тегнеше мъка и в неговото сърце, но нямаше кой да го утеши…

И сега някои от болните, щом го забелязаха, дигнаха се, приближиха го и го помолиха да им посвири. Да им посвири ли? Каква полза, ако им посвири? Ще им олекне ли? Ще оздравеят ли? Ще се раздвижат ли схванатите им ръце, ще се прояснят ли тъмните им души?

— Какво ще стане, ако ви посвиря? — сви рамене Орфей. — По-добре да се къпете, за да оздравеете. Нали за това сте дошли?…

— Твоята свирка е по-лековита от всички води в света! — извика един млад момък, който се друсаше цял от някаква незнайна болест. — Ти не знаеш как ни олеква и как ни се прояснява, когато те слушаме да свириш нагоре из баирите…

— Посвири! Посвири! — протегнаха към него ръце и другите болни.

— Наистина ли? — гледаше ги развълнуван Орфей.

— Нямаме думи, за да ти опишем всичко.

— Ние сме ти много благодарни! — рече възторжено, но скромно един мъж с огненочерни очи и с гъста къдрава брада.

Орфей измъкна малката си дървена свирка, потопи я във водата, за да стане още по-гласовита, намести я в ъгъла на устата си и я наду. Откъснаха се нежни, сладки звуци, които галеха сърцата и разтапяха в надежди и упования душите, звуци, които вълнуваха и възраждаха млади и стари…

Болните дишаха дълбоко и усещаха как в очите им се прояснява и как болките и мъките в телата им се изпаряват. И дълго, след като престана да свири, дори след като подкара стадото си нагоре, те не се помръдваха, унесени, доволни и щастливи. Някои се сепваха като след дълъг и безкрайно сладък сън и търсеха да му благодарят. Но той беше далече сред гъстите шубраки на баира. Орфей веселеше другите, а сам беше самотен и замислен, дълбоко потиснат, натъжен и угнетен. Да, той тешеше, лекуваше и радваше другите, но него нямаше кой да утеши, да погали и да зарадва…