Георги Караславов
Орлов камък (3) (Родопска легенда за юноши)

3.

Един ден из прашния път, който водеше край бистрата начупена река и пресичаше широката красива планина, се зададе голям и шумен керван от скъпи коли. Такива големи, удобни, леки и скъпи коли не бяха виждали по този край. Откъде идеха те и накъде отиваха? Кой пътуваше с тях? Керванът спря при Големия извор. Но вместо да си почине и да продължи, керванът остана на нощувка на поляната при извора. От околните къщи се сипнаха мъже и жени, стари и млади, за да гледат това чудо невиждано. Пътниците взеха да смъкват тежки вързопи, да вадят скъпи тъкани и да ги опъват върху зелената трева. Защо наистина само за една нощ свалят толкова много товар? Но когато в средата на поляната забиха високи, тънки, но здрави стълбове и започнаха да опъват палатки, тогава планинците разбраха, че тези хора не спират тук само за една нощ. Докато да се мръкне, около Големия извор беше построено цяло селище.

Слугите и коларите, които откараха конете на паша, се сближиха набързо с бедните овчари и им разказваха, че тук с този керван е дошъл владетелят на безкрайни земи и морета. Неговите богатства били неизброими, войската му нямала чет, а столицата му била толкова голяма и толкова красива, че с думи не можела да се опише. Само че този богат и силен владетел бил болен. Викал като луд, биел, ругаел, беснеел. Нямало радост и щастие при него. Често пъти от мъка и гняв той посинявал цял и когато всички избягвали кой накъдето види, владетелят се тръшкал като дете, на което не са дали играчка, късал си дрехите и се биел в гърдите. Всички прочути знахари и билкари от неговите безкрайни земи ходили в столицата му да го лекуват, но никой с нищо не му помогнал. Най-сетне пристигнали незнайни пътешественици, влезли в двореца и му разказали за този лечебен извор. Те разказали, че който се къпел в него, ставал тих и добър, че несвестните възвръщали свестта си, че недъгавите тръгвали като бодри и весели юноши. Изслушал ги владетелят и веднага дал заповед да се готвят за път. Пътували с дни през поля, равни като тепсии, къпали се в широки, лениви и топли реки, лежали в гъсти, прохладни дъбови сенки. Минали през градове и селища, докато стигнат в това диво и пусто място.

— Див и пуст ли ви се вижда нашият край? — изгледаха ги учудени простите и добродушни планинци.

— Това е най-дивият и най-пустият край, който видяхме по пътя си! — извикаха в един глас коларите.

— А вашето село, от което идете, то какво е? — обърна се дядо Тасо, целият пламнал от любопитство. Той пръв беше дошъл да види чудния керван и да се запознае с непознатите гости.

— Ние идем от най-големия град на света, нали разбирате? — отвърна малко насмешливо най-старият колар. — Това е най-богатото място на земята, най-бляскавата столица, каквато досега е изграждана.

— Значи, богата! — заклати глава дядо Тасо, като се мъчеше да си представи като какво ще да е това богатство.

— Да са само богатствата! — рече с гордост старият колар. — Какви красоти и чудесии има още! Всичките ви гори наоколо, додето виждате, няма да стигнат само за направата на половината кораби, които са в пристанищата му.

— Има ли и море в този град? — мигна още по-любопитно дядо Тасо, тъй като той знаеше, че щом има кораби, трябва да има и море.

— Този град е построен на две морета и на две земи, които нямат край. Никой досега не ги е изходил и никой не знае докъде свършват те. Там се кръстосват всички пътища, там идват кервани от далечни краища, дето изгрява и залязва слънцето. — Старият колар изгледа гордо слисаните планинци. Той знаеше какво значат за тях думите му, но той също така знаеше, че нито лъже, нито преувеличава. — Ето, това е градът на нашия владетел.

Планинците мълчаха. Какво знаеха те? Какво бяха видели? Светът беше толкова широк, а тяхната родна и скъпа планина беше толкова малка…

Но дядо Тасо, който не признаваше богатства извън овцете и конете, помръдна с дългия си побелял мустак и проточи сухата си шия:

— Богат, казвате, бил този ваш господар. Ами колко коне има? И какви са стадата му?

Слугите и коларите се усмихнаха пак снизходително. Можеха ли да се измерят с нещо богатствата му.

— Та всичките ваши крастави стада не струват колкото една стая от неговите палати! — извика с пламнали очи млад колар. — А оборите му са толкова дълги, колкото е дълга реката, що тече през вашата планина.

Планинците ахнаха от почуда. Та може ли да има толкова богатства в ръцете на един човек? И защо му са? Може ли да ги изяде?

— Богат, а болен, казвате? — наведе се пак дядо Тасо.

— Тежко болен — въздъхна стар слуга.

— И не може да се свърти на едно място — додаде тихичко друг, като че ли се страхуваше да го не чуят.

— Къде не е ходил, с какво не се е лекувал — няма помощ, все по на лошо отива — заклати глава старият колар.

— Аз да имам такива коне, че да видиш дали ще ми е лошо — обади се едно плещесто момче от насъбралите се планинци и очите му се разгоряха.

— Коне! — усмихна се присмехулно главният прислужник на владетеля. — Какво са конете? Нищо. Конете у него са като пясъка на морския бряг. За един миг спокойствие нашият господар би дал хиляди, хиляди коне. — И като се обърна към дядо Тасо, той махна с ръка. — Ако тебе, старче, те изтърсят изведнъж в най-големия му палат, който е на морския бряг, ти ще се объркаш. И ще се побъркаш от страх и почуда.

— Защо от страх? — мигна любопитно дядо Тасо. — Че страшно ли е?

— Е, не е страшно — отвърна приятелски главният прислужник, — няма вълци, лъвове и тигри. Но искам да кажа, че е много красиво и скъпо. И ако тебе те изтърсят изведнъж там, ти ще се смаеш и ще си изгубиш ума, защото няма да знаеш къде си попаднал…

Млъкнаха планинците и се замислиха. Те знаеха само един град — града, който беше разположен на двата бряга на тяхната река, хее там, дето свършва планината и дето започва равна и плодородна земя. Този град им се виждаше много голям и много величествен. А какъв ли ще е градът, в който живее този богат и силен владетел?… Орфей също слушаше и си мислеше за скъпите палати и за непознатото чудновато и прекрасно море. Той не познаваше никакъв град, той не беше излизал от тяхната планина и затуй душата му жадуваше да види нови земи и непознати светове. Но да бъдат заедно с Дика. Как ли ще зяпа и как ли ще се чуди тя!… Какво ли ще е, ако той има един такъв голям, красив и светъл палат, а в стаите му да има толкова големи огнища, че зимно време да може да хвърля цели товари дебели букови дърва и те да горят с такава сила, че навсякъде да е топло и приятно. И през една тежка зима, когато падне дебел сняг и птичките се свият гладни и измръзнали под стрехите и в корубите на старите дървета, той да излезе на лов из планината. И сред една поляна да намери Дика, загубена, вкочанясала, бледа, с премрежени очи… Орфей ще я вземе на ръце и ще я отнесе в своята голяма и светла къща. Там ще я остави на широко меко легло и ще разтрие измръзналите й ръце. Тя ще се раздвижи, ще се съвземе и когато се ободри и научи как е била спасена от сигурна смърт, ще се просълзи и ще му благодари…

Кой знае колко време би мечтал така Орфей, ако няколко от охранените коне на незнайните и далечни хора не бяха се сритали и не бяха подплашили стадото му, което пасеше наблизо. Той се стресна, размаха чевръсто тоягата си, разгони конете и скупчи овцете си. И унесен пак в най-различни мисли, той остави господарския лагер с високите големи коли и с пъстри копринени палатки и пое нагоре към Орлов камък. Отдавна, откак Дика остави стадото си и започна да помага на майка си, Орфей не е бил така доволен, весел и щастлив. „Ето — мислеше си той, — този владетел, който има толкова коне и живеел в много палати, все пак е дошъл тук, при нас, да търси изцеление… Няма по-красив от нашия край, макар глупавите колари да разправят, че бил див и пуст…“ И наистина, можеха ли палатите на този владетел, колкото хубави и големи да са те, да бъдат по-красиви от тези безкрайни тъмни борови гори, дето се премятат рунтаво-опашати катерички и въздухът е напоен със смола, от тези пъстри полянки, застлани с гъби и ягоди, от тези страшни, отвесни скали, по които се катерят диви кози и в дълбоките пролуки на които вият гнездата си гордите орли, от тези тъмни долове, дето бликат бистри извори, дето прелитат плахи птички и дето по дърветата се катерят пъргави и хитри диви котки?…

И друго няма в палатите на този владетел. Няма такова дивно момиче като Дика. Защото никой в света не се усмихва така примамливо и сладко и никой в света не говори така звучно, сърдечно и мило като нея…

Като мислеше за Дика и се радваше на родните гори, Орфей неусетно стигна до Орлов камък. Той се покатери като коза на най-високата канара, седна, разгледа се, взря се в покрива на малката Дикина къщурка, извади свирката си и я сложи удобно в ъглеца на устата си. Тъй леко беше на сърцето му, тъй светло беше на душата му, тъй бодър и радостен беше той, че свирката разля най-веселата песен, ехото на близките и далечни върхове и гори разнесе най-животворните звуци.

Свиреше той, а очите му бяха впити насреща, зад реката, в познатите сиви плочи от покрива на Дикината къща. Само от Орлов камък тази малка, сива, свита и бедна къщурка се виждаше така ясно, като на длан. Само от Орлов камък Орфей можеше понякога да зърне за миг своята палава другарка, която имаше такава свилена руса коса и такива дълбоки светли очи…

Орфей гледаше и свиреше, унасяше се в света на своите песни, забравяше се и не помнеше нито къде е, нито защо се е качил на тази канара и е напъдил овцете си… Вълци ги яли, та малко ли е тичал след тях! Нека се пилеят, където им скимне, не му е сега до тях, сега, когато на сърцето му е толкова весело и леко!…

Но стадото не беше се загубило из усоите, не беше се пръснало из нанадолищата, не беше се замотало из шубраките. И козите дори не бяха се покатерили по скалите да късат и да белят корите на младите дръвчета. Стадото беше свърнало настрани от канарата, дето извиваше малка полянка с прегоряла трева. Овцете бяха навели глави, като че ли му се молеха да свири още, да свири до тъмно, до полунощ, не — да свири, докато отново изгрее слънцето. Само от време на време някое едро агне или някое немирно шиле бутаха в хълбоците закованите овце. Гората също беше занемяла. Нито ветрец полъхваше, нито птичка прехвръкваше. Нищо не се помръдваше, дори гущерите, които се стрелкаха из гъстата опадала шума, дори и те бяха се спотаили някъде и не се помръдваха. Всичко беше заслушано в песните на младия свирец, загледан насреща зад реката в сивите плочи на малката сгушена къщурка…