Георги Караславов
Орлов камък (18) (Родопска легенда за юноши)

18.

Кир и Траян отново опънаха мишци и лодката запори водата нагоре срещу течението. Не можеха да си отдъхнат нито за миг, защото колкото и да течеше бавно, все пак, ако оставеха лопатите, щяха да поемат надолу. Друго беше в морето — там човек можеше да се отпусне, да си почине, да се разгледа. Там и когато се бърза нанякъде, гребането е спорно.

Орфей си мислеше за случката с овчарите. Всичко мина благополучно. Но овчарите са овчари — с тях, колкото и да са диви, човек все ще може да се разбере. Лошо ще е, ако попаднат в ръцете на съгледниците, които владетелят е пуснал из цялата страна. Тогава спасение няма да има.

Страхът от тези проклети съгледници залягаше все по-дълбоко и по-дълбоко в сърцето на Орфея. Струваше му се, че ако мине успешно града на трите реки, нататък всичко ще тръгне благополучно. Там, в този град го чакат те, за да го хванат и върнат в омразната столица при противните и надути благородници. Тогаз вече няма да има отърваване.

И само като си помислеше, че може да попадне в ръцете им и да се загуби до края на живота си, далеч от своя чуден роден край, Орфей се отпущаше, подкосен от дълбоко и непреодолимо отчаяние. Не! Той ще се бие с последни сили, ще ги дере с нокти, той ще загине в люта и неравна битка, но няма да им се даде да го върнат, няма да падне в ръцете им жив.

И колкото наближаваха града на трите реки, толкоз повече Орфей мислеше за своето опасно бягство. Той не гледаше вече зелените брегове, не се любуваше на тежките, гъсто листнати върбови клони, които с върховете си докосваха мътната вода и се отражаваха в сянката на завоите. Само от време на време махаше с ръка, защото над главата му прелитаха комари, макар че още не беше се мръкнало.

При един гол бряг, дето имаше явни следи от брод, Кир изведе лодката и я завърза за един корен. Направиха кратко съвещание. Решиха да попътуват още малко, докато да се мръкне, да завържат лодката някъде на по-затулено място и като се завият по-добре и презглава, за да не ги хапят комарите, да пренощуват. На другия ден ще карат по-бавно, та към привечер да стигнат до града. Ще оставят лодката в някой гъст шавар, ще се вмъкнат в града по тъмно и на другия ден призори ще излязат оттатък. Там ще се разделят — Орфей ще поеме пътя за своя роден край, а Кир и Траян ще се върнат. Това бяха плановете на Кир. Траян и Орфей слушаха и само кимаха с глави. И в същото време Орфей си мислеше — кога на Кир му оставаше толкова време да мисли за всичко? Ето, по цял ден опъва лопатите, а никога не е охнал, никога не е казал, че е уморен, и винаги е мислил за всичко, и всичко е предвиждал, и всичко знае, и всичко става по неговия план, така както трябва да стане. Чудно момче, прекрасен другар, умен мъж!

Мръкна. Върху лодката налитаха вече цели облаци комари. За да могат да изберат по-хубаво място за нощуване, тримата пътници хвърлиха по една дреха върху главите си. И все пак комарите проникваха и през малките отвори, впиваха се в лицата, хапеха досадно и немилостиво.

На един затулен завой, дето водата завърташе и дето нямаше комай никакво течение, Кир свърна лодката и я удари в брега. За да си бъдат съвсем спокойни и за да не я завързват за брега, те хвърлиха малката котвичка. И като похапнаха, като се напиха с прясната вода, която взеха от овчарския извор, тримата пътници се свиха в дъното на лодката, покриха се добре и заспаха дълбоко и сладко, грохнали от уморителното пътуване. Те спяха като деца в голяма люлка, обгърнати от дълбоката тишина на този далечен й пуст край. Само от време на време нещо изшумоляваше тихо в гъстия върбалак и понякога се дочуваше рязък плясък на някоя по-едра риба, която подскачаше над водата.

Събудиха се разтърсени от хладината на утрото. Орфей смяташе, че още щом се събуди, и ще тръгнат, но Кир не бързаше. Първом той измъкна въдицата си и налови риба. Сетне, като слезе на брега, дето изнесе едно дърво от лодката, той насипа някакъв прах върху дървото и след доста дълго, но енергично търкане го запали. Скоро на мъничка полянка под върбите лумна буен огън. Там опекоха прясната риба, наядоха се до насита, опекоха риба и за из пътя и поеха пак нагоре.

И колкото повече наближаваха града на трите реки, толкова Орфей ставаше по-неспокоен. Струваше му се, че макар да е облечен с прости рибарски дрехи и да е загрубял и загорял от дългото пътуване и от слънцето, съгледниците ще го познаят и ще го хванат още щом слезе. Но дали ще го познаят? Какво ли мисли Кир? И Орфей се провикваше от време на време, за да се обърне Кир, та по израза на лицето му да разбере дали и той не се тревожи така. Но Кир беше спокоен и съсредоточен в работата си. Това успокояваше за известно време и Орфея. Но замислеше ли се, Орфей си представяше как ще влязат в града и как веднага ще го познаят, как ще се хвърлят да го заловят и как той ще се бие до последни сили, до смърт.

За пръв път, откак пътуваха нагоре, те срещнаха сал, натоварен с някакви стоки. Двама души с дълги пръти управляваха сала. Поздравиха се по морски обичай.

— Откъде и накъде? — попита по-възрастният мъж от сала.

— От морето! — извика неопределено Кир. — Отиваме на гости.

Пожелаха си взаимно добро и леко пътуване и скоро се изгубиха зад един завой.

Привечер наближиха града. Тук-таме по двата бряга се мяркаха малки селища. Срещнаха още един сал. По-нататък срещнаха и лодка. Пак се поздравиха и пак се разминаха бързо и неусетно. Но тези салове и тази лодка, а също така и по-честите селища показваха, че градът е наблизо.

— Ще ме познаят ли? — попита по едно време Орфей и очите му горяха тревожно и плахо.

— Кой да те познае? — изгледа го учуден Кир.

— Съгледниците на владетеля.

Кир сви устни и заклати отрицателно глава.

— Е, а ти как мислиш — все така неспокойно гледаше Орфей, — дали няма съгледници?

— Може и да има, и сигурно има, но ние няма да им се дадем. Кому ще текне, че след толкова време Орфей ще мине през този град като обикновен рибар? — Кир се засмя тихо и сърдечно. — Я се погледни във водата какъв си станал! Ето, и брада си пуснал, и мустачки имаш вече, и косите ти са усукани като водорасли…

Орфей се поуспокои малко, но на него все му се струваше, че съгледниците знаят как пътува и че колкото и да се е изменил, пак ще го познаят и ще го задържат…

Наближиха града. На едно място тримата другари слязоха на брега, изкачиха се на близкото хълмче и оттам разгледаха всичко и се уговориха къде точно да спрат, как да прикрият лодката и откъде да се вмъкнат в крайнините на града.

Те чакаха, докато да се стъмни съвсем, след като избраха скривалището за лодката си. Всичко се нареди добре. Бутнаха лодката в един шаваров гъстак, от който лесно се излизаше на брега. После сложиха сигурен белег и тръгнаха за града.

Никой не би ги спрял да ги пита кои са и откъде са, никой не би се усъмнил в тях, но при все това сърцето на Орфея биеше до пръсване. Тук е опасният праг. Тук съгледниците са го завардили. Но те ще търсят добре облечен младеж, а той, Орфей, е същински рибар. Кой ще се досети, че това е той, първият музикант на богатия и силен владетел?

В една от крайните къщурки, схлупена и бедна, Кир се отби. Пред измазания с глина сайвант играеха цял рояк деца. Кир попита дали в къщи е майка им, или баща им. И ето, иззад къщурката излезе попреминала жена с набръчкано лице. Тя приближи към Кира, вторачена и учудена, сложи ръката си над веждата, както се слага, когато пече силно слънце, и попита кой е и какво търси у тях.

— Разпъди децата, па тогава ще ти кажа — изгледа Кир рошавите главички, които го бяха начавалили.

Жената го погледна недоверчиво и дори малко враждебно, както му се стори, но все пак къшна на дечурлигата и те се пръснаха настрана.

— Слушай, стринке — каза с престорена искреност Кир, — трябва да ида на гости на чича си, който е богат човек, а с тия дрехи ще ме изпъди. — И Кир опъна избелелите си закърпени гащи. — Моля те, намери ми още сега едни по-свестни панталони и една каква да е здрава риза, ще ти дам пари — хем ще платиш дрехите, хем ще останат и за тебе.

— Че колко пари ще ми дадеш? — изгледа го недоверчиво жената.

— Всичките си пари — натърти Кир и бръкна в джоба си. — Ето тук имаш половин жълтица, а като ми донесеш дрехите, ще ти дам още половин жълтица.

Очите на жената светнаха. Тя посегна, та взе златната пара, опипа я, стисна я със зъби и стоя така няколко мига дълбоко замислена.

Не искаше да изтърве парите — за нея те бяха цяло богатство. Жената се чудеше какво да измисли. Наистина в къщи имаше едни по-здрави панталони и една проста риза, които мъжът й пазеше като очите си и които обличаше при по-тържествени случаи, но дали ще ги хареса за толкова пари? И все пак тя реши да опита.

— Имам тук и панталони и риза, но ще ми дадеш ли цялата жълтица за тях? — изгледа го тя с очи, пламнали от надежда и очакване.

— Да ги видя — кимна нетърпеливо Кир.

Жената запали на огнището боринова главня и измъкна от една малка проста дървена ракла панталоните и ризата.

— На мъжа ми са — рече тя, — но ако ги харесаш, вземи ги.

Кир ги разпери като опитен дрехар, опипа ги навсякъде, разгледа ги да не са нещо скъсани, премери ги напосоки на себе си, сгъна ги и пъхна жълтицата в разтрепераната ръка на бедната жена.

— Знаеш — рече той, като излизаше навън, — чичо ми е много богат човек и ще ми даде, колкото пари искам, ала ако му се мярна с моите мръсни скъсани дрехи, няма в къщи си да ме пусне. Хайде, остани си със здраве.

Жената бе занемяла от щастливата изненада, та дори не можа и да му пожелае добър път и лека нощ. Кир изтича при Орфея и тикна в ръцете му панталона и ризата.

— Обличай ги! — рече той заповеднически и кимна към един затулен ъгъл в тъмната и глуха покрайнина. — Хвърли тези рибарски дрипи, те си свършиха работата. Отсега нататък ей тия дрехи ще ти отварят пътя към твоя роден край.

— Но защо? — пое смаян дрехите Орфей.

— Ето за това, че ако тук някой от съгледниците те види с дрехи, каквито носят нашите моряци и рибари, ще се усъмни и може да те задържи. А като се облечеш с дрехи, каквито носят тъдявашните хора, кой ще се досети, че това е беглецът Орфей?

После Кир продължи своите наставления:

— И няма вече да ходим заедно. Ще се следваме, без да се губим един от друг, но тъй, че това никой да не разбере. Ако някой съгледник ни спре и ни задържи, за да ни разпита по-изтънко, бягай и не поглеждай назад. Щом ти не си хванат, ние ще се отървем как да е. Но пипнат ли тебе заедно с нас, тогава и ние ще хлътнем. — Кир помълча, погледна Орфея, тупна го леко, гальовно по рамото и кимна окуражително: — умната, и всичко ще се нареди.

Хвърлиха старите рибарски дрехи на Орфея в една локва. Кир не искаше хората да ги намерят оставени на улицата, защото, щяха да се раздрънкат.

Тримата другари пренощуваха оттатък града, в една купа сено. На сутринта Кир отиде в града, обходи го, купи малко храна на Орфея за из пътя и се върна. Тук трябваше да се разделят. Кир даде последните наставления на своя любим приятел. Той му поръча да си върви из пътя с престорено нехайство, да се прави на прост, да казва, че отива при татко си, който е излязъл с дружина на риболов нагоре, по реката, да не се издава, че носи жълтици, да поминува, както може, и за малко храна да не дава много пари. Хората ще се усъмнят и или ще го предадат, или ще го пречукат, за да го оберат. А когато наближи своя роден край, да поеме напреко през планината, да стигне в селището си нощем и скрит наблизо до къщата на баща си, да проучи добре дали някой не го е завардил там. Да забележи накъде излиза баща му и да му се обади скритом отдругаде.

Орфей само кимаше послушно, мигаше и не знаеше с какво да се отблагодари на своя умен, смел, верен и предвидлив другар. Слънцето беше се издигнало вече, а те все още не можеха да се откъснат един от друг. Но наоколо се замяркаха хора, та поради това тримата другари слязоха в една гъстозелена долчинка, далече от каквито и да било хорски очи. Там те казаха своите последни поръчения.

— Спомняй си за мене — рече просълзен Кир. — Вечер, когато засвириш във вашата хубава планина, която така много искам да видя, посвири малко, много мъничко, и за своя приятел от далечното море.

А Траян прегърна Орфея и просълзен от дълбоко вълнение, рече:

— На, кажи само, и аз ще дойда да те изпратя чак до къщата ви, без да вляза дори в нея!…

Когато се прощаваха вече, Кир стисна здраво Орфея за китката на ръката, стисна го до болка със своите железни пръсти.

— И никъде по пътя да не свириш! — шавна той с показалеца на десницата си. — За нищо на света. Това може да те издаде и да те погуби. И да скриеш свирките така, че никой да не може да ги види и да ги намери. Защото някой преоблечен съгледвач по пътя може и по свирките да отгатне кой си.

Това бе последната поръка на Кир. Най-сетне Орфей метна малката пъстра бохчичка на рамото си и се измъкна из гъстия шубрак. Той свърна бързо към пътя, пое го, без да се обърне, и скоро се изгуби надолу сред дърветата и високата трева. Беше му леко и приятно, защото усещаше вече дъха на своята скъпа родина. Но същевременно той беше развълнуван, защото се страхуваше, че ей тук, на прага на неговото завръщане, съгледниците на жестокия и противен владетел могат да го спрат и да го върнат…