Георги Караславов
Орлов камък (13) (Родопска легенда за юноши)

13.

 

Владетелят повика Орфея. Малкият музикант, накипял от ненавист, влезе при своя мъчител. Той мразеше града, мразеше двореца, сред който живееше, мразеше Лира, мразеше всички алчни придворни лицемери, но най-много мразеше този сух, черен, зъл тиранин, който го взе с измама и го държи тук насила. Владетелят беше намръщен и студен.

— Без разрешението на Мар ти няма никъде да излизаш! — рече той сухо и заповеднически.

— Аз не съм роб на Мар! — отвърна решително Орфей.

Владетелят дигна очи и го изгледа продължително и строго, но Орфей издържа на този поглед.

— Аз трябва да знам къде ходиш! — още по-сухо допълни владетелят.

— Искам да си ида вече — подхвърли предизвикателно Орфей. — Ти обеща, когато пожелая, да се завърна в родния си край.

— Не когато ти пожелаеш, а когато аз разреша! — натърти сурово владетелят и удари с длан по облегалото на стола.

— Но ти обеща! — упорствуваше Орфей.

— Ти си един неблагодарник! — кресна владетелят. — Ти бягаш от този прекрасен живот, бягаш от щастието си. Аз няма да оставя една такава небесна дарба да загине сред онези пусти планини.

— Аз наистина ще загина, но не в моите родни планини, а тук! — отвърна твърдо и смело Орфей.

Владетелят скръцна със зъби, удари един малък гонг и трима прислужници се втурнаха едновременно от три различни врати.

— Отведете го в малкия дворец край брега на морето и кажете на Мар, че без стража няма да го пущат да излиза навън. Разбрано ли е?

Прислужниците кимнаха утвърдително с глава и заобиколиха пребледнелия Орфей, накипял от гняв и презрение. Свърши се. Отсега нататък той ще бъде като истински затворник. „Какъв подлец! — кипеше Орфей. — Какъв лицемер! — Той плю с отвращение. — А даде честна дума, че щом пожелая, ще се върна в родния си край.“

Тримата прислужници съобщиха на Мар строгата заповед на владетеля. Старият прислужник, който беше се привързал към доброто момче, остана като попарен. „Какви бесове са го налетели пак! — мърмореше си той. — Глей ти какво съм имал да патя на стари години!“ Мар беше съкрушен. По би приел да го набият до смърт, отколкото да го направят тъмничар на такова добро момче. Но заповедта си беше заповед — трябваше да се изпълнява.

Орфей разбираше тежкото и неудобно положение на стария прислужник и поради това с нищо не пристъпи заповедта на владетеля. Той се затвори в голямата стая, която гледаше към морето, и по цели дни и нощи не излизаше. Той гледаше гладката водна повърхност, следеше пътя на лодките и на платноходките и се взираше в мургавите обветрени и калени рибари. Къде беше Кир? Знаеше ли за заповедта на владетеля? Беше ли идвал тук? Дали не са го изгонили стражите? Какво ставаше с бедното рибарче? Къде се дяваше малкият спасител?

Дълго и напрегнато мисли Орфей върху своето тежко положение и върху изчезването на Кир. Струваше му се, че връзката със смелото рибарче пак ще му възвърне надеждите за спасението. Но как да го открие? Как да се срещне с него? И той реши да помоли Мар.

Старецът дойде в стаята на Орфея свит, горчиво усмихнат. „Аз не съм виновен — искаше да каже той, — ако откажа да те пазя, най-малко ще ме хвърлят в тъмница или ще ме пратят на весло в държавните кораби, където ще умра още през първия ден…“

— Мар — погледна го изпитателно Орфей, — на мене е забранено да излизам без стража. — Старецът кимна утвърдително с глава. — Но не ми е забранено да си направя една дълга разходка без стража, нали?

— Дълга разходка ли? — мигна озадачено старецът. — Виж, това не мога да реша сам — трябва да попитам господаря.

— Добре — махна с ръка Орфей, — да речем, че за това трябва да се пита. А трябва ли да се пита, ако някой ми дойде на гости?

— Кой например?

— Например едно малко момче… рибарче.

— Знам го! — кимна Мар. — Има заповед да го не пущаме в двореца.

— Кой заповяда това? — кресна извън себе си Орфей.

— Младата господарка.

— Каак? — изгледа го Орфей с разширени от почуда очи. — Лира?

Мар потвърди мълчешката.

— И защо?

— Защото хората от простия народ ти влияели зле. Така каза младата господарка. И когато рибарчето дойде, аз му казах да не се мярка насам, защото ще го арестуваме.

Орфей падна съкрушен на мекото легло. Нещастията идеха едно след друго, пречките ставаха все по-непреодолими.

— Младата господарка каза, че щяла да ти доведе друга компания за забавление — додаде Мар, като искаше да успокои и да зарадва малко съкрушения музикант.

Орфей кипеше. Значи, тя, разглезената и глупава дъщеря на владетеля, беше изпъдила най-добрия му приятел, смелия момък, оня, който щеше да го спаси от този затвор! Орфей се задушаваше, въздух не му достигаше, страшна мъка по родния край измъчваше нежното му любвеобилно сърце. Той и по-напред не можеше да понася капризната мома, но след като научи от Мар за прогонването на Кир, до такава степен я намрази, че вече не можеше да я гледа.

И щом като тя дойде, след като Орфей научи за заповедта й, той се заключи в стаята си. Тя натисна дръжката на ключалката, за да влезе като у дома си, но вратата беше заключена. Тя се учуди и погледна стария прислужник, който трепереше от страх.

— Мар — обърна се тя строго, — ти каза, че е тук.

— Да, тук е, господарке!

— А защо е заключено?

Мар дигна рамене. „Аз пазя да не излиза навън — искаше да каже той, — но не мога да му забраня да не се заключва в стаята си!“ Лира погледна през отвора на ключалката и потропа. Никой не се обади. Тя пребледня от нетърпение и гняв, дори тупна с малкото си краче по пода. Потропа още веднъж, този път по-силно и по-настоятелно, но и сега никой не се обади отвътре. Тя сви устни и погледна стария прислужник.

— Мар, тук ли е Орфей! Ти сигурен ли си? Да не е болен?

Мар каза, че току-що са приказвали двамата и че Орфей ненадейно се прибрал в стаята си и се е заключил. Лира се наведе и извика. Орфей пак не се обади. Тя заплаши, че ако не й отвори, ще заповяда да изкъртят вратата. Тя вика, моли се, но Орфей мълчеше. Съкрушена, обидена, нервирана, тя си отиде. Но след един час отново дойде. Този път тя дойде пеша, издебна и влезе в стаята на Орфея. Младият музикант беше седнал на балкона към морето и гледаше тъжно замечтан в далечината. Той се извърна равнодушно, погледна я и пак се вторачи насреща.

Тя се спря зад него, обидена от равнодушието му, но затрогната от дълбоката му скръб.

— Орфей — рече тя тихо, — защо правиш така? Нима се съмняваш в моето приятелство?

Тя почака да й отговори, но той мълчеше.

— Кажи ми какво искаш?

— Искам да си ида — отговори бързо и троснато Орфей.

— Нима ти е лошо тук? Какво ти липсва?

— Какво може да липсва на един затворник? — разпери леко ръце той, без да се обърне.

— Их, какъв си! — укори го тя с тих и кротък глас. — Татко се е ядосал, но то ще му мине… На тебе ти трябва среда…

— На мене ми трябва свобода! — прекъсна я той грубо.

И може би за да го запознае с тази среда, Лира го замоли да посвири пред нейни връстници, все синове и дъщери на знатни придворни люде. Тя му обещаваше най-скъпи подаръци, но той за нищо не се съгласяваше. Затворен в голямата стая, в която събра всички дреболии, които всекиминутно му трябваха, Орфей лежеше в леглото дълбоко замислен или седеше на прозореца и гледаше с тъга синьото море. Закусваше рядко, обядваше малко, вечеряше насила. Обикновено прислужниците дигаха софрата непокътната. Вечерите за него бяха най-тежки и мъчителни. Денят беше си отишъл напразно, от Кир нямаше никаква вест — с каква вяра и с каква надежда да посреща нощта? Така Орфей отслабна, скулите му се изостриха, очите му хлътнаха в сянката на широки тъмни кръгове. В тихите коридори не се чуваха нито стъпките му, нито песните му. Заглъхна малката гласовита свирка, рибарите не се трупаха вече в морето пред двореца, за да го слушат.

Мар гледаше своя пленник и сърцето му се късаше от мъка. Като че в този скъп затвор гаснеше не някакво незнайно момче от далечните пусти планини, а неговият собствен внук. „Ще загине! Ще загине! — повтаряше си той тъжно. — И защо?“

Лира идеше всеки ден, но Орфей не й се обаждаше. „Нека подивее още малко! — заканваше се тя в себе си. — Аз ще го вразумя и превъзпитам!…“

Понякога Орфей се сърдеше и на Кир, макар и да знаеше какво значеше забрана от близките на владетеля. Но все пак защо Кир не се мярна поне веднъж с лодката си, защо не мина наблизо, за да му вдъхне малко кураж, за да го ободри… Имаше минути, когато Орфей се превиваше от болка само като си помислеше, че с малкия рибар се е случило нещо лошо. „Ами ако е умрял?“ — ужасяваше се Орфей. И той си представяше неговата стара, болна, толкова добра майка без нийде никого в света. Кир беше едничката утеха, едничката опора в живота й. Без него тя ще умре от глад… Да знаеше, че е останала самичка, Орфей ще я прибере. С нея, струваше му се, той би могъл да живее по-радостно. Защото тя ще му напомня за неговата майка, която сигурно го чака да се върне…

И ето, през една топла, свежа сутрин, когато пак беше се облегнал на прозореца и гледаше с безразличие навън към морето, Орфей трепна и извика от радост. Да, това беше той, това беше Кир, все такъв опален от слънцето и ветровете, бодър, ловък и смел. Кир забеляза своя приятел и махна с ръка. Орфей му направи знак да се върти все тук — той ще нареди да се срещнат.

След малко един от прислужниците махаше на верния Кир. Той завъртя лодката до малкия кей. Поръчаха му да налови риба за техния господар и сам да му я занесе. Орфей хапеше долната си устна и гледаше като закован от прозореца на голямата стая. Той видя как прислужникът предаде нареждането му и как Кир кимна с глава, как завъртя лодката си и как се отдалечи. Орфей остана на прозореца, докато малкото рибарче да се завърне с връзка прясна риба. Орфей прегледа рибата и поръча на прислужника да я занесе на готвача. Още щом прислужникът излезе, той хвана ръцете на Кир и ги стисна до болка.

— Защо те нямаше толкова дълго време? — вторачи се той укорно в изгорялото му лице. — Какви ли лоши мисли не минаха през ума ми.

— Отведох майка си на един остров сред морето — смигна хитро Кир и посочи с ръка към залез, дето свършваха морските теснини и дето започваше прекрасното ясносиньо море, отдето щяха да минат при бягството. — Оставих я при свои познати — стари, добри хора. Ще ги видиш, като се отбием при тях. Аз съм готов вече — купих по-голяма и по-здрава лодка и взех още един гребец — чудесно момче, сираче, и то ще остане при нас на острова… А ти как си?

— Аз сега съм затворник — отвърна тъжно Орфей. — Целият дворец е обграден от стража — вардят ме да не изляза сам.

— А на мене ми забраниха да идвам… Един стар разбойник с патрави крака ме заплаши, че ще ме арестува, ако се мярна втори път насам.

— Той е добър човек, само че е много изпълнителен и наплашен — рече Орфей. — С него аз съм добре. За мене сега най-важното е да си извоювам пак свободно излизане.

— Това ще стане — махна уверено и бодро с ръка Кир. — А сега да уговорим някои неща. Когато бъдеш готов за бягството, ще сложиш бяла кърпа на прозореца — ето, в този ъгъл. А за връзка ще ни служи моят приятел. Имай му пълно доверие. Казва се Траян. Той ще се върти с лодката си пред двореца. Пък аз само ще минавам по-отдалече. Когато ти потрябва да се срещнеш с Траяна, ще си поръчаш риба. Разбрано ли е? — стисна му ръцете Кир, широко усмихнат. — Кураж и до скоро виждане.

Пак се възвърнаха силите на Орфея. Пак светнаха радостно дълбоките му кръгли очи. Стъпките му пак станаха твърди и сигурни. „Ще бъда свободен! Свободен! Свободен! — повтаряше той, като подскачаше в стаята си. — Ще видя нашата река, ще видя планините, ще видя Орлов камък!“ — Той мислеше за родителите си, за Дика, за стадото…

Привечер Лира дойде и попита загрижена за Орфея.

— Дете — отговори Мар. — Сега е радостен, просто не можеш да го познаеш…

Лира се усмихна победоносно.

— Ще свикне — завъртя тя глава. — Той е див като звяр — трябва малко да го дресираме…