Георги Караславов
Орлов камък (15) (Родопска легенда за юноши)

15.

Орфей започна да става потаен и предвидлив. Той се преструваше на весел, от време на време свиреше игриво и бодро, закачаше се с прислужниците. Но пред Мар той не се и помъчи да хитрува. Той си призна, че страшно тъгува за родния си край и че ако не живее с надеждата да се върне там, ще умре. И Мар, дълбоко трогнат от тази искреност, влюбен в доброто момче като в свой собствен син, никому нищо не каза.

— Е, как е сега нашият пленник? — питаше го Лира, като наблягаше на последната дума.

И Мар, макар че знаеше истината, казваше онова, което всички прислужници и съгледвачи съобщаваха — че е весел и доволен и че след всяка разходка из морето става все по-весел и по-доволен. И Лира се усмихваше победоносно. „Аз ще го привържа тук — заканваше се тя — и ще го накарам да ходи след мене като вярно и послушно кученце…“

Една вечер Орфей се върна от разходка в морето, посвири на прислужниците, нахрани се добре и им каза да си гледат работата. И тъй като от известно време всички в двореца не се грижеха вече къде ходи и какво прави той — тъй беше им заповядано от Мар, — никой не забеляза, когато Орфей пренесе три вързопа до малка лодка, залепена като мида за кея, и ги хвърли на дъното. После той се извърна, погледна двореца, махна с ръка и скочи предпазливо в лодката. Траян бутна с веслото камъните на кея и когато лодката се отдели безшумно от брега, удари леко с веслата и се гмурна в гъстата тъмнина. След малко ги посрещна и Кир с голямата лодка. Той беше много сериозен и като че малко неспокоен. За пръв път Орфей виждаше такава сръчност и припряност във всяко негово движение. Все пак, когато Орфей мина в голямата лодка, той го хвана за ръката и го потупа весело по рамото. И по белите му зъби, които лъснаха за миг, Орфей си представи чудната му ободрителна усмивка.

— Преобличай се! — заповяда тихо, но властно Кир.

Орфей смъкна своите скъпи дрехи, прибра в един страничен ъгъл двете свирки и дреболиите, които се намираха в джебовете му, и се облече в сиви, оръфани рибарски дрехи, избелели по ръбовете от слънцето.

— А това какво ще го правим? — и Орфей посочи тежката коприна, която беше скупчена в дъното на лодката.

— Сега ще видиш — отвърна Кир все така пъргав и сръчен. И като измъкна отнякъде една торба, той взе дрехите на Орфея, зави с тях голям валчест камък, напъха кълбото в торбата, завърза я здраво и след като я дигна на изпечената си длан, за да изпита тежестта й, блъсна я с ожесточение в морето. Тежкият вързоп цопна шумно и след това за един миг настъпи дълбока тревожна тишина. Знатният Орфей, Орфей от двореца на брега на морето, изчезна. В лодката беше само един нов рибар, по-нежен и по-слаб от другите двама рибари, но все пак рибар.

— Свърши се! — каза Кир и пипна веслата. — И ти не си вече Орфей, а Красил. Запомни го добре и цяла нощ го повтаряй на ума си. Разбра ли?

Орфей кимна с глава. После Кир се извърна към малката лодка, в която като страж, послушен и верен, ловък и безстрашен, стоеше и малкият Траян.

— Чувай и ти! — натърти Кир. — Това не е вече Орфей, а Красил. Той е мой братовчед, бил е болен и за пръв път от два месеца излиза на плаване. Разбра ли?

Траян също кимна мълчаливо с глава.

— Минавай напред с твоята лодка! — заповяда Кир. — Ще опъваш здраво. Защото ако не вземем преднина и ако ни угадят, ще ни пипнат, докато да стигнем до теснините.

И двете лодки се понесоха безшумно в спокойната и тъмна вечер. Само веслата цопаха равномерно, и като че ли си приказваха нещо. От време на време блясваха светлинки от брега, трепваха плахи отражения в тъмната водна повърхност и всичко пак потъваше в мрак. Орфей трепереше като трескав. До момента на тръгването на него все му се струваше, че бягството ще стане леко и дори приятно, като обикновена разходка. Но когато скъпите му дрехи цамбурнаха и потънаха в морето, когато видя строгото лице и дори уплахата на Кир, когато чу заповедите и напътствията му, той се стресна. И сега той стоеше на кърмата изтръпнал и втренчен. Топлото, удобно легло се мяркаше в съзнанието му, изкушаваше го и той с мъка прогонваше тази примамлива представа. Утре ще разберат, че го няма. Не, ще го чакат да се върне и през деня. Ще мине и нощта и едва тогава ще съобщят на владетеля и на дъщеря му. Тогава съгледниците и прислужниците ще хукнат по пътища и по кръстопътища, придворните лодкари и моряци ще запорят надлъж и нашир морето, ще обърнат всички островчета, ще обиколят всички кътчета и на двата бряга. И тогава? По-нататък Орфей не знаеше какво ще става. Кир го води, Кир знае и Кир ще знае, докато го остави в града при трите реки. А оттам Орфей сам ще поеме пътя за родния си край. Но колко време ще пътуват? И откъде ще минат? И дали дворцовите моряци и лодкари няма да ги настигнат? Дали няма да го посрещнат някъде, да се усъмнят и да ги спрат?

Невъобразим страх скова Орфея, когато призори те срещнаха голям кораб с много весла, дърпани с неимоверни усилия от голи, брадясали, изтощени, оковани във вериги роби. „Ето свършено е с нас!“ — помисли си Орфей. Но Кир беше дигнал вече платната и спокойно гребеше с веслата, за да избърза колкото се може повече. И като че нарочно той се изправи и поздрави хората, които стърчаха при кърмата на големия кораб.

— Ако стигнем до теснините, докато да ни угадят, спасени сме — казваше често Кир.

И Орфей постоянно впиваше поглед напред. Къде са тези теснини? Какви са? На него му се струваше, че това е нещо като бързей на река — като минат тези теснини, и ще се изгубят от погледите на света. И наистина, най-сетне те стигнаха до тези теснини, но те съвсем не били такива, каквито си ги представяше Орфей. Но тук стана нещо съвсем непредвидено. Когато навлязоха навътре между стръмни канари като в дълбок и мрачен залив, при тях изскочиха изневиделица две големи лодки. В лодките освен моряците имаше и по двама въоръжени пазачи. Те ги разпитаха кои са и откъде са и търпеливо изслушаха обясненията им. Кир се досети, че работата не е добра, и поради това съвсем сериозно и свързано започна да обяснява, че са рибари от едно съседно селище и че отиват за мрежи в другото селище. Той, естествено, познаваше много добре тези селища и никой не можеше да го хване в някаква измислица. Действително в селището, което каза, че отиват, нарочни майстори плетяха и правеха най-прочутите мрежи.

— Господарят отдавна е там, той е поръчал и купил мрежите, обадил се е по свой човек и ние сега отиваме само да ги вземем. Затова сме с две лодки — спокойно и убедително завърши Кир и посочи малката лодка, която се люлееше на двайсетина разкрача пред тях.

— И ти рибар ли си, бе? — изгледа подозрително и насмешливо Орфея един от въоръжените пазачи.

— Той беше болен — отговори бързо Кир. — Залежа се отдавна… сега за пръв път излиза на по-далечно плаване…

— Вървете си по работата — каза един от стражата. Той изглежда командуваше тук.

Кир махна с ръка и удари веслата. Но когато скривиха в първия завой, бледен, развълнуван, озадачен, той се извърна към Орфея.

— Какво беше това? — чудеше се Кир. — Това не ми харесва — трябва да бягаме.

Дълго време, изтощени, уморени, дори гладни и жадни, беглеците гребяха, за да избягат колкото се можеше по-далеч от мястото на проверката. Но когато се поуспокоиха, Кир заповяда да свият в един малък залив, скриха там малката лодка и като прибраха Траян при себе си, поеха нататък. С два чифта весла се гребеше по-леко и се пътуваше по-бързо.

Но Кир все още не беше спокоен. Той опъваше мишци и постоянно подвикваше на Траян да гребе по-силно. Потънал в пот, зачервен, той поглеждаше неспокойно назад. Орфей го наблюдаваше внимателно и не можеше да разбере добре защо бърза толкова и защо се тревожи.

— Е, стига де — обади се най-сетне Орфей, — отпуснете се малко, отпочинете си.

— Никаква почивка! — наблегна още по-силно веслата Кир. — Докато не излезем на открито море, никой няма да се отпуща.

На няколко пъти Орфей посягаше да смени някого, но Кир поклащаше отрицателно глава.

— Нямаме време за губене — махаше досадно с глава той. — Тук трябва опитни гребци.

Най-сетне, като разбра, че няма да има никаква почивка и че никой няма да му отстъпи мястото си, Орфей се отпусна на кърмата и уморен и грохнал за сън, се зазяпа в околните стръмни брегове, за да се разсее. Няма ли да има край тази проклета теснина? Кога ще стигнат до мечтаното открито море?… Ако знаеше, че ще бъде толкова рисковано за Кир и тъй тежко и уморително, Орфей не би тръгнал. Той би си останал там, докато угасне далеч от своя роден край. От време на време срещаха лодки, срещаха и малки кораби с по десетина гребци и тогава сърцето на Орфей трепваше страхливо. Не бяха ли това съгледвачи на владетеля? Кир дигаше за поздрав ръка и отминаваше. И все поглеждаше назад. Те настигнаха няколко лодки и ги изпревариха. Напред! Напред! Там, в синьото открито море, е спасението. Още малко! По-бързо да дигат веслата, по-дълбоко да гребат, с по-голям устрем да се движат далече от проклетата столица. Понякога Траян отпущаше веслата за миг, но строгият поглед на Кир връщаше силите му. Има време за сън, за почивка, ще спрат на спокойно, безопасно място, там ще си похапнат до насита. А сега — напред и само напред!…

Орфей забеляза как очите на Кир започваха да блестят радостно. Малкият рибар гледаше вече уверено и твърдо. Той все по-рядко и по-рядко се обръщаше назад. Ето повече чайки и гларуси се мяркаха вече, по-бодро и по-приятелски звучаха техните резки крясъци. Но Кир още не отпущаше веслата, още не отслабваше ударите в чистата гъста вода. Малки капчици се откъсваха от бликналата къдрава пяна и освежаваха пламналите им лица. Най-сетне Кир отпусна веслата и се обърна грохнал към Орфей:

— Подай!

Орфей му подаде малката стомна с топлата вода. Малкият рибар пи, въздъхна облекчено, сетне пак пи, облиза се сладко и подаде стомната на Траян. Малкият също пи, отмалял до смърт, съсипан от умора и безсъние.

На Орфей вече се струваше, че сънува. Какви бяха тези диви и пусти брегове, нямаше ли край този тесен, крив, задушен проток? Къде отиваха и дали щяха някога да стигнат в откритото море, за което говореше Кир?… Тук във водата Орфей беше объркан и безпомощен, но веднъж кракът му да стъпи на суша — тогава и сърна не може да го надпревари.

— Свърши! — извика Кир, изправи се, олюлян като пиян, и махна приветливо с десница. — Оттук започва откритото море. Още малко, и ако щат, нека ме търсят с хилядо кораба!…

Но той седна пак и с още по-големи сили натисна веслата. И макар че навлязоха в откритото море, те все така упорито и непрестанно дърпаха веслата. Те плаваха още дълго време — толкова дълго, че Орфей започна да се чуди в какво именно се състои безопасността на това открито море!…

Късно през нощта завиха зад един остров, тикнаха лодката по средата на малка пясъчна ивица и слязоха на брега. Траян падна, захлупи глава върху свития лакът на лявата си ръка и тутакси заспа…